Една година си Нямам идея

На утрешната дата преди една година, публикувах първият си пост тук. Казваше се „Малко празни думи” и заглавието отразяваше точно съдържанието. Напоследък често другите приемат, че знам и мога всичко като блогър. Причината е, че спомняйки си за първите ми стъпки се стремя да помогна на всеки новак, доколкото мога. Не е вярно, че зная много. Всеки започва от началото и е бил начинаещ, а аз и досега продължавам да се уча всеки ден. Първите ми стъпки са изпълнени с толкова грешки и комични ситуации, че малко ме е срам от тях. Все пак, реших да ги разкажа, за да дам малко кураж на начинаещите.
Това не е юбилей. Няма да цитирам статистика и раздавам торти. Просто искам да ви накарам да се усмихнете преди Новата Година.
Публикувах първият си пост и зачаках реакции. Очаквах, че целият свят до този момент тръпнал в очакване на Чудото, ще се втурне да ме приветства и да се съобразява с мнението ми. Нищо подобно не се случи. След час вече се уморих да чакам и направих набързо блогове и в Блог.бг и в Лог.бг. Публикувах и там Празните думи, но резултатът беше същият.
Реших, че причината е в името. Не помня с какво име започнах, но поисках да го сменя с нещо гръмко и запомнящо се. Започнах да опитвам, но упорито ми излизаше съобщението, че името вече е заето. Накрая след цял час опити, отчаян написах nyamamideya и взе, че стана.
Смутих се малко. Излизаше, че от целокупното блогърско братство само аз Нямам идея, за какво ми е този блог и с какво ще го пълня. Все пак не продължих с опитите, защото имах опасения, че това е последното свободно име. Примирих се и досега, все си Нямам идея.
В Лог.бг, не ми хареса оформлението и така и не качих втори материал, но затова пък в Блог.бг, вторият ми пост Какво празнувахме в новогодишната нощ?, събра цели два коментара и десет посещения. Публикувах го първо тук, но без резултат. Отново пълно пренебрежение. Нямаше начин да стане друго, защото ровейки смело в настройките бях затворил блога, но това разбрах чак след месец.
Следващият пост – Суета човешка не показва дори малка част, от състоянието ми на обърканост в този период. Продължих да публикувам успоредно тук и в Блог.бг, и така и не разбирах, защо никой освен мен не влиза тук. В край на сметка се примирих и от тогава е описанието на този блог – Тетрадка за упражнения.
В Блог.бг за моя изненада, нещата вървяха отлично. Хората взеха да харесват празните ми думи, а и аз се постарах да ги приведа във вид, пригоден за четене и да изчистя поне малко правописните грешки. Не ги отстраних напълно. И до днес съм небрежен в това отношение. Зная, че те могат да подразнят някого, но съм си такъв.
Това, което ми хареса в Блог.бг бяха хората, с които се запознах там. Подадоха ми ръка, а нещата, които пишеха ме вълнуваха и ме стимулираха да пиша и аз. Причините да се махна от там, няма да споменавам в този пост.
Не стана отведнъж. Мисля, че около две-три седмици се колебаех и лутах, като в този период, дори един ден изтрих всичко тук. Тогава и открих причината, защо никой не влизаше. Бях затворил блога само за себе си. Отворих го, но нещата не се промениха много.
Взел решението да се махна от Блог.бг, направих нещата в два –три дни. Копирах всичко тук, огледах се и открих, че не е толкова страшно. Открих и другите блогове и видях, че не съм сам. Част от хората, които стъпиха първи тук бяха приятелите от Блог.бг. Някои от тях идват все още всеки ден. Открих ,че част хората, които познавах от там имат и блогове в Blogspot и първите, които започнах да следя са техните. Това са Aria, inamayi, essy, Елеонора Княжева, valsodar. За slavuncho само бях чувал там и ми отне много време, докато се престраша да оставя първият си коментар при него. Всеки ден откривах някой нов блог и нещо ново, непознато за мен. И досега е така. Намерих прекрасни хора, но срещнах и обратното. Сгреших няколко пъти в преценката си за хора, но не съжалявам за това. Блогпространството е доста шарено място, но хубавото е, че имаме избор.
Оказа се, че нещата не са толкова страшни. В началото гледах със страхопочитание част от известните блогове. По късно разбрах, че някои от тях са създадени почти по едно време с моят. В тях не пишат извънземни създания, а обикновени хора, като мен и вас. Затова и избягвам да давам съвети. Помощ –да, но съвети не.
Нямаше кого да попитам и се учех от другите блогове, ровех се и в Google. Човек никога не спира да се учи и да греши. Технически нещата не са сложни, но не външният вид прави един блог. Най-важното остава, човек да запази себе си.
Пишех и пишех, а Нямам идея си остана и е истина и днес. Дори Нямам идея за какво пиша. Пускам пост и си въобразявам, че съм писал едно, а от коментарите излиза, че темата е друга:).
Блогът не е нещо за вечни времена. Наскоро достигнах тавана на блоговете, които следя и се наложи да ги редуцирам. Оказа се, че незабелязано поне 30 блога са изтрити или спрели. Тъжно, но това е реалността. Не зная дори, дали утре и този блог ще съществува.
Нямам идея:).
Или може би имам?
В началото тук влизаха 20-30 гости на ден.Влизаха да прочетат и споделят.С времето се увеличиха, а и част от хората са други. По-късно е имало дни, когато блогът е имал и по 2000 посещения, но не съм усетил разликата. За мен винаги ще си останат важни само тези 20-30. Докато ги има и този блог ще съществува.

.

Снежният човек

Лятото отмина като миг, а след него бързо се изтърколи и есента. Един ден от небето започнаха да падат пухкави снежинки. Понесени от вятърът във вълшебен танц, бавно се спускаха надолу и покриваха замята. Първите се стопиха веднага, но на тяхно място идваха нови и нови. Цяла нощ се бориха, а на сутринта земята беше покрита с бяла премяна. Снегът спря и дойде утрото.
Шаро погледна през отворът на колибката, но не се учуди както миналата година. Вече знаеше какво е това. Козината го пазеше от студа и влагата, но той мъдро предпочете да остане в колибката си на топло. Гледката беше красива и от вътре.
Стопанинът му донесе паничка с топла храна и Шаро за пореден път изпита благодарност за този свят, където всичко беше подредено и удобно.
От слънцето снегът омекна и децата, като шумно птиче ято се втурнаха в двора. Нашариха го целия със следи, замеряха се със снежни топки и дори опитаха да включат и Шаро в игрите. Той, обаче само приятелски помаха с опашка и излезе от колибата на припек.
Децата не се отчаяха от неуспеха, а измислиха нова игра. Започнаха да правят снежен човек. Ръкавиците , шапките и шалчетата, бяха захвърлени и след половин час Снежният човек, беше сътворен. Зачервени и задъхани децата го наобиколиха и всяко с гордост протягаше зачервена ръка да се докосне до него.
Красавец беше! Висок и закръглен, изправен гордо с черните си въгленови очи, нахлупеният накриво каскет на дядо и копчетата от палтото на баба. Носът му малко стоеше на криво, но пък децата измъкнаха отнякъде една метла с дълга дръжка и компенсираха този недостатък.
Цял ден не се отделиха от него и му се възхищаваха, а на вечерта зачервени, потни и щастливи се прибраха в къщи.
С нощта дойде и студът. Снежният човек, който до тогава се правеше на недостъпен и гордо мълчеше, се изпъчи и се огледа. Дворът беше пуст, но това не го смути. Прочисти гърлото си и започна реч:
- Приятно е, когато те оценяват. Знам, че съм най-великият, най-красивият и най-умният на света, но е хубаво, когато го видиш и в очите на другите. Децата са шумни и досадни, но и те оцениха моето величие. Затова не им се сърдя. За такива поклонници другите могат само да мечтая. Малко невъзпитано си тръгнаха, но сигурно са се сетили, че смущават мислите ми. Трябва ми малко спокойствие да ги избистря, а тълпата ме смущава.
Шаро отвори едното си око и погледна Снежният човек, а после пак го затвори.
Снежният човек продължи с монологът си още известно време, но после му стана скучно сам. Огледа се и забеляза една котка, която предпазливо и безшумно пресичаше дворът. Шаро я забеляза също, но вече не беше кутре и знаеше добре, че няма смисъл да се бори със синджира.
-Стой!-извика Снежният човек.- Коя си ти и защо, пресичаш без разрешение моят двор? Не може така! Трябва да искаш разрешение. Иначе... Иначе, като те подхвана с метлата....
Котката побягна уплашено, а Шаро покри ушите си с лапи и се помъчи да заспи. Последното, което чу бeше, как Снежният човек се кара на звездите и ги заплашва, че ще ги набие.
Шаро не се впечатли. Беше чувал подобни неща и преди и знаеше, как ще завърши всичко. След първата година светът за него беше тихо и скучно място, където всичко се повтаряше.
На сутринта го събуди топъл полъх на вятъра. Още щом Слънцето се показа, капчуците запяха и снегът запозна да се топи пред очите му. Снежният човек беше замлъкнал. Смаляваше се бързо пред очите на Шаро.
Първо падна носът му, а след това и метлата се изплъзна от ръцете му. Черните въгленови очи се впиха навътре, копчетата се изтърколиха. Следобед на мястото му беше останала само буца лед, върху която лежеше каскетът на дядо.
Шаро подремваше на слънце и само от време на време отваряше едното си око. Стана протегна се и се прозя. После отново се излегна поемайки с тялото си последните слънчеви лъчи.
Нищо ново под слънцето. Преживееш ли една година, всичко започва да се повтаря и всичко е временно. Особено снежните човеци.

