Просто човек

Познавам го от дете. Не беше от нашата улица, но един ден се появи, докато играехме и остана. Сутрин ни чакаше на улицата, а вечер оставаше последен. Беше най-малкия, но скоро стана любимец на групата. Дребен и слаб, но винаги пълен с енергия. Не се предаваше никога. Нямаше друго оръжие освен шегите и го използваше безпощадно. Шегите му следваха една след друга. Понякога гъделичкаха, но често и хапеха. Шегуваше се с всичко и всички, но не прощаваше и на себе си. Никой, обаче не се сърдеше дълго. Казваше нещата със истинските им имена и не влагаше злоба в шегите. Никога не лъжеше, а когато на някой се нуждаеше от помощ, винаги беше на точното място и време.
В училище се справяше отлично и мислехме, че един ден ще се гордеем с него. Всичко, с което се захванеше му се отдаваше с лекота. Помня, че веднъж намерихме китара. Стара и очукана , изхвърлена навън. Взе я и я поправи, а след два месеца вече я носеше навсякъде и се беше научил да свири. Не свиреше добре, а и гласът му беше слаб, но влагаше нещо свое в песните, правеше отклонения и обичахме да го слушаме.
Животът му минаваше повече навън. Не помнеше майка си, а баща му беше пияница и го налагаше всеки ден. Живееше извън голямата къща в една стаичка, която беше превърнал свой свят. Не допускаше никого там. Приятели казваха, че по цели нощи лампите светели. Сигурно тогава рисуваше, а го правеше добре. Правеше и хубави дърворезби, а когато ги завършеше ги подаряваше веднага. Може би, защото ако баща му намереше нещо, го пропиваше в кръчмата.

Разделихме се, когато влязох в казармата. После започнах да уча и рядко се прибирах в града. Видяхме се след четири години и не можах да го позная. Баща му беше починал, а той беше започнал работа и учеше задочно. Вече не беше малкото слабо дете. Само вечната усмивката на устните и очите бяха същите. Беше успял да се ожени и вече имаше син на една годинка. Срещнах ги тримата заедно. Седяха в една градинка и околният свят не съществуваше за тях. Трима души в едно, както в приказка.

Заминах пак за месец, а когато се прибрах разбрах жестоката новина. Беше останал сам. Седмица след като ги видях, кола беше премазала семейството му. Случайна злополука, без виновни, но с жертви. Потърсих го ,но не го намерих. Никой не знаеше къде е. Беше заминал без да се обади на никой.

Минаха няколко години и един ден се прибра. Не каза къде е бил. Не говореше и за миналото. Беше върнал усмивката на лицето си и само челото прорязано от две дълбоки бръчки говореше, че нещо се е променило. Отново шегите му гъделичкаха и хапеха, но сега бяха по-остри. Беше станал още по-безпощаден към лъжата, лицемерието и жестокостта в хората. Градът имаше нужда от такъв човек. Всички виждаха проблемите, но мълчаха. Гледаха встрани и чакаха друг да се обади пръв. Той не мълчеше. Вече не беше дете и често си докарваше неприятности, но ги приемаше с усмивка и поредната шега. Политиците и хората с пари го мразеха. Наричаха го помежду си Клоунът, но и се страхуваха от него. Нямаше какво да му вземат, нямаше как да го контролират. Беше свободен дух.

Една вечер минах да го видя. В къщата светеше, а всички врати бяха отворени. Влязох, но нямаше никой. тръгнах си и тогава видях, че свети и в старата му стаичка. Почуках и влязох. Навсякъде цареше безпорядък. Стари вещи и прах навсякъде. Той седеше в ъгъла пред една недовършена картина. Мъж, жена и малко дете за, които околния свят не съществуваше. Само лицата бяха завършени. Другото беше само щрихи.
Не ме чу. Сигурно не чуваше нищо. Беше в друг по-добър свят. Обърнах се тихо и излязох. Не му казах никога, за тази случка, но я запомних и винаги, когато го видя си я спомням отново.

