Джулая

Утре няма да посрещна изгрева. Посрещал съм го хиляди пъти, но утре не. Ставам рано и съм посрещал изгрева на прозореца, посрещал съм го и на открито. Посрещал съм изгрева и през зимата, когато лъчите на слънцето проникват през студеният въздух и усещаш галещото им докосване. Посрещал съм го и през лятото, когато въздухът изгаря дори преди първите слънчеви лъчи да озарят небето.
Посрещал съм го с приятели край огъня, посрещал съм го и сам с чувството, че съм единствения човек на Планетата. Посрещал съм слънцето с възторга на дете, посрещал съм го и с тъгата на стар човек загубил нишката на живота.
Утре няма да посрещна изгрева. Не мисля, че трябва да чакаш цяла година за да го посрещнеш. В годината има 365 дни и 365 изгрева. Не е като на планетата на Малкият принц, но всеки изгрев е различен и неповторим.
Няма нужда да чакаш специална дата за да посрещнеш изгрева. Нямаш нужда от повод за да го направиш или да търсиш един специален изгрев. Можеш да го направиш всеки ден.
Спомням си смътно хипи движението. По-късно съм чел много за него. Харесва ми бунтът срещу фалшивите ценности, но само толкова. Не мисля, че за да отстояваш позицията си трябва да се тъпчеш с алкохол и наркотици. Донякъде ги съжалявам. Хора пропилели животът си и единственото, което е останало от тях са хубавите песни и един избледняващ спомен. Идолите им днес се возят на Ролс-Ройси и единствените им грижи са с данъчните и делата за бащинство.
Позната картинка. Случва се постоянно в историята. Едни хора изгарят, а други минават тънко и се топлят на огънят от душите им.
Остава и Джулая. Посрещането на слънцето в първият юлски ден с надежда за ново начало и по-добро бъдеше.
Утре няма да посрещна изгрева. Ще го посрещна в някой друг ден. В една година има 365 изгрева. Ще го посрещна, с приятели или сам. Ще го посрещна с надежда за ново начало или с тъгата по нещо загубено.
Ще го посрещна още много пъти, защото моето юлско утро може да бъде всеки ден от Днес до Края.
Песента на Юрая Хийп мога да слушам също всяко утро. Слушах я и днес.



....

Миналата седмица 26-09

Ето, че мина и тази седмица. Това е поредният постинг, в който представям новите блогове, на които попаднах през седмицата. В предишните постинги правех подборка и на нещата, които са ми харесали през седмицата в блоговете, които редовно следя.
От тази седмица постингите ще са само от новите блогове, но нека започна:

Още мисли по отношение на живота.... - September-Silvia
Душа - Моето местенце
иди си... - Парчета разпилени мисли
откриване на DEINOTERIUM”A - Блог без име
Моят смисъл - Опитите за летене на един Оригами Жерав
Ще се завърнеш ли… - TIBURON-TIBURONA
Най–тъжното място - Галерия на усмивки
Човекът, който не вярвал в любовта - Размисли без страсти
Мозъчен Армагедон - На въртележката
Цикория и кафе - ХЕМ ПРОСТА, ХЕМ ИНТЕЛИГЕНТНА
Докосващата - Блог на Людмил Ятански
Откровено за боклуците - 00:00 GMT

Накрая още един блог. Блогът е за кинология и е второ подсещане за slavuncho, че е обещал да ни покаже новите снимки на Чочо.
CYNOLOGY

Това е всичко за тази седмица. Ще се радвам, ако харесате някой от блоговете, които открих за себе си тази седмица.
Хубаво е да прочетете и седмичната подпорка в Пост-скриптум инфо. Там винаги попадам на интересни постинги и нови за мен блогове.
Лека седмица!

.....

Хлапето

За пръв път го видях преди повече от година. Всъщност първоначално не го забелязах. Група деца се прибираха от училище и шумът от смехът им ме накара да се обърна.
Преметнали небрежно чантите през рамо, говореха за много неща едновременно и усмивките не слизаха от лицата им. Една баскетболна топка прелиташе между тях и когато някой се разсееше и тя го пернеше през пръстите веселието се увеличаваше.
Усмихнах се и аз и тъкмо исках да продължа по пътят си, когато го видях. Един дребосък се мотаеше между другите деца и подскачаше смешно за да стигне топката. Опитите бяха безнадеждни, защото той стигаше едва до кръста на повечето деца, но той не се отказваше.
Странна птица. Отначало го помислих за по-малко братче на някой от групата, но после видях, че просто беше дребосък. Облечен беше в прекалено широки, но пък къси дънки, прекалено голямо за него яке, а на главата му беше нахлупена с ярка шапка с козирка обърната назад. Цветовете определено не се съчетаваха, но това не го притесняваше. Опитваше се да се държи, като равен с другите деца, но не му се отдаваше. Откровено се подиграваха с него, всеки до когото се доближеше го шляпваше по врата или му събаряше шапката. Дори момичетата в групата участваха в грубите шеги.
Хлапето не се отказваше. Вдигаше от земята шапката си, изтупваше я от праха и се втурваше отново в групата. Не се отчайваше, че топката е недостижима, не се отчайваше, че всички го пренебрегваха. Често побягваше встрани, със смешни ситни стъпки, но се връщаше обратно в центъра на групата.
Съжалих го. Природата го беше ощетила и животът му не беше лесен още от детските години. Животът му щеше да премине в постоянна обречена на неуспех борба, да доказва на околните, че и то е човек.

Предишният ден бях срещнал един познат. От както го помня все се оплаква от нещо. От времето, от работата, от роднините си, от всичко. „Животът е гаден!”- това са редовните думи, с които завършва всеки разговор.
Всъщност няма от какво да се оплаква. Поне нямаше преди години. Семейството му беше добро и от нищо не е лишаван. Беше любимец на учителите, а футболът му носеше и популярност сред момичетата. Приеха го в университета, по специалността, която искаше, а още след завършването, започна добре платена работа по специалността. Всичко в животът му беше розово.
Тогава започнаха проблемите. Една дребна случка даде началото. Пропуснаха го в списъка за едногодишна специализация в Америка. Прие го като обида и след като се скара с всички във фирмата напусна.
Започна работа на друго място, но и от там се махна. Намираше поводи да се оплаче от всичко и от всеки. От третата работа го изгониха на втората седмица. Мрънкането му можеше да изнерви и най-спокойния човек.
„Животът е гаден!” – стана негов девиз и запазена марка.


Вчера видях пак хлапето. Познах го отдалече. Не се беше променило. Същите дрехи и шапка, само козирката на шапката този път беше килната встрани. Група деца вървяха нанякъде и смехът им огласяше улицата. То беше там, в групата. Само, че този път беше най-отпред. Баскетболната топка беше в ръцете му. Говореше нещо и разпалено ръкомахаше, а другите го слушаха с внимание. Не беше пораснало, но този път не ми изглеждаше толкова дребно.
Беше извоювало своето място.

.....

