Да те лекува доктор, дано!

Скоро попаднах на една публикация , отнасяща се за поредното предложение за подобряване на българското здравеопазване (ТУК). Не помня от колко време си говори за тази болна тема. Следват предложение след предложение. Постоянно се сменяват правилници и закони, но реално нещата вървят назад. Докато политиците си умуват, болните страдат и умират от липса не на пари , а предимно от лошата организация в тази област.
Живея в малък град, но болницата тук е сравнително голяма и нова. Има достатъчно персонал и финансиране. Когато, обаче някой сериозно се разболее, близките не викат Бърза помощ, не го карат и сами в болницата. Търсят да организират транспорт до столицата. Влизането в градската болница се приема като смъртно наказание.
Преди година братът на една позната, влезе уж с диагноза възпален апендикс и беше изписан на втория ден, без дори да го прегледат. Излишно заемал болнично легло. Обявиха го едва ли не за симулант. На изхода от болницата, обаче болката станала непоносима и роднините го закарали в софийска болница. Оказа се перитонит и младежът, се спаси по чудо. Още се възстановява от операцията. Това не е първи случай на лекарят допуснал грешката. Случва му се на практика постоянно, както и постоянно е пиян на работното си място. Вече има няколко дела заведени срещу него, но са прекратени. Защото човекът знае с кого да си пие уискито. При толкова случаи няма дори и едно административно наказание. Това, което най-много ме смущава е, че никой от иначе кадърните лекари в болницата не реагира публично. Всеки извръща очи и твърди, че го прави от колегиалност.
Такива случаи са чести и ще продължават. Ще продължават, докато назначенията и уволненията на директорите на болници са политически актове. Ще продължават, докато няма истински контрол върху работата на болниците и лекарите. Ще продължават въпреки протестите на потърпевшите.
Кой е виновен за това положение? Най-лесно е да кажем – политиците. Само, че според мен нещата няма да се оправят, докато самите лекари не пожелаят наистина да променят нещата. Има много умни и човечни хора сред тях. Това не е работа, а призвание и не всеки става за нея.
Това е хубаво, но всички те твърдят, че са професионалисти. Само, че професионализма за мен не е само механично изпълнение на задълженията, а и обич към професията. Стремеж към развитие и подобрение. Стремеж да се махнат всички петна от сферата в която работиш, а не виждам това в днешните лекари.
Пожелаят ли някога да се отърват от некадърниците и печалбарите в професията, да изчистят лицето и и наистина да се гордеят с нея, никой не може да ги спре.
Сигурно някой ден и това ще стане. Надявам се да доживея този ден. Дотогава хиляди хора ще продължават да страдат и да умират. Други отчаяни ще попадат в лапите на нароилите се псевдо-лечители.
Дотогава фрази като: ”Да те лекува лекар!” ще звучат, като проклятие.
Дотогава не ни остава нищо друго, освен да се оплакваме на Арменсия поп (ТУК), или на омбудсмана на България(ТУК).
Резултата ще е един и същ!

Просто човек

Познавам го от дете. Не беше от нашата улица, но един ден се появи, докато играехме и остана. Сутрин ни чакаше на улицата, а вечер оставаше последен. Беше най-малкия, но скоро стана любимец на групата. Дребен и слаб, но винаги пълен с енергия. Не се предаваше никога. Нямаше друго оръжие освен шегите и го използваше безпощадно. Шегите му следваха една след друга. Понякога гъделичкаха, но често и хапеха. Шегуваше се с всичко и всички, но не прощаваше и на себе си. Никой, обаче не се сърдеше дълго. Казваше нещата със истинските им имена и не влагаше злоба в шегите. Никога не лъжеше, а когато на някой се нуждаеше от помощ, винаги беше на точното място и време.
В училище се справяше отлично и мислехме, че един ден ще се гордеем с него. Всичко, с което се захванеше му се отдаваше с лекота. Помня, че веднъж намерихме китара. Стара и очукана , изхвърлена навън. Взе я и я поправи, а след два месеца вече я носеше навсякъде и се беше научил да свири. Не свиреше добре, а и гласът му беше слаб, но влагаше нещо свое в песните, правеше отклонения и обичахме да го слушаме.
Животът му минаваше повече навън. Не помнеше майка си, а баща му беше пияница и го налагаше всеки ден. Живееше извън голямата къща в една стаичка, която беше превърнал свой свят. Не допускаше никого там. Приятели казваха, че по цели нощи лампите светели. Сигурно тогава рисуваше, а го правеше добре. Правеше и хубави дърворезби, а когато ги завършеше ги подаряваше веднага. Може би, защото ако баща му намереше нещо, го пропиваше в кръчмата.

Разделихме се, когато влязох в казармата. После започнах да уча и рядко се прибирах в града. Видяхме се след четири години и не можах да го позная. Баща му беше починал, а той беше започнал работа и учеше задочно. Вече не беше малкото слабо дете. Само вечната усмивката на устните и очите бяха същите. Беше успял да се ожени и вече имаше син на една годинка. Срещнах ги тримата заедно. Седяха в една градинка и околният свят не съществуваше за тях. Трима души в едно, както в приказка.

Заминах пак за месец, а когато се прибрах разбрах жестоката новина. Беше останал сам. Седмица след като ги видях, кола беше премазала семейството му. Случайна злополука, без виновни, но с жертви. Потърсих го ,но не го намерих. Никой не знаеше къде е. Беше заминал без да се обади на никой.

Минаха няколко години и един ден се прибра. Не каза къде е бил. Не говореше и за миналото. Беше върнал усмивката на лицето си и само челото прорязано от две дълбоки бръчки говореше, че нещо се е променило. Отново шегите му гъделичкаха и хапеха, но сега бяха по-остри. Беше станал още по-безпощаден към лъжата, лицемерието и жестокостта в хората. Градът имаше нужда от такъв човек. Всички виждаха проблемите, но мълчаха. Гледаха встрани и чакаха друг да се обади пръв. Той не мълчеше. Вече не беше дете и често си докарваше неприятности, но ги приемаше с усмивка и поредната шега. Политиците и хората с пари го мразеха. Наричаха го помежду си Клоунът, но и се страхуваха от него. Нямаше какво да му вземат, нямаше как да го контролират. Беше свободен дух.

