Луна

Очите не могат да се затворят. От цял час са приковани в едно светло петно на стената. Умората е просмукала тялото и усещам тежестта на всяка негова клетка.
Не мога да заспя. Случва ми се много рядко, но тази нощ ще е така. Няма специална причина. Просто се случва. Знам, че не мога да направя нищо. Опитвам се да броя. Първо само цифри, но не помага. Опитвам и с овце, но ефекта е същия. Знам, че ще е така.
Ставам и излизам на терасата. Тихо е. Градът спи. Виждам само един прозорец в далечината, който свети. Не съм сам. Още някой не спи тази нощ.
Дъждът е спрял преди час. Вятърът, като с огромна метла е събрал облаците над планината. Проблясват мълнии, но до мен не достига звукът им.
По мократа улица бавно преминават две кучета. Спират се за малко под лампата, подушват някаква следа и тръгват след нея. Бавно се стопяват в тъмното и оставам отново сам.
Само с прозорецът, който свети в далечината и с шумът на реката, някъде встрани.
Поглеждам нагоре. Може би там има други, които тази нощ не спят. Звездите също могат да са компания, но тази нощ ги няма. Небето е чисто, но тъмно. Само една звезда се движи подозрително бързо и разбирам, че това е просто самолет. Пътува за някъде. Сигурно в него има хора, които също не спят. Сигурно имат свои мисли и не се интересуват, че под тях един човек не може да заспи тази нощ.
Самолетът отминава и на небето остава само Луната. Стои си там сама и се питам, дали и тя търси някой, който не спи тази нощ. Някой, с когото да си поговори. Заглеждам се във диска и нямам сили да откъсна поглед. Красива и загадъчна, като жена. Знам, че влияе на морските приливи, на човешките настроения и на куп други неща, но сега не искам да мисля за това. Искам само да я гледам. Тя е безмълвен приятел, будуващ заедно с мен.
Студът ме пронизва внезапно. Не знам, колко време е минало, но нищо не се е променило. Луната си е още там. Красива и загадъчна.
Тихо е. Прозорецът в далечината още свети. Под уличната лампа тихо, като сянка преминава една котка. Внимателно заобикаля локвите и спира за миг на мястото, където кучетата тръгнаха по следата, а след това продължава напред и се стопява в тъмното.
Чувам само шумът на реката и си спомням, че бях си обещал за разкажа за нея. Може би сега е времето за това. Влизам в стаята и пускам компютъра, но само гледам екрана , а умората отново стяга тялото.
Излизам отново навън и поглеждам нагоре. Денят вече идва, но Луната още е там. Красива и загадъчна. Не ме е оставила сам тази нощ. Като добър приятел.
Градът се събужда и прозявката му, надвива над шумът на реката. Новият ден е дошъл. Забързани хора вече вървят по улиците и не поглеждат нагоре, където Луната отново е сама.
До другата нощ.




....

5 коментара:

  1. Реалистична картина описана с творческо майсторство. Толкова близка и така позната!...
    Поздравления за майсторския разказ!
    Бъди здрав!

    ОтговорИзтриване
  2. "В тази бяла лунна тишина
    кой ли свири лунната соната
    и разплаква бледата луна,
    и я сваля досами стъклата?
    Притвори прозореца!
    Мълчи!
    В долния етаж една пиано
    свири много тъжно.
    Не плачи!"

    ОтговорИзтриване
  3. Анонимен14 май 2009 г., 7:48

    http://www.youtube.com/watch?v=tr4lAysV5ig&feature=related

    ОтговорИзтриване
  4. Интересна идея!Тъй като аз също не мога да спя при пълнолуние, а не се отнася за всички,дали Нейно Височество Селена не си подбира наистина събеседници...При това не се налага да разговаряме - тя плува от изток на запад и безмълвно ме оглежда...аз седя на едно място и мислите ми блуждаят...не ми се спи, но ми е приятно...не искам нищо повече, освен да седя и да я гледам...някога свирех сонатата на Бетховен и вълшебството беше пълно, но сега предпочитам мълчанието...

    ОтговорИзтриване
  5. Страхотно е! Поздравления! Кара те определено да се замислиш...

    ОтговорИзтриване