.

Добри думи за мъжете

Преди месеци Глокси с Притча за женското сърце и Блага - Женомразци, пуснаха почти една след друга два материала за жените. Мъжете определено бяха сложени в краката на ЖЕНАТА. Мъжката част от гостите им сред, които и аз аплодирахме публикациите, но си поискахме също толкова ласкав материал и за мъжете. Не, че мястото ни не е в краката на жените, но все пак хубаво е от време на време да чуваме по някоя добра дума. Хубаво е да разбираме, че някой ни забелязва в тази позиция и ни оценява по достойнство.
Само, че...
Само, че Глокси и Блага се измъкнаха с оправданието, че не в целият нет , а и извън него нямало нито един материал отреждащ на мъжете достойно място. Блага все пак публикува един материал, но той не ме задоволи. Реших да се заема аз със задачата, но все изникваше нещо друго и годината почти се изтърколи.
Тези дни намерих време, но вместо да се ровя из нета реших, да нахвърлям известните ми факти. Нещата не са от тези, с които обикновено мъжете се хвалят, а са в области, където физическата сила не е фактор.
Започвам с уговорката,че изброените неща все пак не обхващат всички мъже.
На първо място, разбира се е Любовта. Вече споменах, че мъжете винаги сме в краката на жените. Когато обичаме истински, сме готови на всичко за една жена. Не ни интересува нищо друго. Мъжете не гледат портфейла и служебното положение на жената, колата или жилището. Те просто обичат.
Спомнете си фразата: Cherchez la femme! Зад всяко значимо събитие в световната история стои любовта на един мъж към една жена. Когато обичаме останалият свят е без значение. Замислете се, колко жени биха воювали заради мъж, докато обратното се е случвало не веднъж в историята. Кой мислите, че обича по-силно?
Ще продължа с нещо по-прозаично. Всяка жена прекарва доста време пред огледалото. Дрехите и са едно от най-важните неща за една жена. Кой ги създава?
Разбира се мъжете! Мъжете са водещи в областта на модата, а и най-добрите шивачи са мъже. Жените са егоистки в тази област и не биха направили нещо, с което друга жена ще изглежда по красива от тях. Какво щяха да правят, ако не бяха мъжете?
Друга област на превъзходството ни е също от любимите на жените - хапването. Факт е, че най-добрите готвачи също са мъже. Факт е също, че за да стане една гозба вкусна освен подправките, трябва да се добави и малко чувство, а кой го има в излишък освен мъжете?
Май пак излязох от зоната на материалните неща:).
Мога да продължа и с фризьорите, които се грижат прекрасните женски коси да станат още по-хубави, но на тях им е излязло име и ще замълча.
Стигнахме и до една сфера, където пак чувствата и възприемането на света са от най-голямо значение - изкуството.
Ако е вярно, че мъжете са сурови и недодялани, какво правят там?
Най- добрите писатели, художници и композитори също са мъже.
Под грубата външност ние сме крехки създания, надарени не по-малко от жените с добри качества.
Щях да продължа, но ще заприлича на хвалба и спирам до тук.
А! Сетих се и още нещо, в което сме по-добри!
В хвалбите, разбира се!
Нали всеки човек се нуждае от добри думи, а когато жените не се сещат, си ги казваме сами.
Скъпи жени, за да не са налага да се хвалим сами твърде често, сещайте се понякога да кажете добра дума за нас.
Не искаме повече. Загубили сме сражението отдавна, но пък държим да не загубим самочувствието си, дори когато сме на колене пред Вас.

.

ЗЕС - Обади се на...

Изчаках коледните празници за да подхвана тази тема.
Причината не е в празниците. Те следват един след друг през цялата година. Причината е, че темата е „гореща”, а аз избягвам да пиша веднага по такива теми. Искам да погледна нещата, малко отстрани и когато съм готов да ги изложа, така както аз ги виждам, а не да копирам чужди мнения. Това тук е личен блог, а не новинарска емисия.
Не останах със скръстени ръце. Включих се в инициативата: „Обади се на депутат- Спри тоталното подслушване!” . След вторият път, когато разговорът беше пренасочен към несъществуващ номер, смених тактиката. Имам скайповете на някои от представителите на ГЕРБ в града ни и преди Коледа им пратих банерчето на инициативата, с молба да се включат. Знам, че лично те са против приемането на законът в този му вид, но реакциите бяха различни. От ледено мълчание, през „Аз съм против, ама Бойко така казва.”, та до върхът на черешката. Един шегобиец ми върна изображението с преправен текст:” Обади се на Арменският поп”.
Адреса на Арменския поп го знам, даже имам линк някъде тук в блога, но...
Първо няколко думи защо аз самият съм против законопроектът в този му вид. Теоретично с тези промени и без тях, никой не може да се рови в личната ми кореспонденция. Събират се данни за трафика, местоположението, кой какви контакти, приложения и услуги ползва. Става въпрос за класическо следене с презумпцията, че всички сме потенциални престъпници. Аз лично не бих променил поведението си, дори и ако законът се приеме, но определено има ситуации, в които такава информация може да нанесе много неприятности на отделният човек, без при това той да е нарушил законите. Информацията събрана за един човек, може да причини вреда дори на друг, ако се използва недобросъвестно.
Данни за това отдавна събират и самите доставчици, а и мобилните оператори. Проблемът идва от контролът върху тази информация и начинът на достъп до тези данни. Следенето на цялата информация е извън възможностите на държавата. Ресурсът е малък. Част от него наистина ще работи по разкриване на престъпления. Друга част ще следи политическите противници и хората в обществото ни, които имат активна позиция.
Остава и едно трето приложение. В ръцете на нископлатени държавни служители се дава поредният лост за събиране на информация и то такава, за която винаги ще има пазар. Основен обект на такива „проучвания” ще са хората от бизнеса и тези с повечко пари. Купувачи за такава информация винаги ще се намерят. Интересно ми е, че от бизнес средите не се чуват никакви протести.
Всъщност за мен в този случай, повече са показателни думите:
„Бойко казва така!”. За постоянното повтаряне от премиера, че той взима решенията, трябва да сме му благодарни. Досега всеки от управляващите се измъкваше с думите, че: „Ние решаваме.” Той поне не си криви устата, а ни казва директно, че нашето мнение не го интересува. Решенията в България от 20 години, се взимат с редуване от около 200 човека. Останалите можем да се оплачем на Арменският поп. Останалите сме безгласни букви, на които никой не обръща внимание. Още ли има наивници, които мислят, че с петиции, митинги и протести могат да променят мисленето на политическата номенклатура? Все едно срещу професионален кечист да се изправи състезателка по художествена гимнастика и да го заплаши с лентата си.
Вчера почетох гордият разказ на един интелигентен човек, който се радваше, че след вторият SMS, депутат от ГЕРБ му се обадил и дори си насрочили среща за 12 януари?!?
Много удобна дата! Дотогава законът ще е приет на второ четене. След това ще почнат пазарлъци с президента и очакване съдебната система да спре изпълнението му, както се случи и при предишният опит.
Единствения ни изход остава да се продължаваме да пишем и осведомяваме, колкото се може повече хора, какво губят. Остава и да намерим начин да бием самозабравилите се политици с тяхното оръжие и на тяхна територия. С малка група съмишленици, започнахме по този път и ще продължим. Искам някой ден, когато някой се обърне към мен да не казвам: „Бойко каза!”, а „НИЕ така решихме”. Искам политиците да не да ни казват, какво да правим, а да изпълняват нашите желания и да се отчитат за това.
Ако го искате и ВИЕ, мястото е в КЛУБЪТ.

Искам да допълня само още нещо. В последните два месеца във фокуса на вниманието се хвърлят според мен умишлено „горещи” теми. Предишната беше за новините на турски език. Всички се втурваме към тях и това е нормално. Ако темата със ЗЕС, все пак е важна, десетминутните новини на турски са най-малкият проблем на отделните хора. Не бих се учудил, ако след хиляди пазарлъци и прахосване на енергия, накрая Бойко Борисов каже и за промените в ЗЕС:” Хайде от мен да мине, този път ще отстъпя.”
УРА! ПОБЕДА!
От опит знам, че когато ни насочват към горещи въпроси, политиците просто ни отклоняват вниманието от нещо друго. Поогледах се и поне за мен намерих няколко отговора.
Защо не се огледате и Вие?

.

Весела Коледа и Честито Рождество Христово!

Ето, че дойде и този ден. Вече получих подаръците си от Дядо Коледа и установих, че не съм бил от най-послушните през миналата година. Имаше, обаче едни други подаръци, които не се материални, но ме зарадваха повече.
Това се искрените поздравления на хората, които познавам. Те са най-ценният ми подарък за тази година. Част от тях срещнах и тук в блогпространството. За този подарък благодарих на Дядо Коледа и си пожелах за другата година още много от него.
Днес е и Рождество Христово. Самият аз не съм вярващ, но в двата празника има толкова близки неща, че не ги разграничавам.
Преди малко погледнах през прозореца. Навън вали дъжд. Малко е странно по Коледа, но съзрях някаква символика близка до нещата, искам да Ви пожелая.
Нека през следващата година всичко да Ви върви, като по вода!
Нека се сбъднат всичките Ви желания! Тези неща, които Вие сте си пожелали. Защото всеки човек е различен и има право свои желания и надежди. Независимо къде сте и какво правите в днешният ден, пожелайте си нещо и се борете за да се сбъдне.
Вашите лични желания са това, което Ви прави такива, каквито Ви познавам и не искам да се променяте.
Бъдете себе си!