Алиса в Страната на Прозорците

Алиса скучаеше.
Скучаеше повече от час, а напоследък често и се случваше. Гледаше стената с пъстри тапети и снимките, запазили като живи спомените. Това е Хъмпти- Дъмпти. Това до него са Туидълдий и Туидълдум. След тях сякаш всеки момент ще излязат от снимките бяха Бялата и Черната царица.
Само, че спомените и вече не бяха така интересни. Тези бяха от времето, когато беше дете, а вчера навърши 14 години. Вече е голяма.
Загледа се пак в стената, а котето се опита да се погали в нея, но получи ритник и се скри под леглото. В следващият миг, я обзе угризение и го сграбчви в прегръдките си. Обсипа го с целувки, но то е сърдито. Одраска я и пак се скри под леглото.
Алиса погледна одрасканата си ръка, но чертите от ноктите почти не се забелязваха и се успокои.
За миг се заслуша в шумът зад стената. Възрастните пак се карат.
-Не може така! Само аз ли ще отговарям за всичко в тази къща!?! – боботи басовият глас.
-Не може така! Само аз ли ще върша цялата работа в тази къща?!? – приглася му сопраното.
Алиса е свикнала. Карат се от както се помни и винаги я забравят. Вече и тя не им обръща внимание.

Приближи се до огледалото и се огледа. Красива е. Завърта се на пръсти и протегна ръка да докосне отражението си, но бързо я отдръпна. Може пак да мине през огледалото и да попадне в Огледалният свят, но не иска.
Когото се върна от там, искаше да разкаже на родителите си, но те решиха, че това са глупости.
-От скуката е!-решиха единодушно. Нямаха време да я изслушат, но пък и подариха Прозорецът.
Прозорецът към Света. Как можа да го забрави днес? Втурна се към него и той оживя. Засия и в него се показа един прекрасен свят. Отваряха се прозорец след прозорец и всеки водеше към нов свят. Имаше светове с картинки. Картинки за деца, картинки за деца и възрастни, картинки само за възрастни.
Имаше светове с приказки. Приказки за деца, приказки за деца и възрастни, приказки само за възрастни.
Там я чакаха много приятели. Навсякъде, всеки беше приятел. Така и казваха и я викаха при тях.

Алиса огледа стаята си, но погледът и не се спря на нищо. Заслуша се за миг в караницата зад стената, а после затвори очи и прекрачи през вълшебния Прозорец.
Котето излезе изпод леглото, огледа се учудено, а след това се погали само в краката на масата и се разположи пред Прозореца. Протегна лапичка към него, но нещо го уплаши и то отново се скри под леглото.

Родителите и разбраха, че я няма чак след седмица. Видяха, че храната за котето не е пипната. Втурнаха се към стаята и отвориха вратата.
-Не може така! Само аз ли ще отговарям за всичко в тази къща!?! – избоботи басовият глас и напълни паничките на котето с храна и вода.
-Не може така! Само аз ли ще върша цялата работа в тази къща?!? – припя сопраното и затвори вълшебният Прозорец.

-

Вчера видях Алиса. Отварях поредният прозорец, когато тя изскочи от него. Беше извърнала глава назад и изглеждаше уплашена. Докато я попитам какво става, тя скочи в друг прозорец и изчезна. Прозорецът се затвори след тях и я изгубих. Търсих дълго, но не я намерих. Знам, че тя е някъде там в Страната на Прозорците, но дали ще успее да се върне някога и да разкаже? Ще има ли кой да я изслуша?

Дневникът на Голямата Стъпка (4)

Сбогуване

От два дни не съм излизал от пещерата. Свил съм се в най-далечния и ъгъл. Запушил съм ушите си с длани, а солена пот се стича по бузите ми.
Не е от жегата. Тя не ми пречи. Зимата е по-хубава, но и лятото си има предимства. Дядо ми казваше...
Дядо ми казваше много неща. Имаше готово мнение за всичко и понеже аз бях единственият му слушател, ме заливаше с истории от сутрин до вечер. Оплакваше се от всичко. Зимата от студа, а лятото от жегата. Когато валеше, се оплакваше от ревматизма, а при сухо време от обезводняване. Все даваше за пример някогашните времена. Светът вървял към лошо. С тези жеги и студове, с тази суша и потопи. Накрая започваше да говори за детството си. Тогава всичко било по-истинско. Температурите през зимата били около минус петдесет градуса, а през лятото плюс петдесет, но времето било приятно и не ги усещали. Като започвало да вали не спирало с месеци, а сушата държала по цели три години, но пък това си било нормално. Днес всичко било сбъркано.

Разсейвам се за миг и отмествам длани от ушите си. Воят на резачките ме зашлевява, удря се в стените на пещерата и пронизва мозъкът ми.
От този вой се крия. Не е от времето. От два дни секат моята гора. Режат наред и след секачите остават само грозни дънери. Местните говорят, че некой си Царо си бил взел гората. Негова си била. Дошъл от другият край на Земята с една торба с чудеса. От торбата извадил и нотариални актове за тази гора. Била на дядо му и той му я оставил.
Освен нотариални актове от торбата извадил и трима свидетели. Двама на по 99 години и един на 18 години. Аз от 200 години живея в тази гора, но не си спомням някога да е била на някой, но може пък да се лъжа.
Проверих в нета, кой е този Царо. Оказа се възрастен човек с голямо семейство. Сигурно доста се притеснява, какво ще им остави в наследство.
Дядо ми не се притесняваше. Показваше напред и казваше:
-Всичко, което виждаш е твое. Радвай му се и го пази!
Радвах му се, но не го опазих. Миналата година оголиха северният склон на планината. Отивах там всяко лято, за да се спася от горещините. Прекрасно място беше, но и за там някой бил извадил нотариален акт. Какво да правя? Хората се грижат за наследниците си, а аз добре, че нямам такива. Какво бих им оставил? Голи баири има навсякъде, но пък в пустиня никой не иска да стои.

Пак се заплеснах и воят на резачките ме подлуди. Жегата е свила сърцето ми на топка, а солена пот тече по бузите ми.
Всъщност кого лъжа? Не е от жегата! Бесен съм, а не мога да направя нищо.
Остава едно. Махам се. Заминавам на север. Дядо ми казваше, че там снегът стои през цялата година. Хората не стъпват там и няма жега. Дано горите още са запазени и успея да си намеря нова гора. Няма да е като тази. Тази е специална и ще я помня винаги.
Тръгвам. Няма да се връщам повече тук. Не искам повече жега!

Сбогом дневниче! Ще те скрия там, където срещнах Зеленото човече. Ако някой ден се върне тук ще го намери. Смеех му се, но се оказа право.
На тази планета разумен живот, дори да се зароди, не може да оцелее!

...........

Миналата седмица 25-09

Ето, че и още една седмица отмина. Продължавам в поредният постинг да представям новите блогове , на които попаднах през седмицата. Миналата седмица нямах много свободно време и очаквах, че ще са по-малко, но не е така.
Започнах поредицата за да насочвам хората, които ми идват редовно на гости тук, към малки блогове, заслужаващи повече интерес. Надявам се да има полза, но нека започна.

Миналата седмица попаднах на:

Петя Митрева - лично творчество
Разни работи
Размишльотини
Режицата не ножи или как снежат хфърчинки
...Продължавам да мечтая...
Credendo vides!!!
Просто човечета
Времето вътре в мен
На въртележката
Maria M

Постингите, които ми харесаха най-много:

ХипотетичноЗа нещата от живота
Оптимистът - Хармония, съзидание и изобилие
относно истинските мъже- шепоти
Паякът BIRETO
Променям се...Елеонора Княжева
Здравей, МореБлогът на Чарли
Случаят БорилскиКак не се


Това е всичко за тази седмица. Ако сте харесали някой от блоговете днес, проверете и в предишните постинги (ТУК). Има за всекиго по нещо. Вижте и Седмицата в линкове в Пост-скриптум инфо.

