На гости

Един колега стана татко. От няколко дни има в къщи едно прекрасно малко момиченце. С колегите решихме да посетим младото семейство и да им честитим рожбата. След работа купихме някакво розово гащеризонче, според мен грозно, но според колежките прелестно и групово се изтърсихме на гости. Оказа се, че никой не се беше сетил да предупреди домакините, но ни се зарадваха и не посрещнаха с радост.
Влязохме на пръсти и с умиление разгледахме вързопчето в детското креватче. Показваше се само нослето, но веднага възникнаха спорове, на кого от двамата родители прилича повече.
Оставихме ги за по-късно, излязохме на пръсти и се настанихме на импровизираната софра.
В този миг на вратата се позвъни. Позвъни е слаба дума за пронизителният непрекъснат звук, който не спря, докато колегата не отвори вратата. Още двама души негови приятели, бяха избрали точно този ден за посещение. Вече се бяха развеселили някъде по пътя и пренесоха веселието си при нас.
Първо оставяйки кални следи след себе си успяха да събудят бебето, намъквайки се право при него. Опитите им да го щипнат по бузките, бяха геройски отблъснати от обърканият татко, но пък шумът, който вдигнаха беше достатъчен.
Криво ляво ги настанихме на масата при нас, но с това приключенията не свършиха. След пет минути запяха на два гласа, но различни песни. Ръкомахайки събориха половината от съдържанието на масата на земята, но не се притесниха от това. Не съм сигурен дали дори го забелязаха, защото единият спрял за малко да пее успя да заспи на стола си.
С общи усилия успяхме да ги убедим да си тръгнат, но когато затворихме вратата след тях и се върнахме на масата се оказа, че са успели да отмъкнат и бутилката с уиски.
Постояхме още малко и си тръгнахме. Сбогувахме се с любезните домакини, махнахме за лека нощ на малкото човече, което вече пак беше заспало и тръгнахме за домовете си.
Не бях сигурен как се чувствах. Дали повече се радвах на щастието на двама родители, или бях ядосан на юнаците развалили вечерта им. Реших да попитам другите, но в този миг две колежки започнаха да коментират лошия вкус на домакинята при подбора на пердетата и млъкнах.

Българите сме гостоприемен народ. Това не е поредния мит, а си е факт. Много пъти са ме изненадвали непознати хора, които са отваряли домовете си и са ме приемали, като близък човек. Клише е, че на гости можеш да се чувстваш, както у дома. Не е вярно. Ако съдя по това, как се държим, когато отидем на гости, определено е по-хубаво. В къщи не можем да правим свободно и половината от нещата, които си позволяваме за сметка на любезните домакини.
Замислям се, обаче дали, когато ние отидем на гости сме същите хора, които отварят домът си за всеки. Май не сме. Гостите са някакви други същества, единствената цел, на които и съсипят нервите на домакина.
Българите сме гостоприемни. Приемаме в дома си дори неканени гости и се чувстваме задължени да ги настаним удобно. Да ги поканим да се чувстват, както у дома си и да задоволим всичките им капризи. Търпим всичко, за да не обидим госта.
Питам се, обаче това достойнство ли е или недостатък?

....

Не отвръщай поглед

Преди дни попаднах на този клип по песен на Пинк Флойд и не можах да го забравя. Не можах да забравя едно изречение от текста:
„Неизвестно как хора, които имат каменни сърца се издигат в обществото...”

Случвало ли ви се е някога да подминете болката, която срещаме около нас? Да обърнете глава на другата страна и да кажете:”Това не ме интересува!”. Да се затворите в своите проблеми и да игнорирате всички чужди?
На мен ми се е случвало. Знам, че пак ще ми се случи. Човек не може да поеме чуждата болка. Не може да се постави на мястото на страдащите. Светът е пълен със страдащи хора и човек не може да помогне на всичките. Съзнанието ни на моменти блокира и се затваря, за да ни предпази. Така е по-добре за нас самите.
Случва се на всеки, или почти на всеки.
Срещал съм хора, които не излизат никога от това състояние на безразличие. Дори не забелязват другите около тях. Удобно и безболезнено. Ако не виждаш чуждото страдание и ти самият няма да страдаш. Ще бъдеш винаги спокоен и разсъдлив, издигнал се над другите. Ще взимаш винаги правилните решения, защото няма да се съобразяваш със своите чувства и с тези на другите. Ще бъдеш човек за пример и ще печелиш уважение навсякъде.
Сърцето не може да е от камък, но пък очите могат да се насочат натам, накъдето разумът е преценил. Това, което очите не виждат не стига до сърцето. Не може да ни нарани. За какво по-хубаво от това можем да си мечтаем?
Възхищаваме се на такива хора и слагаме съдбите си в ръцете им, а след това се чудим, че болката около нас не намалява. Нали те правят всичко, както трябва? Нали не правят грешки? Не се лутат в дребни проблеми. Гледат напред.
Преди време имаше един израз - ”Хората с чисти ръце, хладен ум и горещо сърце”. Днес ми е смешно и тъжно, когато го чета. Няма такива хора. Хладният ум и горещото сърце са несъвместими. Не могат да съжителстват в едно тяло.

„Неизвестно как хора, които имат каменни сърца се издигат в обществото...”
Известно е. Ние ги поставяме там. И докато го правим болката ще е навсякъде накъдето погледнем. Днес, утре и винаги. Докато съзнанието ни блокира и всички станем хора с каменни сърца.
Дали това е бъдещето?



....

26 април 1986 година - 1 часа и 23 минути

След няколко часа ще се навършат 23 години от едно събитие, което разтърси голяма част от светът на времето. Светът потръпна уплашен и ужасен от скритата мощ на един невидим демон, който човекът беше пуснал от бутилката.
Светът потръпна, но не и ние. Ние живеехме на друга планета, където всичко беше розово. Лошите неща не съществуваха и ако четеш заглавията на българските вестниците от този период, оставаш с впечатлението, че нищо не се е случило.

26 април 1986 година - 1 часа и 23 минути
В този час избухва пожар в чернобилската АЕЦ. Разрушена е защитната обвивка на реакторът. Радиоактивният облак започва трагичното си шествие в земната атмосфера. Облакът не се вижда, не мирише и не убива. Просто по пътят му се сипят невидими прашинки, проникващи навсякъде смъртоносно лъчение.
Авария случваща се за пръв път в такива размери. Причината? Човешка грешка? Всъщност престъпление срещу цялото човечество. Военен експеримент. За нечие извратено съзнание, това е нещо в редът на нещата. Съзнание пропито с омраза към целият свят. Готово да унищожи всички в името на идеята. Идеята, че хората са само материал. Материал за отразяване на „величието” на „човека”. Онзи, който знае всичко и не греши никога. Другите са без значение. Нищо ново под слънцето. Случвало се е и преди, а и днес има достатъчно луди, за да унищожат светът без да почувстват угризения.
В България , това събитие не се е случило. Подминало ни е. Няма радиоактивно замърсяваме, няма жертви. Поне така ни казаха хората водещи държавата към светлото бъдеще. Разхождахме се под дъжда, хранехме се с „чисти” храни и приветствахме най-мъдрото ръководство на манифестациите. Нали се грижеха за нас? Как може да не сме благодарни? Дори комисия направиха. Комисия разследваща нещо, което официално не се беше случило. Резултатите ги няма. Естествено, нали облакът беше заобиколил България, като "братска" страна.