Една вечер минах да го видя. В къщата светеше, а всички врати бяха отворени. Влязох, но нямаше никой. тръгнах си и тогава видях, че свети и в старата му стаичка. Почуках и влязох. Навсякъде цареше безпорядък. Стари вещи и прах навсякъде. Той седеше в ъгъла пред една недовършена картина. Мъж, жена и малко дете за, които околния свят не съществуваше. Само лицата бяха завършени. Другото беше само щрихи.
Не ме чу. Сигурно не чуваше нищо. Беше в друг по-добър свят. Обърнах се тихо и излязох. Не му казах никога, за тази случка, но я запомних и винаги, когато го видя си я спомням отново.

Когато започнах този постинг, първоначалното име беше „Клоунът”. Само, че го смених. Не ми хареса. Клоуните играят на сцената, а той живее. Той е просто Човек.
Като деца му се възхищавахме и се опитвахме да сме, като него. Понякога успявахме и бяхме горди с това. Днес, вече възрастни още му се възхищаваме, но с това оставаме. Сигурно осъзнаваме, колко трудно е да бъдеш човек.

Няма смисъл да спорите, бе! Всички са мошеници!

Неделя е и седя с приятели в любимото ни кафене в центъра. Уж вече е пролет, а снегът вали вече трети ден. Вятърът гони снежинките и ги трупа на преспи. Не ми се стоеше, обаче в къщи и съм си проправил път до кафенето, а сега гледайки навън не ми се връща обратно. Събираме се често тук. Когато и да минеш, ще намериш някой от компанията. Научаваме новините, коментираме световните проблеми , но главно се смеем. Едно място, където можеш да се отпуснеш за миг, да се заредиш с енергия и за малко да не мислиш за ежедневните проблеми.
В разгара на поредната обсъждана тема, вратата се отваря и вятърът разпръсква облаците тютюнев дим, с които климатикът е неспособен да се справи. Скъсано найлоново пликче прелетява през цялото помещение и се закача на изкуствената палма в ъгъла. След пликчето влиза един дребен човечец, затваря вратата, сваля внимателно ръкавиците, шапката и шала и тръгва към нашата маса. Познаваме го от години, но знаем само малкото му име. Идва всеки ден по едно и също време. Сяда, преглежда вестниците на масата и слуша. Има непоклатимо мнение за всичко, но не се намесва в разговора. Изчаква темата да се изчерпа и тогава ни го обявява с тон, сякаш прави огромна услуга на света. Става и си тръгва, следвайки ежедневния си график. Не помня някога да е работил. Сигурно от 15 години поне намира някакви вратички в закона и получава помощи за безработен. За това време изкара четири курса за преквалификация, но пак не почна работа. Винаги намира някакъв кусур. В началото загрижени за него и ние му търсехме работа, но вече се отказахме. Няма нищо на света, което да го изкара от коловоза му.
Днес също мълчи. Чете само спортните страници, заради резултатите и трескаво проверява фиша си от Еврофутбол. Накрая захвърля разочарован вестника. Пак не е познал само една среща.
-Няма смисъл да спорите, бе! Всички са мошеници! – Казва го, и ни оставя да се чудим, за коя точно от темите става въпрос. Слага шала, шапката и ръкавиците и си тръгва, като се е появил.

Странна птица, но ако се замислиш във всеки от нас дреме, частица от това пренебрежение към света наоколо. От край време се знае, че българинът разбира от футбол, политика и всичко останало. Българката пък, напоследък взе, че почна да разбира дори от повече неща. Не е лошо, но когато това е за сметка на пълното незачитане на чуждото мнение, нещата не са добри. Говорим без да слушаме другия. Спорим, за да се любуваме на звука от собствения си глас. Забравяме, че в истинския спор се раждат истините и продължаваме да робуваме на шаблоните, насадени ни от отминали времена. Говорим с клишета, толкова изтъркани от употреба, че ако за миг ги погледнем ще видим, че не казваме нищо.
Затънали сме като държава и хора до шия в тинята, а не правим нищо за да се измъкнем.
Какво ли трябва още да се случи, за да се събудим? Доколкото виждам, няма такова нещо. Нещата ни харесват такива, каквито са в момента. Няма друго обяснение. Харесваме се такива, каквито сме, харесва ни да тупнем по масата в края на спора и важно да заявим:
-Няма смисъл да спорите, бе! Всички са мошеници!