Лека седмица! До другата неделя!

-

Титаните

Някъде там, много надалеч има едно място, където няма нищо. Няма светлина и мрак, няма минало и настояще, няма...
Там една самотна фигура, застинала от векове държи на плещите си небесният свод. Не помни вече от кога е тук, не помни от кога насам не се е мяркало живо същество. Не усеща тежестта върху раменете си, но самотата го смазва. Затворил очи се опитва да си спомни едно време преди много –много години, но спомените вече се изтрити от времето. Отваря очи и се мъчи да пробие с поглед нищото, но за пореден път не успява. Понякога му се иска да захвърли товара си и да тръгне на някъде, без значение накъде. Една надежда го възпира винаги.
Те ще дойдат. Не са го забравили. Някога обещаха, че няма да го оставят сам. Не могат да го забравят.


Дълбоко в земните недра е царството на Хадес. Светът на сенките. Един свят на мрак и ужас. Някога боговете заточили там своите предци Титаните. Само Атлас забравили на поста му, там някъде накрай света.
Днес долу е пусто. Боговете вече ги няма. Няма ги пазачите. Мислели, че са безсмъртни и вечни, но ги победили смъртни хора с най-жестокото оръжие – забравата. Днес портите са разбити и отворени, а пътят нагоре е свободен. Днес там е пусто. Сенките се пръснали незнайно къде. Тихо е и пусто...
Пусто е, но не съвсем. Пред разбитите порти са замръзнали две сплетени исполински фигури. Приличат на статуи и само повдигането на гърдите придружено с пресекливо дишане издава, че са живи. Два титана започнали битка преди много време. Не помнят откога, не помнят каква е причината. Опрели глави и сплели ръце, в едно единствено желание- да победят другия.
Дори не знаят кой е другият. Телата им покрити с прах, са слети във едно цяло. Умората е изцедила последните им сили и всеки повей на вятърът би ги съборил.
Наблизо безучастно наблюдават другите титани. Не бързат за никъде. За разлика от боговете те са вечни. От много време гледат безучастно битката. Не се намесват, просто гледат. Някой ден двамата ще рухнат и изходът нагоре ще е свободен.
Един от наблюдаващите се изправя за миг. Протяга се и прави стъпка към портата, но махва с ръка и сяда обратно при другите. Чакал е много време. Ще почака, колкото трябва.

Сякаш събудени от него двамата бойци напрягат последните си сили. Сблъскват се в поредна схватка. Земята потреперва.

Някъде наблизо...
Една вълна набира сила и се понася към хоризонта. Земята се разтърсва от конвулсии, а в небето ято птици уплашени крещят и се мятат в безпорядък. Един вулкан събужда се за кратко и запраща в небето огнени езици и мирис на сяра.

Някъде там, много надалеч има едно място, където няма нищо. Няма светлина и мрак, няма минало и настояще, няма...
Там Атлас усеща потръпването на земята. Отваря очи и се опитва да пробие с поглед нищото. Това са те! Сигурно идват, както обещаха преди време.
Не са го забравили...

-

Дневникът на Голямата Стъпка -3

(Докладът)

Вчера гледах един филм по National Geographic. Ставаше въпрос за мен. Не знаех, че там дават и комедии. Ще взема да спра да гледам и този канал. Някакъв тип твърдеше, че съществувам. Бил открил следите ми и направил гипсови отливки. Показваше някакви обработени с Photoshop снимки и твърдеше, че това съм аз. Бил разучил и всичките ми навици и малко му оставало да ме хване. В началото се обидих малко, но после се смях доста. Отливките би трябвало да са от огромни крака и съвпадаха напълно с легендите, които се носят за мен. Никой от създанията нарекли се сами homo sapiens досега не се е замислил, как същество високо между два и три метра и със стъпала №105, може да се провира из горите.
Понеже след хиляди години, някой може да намери този дневник и да се зачуди, какъв точно съм бил, ето кратко описание:
Висок съм около метър и двадесет и тежа 40 килограма. Краката ми съвсем не са с огромните размери, които им приписват. Съвсем нормални са си. Не знам на кой е измисли историите с гигантски отпечатъци. Всъщност разбирам го. Ако не беше преувеличил и изопачил историята на една случайна среща с нашият вид, никой нямаше да му обърне внимание. Почти съм сигурен, че днешните журналисти са преки потомци на този човек.
Козината ми определено не е сивкава на цвят, както в описанията, а златистокафява. На слънцето блести, като истинско злато. Поне така казваше мама. Да не говорим, че физиономията ми е доста по приятна от лошите рисунки публикувани навсякъде.

Отплеснах се и за малко да забравя основното събитие днес. Най-после получих докладът на Зеленото човече за посещението му на Земята. Пратил ми го беше на имейла и обемът ме изуми. Изуми ме и пълната липса на всякакъв смисъл. Винаги съм мислел, че една цивилизация излязла в Космоса трябва да има повече интелект.
Освен теорията, че на земята не може да оцелее разумен живот, която изложи при първата ни среща (ТУК), нищо интересно. Имаше и прогноза за потенциалът за развитие на разум в съществуващите видове на Земята. Как мислите, че беше направена прогнозата? По външни белези и определено личните симпатии личаха отдалеч. Веригата на потенциала за разумен живот беше демонстрирана в поредица от снимки. Разделил беше снимките на три категории според половете, които били три?!?
Първата редица започваше с един красив екземпляр на немска овчарка, следваше огромен амурски тигър.... Редицата завършваше с озъбен павиан със синьо-червен нос и накрая с на окичен навсякъде с обици и почти плътно татуиран човешки екземпляр. Колкото и да не приемам този тип класифициране, тук бях почти готов да се съглася.
Редицата на представителите от женски род започваше с прекрасна далматинка, следвана от грациозна антилопа, а завършваше с една силиконова попфолк певица. Тук определено се колебах дълго, но накрая се съгласих и с това донякъде.
Съществата от третият пол според Зеленото човече, включваше само човешки екземпляри и то предимно от шоубизнеса. No comment..
Определено бях разочарован от доклада. Очаквах повече от представител на раса способна да пътува в Космоса. Минах направо на края, с надежда да открия отговорът на този въпрос и мисля, че попаднах на нещо. Оказа се, че първият контакт на зеленото човече на земята не е бил с мен. Корабът му се приземил направо на покрива на селският казан и първото нещо, което научил тук, било как се вари домашна сливова ракия. Три дни дегустирал, край казана, а никой от присъстващите дори не се усъмнил в него. Даже му издали малките си тайни в приготвяне на чудното питие. Естествено опитът бил пренесен и на родната му планета. Там сливи не растели, но знаели тайната, че не са важни материалите, а желанието. Резултатите били смайващи...

Второто нещо, което харесало на зеленото човече на земята били фойерверките. Видял краят на един предизборен митинг и бил силно впечатлен. Споделил го при завръщането си в къщи, а другите харесали идеята. Съдейки по изпратеното видео са овладели до съвършенство това изкуство. Не знам защо, обаче картината ми напомня нещо познато. Безспорно е красиво, но имам предчувствие, че това е последното съобщение от там.

Фойерверките определено си струват. Гледам ги вече за десети път и не мога да откъсна очи от тях. Напомнят ми нещо познато...