Весела Коледа и Честито Рождество Христово!







.

Някъде по Коледа

Нощ е и само звездите проблясват по снежните преспи сковали земята. Всички хора отдавна спят и не виждат самотната шейна носеща се по звездното небе. Елените изпънали жили не спират неспирният си бяг. Кълба бяла пара излизат от ноздрите и обвиват телата им, но елените знаят, че нe трябва да спират. Умората не може да ги победи. Не и тази нощ. Още малко, още час два и ще са в къщи. Тази нощ свърши, а те бяха чудесен екип и се справиха.
В шейната белобрадият старец, усмихнат клати сънливо глава, а зад него празните чували подскачат и разсипват след нея облак от сребристи искри от гирлянди.
Долу хората още спят. Само тук там, свети прозорец и някой самотник е вперил очи в нощта. Дали забелязва шейната или само мислите си?
Старецът притваря за миг уморено очи, а после поглежда надолу и усмивката му изчезва. Там долу един комин привлича погледът му. Какво е това? Как е възможно? Пропуснал е един дом. Списъкът е точен и всичко в него е отметнато акуратно, а чувалът вече е празен. Не може да бъде!
Поводите рязко се опъват и шейната спира пред малка къщичка, потънала в тъмнина. Вътре е тихо и празно. Няма елха и за Коледа напомня само едно чорапче закачено на стената. Празно е.
Старецът въздъхва тъжно и се замисля.
-Здравей, Дядо Коледа! Знаех, че ще дойдеш и те чаках.-едно малко ангелче плахо пристъпва към него.
- Ами, аз такова... Нямам подарък... Нещо се е объркало, но догодина ще дойда първо при теб. Обещавам, само не плачи. Искаш ли шапката ми!
-Не я искам, дядо Коледа! Тя ти трябва. Навън е студено, а не трябва да настиваш!
-Ами тогава...- измънка старецът и прерови джобовете си, но намери само едно малко елхово клонче.- Тогава ако приемеш, това ще бъде моят подарък. Не истинско коледно дръвче, но по-важното е символът, коледният дух и магията. Малко е, но ще го заредя с магия за цялата година.
Момичето пристъпи, пое клончето и се усмихна.
-Благодаря, но аз не те чаках заради подаръка. Исках да те видя и да пожелая нещо за мама. Писах ти, но сигурно писмото се е загубило. Забравих да му сложа и марка, а така исках да стигне до теб. За тази година е късно, но за другата нали няма да забравиш?
-Няма, ангелчето ми. Само кажи какво искаш и догодина първо от тук ще мина. Дори да се наложи да обърна света, но подаръкът ще е доставен навреме.
Малкото момиче пристъпи към Дядо Коледа, направи му знак да се наведе и прошушна в ухото му няколко думи. Усмивка озари лицето на стареца и в стаята сякаш изгря слънце.
-Обещаваш ли?
-Обещавам!

Слънцето едва беше изгряло, когато една нежна ръка погали косата на малкото дете.
-Събуди се, миличко. Дядо Коледа е минал вече и ти е оставил подарък. Малък е, но догодина ще се реваншира.
Малкото дете отвори очи, погледна грейналото лице на майка си и на свой ред се усмихна.
-Зная, мамо. Аз го видях и той ми обеща. Каза, че ще е за другата Коледа, но е успял за тази. Заех си, че ще успее, защото на Коледа винаги стават чудеса.

Някъде в Лапландия един белобрад старец още не спи. Отметнал е всички списъци, още веднъж и дори нестройното хъркане на джуджетата ме може да го разсее.
Всичко е наред и няма грешки. Няма пропуснати деца. Вече може да отдъхне до следващата Коледа.
Една сълза се спуска по бузата му, плъзга се по бялата брада и заблестява като звезда. Леден повей на вятърът се блъсва в прозорците и ги отваря. Втурва се в стаята, пътьом грабва сълзата и я понася високо в небето.
Коледната нощ е приключила и с утрото идва и снегът . Малки снежинки се гонят във въздуха, проблясват на слънцето и тихо покриват земята.
Малки снежинки- малки сълзи на щастие или мъка.
Никой не знае...

.

Аз пък ще те набия...

Наскоро си спомних една случка от времето, когото бях дете.
Бяхме на ученическа бригада в едно селце. През деня работехме, а вечерите запълвахме с игри. Футболът беше на първо място, но точно тогава се бяхме запалили и по шаха. Него можехме да играем и когато навън вече беше тъмно. Винаги имаше желаещи и двете дъски бяха заети постоянно. Повечето бяхме самоуки, но играта ни привличаше неудържимо.
Един ден отнякъде се появи едно хлапе от селото. Дребно и невзрачно, застана до дъската и загледа мълчаливо. По някое време се престраши и помоли и то да изиграе една партия.
Засмяхме се на дребосъка и му разрешихме, като избрахме нарочно за противник един от съучениците, който губеше често и все мърмореше. Нека и той вземе някоя победа, за да престане с мрънкането.
Подредиха фигурите, седнаха един срещу друг и играта започна. След 5 минути и завърши. Хлапето беше победило. Съученикът ни почервеня, измърмори нещо за късмета на начинаещите и бързо подреди дъската отново.
Минаха нови 5 минути.
-Шах и мат! - усмихна се хлапето. –Играта свърши. Победих!
Хлапето сияеше от щастие, само че не беше преценило противника си. Той бутна останалите фигури на дъската, изправи се в цял ръст и важно изрече:
-Грешиш, Малчо ! Аз победих!
-Ама, нали ти... Нали аз... Нали по всички правила...
-Какви правила, бе малкия. Щом казвам, че аз победих значи е така! Бил си ме бил на шах, аз пък ще те набия. Ха сега помисли кой е победителя. Това да не ти е шах? Това е животът!
Тогава се смяхме. Не знаехме много за живота, не знаехме много дори за играта шах, но повтаряхме думите чути от възрастните с насмешка. Светът пред нас беше подреден и пълен с възможности.
След години пораснахме. Видяхме, че светът на възрастните зад маската на игра по правилата, не е толкова приятно място. Видяхме, че за всичко в този живот трябва да се бориш, а често, когато мислиш, че си го постигнал, някой ти заявява:
-Аз пък ще те набия! Това да не ти е шах? Това е животът, Малчо!
За днес исках да напиша приказка за Коледа. Весела приказка с щастлив край и коледно настроение. Исках, но не можах.
Дори да бях я написал, за кого щеше да е тя?
За децата, които ще посрещнат и тази Коледа сами в домовете за изоставени, забравени от всички? За децата, които миналата година не успяха да се лекуват, заради престъпна небрежност при отпускането на средства? За всички деца, за които се сещаме само около празниците, когато с благотворителност прикриваме срамът, че сме ги забравили. За всички деца, които всеки ден чуват:
-Такъв е животът, Малчо! Губиш отново!
За тях има по-важни неща от приказките. Нямат време за тях.
Те ще пораснат. Ще станат възрастни, но няма като нас да се изненадат. Вече знаят, че в живота не всичко става по правилата. Вече знаят, че трябва да се борят за всичко и дори когато победят в поредната битка, борбата не е свършила.
Знаели са го винаги, от първият си миг и животът им е постоянна борба. Дано не се предадат. Дано имат силите да съхранят човешкото в себе си. Дано успеят да подредят този свят по-добре от нас.
Сигурен съм, че ще успеят, просто защото няма да разчитат на нас.

.

Съобщение: СТРАНИЦАТА


От вчера КЛУБЪТ, към който се присъединих, вече има своята официална страница. Там са изложени основните неща на този етап и всеки ще има възможност да се запознае и да пита.
Кратко и ясно. Остава всеки да прецени за себе си.
Вижте тук – КЛУБЪТ

.

Ти можеш... и ти...

Ти можеш
Звездите във шепи да вземеш
Ти можеш
В калта с векове да лежиш
Ти можеш
С усмивка да стоплиш морето
Ти можеш и в лед да превърнеш сълзи
Ти можеш
С приятел света да обходиш
Но можеш
Приятел във враг да обърнеш с лъжи
Ти можеш
И ти...

Това не са стихове. Твърде много уважавам хората, които имат дарбата да изразяват мислите си в рими. Горните редове написах отдавна, под действието на едно лично преживяване. Бях ги почти забравил, но наскоро имах повод да ги изровя.
Един коментар вчера под приказката за Снежната Кралица и моят отговор отново ме подсетиха за тези редове.

ivo_isa каза...
Винаги си имал по-различен поглед върху приказките.:-) Мислил ли си за адвокатура?

Владимир Иванов (krizt) каза...
@ivo_isa, имам си професия, а и адвокатската не ми харесва. Мисля, че бих защитил всеки приказен герой. Те не са виновни, че някой ги е набедил и не могат да се защитят. Не могат и да избират сами как да постъпят. При хората е различно. Хората имат избор и са отговорни за действията си. Не бих защитавал или простил на някой, който може да контролира действията си.

