Дълбоко

Тъмно е, много е тъмно. Поглеждам нагоре и виждам едно светло петно, но светлината се удря в тъмното и се връща обратно. Едно камъче се отронва от ръба и повлича след себе си шепа пръст и листа. Понасят се към дъното, а шумът от срутването, умножен от ехото, се завърта в спирала и излита през отвора, там някъде горе.
Скачам и грабвам лопатата, но бързо я оставям. Няма смисъл. Твърде дълбоко съм. При всеки опит да изхвърля пръста, тя се връща обратно и пълни очите и устата ми с прах. Сядам отново и се опитвам да мисля. Не как ще изляза, а защо стигнах толкова дълбоко.
Вярно, че четох приказката. Онази за цар Траян и магарешките му уши. Там всичко си беше описано точно. Отиваш в гората, копаеш дупка, викаш три пъти, каквото ти тежи на душата и ти олеква. Само, че или не съм чел внимателно, или пък приказката не казва истината. Сигурно някой умишлено е пропуснал подробностите и ефектът е съвсем друг.
С гората е лесно. Все още тук там има запазени гори, но има много хора в тях и никога не си сам. Не знам, какво търсят. Може би и те са чели приказката и искат да извикат нещо свое.
Започнах да копая, но си появи друго нещо, което не се споменава в приказката. Не пише, колко дълбока трябва да е дупката.
Опитах с малка и стана бързо. Направих проба с леко подсвиркване и броене, както в микрофон.
-Проба, проба. Едно, две, три. Проба.
Не се получи. Звукът се връща обратно и се разнася из цялата гора, умножен многократно с ехото.
Опитах с по-дълбока дупка, но пак не се получи. Вместо да заглъхва, звукът се усилва и кънти, като камбана в главата ми. Не става и с прошепване. Тук приказката е вярна. Трябва да изкрещиш с цяла гърло, иначе няма ефект.
Продължих да копая и опитвах пак и пак. Няма ефект. Всъщност има. Сега седя на дъното, без да мога да изляза, стигнал съм прекалено дълбоко. Без чужда помощ няма как да се върна обратно. Опитах се да извикам за помощ, но никой не се отзова.
Странно мислех ,че гората е пълна с хора. Дали пък и те не са се окопали в своите дупки? Или пък просто се правят, че не чуват?
Ами, ако наистина не чуват? Ако приказката е вярна, уцелил съм дълбочината и вече мога за изкрещя всичко с пълно гърло и никой да не ме чуе?
Последните мисли изричам на глас. Опитвам да ги кажа малко по-силно, но от ръба на ямата се посипва отново пръст примесена с миналогодишни листа и млъквам. Остава сега и да бъда затрупан.
Всъщност не млъквам заради това. Млъквам, защото вече не искам да крещя никакви тайни за магарешки уши. Искам просто да поседна сред хората и да поговорим за обикновените ежедневни неща. Искам, но вече е късно. Сам съм изкопал дупката и измъкване от нея няма.
Сядам и отпускам ръце, но тогава някъде встрани чувам шум. Сигурно някой друг копае. Заслушвам се и чувам друг шум отляво, някъде по-далеч също се чуват равномерните удари по земята. Ето къде са изчезнали всички. Копаят и си мислят, че все някога ще стигнат достатъчно дълбоко за да извикат, каквото им тежи. Скоро ще разберат, че са измамени. Приказката не е вярна, пък и сто пъти да извикат пак няма да им олекне. Тогава?
Тогава остава един изход. Просто посоката е грешна. Нагоре и надолу вече не може, значи остава да се копае встрани. Все някога ще стигнеш до друг човек. Както са нагъсто, няма да е трудно. След това продължаваме нататък, докато съединим всички дупки и готово. Само трябва всички да разберат, че точно това искаме. Дошли сме в гората точно за това, а приказката е само оправдание. Защото, магарешките уши ще си останат, колкото и да викаме, а има толкова по-важни неща, които можем да си кажем и съвсем тихо. Ехото ще ги завърти в спирала и ще ги понесе навън. За какво ще говорим ли? Няма значение. Важното е да говорим, защото всяка тайна и премълчаване тежат. Не можем да се отървем от тях, както в приказката. Никой не може.
Взимам лопатата и я забивам в стената. Отгоре се падат бучки земя и камъни, но не им обръщам внимание. Вече имам посока и все някога ще стигна.

....

13 коментара:

  1. Хм, поста ти ме накараме да се размисля. Колко дълбоко наистина сме се окопали.? Издълбаната и от мен дупка никак не е плитка. Колкото по-дълбоко слизаме, толкова по-тъмно става. Там няма отговори, но има опора, за да се изтласкаме в посока на горе. Копаем много дълбоко и много надолу, а всъщност не ни трябват дори и тунели, трябва ни да изградим мостове над пропастите в нас. Само по тях , ако минем ще сме видели и светлината един към друг

    ОтговорИзтриване
  2. Ние сме една къртичина но по наше желание има отвор за навън!

