Утре

Утре е първи юни. Утре е международният ден на детето. Утре между другите новини, ще се сетим, че на този свят има и деца.
Ще им пожелаем светло бъдеще, някои от тях ще получат и подаръци, а много хора ще се похвалят колко много неща са направили за децата. Докато се усетим и денят ще е минал. Следващото утре ще дойде след една година или по Коледа.
Ще ги забравим. Всъщност ще забравим само, че на света има и нещастни деца. Деца, които нямат детство, нямат настояще и бъдеще.
В понеделник, прочетох един постинг на Сандо- Блогуващият с пилци и разбрах, че има Международен ден на изчезналите деца.
Това беше постингът, който ще запомня от тази седмица, но колко хора разбраха за този ден? Още един ден, който отминава без да го усетиш. Следващият е чак след година.

Децата са сладки. Предизвикват умиление във всеки. Една снимка или клип на усмихнато дете продава много неща. Ако погледнеш рекламите в света има само щастливи деца. Всъщност другите не са важни. Едно дрипаво дете, дишащо лепило не е на място в реклама на банка.
Утре ще има само щастливи деца. Другите няма да ги има в новините. Няма да ги има и около нас. Виждаме ги всеки ден, но не ги забелязваме. Забелязваме само, когато се разчуе за поредното жестоко престъпление спрямо тях. Тогава си спомняме, че знаем и други подобни истории, но пак замълчаваме и обръщаме глава.
Едно куче на улицата няма да остане гладно. Все ще се намерят добри хора да му подхвърлят нещо и да го погалят.
Едно дете на улицата, освен обиди и някой ритник, няма да получи нищо. То не съществува.

Вчера получих във Fаcebook покана да се присъединя към кауза – да спасим две деца. Да останат в България. Добре де, ще ги спасим, ще останат тук. Две деца.
А останалите? Тези, които са тук. Тях, кой ще ги спаси? Кой ще им обърне внимание?
Кой ще обърне внимание на децата живеещи на улицата? Кой ще обърне внимание на живеещите в детските домове? Кой ще обърне внимание и на тези, на които уж всичко им е наред, но живеят в семейства, които не се интересуват от тях? Те не се вписват в нашето „подредено” общество. Родителите обвиняват учителите, учителите държавата, а тя опашката си. И това е цялото внимание към тях. Не им е нужно повече. Не могат да стачкуват, а и не са избиратели. Кой ще им обърне внимание?
Утре е международният ден на детето. Ще мине и ще замине, а нещастните деца живеят през цялата година. Не мислят за вчера, а само за днес. Утре за тях не съществува. Нямат бъдеще, а те самите са бъдещето на едно общество, което не ги забелязва дори за един ден през годината.

Лек ден и до утре!
До празника на детето! Пък ако пропуснем някое дете, нали догодина пак ще има празник. Или пък по-другата година.

-

Седем

Вчера бях изненадан , от поканата на Neizi_ss - C`est La Vie да се включа в една щафета. Идеята е всеки да се опише със седем неща, които го описват най-добре и да предаде щафетата нататък. Не обичам да се описвам. Определено е трудно човек да определи сам кое го характеризира като личност. Всеки има някаква представа за себе си, но гледната точка от която е добита тази представа не е най-добрата. Истинската картина се вижда само отвън и то не от всеки, а само от най-близките. Различна е и оценката на качествата. Това, което за един човек може да е важно, друг може да възприема, като нещо незначително. Субективната оценка е доста несигурен критерий.

1.Всъщност вече разбрахте първата ми характерна черта. Склонността ми към излишни разсъждения. Може, би издават несигурност или прекалено любопитство, но обичам да разглеждам всичко наоколо от няколко гледни точки. Да го обръщам наопаки и да търся връзки с неща, които са доста далеч от конкретния проблем.

2.На второ място, поставям нетърпимостта си към лъжата. Много малко са нещата, които не мога да простя, но лъжата е на първо място. Всъщност дребните хитрувания не ги броя. Когато обаче лъжата засегне важните за мен неща ,не я забравям никога. Приемам дори непознати хора с доверие и за мой късмет обикновено не бъркам. Но се случва понякога и не забравям тези неща.

3.Дисциплиниран човек съм. Винаги се стремя да се придържам към правилата. Харесвам и когато видя това в друг човек.

4.Спокойствието е другото нещо, което харесвам в себе си. Поне външно запазвам спокойствие , независимо от ситуацията. Много рядко ми се е случвало да загубя контрол и да избухна. Казват, че не е хубаво да се задържа напрежението, но не мисля така.

5.Не съм от най-разговорливите хора. От пускам се в компанията на познати, но по-скоро съм добър слушател. Определено не е предимство, защото често съм препълнен с информация, която няма как да разтоваря. Може би, този блог е част от опитите да се разтоваря.

6.Едно от нещата, които най-много обичам е да чета. Напоследък, обаче отпускането с книга в ръка е рядко удоволствие. Успявам само през почивните дни и забелязвам, че се връщам по-често към вече прочетени книги.

7.Трудно беше, но стигнах до седми номер. Ще завърша с това, с което започнах. Не обичам да се описвам. В началото дори мислех да се откажа, но пък не можах да откажа тази покана.

Може би това не са най-важните неща, но все пак се справих. Хич не беше лесно. С това изпълних първата точка от поканата, но втората няма да изпълня. Не познавам лично нито един от хората, чиито блогове следя, но пък съм научил за тях от нещата, които пишат и коментират. Струва ми се обаче, че повечето ще се почувстват неудобно, ако им отправя подобна покана. Може би се притеснявам напразно, но пък и това качество е част от мен.

....