Истината е, че не винаги в живота постъпваме, както мислим че искаме. Понякога обстоятелствата ни карат за избираме път, който не харесваме.
Случва се. Проблемът е когато, приемаме поражението без борба и го повтаряме и повтаряме. От нас не зависи нищо, нали?
Постъпвал съм така и аз и сигурно пак ще се случва.
По-добре ли съм се чувствал след това?
Не! Просто по –удобно, но само временно.
Имам ли нужда от адвокат за да ме защити?
Не! Ако аз самият не мога, да оправдая действията си, кой тогава може?
Изборът е наш. Не ни е отнет, както на приказните герои. Човек винаги трябва да може да отговаря за действията си и бездействието си. Ако не пред другите, пред себе си поне.
Хората нямат нужда от адвокат. Имат нужда от съвест.
Съвестта не е нещо, което може да се купи, открадне или присади.
Или я имаш или не.
Тези, които я имат, нямат нужда от адвокат.
А останалите?
На тях и адвокат не може да им помогне.

.

Снежната кралица

Някъде далеч на север, в едно малко градче, едно малко момиче стои на прозореца и гледа нощното небе.
Там днес освен звездите, хиляди огньове играят странен и хипнотичен танц. Събират се, разделят се, трептят пречупени от студеният въздух и сякаш зоват:
-Ела, ела, ела, ела...
Някой слага ръка на главата му и малкото момиче и то излиза от унеса.
-Бабо, виж! Тази година северното сияние е още по-красиво. Само, че... Само, че някак е тъжно. Прекрасно е, но е тъжно. От къде ли идва.

Някога в едно малко селце се родило момиченце. Събитието минало тихо и малко хора разбрали за него.
Какво пък толкова? Родило се момиченце. Случвало се е и пак ще се случва. Никой не обърнал внимание и на нашето момиченце. Тежки времена били и хората имали други по-важни неща.
Само родителите му го дарили с любов и внимание, а малкото човече засияло ги дарило с щастие.
Минали няколко години, а момичето растяло и растяло. С всеки ден, обаче хората в селцето разбирали, че то е различно. Някаква светлина се излъчвала от него и всеки, който я виждал бил пленен от нея.
Вървяло по улицата, а след нея тръгвали и хора и животни. Птиците в небето и те се спускали надолу, за да бъдат по-близо до нея.
Усмихнело ли се, сякаш още едно слънце изгрявало, а гласът му омайвал и сякаш нашепвал:
-Ела, ела, ела...
Говорело тихо, много тихо, но всеки го чувал и разбирал. Не само хората. Разбирали го и зверовете и птиците, разбирали го дори дърветата в гората.
Всички го обичали, а то връщало обратно умножено всяко чувство и засиявало по-силно. Получавало обич и сърцето му като огледало връщало обичта към хората.
Всички го обичали...
Всъщност не всички. Имало хора с тъмни души, които се страхували от сиянието. Не можели да се приближат момичето. Техните собствени чувства на срах, омраза и завист ги удряли като с чук и ги отблъсквали надалеч.
Не били много, но страхът и омразата им давали сили и започнали да шушукат на хората.
-Не е на хубаво това сияние. Не е дадено на човека това. Вещица е, да знаете. Вчера към полунощ я видях с метлата. Летеше към Луната, обляна в дяволска светлина, а смехът и кънтеше и докара буря.
-Не е вещица, върволак е! Преди седмица по тъмно я видях да играе с вълците. Те ближеха ръцете виеха злокобно, като на умряло.
- Не е на добре за селото такова нещо! В нея гори адски огън и помнете ми думата- някой ден ще запали селото. Трябва да се отървем от нея!
Смутили се хората. Момичето не им било направило нищо лошо, но слуховете идвали един след друг. Уплашили се и решили да се допитат до една стара магьосница, що за чудо е това и как да се отърват от нея.
Вещицата преровила старите книги, но не могла да намери нищо.
-Не зная какво е това нещо. Няма записано такова в старите книги. Само в един много стар ръкопис се говори за огнен човек, който ходел по земята. За да се отърват от него, хората го затворили дълбоко под земята, но мястото е заключено завинаги.
Има и друг начин. Огънят се гаси с вода, а топлината с лед. Нека я изпратим на север. Там, където дори слънцето не стъпва през половината година. Там няма да може да навреди на никого. Ледът ще скове тялото и и огънят ще угасне.
Така и сторили. Казали, но момичето, че е излишно и нежелано. Сиянието помръкнало и този път сърцето и не пратило нищо към другите. Навело глава и тръгнало на север.
Хората мълчели, навели глави. Странно, момичето го нямало, но едно чувство ги заливало и изпълвало сърцата им.
Чувството но вина.
С времето не намаляло и за да се отърват от него измислили приказка за жестоката Снежна кралица.

Някъде далеч на север, когато настъпи полярната нощ, Снежната кралица се събужда и започва своето разходка под звездите. Тялото и е покрито с лед, но в сърцето и сиянието още не е угаснало. Дори там далеч на север, до нея достигат, непризнаващи разстоянията чувства на милиони хора. Минават през леда обковал тялото и и достигат сърцето и. То засиява , както хиляди огньове и като огледало ги разпръсква по целият свят. Каквито идват, такива се връщат и обратно.


Някъде далеч на север, в едно малко градче, едно малко момиче стои на прозореца и гледа нощното небе.
Там днес освен звездите, хиляди огньове играят странен и хипнотичен танц. Събират се, разделят се, трептят пречупени от студеният въздух и сякаш зоват:
-Ела, ела, ела, ела...
Някой слага ръка на главата му и малкото момиче и то излиза от унеса.
-Бабо, виж! Тази година северното сияние е още по-красиво. Само, че... Само, че някак е тъжно. Прекрасно е, но е тъжно. От къде ли идва.
-Да, красиво е, но не е тъжно. Идва от едно пламтящо сърце- сърцето на Снежната Кралица. Някога, когато бях дете моята баба ми разказа една приказка. Искаш ли да ти разкажа за нея- за Снежната кралица?

Някога в едно малко селце се родило момиченце...

.

Последен работен ден

Дойде най-после. Последният ми работен ден за тази година. Вярно, че имам още десетина часа до краят му, но знам, че няма да ги усетя.
Коледното настроение ме е завладяло отдавна и вече няколко дни подред се хващам да си подсвирквам Jingle Bells. Знам, че към края на годината вече ще ми е втръснало от тази мелодия, но това не ми пречи да се усмихвам.
Днес е последният ми работен ден за тази година. След това идват дни в, които ще мързелувам, ще отпусна колана с една дупка, ще пазарувам неразумно подаръци и дори ще погледам телевизия.
Не новините, разбира се. Ще гледам коледни филмчета. Не зная, защо но докато ги гледам забравям, че съм възрастен сериозен човек. Специално ще потърся любимият си. Той е част от епизодите с Алф. Коледата в болницата и малкото момиченце. И писмото на Вирджиния –Има ли Дядо Коледа? и отговорът. Това е нещо, което всяко дете, а и възрастен трябва да прочете.(виж Тук)
После идват още празници и посрещането на Новата Година. Период в годината, когато забравяме повечето грижи за малко. Имаме право на малко отпускане.
Остават само десетина часа до краят на последният ми работен ден през тази година. Няма да е лек.
Казвам десетина часа, но дори не знам дали кога ще приключа. Всеки, който е забравил нещо през годината се сеща за него в последния ден.
За някои пък периода е златен. Сигурен съм, че вместо коледни звънчета в тези дни чуват само:
Пари, Пари, Пари!
Пари и будали!
Тонът е фалшив, но парите определено променят слуха.

Все пак денят ще свърши и дните, които чакаме всяка година с нетърпение ще настъпят.
Чувате ли звънчетата?
Аз ги чувам. Ето как:



.

Писмо от Дядо Коледа

Дядо Коледа ядосано затвори капака на лаптопа, поглади брадата си и се огледа.
-Снежанке, бе я спри малко с чатенето и ми донеси едно чайче, че съм настинал нещо. После ще напишем един имейл до всички. Днес пак ми напълниха пощата със спам. Хайде де! Какво се мотаеш? Нета няма да избяга, но ако продължаваш така ще взема да ти го спра за месец - два. Само в екрана гледаш, а аз трябва да работя и заради тебе.
-Такаа... Трябваше да сложиш повече захар, но когато говоря никой не ме слуша. Сядай и пиши!