Да му мислят другите страни. Там жертвите още не са преброени. Не защото никой не ги брои, а защото последствията ще се премахнат поне след още 80 години. В България няма последствия, няма статистика. Защо ще броим последиците от нещо, което не се е случило? Ако днес направим нова комисия, сигурно и тя няма да открие нищо. Комисиите тук са затова- да не откриват нищо. Тук нищо не се случва.

В цяла Европа събитието ще се отбележи с концерти реквиеми. Хората там помнят и няма да забравят това събитие. Така са научени, да помнят и да са нащрек. Защото това може да се случи днес, утре или след седмица. Някой луд може да реши пак, че хората са само материал. От тях има много и не са важни. Важен е само той- „Специалният”, който никога не греши.

В България тази годишнина ще се отмине. Това събитие тук не се е случило. Нещата се случват във „ВИП Брадър”, не и в живота.
Остават няколко часа до нещо, което тук не се е случило.
Защо ли някои го помнят тогава? Защо ли и аз пиша тези редове?
Не знам. Може би, само сме сънували? Дори и вие сънувате, а не четете тези редове. Тава не се е случило. Всяка комисия ще стигне до този извод. Нещата в България не се случват. Тук не е риалити шоу. Тук е някакъв лош сън.

Паяжината

Някога, преди много време на брегът на едно поточе се заселила колония мравки. Не знам къде е било точното място. Може да е било много далече, през девет земи в десета, а може да е било някъде наблизо, около нас. Толкова близо, че гледайки нагоре и надалеч, не сме го забелязали. Мравките са дребни и често не ги забелязваме, дори когато стъпваме върху тях.
Мястото било красиво, но мравките не забелязвали красотата му. Имали си достатъчно грижи по строежа на новият дом, осигуряване на прехраната и отглеждане на малките мравки. Справяли се, кога по-добре, кога по-зле. Животът им бил един низ от ежедневни задачи и за друго не оставало време. Такива са мравките, намират смисълът в животът си в ежедневното действие.
Само младите мравки имали време да се огледат. Скоро и те щели да се включат в механизма на мравунякът, но докато били млади имали време да погледнат светът наоколо. Имали време да оценят красотата на мястото, да се радват на слънчевите лъчи и да виждат дребните неща, които възрастните подминавали.
Един ден две млади мравки припичайки се на слънце, забелязали в храстът надвесил се над мравунякът нещо ново. Между клоните на храста били прекарани тънки сребърни нишки. Те блестели на слънцето, окъпани от утринната роса и били вплетени една в друга с чудна симетрия и привличали погледът. В единият край на това творение видели и новият си съсед. Едно дребно паяче, неспиращо да прокарва нови и нови нишки, между клоните. Било неуморно и им напомнило за възрастните мравки, трудещи се неуморно още от изгревът.
-Виж какъв художник!- казала едната мравка.- Сигурно носи много красота в душата си, щом може да създаде такава прекрасна творба.
В този миг една мушица летейки между клоните, се оплела в мрежата. Започнала да се мята между нишките и крилата и блъскали безсилно въздухът, опитвайки се да полети отново. Втурнало се паячето и за минута оплело мухата в пашкул от сребърни нишки. След това се заело отново с създаването на нови и нови нишки, преплитайки ги с чудно умение.
-Виж какъв добър съсед имаме!- казала другата мравка.- Виж, как се погрижи за горката муха. Сигурно много се беше наранила от ударът, а той я превърза толкова красиво.
Погледнали се двете мравки и се усмихнали. Не могли да довършат наблюденията си, защото една възрастна мравка, която влачела листо по-голямо от нея, ги чула. Оставила за миг листото, пляснала младите мравки по вратовете и ги пратила да помагат за строежа на общият им дом.
След няколко дни времето се развалило и завалял дъжд. Поточето излязло от коритото си и заляло основите на мравунякът. Всички мравки се втурнали с телата си да преграждат водната стихия, но това не помогнало. Тогава взели малките на гръб и се хванали една за друга, подготвяйки се за моментът, когато трябвало да се хвърлят в студените води.
Тогава една от нашите млади мравки, видяла от храстът да се спуска сребърна нишка.
-Ето я помощта!- си казала тя и сграбчила нишката.
Крачетата и веднага залепнали, а когато се опитала да се освободи се оплела още повече. Не можела да помръдне, а паячето бавно почнало да я изтегля с нишката нагоре.
Само, че нали всички мравки се били хванали една за друга, след нея се вдигнала във въздухът и втора, а след нея и трета .Скупчили се мравките върху нишката. Някои се оплели в нея, но други минали по телата им и направили жива стълба, по която всички се изкачили в клоните на храста, далеч от водната стихия. Били на безопасно място и били много. Скъсали мрежата и освободили оплетените в нея. Потърсили и паячето, но то било изчезнало някъде. Не успели да го открият.

Дъждът спрял и мравките се върнали в домът си. Не се отчаяли от разрушенията. Нямали време. Имали си достатъчно грижи по ремонта на мравунякът, осигуряване на прехраната и отглеждане на малките мравки. Справяли се, кога по-добре, кога по-зле. Животът им бил един низ от ежедневни задачи и за друго не оставало време. Такива са мравките, намират смисълът в животът си в ежедневното действие. И в задружните усилия.
Минала година и две млади мравки излезли да се стоплят на слънце забелязали в клоните на храстът надвесил се над мравунякът една красива мрежа от сребърни нишки. Блестяла на слънцето, окъпана от утринната роса....

....

Аз съм зависим

Първата стъпка за решаването на един проблем е да признаем съществуването му.
Вчера реших да го направя.
Признавам си! Аз съм зависим!

Длъжен съм да поясня!
Зависимостта ми не е към вещества забранени от закона. За мой късмет съм зависим към нещо, което се смята едва ли не за безобидно. Зависимостта ми е към никотина. Не мога да си представя как се чувстват жертвите на по-опасните наркотици. Всъщност дори не искам! Страх ме е и си го признавам! В този случай предпочитам да съм съвършен егоист, а не да изразявам лицемерно съчувствие.
За мое щастие или нещастие, вредното действие на цигарите е силно преувеличено. Наясно съм, какво точно влиза в организма ми и как влияе. Всеки десети пушач умира от рак или инфаркт, но от това умира и всеки десети непушач.
Излиза, че съм късметлия. Остава зависимостта и точно тя е проблема. От тази зависимост страдат милиони хора, но от нея се печели и то законно! Парите не миришат. Трябва да сме благодарни! В някои страни и кокаинът е законен.
Печелят производителите, печели и държавата. Най-много от всички печелят посредниците. Парите от тях не влизат в бюджета. Не отиват за здравеопазване. Отиват директно в нечии джобове. Всички кампании против тютюнопушенето са съвършен акт на лицемерие. Приемат наредба след наредба за ограничаване на тютюнопушенето. Не ме интересува. Повечето неща, които за записани в тях си ги спазвам и без наредби.
Ако някой се е загрижил толкова за мен, да вземе мерки за въздуха, който дишаме на работните места и по улиците, за водата, която пием и за храната, която ни се продава.
И да вземе да спре държавната протекция на производството на цигари. Само, че така ще намалеят паричките.
Никой няма интерес да се премахне тази зависимост. Никой освен самите жертви.