Пулсът на Земята

Преди време ви разказах за последният си оцелял „Бонсай”. Имах намерение този месец да го върна отново в природата. Бях му избрал едно чудесно мястото, далеч от хората за новият му дом.
Само, че не се получи. Със затопляне на времето избуя и заприлича на таралеж. Бях решил да спра с подрязването, но прекалено гъстите млади клонки, започнаха да се задушават и изсъхват. Разбрах, че ако го засадя в природата тази година няма да оцелее. Осемте години, в които е бил в саксията са оставили своето отражение. Пресадих го в доста по-голям съд и ще се опитам тази година да му помогна да заприлича на истинско дръвче, а за догодина ще видим.
В неделя, обаче посетих мястото, където бях решил да го засадя. Времето беше задушно, но водата в поточето беше както винаги ледено студена. Поляната с трите брези, не се е променила и мястото е спокойно и застинало, като в картина. Съжалих, че не взех фотоапарата, но ще го направя някой друг път.
Седнах и се облегнах на едно дърво, а пулсът ми забързан от бързото ходене , заблъска в слепоочията за минута и се успокои. Заслушах се и долових и други шумове. Нито един от тях не беше човешки. Дори си помислих за миг, че в звуците, които чувам има някакъв ритъм и това е пулсът на Земята.
Спомних си един клип, на който попаднах преди месец. Не харесвам Майкъл Джексън, но клипът въпреки, че не е от най-популярните му е нещо добро. Контрастът на песента със спокойствието, което цареше , около мен беше шокиращ. Колко ли такива спокойни и тихи места са останали? Или вече сме деформирали цялата планета, така като аз моят бонсай?

Michael Jackson - Earth Song



Днес попаднах на една новина, която напълно промени тези въпроси. Оказва се, че Земята наистина има пулс:


Земята има сърдечен ритъм

Само, че няма начин да съм го усетил, защото честотата му е 15 милиона години за един удар. 15 милиона години!

Да оставим настрана въпросът, че в рамките само на един удар човечеството ще се е родило, минало през всички етапи на развитие и изчезнало.
Дали, обаче човекът има нещо, което може да запази смисълът си дори в рамките на един удар на земното сърце? Някаква идея, философия или нещо сътворено? Нещо толкова ценно, за да си струва да се запази толкова дълго време. Ценно не за самият човек, а за Земята на която живеем.
Според мен няма такова нещо. Имаме само неоправданото самочувствието, че сме нещо изключително. Не само като цялост, но и като отделни индивиди. Самочувствието, че можем да налагаме волята си и мнението си на цялата Вселена. Самочувствието, че само ние сме важни. Друго нямаме.
15 милиона години да много време. Ще ни стигне ли, обаче да разберем поне себе си?

-

Единак

Нощта е настъпила преди един час. Час на спокойствие и тишина, нарушавана само от шума на вятъра в короните на дърветата.
Тишината бавно започва да отстъпва на странни, приглушени звуци. Някой се събужда сега. Нощта е неговата стихия и неговата закрила. В тъмното се случват неща, за които никой никога няма да разкаже.
До корените на едно дърво, проблясват за миг две очи. Една тъмна сянка безшумно, се изправя и застива отново. Слухът и зрението са напрегнати до край, но не улавят заплаха и едрата глава се привежда към земята.
Прави една обиколка, около дървото и поема по някакъв невидим маршрут. Движи се плавно, като призрак и избягва осветените от лунната светлина пътеки. Често спира и дълго души земята. Търси нещо загубено, но не го намира. Вятърът донася хиляди миризми и звуци, но сред тях не са единствените, които търси.
Спира се на брегът на една река, оглежда блестящите води и бавно утолява жаждата си.
Продължава нататък, но в миг се заковава на място. Някаква невидима бариера го задържа в един огромен кръг. Кръг, който с всеки ден става по-голям. С всяка обиколка отива все по-далеч и търси. Улавя хиляди миризми и звуци, но тази, която търси я няма.
Тази нощ не продължава напред. Тръгва към центърът,около който обикаля всяка нощ. Стъпките са бавни и предпазливи. Спомените не са избледнели. Стъпка по стъпка се приближава. Вече го вижда.
Хълмът.
Надвесен над селото, което спи дълбоко. Огрян от лунна светлина.
Спира за миг и си спомня, една нощ преди година. Бяха на хълма.
Привлече ги, като магнит и се спряха чак на билото. Луната светеше и ги примамваше. Викаше ги и те и отговориха. Насочили глави към нея отвърнаха със своята песен. Не можеха да спрат, това беше по-силно от тях. Не виждаха и не чуваха нищо.
Тогава небето се отвори и загърмя. Странно, но не заваля. Беше страшно. Побягна и не спря до съмване. Понякога обръщаше глава назад, но другите ги нямаше. Не ги намери и на следващият ден. Нито пък след това. Цяла година, нощ след нощ, обикаляше и ги търсеше. Вятърът донасяше хиляди миризми и звуци, но тези които търсеше ги нямаше.
Днес тръгна към хълма. Бавно и внимателно, стъпка след стъпка. Луната изгря и му се стори, че на хълма има някой. Не се поколеба. Това беше по-силно от него. Изкачи хълма, вдигна глава и запя. Песента му се извиси в небето и за момент му се стори, че някъде там в далечината, някой му отговори.
Тогава нещо проблесна в тъмното и дори, не успя да чуе гърмежа.

Аз го чух. Сепнах се и се огледах. Димът се стелеше над масите, а в ъгълът един дебеланко се правеше на мъж. Размахваше пистолетът и отръскваше посипалата се върху него мазилка от тавана. Певицата забравила, че пее, му се усмихваше кокетно. Другите залисани да говорят със себе си, не забелязваха нищо.
От стените ме гледаха глави на глигани и сърни, а огромни рога висяха закачени над камината. Срещу мен на стената е изпъната огромна вълча кожа. Главата сочи към тавана и ми се струва, че виждам блясък в стъклените очи и чувам далечен вой.

Излизам навън на въздух. Тук съм само тази вечер и обстановката ми е непозната. Улицата ме примамва с единствената лампа светеща в края и. Тръгвам към нея и се озовавам извън селото. Виждам хълмът надвесен над него, огрян от лунна светлина. На билото се откроява тъмна сянка, вдигнала глава към небето и дочувам една тъжна песен.
Примигвам с очи и всичко изчезва. Само в гърлото ми е заседнала някаква буца.
Бавно тръгвам към билото. Искам да се убедя, че това преди малко беше само видение. На всяка крачка се спъвам, но продължавам. Нещо по-силно от мен ме води.