Скъпи, родители!
Наближава Коледа и както всяка година в последните дни вие се юрвате да ми пишете...
(Снежанке и да не записваш всичко, както миналата година. Уж ходи на курс за компютърна грамотност, пък един имейл не можеш да напишеш като хората.)
Та, скъпи родители! Имам оплакване. Цяла година се туткахте, а сега две седмици преди Коледа се юрнахте да пишете писма. Това да не са ви данъците, та да ги плащате в последният момент. Едно време беше лесно. Писмата ги пишехте на ръка ги ценяхте. Пишехте само за важни неща и то навреме. Днес с тези имейли мяра нямате. Желания, желания, желания... Да бяха като хората, че да са в реда на нещата, ама такива фантастики искате, че....
Кой идиот си мисли, че в работилницата на джуджетата може да се изработи лаптоп, или пък mp3 player? Някой си иска хотелче, а пък друг самолет. Пък и все за себе си поръчвате подаръци, а за децата никой не се сеща. Днес един окончателно ме ядоса, като си поръча парламентарна група.
Край вече! Не мага да маркирам всичко като спам, защото ще пропусна и истинските , искрени писма. Затова пък ще направя списък и всеки, който прекали няма да получава подаръци доживотно.
На всичко отгоре вкупом казвате ,че не вярвате в Дядо Коледа. Никой не ви кара да вярвате, но поне пред децата не говорете глупости.
Дядо Коледа съществува!
(Снежанке, я донеси и една възглавничка, че ми се схвана кръста. Такааа... Записа ли всичко дотук? Продължаваме.)
Скъпи деца!
Не вярвайте на родителите си, че Дядо Коледа не съществува!
Вярно, е че повечето подаръци ги купуват вашите родители и близки, но кой мислите, че ги зарежда под елхата с магия и любов. Кой мислите създава настроението на този празник? Кой мислите, че кара детските ви очи да заблестят от радост?
Не, че се хваля, но затова съм виновен аз- Дядо Коледа!
Пишете ми смело, не правете много бели и най-важното: Усмихвайте се!
Останалото оставете на мен! Ще има подаръци за всички.
ХО-ХО-ХО!

(Снежанке, това ХО-ХО-ХО да не го забравиш. Мразя, го на заради децата трябва да го има. Я донеси още едно чайче и дай да погледна какво си записала.
О, Боже! Пак си записала всичко, пък и си успяла да го изпратиш вече. Добре, че не си го изпратила до всички, а само на един човек. Дано разбере и не го разпространи, че ми отиде имиджа.
Не се смей! Не ми е хич смешно!
За днес ми стига! Отивам да почивам и не ме безпокойте, че главата ме заболя.
Само още нещо, Снежанке. Спирам ти нета за месец и няма да те взема с мен на почивката на Хаваите след Коледа!
ХО-ХО-ХО!
Я! Този смях взе, че ми хареса.
ХО-ХО-ХО!)



*Получих текста на имейла и първоначално го помислих за спам. После се замислих и реших все пак да го поместя, поукрасявайки го малко. И аз съм от тези, които не вярват в Дядо Коледа, но пък някъде дълбоко в мен едно дете, го чака всяка година.

.

Клубът


„Хора, които са прекалено умни, за да се занимават с политика, са наказани да бъдат управлявани от глупаци.” – Платон

Това е вторият пост, който започвам с този мисъл. Поводът за предишният –За политиката и партиите е почти същият. Разликата е, че от известно време реших да преодолея алергията си към партийното членство и съм член на Клубът.Това е началния етап към осъществяване на партията, чието създаване е по инициатива на Балтазар Иванович. Клубът не е още партия. Засега е затворен. Затварянето е с цел да се не се допуснат дежурните сеирджии и хората, които гледат да са навсякъде, само за да ги забележат. Не става въпрос за чисто механично събиране, а за хора, които имат желание и възможност да вложат време и усилия, за да има промяна в целият ни живот.
За 20 години „демокрация” хората се разочароваха тотално от политическата ни класа. Виждаме едни и същи лица, които се сменяват от време на време в управлението. Не носят никаква отговорност за действията си дори пред правосъдието, а да не говорим пред членовете на собствените си партии или избирателите.
Самият факт, че след безобразното и безотговорно поведение на всички политически партии по време на предишният мандат и катастрофалните резултати от изборите за всички стари партии, нито един от ръководителите им не бе отстранен или доброволно напуснал е показателен.
Причината за това е чувството за пълна безнаказаност и липсата на възможност за контрол дори от членовете на тези партии. Всъщност на хората по върховете там не им трябват членове, които имат правото да им търсят отговорност или задават въпроси. Трябват им футболни фенове и почитатели.
Избирателите ги наказаха, като издигнаха на власт партия, която формално беше извън властта, но вече разбират, че и тя е от същият тип. Структура, която не подлежи на контрол отдолу.
Какъв е изходът. Някой може да каже, че е по-лесно да се реформират съществуващите патрии. Само, че през 1988 година един приятел твърдеше, че влизайки в БКП ще има възможност да я реформира отвътре. Сещате ли се дали успя? Този път е обречен на провал.
Друг въпрос е: Защо пък партия?
Защото времето, когато нещата се решаваха, чрез митинги, протести и петиции отминаха. Не, че ги отричам, но нито една от съществуващите партии няма да се притесни от подобни неща.
Участвайки в такива акции успокояваме собствената си съвет и изливаме огорчението си, но нищо повече.
За да ви обърнат внимание, трябва да имате политическо представителство. А това предлага Клубът , поставяйки началото на нова партия. Да, Клубът предлага:
-представителство
- избор на представител (кой да бъде)
- възможност за постоянна комуниканиция с представителя и контрол върху действията му.
Някой ще каже:
-Ама политиката е мръсно нещо!
Такива бяха и повечето коментари, под предишният пост. Такива са думите и на много хора смазани от живота, които срещам всеки ден по улиците.
Дали? Дали ако вие наистина не желаете, някой или нещо може да ви нацапа? Дали участието във взимане на решения за вашето бъдеше е мръсна работа?
Самият аз изпитвам съмнения. Не в проекта, а в себе си. Не зная доколко ще мога да бъда наистина полезен. Не зная доколко ще имам времето и енергията. Нямам опит в такива неща, но ще опитам. Иска ми се да има друг начин, но няма.
Няма да се нацапам. Сигурен съм. Ако някой ден преценя, че не мога да съм полезен или, че не ми стигат силите, или че правя нещо, което е в разрез с разбиранията ми ще се откажа, но поне ще съм опитал.
Идват празници. Знам, че сега на хората не им е до това. Знам, че се сещаме за тези неща едва, когато ножът е опрял до кокала, а сега не е такъв момент. Знам, че е по-лесно да стоиш настрани, а някой друг да свърши работата.
Зная, че времето е ценно за всички днес. Но нима няма по-ценни неща?
Не съм сигурен и че мога да полияя на някога, а и не искам. Искам само да помислите и да решите, дали наистина искате промяна на нещата В България. Няма друг по-добър път.
Ако го желаете знаете къде да почукате. Тук в - Клубът. Това е началото.
Банерът ще стои в този блог и ако решите заповядайте.

.

И заваля...

В събота се събудих се и погледнах през прозореца. Земята беше бяла, покрита с тънък снежен килим. Валеше сняг и бавно покриваше всичко наоколо. Красива и спокойна приказка. Под тънката снежна покривка изчезва всичко сивото и грозно. Обичам снега. С него идва спокойствие и чистота. В началото на годината писах един пост, който много малко от гостите тук са чели – Разходка.
Само, че в събота докато гледах снега се натъжих. Без повод, просто така. Или пък може би се замислих, че рано или късно снежната покривка ще се стопи и отдолу пак ще се покажат всички грозни неща. Тя не ги унищожава. Скрива ги, но там под снега те си стоят и чакат своя миг, а той винаги идва.
Или пък се замислих за хората и покривката, която като сняг скрива всичко лично от света. Поглеждаш човека и виждаш само външната обвивка, а какво има под нея само той си знае. Понякога личи, но колко от вас допускат някого наистина вътре в себе си.
Не става въпрос за вечно предъвкваната тема, за разликата красивата външност и гнилото съзнание зад нея, нито пък за ангелската душа на Квазимодо.
Не става въпрос и за случаите, когато едно ваше доверие е било възнаградено или предадено.
Става въпрос за тези лични неща, до които всеки от нас не би допуснал никого. Те са нашата същност, а над нея, като снежна покривка изграждаме това, което е лицето ни за околния свят.
Само децата даряват цялата си същност на другите. С годините и те започват да изграждат обвивката, която скрива най-съкровените мечти и желания. В началото е тънка, но бързо, с нарастване на опита се превръща в желязна броня.
Сравнението със снежна покривка не е много удачно. Снегът се стопява, а бронята само изглежда крехка. Не е за заблуда или маска. Често съм слушал и такива сравнения, но се грешни. Маската, ако има такава е над бронята и личи. Често тя заблуждава само носещият я, а бронята...
Бронята не е заблуда. Тя е просто защита. Прозрачна е навън и позволява на душата да излезе, но не допуска нищо и никого неканен вътре. Защита на човека в нас. Светът навън може да е всякакъв, но бронята ми пази.
Погледнах през прозореца и картината на улиците и къщите покрити със сняг, прогониха минорното ми настроение. Почувствах пак спокойствието и осъзнах, защо обичам снега.
Защото той наистина прилича на тънката броня, която носим. Стоим зад прозореца на топло, а бронята покрива като сняг всичко грозно и мръсно. Защитава ни и никога, нищо не може да я разтопи.
Погледнах пак през прозореца. По улиците хората се движеха бавно, отпуснати в почивния ден. Следите им оставяха следи по бялата покривка, но върху личната им броня нямаше и драскотина. Затова имаха сила да усмихват на несгодите и ежедневните проблеми.
Погледнах през прозореца. Тишина, спокойствие и красота...
И пак заваля...

.