Слънчеви лъчи в очите

Едно слънчево зайче се стрелва през прозореца ми. Пробягва по стената, застива за миг в ъгъла и се втурва отново навън.
Вратата на стаята се отваря и една вихрушка от смях и светлина връхлетява и изпълва стаята с живот. Събаря всичко по пътя си, но не се спира и за миг. Сяда до мен и едни усмихнати дяволити очи, се спират на мен, искайки безмълвно цялото ми внимание. Получават го разбира се, разказват набързо какво ги вълнува и излетяват отново през вратата, забързани да не пропуснат нещо от света наоколо. На вратата, обаче се обръщат за миг, усмихват се отново и ми пращат въздушна целувка, разсейваща всичките ми други мисли.
Вихрушката е моята племеница. Вече е голяма и има и други важни неща в живота си. Затова ценя все повече миговете, които ми отделя. Бърза навън при приятелите си и те вечно забързани и кипящи от енергия. Бързат да пораснат, бързат да навлязат в непознатия свят на възрастните, който им се вижда приказен и пълен с приключения. Питащи за всичко и вечно търсещи новото. Това е естественото им състояние. Все едно виждаш ято птици във въздуха или разцъфнали цветя. Тъгата няма място в тези картини.
Дали осъзнават, че се заблуждават? Дали осъзнават, какво имат и какво ще загубят, когато пораснат? Осъзнават ли, че тези мигове никога няма да се повторят?
Сигурно не, както и ние навремето. Бързахме да пораснем и успяхме. Дали станахме по-щастливи , по-мъдри и по-добри?
Преди време писах, че не искам да виждам никога тъга в детските очи. Когато те са тъжни, значи нещо при нас, в светът на възрастните куца. Единственото нещо за което мога да завидя на някой това са децата. Те ни дават повече отколкото ние на тях. Само, че наоколо е пълно с тъжни детски очи. Преждевременно остарели деца, гледащи света с очи на старци.
Без укор към нас. Просто с тъга и примирение. Не ни осъждат. Съдиите сме ние, а присъдата ни е да ги виждаме навсякъде и всеки ден. Присъда затова, че се сещаме за тях само по празниците. Присъда за това, че поставяме нашите проблеми пред техните. Присъда за това, че говорим за техните проблеми с лозунги, като политиците и си измиваме съвестта с един CMC годишно. Свиваме рамене и отминаваме.
Знам, че не мога да променя нищо. Не можете да го промените и вие. Отделният човек, не може да промени целият свят. Не може да промени нещата дори в страната ни или в града си. Дори много да иска не може, като с магическа пръчка за един ден да премахне всички несправедливости. Може само да обърне повече внимание на децата около него, защото колкото и странно да звучи успяваме да нараним и тях. Това поне е по силите ни да предотвратим. Правим ли го, обаче?

Заставам на прозореца и гледам детското ято в двора. Далече е, но ми се струва, че виждам отразени лъчи в очите им. Чувам неспирното жужене на гласовете им, чувам смехът им и ми се иска да попия малко от лъчите на щастие струящи от тях. Иска ми се този момент да продължи вечно, но се питам, дали съм направил всичко, което зависи от мен.

Месец на промени

Вчера един разговор ме подсети за нещо, което бях позабравил за. Една промяна настъпила в живота ми преди година. Върнах се назад във времето и установих, че по някаква странна закономерност, почти всички важни промени в живота ми са се случвали в този месец. Не знам дали причината е идващата пролет, но съм склонен да приема, че е така. В едни далечни времена хората са празнували, настъпването на новата година в началото на пролетта. Може би причината е, че са били по-близо до природата и са усещали пулса и. Не подкрепям мнението, че в минали времена хората са били мъдри, но в случая признавам, че са били прави.

Миналата година на този ден напуснах работа. За повечето хора отлична. Така и не разбраха защо го направих. Всички гледаха заплатата и нищо друго.
Да, парите си бяха дори прекалено добри за България. Работата беше напрегната, но винаги съм търсил и работил такава. Работния ден почваше прекалено рано и на практика не свършваше. Графиците се променяха непрекъснато се сливаха без възможност за почивка. Ставаш, работиш и си лягаш. Не бях уморен. Чувствах се добре физически. В един момент обаче, се почувствах като единствения човек на планетата. Дори не успявах да опозная колегите в работата. И аз и те бяхме вечно напрегнати и в движение. Решавахме проблеми с машини и хора, а ние самите бяхме на заден план. Някои бяха семейни и така и не разбрах, кога успяваха да видят семействата си. След работа нямаш време за друго освен за сън. Всеки ден, без прекъсване.
Не взех решението веднага. Идеята се мяркаше в главата ми още около новогодишните празници. Видях отново хората, които обичах и разбрах, че не мога без тях. И друг път ми се е случвало да съм далеч от тях, но съм си спомнял за тях всеки ден. Сега и за това не оставаше време. Мисля, че решението съм взел още тогава. Само, че не обичах да се предавам. Мислех, че ще намеря някакъв компромис, но нямаше такъв.
Предпочетох да се махна. Защото парите не даваха свобода, а ме лишаваха от всичко, което обичах. За какво ми бяха след като нямах време дори да ги използвам?
Минах през управителя. Не се изненада. Не ме спря. Беше свикнал. Даже, когото почнах работа се изненадах, че го предвиди. Беше видял и много други като мен. Пожела ми късмет и се втурна към телефоните. Часът беше към 15.30 , а той чак тогава беше намерил време да хапне сандвич на бюрото си. Единственото му свободно време беше рано сутрин, когато разхождаше кучето си и оставяше телефона в къщи. Двадесет минути свобода.

Никога не съм мислел, че парите нямат значение. Важни са. Дават ни известна доза сигурност, но ако мислиш само за тях, вместо независимост получаваш вериги. Имало е различни моменти в живота ми. Имало е и периоди в, които не съм мислил за парите, защото съм ги имал, но ми се е случвало да стигна и до пълна безизходица. Без предупреждение съдбата може да те удари жестоко. Когато слушам някой да казва: „На мен това не може да се случи!”, не го убеждавам в противното. Само се надявам да не греши и ако някога все пак му се случи да си спомни, че има и
по-ценни неща на този свят. Ако забрави ще си остане в дупката.

В момента, заплащането ми е в пъти по-малко. Правя си сметка за всичко, което купувам. Понякога излизам на червено. Взимам неща на изплащане. Работата е скучна и за пръв път ми се случва да отговарям само за себе си. Сигурно, няма да остана дълго на нея, но в момента съм доволен, че винаги имам време за хората, които обичам и за себе си. Все още мисля, че не сгреших. Ако не го бях направил, щях да пропусна няколко мига през тази година, които ще запомня завинаги.
Вече мина половината от този месец. Месец на промени, не само във времето навън, но и в живота ни. Поне в моя живот така се случва. Месецът не е приключил и още не зная, дали и тази година няма да направя стъпка към поредната промяна. Мисля за нея отдавна, но все отлагам момента. Може би вече е настъпило времето за нея.
Може би.

....