Не мога без да пуша! Пушач съм от 25 години и това е вече не е просто навик, а част от мен.
Осъзнавам проблема си и съм се опитвал да се преборя. Поне два пъти годишно стискам зъби и спирам за месец, два, три. Стигал съм до половин година. Имам достатъчно инат за да преодолея кризата в началото, но по-късно отново и отново се връщам към порока. Дали от моментна слабост или под влиянието на неподходяща компания е без значение. Започвам отново. Опитвал съм да намаля дозата, но след ден - два се връщам към първоначалното си състояние. Прилича на омагьосан кръг в, който се въртя от години. Никой не иска да разбере това състояние. Всеки трябва да се справя сам с проблема си.

Първата стъпка за решаването на един проблем е да признаем съществуването му.
От вчера вечерта започнах пак да се боря. Днес успях да се справя, но съм изнервен и смачкан. Смуча билкови лукчета и през два часа гълтам „TABEX”. Всичко ми е криво и търся на кого да си го изкарам. Затова пиша и тук:). Трябва да правя нещо. Малко остана.
Утре ще съм вече по-добре. След седмица вече ще си спомням с насмешка за днешният ден.
Чувството е приятно!
Надявам се този път да е за последно!

Замислям се обаче за хората, които наистина са зависими към наркотиците. Те не могат да се справят сами. Не могат да направят сами, дори първата стъпка. Ако аз не успея да спра този път, нищо фатално няма да се случи. Утре ще опитам пак. За тях, обаче всеки ден е последен. За тях няма утре. Няма дори и днес.
Някой трябва да им помогне, а реакцията ни, когато ги видим е да извръщаме очи. Страх ни е и ни е срам от този страх. Държавата и обществото дори не ги броят за хора. Там също в основата са парите. Печалбите са огромни, а парите не миришат. Парите могат да се използват за доста приятни неща. Те са важните. Какво тук значат някакви си хора?
Нищо! На кого му пука за тях!

....

За носталгията, историята и още нещо

„Ако се вярва на разказите, пра-прадедите ни са били поне четири метра високи. Археологическите разкопки, обаче не потвърждават това.”
Преди няколко дни прочетох постинг в блога на Ваня Панайотова , на който първоначално не обърнах много внимание. Усмихнах се и продължих към друг блог. Нещо, обаче ме накара да се върна. Постингът (Минисапунки -2) е малък и прилича по-скоро на коментар, но темата е много по-обширна и малко съжалих, че авторката не е продължила нататък.
Доколкото не ме лъже паметта, цитатът с който започнах е от Марк Твен. Носталгията по отминали времена е нещо, което го е имало в цялата история на човечеството. Хората, които си спомнят за миналото в розови краски, много добре знаят ,че това не е така. Според мен тази носталгия е нормална реакция на паметта. Дори има някаква полза от нея. Защото , ако използвам цитатът за пример, не мисля, че тези разкази описват, какви са били пра-прадедите ни. По-скоро те описват, какви искаме да бъдем ние сега. Това, че описваме миналото, като нещо прекрасно не значи, че искаме да се върнем към него. Всъщност описваме, какъв искаме да бъде животът ни днес.
Според мен това не е лошо. Лошото в случаят идва от това, че носталгията по времето преди 1989 година умишлено се натрапва. На тази носталгия се крепи цяла партия, която въпреки плачевното състояние, до което докара страната почти не е стопила електората си. Такава носталгия пък по един друг период, назад във времето преди години докара на власт така нареченият цар.
Общото в случаят е, че и в двата случая се спекулира със свойството на човешката памет да изтиква лошото на заден план. Това е един предпазен клапан, който ни спасява в много ситуации, но точно той ни прави уязвими за манипулации.
Тук идва вече ролята на историята, като наука, която да оцени обективно нещата от даден период назад във времето. Неприятното, обаче идва от всеизвестният факт, че историята се пише от победителите, или в нашият случай от тези, които са във властта. Забравих да спомена и още една категория, която пише историята. Хората, които държат парите. Докато другите се сменят, но тези хора остават постоянно.

Историята на българската държава е пример, как едни и същи събития могат да се тълкуват по коренно различен начин. Всеки, който дойде на власт се опитва да пренапише историята и да я направи удобна за него. Нещо повече, опитва се да пренапише и настоящето и повечето медии, които се величаят сами, като „четвъртата власт”, а послушно следват единствената власт, която уважават. Властта на Парите.
Чел съм, как в древен Египет, новите фараони са полагали къртовски труд, за да заличат картушите с имената на неудобните им предшественици. Спомням си и „1984”. Замислям се, как ли би оценил днешното време един човек живеещ хиляди години след нас. Ако съди за нас по това, което се излъчва по телевизиите и многотиражните вестници, сигурно ще ни сметне за нация от усмихнати идиоти. Или пък ще попадне на някой от малките блогове, които с всеки ден стават все повече и ще разбере, че всъщност сме били обикновени хора, като него. С проблеми и съмнения, но и с радост и мечти. С малка носталгия по миналото, не защото то е било по-добро, а защото искаме днешният ни ден да е добър.

Планината

„Моля... нарисувай ми една овца!”