45 години не стигат

Човек и добре да живее един ден сe събужда, поглeжда календара и установява, че е навършил 45 години.
Преди това, разбира се е бил на 18, на 25, 30, 33 и 40. Всеки минава по този ред. И аз не правя изключение.
Спомням си, че докато навърших тридесет помнех отлично на колко точно години съм. След това, когато ме попитаха, се замислях, а днес броя на пръсти.
Не е от отслабване на паметта. Просто вече не бързам за никъде, не бързам да порасна, нито пък да остарея.
Знам какво съм пропуснал досега, знам и какво мога да наваксам. Донякъде завиждам на по-младите и няма защо да го крия, но това е рядко, просто мигове на отпускане.
Знам, че няма начин да върна времето, но пък пред мен има още дълъг път. 45 години са и много и малко. Поне на мен не ми стигат, за да кажа, че няма какво още да направя в този живот. ( Не, че вярвам ,че има прераждане де : ))). )
Спирам до тук, защото ще почна да правя равносметка, а съм казал, че ще я оставя за новата година.
А вас приятели, които минете от тук, вместо с торта и питие ще почерпя с една песен. За всеки от вас, който се чувства богат с това което има.
Аз има своят прозорец и това е светът. Целият свят е един прозорец. Дали ще го отворя и накъде ще погледна зависи от мен. Има красиви, но има и грозни неща. Всичко е там, но ако виждаш тъмното небе, а не звездите значи си сляп. Всеки ден, когато отворя очи ги виждам и не са ми омръзнали. Знам и че никога няма да ми омръзнат, независимо от броят на годините.



.

В помощ на бюджет 2010

Повлиян от предложението на Aria за помощ на българската икономика - Опознай боклука си, за да го обикнеш, реших и аз да с включа с предложение, което ще доведе до допълнителни приходи в Бюджет 2010.
Идеята ми не е оригинална, но е ефективна. Ефектът е гарантиран, а ще има и допълнителни ползи в дългосрочен план.

Знаем, че има опашка да взимане на български паспорт. Чака се с години и желаещите често дори не получават отговор. Доколкото знам на първо място по желаещи са македонските граждани, но има желаещи от цял свят. Малко е странно, че толкова чужди граждани напират към нашето скромно отечество. България от 20 години се топи, като население и основната причина е емиграцията. Казват, че над 2 милиона българи, са напуснали за кратко или завинаги България. Определено всеки от тях е имал причина за да го направи. Страната ни не е от най-добрите места за живеене. Не става въпрос за природата и хората. Организацията на държавата и хората, които се редуват да ни управляват са основната причината.
На този фон напливът в обратна посока на чужди граждани е странен.
Всъщност не е. В много случаи държавата се държи, като мащеха със собствените си граждани, за сметка на чуждите. Нещата са така откакто се помня. Спомням си в годините на „развития социализъм”, разликата в обслужването на български и чужди граждани в сферата на туризма например. И не само там! И не само тогава!
Нещата продължават в същият дух и в днешно време. За да се стигне до парадоксалната фраза: „Обичам Родината си, мразя Държавата”.
На мен лично ми омръзна да слушам как българите не ставали за нищо. Такива били, онакива били! Как след като слушаш постоянно такива изказвания да се почувстваш добре като българин? Как когато някой използва такива думи да запазиш уважение към него? Определено мисля, че не сме по-различни от другите земни жители, независимо къде живеят.
Обикновено най-активни в нападките са хората от политическата класа, но и други групи в обществото ни припяват рефрена:” Всички са маскари!” . Достатъчно е да имаш различна позиция, за да те обвинят, че не ставаш за нищо.
Малко се отклоних от темата, затова ще мина направо към предложението:
На когото не харесва наличният човешки материал, да си внесе граждани от други държави и да си обижда тях. Желаещи за българско гражданство има, а и ако стане официална политика напливът ще е голям. Който иска внася и си плаща.
Решава някоя политическа партия, че е неразбрана от избирателите и си внася такива от Беларус. Само, че си плаша за всеки нов гражданин и парите веднага в хазната.
Решава някой работодател, че не ставаме за работници и си внася такива от Германия(може и от Китай, ако е от тези, които не обичат да плащат).
Решава някой търговец, че за спада на оборота са виновни продавачите, а не цените и качеството, което предлага и си внася търгови от Израел.
И той си плаша разбира се!
Решава ББ, че не сме му достатъчно благодарни и си внася граждани от северна Корея. Плаща си по тарифата, като поп.
Решава Президента на Републиката, че не го уважаваме достатъчно и си внася граждани на Туркменистан. Хем лов знаят как да организират, хем и мавзолей могат да му издигнат.
Мисля, че ще има още много желаещи да се възползват от тази възможност. Всеки, който си плаща с пари с доказан произход, да си внася колкото пожелае чужди граждани и да види как се работи с тях.
Парите ще отидат за образование, здравеопазване и още и още. Нито едно евро няма да е излишно.
Ще има полза и за прирастът на населението, но това е отделна тема.
Идеята не е оригинална. Заплащането на гражданството има и в други държави. Не можем да се сравняваме цените на САЩ например, но пък като се смесим с другите националности, може пък самочувствието ни да се вдигне малко и да не мълчим, когато някой ни обвинява, че не ставаме за нищо, само защото той се чувства недооценен. И това само да остане, пак ще е от полза.

.

Приказка за Любовта

Някога, много отдавна в едно далечно царство, през девет планини в десета...
Всъщност това се е случило може би скоро, но нали това е приказка, а приказките започват така и да завършват...

В царството живели двама приятели. Били неразделни и често ги бъркали. Хората дори ги мислели за близнаци, защото винаги били заедно и каквото направел единият, другият го подкрепял.
Когато били деца, заедно играели и заедно правели пакости. Заедно се събуждали и заедно заспивали. Винаги били заедно, но били различни. Единият възприемал светът със сърцето си, а другият с разумът си. Допълвали се чудесно. Което не можел единият, другият помагал и обратно.
Само, че детството свършва бързо и един ден двамата приятели се събудили и разбрали, че са пораснали. Били се влюбили безнадеждно. Били се влюбили и двамата в една девойка.
Приятелството изчезнало, когато двамата се изправили пред НЕЯ.
-Аз те обичам!- казал първият.-Моята Любов е най-голяма на света.
-Аз те обичам повече!- казал вторият.-Моята Любов е още по-голяма.
Девойката ги погледнала объркана. Не обичала никого от двамата, но как да им го каже?
-Вярвам ви, но как да разбера чия Любов е по-голяма?- казала след кратък размисъл девойката.- Нека направим така: Тръгнете по широкият свят сами. Отидете далеч, където аз няма да съм пред очите ви и се върнете след една година. За човек годината е дълго време, но за Любовта е просто миг.
Сбогували се двамата приятели и тръгнали по света.
Първият тръгнал на Изток. Чувствал се препълнен с Любов и я раздавал и на другите. Раздавал я не само на хората, а и на всичко живо или не, до което се докоснел. Всички го харесвали и обичали и навсякъде, където минел намирал приятели.
Вторият тръгнал на Запад. Чувствал се странно от чувството в него и го затворил дълбоко. Не го показвал, а го пазел. Затова пък раздавал съвети и помощ. От където и да минел, след него оставали хора, които го уважавали и му се възхищавали.

Минала годината...
Срещнали се пак двамата приятели с девойката.
-Аз те обичам!- казал първият.- Моята Любов е по-голяма. Има за целият свят.
Посегнал към сърцето си за покаже Любовта си, но то било празно. Бил раздал всичката си Любов на другите...
-Аз те обичам!-казал вторият.-Моята Любов е по-голяма! Не дадох на никого от нея и я запазих специално за теб!
Посегнал към сърцето си за да покаже Любовта си, но нея я нямало. Била се свила дълбоко и изсъхнала.
-Моята Любов е по-голяма.- казала девойката.- Мога да дам и на двама ви и пак ще ми остане. Само, че тя не е за вас. Вие сте намерили каквото търсите, а и аз също намерих любимия си докато ви нямаше.

После имало сватба. Три дни яли, пили и се веселили и после заживели щастливо. Както във всяка приказка, всеки намерил щастието си.
Първият раздал Любовта си, но имал всичката Любов на другите и това му стигало. Вторият я загубил, но имал уважението на другите и това му стигало, за да бъде щастлив.
А девойката? Девойката просто била щастлива. Както във всяка приказка...
Не сте съгласни, нали? Може би не се е случило така. Може би не всички са били щастливи. Защото и щастието, както любовта е нещо индивидуално. За всекиго различно и неповторимо.
Но това е само приказка, а приказките започват и свършват така.

.

Един месец „Прочети това”

Времето върви бързо, а миналата седмица се убедих за пореден път, че е така. Сетих се ,че „Прочети това” днес става на един месец. Спомних си началото, тревогите и напрежението. Вече ги няма и въпреки, че в този изминал месец имаше и проблеми, нещата вече се стабилизираха. Вече може да се каже, че Прочети това намери своето място и върши отлично задачата, заради която беше създаден.
Малко скучна статистика* - към 19 часа на 07.12.2009 година:
Публикувани линкове - 246
Общо посетители - 13 900
Уникални – 12 200
Последователи – 74
Абонати – 92
Всеки втори посетител е прочел поне още един материал. Само около 20% от посетителите, не са разгледали оригиналната публикация, а са се задоволили само с информацията от линка. Все пак средно един материал е разгледан от около 50 посетителя, което е добра цифра.
Доколкото следя блоговете, към които са поместени линкове почти всички са се сдобили с нови читатели, което беше и една от основните цели.
Статистиката сама по себе си не е толкова важна, но в случаят я цитирам, защото тя показва, че сме на прав път и правим нещо хубаво. Материалите са разнообразни и има за всеки вкус по нещо. Примързя да преброя към колко блога има линкове, но са многооо...