Понеделник

Преди време прочетох нещо в една, което не знам защо се е запазило в паметта ми. Авторът правеше сравнение между азиатската философия и европейската. Според него единственият народ, който ще преживее всички несгоди и ще излиза всеки път по-силен от всички катаклизми е китайския. Разликата според него беше в причината, която кара китайците да приемат тежките моменти с търпение и пренебрежение. Философията на това поведение е следната:
Според техните древни представи годините се делят на цикли в които лошите години са повече. След всеки три лоши години, обаче идват три хубави, които балансират нещата и са възнаграждение за проявеното търпение. Наистина е трудно да понасяш ударите на съдбата, ако загубиш надеждата, че утрешния ден ще е по-добър от днешния. Надеждата, че бъдещето ще е по-добро и хубавите спомени от миналите дни ни крепят в живота ни.
Според авторът при европейските народи, вярата в редуване на доброто и лошото е същата. С една разлика. Числото, което използваме е седем. На шест лоши години идва една добра, в която сме възнаградени за страданията си. Трудно е обаче, да запазиш надеждите си и човешкото в теб, ако трябва да търпиш толкова дълъг период за една единствена година щастие. Не си струва.
Не съм съгласен напълно с автора. Не съм и срещал на друго място подобно обяснение на нещата, но има нещо в тези думи, които ме накара да ги запомня. Наистина при нас числото е седем. Само, че периодите са по-кратки.
Шест дена работи, а на седмия...
Нещата не се измерват в години, а в седмици. Много пъти в една година. Всяка седмица е едно ново начало. Започваме я с надежда за хубави дни, а не знаем как ще свърши. Казваме на околните: ”Лека седмица!” и се надяваме, че и нашата ще е такава, но грешим, както в повечето неща, които правим. Защото всяка нова година, месец, седмица или ден не е ново начало, а просто е продължение на това, което е било вчера и основа за това, което ще се случи утре. Няма цикли в живота ни. Има път, по който вървим и по този път минало, настояще и бъдеше са едно цяло.

Днес е вторник. Вчера започнах седмицата с нещо, което отдавна трябваше да направя. Сложих кръст на нещо, което в миналото ми носеше много радост, но от месец беше вече мъртво. Знаех, че няма да се върнат старите хубави дни, но носталгията ме караше да се надявам. Затова го запазих. До вчера, когато унищожих нещо материално, което обичах. Запазих, обаче хубавите спомени. Те не са материални, не могат да се пипнат, видят или помиришат. Не могат и да се загубят. Тях никога няма да залича, а и никой и нищо не може. Те са по-истински от това, което унищожих. В тях има повече живот.

Днес е вторник. Един обикновен ден. Поредният в от дните в редицата на живота. Различни дни - хубави, лоши, сиви или незабравими.
Днешният започна хубаво с прочетените думи за подкрепа и разбиране. Неочаквани думи, но топли и дошли точно навреме. Надявам се денят и да завърши така. Надявам се такъв да бъде и утрешния. Надявам се и затова в днешния ден, мога да си позволя и малко тъга. Днес тя е по-малко от вчера, утре сигурно ще е още по-малко. Някой ден съвсем ще изчезне, но този ден няма да е понеделник, защото животът не е серия от цикли, а една непрекъсната пътека.

....

В началото на пролетта

На КатКат
(едно изпълнено обещание)

Поглеждам навън и гледката ме кара да се усмихна. Земята е покрита с тънка пелена от сняг, а дребни снежинки понесени от вятъра, се вият в луд танц. Слънцето, обаче е пробило през облаците и гали с лъчите си всичко, до което се докосне. Капчуците пеят за идващите топли дни. Пеят за идващата пролет, която ще събуди всички и ще даде живот и на неодушевените неща. Пеят за поредната победа на любовта над мрака. Пеят за събудените надежди.
Преживели сме и тази зима. Виждаме вече краят на мрачните зимни дни и идва най-прекрасният сезон. Сезон на сътворението и радостта, който всяка година събужда мечтите ни и ни дава сили за ново начало.
Ще хвърлим топлите дрехи, ще търсим слънчевите лъчи и ласкавият вятър. Пролетта ще ни подтикне да потърсим другите хора. Ще възродим любовта си или ще потърсим нова. Ще вдигнем очи от земята и няма да поискаме да ги наведем никога повече. Ще намираме красотата навсякъде, където погледнем и очите ни няма да смогват да и се насладят.
Дали обаче, ще успеем да прогоним зимата от душите и сърцата си? Дали поне за три месеца ще виждаме красотата на света, а не само озъбената му маска? Дали новините за убийства, катастрофи и политическа наглост няма да заличат последните човешки неща във всеки от нас?
Не зная. Надявам се да успеем, защото иначе ще трябва да чакаме още цяла година, до следващата пролет. Надявам се да свалим черните очила и да видим усмивката на другите около нас. Да видим и поемем протегнатата ръка за приятелство. Да чуем, думите на другите и в тях да намерим поне една събуждаща усмивка. Усмивка изписана върху устните ни, но започваща от сърцето.
Тогава няма да чакаме следващата година, за да отворим отново очи. Ще запазим светлината в сърцето си и няма да усетим нито изгарящото слънце на лятото, нито тъгата на есента, нито смразяващият мрак на зимата. Ще имаме нашата пролет завинаги в нас и ще раздаваме на другите от нея.

Добро утро, Кат!
Не те познавам, но изпълних обещанието си с радост. Този постинг е специално за теб!
Надявам да ти хареса. Ако е така, усмихни се и предай усмивката си на друг. Дай му част от твоята пролет, дай му добра дума и надежда и му кажи да я сподели с другите. Нека усмивката да тръгне по света и да се върне при мен.
Чакам я!:)))))




....