Спомних си тези думи преди няколко дни, когато един човек, борещ се ежедневно с мъката, но запазил душата си чиста, като утринна роса, ме помоли:
-Гледай всеки ден Планината, вместо мен!- ми каза, а аз обещах без да се замисля.
Дори обещах, че ще направя снимки и ще ги изпратя. Не мислех, че ще е проблем. Замислих се само, защо нещо толкова обикновено за мен, може да е ценно в очите на друг.
Всеки ден гледам Планината. Красива е. Гледката е прекрасна и сигурно и други хора вдигат очи от земята, за да ѝ се възхитят.
Гледаме я всеки ден, но дали я виждаме наистина? Колко ли хора успяват да допуснат картината, която виждат вътре в себе си и да я оставят да докосне сърцето им?
Будя се рано. Навик, който имам от много години. Харесват ми ранните часове на деня, когато всичко е различно. Харесва ми тишината, в която можеш да чуеш мислите си. Понякога излизам навън и поемам с пълни гърди аромата на събуждащия се свят.
Не гледам изгревите. Градът е разположен в дупка и изгревите не са красиви. Вдигнеш ли глава, виждаш Планината. Върховете и засияват поне час, преди слънцето да започне да разпръсва мрака наоколо. Сякаш от нищото изплуват фантастични образи, изсечени от природните стихии. Светлини и сенки се преплитат за минути, а след това върховете покрити със сняг до средата на лятото, заблестяват във всички цветове на дъгата. Черни сенки пробягват и изчезват, стопени от слънчевите лъчи.
Не всеки ден е така. Често Планината е покрита с мъгла, но дори и тогава не губи от величието си. Склоновете ѝ покрити с дървета, се устремяват нагоре, докато се загубят в мъглата.
Това е Планината. Не си спомням някога да съм вдигнал глава към нея и да не ме е изненадало нещо различно. Нещо, което не съм забелязал преди.
Тя всеки ден е различна. Всеки сезон се оцветява в различни цветове, а светлините и сенките допълват картината. Само трябва да отвориш очите си и да я допуснеш вътре в себе си. Да ѝ позволиш да докосне сърцето ти.
Различна е, но и еднаква. Стои на това място от незапомнени времена и ще остане там и след като нас ни няма. Градът се е допрял в основата ѝ. Всяка година върви към Планината, но никога няма да стане част от нея. Тя е била там преди него и ще остане там, когато градът потъне в забравата на времето.
Планината ни пази от вятъра и стихиите, а през лятото от нея идва прохлада, но не го прави за нас. Живее независимо от нас, в свят с други мащаби и ценности. Свят, в който живота на всяко същество в нея е ценен. Свят, в който няма омраза и лицемерие. Всичко там е естествено. Законите са вечни и неотменими. Един суров, но красив свят.
Градът върви към Планината. Всяка година прави крачка напред, но няма да я стигне никога. Никога няма да достигне спокойствието и хармонията ѝ.
В безсилието си се опитваме да я унищожим. Изсичаме горите ѝ, отравяме поточетата и реките в нея. Разсичаме тялото и за да прокараме пътища, писти и лифтове. Засипваме я с бетон и унищожаваме живота в нея.
Само че, тя е по-силна. Била е там преди нас и ще остане дълго, след като ни няма. Не измерва времето с години, не брои дните до края си. За нашите представи тя е вечна. Раните, които ѝ нанасяме са жестоки и сигурно болят, но тя ще ги преживее. Ще продължи да живее и ще ни забрави. Няма да ни прости никога. Не защото е жестока, а защото не ни забелязва. Живее в свой свят, извън времето.
-Моля... нарисувай ми една овца!
Не мога да рисувам. Когато бях дете можех, но съм забравил. Опитах се да снимам Планината, но се оказа, че не мога да правя хубави снимки. На снимките не беше тя. Нямаше я светлината, нямаше го живота, който излъчва. Не се получи, а не мога да копирам картината, която е вътре в мен и да я изпратя. Не мога.
-Моля... нарисувай ми една овца!
Не мога да рисувам. Когато бях дете можех, но съм забравил. Днес мога само да гледам планината и понякога, дори да я виждам.
Днес се опитах, да нарисувам Планината. Само че, не с молив или с четка, а с думи. Чета горните редове и виждам, че не съм успял.
Все пак се опитах.
Остава ми само да я гледам всеки ден с отворена душа и да се надявам, че образа ѝ ще достигне до човека, който ме помоли за това.
Казват, че понякога се получава.

Извънземното

Хванах го! След като се уверих, че съществува не беше трудно. Една седмица наблюдавах, анализирах, събирах доказателства и накрая го хванах. Мислеше, че е незабележимо, но следите му бяха навсякъде. Само трябваше да ги потърся. Тук косъм, по-нататък следа в меката земя или смачкана тревичка.
Не беше трудно. Оказа се, че няма никакви фантастични способности, или поне досега не ги е показало. Дребно е, а оръжията му са смешни. Лично аз не бих тръгнал в друга галактика, на краят на света с такова въоръжение.
Сега седи срещу мен и се прави, че нищо не го интересува. Гледа ме с блестящите си очи и се прави, че не разбира нищо. Не казва нищо, само от време на време издава меки протяжни звуци.
Иска да ме заблуди, но аз не бързам. Знам, че накрая ще си признае всичко.

Преди време, четох статия за вероятността за съществуване на извънземен разум. Гледах формулите и числата и както и да ги обръщах все се получаваше нула. Обаче, Вселената е огромна и дори не можем да си представим истинските и размери. Колкото и да е малка вероятността, някъде да има друга цивилизация с мислещи и свръхразвити същества, на фона на неизброимите светове все пак е реална. Само, че това не е утеха, защото остават огромните разстояния. Можем милиарди години да обикаляме вселената и да се разминаваме с чуждият разум без да го забележим. Вероятността две разумни раси да се срещнат пак е нула.
Приемам с насмешка съобщенията за забелязани хаотично летящи НЛО. Още по-смешни са ми теориите за измачканите житни поля, строежа на пирамидите от извънземни, убийствата на крави или отвличанията на хора на други планети. Смешни са ми хората, които вярват, че някой ще пътува милиони години, за да дойде на Земята и когато стигне, най-важната му работа ще е да стъпче житните полета на някой фермер. Единственото обяснение, това да е така е, ако някой е решил, че Земята е идеалното място за лудница и изпраща тук всеки индивид с изкривена психика, на който му се мерне пред очите.

От известно време, обаче си мисля, че сме уцелили „джакпота”. Очевидно, колкото и да е малка вероятността все пак са ни открили. Само, че вместо благородна раса, която ще ни подаде ръка и ще ни помогне да вървим напред, са ни открили малки, завистливи, пакостливи и отмъстителни същества.
Единственото нещо, което целят е да затънем колкото се може повече, да се намразим помежду си, дотолкова, че накрая да се самоунищожим заедно с планетата, на която живеем. Не разбирам какво ще спечелят от това, но друго обяснение няма. Ако имат девиз сигурно е подобен на този на Нане: ”Не сакам на мене да ми е арно, сакам на Вуте да му е зле!”
Забелязах, следите им отдавна. Трябваше да мине обаче известно време за да навържа всички улики и се уверя напълно. Сигурно и вие сте ги забелязали. Виновни са за много неща. Виновни са за всички лоши неща, които виждате около вас.
Разбирате от медиите или сте лично потърпевш от поредното жестоко убийство, побой, отвличане или катастрофа. Разследва се, но виновните никога не се откриват.
Гръмва поредният скандал с окрадени пари от държавата. Разследва се, но виновните пак не се откриват.
Спират ни парите от ЕС, пак не се откриват виновниците.
Приемат в нашето народно събрание цял куп калпави закони, но виновни пак няма. Даже не може да се установи, кой точно стои в основата на нещата.
Виновниците няма и да се открият. Те съществуват разбира се, но разследващите не знаят какво точно да търсят. Ако се замислят, обаче за миг ще видят отговора. Той е пред очите на всички.
За всичко са виновни малките завистливи, пакостливи и отмъстителни същества!
Вчера хванах едно от тях. Не беше трудно. Няма свръхспособности, а въоръжението му е смешно. Сега седи пред мен, гледа ме жално с блестящите си очи и се прави, че не разбира нищо. Не казва нищо, само от време на време издава меки протяжни звуци.
Иска да ме заблуди, но аз не бързам. Знам, че накрая ще си признае всичко. Измислил съм как да го накарам. Определено средновековните методите на „респектиране” използвани от нашите органи на реда няма да свършат никаква работа.
Не искам нищо друго, само да си признае. После съм му намерил един дом, където ще се грижат добре за него. Ще си живее добре и ще престане да прави бели.
Поглеждам го пак и за миг се усмихвам. Не мога да повярвам, че То е виновно за всички лоши неща, около нас. Само, че друг отговор няма. Трябва да е
ТО!