-

Лошите седем

Преди две седмици, поех щафетата на поредната блог-игра и писах за седем неща, които ме описват, като личност. Според мен естествено:).
Миналата седмица, обаче получих пак щафетата с нови две покани. Първата от ПетяРазмисли и рими в проза, а след това от Innocence - По следите на вятъра. Пропуснали бяха постинга ми „Седем”, а колелото на играта се беше завъртяло и стигнало отново до мен въпреки, че не предадох щафетата. Прочетох доста постинги по темата и мисля, че беше полезно, защото така разбираме повече за хората, чиито блогове посещаваме.
Този постинг не е продължение на темата. Когато получих двете покани, се замислих за едно друго описание, което всеки трябва да има. За нещата, които не харесва в себе си. Досега не съм правил такъв списък. Знам си повечето недостатъци достатъчно добре, а тези, които съм пропуснал винаги ще се намери някой да ми ги посочи. Когато бях дете, четох някъде, че написването на такъв списък с недостатъците ни и план за тяхното отстраняване е полезен. Не съм го правил тогава, но защо пък да не направя поне първата част днес. Знам си повече от седем недостатъка, но ще гледам да се огранича до тази бройка. Нека все пак започна, преди да съм се разколебал.

На първо място и мисля, че това е в основата на всичко друго е това, че съм мързелив. Девизът: „ По е лесно да накараш друг да свърши работата, отколкото ти сам да я свършиш” ми е любим. Неприятното идва от това, че на практика трудно го постигам. Обикновено се налага да върша и работата на други, което пък остава мързелът ми само в сферата на нещата, които са полезни за мен. Често те остават недовършени.

Непостоянството е друго мое лошо качество. Дали от скука или нещо друго се хвърлям във всяка ново начинание с голяма енергия, но скоро ми омръзва и тръгвам да търся друго предизвикателство. Не е приятно. Нещата лесно ми се удават и може би затова не ги ценя. Знам и мога добре много неща, но нищо не изпипвам докрай, в нито една дейност не съм над средното ниво.

Определено не съм организиран човек. Обичам реда и често правя планове, но не ги изпълнявам. Захващам се с куп задачи наведнъж и създавам по-голяма бъркотия, отколкото ако нямах планове. Винаги имам излишно време, но и никога не ми достига. Парадокс е, но така е на практика.

Не съм човек на действието. Опитвам се да обмислям всяка своя постъпка, да преценявам плюсовете и минусите, но когато се стигне до действието, не изпълнявам това, което съм решил предварително. Отлагам до безкрайност, а след това действам импулсивно и често правя точно обратното на това, което съм решил.

Не обичам да пътувам. Гледам да избягвам по всякакви начини дори пътуването на къси разстояния. Странното е, че когато все пак тръгна на път се чувствам добре и ми е приятно. Обаче моментите преди да тръгна изживявам като кошмар.

Не обичам големите компании и събирания. Не се чувствам зле там, но съберат ли се наоколо повече хора, усещам как се дистанцирам и все едно започвам да наблюдавам ситуацията от някъде встрани. Когато компанията е малка , участвам в разговорите и чувството е друго. Ако хората са повече от десетина и се наложи да кажа нещо, често не знам какво да кажа и предпочитам да мълча.

Ето, че станаха шест. Седмото ще го оставя за някой друг път, както и планът за действие. Нали започнах с това, че съм мързелив:).
Пък и не обичам да се критикувам сам:).

-

Миналата седмица 24-09

Миналата седмица започнах една поредица и това е вторият постинг от нея. Както вече уточних, всяка седмица ще пиша за новите блогове, на които съм попаднал през седмицата и за постингите, които съм харесал. Не за всички, разбира се:).
Някои от блоговете, които открих тази седмица, не са публикували отдавна, или пък се колебая дали ще продължа следенето им.Тях не съм включил. Има и малки блогове с интересно съдържание, на които съм попаднал отдавна, но за съжаление не влизат в категорията –„Миналата седмица”.
Не съм включил и всички постинги, които са ми харесали, защото искам да наблегна по-скоро на новите блогове.

Миналата седмица попаднах на:

1. water-lilly – една приятна изненада за мен.
2. Дневникът на Остап
3. Изречена
4. Шепоти
5. Случки
6. Ако искаш
7. Puppet home
8. Especially For You... – Един блог с много хубави преводи на песни.
9. Стъклената стая - още един блог на Антоанета Иванова – Jackie.

Надявам се някои от тях да харесат и на Вас.

Постингите, които харесах:

Първите два са от миналата неделя, но вече бях качил предишния постинг.

за красотата на Европа и за един истински европеец- дневниче на Димка
Анотация на чувстватаГичка Граматикова
Рекапитулация след изборитеНеуютен блог
Историята на една любов - Усещане за вечност
Онемях - Шматкология
Изборите, като пандемия - Ралица Ковачева

И накрая един разказ и едно стихотворение в блогове, които се възприемат, като чисто политически:

Как станах „писател”Блог на Павел Николов
*** - свободинки (Блогът на Ваня Панайотова)

Последното включвам освен защото ми хареса и защото съм сигурен , че този блог макар и ориентиран към политиката ще продължи да съществува и след изборите, за разлика от многото блогове- еднодневки, които се нароиха напоследък.
До сряда мислех, че този път седмичната подборка ще е малка, но краят на седмицата ме опроверга.
Лека седмица на всички!

-

Човекът - Слънце

„Държавата- това съм аз!”
Думите се на Луи XIV, крал на Франция в едни много далечни времена. Кралят Слънце- абсолютен монарх, който в хрониките на придворните ласкатели е описан, като изключителен човек. Ласкателите са го описали, като мъдър, красив, справедлив и епитетите по-нататък нямат край. Въпреки жестоките времена, когато критиката на владетелите не е била на мода и критикуващите са рискували да загубят, не само езикът си, но и главата заедно с него, до наши дни са достигнали и други свидетелства.
Кралят Слънце, определено не е бил толкова мъдър, красотата му е била видима само за ласкателите, а справедливостта му, дори за онези времена е била спорна. Лично аз не съм сигурен, дали и абсолютната му власт е била толкова безспорна. Не в смисъл, че думите му не са били закон, или дори повече от закон. Доколкото познавам историята , голяма част от решенията на такива хора „Слънца”, са повлияни от съветници, които остават в сянка. Не се знае и колко от решенията и делата на Кралят Слънце са подшушнати, или от някоя жена (cherche la femme, като е казвал Бонапарт), или от някой ласкател, гъделичкаш самолюбието на владетеля.