Петък 13

Мразя тази комбинация! Мразя я, мразя я, мразя я!
Мразя я! Единствената ми утеха е, че такова съвпадение може да се получи само два пъти в годината.
Денят ми започна зле. В три часа ме събуди телефонът, който бях забравил да изключа. Естествено, че беше грешка! Само, че идиотът отсреща упорито твърдеше, че не е ме засипа с подробности за някакви сделки и много пари, които зависели от моето решение. Затворих телефона и го изключих, но не можах да заспя веднага. Затова пък на сутринта успях да се успя. Половин час само, но в днешният луд свят това е много време. Направих кафето и пуснах компютъра, но за пръв път от година нямах интернет. Докато опитвах да се свържа въпреки всичко успях да залея клавиатурата с вряло кафе, а останалата част от чашата разлях върху новия си панталон. Не пожелавам на никой миговете, които преживях мъчейки се да отлепя панталона от себе си и същевременно гледайки пороят от искри излизащи от новата клавиатура.
Успях все пак да приведа всичко горе-долу в ред и запрепусках към работата. Точно по средата на пътя, обаче забелязах ,че хората ме гледат странно. Причината беше, че в бързината бях успял да обуя две различни обувки, които освен по модела се различаваха и по цвят. Още един спринт на обратно.
Пристигнах на работа със закъснение, което не е проблем, но за моя изненада на работното ми място ме чакаше шефа. Ново двайсет. Обикновено не идва по-рано от 10.30 часа. Настроението му беше като на разярен носорог, а и сигурно факта, че на любимата му вратовръзка се тъмнееше мазно леке, не предвещаваше скорошно успокоение. Тресна ми на бюрото куп рекламации и следващите 10 минути децибелите надминаха ревът на реактивен самолет. Не бях аз причината за тези дефекти и когато бурята утихна и шефа се запъти към вратата му го казах. Само, че обръщайки се да чуе моите думи човекът успя да се спъне в кошчето оставено, кой знае от кого на средата на стаята. Не каза нищо, но изхвърча от стаята почервенял, като домат.
Отиде ми и обещаното повишение на заплатата.
Петък 13. Мразя тази комбинация!
На връщане от работа мислех, че денят вече е свършил и дори се усмихнах на слънчевите лъчи. В следващият момент кракът ми хлътна в една дупка пълна с вода и умело замаскирана със счупена плочка. Съсипах си втори чифт панталони за един ден. Единственото, което ме крепи в момента е, че до края на годината няма да има повече подобна комбинация. Остава само да преживея следващите няколко часа и всичко ще е наред.

* * *
Горната история не ми се случи днес. Не се е случила и на никой от вас. Някои от нещата, описани в нея могат да ми се случат, или вече са ми се случвали. На други дати и в други дни от седмицата. Днес, обаче беше нормален и спокоен ден без да се случи нищо необичайно.
Не вярвам в подобни неща. Ако бяха верни щях да го забележа. Досега не съм забелязал каквито и да е отклонения в случващото се около нас свързани с датата 13, дори и да е петък. На всичко отгоре съм роден на 13.12 и ако имаше подобна прокоба животът ми щеше да е низ от нещастия:). Петък пък ми е един от любимите дни, като и на много от вас, заради приключващата работна седмица.
Разликата между днешният ден и останалите е само, в постоянното слушане как всеки се опитва да обясни дребните проблеми и собствените си грешки със „злокобното съчетание”.
Цифрите са ни виновни за всичко! Да, така е! Математиката е велико нещо и с нея може да се опише всичко на този свят. Изучава всяка цифра и комбинация от цифри, но числото 13 не се различава с нищо. Най-обикновено число. Напълно безвредно.

Докато пишех се сетих, за едно старо радиопредаване. Казваше се „Неделя 13”. Харесвах го и песента, която започваше беше една от любимите ми. Помня мелодията и част от думите, но ми се губи доста от текста. Преди година я търсих в нета, но не можах да я открия. Ако някой я помни нека помогне. Ще му бъда благодарен.
Помня със сигурност само тези думи:

Тринайсет сладки мига
за цял живот ти стигат,
има ли с кого да ги делиш!
С приятели тринайсет
най-хубаво е знай се
.......

На тези, които въпреки всичко вярват в лошият късмет, съпровождащ петък 13, пожелавам да стиснат зъби и късмет!
Остават още само 6 часа:))).

....

Смъртта не е страшна

Връщам се уморен от работа. Настроението ми е лошо от сутринта, а и калните улици с бясно движещи се коли, допринасят още повече. Завивам за последен път, преди моята улица, но една снимка на стълба ме връща назад. Познат човек, няколко години по-млад от мен. Работехме преди години заедно. Починал е през есента, а аз дори не съм разбрал. Бяхме просто познати, но напоследък все по-често виждам такива неща.
Когато бях дете за първи път се срещнах със смъртта, когато почина дядо ми. Не мога да определя чувството, което изпитах. Бях объркан и тъжен, но не разбирах, какво е станало. Възрастните се опитваха да ми обяснят по различни начини, но само ме объркваха повече. Разбрах само, че един човек, когото обичах няма да е повече до мен.
Сигурно мисълта ме е занимавала повече. След месец започнах да се будя уплашен и объркан. Сънувах кошмари в, които смъртта идваше, като ужасен демон и ме отнасяше на ужасни места. Не казах на никой, а и кошмарите изчезнаха безследно след месец, оставяйки ме още по-объркан. Сигурно на всяко дете се е случвало.
Не знам, не съм говорил с друг за това. Сигурно е нормална реакция при среща с нещо непознато и необяснимо.
По-късно се случи така, че срещнах смъртта. Погледнахме се в очите и не се уплаших. Нямаше от какво. Там нямаше нищо. Пусна ме и отмина. Остави само спомена, който се опитвах да забравя, заради близките си, но още помня. Преди около два месеца записах всичко. Спомен, който споделих само с няколко човека, но реших да оставя за себе си. Не искам да обяснявам на никого, или да споря с хора, които не са го преживели.

Нямаше да пиша по темата, но вчера прочетох един постинг, който е също на тази тема. (ТУК) Авторът разглежда нещата под друг ъгъл, но е прав, че страхът от смъртта не е нещо, което трябва да определя начинът ни на живот. Ако трябва да се страхуваме, наоколо има много по-страшни неща. Според мен това, което ни плаши не е нашата смърт, а възможността това да се случи с наш роднина, приятел или познат. Раздялата с тях е по страшна от нашата смърт. Не можем да го върнем.
Срещал съм хора, за които животът е непосилно бреме. Носи им само болка, самота и огорчения. Хора ,които биха посрещнали смъртта с облекчение. Като избавление и утеха, без страх. Само, че и най-отчаяният човек намира нещо, което го свързва с този свят и това обикновено е друг човек. Тук го задържа обич, а не страх.