Война на световете

„Мъжете са от Марс, а жените от Венера”

Преди повече от месец прочетох този цитат в един блог. Може би думите са пресилени. Мъже или жени? Какво значение има? Нали говорим винаги за човешки същества. Същества надарени с разум и чувства. Същества способни да обичат и мразят, да се жертват и да предават, да лъжат и да са трогателно доверчиви.
Дали външните белези са по-важни от това, което всеки от нас носи в себе си?
Дали разликите в поведението, наложени от обществото, в което живеем са по-важни от нещата, които са общи?

„Мъжете са от Марс, а жените от Венера” и естественото място на срещата е Земята. Защо тогава винаги се разминаваме?
Тръгваме един към друг, но вместо очакваният контакт, преминаваме през другия и продължаваме сами в нищото.
Говорим и пишем много за любовта, но ако се огледаме, по-често виждаме насмешка и пренебрежение към другият пол. Може би причината, да коментираме любовта е, че истинската любов се среща рядко и продължава кратко. В страна, където земята се люлее постоянно, мислите ли, че някой би забелязал поредното земетресение? Често помним любовта в миналото, но настоящето и бъдещето са изпълнени със сухи и безцветни дни.
Често съм мислил защо се получава така. Нещата не стоят така от днес, но днес все повече хора остават сами до края на живота си.
Обясненията са различни. Кариера, финансови и лични проблеми, но най-често срещаното обяснение е, че се чака подходящият човек.
„Знам, че принца на сънищата ми ще дойде!” или „Моята принцеса е някъде тук!”, са типични клишета.
Причината според мен е в собственият егоизъм. Неспособността да приемем другият такъв, какъвто е. Да приемем, че е просто едно несъвършено човешко същество.
Гледаме го, а не го виждаме. Това, което искаме да видим е собственото си отражение.
Превръщаме всяко отношение в сделка. Ти на мене - аз на тебе. Получено – дадено. Начисляваме неизбежните данъци и теглим калема.
Сметката не излиза. Винаги се оказва, че трябва да дадем повече, отколкото можем да получим. Ами сега!
Ще почакаме още. Следващият път може и да се получи. Да, но не се получава. Защото с годините се затваряме все повече в себе си. Все по-малко склонни сме на компромиси, все по-трудно даваме нещо от себе си. Искаме да получим без да дадем. Да се слеем с друга душа, но да останем същите.

„Мъжете са от Марс, а жените от Венера” и Земята е естественото място на срещата. Тръгнем ли едни към други ще се срещнем. Няма начин да се разминем.
Само, че не тръгваме. Водим една необявена война. Едни пораснали сърдити хлапета си играят на война. Дрънкат въображаемите си оръжия и стоят на място. Не правят и крачка напред. Война без преки сблъсъци.
Война на световете. Всеки закован на своята планета.
Сам.

SMS държава

Скучая си днес след обяд и препрочитам старите новини (новите съм прочел още сутринта). Тъкмо попадам на нещо интересно, което съм пропуснал и телефона ми забръмчава и се понася с плъзгане по бюрото. Развълнуван женски глас ми казва, че имам ново съобщение. Поглеждам с досада. Излязла е нова сметка от М-Тел.
Докато преглеждам съобщението, получавам ново. Този път от банката ме уведомяват, че и там имам да давам пари. Примирено свивам рамене, но пък ме обзема ентусиазъм и пращам и аз два SMS-са със закъснели поздравления за именни дни. За всеки случай да не забравя пращам и едно подранило поздравление за рожден ден и се отпускам доволен пред компютърът.
Новината, която тъкмо бях зачел беше от Малайзия. Пустите азиатци не се притесняват от световната криза, а продължават да внедряват в живота си нови неща. Вместо кредитна карта, вече плащат, през телефона си. В списъкът с възможните плащания вече има над 3000 позиции. (ТУК)
За момент им завиждам за операторите. Как ли успяват да се справят в тези тропически условия и при население от над 30 000 000 души. Нашите не успяват да осигурят стабилна връзка дори в големите градове, да не говорим, че дори на 10 километра от София има места, където си извън обхвата на мрежата.
След това се замислям за бъдещето на мобилните комуникации. Не, че днес не са навсякъде, но все ми се струва, че не използваме целият им потенциал.
Например най-простото нещо – SMS-сите. Използваме ги почти ежедневно. Познавам деца, които пращат дневно над 50 съобщения. Плащаме паркинг в София, пак с SMS-си, гласуваме за щяло и нещяло с тях, пращаме поздравления на близки и познати, но това е само малка част от възможните приложения.

Една идеята изниква изведнъж в главата ми и след кратък размисъл разбирам, че в нея има голям потенциал. Приложена на практика би решила доста от проблемите ни в момента, да не говорим за икономическият ефект. Като истински патриот мислех първо да я предложа на някой от родните депутати, за да прокарат необходимите закони и да се приложи първо в България.
Прегледах списъкът им, но така и така и не видях човек, на който да се доверя. Освен това в близките месеци ще са доста заети покрай изборите и няма да им е до това.
Само, че не мога да чакам. Ще вземе да се сети някой друг. Затова реших докато се освободят, да основа една пробна временна държава, в която да приложа на практика своята идея.

Речено-сторено! От днес провъзгласявам Временна SMS Република Нямам идея. Вече съм готов и с основният закон. Ще се състои само от един член с три алинеи. Повече не са нужни.

Чл. Х. Цялата обществена, икономическа и политическа дейност на Временна SMS Република Нямам идея , ще се осъществява въз основа на долните три правила.
(1)Всички плащания в страната се извършват единствено с SMS.
(2) Всички гласувания в страната се извършват единствено с SMS.
(3)Всички комуникации в страната се осъществяват само и единствено под формата на SMS съобщения.

За тези, които още не са усетили потенциала на това предложение ще направя кратки разяснения:

Първата алинея е най-важната. Най-малкото, защото премахва напълно сивата икономика и корупцията. Дори идиот не би приел подкуп, документиран най-надлежно от съответният мобилен оператор. Няма и начин да скриеш оборот или данъци. Може да не ти издадат фактура или касова бележка, но някой пращал ли е SMS, без да му начислят ДДС? Да не говорим и за събираемостта на данъците. Днес можеш с години да не ги плащаш без последствия, но я се опитай да не си платиш сметката за телефона. Изключват го веднага.