Историята казва...
Историята е странно нещо. Когато четеш историческите описания на минали събития, оставаш с впечатлението, че в определена епоха са живели твърде малко хора. Може би са били повече, но ако е било така, не са оставили следи, според учебниците по история. Всичко в дадена епоха е направено от не повече от сто човека. Те са правили законите на обществото, те са водили войни, те са обичали и мразили. Те са причината за всичко хубаво и лошо и слънцето в описаните години е изгрявало единствено за да огрява тяхното величие.
Те са единствените живи същества на Планетата. Те – хората Слънца. Знаели са всичко, можели са всичко и ако понякога все пак не са успявали да „ огреят” навсякъде, причината е била свръхестествена.
Днес също, ако се зачетеш в написаното от съвременниците ни, Земята се върти единствено благодарение на днешните хора- Слънца. Знаем ги по име и физиономия, ежедневно слушаме и четем за делата им, понякога ги виждаме и на живо, дори се докосваме до тях, но не ги познаваме.
Кои са те всъщност? Какви хора са?
Въпроси без отговор, защото те са различни. Дори най- необузданото въображение не може да намери прилики между Хитлер и Сталин от едната страна и Ганди, Мартин Лутър Кинг и майка Тереза от другата.
Различни са - едни горят от амбиция и се стремят към върха на всяка цена. Не се страхуват от враговете, които хората-Слънца винаги имат. Популярността за тях не е бреме, а удоволствие.
Други пък се чувстват неуютно под блясъкът на прожекторите. Там са ги поставили хората, които са видели в тях олицетворение на идеите, в които вярват.
Различни са хората- Слънца, но днес не пиша за тях. От детските си години, не съм възприемал безкритично, нито една историческа или съвременна личност. Колкото и да се взирам, виждам само обикновени смъртни човешки същества. Не ме заслепява ярката им „светлина”. Има я, но тя идва не от тях, а някъде отзад и встрани, където има много обикновени хора, които са основната причина за блясъка.
Те също са различни. Някои от тях виждат в хората- Слънце, символа на нещата, в които вярват. Биха се хвърлили в огъня за да защитят това, в които вярват. Други просто се носят по течението и дори не са замислят. Трети се прилепят плътно до хората- Слънце с надежда светлината на прожекторите да попадне и върху тях.
В сянката зад хората-Слънца има и една друга групичка. Приличат ми на паяци, които тъкат неуморно мрежата си и дърпат конците. Те мразят светлината. Никога не се показват на светлото. Харесва им тъмнината и се опиват от скритата си власт. Зависят от човека- Слънце, но биха го унищожили, ако се почувстват застрашени. Изглеждат безобидни и често са полезни, но са ми неприятни.

Та за тях пиша днес. За хората-Сянка. За тези, които историята не пише, или го прави рядко. Те са там, в сянката и плетат неуморно. Когато се взирам в хората-Слънца, търся тях. Понякога ги виждам, но по-често забелязвам само следите им.
Тънки паяжини, които са невидими на светло.

-

Бъдещето

Вървя по алеята и вдигам поглед за миг нагоре, където дърветата са преплели клони в зелена плетеница. Слънчеви лъчи проблясват между листата, но още топлината им е приятна. Сутрин е. Загледан нагоре, усещам как се спъвам и в следващият миг асфалтът ухапва дланите ми.
Ставам изтупвам праха и се оглеждам, но за радост никой не ме е видял. Поглеждам ожулените си длани, но мисълта ми не е в тях. Вече съм забравил болката и мислите ми потеглят напред. Напред към бъдещето.
Бъдещето- една дума с много неизвестни. Живея днес, а мислите ми са в бъдещето. Не в светлото бъдеще, което ни обещаваха преди години и не в мрачното бъдеще на Земята, предричано от учени и пророци. Мислите ми са в моето бъдеще. То не е далеч във времето. Бъдещето за мен е утре, след седмица и месец. Дори след година, но не повече. Нататък не е бъдещето, а една завеса от мъгла.
Едни казват, че човек сам кове бъдещето си. Други твърдят, че бъдещето е написана книга. Истината е някъде по средата. Убедил съм се, че от действията ми зависи само това краткосрочно бъдеще. Колкото по-отдалечено във времето е едно събитие, толкова по-малко зависи от мен. Знам, че понякога моите усилия не са достатъчни за да променя дори и утрешният ден. Случва се. Затова и не правя дългосрочни планове. Мисля за утре, за след седмица или за след месец.
Живеем в общество и за добро или за лошо, зависим от него. Всички в това общество мислят за своето бъдеще. Правят планове, имат надежди, опитват се да го променят спрямо собствените си идеи. Ние сме само малко частица от това общество. Течението ни носи, накъдето вървят повечето хора. Там някъде е бъдещето. Можем да плуваме срещу течението. Можем да се хванем за нещо ценно за нас и да останем на място. Можем да го направим, но за ден, седмица или месец. След това течението си понася към бъдещето пълно с неизвестни.
Само, че това вече не е моето бъдеще. Това е една пелена, в която не виждам. Това е някъде надалеч. Моето бъдеще е утре. Ден след ден вървя към него.
Често чувам някой да казва:
-Не ме интересува утре! Аз живея днес!
И аз живея днес, но мисля за утре. „Днес” вече е дошло. Добро или лошо ще мине. Не можем да го променим. Можели сме да го направим вчера. Днес подготвяме утрешният ден.
Ден след ден.
Някой може да попита, като мисля за бъдещето, какво искам да видя там?
Отговорът е кратък: Спокойни дни за близките ми и мен самият. Дни, в които можем да забравим, че останалият свят съществува. Това искам за утре, другата седмица и месец.
Звучи егоистично, но мисля, че много хора не искат повече. За това са готови да плуват срещу течението. За да го имат утре, другата седмица и месец.
Това е бъдещето. Нататък е една стена от мъгла.
Странно е, че често не се получава. Течението , което ни носи е прекалено силно. Не знам точно накъде ни носи. Не виждам в далечината, но посоката е грешна.
Дали пък не бъркам? Дали достатъчно хора искат същото, както мен? Дали се опитват да плуват срещу течението, или пък просто се носят по него?
Отново не знам отговорът. Скрит е някъде в другите хора, около мен. Скрит е зад някаква стена от мъгла. Понякога ми се струва, че успявам да видя нещо, но винаги установявам, че бъркам. Колкото по-напред във времето се опитвам да погледна, толкова по-гъста е мъглата.

-

Дневникът на Голямата Стъпка - 2

Сигналът

Днес беше интересен ден. Сутринта започна скучно, но после нещата се развиха в друга посока. Преди няколко дни, нашарих със следи, около близкото село и резултатът не закъсня. Днес цяла ловна дружинка ми дойде на гости.
Чух ги още, когато се изтърсиха в селото. Сякаш бяха тръгнали на сватба, а не на лов. Малко се разочаровах, защото по виковете разбрах, че са взели следите за мечи. Даже един „ познавач” след като си заби носа в калната земя заяви, че със сигурност това било стръвница.
Качиха се по склона с джипа и успяха да подплашат, не само горските обитатели, но и стадото овце, излизащи на паша. Само, че вместо да тръгнат по следите ми и да си поиграем на криеница, разтвориха раниците, извадиха пиене и мезета и след два часа, вече се разпяха. Кучетата се измъкнаха предпазливо и ми дойдоха на гости. Свестни животинчета са те. Не могат да говорят, но всичко разбират.
Включих лаптопа, да прегледаме новините, но вкусовете ни се разминаваха. Уж са умни животинки, а единственото, от което се интересуваха бяха рекламите за кучешки храни. Реших да си проверя пощата и ето ти изненада. Имах имейл от Зеленото човече.
Успяло да пристигне на родната си планета. Как го е направило за една седмица не казва. Много потайни се тези извънземни.
Новината е, че всъщност наказанието му не било изтекло, а на планетата бил извършен преврат и сега главен там бил един негов братовчед. Не бил особено умен, но пък имал късмет. Преди една година уловил извънземен сигнал. Идвал от Земята и първоначално помислил, че е отражение от някакъв природен катаклизъм. За негова изненада, всички на планетата се влюбили в сигнала. Слушали го по цял ден и не искали да правят нищо друго. Братовчедът на Зеленото човече бил учуден от тази реакция, но когато го качили на една маса и го обявили за Велик първооткривател, не се дърпал много. От масата до управлението на планетата имало само една стъпка и той я направил.
Към писмото имаше линк със сигнала. Кликнах върху него и се вцепених. Няколко минути не можах да се свестя и разбрах защо първоначално са го взели за шум от природен катаклизъм.
Само не разбрах, как един звуков сигнал е изминал разстояние от 200 светлинни години, само за 20 години, но това ще си остане поредната загадка на природата.
Когато се светих усетих, че съм загазил. Ловната дружинка сигурно привлечена от сигнала беше около мен. Кълчеха се странно и издаваха нечленоразделни звуци. За мой късмет бяха толкова пияни, че ме взеха за един от тях. Прегръщаха ме и ми обясняваха, колко ме уважават. За малко да се издам, защото категорично отказах да пия, но силите им бяха на привършване и след няколко минути се натъркаляха по земята и заспаха.
Аз съм добро същество и не можех да ги оставя така. Натоварих ги на джипа, заедно с багажа им. Кучетата, обаче не пожелаха да се качат. Твърдяха, че не било законно да се шофира в нетрезво състояние. Това, че бях сложил коланите на всички не можа да ги убеди.
Докато спорехме, чух трясък зад гърба си. Колата беше потеглила сама, и се търкаляше по-склона към селото.
Не дочаках края на историята, а се прибрах в пещерата си. Записах всичко в дневника и след малко отивам да гледам National Geographic. Има някакво филмче, в което се твърди, че съм съществувал. Обичам научната фантастика!