-

За коментарите

Според КАКVO.ORG коментар е:

„Писмено изложени или устни разяснения и разсъждения по обществено-политически или културни събития, по произведения, текстове; интерпретация. „

Изглежда лесно и ясно, но ми се струва прекалено сухо.

Повод за този постинг ми даде една цифра. Когато качих предишният се оказа, че той е стотният постинг в този блог. Това е просто една цифра и не е повод за юбилей, но се замислих за нещо, което в блоговете е част от написаното въпреки, че не е от автора.
Става въпрос за коментарите. Те са нещо важно и ценно. Част са от самият текст, а дори понякога са по-ценни и от самият текст. Допълват го и го обогатяват. Разбира се има и изключения. Все пак изключенията са толкова редки, че не заслужават да им се обръща внимание. В блоговете са рядкост и „професионалните коментатори”, от които съм виждал доста във форумите и социалните мрежи. За тях, обаче блоговете с тяхната малка аудитория не са места, където могат да блеснат. Иначе са способни да напишат цяла дузина безмислени коментари, някои по-дълги и от самите текстове.
Самият аз съм лош коментатор. Особено ми е трудно да коментирам в блоговете, където има стихове. Опитвал съм, но не се получава. Затова предпочитам, ако има някакъв бутон за оценка в сайта да гласувам с него. Разбирам, че не е същото, но не мога да се променя.
Не съм направил сметка, колко коментара има в този блог. Част от постингите прехвърлих тук от стария си блог и за съжаление загубих коментарите към тях. Досега съм изтрил коментарите само на двама души.
Единият обиди другите коментирали постинга, а вторият е един идиот, нашарил блога си със свастики. Сигурно някой ден ще изтрия и други, но по принцип избягвам това.

Тук, обаче има един коментар, който няма да забравя. Не става въпрос за коментар, одобряваш написаното, а точно обратното.
Беше доста рязък и твърдо заявяваше неодобрение. Успя да ме стресне и ако имах и най-малки съмнения в написаното от мен, щях да се коригирам.
Накара ме да се замисля и изрази позиция, различна от написаното, но искрена и твърда. Един коментар, направен така, както само истински приятел би го направил. Виждайки , че грешиш, да ти посочи грешката, а не да си замълчи. Имало е и други критични, коментари, но съм запомнил този. Когато казвам, че понякога в блоговете, коментари могат да струват повече от написаното, имам в предвид точно такива коментари. Стойността им не е толкова в съдържанието, а в отношението.

Днес искам да благодаря на всички коментирали, написаното тук. Преди всичко, обаче искам да благодаря на автора на този коментар.
Благодаря ти, АRIA!


-

А,Б,В

Спомням си времето, когато бях дете и още не умеех да чета. Книжките с картинки ме привличаха и ги разглеждах с часове, но най-много обичах, когато някой от възрастните седнеше до мен и започнеше да чете. Малките черни знаци се оказваха още по-вълшебни от картинките.
Научих се да чета преди да тръгна на училище и веднъж открил света на книгите използвах всяка минута да надничам през този прозорец. Прочел съм много неща, които са ми повлияли, прочел съм и скучни неща. Добри и лоши, красиви и грозни. Знам, че животът е кратък и човек не може да прочете всичко, което си струва да бъде прочетено. Човешкият живот е твърде кратък за това, а и всеки ден това човешко съкровище се увеличава.
Малките черни знаци, всеки ден съхраняват за бъдещето, нещо ново. Независимо, дали са написани с молив, дали са напечатени в луксозна книга или са съхранени в текстов файл, те са ключ към неизброими врати.

Днес е празник. Най-българският празник от всички в календара. Днес е денят на славянската писменост. Всъщност, както и повечето от Вас приемам тази писменост преди всичко, като нещо българско, с което можем само да се гордеем. Днес е време, когато ни трябват повече неща, с които да се гордеем. Днес времето изисква от нас да вървим напред, а има ли по-добър път от този на знанието?
Честит празник на всички!



-

Българският модел (отново за манталитета)

Преди време в един постинг писах, за това което наричаме „български манталитет”. Мненията в коментарите бяха различни. Дали наистина съществува такова понятие?

Една от реакциите беше на Павел Николов с постинга „Едно есе на Станислав Стратиев”. Идеята, че такова понятие не съществува беше подкрепена и от slavuncho. Съгласен съм с тях, че няма специфичен „български манталитет”. Съгласен съм и че обществото, в което живеем може значително да коригира проявяването на тези негативни явления.

Преди няколко дни попаднах на друго есе на Станислав Стратиев –
„Българският модел”. Докато го четях, се замислих, колко много от нещата, за които говори авторът, са в основата на това, което наричаме и с друго име „български манталитет”. Дали този път Станислав Стратиев бърка и понятие, като „български модел” не съществува?

Според мен –да, бърка! Не съществува специален „български модел”, както и специален „български манталитет”. Описаните неща въпреки, че ни се набиват в очите, не са характерни само за нашата страна. В по-малка или по-голяма степен ги има навсякъде.
Проблемът е доколко, са преодолими. Има държави, които сме свикнали да са ни за пример. Не съм сигурен обаче, че нещата там от към човешки материал са по-добри. Една стройна организация на държавата, може да замаскира и приглуши, чрез политиката на „Тоягата и моркова”, негативните явления, но изкореняването им не става за един ден.
Дори в една Щвейцария с цялата и подреденост, под повърхността на реда и спокойствието, се случват грозни неща. Виждал съм как отвързани за малко дисциплинираните германци се превръщат в прасета, а друга страна, в която дисциплината е религия, като Япония даде на света Якудза.
В България нещата не са различни. Дори и ако утре се събудим, в една подредена държава, в която законите са над всичко, пак ще има хора, които ще си живеят по старому. Проблемът е в прекалено дългото време, през което нещата са се превърнали в навик. Нещо повече. Успели сме да ги предадем и на следващото поколение. Колко ли поколения трябва да минат след нас, за да се изчистят нещата? Едно, две или три?
Може би и по-скоро. Само, че за да стане това, трябва да престанем да чакаме някой друг да ни реши проблемите. Трябва да престанем да се усмихваме, на грозното. Трябва преди да погледнем обществото да погледнем своите действия, защото и те са част от общата картина. Защото личният пример е най-ефективният начин да покажем на поколението след нас посоката, в която искаме да върви България.
Дали го правим, обаче?