Втората алинея също решава много днешни проблеми. Сигурен съм, че купуването на гласове ще изчезне. Кой ще дава 50 лева за глас, когато за толкова може да гласува 150 пъти? Няма да има и проблем с ниската избирателна активност. Сигурен съм, че на всеки 100 човека ще имаме поне 300 гласа. Вече съм подал заявка за вписване в рекордите на Гинес.
Алинеята ще се оцени и от народните представители в новото народно събрание. Ще ги облекчи от тежкото бреме да прескачат банките, като козлета за да гласуват с няколко чужди карти. Ще могат да дават гласа си, отпуснали се удобно в някое райско кътче, докато наблюдават плискащите се в краката им вълнички.

Ето, че стигнахме и до последната по ред, но също важна алинея. Няма да има текстове по-дълги от две изречения. Представете си свят без вестници, книги, та дори и блогове. Няма критика и навсякъде цари тишина и спокойствие. Какъв рай за управляващите! Вярно, че повечето изречения ще са еднотипни и не много ласкави, но на кого му пука. Скоро втори Радой Ралин няма да се появи.

Идеята има още много предимства, но няма да ви досаждам повече.
Приемам молби за гражданство в новата държава.

P.S. Молби, които не са написани на шльоковица, няма да бъдат разглеждани! По изключение се допускат и емотикони.

Не пея в дъжда

Отварям вратата и попадам в друг свят. Дъждът е спрял преди минути. Слънцето е скрито зад облаците, но някаква призрачна светлина прониква навсякъде. Всичко изглежда някак по-ново, чисто и блестящо.
Поемам с пълни гърди свежият въздух и тръгвам по алеята. Дърветата още са голи и капчици вода блестят по клоните. Внезапен полъх на вятърът ги изсипва върху мен, но това само ме кара да се усмихна. В главата ми изниква една мелодия и я засвирвам тихо с уста. Харесвам това време. Времето след падналият дъжд, когато светът наоколо изглежда ,като нов.
Студен вятър, обаче бързо гаси ентусиазмът ми. Небето се отваря и върху мен се изсипва водопад. Вятърът обръща чадъра ми и докато се усетя съм измокрен до кости. Дъждът преминава за кратко в ледени топчета. Студът и влагата проникват. Барабанят по чадърът ми и развалят окончателно настроението ми. Мелодията заглъхва и изчезва без следа.
Мразя дъжда. Дори и пролетният дъжд , който събужда природата за нов живот. Не мога да се примиря с влагата и студът, който носи. Не можеш да се скриеш. Усещаш го навсякъде. Носи със себе си тъга и меланхолия.
Мелодията, която си засвирих днес беше „Аз пея в дъжда”. Странно, но никога не ми се е случвало. Обичам времето минутите след, като дъждът е спрял. Тогава мога да запея, но да пея в дъжда ми се вижда странно. Някой от Вас пял ли е?
Връщам се назад във времето и си спомням само два случая, когато съм искал да запея в дъжда.
Веднъж, когато бях дете и летен топъл дъжд ни завари на открито. Спираше и почваше пак пред минути, а спреше ли слънцето пробиваше и топлината му изгаряше всичко. Земята се покри с пара, а ние се смеехме, като луди и не обръщахме внимание на мокрите дрехи и коси.
Вторият път исках да запея, последният път, когато бях влюбен. Нямахме чадъри, а защитата ни беше само едно тънко яке. Не забелязвахме, че сме мокри. Не обръщахме внимание на дъжда и светът около нас. Бяхме извън него. Бяхме на друга планета. Душите ни пееха.
Не запях и тогава. Не знам защо не го направих. Може би, съм загубил способността да показвам чувствата си. Може би, никога не съм имал, такава способност.
Затова написах този постинг. За тези от вас, които могат да пеят в дъжда. Пели са някога или ще го направят занапред. Надявам се един ден и аз да запея в дъжда.


Потърсих клипа от филма за да го кача. Само, че попаднах на два клипа и така и не успях да реша, кой ми харесва повече. Затова ги слагам и двата.



Грешките

„Човек се учи грешките си.”
„Само глупаците се учат от своите грешки, а умните от грешките на другите.”

На младини в едни други времена, често чувах първата мисъл.
По-късно , не помня кога и къде прочетох втората. Хареса ми. Мислех, че е на някой китайски философ, но днес, когато се разрових научих, че е казана от Бисмарк. Наполеон е казал, почти същата мисъл. Всички велики хора, рано или късно са стигали до това заключение. Доколкото познавам историята, обаче не винаги са го спазвали. Повтаря ли са грешките на другите, а и своите. Сигурно в човешката природа е заложено правенето и повтарянето на грешки.
Понякога се опитвам да направя оценка на себе си в тази светлина. Оценката не е ласкава за умствения ми багаж. Излиза, че съм по-зле и от глупака. Не само, не се уча от чуждите грешки, а и повтарям своите. Нещо повече, забелязал съм, че повторението на определени грешки ми харесва. Сигурно никога няма да престана да ги повтарям. Те са част от мен и дори не мога да си представя, какъв човек щях да съм, ако не ги допусках.
Единствената ми утеха е, че не съм велик човек. От решенията и грешките ми не зависи съдбата на други хора. Те засягат само мен. Светът наоколо дори не ги забелязва.
Всъщност има още нещо, което ме успокоява. Много от хората, които познавам и уважавам имат същата склонност. Често правят едни и същи грешки, не се учат от своя и чуждия опит и дори не съжаляват много за това.
Ако още не сте разбрали, за какви точно грешки говоря ще изброя две типични.
-Харесва ми да приемам, че хората са добри по природа. Приемам всеки непознат с усмивка и протегната ръка. Често греша, но когато не сбъркам си струва.
-Харесва ми да приемам думите изречени от другите за истина. Знам, че няма човек, който винаги говори истината. Знам, че понякога се случва някой, да ме приеме за глупак. Само, че ми харесва, защото така най-добре разбирам човека срещу мен.

Мога да изброя и още грешки, които ми харесват в мен и хората наоколо. Няма да го направя, обаче. Ще оставя на вас да допълните. Да допълните нещо за хората, които не се страхуват да грешат и да повтарят грешките си, защото са убедени, че това ни прави истински хора.
Според мен е хубаво, че има такива хора. Хубаво е, че повтарят своите грешки. Не са и няма да станат велики. Няма да решат световните проблеми, но пък правят този свят по-приятен за живеене.

* * *
Постингът беше до тук. Днес, обаче имам повод да го допълня с нещо, което е извън темата.
В предишният си блог, свикнах да качвам клипове в края на постингите. Днес го оценявам, като грешка, но продължавам да го правя. Често хората прескачат текста и отиват директно на клипа. Веднъж дори си направих експеримент, като в началото на постинга препратих хората, на които не им се чете направо на клипа. Доколкото разбрах от коментарите, повечето хора бяха избрали клипа.
Днес пак ще кача в края на постинга клип. Има един човек, един приятел, който чете повечето мои неща, преди да съм ги качил тук.
Вчера ми каза, че иска да напиша нещо „слънчево” с хубав клип накрая. Не можах да напиша „слънчев” текст, затова пък изпълнявам желанието за клипа.
Още една ”грешка”, която ми харесва. Не мога да откажа нищо на приятел.



