Страх

Погледът ми от минути следи една муха. Кръжи над мен, но накрая гледката и омръзва и изчезва някъде встрани.
Гледката си я бива. Ако не бях аз в центърът на картинката щях да се засмея.
Проснал съм се на гръб на пода в къщи и не смея да помръдна. Единият ми крак е сгънат странно и вече е изтръпнал, а ръцете ми със свити юмруци са изпънати встрани от тялото. Усещам, че под гърбът ми нещо твърдо ме убива, но не мога да се сетя, какво е.
Цялото тяло е вцепенено. Преди минути рязка и жестока болка в гърба, ме е повалила на пода. Не смея да помръдна и чакам всеки миг болката да се повтори. Опитвам се бавно, да помръдна първо пръстите на ръцете и установявам, че всичко е наред. Продължавам бавно до раздвижвам, първо ръцете, а после и краката, докато накрая като на забавен кадър се изправям. Болката я няма, но страхът, че ще се върне е по-страшен от нея.

Спомням си , един ден преди години, когато се случи същото. Някога преди години се запалих по борбата. Минал съм през няколко спорта, но борбата и досега ми е любимия спомен. Всеки ден по няколко часа тренировки. Жестоки и без никакво възстановяване. Най-важното състезание беше близо и всяка мисъл беше насочена към него.
Тогава се случи. Тренировката беше свършила и останали без сили напускахме залата. Болката в гърба ме повали внезапно. Не знаех какво става, а суетящите се хора, около мене само увеличиха страха ми. След няколко минути всичко приключи, а лекарите казаха, че нищо ми няма. Изтощен организъм и нерви. Един ден почивка и пак в залата. Идва събитието за, което съм се готвил цяла година. Нямаше начин да го пропусна.
Денят дойде, но беше пълен провал. Загубих и двете схватки. Противниците бяха слаби и ги бях побеждавал вече няколко пъти. Те не се бяха променили, но аз бях. Не ме победиха те, а страхът. Страхът, че болката ще се върне. Повече не участвах в състезания, през тази година. Трябваха ми 6 месеца за да преодолея страха.
До днес, когато той се върна.

Докато се излежавах на пода, си спомних и една друга случка. За една катастрофа, в която участвах, като пътник. От колата след много премятания и последвалият удар, който я спря, останаха само куп смачкани ламарини. Отстрани си сигурно е било, като във филмите, но нямаше зрители. Нямаше и жертви и се отървахме само с дребни одрасквания. Пристигна помощ и ни закараха в болницата, но беше излишно. Дори успяхме да се усмихнем на късмета си.
Излязохме от болницата и тогава погледът ми попадна на дрехите ми. Дори не бях усетил, че киселината от акумулатора беше потекла върху тях. Памучната тъкан се разпадаше пред очите ми и тогава ме връхлетя страхът. Смачка ме и го усетих, като удар с юмрук. Тялото ми трепереше и не можеш да го спра. Мина за няколко минути, но днес си го спомних.

Замислих се, защо и в двата случая говоря за чувството на страх. Двете чувства са толкова различни. Едното се контролира от мозъка, а другото от някакъв инстинкт, дълбоко в мен. Едното мога да преодолея, а другото е неконтролируемо. Едното състояние идва преди събитието, а другото след това. Различни са, а носят едно име.

Кое от двете е истинският стpах?

.

4 коментара:

  1. И двете. Като "истински" преценяваш само онзи, чиято сила върху теб е била по-голяма :)
    Както се казва, няма нищо по-страшно от самия страх.
    Просто... човек рядко се замисля за факторите, които го застрашават и висят като демоклев меч над главата му. До мига на стоварване.
    Всеки страх е вид барометър за степента, в която сме станали апатични или безразлични - към себе си. И към живота.

    ОтговорИзтриване
  2. Хриси , аз мисля, че истинският е този, който е инстинктивен и случва след събитието.

    ОтговорИзтриване
  3. Тук съм склонна да се съглася, че инстинският е именно този, който е след събитието ...когато вече осъзнаваш и си даваш сметка за нещата, които са се случили ...
    ...по-голям страх няма от самия страх - това е състояние на духа и мисълта и е подчинено на разума, а не на сърцето ...

    ОтговорИзтриване
  4. Аз знам само, че хората се различават от животните по наличието на разум. Това, което правим обикновено не трябва да е инстинктивно, а обмислено и оценено от разума. Така е любовта, страха и пр. При децата инстинктивно се извършват различни действия и се говори по някакъв начин, който обикновено не е обоснован и създава напрежение между родителите и децата.
    Не само в този случай, но и при контакта възрастен с други, както и при контакта сам със себе си, конфликт има, когато действията и мислите не са свързани с разума, не са минали през него.
    Интересното, което осъзнах скоро е, че сме склонни да обичаме нещо красиво, независимо от характера му. Щом е красиво, често забравяме какво е всъщност. Това, че съм го осъзнала чак сега може да ви се стори странно, защото от малки слушаме "По дрехите посрещат, по ума изпращат". Говорим и правим всички възможно сами да приемаме и да научим и децата си да приемат "различните". А самата съм от "различните".
    Но чак преди дни го осъзнах! Покрай котето ми, което е много палаво и много хапе. Но пък е красиво, много красиво. Осъзнах, че забравям колко е лош, когато го видя колко е красив (котарака). Замислих се за картините на природни бедствия, които покоряват със своята глобалност, сила. Някои са красиви - небивал студ, горещина, лавина, вулкан и пр. Но да не си там, а само да ги гледаш.
    Нека не се разпростирам толкова. Мисълта ми е, че често забравям да осмислим преживяното, а първото, което правим, е продиктуваното от инстинкта ни, от "сърцето". Така е и със страха. Измислили сме си какви ли не чудовища, вампири, болки и ред други. И си се страхуваме.

    ОтговорИзтриване