P.S. За малко да забравя! Ето картина от планетата на Зеленото човече след получаване на сигнала. Какво ли още ги чака?




-

Ако гласуваш..., ако не гласуваш...

В този постинг, няма да пиша за изборите. Няма и да убеждавам някой да гласува или да не гласува. Поводът да го напиша е една „кауза” във Facebook. Още не знам защо си направих профил там. Не мога да разбера и другите хора, какво толкова интересно има там. Едно от нещата, които най-силно ме дразнят е постоянните покани за подкрепа на дадена „кауза”. Определено практическият резултат на тази подкрепа е нулев. Има „каузи”, които според мен са стойностни. Има обаче и доста откровени глупости и поне от моят кратък опит точно с такива ме засипаха.
Миналата седмица няколко пъти отхвърлях една. Става въпрос за:

„Ще гласувам, дори само за да неутрализирам гласа на един купен циганин”.

Не искам да коментирам обясненията в подкрепа или против гласуването. Не искам да коментирам и въпросът с купуването на гласове. Това си е престъпление и би трябвало, хората на които им се плаща за опазване на законите и реда да си свършат работата. Поднесена по този начин, тази „кауза” по-скоро би отблъснала нормалните хора. Или мислите обратното? Тогава аз не съм добре.
Моето мнение е, че така поднесена „каузата” е не по-малко противна от рекламите на „Нова Зора”. Няма никаква разлика в мисленето на авторите на рекламните клипове и на инициатора на тази „кауза”.
Странното е, че не видях във Facebook, някой да реагира. Този призив се завъртя и в някои блогове, а мисля, че го видях и в svejo.net. Отново никаква реакция, а трябваше да има. Сигурно аз не съм наред. Защото според мен това е поредният опит за разделяне на хората.
Лесно е да се хвърли вината върху една или повече група сънародници от малцинствата. НИЕ сме добрите, а те са лошите. Те – циганите, турците, евреите, другите...
Те пък от своя страна се затварят още повече. Щом всички ги мерят с един аршин, защо да си създават главоболия и да обясняват на някой, който вижда само черно и бяло.
По същият начин се хвърля вината и върху различните групи български граждани. То не бяха упреци към учители, лекари, пенсионери.

В общият случай рецептата е проста:

НИЕ и те другите...
НИЕ сме нещо повече!

Какво повече? По-умни, по-образовани, по-богати, по-млади, по-красиви...
Преди години расизмът е бил просто нещо. Цветът на кожата е бил определящ в повечето случаи. Изключение са правели страните с кастова система в Азия. Днес нещата са по-сложни. Казваме, че расизма е в миналото, а той днес си живее и процъфтява. Придобива нови измерения. Днес се натъкваме на всяка крачка на него. Днес той разделя и хора с еднакъв цвят на кожата и от една народност. Основното е разделянето НИЕ и те. Те –другите.
Виждането само на два цвята си е болест, независимо кои са цветовете. Човечеството скоро няма да се отърве от нея. Тази болест се използва винаги в моменти на криза.
Днес целият свят е в криза. Не криза на икономиката. Това ще отмине. Кризата е на ценностите и тя не е от днес. Криза на зрението. Виждаме всичко в два цвята.

Разделяй и владей! Всички знаем тази фраза. Знаем я, а не я помним. И докато е така ще ни яздят, а ние ще си спорим в нета и кръчмите. Заслужаваме си го!
Кой има интерес от това? Кой има интерес да разделя и да ни представя всичко в два цвята?


Преди време попаднах на едно руско клипче. Смешно, но и сериозно. Няма много връзка с темата, но ми се иска да завърша с малко добро настроение. Усмивката е нещо, което ни обединява, а не ни разделя.
Струва си гледането. Нека усмивката е поздрав за всички, виждащи дъгата. Виждащи как цветовете на дъгата, сливайки се дават бяла и топла светлина.

Имам и една молба.
Следващият път, когато някой започне да дели българските граждани, независимо по какъв критерий помислете, кой има интерес от това. И реагирайте като хора.
Следващият път, когато Вие започнете да делите българските граждани на групи, спрете и помислите. Кой има интерес от това?




-

Блог игри

Миналата седмица- 23 -2009

Миналата седмица попаднах на няколко постинги със заглавие „Блог игра”. По принцип рядко се включвам в такива инициативи, но една от тях (в Gan’s BlogПрепоръчай на приятел )ми хареса с идеята, за споделяне на най-интересните постинги в блог-пространството, на които сте попаднали. Всъщност подобна идея не е нова. Юлиан Йорданов- Fingli в Пост-скриптум инфо има такава рубрика отдавна. В краят на всяка седмица там има подборка на най-интересното, което авторът е прочел.
Мисля, че подобни рубрики са полезни. Разбира се, всеки има свой вкус и не искам да натрапвам моя на никого. Неприятно е, че един постинг, ако не се забележи веднага, за не повече от два дни, вече е загубен в морето на по-нови постинги. Затова и ще се опитам малко да удължа този живот на нещата, които са харесали на мен.
От днес всяка неделя, ще споделям, какво съм харесал най-много миналата седмица.
Само, че с едно допълнение. Всяка седмица попадам на нови блогове. Току що създадени, или пък такива, които рядко публикуват. Малки блогове встрани от трафика. Това не пречи в тях да има стойностни неща. Някои от тях са доста интересни, като съдържание и заслужават повече внимание. Ще се опитам да насоча вниманието, към такива блогове.
Спомням си един постинг преди известно време с такива препоръки.
Най-силно ме впечатли дадената от автора препоръка за блог, в който имаше само три клипчета, но затова пък на най-челно място се мъдреше един-единствен линк, към блога на препоръчалият го:).
Знам, че и при блоговете, както и при постингите, вкусовете са различни, но Ви обещавам, че подобно нещо няма да видите в поредицата, която започвам от днес.