....

Ден на майстора*

Преди години започнах нова работа. Първият ми работен ден беше сряда и за моя изненада нещата потръгнаха много добре. Хората работеха съвестно, помагаха си един на друг. Нямаше кръшкачи в колектива, а и личните отношения бяха добри.
Следващият ден, обаче нещата ми се видяха коренно променени. Една от машините спря, а с нея и цялата линия. Ремонтната бригада дойде със закъснение, а работата им беше под всякаква критика. Движеха се, като на забавен каданс, вземаха един инструмент, оглеждаха го и го оставяха за да започнат да разглеждат друг. След три часа дори не бяха почнали ремонта.
Мълчах, мълчах , но накрая не се стърпях и започнах да ги увещавам.
-Хайде, момчета! Дайте да свършим работа. Понапрегнете се малко, пък утре нали е ден на майстора, може цял ден да почивате.
Думите ми не предизвикаха никаква реакция. Само най-възрастният от тях ме погледна, усмихна се под мустак и ми каза:
-Абе младеж, нов си тука та не знаеш. Тук си имаме традиция. При нас четвъртък е ден на майстора. В петък майсторът не идва на работа.

Историята не се случи в действителност. Разказаха ми я и то не в петък, а в една събота, когато работехме извънредно, за да наваксаме изоставането през седмицата. Въпреки многото вицове по темата, все по-малко стават фирмите, където се денят на майсторът още съществува.
Едно от малкото места, където тази традиция се е запазила за жалост е Народното събрание. Там майсторите са си подредили така нещата, че не идват на работа не само в петък, но и през седмицата. Повечето от останалите хора не могат да си позволят, подобно лентяйство.
Наистина петъкът остава любим ден в работната седмица и това е обяснимо. Следват двата почивни дни, в които можем да отделим повече време на семейството и приятелите. Затова и очакваме с нетърпение краят на последният работен ден.
Днес, обаче по мои наблюдения петъкът е най-напрегнатият ден.
В краят на седмицата се озоваваме пред цял куп нерешени проблеми и изостанали задачи. Всъщност повечето от тях са могли да се свършат през седмицата, но сме ги отлагали. Знаем от опит, че когато нещата не търпят отлагане ще се мобилизираме и ще ги свършим.
Можем го. Само, че според мен това отлагане на нещата, неспособността да спазваме графици и ударното изпълнение, са най-тежкото наследство останало ни от едно отминало време.
Време когато петилетният план се изпълняваше на хартия за 4 години. Когато се ценеше не равномерната и последователна работа, а ударното изпълнение.
Днес за съжаление продължаваме по този път. Строи се ударно, приемат се закони ударно, живее се ударно. Много по-лесно би било, ако днес вършим нещата за днес. Ако имаме график и го следваме всеки ден неотклонно. Без отлагане и без геройства.
Лесно е, но скучно. Трудно се свиква. По-интересно е да превръщаме всеки ден в малък ден на майстора, а накрая да се опитваме да наваксаме.
Така е не само в работата, а и в живота. Пропиляваме дните с лека ръка и отлагаме наистина важните неща.
Дали можем да ги наваксаме?

* Трябваше да поставя думата майстор в кавички, но ги поставете Вие, където мислите, че са място.

....

Променям се

Днес намерих в пощата си един имейл с непознат за мен подател. Помислих, че е поредния спам, който трия без да чета, но реших все пак да го отворя. Оказа се, че познавам сайта, от който е изпратен. Само, че очаквах този имейл преди месец и когато не го получих просто забравих за него. Беше нещо незначително и маловажно за мен. Адресът на сайта ми даде моята племеница. Поредната детска занимавка, но пък реших, че може и да е интересно. Сайта се казва Glad or Sad (Щастлив или Тъжен). Принципът е прост. Качваш своя снимка и програма прави анализ на чувствата изписани на лицето ти. Резултатите ти се изпращат на посоченият от теб имейл. Не очаквах закъснение от цял месец, но днес точно тези резултати ме накараха да се замисля за други неща.
Първо анализа. Според сайта лицето ми на снимката изразява:
Щастие – 0%
Изненада - 0%
Възмущение - %
Страх - 0%
Тъга – 8%
Гняв – 14%
Безразличие – 78%
Знам, че снимката направена в един забързан ден, не е от най-сполучливите ми. Знам, че човешкото лице е просто маска, зад която в повечето време се крием, дори без да знаем от кого. Просто по навик. Знам, че всяка програма има някакви недостатъци и анализът не е съвършен, но все пак се замислих. Дали пък в този анализ няма частица истина.

От няколко години вече чувствам, че се променям. Промените не са толкова физически. Има и такива, но те почти не се забелязват. Бръчките не се увеличават, само стават по-дълбоки. Тялото още ме слуша, а белите косми в косите не личат. Само очите издават някаква умора, но тя е на моменти и бързо отминава. Промените са по-скоро в характера ми, в отношението към света и към себе си.
Помня, че докато навърших 30 години се радвах на всяка нова година. Всяка носеше нещо ново и хубаво. Научавах нови неща, започвах нови проекти, имах нови мечти. Сигурен бях, че утрешният ден ще е по-добър от днешният.

После в един момент, всичко замръзна. Годините се изнизваха, а аз дори не ги усещах. Не се случваха нови неща. Мислех, че съм замръзнал във времето и ще остана така за цял живот. Не се съпротивлявах. Харесвах това, което съм. Харесвах работата и живота си. Харесвах познатите си и не търсех нови.

Така изминаха още няколко години. Просто изживени, като един миг.
Не помня точно кога разбрах, че всъщност се променям. Промените, не бяха към добро. Не ставах по-добър човек. Имах опита, но той не ме правеше по-умен, не ме правеше по-човечен, не ме правеше по-търпелив. Все по-рядко започвах нови неща, но затова пък по-често оставях недовършено започнатото. Усещах, че на моменти гледам на света наоколо, като страничен наблюдател, а не като участник в него. Усещах, как губя интерес към неща, които ми харесваха. Усещах, как губя интерес към всичко.

Днес се замислих. Безразличие – 78%. Дали наистина е така? Другото ще го преживея.
Щастие – 0%. Няма да се оплаквам. Има толкова хора, по-нещастни от мен. Навсякъде където погледна ги виждам. В сравнение с тях аз съм галеник на съдбата.
Тъга – 8%. Също не е нещо, което ме притеснява. Всеки носи в себе си малко тъга.
Гняв – 14%. Това пък даже е полезно. Ако не сдържаш гнева в себе си, може да действа тонизиращо.

Безразличие – 78%. Как ли са го преценили? Дали има хора , които са напълно безразлични към всичко? Дали и аз променяйки се с годините вървя по този път? Дали е неизбежно?