Може би съм щастливец. Не всичко в живота ми е наред, но още намирам радост в живота си. Не съжалявам за миналото и не мисля много надалеч в бъдещето. Радвам се на днешният ден, такъв какъвто е и се надявам да посрещна и утрешният. Не със страх, а с обич към живота.

Мислейки за смъртта можем да забравим да живеем, а животът ни е твърде ограничен, за да го пилеем. Не знаем кога ще е краят. Преди време попаднах на един клип, който ме увери, колко грешно е да си правим планове.
Гледката е ужасна, но всеки ден сме заобиколени от по-страшни неща. Това е само по-зрелищно.



....

Като заговорихме за избирателният закон

В петък в народното събрание беше внесен поредният законопроект за избирателен закон. Този път предложението е за електронно гласуване. Преди време се говореше за задължително гласуване, за мажоритарен вот , снижаване или увеличаване на прага за влизане в парламента и т.н. и т.н..
Сигурно до изборите ще има още предложения. Не е лошо да има различни мнения. Само, че и този път промените в закона ще се решават на тъмно. Ще се преглежда всяка буква с безумната идея, че буквата на закона е по-важна от самият вот.
Спомних си двете мои гласувания преди 1989 година. Историите са смешни за мен и ще ви ги разкажа.
Влязох в казармата на 17 години. Не беше проблем, но точно две седмици преди рожденият ми ден имаше избори. Непълнолетните не гласуват и щях да пропусна това знаменателно събитие. Не бях включен в списъците и в изборният ден, като свободен ме сложиха на пост. Някъде към 18 часа виждам, че към поста тича с всички сили офицерът отговарящ за политическата подготовка на поделението.
Трябвало да гласувам. Губели се 0,001%. Ужас! Срам за образцовото поделение! Смени ме на поста, като сам застана, а мене ме изстреля към избирателната секция. Така и не разбрах, какво стана, когато стигнах там, но сигурно съм гласувал. Честа на поделението беше спасена, а аз се жертвах, като наруших закона по две точки. Даже и отпуск получих за това.
Втория път когато дойде време за избори бях студент. В деня на изборите се прибрах в родния си град и гласувах там. Прибирам се вечерта в София, а в квартирата ме чакат двама с черни шлифери и червени ленти „ОФ”. Бяха много учтиви, но ме закараха до най-близката избирателна секция и гласувах за втори път. После ме върнаха, извиниха се и ми благодариха за разбирането.

Тогава по закон имаше свобода на избора. Гласуването не беше задължително и формално всичко беше демократично. Само, че на партията, която държеше властта не и пукаше за закона. Тя беше закона, тя го пишеше и нарушаваше. Мислеше, че е вечна, а историята я прати там където и е мястото- на боклука.
Днес пак всички партии са се вторачили в закона, а забравят основното. Изборите се печелят с гласовете на обикновените хора.
Само, че е по-лесно да се пишат закони, които после да се нарушават, а не да се предложи нещо смислено, което да убеди хората да гласуват за дадена партия.
По-евтино излиза да се купи един глас, отколкото да се спечели.
Загубилите ще имат 4 години да плюят народа, колко е тъп, че не е избрал тях или не е гласувал и пак ще се вторачат в избирателният закон. Ще спорят за вида на бюлетината, а ще забравят хората, които трябва да я пуснат.
Аз, обаче на тези избори ще гласувам.
Ще гласувам, защото искам България най-после да се отлепи от дъното. Искам утре да сме по-добре от днес.
Надявам се този път това да направят повече хора и да докажем на политиците, че не закона за изборите определя какъв ще бъде пътят на страната ни. Определяме го ние, обикновените хора, колкото и слаби да сме поотделно. Покажем ли го веднъж, всеки ще трябва да се съобразява с нас. Това е пътят.
Щом американците успяха да изберат цветнокож президент, защо пък ние да не успеем да дадем този урок на политиците?

....

Честит 8 март!

Честит празник , скъпи дами !
Нека до всяка от Вас има човек, който я обича !
Не само днес, а винаги !
Защото въпреки, че не можем да Ви разбираме, можем да Ви обичаме!



....

Ave Caesar morituri te salutant !

Ave Caesar morituri te salutant !

Горният вик е звучал в древният Рим. С него гладиаторите са поздравявали императора, преди да започнат смъртоносната си схватка. „Цивилизованият” Рим е бил пристрастен към тези забавления, които са негово откритие. Околните „варварски” племена не са били достатъчно „изтънчени” за тях.
С времето нещата са се променили. Не по човешки, а по икономически причини. Добре обучените гладиатори са стрували прекалено скъпо и подмяната им с нови била труден процес. Гладиаторите станали професионалисти и на арената всичко се превърнало в игра. Пиеса режисирана, репетирана изиграна от майстори. Пролятата кръв била точно пресметната, за да задоволи тълпата, но да не погуби актьорите.
Хляб и зрелища! Когато нямало хляб оставали само зрелищата. Пиеси за наивници и озверели хора. Режисьорите са зад завесите.

Сетих се за този епизод от историята днес, когато в новините ме подсетиха, че започва пролетният полусезон на футболното ни първенство. Отдавна не ходя на мачове. Не ги гледам вече и по телевизията.
За мен това, което представлява днес ”най-популярната” игра е режисирана комедия за малцината останали наивници, които още ходят по стадионите по навик. Това е поредният пример, за налагане на простотията, като нещо желано и търсено от обществото.
Така е и с налаганата непрекъснато в медиите чалга, с живота на така нареченото „ВИП”-общество, с пошлите разголени снимки и творби с претенциите за изкуство.
Това се търси! – оправдават се издателите и собственици на медии--Това предлагаме.
Само, че в един момент се оказва, че потребителят няма избор. Навсякъде нещата са до такава степен олигавени, че му се отщява не само да гледа, а и да мисли. Така ще продължава, докато заглъхнат и последните гласове, опитващи се да протестират.