....

Страх

Погледът ми от минути следи една муха. Кръжи над мен, но накрая гледката и омръзва и изчезва някъде встрани.
Гледката си я бива. Ако не бях аз в центърът на картинката щях да се засмея.
Проснал съм се на гръб на пода в къщи и не смея да помръдна. Единият ми крак е сгънат странно и вече е изтръпнал, а ръцете ми със свити юмруци са изпънати встрани от тялото. Усещам, че под гърбът ми нещо твърдо ме убива, но не мога да се сетя, какво е.
Цялото тяло е вцепенено. Преди минути рязка и жестока болка в гърба, ме е повалила на пода. Не смея да помръдна и чакам всеки миг болката да се повтори. Опитвам се бавно, да помръдна първо пръстите на ръцете и установявам, че всичко е наред. Продължавам бавно до раздвижвам, първо ръцете, а после и краката, докато накрая като на забавен кадър се изправям. Болката я няма, но страхът, че ще се върне е по-страшен от нея.

Спомням си , един ден преди години, когато се случи същото. Някога преди години се запалих по борбата. Минал съм през няколко спорта, но борбата и досега ми е любимия спомен. Всеки ден по няколко часа тренировки. Жестоки и без никакво възстановяване. Най-важното състезание беше близо и всяка мисъл беше насочена към него.
Тогава се случи. Тренировката беше свършила и останали без сили напускахме залата. Болката в гърба ме повали внезапно. Не знаех какво става, а суетящите се хора, около мене само увеличиха страха ми. След няколко минути всичко приключи, а лекарите казаха, че нищо ми няма. Изтощен организъм и нерви. Един ден почивка и пак в залата. Идва събитието за, което съм се готвил цяла година. Нямаше начин да го пропусна.
Денят дойде, но беше пълен провал. Загубих и двете схватки. Противниците бяха слаби и ги бях побеждавал вече няколко пъти. Те не се бяха променили, но аз бях. Не ме победиха те, а страхът. Страхът, че болката ще се върне. Повече не участвах в състезания, през тази година. Трябваха ми 6 месеца за да преодолея страха.
До днес, когато той се върна.

Докато се излежавах на пода, си спомних и една друга случка. За една катастрофа, в която участвах, като пътник. От колата след много премятания и последвалият удар, който я спря, останаха само куп смачкани ламарини. Отстрани си сигурно е било, като във филмите, но нямаше зрители. Нямаше и жертви и се отървахме само с дребни одрасквания. Пристигна помощ и ни закараха в болницата, но беше излишно. Дори успяхме да се усмихнем на късмета си.
Излязохме от болницата и тогава погледът ми попадна на дрехите ми. Дори не бях усетил, че киселината от акумулатора беше потекла върху тях. Памучната тъкан се разпадаше пред очите ми и тогава ме връхлетя страхът. Смачка ме и го усетих, като удар с юмрук. Тялото ми трепереше и не можеш да го спра. Мина за няколко минути, но днес си го спомних.

Замислих се, защо и в двата случая говоря за чувството на страх. Двете чувства са толкова различни. Едното се контролира от мозъка, а другото от някакъв инстинкт, дълбоко в мен. Едното мога да преодолея, а другото е неконтролируемо. Едното състояние идва преди събитието, а другото след това. Различни са, а носят едно име.

Кое от двете е истинският стpах?

.

Зелената планета

Преди много, много години някъде много, много далече...

Всъщност това се е случило в наши дни на една планета, съвсем близо до нас. толкова близо, че понякога при хубаво време можем да видим тази планета, като малка светла точка на звездното небе.

В миналото тази планета се наричала с друго име, но днес всички я знаят, като Зелената планета. За разлика от Земята, там няма океани и морета, а цялата и повърхност е покрита с килим от зеленина и цветя. Затова и погледната от далече, изумруденият зелен цвят привлича погледът.
Не винаги, обаче планетата е била зелена. Преди много години, тя е приличала на Земята. Имала е морета и океани и цветът и е бил син, както необятните и водни пространства.
Жителите на тази планета тогава били велики хора. Удавали им се всички науки, изкуства и занаяти. Били творци и обичали планетата си и тя им се отблагодарявала щедро. Тя била тяхното вдъхновение.
Славата на планетата и жителите и се носела надалеч и от много други планети, всякакви странни същества идвали да видят и очаровани оставали завинаги.
Една тъмна нощ, обаче на планетата пристигнали три странни същества. Никой не ги видял, защото всички били потънали в дълбок сън. Обиколили в тъмната нощ планетата, неканените гости и навсякъде посели едни малки семенца. На сутринта вече били далеч от там и никой не разбрал за посещението им.

Минали няколко седмици и семената започнали да поникват. Пониквали направо в сърцата на местните жители. Променили се жителите на планетата. Престанали да работят заедно. Занемарили любимите си занимания. Престанали да се грижат и за планетата си увлечени в дребни караници по между си. Дори не усещали как се променят.
Само планетата усетила и започнала да се променя и тя. Изчезнали реките, моретата и океаните и. Цялата повърхност се превърнала в килим от зеленина и цветя.
Само, че красотата на картината била измамна. Под този красив килим, се криело огромно тресавище. Много жители потънали в тях, а другите се скрили в домовете си и не смеели да излязат навън.
Планетата привличала погледите с красивият си изумруден цвят, но който стъпел на повърхността и затъвал и никой и нищо не можело да ме помогне.
Един ден част от жителите на планетата решили, да я напуснат. Да потърсят друг дом, където да започнат отначало.
Тръгнали на път и след дълго търсене намерили прекрасна нова планета. Напомняла им за тяхната стара родина в най-хубавите и дни. Започнали своят нов живот с радост. Всичко изглеждало прекрасно.

Само, че...
Само, че нещо не било както трябва. Не знаели какво, но го усещали във въздуха. Поглеждали един към друг с някакво съмнение и разговорите помежду им замрели.
Нещо не било наред.

