Нашият град

Този град, в който аз съм роден
за мнозина навярно е скучен,
разпиляваш се ден подир ден-
просто няма какво да се случи.

Преди много, много години в един хубав пролетен ден вървях по „Главната” улица на родния ми град. Пред мен бавно се клатушкаха две възрастни жени и обсъждаха света от положението на многовековния си опит.
Тоз град да знайш, че умира вече – каза първата. Ти пък! Мчи той умря миналата година. Навръх Митров ден – поправи я веднага втората.
Сега години след това се колебая да давам оценка ,коя е била права.
Градът още го има на картата, строят се нови сгради, кръчмите продължават да се пълнят, както преди. В пазарен ден можеш да се загубиш сред гъмжилото от хора, пазарящи се за евтината стока на амбулантните търговци.

Имаме си всички блага на съвременния свят. Интернет и цифрова телевизия, BILLA, DOMO, наркотици и проституция. Имаме си шишкав кмет, който едва се движи, но затова пък не пропуска случай да си напъни гушката и дори се гордее с това.
Имаме все още две промишлени предприятия, които май ще преживеят още някоя година. Имаме десетина училища, в които учениците май ще станат в скоро време по-малко от учителите.

Какво си нямаме?
Няма ги младите и кадърни хора, които се спасяват кой в София, кой в чужбина и не вярват в светлото бъдеще. Искат да живеят днес.
Нямаме мечти. Мечтите на младите стигат до там, след като завършат да си намерят работа като келнери или магазинери.
Като погледна горното мисля, че все пак първата дама е била права. Само, че много се проточи това умиране ......
Дано бъркам! Колкото и да недоволствам обичам града си. Тук са роднините ми, тук са приятелите ми, тук са местата от най-хубавите ми спомени.



Да, така е в малкия град,
този град старомоден и скучен,
в който друго, освен да се
влюбиш
просто няма какво да се случи.

А песента на “Тангра” си е супер.
Чуйте я:

НАШИЯТ ГРАД

04.01.2009год.

Ежедневие

Защо, когато чуя тази дума винаги асоциацията е "сиво"? Всъщност всеки ден е с нещо различен от другия и трябва само да вдигнеш глава малко по-високо за до го видиш.
Не искам да заблуждавам никого. И при мен е имало периоди в, които ми се е струвало, че съм застанал на едно място, а времето лети покрай мен с бясна скорост.
Ставаш, обличаш се, кафето, цигарата и бързаш за работата, която ти отнема поне 10 часа от съзнателния живот. Работата, която в 99% от случаите мразим, но без която не може. Нали сметките идват с ужасяваща последователност.
След края на работния ден, пазаруваш набързо, хапваш и се пльосваш пред телевизора или пред компютъра и докато се усетиш вече се унасяш в сън.
Започваш да приличаш на трамвай. Дори да искаш да излезеш от релсите, не можеш.

Всеки ден, когато отивам на работа минавам по една улица в края на града. След нея започват хълмовете, а над тях е Планината. Виждал съм гледката хиляди пъти и вече не ми правеше впечатление.
Една сутрин вдигнах глава и спрях на място. Същите хълмове, същата покрита със сняг планина огряна от слънцето. Уж нищо не се беше променило, но все едно някой ми беше свалил черните очила, с които съм гледал. Започнах да си тананикам. Една сълзлива песничка. Сякаш не бях аз. Беше детето, което преди 30 години виждаше красотата навсякъде. Бях сам и добре, че нямаше никой, защото сигурно щях да се притесня и мигът да отлети.

Запомних го. Запомних този момент и ще го помня винаги. Когато денят ти започва с усмивка, не ти се иска да свършва.
От този ден всяка сутрин вдигам глава и търся нещо красиво. Не винаги намирам, но дори самото търсене е приятно.

Ежедневие.
Може най-често срещаната асоциация да е „сиво”, но повярвайте дори сивото има нюанси, а ако вдигнеш глава тези нюанси стават ярки цветове.

03.01.2009год.

Суета човешка

От днес вече съм горд стопанин на блог. Имам и първата си публикация.През половин час проверявам, дали някой я е прочел и дали е харесвана. Вече успях и да се похваля на познати.

Защо е тази суета? Защо мнението на околните е толкова важно за нас? Нима никой не осъзнава, че всичко важно на този свят е казано и то по начин по-който дори да живеем 1000 години не можем да го кажем?

Не мога да дам отговор. Просто ми харесва самия процес на писане и споделяне и дори да знам, че повтарям чужди мисли не се смущавам, защото те са в синхрон с моите.

02.01.2009год.

Какво празнувахме в новогодишната нощ?

До Новата Година остават:
5....4...3...2...1 секунди!
Бум-тряс...............
Честита Ви Новата 2009 Година!
Замислял ли се е някой, какво точно празнуваме?
Това, че сме остарели с една година? Това, че сме успели да преживеем още една? Надеждата,че идващата година ще е по-добра от предишната?
Нямам идея!
За мен миналата година беше доста тежка. Смених две работни места, местих се два пъти и бях доста време далеч от хората, които обичам.
Идващата не се очертава да е по-добра. Колкото и да си крием главите в пясъка, света е в лош период. Кризата не е само думичка, а нещо реално. Като се прибави и вероятността да ни изхвърлят или поне изолират от европейското семейство картинката не е розова.
Сега обаче не е време за такива размисли. Всички трябва да са весели.
Бум-тряс...........
Фойерверките няма да свършат скоро. Дайте ни хляб и зрелища! Ако няма хляб и пасти можем да ядем. Ако няма и пасти ще караме на домашна ракийка.
Честита Ви Новата 2009 Година!