Миналата седмица - 23 - 2009

Нещата, които ми харесаха най-много:


„Защо не подкрепих бащата от Асеновград във Фейсбук” - Полетът на костенурката

„КЪРДЖАЛИ - РАЗХОДКА ДО КРАЯ НА ЕВРОПА” - Блогуващият с пилци

Отведи ме оттукEmilie

Синдромът „ Сам на света” – Чудене


Нови блогове

Понеже това е първият постинг по темата, ще добавя повече блогове. Някои от тях съм включил вече в ”Блогове, които харесвам” и не могат да се нарекат нови. В бъдеще ще включвам в седмичният постинг само такива, на които съм попаднал през седмицата.

NA

За нещата от живота

Женски гамбит

Капчици цветна мъгла

Езерото на водопада

Хармония, съзидание, изобилие

Епистоларни напъни и още нещо

Проблясъци

Нахвърляни размисли

Разни работи

Когато се раждам в дъжда

Нахвърляни размисли

И накрая включвам с известно колебание един съвсем нов блог, на който попаднах в събота. Има само три постинга (вече са 5), но съдейки по тях блогът има добро бъдеще. Дано продължи в същия дух.

Дневникът на Иван

Това е за тази седмица. До другата неделя следобед.

-

Земя!

Преди много години, някъде много далеч от тук имало едно царство.
Не било нито много голямо, нито много малко. Едно такова съвсем обикновено царство. Нямало нищо забележително в него и другите царства рядко му обръщали внимание.
Имало само една особеност. В това царство нищо не било, както трябва. Нито законите били нормални, нито данъците били поносими, нито управлението било като хората, нито даже царят бил цар, като другите. Нищо не било наред.
На всичко отгоре всеки се занимавал с нещата, от които не разбирал. Всеки предпочитал да дава съвети на другите, вместо да свърши своята работа. Нищо чудно, че и царството вървяло към затваряне. Царството си имало име, но никой не го помнел. Отдавна всички вече го наричали Обърканото царство.
Един ден двама приятели решили да напуснат царството и да потърсят други земи, където да си направят свое царство. Щели да го направят така, като трябвало и да си живеят в него щастливо до края на дните си.
Решили и го направили. Стегнали един прогнил кораб, запасили се с продукти, но преди да тръгнат се разчуло и станала една...
Стекли се хора отвсякъде и искали да тръгнат с тях. То и без това им трябвал екипаж за кораба, та направили двамата приятели една подборка.
Първо теглили чоп и на единият се паднало да е капитан. Другият, естествено заел мястото на първо помощник. Един философ, търсещ доброто у хората, сложили за корабен свещеник. Един художник, рисуващ абстрактни картини, назначили за кормчия. Харесали един поет пишещ за любовта, за готвач на кораба, а след това качили колкото хора успели да съберат. Мястото не стигнало и закачили две лодки на буксир, но и това не било достатъчно. Затова хлапакът изпълняваш длъжността на юнгата качили в коша, високо над платната. Трябвало да следи и да сигнализира, ако види земя на хоризонта.
Забавили се малко, но все пак една сутрин вдигнали котвата и отплавали. На тръгване погледнали назад и гледката на покритите с мъгла брегове не предизвикала никакви чувства у тях.

Скоро бреговете се скрили зад хоризонта и около тях останала само вода. Времето било хубаво, а настроението приятно. Имали и доста теми за разговори, но основната била, как ще изградят своето ново царство. Следвали идея, след идея, всяка по-добра от предишната. Обмисляли всяка подробност в детайли.
Толкова се били задълбочили в обсъжданията, че дори не забелязали, кога загубили двете лодки, теглени на буксир.

Вече втора седмица плавали, а на хоризонта не се виждала земя. Започнало да им омръзва, а и се получили някои разминавания в мненията. Започнали да спорят и да се карат. Помощник, капитанът организирал бунт и пратил капитана в трюма. Художникът-кормчия зарязал кормилото и започнал да рисува планински пейзажи. Поетът- готвач се пропил и вместо стихове, минал на проза и организирал издаването на вестник, чийто единствен читател бил самият той. Философът- свещеник основал цели три секти и започнал всеки ден да предрича краят на света.
Всеки се занимавал с нещата, от които не разбирал. Всеки предпочитал да дава съвети на другите, вместо да свърши своята работа. Загубили и компаса и дори не знаели накъде плават.
Една нощ старият капитан се измъкнал от трюма и на свой ред организирал бунт. Върнал си капитанското място, но нещата не се променили. Нищо не било наред на кораба. Караниците били постоянни и всеки бил срещу всеки.

И тогава някъде отвисоко се чул вик:
-Земя! -бил малкият юнга, когото били забравили. Само той бил останал на поста си.
Втурнали се всички към перилата и видели в далечината жадуваната нова земя. Слънцето огрявало бреговете и и гледката била красива.
В един единствен миг всичко се променило. Спомнили си старите мечти и планове. Това било търсената земя. Тук щели да построят новото царство, където всичко щяло да бъде идеално. Вкопчени в перилата с нетърпение, очаквали да слязат на брега.
Земята бавно се приближавала и очите им започнали да различават подробностите. Видяло им се странно, но някои детайли били познати отнякъде. Колкото повече се приближавали, толкова гледката ставала по-позната. Накрая разбрали, че земята пред тях била на същата, която напуснали. Объркали се малко, но странно защо не се чувствали объркани. Знаели какво да направят и можели да го направят навсякъде. Защо не и в Обърканото царство.

Преди много години, някъде много далеч от тук имало едно царство.
Не било нито много голямо, нито много малко. Едно такова съвсем обикновено царство. Нямало нищо забележително в него и другите царства рядко му обръщали внимание.

В неделя съм за горски ягоди

Преди около месец в коментар под един постинг, тук Аria ме попита, дали пък на 7 юни и 5 юли няма да съм за гъби в гората.
Отговорих и, че не познавам гъбите и предпочитам тези от магазина. Така, че в неделя няма да съм за гъби. Ще ходя да бера горски ягоди.
Обичам сладкото от горски ягоди. Повече обичам само шипков мармалад, но готовият е по-вкусен от домашният. Удоволствието през зимата да си отвориш бурканче сладко от горски ягоди е неповторимо. Мога да изям цяло бурканче наведнъж и да искам още. Определено си струва да отделя един почивен ден за бране.
Имам само един проблем. Тази неделя няма да има горски ягоди. Още не са цъфнали дори. На 5 юли пък най-вероятно ще са презрели и обрани. Неприятна ситуация.
Въпреки всичко и в двете недели ще ходя да бера горски ягоди. Ако няма ще бера друго. Може дори и гъби да набера. Когато се прибера в къщи ще нахвърлям всичко, каквото съм набрал в тенджерата и ще направя супа. Когато стане готова, ще хапна от нея и ще чакам резултата.
Има една малка подробност. Супата няма да е само мое творение. Супата ще е кулинарно творение на всички пълнолетни български граждани. Независимо, дали е ходил в гората, дали е брал горски ягоди или гъби, дали е сложил нещо в тенджерата или не, всеки участва по някакъв негов си начин в готвенето. Накрая всеки опитва и от супата. На някой може и да му хареса, друг ще каже, че е безсолна, а на трети ще му се стори солена. За някой ще е гореща, а за друг студена. Вкусове всякакви, но ще духаме супата колективно. Няма начин и да няма и отровни гъбки в нея. Споровете, кой, кога и защо ги е сложил няма да помогнат на никого. Дали е сложил нещо или не, пак ще сърба.
Всъщност нищо фатално не може да се случи. Никой няма да умре от отровните гъби. Неприятно е, но не е фатално.