    ОтговорИзтриване
  3. Наистина, стени трябва да се разбиват, ако ще и с главите!

    ОтговорИзтриване
  4. човек винаги става пленник на собствените си мечти и терзания, не на другите.. влади, мислех си колко енергия се хаби в преосмисляне, осъзнаване, ровене, и тн.. все едни такива бодливи ми думички (сигурно щото ми е таралежено днес някак:))но.. мислех си колко е по-лесно за нас самите, ако не го осмисляме непрекъснато този живот, а просто го живеем. с лекота. във всеки миг настояще и всеки следващ, който е бъдеще:) не мога точно да увия рецептата каква е, пък и хората сме толкова различни.. но ако можеш да откопаеш погледа си от миналото, несподеленото, неосъщественото, непостигнатото..
    и с усмивка и учудване да продължиш напред. смехът и учудването към всичко и всички ни държи живи и позитивни:) дано не ти прозвучи повърхностно, но толкова неща има да наваксваме, толкова неща има да се изживеят.. Все още. за мъдростта винаги има време накрая:)
    поздрави:)

    ОтговорИзтриване
  5. Дали в темна дупка или в стъклена кула - все трябва да се скрием някъде :) Един от най-големите страхове човешки е, че някой друг може да прочете мислите ни.
    Проблемът е биологично-икономически, гарниран с комплекси :)

    ОтговорИзтриване
  6. Не е ли целият ни живот такъв - влизане и излизане от една дупка в друга..А като се обърнем после назад, разбираме, че повечето изкопани дупки са били безсмислени.
    А най-леко е когато стигнем до дъното, човек се изпразва някак си от болката и напрежението, преосмисля нещата и с нови сили поема пак нагоре...или надолу?! :)

    ОтговорИзтриване
  7. В събота сутринта ставам и излизам навън. Заварвам мъжа си да стъпва на пръсти по поляната и да се взира в нещо. Питам го какво гледа-гледал къртицата, забила си ноктичките на задните лапи в пръстта и толкова съсредоточено копаела, че въобще не го усетила, че е наблизо. Сигурно и тя това си е мислела-"може би посоката е грешна, ... ако съединя всички дупки".
    Целеустремеността е нещо, което дълбоко уважавам в хората, но аз нещо на моменти ...
    Точно сега възнамерявам да угася фенера и да се скрия в бъчвата. Не защото не открих нито един човек, точно обратното, ... просто съм уморена.

    ОтговорИзтриване
  8. Каквато и да е посоката, излизаме на друго място, в друг свят. Важното е да си изберем посока. Правилна или не, времето ще покаже. С криене нищо не се постига, нужно е движение. Пък и нали е казано, че "луд умора няма"...Предпочитам да съм сред лудите с цел, пред това да съм на тъмно и спокойно място...

    ОтговорИзтриване
  9. Може би Петя е права за мостовете, само че те са крехки. Могат да се разрушат от дума, жест или просто от недоразумение. Просто комуникацията днес ни куца и това е най-лошото.
    Gloxy,бъчвата не помага. Надявам се да не се криеш дълго.

    ОтговорИзтриване
  10. Така е, често именно проблемите в комуникацията се оказват най-пагубни.

    ОтговорИзтриване
  11. Може ли и аз да се напъхам във вашта обща дупка? Не смятате ли, че писането тук също е своеобразна дупка, но на временни съмишленици? Дупка за отдих от личните ни дупки. И ако продължа избрания образ за копаене на много дълбоката дупка, все пак човек не може да надскочи себе си и в копаенето- стига се до момент, в който като не можеш да изхвърлиш повече нищо от дупката или стигаш дъното или се закопаваш окончателно и безвъзвратно. Пак въпрос на оптимизъм. Но който е оптимист по природа едва ли бе се закопал до там, че да не може да излезе на чест въздух! Не ми харесва идеята да разбиваме стените между дупките! предпочитам да се запознаем и поговорим ведро и приятелски на слънце.

    ОтговорИзтриване
  12. Благодаря ти Влади! Тази приказка ми дойде точно на време. Аз съм там долу, толкова е тъмно, влажно, неуютно, толкова съм уморена, че не чувам даже собствените си мисли, тишината крещи...мозъка ми се беше бъгнал... Колко малко му трябва понякога на човек, стига да е на време. Благодаря ти!

    ОтговорИзтриване
  13. Харесах текста.

    Иначе бих търсил орел, за да се върна на горната земя. Нямам вяра на тунели -- много са тъмни, много се срутват и като ги навържеш, става лабиринт.

    ОтговорИзтриване