И тогава забелязали, че новата им планета била започнала да се променя. Реките, моретата и океаните изчезвали пред очите им, а цялата планета се превръщала в един килим от зеленина и цветя.
Разбрали, че били донесли на новата планета отровните семена. Разбрали, че тези семена не били засети в почвата, а в душите им.

Разбрали...
Разбрали, кои били неканените гости, които посетили Зелената планета. Гостите били Лицемерието, Интригата и Лъжата.

Ако в някоя безоблачна нощ, вдигнете глава към звездното небе няма да забележите Зелената планета. Все пак тя съществува, някъде там сред другите звезди. Все още...

.

За приятелите

Вчера вечерта прочетох в блога на Aquawoman - in a moment of peace редове, от които ми стана приятно. Инициативата се нарича „Награда за приятелство”, но самото име не ми харесва. Приятелите не се награждават. Те се обичат.
Така и не успях да разбера, откъде е тръгнала инициативата, но ми хареса идеята да поздравиш хората, до които се докосваш, чрез техните блогове. Започнах да си правя наум един списък с хората, които в четирите месеца през, които съществува моят блог са успели да спечелят моето уважение. Някои от тях познавам от предишния си блог, други опознах наскоро, но се радвам, че попаднах на техните блогове. Радвам се, че успях да ги опозная.
Единственото нещо, което отдавна искам да им кажа е:

Благодаря Ви, приятели!

Страх ме е да не пропусна някой, а и ми се иска да кажа по няколко добри думи за всеки поотделно. Повечето от тези блогове са малки, не гонят посещаемост и не търсят популярност. Хората в тях, не пишат за модните теми на деня, но това не са скучни страници. За съжаление, някои от тези блогове, вече не съществуват и няма да мога да ви запозная с тях.
Това няма да стане в един постинг. Няма да е нещо еднократно, а ще се опитам поне веднъж в седмицата да пиша за това. Да разкажа и на другите за тези приятни места.
Днес ще започна с първият приятелски блог.

INAMAYI

Дори не знам, как да опиша прочетеното в него. Може би рисунки с думи във всички цветове на дъгата. Думи написани директно с душата и сърцето. Когато съм в този блог, не мога да коментирам. Просто чета и написаното ме докосва с всеки ред. Ако още не сте открили този блог, сте загубили.

Благодаря ти, INAMAYI !

Благодаря ти за всеки ред!

.

Колко струваш?

Жегата в ранният следобед успява да изпари дори и кръвта ти. Опитвам се да следвам сянката на оживената улица, но това не помага. По улицата бясно се движат коли, задушно е и дробовете сякаш поемат не въздух, а олово.
Спирам за малко за да изчакам светофара. Светва зелената светлина, но краката отказват да продължат напред. Погледът ми е попаднал на един фризер за сладолед и автоматично се понасям в тази посока.
В този миг чувам зад гърба си рязко свирене на спирачки на спирачки и интересът към събитието надделява над желанието да изям всичкия сладолед на света. На средата на пешеходната пътека една възрастна жена е застинала ужасена. По земята са разпръснати някакви документи, а на сантиметри от нея е спрял огромен черен джип.
Вратата на джипа се отваря със замах и пред погледът ми изплува едно видение в бяло и златисто. Нежен аромат разкъсва , миризмата на петролни продукти. Едно русо младо момиче, полюшвайки се на остри като игли токчета се отправя към старата жена. Златистата коса се поклаща в такт с всяка стъпка, а дрехите приличащи по-скоро на тесни ленти, кръстосани тук -там, върху бялата кожа подчертават съвършенството на гледката. Оставам заслепен от гледката. Гласът излизащ от устните на това видение е мелодичен и прилича на ромоленето на ручей.
-Къде се вреш пред колата бе, краво такава! Знайш ли, какво става, като олющиш боята? Ще те продам с парцалките и пак няма да стигне за ремонта! Що не си седите на село, гдето ви е мястото, а се врете сред хората?
Видението се завърта плавно на място и се понася плавно обратно към джипа. Вратата се затръшва, двигателят изревава и колата заобикаля, женицата на пешеходната пътека. Тя се навежда и припряно събира разпръснатия си багаж и заситня към другия тротоар.
Аз оставам на място, забравил за сладоледа. Гледам дълго в посоката, накъдето изчезна джипа. Колебая се, кое ме е впечатлило повече. Видението, джипът или думите?
Мисля, че все пак са думите. В този живот на всяка крачка някой се опитва да ме купува и продава. Цената е в различни мерни единици, но никога не си бях задавал въпроса, колко струвам.
Реших да попълня тази празнина и се порових в нета.
Резултатите определено ме разочароваха. Оказа се, че търсенето на хора е малко и цените са смешни. За възрастен индивид на 43 години, никой не дава пукната стотинка.
Повече може да се вземе, ако се предложа на части. Търсят се бъбреци, костен мозък, черен дроб, стволови клетки, сухожилия и куп дребни неща. Странно, но мозъкът не се търси. Котират се добре агнешки и свински мозък, но човешкият не е търсен.
Сметнах набързо пазарните цени и се оказа, че при повече късмет и доста пазарлъци мога да взема за себе си, не повече от 50 000 евро. По-малко от един нов джип.
Жалка картинка! В 21 век един човек да струва по-малко от една торба желязо. Или предлагането е голямо, или нещо в ценностната система е сгрешено тотално.
Какво мислите Вие? Колко струвате по пазарни цени?

....

Открит е нов(стар) вирус

В последните две седмици, световните новини са тотално окупирани от новините за разпространението на вируса А/H1N1 (вируса на свинския грип). Хората се вълнуват, следят разпространението, теориите за създаването му в лаборатория, новините за откритите нови мутации, от къде е тръгнал и докъде е стигнал. Новини много и различни. Днес за този вирус, утре за някой друг. Преди година две на мода беше птичият грип, а пък всяка есен започват прогнози кой точно грип ще ни дойде на гости.