От вчера няколкото канала препитаващи се с новини за Цар Футбол се събудиха от сън. До края на първенството по цял ден ще повтарят едни и същи неща. Ще се включат отново в пиесата.
Много интересна и поучителна! Колебая се, кое от действията и актьорите в нея да посоча на първо място.
Дали това да е конгресът на БФС? Уникален с единствената кандидатура за ръководител, но пък вкарал в ръководството собственика на най-мощната рекламна групировка в страната?
Дали, това да е поведението на собствениците, оплакващи се непрекъснато, че дават пари на халос, но не смятат безплатната реклама, която си правят покрай футбола?
Дали, това да не са политиците, които продължават да не правят нищо за спорта, но пък са на трибуните на всяко важно събитие и дори си приписват част от редките успехи?
Дали, това не са скъпо платените треньори и играчи, които се изживяват, като звезди и влагат повече старание в нощните заведения и в даването на интервюта, отколкото на терена?
Дали, това не са съдиите, които отнасят псувни и бой на всеки мач, но не се отказват от „любов” към играта?
Дали това не са тълпата олигофрени , отиващи на стадионите с идеята да излеят там цялата си злоба и простащина, маскирана като „любов до гроб” към отбора?
Или пък това не са мачовете на националният отбор? Националната ми гордост е винаги на седмото небе, когато гледам ,как група наемници, някои от които не знаят и дума български с ръка на сърцето пеят химна. После 90 минути се чудят как да отбият номера и да се приберат в клубните си отбори, защото там си изкарват парите.

Тази пиеса съм я гледал вече и нямам намерение да гледам новите постановки. А ВИЕ?
Ще кажете ли детската фраза: „Царят е ГОООООЛ!” или ще затъпявате пред телевизорите?

Еврика!!!

Днес Се събудих с особено чувство. Нещо в Мен се беше променило. Не можах да разбера веднага какво. Погледнах Се в огледалото. Зад гърба Ми не се показваха крила. Косата Ми стърчеше във всички посоки и оформяше някакви странни фигурки, приличащи на рогца, но тя винаги си е такава. Пак Си бях същият. Изплезих език. Нищо. Избелих очи, но пак нищо.
Все така до мига, когато пуснах водата в тоалетната и тогава разбрах!

Еврика!!!
Водата е велико нещо! Винаги помага. Някой от древните беше казал нещо за водата, което не помня много добре, но Съм съгласен.
Древните са били велики хора! Не като днешните мижитурки.
Без Мен разбира се. Защото Аз бях открил философският камък.
Най-голямата истина за света и трябваше да Го кажа на всички.

E = m. c2 + 0

Това е Мое и е велико!

По пътя за работа Се похвалих на продавача на вестници. Не можа да Ме разбере. Само се усмихна и Ми пожела:”Лек ден!”.
Селянин! Нищо не става от такива!

Пристигайки, обаче на работното си място, нещата си дойдоха на място. Събрах колегите и съобщих новината. Всички бяха възхитени. Поздравяваха Ме и Ми честитяха. Бяха вече забелязали Моята гениалност, но сега Тя се разкри пред тях в пълния си блясък. Бяха заслепени и очаровани. Дори Ми посветиха две стихотворения! И много цветя!
Само едно не Ми хареса. Всеки гений има завистници. Очаквах някой да се обади, за да Го смажа с превъзходството Си. Нали всички идват при Мен за резолюция и подпис. Хубаво щеше да е да надраскам с червено нечии документи, но здраве да е! Ще мина и без това. Днес Съм в настроение. Искам и другите да са щастливи.
Всъщност обадиха се няколко човека. Бил Съм плагиат!?! Това било отдавна открито. Някакъв си Щайнчо бил го измислил преди години.
Глупости!!!
Прегледах неговите неща. Съвсем не е същото! Моето е по-хубаво.
Обогатено и одухотворено! Допълнено и неповторимо!
Ако беше истина това твърдение, а не долна инсинуация, защо авторът не се обади? Защо си мълчи?
Защото признава Моето превъзходство! Прекланя се пред геният Ми!
От стаята не чувам колегите, които Ме клеветят. Те са на долния етаж и са временно при нас. На граждански договор са и просто завиждат. Нека си джафкат, като си нямат друга работа! Ще Ги изтърпя още някой друг ден и ще си търсят друго място. Не са Ми нужни хора, които не могат да различат плявата от житото!

Прибрах Се вечерта в къщи. Сипах Си чашата с коняк и Се отпуснах пред камината уморен от впечатления. Пуснах Си диска с песента, която Ми подариха колегите.
Позната песен. Бях на концерта на автора в България. Доста Ме изръсиха за билета купен на черно. Не харесвам много авторът. Един такъв прегърбен с дрезгав глас. Само на китара може да свири. Когато пееше тази песен, всички се смяха много през сълзи. Смеха и Аз го докарах, ама сълзите не разбрах защо са. И до днес Се чудя.
След концерта Си взех автограф. Пазя го още. Хубав човек! Велик като Мене. Някой ден ,когато пиша мемоарите Си ще го спомена. Хубави думи ще кажа за него. Де да можеше да му Се похваля за днешният Ми успех. Не Се сдържам да ви го покажа пак:


E = m. c2 + 0

* * *
P.S.
Щях да забравя! Чуйте и песента от моят приятел. Ако можеше щеше да я посвети на Мен!

МУЗА



....

