За носталгията, историята и още нещо

„Ако се вярва на разказите, пра-прадедите ни са били поне четири метра високи. Археологическите разкопки, обаче не потвърждават това.”
Преди няколко дни прочетох постинг в блога на Ваня Панайотова , на който първоначално не обърнах много внимание. Усмихнах се и продължих към друг блог. Нещо, обаче ме накара да се върна. Постингът (Минисапунки -2) е малък и прилича по-скоро на коментар, но темата е много по-обширна и малко съжалих, че авторката не е продължила нататък.
Доколкото не ме лъже паметта, цитатът с който започнах е от Марк Твен. Носталгията по отминали времена е нещо, което го е имало в цялата история на човечеството. Хората, които си спомнят за миналото в розови краски, много добре знаят ,че това не е така. Според мен тази носталгия е нормална реакция на паметта. Дори има някаква полза от нея. Защото , ако използвам цитатът за пример, не мисля, че тези разкази описват, какви са били пра-прадедите ни. По-скоро те описват, какви искаме да бъдем ние сега. Това, че описваме миналото, като нещо прекрасно не значи, че искаме да се върнем към него. Всъщност описваме, какъв искаме да бъде животът ни днес.
Според мен това не е лошо. Лошото в случаят идва от това, че носталгията по времето преди 1989 година умишлено се натрапва. На тази носталгия се крепи цяла партия, която въпреки плачевното състояние, до което докара страната почти не е стопила електората си. Такава носталгия пък по един друг период, назад във времето преди години докара на власт така нареченият цар.
Общото в случаят е, че и в двата случая се спекулира със свойството на човешката памет да изтиква лошото на заден план. Това е един предпазен клапан, който ни спасява в много ситуации, но точно той ни прави уязвими за манипулации.
Тук идва вече ролята на историята, като наука, която да оцени обективно нещата от даден период назад във времето. Неприятното, обаче идва от всеизвестният факт, че историята се пише от победителите, или в нашият случай от тези, които са във властта. Забравих да спомена и още една категория, която пише историята. Хората, които държат парите. Докато другите се сменят, но тези хора остават постоянно.

Историята на българската държава е пример, как едни и същи събития могат да се тълкуват по коренно различен начин. Всеки, който дойде на власт се опитва да пренапише историята и да я направи удобна за него. Нещо повече, опитва се да пренапише и настоящето и повечето медии, които се величаят сами, като „четвъртата власт”, а послушно следват единствената власт, която уважават. Властта на Парите.
Чел съм, как в древен Египет, новите фараони са полагали къртовски труд, за да заличат картушите с имената на неудобните им предшественици. Спомням си и „1984”. Замислям се, как ли би оценил днешното време един човек живеещ хиляди години след нас. Ако съди за нас по това, което се излъчва по телевизиите и многотиражните вестници, сигурно ще ни сметне за нация от усмихнати идиоти. Или пък ще попадне на някой от малките блогове, които с всеки ден стават все повече и ще разбере, че всъщност сме били обикновени хора, като него. С проблеми и съмнения, но и с радост и мечти. С малка носталгия по миналото, не защото то е било по-добро, а защото искаме днешният ни ден да е добър.

10 коментара:

  1. идеализирането на миналото, както и демонизирането му, са все крайности. в 1989 година започна процес на рушене, който засегна и основополагащи елементи на държавността и принципите на нормалното функциониране на обществото. нормално е връщайки се назад да си спомня на прима виста 1. в селското стопанство - напоителните системи, разградени и разграбени; фермите по пътя - сега в руини; работещите предприятия, които даваха прехрана на хора, отдали се на дадена професия - сега пустеещи... не ми се продължава нататък, но горе-долу това искам да кажа.

    не жадувам отминалото време да се върне назад, не съм била и няма да бъда от привържениците на социалистическата идея в съществуващата тук форма, не ме гони носталгия - но ми се иска да живея в "нормална" държава. това е.

    ОтговорИзтриване
  2. В носталгията все пак има нещо полезно,зависи от каква гледна точка поглеждаме назад.Аз лично смятам,че трябва от време на време да поглеждаме през рамо,но в никакъв случай не бива да обсебваме бъдещето си с мисли за миналото

    ОтговорИзтриване
  3. Настоящето е ковано в миналото, а бъдещето го създаваме днес.
    Носталгията по изгубеното минало, според мен е само, ако смятаме, че сме пропуснали нещо там. Ако се върнеш с машина на времето там, колко неща би променил в личен план? Аз лично за себе си още не мога да отговоря.
    Ти повдигаш още един въпрос според мен. Предепределено ли е или ние го предопределяме:)))

    ОтговорИзтриване
  4. Aria, всички искаме нормален живот днес.

    ОтговорИзтриване
  5. Валентин Михалев , аз също поглеждам.Даже понякога идеализирам. Хващам се, обаче, че причината,която ме кара да го правя е, че не мога да се върна младите си години:).

    ОтговорИзтриване
  6. paty , по-често мисля, че ние определяме бъдещето си.Като се замисля, обаче днешното настояще е било някога бъдеще.Дали сме искали точно това?

    ОтговорИзтриване
  7. Не исках да се включвам в дискусията. Мисля, че във всяко едно общество е имало хора, които са живяли относително добре и други, които са били ощетени.
    Това, че някои хора са живяли добре не означава, че можем да върнем времето. Трябва според мен да приемем реалностите и да се опитаме да ги променим - всеки по малко, според способностите и силите си.

    ОтговорИзтриване
  8. Антоанета Иванова - Jackie, да така и трябва. Всеки ден по малко. Крачка по крачка.

    ОтговорИзтриване
  9. Дааа! Преди 30 години небето наистина бе по-синьо, хляба по-вкусен, а жените... ех, жените! :)))
    Тогава бях на двайсетина години и, независимо от това кой управляваше, се чувствах съвсем различно от сега. Тогава бях млад и хубав, сега съм хубав и мъдър :( Но, както се пее в една песен:"Жизнь невозможно повернуть назад...".
    В по-широк план, украсената визия за миналото е интересен феномен, както пишеш. По време на социализма имаше силно изразена носталгия по времето отпреди 9.9.1944 г. Показателно е, че терминологията бе същата - заменяме в спомените бай Тошо с Царя (Борис ІІІ), комунистите с фашистите и т.н. Вярно е и това, че миналото - вече в по-широк смисъл, зависи от волята на управляващите. Спомням си книгите отпреди 9-ти, в които съвсем сериозно известни историци - известни и след 9-ти :), доказваха, че сме арийци! Почти същите след това, със същата страст доказваха, че сме славяни...
    Интересно ми е, дали след 1879 г. е имало носталгия по турското присъствие :). Трябва да се заровя по книжките...

    ОтговорИзтриване
  10. slavuncho , след 1897г. също е имало носталгия, колкото и да не ни се вярва днес.Има един пример в "строители на съвременна България", който помня. Днес не можах да открия точното място за да го добавя дословно, но ще го намеря през почивните дни.

    ОтговорИзтриване