Днес качих друга снимка. На нея съм с 10 години по-млад и най-важното – усмихнат до уши. Бях решил да проверя, доколко има разлика между двете.
Няма, обаче да чакам отговорът. Може да дойде утре, а може и след месец. Няма значение, какви ще са резултатите. Просто първият имейл направи достатъчно. Накара ме да се замисля на къде вървя и как се променям.
Знам, че всеки се променя с възрастта. Знам, че промените са неизбежни. Знам, обаче и че не искам точно тази промяна. Знам и какво ще направя за да я спра.

http://www.gladorsad.com/en/photos
Това е адресът на сайта. Опитайте и вие, ако искате. Може анализите на лицето да са грешни. Може пък и да ви накара, да се замислите за нещо в себе си, което не сте забелязвали.

....

Мъгла

Петък е. Прибирам се от работа и съм един от многото хора забързани за домовете си. Чувам приглушените им гласове, но виждам много малко от тях. Повечето са скрити зад стената от мъгла покрила улиците. Виждам ясно само на двайсетина метра, а след това всичко сякаш се стопява. Само фаровете на колите, прорязват от време на време тази пелена.
Минавам покрай едно училище. Пред входа му три учителки, стискащи в премръзналите си ръце пластмасови чашки с кафе, пушат и обсъждат новият си колега. Смеят се, а едната пристъпва бързо на място и ситно тропа с острите токчета. Звукът се чува на далеч и се връща отразен.
През вратата на училището излетява шумна тълпа ученици. Виковете и смехът им заглушават всичко наоколо. Задминават ме и дори не ме забелязват увлечени в своя свят. След няколко метра внезапно спират, скупчват се и се разкрещяват диво. Групата им започва някакъв странен танц, местейки се заедно с нещо случващо се в центърът и.
Не мога да заобиколя и се опитвам да мина през тях, но те дори не ме забелязват. След няколко опита се озовавам в епицентърът на събитието. Две настръхнали и озверени хлапета са се вкопчили едно в друго. Останалите с блеснали очи коментират и дават съвети. Няколко са извадили телефоните и документират „събитието”. Крясъците заглушават всичко. Знам, че се опитвам нещо да кажа, но не чувам гласът си. Заставам между хлапетата и отблъсквам нечия ръка, опитваща се да ме отмести. Сигурно закривам гледката. Постепенно купът се разкъсва, в очите угасват искрите и двете зверчета стават пак деца. Приглаждат косите си, изтупват дрехите си и се понасят на някъде. Мъглата ги скрива бързо.
Обръщам се назад. Учителките са обърнали гръб и са утихнали. Гасят цигарите в чашките и влизат в училището. Чака ги поредният час. Изчезват, но в мъглата още дълго се чува потропването на токчетата. Не са видели нищо. Мъглата скрива всичко.
Продължавам напред и се замислям, дали довечера няма да видя някой клип с глупавата си физиономия, качено в нета. Махам с ръка и продължавам. Отдясно чувам някакви викове, но не обръщам глава, а продължавам напред. Дори да погледна, няма да видя нищо.
Мъглата поглъща всичко...

Смешно, но не съвсем

В неделя едно позвъняване на телефона ме разсея за малко от ежедневните грижи. Обади се един приятел от детските ми години. Минавал за малко през града ни. Видяхме се и два часа говорихме за миналото, настоящето и бъдещето. Времето беше малко, но ми беше приятно, че се е сетил за мен. Едно изречение от този разговор което, приех в началото с усмивка, по-късно ме накара да се замисля.
С него сме приятели от училище. После родителите му се преместиха в друг град. Не се забравихме. Идваше си всяко лято, а през останалото време си пишехме често.
Детските години минаха и всеки тръгна по своя път. Той замина в чужбина преди около 15 години. Първо беше за година зад океана, но хората му се сторили твърде студени и се върна в Европа. Вече е гражданин на една от старите страни в ЕС. Ожени се там и има две чудесни дечица. Всяка година, обаче се връща поне два пъти в България. Обикалят приятели и страната. Децата говорят с акцент български, но се радват, когато са тук. Понякога успяват да ме засрамят, че не зная за страната си нещо, което те знаят. Забелязват неща, които аз подминавам ежедневно.
Този път не ги водеше. Просто минаваше, тръгнал на някъде по работа. Видяхме се и поговорихме. За миналото, настоящето и бъдещето. Минахме през ежедневието и стигнахме до днешният ден.
Преди години мислеше да се завърне в България, но вече се е разделил с тази илюзия. Последните години са го разколебали напълно. Имал е надежда, че приемането ни в ЕС ще дръпне страната от дупката и всичко ще си дойде на мястото. Вече не вярва.
Не иска децата му да растат тук. Иска когато пораснат да продължат да забелязват нещата около тях. Не иска да свикнат да мълчат и да приемат грозното около тях, като нещо естествено. Иска да запазят свободният си дух и да се научат да го ценят и се борят за правата си.
Опитах се да възразя. Започнах да му разказвам за протестите в последните години, но си спомних за нулевите резултати постигнати с тях, спомних си и символичното участие на хора в тях и млъкнах. Той се усмихна тъжно и каза:
-Виждаш ли, защо не искам децата ми да израснат тук. Единствените две неща, които могат да свалят едно калпаво управление тук са, ако то се опита да въведе сух режим, или отреже достъпът до интернет в страната.

Засмях се, но после се замислих. Има истина в думите му.
Може би едни от най-масовите протести след 1996 година бяха точно по повод налагането на акциз върху казаните за ракия. Това беше и един от малкото протести, който постигна някакъв резултат. Какво ли бихме направили, ако ни спрат алкохола въобще? Какви ли чудеса бихме направили, ако останем поне за седмица трезви?
Спирането на интернета също е нещо, което може да породи революция. В последните години вече в почти всеки български дом компютърът е на централно място. Прекарваме доста време пред него. Интернет зависимостта според някои психолози се причислява към леките наркотични вещества.
Леки ли? Помислете, какво би било, ако за седмица нямаме достъп до любимите си сайтове. Помислете как ще си уплътняваме работното време, ако нямаме безплатния интернет на работните места. Какво ще правим тогава?
Бихме линчували всеки, който се опита да ни причини това.
Преди няколко месеца бях свидетел, как кмет на малко населено място издал заповед за премахване на мрежата от преплетени кабели в един квартал, след два часа лично ръководеше повторното им възстановяване.

Смешно, но не съвсем. Бих добавил и още една липса, която може да ни накара да излезем от измисленият свят, в който сме се затворили. Представете си, ако телевизиите в един ден решат и спрат тъпите риалити предавания и излъчването на сапунените сериали. Какво ще правим тогава? Дали ще се събудим?

Аз пия рядко, почти не гледам и телевизия. От трите изброени неща, само спирането на интернета би ме засегнало. Замислям се , обаче дали вместо да пиша в блога, не бих могъл да оползотворя това време с нещо наистина полезно.
Нямам деца, но ако имах доста бих се замисли преди да отговоря положително на въпроса, дали искам да израснат тук и сега.
Как бихте отговорили Вие?