Тук е мястото да благодаря на всички, които се включиха в екипа и допринесоха за развитието на блога. Никога нямаше да добия куража да започна без тях. А те са:

Балтазар Иванович
Блага
Ирония Идиотова
Павел Борисов Николов
Юлиян
Aquawoman
Dimitrana S.
d_r_watson - Мария
Lili
Teddie

Знам, че имаме още работа и не трябва да се успокояваме, а и има какво да пипнем тук там, но сме оставили нещата за след Нова Година. Тогава ще мислим, за нови сътрудници и неща, които могат да помогнат за да стане работата му още по-ефективна. Приемаме и съвети, защото не сме всезнаещи. Има и критики, но и това е нормално, а и не са злонамерени.
Още нещо, което трябва да спомена. В момента изчаквам становището на всички участници за по-тясно сътрудничество с БЛОГА НА ДЕНЯ. Някои от материалите в Прочети това ще бъдат излагани на ротационен принцип и в БЛОГА НА ДЕНЯ, а ние вече добавихме анкетата за гласуване и всеки ден представяме победителят за деня.
БЛОГА НА ДЕНЯ беше създаден около седмица преди Прочети това и се развива отлично. Общото е, че и двата блога са създадени не за лична полза, а за да популяризират другите. Малко са такива инициативи за съжаление. Когато някой направи нещо хубаво и полезно, резултатите не закъсняват.
Това е. Следващата дата, която ще чакаме ще е годишнината на Прочети това.
Тогава ще помисля и за торта :).

*
Има разминавате в различните броячи на посетители. Цифрите са осреднени, но важен е порядъкът, а него си го бива!

.

Дървото

Зимата идваше и последните му листа се отронваха едно по едно, понасяха се над оживените улици и намираха покой някъде далеч от него. Стоеше самотно сред бетонните здания, изправило снага и клони срещу стихиите и времето.
Слънцето се показа между облаците и за минути мократа му кора заблестя сред сивотата наоколо.
Под него минаваха забързани хора, всеки устремил се към своята цел. Забили поглед в земята, дори не го забелязваха. Очите им се спираха на колите, витрините на магазините, но него не забелязваха.
Почувства се самотно, но винаги беше така. Помнеше мястото от години. Помнеше хората, които минаваха всеки ден покрай него. Помнеше децата в градинката, игрите им, смехът им , очите им. Помнеше сълзите и ожулените колена, които се забравяха за миг.
Помнеше, как растяха и се пръскаха по света, всеки по своят път.
Помнеше влюбените, които се целуваха под него. Помнеше щастливите им мигове и дребните спорове, помнеше и раздели.
Смях и сълзи, добро и лошо, внимание и безразличие...
Помнеше всичко.
Запазваше всяко събитие в паметта си, както в годишните си кръгове записваше неизвестно за кого информация за годините.
Редуваха се добри и лоши, но преминаваха покрай него и хората ги забравяха. Само то запазваше грижливо информация в паметта си.
За някого, там далеч в бъдещето.
Помнеше времето, когато не беше само. Бяха много в стройна редица. Градът беше по-малък и тих, а хората бяха други. Други ,но със същите чувства и мисли. Все така забързани по пътят си и забили поглед в земята. Рядко го забелязваха.
Забелязваха го, когато през пролетта се разлистваше рано и сивота на града изчезваше скрито зад клоните му.
Забелязваха го, когато през лятото търсеха сянка под него.
Забелязваха го, когато есен покриваше земята с листа си в ярки цветове.
Забелязваха го, когато през зимата сняг се посипваше върху минаващите под него.
Забелязваха го, но това бяха редки мигове, а то виждаше всичко и записваше.
Другите дървета вече ги нямаше. Едно по едно загинаха от старост или ги отсякоха за да освободят място за друго. Идваше и неговият ред. Краят можеше да дойде още утре. Умираше и щяха да го отсекат, а после...
После щеше да се превърне в маса, стол, сандък или просто цепеници за огрев.
Знаеше го, но не се безпокоеше. Всички си отиваха, щеше да си отиде и то. Нямаше нищо вечно на този свят и го знаеше. Беше виждало как хората си отиват един по един. Не тъжеше, само записваше. Идваха нови на тяхно място и животът продължаваше.
Дървото просто записваше животът такъв какъвто беше. За някого, някъде там далеч в бъдещето. Записваше за да се знае, че нищо не се променя.
Записваше...

.

Защо работиш?

-Чичо, пак закъсня. Исках да те питам нещо, но вече си отговорих сама. Няма ли начин да работиш по-малко, да се прибираш по-рано, или пък въобще да не работиш?
-Няма начин, малка Принцесо. Мога да работя по-малко, мога и да сменя работата, но не мога да не работя. Малко са хората, които могат да си го позволят.
-Че защо? Защо трябва да работиш?
-Човек трябва да живее и да се храни, малка Принцесо. За това са нужни средства, а те идват, когато човек работи. Защо задаваш такива въпроси? Не си малка вече и знаеш отговорите.
-Не съм, но все си мисля, какво ще стана когато порасна. Още не съм решила. Искам много неща, но нали човек трябва да обича това, което работи? Пък как да обичаш нещо, което е заема повечето ти време, нещо което е задължително? Виждам и хора, които не работят нищо, пък пак живеят добре. Не може ли и аз като тях? Тогава ще имам време да се занимавам и с другите с неща, които обичам. Има ли начин да стане така или това са само детски фантазии.
-Всъщност има, малка Принцесо. Има начини, но повечето са или нечестни или щастливо стечение. Повечето хора, работят за хлябът си. Можеш да подбираш, какво да работиш, но някои нямат и този избор. Работят за другите и са напълно зависими от тях.
-Ами ако работиш за себе си? Например, имаш фирма и правиш само това, което ти харесва и което искаш? Можеш да си позволиш, всичко и когато ти омръзне да го смениш.
-Не става така, малка Принцесо! Първо не всеки може да се справи. Второ тази свобода е привидна. Винаги се налага, да правиш неща, които не харесваш. Всяка работа взима част от теб и накрая ако не внимаваш те променя. Нещата са свързани, и хубавото и лошото вървят ръка за ръка. Аз съм направил своят избор, а някой ден ти ще направиш своят. Ще си достатъчно голяма да решиш, какво точно искаш и как да го постигнеш. Ще решиш е какво и как да работиш.
-А, ти обичаш ли работата си?
-Хубав въпрос, малка Принцесо. Сегашната не. Харесвам я, влагам нещо от себе си и я работя отговорно, но обич не. Може би първата работа, която започнах обичах. Учих за да стана добър в нея и ми харесваше. Влагах всичко от себе си и време и енергия и сърце, но нещата не зависят само от теб. Всъщност въпросът е грешен. Това, което работиш не е задължително да обичаш. Трябва да го харесваш, за да можеш да влагаш нещо от себе си и да не ти тежи, но обич...
Обичта е друго нещо. Нея трябва да пазиш за близките, за хората, за нещата, които са вътре в теб. Трябва да я пазиш за тези неща, за да успееш да ги запазиш. Работата не е от тях. Преплетат ли се парите с обичта, обичта винаги губи. Изчезва и се заменя с нещо друго. А за работата, ще дойде време, когато ще си достатъчно голяма и ще знаеш какво искаш да работиш. Имаш време.
-Грешен отговор, чичо! Няма значение, какво ще работя. Важното е какво ще харесвам и обичам. И няма защо да чакам да порасна повече за да разбера, какво обичам. Може би не всички неща, но вече знам много от тях. А за работата... За нея наистина трябва първо да порасна.

.

Заветът на Кубрат

Хан Кубрат се стресна, отвори очи и се огледа. Напоследък често му се случваше да заспива внезапно. Годините си казваха думата.
Огледа синовете си изправени пред него и даде знак на слугите да сменят топлите камъни под краката му. Гепардът полегнал до трона се стресна, изръмжа леко, но и той беше на години и задрема отново.
Синовете му стояха с наведени глави след безуспешните опити, да счупят снопа от пръчки. Баян, Котарг, Аспарух и Кубер бяха все лични юнаци, но не мислеха. Алцек отново се беше запилял нанякъде и никой не знаеше къде е.
Кубрат протегна треперещата си ръка към снопа, развърза възела, а след това една по една, начупи пръчките.
– Не ме гледай умно, Баяне! И не се почесвай, все едно мислиш! Пръчките сами по себе си са слаби, но в снопа взимат силата на другите и никой не може да ги победи. Разбрахте ли бе, калпазани?
– Мъдър си, хан Ювиги! Разбрахме всичко  – отговориха вкупом синовете му.
Силите на хан Кубрат, го напуснаха и отново задрема, без да чуе отговора им. Синовете му се изнизаха на пръсти от шатрата и веднага се пръснаха.
– Мъдър е старецът! – си мислеше Баян. – Мълчи, мълчи пък изтърси нещо, точно на място. Разбира се, че е по-добре да биеш враговете си един по един. Не, че ме плашат и повече да са, но ако ги разделя, ще е по-лесно.
– Мъдър е старецът! – мислеше си Котарг. – Мълчи, мълчи пък изтърси нещо, точно на място. Значи, когато пиеш не трябва да смесваш питиетата. Аз пък се чудех, защо пиенето все ме побеждава.
– Мъдър е старецът! – мислеше си Кубер. – Мълчи, мълчи пък изтърси нещо, точно на място. Значи, повече жени събрани на едно място, означават неприятности. Ще държа моите разделени в различни шатри.
– Мъдър е старецът! – мислеше си Аспарух. – Мълчи, мълчи пък изтърси нещо, точно на място. Значи аз като най-малката пръчка, ще трябва да събера около мен, колкото се може повече други пръчки.