Не съм биолог и не мога да кажа, колко от нещата са верни и колко са, вестникарски раздувки. Факт е, че от 25 години, не ме е хващал никакъв вирус въпреки, или може би защото не пия никакви лекарства и не съм се ваксинирал. Може пък да съм някакво изключение и просто да имам имунитет срещу повече вируси, отколкото другите хора. Всъщност това не е важното. Важното прочетох днес докато се ровех в нета, но за жалост загубих адреса на линка. Така, че ще цитирам по памет:

Екип от японски учени са успели да установят начините на разпространение, точните симптоми на заболяването и да изолират нов вирус. Това не е странно. Странно е, че този вирус си е съществувал още от зората на човешкият род, а едва сега го изолират. Ежедневно милиони хора страдат от него, последиците в някои случаи са много тежки. Засега учените не са успели, да намерят слабото място на вирусът и лечението или имунизацията остават нещо пожелателно за далечното бъдеще. Начините на разпространение, обаче и симптомите трябва да се познават от всички.

Затова и ще опиша по памет прочетеното:
-Вирусът атакува всички човешки същества над 10 години. Няма горна възрастова граница.
-Предава се по въздушен път и
- Почти няма латентен период. Началните симптоми настъпват внезапно. Характерни са разсеяност, безсъние, липса на апетит, влошаване на зрението водещо до халюцинации, чести пристъпи на сърцебиене, изпотяване и ненавременни изблици на радост, граничещи с лудост. Последиците могат да са много тежки, както за боледуващият, така и за околните. Рядко, обаче нещата приключват с фатален край.
Премахването на вируса след заразяването, за изненада не подобрява положението. Вместо да се подобри, състоянието на болният се влошава. Допълнително се появяват и симптоми на раздразнение, ярост и желание за самоубийство. В крайният етап, болните изпадат в състояние на крайна апатия, от което нищо не може да ги извади. Болестта няма лечение!
Освен ново заразяване със същият вирус! За изненада на учените контролната група от хора на различна възраст, приела с радост заразяването и със всички средства се съпротивлявала на лечението. Въпреки страданията, причинени от вируса, нито един от доброволците не пожелал да се включи в изследването, което ще се проведе за създаване на ваксина. Дори екипът от учени бил заплашен с физическа саморазправа.
Нищо чудно, защото според анализът на екипът, вирусът бил причинител човешката любов.
Странно, но колкото и да търсих не намерих линка отново. Кой знае, дали съм разбрал правилно. Може пък, това да е поредният блъф.
Само, че както казах в началото не съм боледувал от нищо през последните 25 години. Сигурно съм развил някакъв естествен имунитет. Доколкото съм чел по темата, това се случва. Рядко, но се случва. Днес прочетох, че и любовта била причинена от вирус. Замислих се и установих, че от 3 години не съм се разболявал от тази болест. Направо ми настръхнаха косите! Ами, ако съм успял да си изградя имунитет и срещу тази болест? Какво ще правя тогава?

Реката

Всеки ден минавам по мостовете над нея. Тя е винаги там. Минава през града и продължава надолу. Бърза да стигне някъде там, където я чака друга река. Срещнали са се преди много време и от тогава все бързат една към друга. Сливат водите си и продължават заедно пътя си.
Всеки ден минавам по мостовете. Реката е винаги там. Сигурно е била там и преди милион години. Изменяла е коритото си и е оставила следите си из цялата равнина, но е била тя. Не се е променила за милион години. Не се е променила, но всеки ден е различна. През вековете течението се е местило и днес цялата долина е осеяна със следите и.
През пролетта се спуска гневна и кипяща, носеща мощта на топящите се снегове. За няколко дни бреговете и се покриват с гъсти зелени облаци. Приличат повече на храсти, а са дребни върбови дръвчета, но само те виреят на каменистата почва.
През лятото мощта и се стопява от жегата. Лениво се влачи надолу, а по бреговете и по цял ден обикалят рибари. Хващат по някоя дребна рибка, но по-скоро търсят спасение от жегата.
Когато бях дете и аз съм прекарвал доста от летните дни край реката. Зная имената на всички нейни обитатели. С дни съм се ровил в справочниците за да открия името на непознато насекомо или растение. Знаех местата във вировете, където мрените и пъстървите се криеха от летните жеги. Знаех, в кои подмоли имаше раци и къде най-често можеха да се видят водните змии.
През есента реката пак се променя. С началото на дъждовете, водите и помътняват , а цветът и става жълто кафяв. Прилича на намръщен човек и е страшно да погледнеш лицето и.
Влачи със себе си всичко, което е намерила по пътят си и това продължава, докато зимата стегне бреговете. Тогава пак се укротява и спотаена под леда, чака първите дни на пролетта, за да се събуди.

Това е Реката. Бях си обещал да разкажа за нея и го направих. Само, че това, което разказах е само спомен. Тя вече не е същата. С години багери, копаят коритото и. Всеки ден, ако времето позволява. Километър, два , три ...Вировете вече ги няма. Няма ги мрените и пъстървите. Няма дърветата, няма подмолите, в които си криеха раците. Няма живот.
Хората протестираха, писаха да вестници и екосдружения. Ефектът беше нулев. Всичко си е законно. Почиства се коритото, за благото на всички. Баластрата и пясъкът пък вършат добра работа. Строим с тях новите пирамиди. Бляскави, студени и празни.

Това е реката днес. Такава ще бъде и утре.
Гола и празна.
Някой ден сигурно ще се възстанови. Ще заприлича пак на реката, която виждах всеки ден доскоро. Ще запълни язвите в леглото си и ще даде отново живот на всичко, около себе си. Ще продължава всеки ден бързият си бяг надолу, където я чака друга река. Ще слеят водите си и ще продължат заедно пътят си, както винаги са го правили.