В последният месец, по медиите и интернет, темата за приготвянето на общата супа измества всички други. Така ще е и през следващият месец. Телевизия не гледам, но ми прави неприятно впечатление начинът, по-който в нета всеки се стреми да наложи своето мнение. Всъщност всички сме възрастни хора с глава на раменете, достатъчно мозък в нея и собствена позиция. Това често се забравя. Забравя се, че всички живеем в една обща държава. Забравя се, че сме роднини, приятели, съседи и колеги. Забравя се, че човешкият живот не се измерва с мандати. Забравя се, че повече от 90% от хората в България имаме общи грижи и проблеми. Имаме много повече неща, които ни сближават, отколкото спорове. Ще правим още много супи заедно. И ще си ги сърбаме.
Уж сме умни хора, а дори една супа не можем да направим, като хората. Юрнали сме се да я правим за един месец, а имахме на разположение цели 4 години. Дали наистина сме толкова умни? Дали и следващата супа ще приготвим така набързо?

Всъщност се отклоних от темата. В неделя и на 5 юли ще ходя да бера горски ягоди. Сигурно няма да има, но все ще набера нещо. Ще го сложа в общата тенджера и ще сърбам от нея, както всички останали. Все пак предпочитам сладко от диви ягоди. В краен случай бих се задоволил и с шипков мармалад, но по това време на годината няма и шипки...

-

Дневникът на Голямата Стъпка

Начало

Днес срещнах Зеленото човече. Хич не ме впечатли. Едно такова слабо с голяма глава и представете си с нито един косъм по тялото. Грозна гледка.
Не съм го търсил, то само ме намери. Тъкмо пращах имейл на една моя позната в Северна Америка, а нета взе, че прекъсна. Усещам, че някой ме гледа. Вдигам глава и насреща ми –Зеленото човече. Гледам, го аз и то ме гледа. Нещо в главата ми забръмча и разбрах, че ми говори. Не чух нищо, но съм прочел тук там нещо и разбрах, че използва телепатична връзка. Поздрави най-учтиво и без да съм му дал думата ме засипа с информация.
Идвало от много далече. Планетата му била на 200 светлинни години от Земята. Много красива била, цялата в черно и бяло, като шахматна дъска. Преди известно време нарушило правилата и за наказание го пратили да търси разумен живот в далечните краища на галактиката. Това било най-страшното наказание при тях, защото всички знаели, че по тези места разумен живот не може да съществува. Условията не били подходящи и дори да се случело чудо, разумът щял да загине за някакви си 5-6 милиона години.
Не каза как е пътувало, но пък и не се заинтересувах. Изправих се гордо и го поздравих с „Добре дошъл!”, както е редно. Попитах го, не се ли радва, че е намерил разумни същества тук.
Не бил радостен. Не си струвало да бие толкова път за да открие само 12 разумни същества. Планетата не ставала за нищо. Прекалено близо била до централната гореща звезда. Според тяхната теория за еволюцията на разума, основния двигател не бил естествения подбор, а случайни генетични отклонения. Предизвиквали ги космическите лъчения с умерена сила. Само, че в нашият случай били твърде силни и успели да изпържат зараждащият се разумен живот. Освен моят вид, единствените същества с потенциал били делфините и кучетата.
Не съм съгласен напълно с тези твърдения. Братовчедът Йети, вярно, че не говори много и понякога си прави странни шеги, но си е напълно наред. С него цифрата се увеличава на 13. Очевидно дебелата черепна кутия ни е предпазила от вредните лъчения. Повечето кучета, според мен също влизат в категорията на разумните същества.
За делфините не мога да кажа нищо. Мразя водата, но най-вероятно тя е спасила мозъчните им клетки.
Тъкмо щях да му кажа, че не е прав и той взе, че почервеня. Не само лицето, както при хората, а целият. Получил бил съобщение, че наказанието му било изтекло. Можел вече да се връща в къщи.
Взе ми имейла и обеща, че ще ми изпрати копие на доклада, когато го напише. Не каза как ще го направи, а и нямах време да го попитам. Изчезна сякаш никога не е бил пред мен. Даже не се сбогува. Да не споменавам, че и името си не спомена. Невъзпитан тип! Не ми хареса!

Нета се появи и довърших имейла, а после станах да се разтъпча. Зачудих се дали това въобще се е случило. Скуката е лошо нещо. Когато по цял ден, няма с кого две свестни приказки да размениш, започват да ти се привиждат зелени човечета.
Реших да взема мерки. На първо време започвам да водя дневник. Ще притъпи скуката, а пък и ако не съм сигурен за нещо от предишният ден, мога да погледна и да си припомня.
Как ли не съм се сетил за това по-рано?

-

Най-добрият човек

Спомням си един стар филм: „Най-добрият човек, когото познавам”. Филмът е хубав, но днес няма да пиша за такъв човек. Ако трябваше бих се затруднил, кого точно да посоча. Не защото не познавам такива хора, а защото степенуването тук не е за мен.
Днес мисля за друго. Често чуваме да казват за някой: „Той е добър човек!”. Думите се изричат понякога с аргументи, друг път с повече доверие. Какво означават, обаче тези думи? Кое определя един човек като добър?
През вековете обществото много пъти е променяло критериите си за добро и лошо. Често пъти едни и същи действия, само след едно поколение са тълкувани различно. Понякога периодът е бил дори още по-кратък. Колко ли пъти добри хора с добри намерения са правили ужасни неща?

Какво определя един човек, като добър днес?
Миналата седмица прочетох за една случка. При спасяване на самоубиец, искащ да скочи от мост, след няколко часа уговорки, един от присъстващите взел, че го бутнал от моста. Ако мислим логично, човекът е направил добро и на самоубиеца и на останалите. Спестил им е време и нерви. Защо ли, обаче не мога да кажа, че това е добър човек?

Добър човек ли е този, който подава и другата си буза? Или пък добър е този, който отвръща на удара?
Добър човек ли е този, който винаги е съгласен с мнението на другите? Или пък добър е този, който не отстъпва от своето?
Добър човек ли е този, който е приятел със всички? Или добър е този, който няма приятели?
Ако един човек защитава добра кауза, това прави ли го добър?

Уж лесни въпроси, а ако се замислиш нямат еднозначен отговор.
Може би търся отговорът не там, където трябва? Търся отговорът в логиката, а той не е там. Доброто и лошото се усещат, а не се анализират. Приемаме това усещане, както вярата- на доверие. Доверие в другите и в самите нас. Отговорите са вътре в нас, а не в другите, не в обществото и не във времето, когато живеем. Ние определяме кое е добро и лошо, кой човек е добър и кой не.

Кой е най-добрият човек, когото познавате? Замисляли ли сте се скоро? За мен е трудно да определя. Срещал съм и ще срещам много добри хора. Някой ден ще напиша за тях. Няма да кача написаното тук. Няма да го направя заради тях. Добрите хора не се нуждаят от публично признание.
Ще го напиша заради себе си. Защото така ще разбера по-добре, какъв човек съм самият аз.

-