Двамата мъдреци

Преди много години в една страна много, ама много далеч, живели двама приятели. Били умни хора и във времената ,в които живеели хората ги наричали мъдреци. Когато някой имал някакъв проблем, отивал при някой мъдрец, разказвал му неволите си и получавал съвет. Понякога хората се вслушвали в съветите, понякога ги пренебрегвали, а често и не ги разбирали, но друго си е да има някой, който мисли вместо теб.
Двамата приятели били различни хора. Живели далеч един от друг и се виждали рядко, но не се забравяли.

Единият живеел в двореца на владетеля. По цял ден се разхождал зад високите стени на палата, в чудна градина, където имало всичко от външният свят. Имало планини и полета, имало реки, езера и морета. Всяко дърво и цвете, всеки камък бил на специално подбраното за него място. Властвали хармония и красота. Мъдрецът съзерцавал красотата на малкия свят и се опитвал да вникне във всяко нещо, което виждал. Четял и книгите на много други хора живели преди него и записвал впечатленията и мислите си на снежнобели листа със специално златно мастило , оставащо непроменено за вечни времена. Пишел за всичко. Пишел за жаждата без да я е усетил. Пишел за страданието, без да го е преживял. Красиви думи наредени в красиви книги с корици от злато.
Понякога го извиквали в двореца и владетелят го питал за съвет. Винаги имал готов отговор. Бил вече записан от него или от хората живели преди него. Давал съвети и решавал съдбите на хора и светове и се гордеел с това.

Другият мъдрец живял в едно селце високо в планините, на края на страната. Всеки ден ставал в зори и изкарвал хляба с ръцете си. Сам изградил своят дом и животът му бил вечна борба с несгодите.
Вечер след тежък ден сядал сред хората, около огнището и слушал думите им. Ако някой го попитал за съвет му разказвал някоя история чута край огъня или преживяна лично. Помагал на човека да види желанията и мислите си. Не му посочвал пътя, а само посоката. Не решавал съдби и не осъждал никого. Не записвал нищо, но хората предавали думите му и понякога ги мислили за свои. Толкова обикновени били.

Веднъж годишно мъдрецът на владетеля отивал на гости на своят приятел. Качвал се в носилката със затворени прозорци и спуснати пердета и тръгвал на път. Не гледал през прозореца. Всичко, наоколо било записано вече в книгите, които бил прочел. Всеки завой и всяко дърво, всяка река и всеки град. Нямало да види нищо ново.

След седмица пристигал в малкото селце. Прегръщал приятеля си и започвали да говорят. Говори ли за живота и смъртта, за любовта и омразата, за небето и земята, за всичко което виждали и било невидимо.
Харесвал придворният мърдец мислите на приятеля си. Някои били близки до неговите, други се различавали, но описвали нещата от друг ъгъл.
Само едно не разбирал. Защо не били записани за да останат за вечни вречена. Хората, които ги помнели били нетраен материал.
Веднъж, когато се връщал към своя дом решил да запише чутото в този далечен край, но точно тогава един от носачите на носилката се спънал. Мастилото се разляло и заляло белите листа.
Думите останали незаписани.

След няколко години от далечни страни дошли конници. Унищожавали всичко по пътят си. Разрушили палатите, градовете и селата. Изгорили книгите, ограбили златото, а хората избили или пръснали по цялата земя. Опустяла далечната страна. Никой вече не си спомнял нито за владетелите, нито двамата мъдреци. Само хората пръснати по цялата земя повтаряли историите, които били запомнили край огньовете. Не помнили, кой ги е казал, но предавали думите. Думите не показвали пътя, а само посоката. Всеки имал избор да ги следва, допълва или отрича. Понякога ги записвали и тъй като не знаели автора ги наричали приказки, легенди, митове, поговорки.
Вече били на всички хора.

....

Време за губене - на коя знаменитост приличате?

Почивните дни могат понякога да са много скучни. Вчера беше такъв ден. Сутрин се опитах да се поизлежавам, а след това се поразходих и се видях с приятели. До обяд успях да се натровя с кафета. След обяд, обаче улиците опустяват и живота замира. Почти не гледам телевизия, а книгата, която съм започнал не можа да ме заинтригува и сигурно няма да я прочета докрай. Порових се в нета, но и там скука. Познатите шарении, нахвърляни навсякъде.
Попаднах , обаче на един сайт, с който успях да убия малко от времето си. Опитайте и вие, ако имате време за губене.

Качваш своя снимка и сайта прави анализ на лицето, като показва лицата на известни личности, на които приличаш. Можеш да си направиш колаж ,клипче и даже родословно дърво. Дават ти HTML код, който можеш да вградиш в сайта си, ако имаш такъв. Можете да и запишете колажа и след това да си го копирате само за себе си. Напълно подходящо за хора страдащи от нарцисизъм.
Направо си е шик да приличаш на Антонио Бандерас , Джак Никълсън или Дейвид Бекъм:), или пък на Мерлин Монро, Анджелина Джоли или Катрин Зита Джоунс :).
Има и опция за проверка, на кого от двамата родители прилича детето. Хубаво нещо. Край на постоянните спорове на тази тема. Може да се включат и бабите и дядовците.
Моите резултати ме смутиха малко. За по-старата ми снимка излезе, че чертите ми съвпадат цели 71% с тези на Колин Фарел. Ако си пусна брадичка и мустаци сигурно приликата ще отиде на 105% :))) .
Резултатите от по-новата ми снимка, обаче ме стреснаха повече.
Най-много, около 65% съм приличал на Арнолд Шварценегер и едновременно също толкова на Алберт Анщайн!?? Не се шегувам! За приликата с Арни подозирах отдавна:). Навремето прекарвах и доста време във фитнеса, а и днес продължавам, но по-умерено. Не мога, обаче да хвана приликата с Айнщайн. Двете лица са доста различни и представете си, какво може да бъде общото между тях.
Опитах и с други снимки и се получиха забавни неща. Оказа се например, че любимеца на куклата Барби – Кен има типично женски черти?!? Вижте някои примери за убиване на скуката:







Ако имате време за губене и не взимате насериозно подобни неща, вижте сайта и се посмейте:

ВРЕМЕ ЗА ГУБУНЕ

....