Луна

Очите не могат да се затворят. От цял час са приковани в едно светло петно на стената. Умората е просмукала тялото и усещам тежестта на всяка негова клетка.
Не мога да заспя. Случва ми се много рядко, но тази нощ ще е така. Няма специална причина. Просто се случва. Знам, че не мога да направя нищо. Опитвам се да броя. Първо само цифри, но не помага. Опитвам и с овце, но ефекта е същия. Знам, че ще е така.
Ставам и излизам на терасата. Тихо е. Градът спи. Виждам само един прозорец в далечината, който свети. Не съм сам. Още някой не спи тази нощ.
Дъждът е спрял преди час. Вятърът, като с огромна метла е събрал облаците над планината. Проблясват мълнии, но до мен не достига звукът им.
По мократа улица бавно преминават две кучета. Спират се за малко под лампата, подушват някаква следа и тръгват след нея. Бавно се стопяват в тъмното и оставам отново сам.
Само с прозорецът, който свети в далечината и с шумът на реката, някъде встрани.
Поглеждам нагоре. Може би там има други, които тази нощ не спят. Звездите също могат да са компания, но тази нощ ги няма. Небето е чисто, но тъмно. Само една звезда се движи подозрително бързо и разбирам, че това е просто самолет. Пътува за някъде. Сигурно в него има хора, които също не спят. Сигурно имат свои мисли и не се интересуват, че под тях един човек не може да заспи тази нощ.
Самолетът отминава и на небето остава само Луната. Стои си там сама и се питам, дали и тя търси някой, който не спи тази нощ. Някой, с когото да си поговори. Заглеждам се във диска и нямам сили да откъсна поглед. Красива и загадъчна, като жена. Знам, че влияе на морските приливи, на човешките настроения и на куп други неща, но сега не искам да мисля за това. Искам само да я гледам. Тя е безмълвен приятел, будуващ заедно с мен.
Студът ме пронизва внезапно. Не знам, колко време е минало, но нищо не се е променило. Луната си е още там. Красива и загадъчна.
Тихо е. Прозорецът в далечината още свети. Под уличната лампа тихо, като сянка преминава една котка. Внимателно заобикаля локвите и спира за миг на мястото, където кучетата тръгнаха по следата, а след това продължава напред и се стопява в тъмното.
Чувам само шумът на реката и си спомням, че бях си обещал за разкажа за нея. Може би сега е времето за това. Влизам в стаята и пускам компютъра, но само гледам екрана , а умората отново стяга тялото.
Излизам отново навън и поглеждам нагоре. Денят вече идва, но Луната още е там. Красива и загадъчна. Не ме е оставила сам тази нощ. Като добър приятел.
Градът се събужда и прозявката му, надвива над шумът на реката. Новият ден е дошъл. Забързани хора вече вървят по улиците и не поглеждат нагоре, където Луната отново е сама.
До другата нощ.




....

Въпроси

Не са подредени, не са систематизирани, а връхлитат един след друг. Блъскат се в главата и не зачитат правила и ред. Кой ли е най-важен? Кой от тях е с предимство? Имат ли отговор, или ще останат загадка?
Хващаш един от тях и го оглеждаш. Изглежда лесен, но тръгнеш ли към отговора се натъкваш на други въпроси. Чакат зад ъгъла и пращат мисълта в друга посока. Посока , в която дори не ти се тръгва. Знаеш, че зад другият ъгъл те чакат още въпроси.
Спомням си детството. Тогава не се притеснявах от безкрайната верига. Попивах всеки отговор, но намирах в него още въпроси и това ме радваше. Не се притеснявах да ги задавам. Нали друг трябваше да дава отговорите. Друг трябваше да си блъска главата.
Друг трябваше да мисли, какво да отговори и как да формулира отговорите. Аз просто питах.

Един ден Висшият Разум спрял един възрастен човек и му казал:
-Знам, че те терзаят много въпроси. Аз знам отговорите на всички и мога да ти помогна. Само, че ако научиш всички отговори ти ще се изравниш по сила с мен. Затова ще отговоря само на три твои въпроса. Помисли внимателно преди да ги зададеш. Аз ще почакам.
Човекът се зарадвал първоначално. На устните му изникнал първият въпрос, но се спрял и не го изрекъл. Искал да зададе втори, но и за него не бил сигурен дали е най-важният. Замислил се още повече, и вместо да зададе три въпроса на Висшият Разум, задал сто въпроса на себе си. Опитал се да намери отговорите сам, но се объркал още повече. Опомнил се след време, но когато се огледал до него нямало вече никого.
Не изчакал Висшият Разум. Разбрал, че е няма смисъл и продължил. След малко срещнал едно дете. Повторил предложението си и лукаво усмихнат зачакал. Само, че детето дори не се замислило. Задало първият въпрос, а след него втори, трети и продължило. Не го спрели протестите и дори не дочакало отговорите. Оставило Висшият Разум объркан и продължило по пътя си да търси и задава нови въпроси.

Всеки ден ме връхлитат въпроси. Преплитат се и се натрупват. На някои от тях, някога знаех отговорите, но вече не съм сигурен. Сигурно вече не ме задоволяват или просто процесът на търсене е по-важен от самият отговор. Търсенето е движение. Към нови въпроси.


Детето задава въпросите, възрастният търси отговорите, а когото човек престане да пита и да търси е вече безнадеждно стар.
Затова нека ги има. Нека следват един след друг и ме препращат към други. Нека да има много отговори за търсене. Търсенето е движение, а движението живот.

По По Най

В едно далечно царство преди много години живял един владетел. Истинското му име никой не помни, но според летописците било цар По По Най. Защо го наричали така ли? Защото бил във всичко по-по-най. По-висок от всички, по-красив и най-умен. Имал още много качества и всички били превъзходни. Поне така казвали летописците. Царството било огромно, но всички познавали царят. Как няма да го познават, като името му било написано навсякъде, а образът му стоял и на най-дребните монети.
Хората рядко имали контакт с него, но пък разказите за неговите способности обхождали царствата надлъж и нашир.
Един ден, обаче на цар По По Най му омръзнало в двореца и тръгнал да обикаля страната си. Бил се дегизирал и не взел никого със себе си. Страната била голяма, а той я познавал само по картите и успял да се загуби още на втория ден. Нощта го заварила в малко селце, където всички врати били залостени. Колкото и да чукал и викал, никой не отварял. Накрая стигнал до краят на селото, където една възрастна жена отворила вратата и се съгласила да го пусне да пренощува. Странно, но не го познала.
Стоплил се царят, хапнал набързо и седнали с бабата на чаша чай да поговорят.
-Ти как се казваш, младежо?-попитала бабата.
-А ти не ме ли позна, бабо? Аз съм най-известният човек в това царство! Аз съм цар По По Най!
-По топъл чай ли искаш? Не се притеснявай. Сега ще го стопля -отвърнала бабата, която недочувала.
-Не чай, бабо! Аз съм цар По По Най! Най- известният човек в царството!
-Най-известен ли? В нашето село най-известен е Хей Хей Пей! Много хубаво пее той. Цяло село го знае, но откак стана известен прегракна от отговори на почитатели и като запее, все фалшиво го докарва.