Скоро след това Хан Кубрат почина. Синовете му се разпръснаха веднага, всеки по своя път.
Баян замина да разделя Аварският хаганат, но не успя и стана пръчка в него. Котарг се пропи, събра сътрапезниците си и се засели около Волга. Научи месните да пият и до днес наследниците им само това правят. Кубер продължи да тича по жени. След като отскочи до Маджарско, привлечен от разказите за красотата на маджарска принцеса, жените му се разбунтуваха и го натупаха, което го успокои. Накрая се засели в македонския край. Жените там и до днес са запазили лютия нрав на куберовите жени.
Аспарух се помая, събра остатъците от ордата и потегли към Дунава. Така и не се разбра как стана, но византийските войски се оттеглиха и той основа държавата си южно от реката. Тук живееха славяните, остатъци от древните траки, византийци, хазари и още много други племена.
– Това е мястото! – каза си Аспарух.
Събра водачите на всички племена, посочи им наръч съчки и каза:
– Това сме ние! Като пръчките сме. Сами сме слаби, но заедно сме сила! Не ме гледай умно, Славянино! Да, ти дето се чешеш по главата. Разбра ли или не?
– Разбрахме те, хан Ювиги! – отговориха първенците и се оттеглиха, за да предадат напътствията на племената си.
– Хан Ювиги Аспарух ни каза: Не е хубаво да пием и да се веселим сами! – предадоха на народа си първенците на траките. – От днес нататък, когато празнуваме ще каним и другите племена. Колкото е повече сме, толкова ще бъде по-весело.
– Хан Ювиги Аспарух каза: Не е хубаво да те яздят много господари наведнъж! – предадоха славянските първенци. –По-хубаво е да са един по един, да ги сменяваме сиреч. Когато е един, можеш да го изтърсиш по-лесно.
– Този глупчо ханът, тръгна да ни обяснява нещо, което знаем от пеленачета – предадоха думите византийските представители. –По-лесно се лъже един човек, отколкото няколко наведнъж.
– Хан Ювиги Аспарух, каза: Не е хубаво да се краде само от едно място! – разтълкуваха думите му хазарите. – Трябва да е от повече места и така плячката ще е по-голяма и ценна.

Хан Ювиги Аспарух седеше в двореца си и се чудеше. Дали предаде правилно думите  на баща си и дали някой въобще ги разбра?
Бъдещето щеше да покаже.

Декември

Вчера вечерта забелязах, че съм пропуснал да откъсна листа на календара. Месецът започна, а имах други по-важни неща и съм забравил. Откъснах го и се загледах. Така и не можах да преценя, дали се зарадвах или се уплаших. До края на годината следват празници, празници, празници....
Лични или официални. В календарът ми има само един ден, който не съм отбелязал с червено, но пък той е събота.
Още е рано за коледно настроение, но очевидно както всяка година декември ще си е месец за празнуване и надежди. Годината не е била успешна за всеки, но равносметката ще я правим догодина. Нова година, нов късмет, а какъв ще бъде, ще видим.
Неприятното е, че ако без проблем можем да оставим равносметката за новата година, работата за тази не можем. Или поне не е препоръчително. Има много неща, които трябва да свършим и лични и служебни. Не кога да е, а до края на тази година. Дори още по-рано, защото голяма част от фирмите ще работят до 18 декември.
Тежка програма, а времето лети и се изнизва през пръстите.
Все пак декември си е затова. Да си отпуснем душите и портфейлите, да вървим по улиците усмихнати, просто така, заразени от настроението около нас.
Месец на празници и напрегнати дни. Умората не е пречка. Странно е да се умориш от празници, но се случва. Каква ирония! Добре, че не всички са свързани с големи ангажименти от моя страна.
Ще оставим умората за догодина. Както и пустата равносметка за тази. Напоследък ми се натрупаха доста задачи и дори мислех да затворя блога за десетина дни, но ще намеря сили и за него. Веднъж в годината е декември- месеца на празниците.
Още е рано за коледно настроение, но празниците започват от днес. Поне при мен. Знам, че е така и при вас.
Отивам да се трудя, пък празниците ще оставя за вечер след работа. Поне днес.
Лек ден на всички с малък музикален поздрав!



.

Истинската история на Троя

В малката градинка, обградена с жив плет, слънцето припичаше през клоните на дърветата. Един фонтан тихо пееше, но Парис не го чуваше. Беше се потопил целия в очите на Хубавата Елена и светът за него започваше и завършваше в тях. Гласът ѝ го омайваше допълнително, а мелодията му го пренасяше в Рая. Мелодия от глас, който искаше да чува всеки ден, всеки час, всяка секунда.
-Ти не ме слушаш! – събуди го един не толкова нежен глас.- Питам те, колко е часът, а ти отговаряш: „Да, скъпа!”.
-Да скъпа! ... Слушам те, слушам! Как да не те слушам, но гласът ти, лицето ти, очите ти... Прекрасни са! Омагьосват ме... Иска ми се мигът да продължи вечно. А пък ти ме питаш за такива прозаични неща. Незначителни са на фона на музиката, която чувам в гласа ти.
-Наистина ли?- изчерви се Хубавата Елена.- Не, че не си ми го казвал и друг път, но ми е приятно да го чувам отново. Моля те, повтори го!
-Прекрасна си! Прекрасни са очите ти, гласът ти, косата ти и всичко в теб. Не искам да живея повече разделен от теб! Кажи кога ще избягаме от тук! Искам да дойдеш с мен в Троя. Там ще бъде нашият дом.
-Да бягаме ли? Че, защо? Така ни е добре. Обичаме се, а пък всеки има своя живот. Не, че не съм се замисляла за семейство, но все изниква нещо. Претрупана съм с работа тук, а няма кой да я свърши. Дори и днес едва намерих време да се видим за малко, а вече закъснях за две аудиенции и една бизнес среща. Всъщност, от къде ти дойде на ум да бягаме? Кой ти пусна тази муха?
-Не помниш ли? Пророчицата, при която ходихме миналия път, когато се видяхме? Каза, че ще избягаш с мен, а след това ще има голяма война. Накрая лудата старица се отнесе съвсем и заговори за някакъв огромен кон, но аз и вярвам. Познавала е на много хора.
-Пророчица ли? – Хубавата Елена сбърчи чело- Нещо не си спомням. А, да сетих се. Старата вещица с бенката, но защо ли ми е изскочило от главата?
-Как няма да ти изскочи, когато това беше преди три седмици? Все не намираш време да се видим. Работа, задачи, пак работа, все оправдания, а аз те чакам и въздишам. Добре, че имам портрета ти, иначе щях да забравя как изглеждаш.
-Ех ти, глупчо! Да не мислиш, че на мен не ми се иска да се виждаме по-често. Иска ми се, но съм отговорна млада дама и трябва да изпълнявам задълженията си. Обещавам за следващата среща, да не чакаш толкова, но не зависи само от мен. Само не ми говори за бягство и война! Като заговори за война се ужасих. Това е кръв, нещастия и смърт. Потръпвам от ужас! Сигурен ли си, че аз ще съм причината за нея? Ужасно е, но от друга страна е вълнуващо. Война заради мен. Колко жени могат да се похвалят с това? Я разкажи подробностите.
-Не помня много. Тогава гледах в очите ти, но Омир Слепецът беше там, а той помни всичко, което чуе. Вечер го диктува на трима писари и така остава записано за другите. Малко разкрасява нещата и включва митични герои и богове, но няма друг желаещ за работата му. Ще донеса ръкописа следващия път. Утре дали ще намериш време за мен?
-Разбира се, скъпи! Дори не мога да си представя как ще издържа без теб до утре. Само че, сега се сетих, че утре пристига делегация от Египет. Нека да е след два дни. Не! Тогава, започва седмицата на Аполон.... Добре, де.... Аз ще ти се обадя при първа възможност, а ти ще бъдеш добричък и няма да се сърдиш, нали? Сладур такъв! Чао! Ще ти звънна по GSM-ма...
Парис проследи с влюбен поглед Хубавата Елена, докато тя се стопи в далечината. Въздъхна и се замисли. Ха! Как така? какво е това чудо GSM?
После в паметта му изплува Пророчицата и несвързаните ѝ брътвежи, че след 2-3 хиляди години, хората щели да говорят от разстояние с някакви говорящи камъни- GSM-ми.
Две хиляди години! О, Богове! Колкото и да беше влюбен, нямаше намерение да чака толкова време.
Парис скочи, ритна ядосано един камък, извика от болка, а след това куцукайки се отправи към пристанището. Качи се на кораба си и отплава завинаги...

Така НЕ избухна Троянската война и Троя загина след векове разрушена от силно земетресение. Само, че в историята остана записаното, а както вече знаете Омир Слепецът от скука преувеличаваше. И без това мислеше, че никой не чете творбите му, защо пък да не ги разкаже, както му харесваха на него?