Когато започнах този постинг, първоначалното име беше „Клоунът”. Само, че го смених. Не ми хареса. Клоуните играят на сцената, а той живее. Той е просто Човек.
Като деца му се възхищавахме и се опитвахме да сме, като него. Понякога успявахме и бяхме горди с това. Днес, вече възрастни още му се възхищаваме, но с това оставаме. Сигурно осъзнаваме, колко трудно е да бъдеш човек.

13 коментара:

  1. Разказът е отличен,коментарът излишен,поздрави

    ОтговорИзтриване
  2. Невероятен разказ,krizt...Благодаря..;;;)

    ОтговорИзтриване
  3. Valentin Mihalev,
    Благодаря, но сега ,когато го чета ми се иска да допълня още. Познавайки човека, за когото пиша ми изглежда малко сух текста. Иска ми се да има повече хора, като него.

    ОтговорИзтриване
  4. scarletpearl ,
    аз ти благодаря за това, което си и това,което правиш в момента.

    ОтговорИзтриване
  5. Благодаря ти !

    Просълзи ме и ми причини замисляне...

    ОтговорИзтриване
  6. Коментарите наистина са излишни!
    Браво и Благодаря!

    krotalka

    ОтговорИзтриване
  7. Според мен стила който си избрал е единствения подходящ за да бъде текста уникален.Напиши друг,в който да има повече действащи лица,сигурен съм че ще го прочета с удоволствие.

    ОтговорИзтриване
  8. Поздравления за историята!

    ОтговорИзтриване
  9. Крист,настръхнах!
    Бих добавила: Това е несправедливостта на живота,когато приемеш да си себе си!
    Трудно се оцелява в този свят на клоуни и второстепенни актьори. Но и не трябва да се оставяме да приемаме,чужду роли и съдби.
    Превратностите на съдбата ни много често променя нашето вътрешно АЗ и най-силните успяват да запазят човечността си.
    Благодаря ти!
    Удоволствие е да те чета,продължавай и не се губи...
    КК

    ОтговорИзтриване
  10. Кrizt, а клоунът... той е самата истина и маската му е заблуда, за да ни каже повече за нас, тъй както някога е казвал истината и на краля шута... през смях, че да не я отхвърли егото и безнаказано, защото е предупредил с гротескното от цветовете си по маската... Днес няма нужда да рисуваш маска, когато по душа си клоун. Изписва се в очите, в словото, че си. Но хората сме зли, грабливи, завистливи. И заболяло ни от истината, обръщаме острието й към този, която я показва... нека и него го боли от нея... Да си просто човек днес е същото като да си клоун. Все тъй различен от останалите и затова винаги в острието на погледи и думи-камъни. Само че на някой му хрумва понякога да се нашари като клоун, за да прилича на човек... но маската не може да направи от лъжите им да бликат истини... "Просто човек" е болка... всеки миг. Хората не обичат болката.

    ОтговорИзтриване
  11. Крист, имаш искрените ми поздравления за написаното! :) Много ми хареса както самата история,начинът по който я представяш, гледната ти точка и стилът ти! Мога да кажа само едно голямо БРАВО! :)

    ОтговорИзтриване
  12. Крист, поздравления и от мен. Толкова е човешко и красиво. Знам, че такива хора има много около нас, но все нямаме време да ги забележим, заговорим, дори да споделим мълчание с тях. Благодаря ти.

    ОтговорИзтриване
  13. Ако човек няма примирение спрямо съдбата си, ако не умее да изживее живота си такъв какъвто му го определя съдбата, ако не умее да го живее природосъобразно и да намери жизнеутвърждаващи мигове в него, на които да се радва, ако се отдаде на мъка и тъга, на черни мисли и душевна болка, то той със сигурност ще полудее, останал неразбран и сам!

    ОтговорИзтриване