* * *

Няма да довършвам приказката. Краят може да е всякакъв, а поуката всеки прави за себе си.
Замислям се за друго. Какво е мястото на популярността в човешката ценностна система? С какви мерни единици се измерва? Защо едни хора изглеждат имунизирани, а други я търсят на всяка цена? Отрова ли е, наркотик ли е, или нещо безобидно?
Къде ли е границата и има ли такава? Има ли лекарство или е неизлечимо?
Все въпроси с много отговори. Всеки човек има своите.

Циркът идва при нас

„25 години народна власт - 25 години цирк. „
(Светлинен надпис над купола на цирка)

Спомням си преди години, какво вълнение изпитвахме, когато в нашият малък град се разпънеше куполът на някой цирк. По улиците обикаляха коли с високоговорители с облечени като клоуни шофьори и шумно рекламираха голямото събитие.
За нас децата настъпваха дни на вълнение. Опитвахме всичко. Стрелбището, въртележките с малки олющени кончета и захарният памук, от който целите лепнехме часове, след като го бяхме изяли.
Най-важното събитие, разбира се беше самите представления. Тежко на тези родители, които не намереха време да заведат децата си. Седнали на неудобните дървени пейки с вълнение наблюдавахме случващото се на манежа. Там в продължение на час и половина се редуваха сцена след сцена, коя от коя по-пленителни за детското въображение. Дресьори подчиняваха на волята си страховито ревящи лъвове, фокусници режеха на две хора или изваждаха предмети от нищото, акробати летяха чак до самият купол , а жонгльори без всякакво усилие, хвърляха и ловяха множество предмети. Над всички бяха клоуните. Участваха във всяка сцена. Осмиваха другите, но по-често ставаха те за смях. Падаха и ставаха, отнасяха ритници и шамари, но сякаш не ги усещаха, а продължаваха с нестихващ ентусиазъм да предизвикват смехът на хората.
Имаше и един чичко с костюм и папионка. Мислеше си, че води представлението. Обявяваше поредният номер и хвалеше изпълнителите и представлението, а всъщност не правеше нищо. Мислеше си, че без него не може, че той е в центърът на представлението, а ни беше досаден и скучен. Смешен чичко. Едва дочаквахме да свърши, за да продължи представлението.

Днес се сетих за цирковите представления от детството си по друга причина. От другата неделя започва предизборната кампания. Започва една поредица, без почивни дни от прояви на кандидатите. Започва едно безогледно харчене на пари, за клипове, концерти, рекламни брошури, сувенири и балони, разбира се. Ако има и захарен памук, ще заприлича съвсем на цирк. Всъщност цирковото представление вече започна. Уж неофициално, но където и да погледнеш виждаш цирковите афиши. Тази година дори нещата ще се повторят два пъти. Няма да скучаем.
Ще почнат турнетата от град на град. На сцената ще се редуват, певци, акробати и танцьори. Клоуни ще разсмиват публиката, а подставени лица в публиката ще аплодират гръмогласно.
Сред всичката тази шумотевица, едни хора с костюми, ще се опитват да кажат нещо, а публиката ще ги изтърпи милостиво, чакайки следващия номер.
Горките кандидати! Хората ще коментират певците и шоуто, а тях никой няма да ги забелязва.

Ефектът на тези представления е нулев. Някой познава ли човек, който е решил да гласува, или пък е избрал, за кого да гласува повлиян от тези представления? Май никой не знае за такъв случай.
Хората ги интересува, кои певци ще пеят на митингите на дадена партия и какво ще раздават за спомен. Сигурен съм, че и тая година подборът на изпълнители ще е добър. Сигурен съм и в това, че никоя партия няма да рискува с представителя ни на „Евровизия”.
Около миналите избори забелязах, че много от партиите, въпреки твърденията, че не харесват чалгата се бяха оборудвали с по няколко поп-фолк изпълнителя. Предполагам, че причината е по-лесното купуване на гласове в този бранш. Това качество се цени повече от политическите щабове, отколкото съдържанието на текстовете.

Всъщност ефекта на тези представления може, дори да е обратен. Още съм сърдит на една партия от предишната кампания за това, че за мен не остана и една рекламна фланелка. Хората носеха по няколко, а за мен да няма! Направо съм възмутен! Ще гласувам за тази партия на куково лято!
Друга партия пък прекали с фойерверките и кучето на съседа цяла нощ не можа да се успокои, виейки на умряло. Загубих си сънят за една нощ, ама тази партия загуби гласът ми завинаги!

Всъщност цялата тази кампания, проведена по този начин е едно безотговорно пръскане на пари. Тези пари не са мои, но не са и на политическите партии. Всъщност част от тях идват от държавния бюджет и като данъкоплатец имам право да протестирам срещу начинът на прахосването им. Независимо, кой ги дава сигурен съм, че могат да се използват за по-полезни неща. Би ме впечатлило, ако някоя партия намери начин тези пари да отидат там, където могат да са полезни на обществото, а не в джобовете на PR агенциите.
Само, че това са само мои глупави разсъждения.

Знам, че никой няма да ме послуша. Няма да послуша и мнозинството от хората, които мислят така. Ще си гледаме циркът и тази година.

„Докато народът е непросветен, от всички изкуства за нас най-важни са киното и цирка. „ (Владимир Илич Ленин)

Тъй като аз вече съм решил, какво ще правя на тези избори, както са решили това и болшинството хора в страната, искам да поздравя всички участници в това представление с припева на една песен, в изпълнение на любимия ми клоун.

А нам все равно!

И не забравяйте захарния памук! Той е много важен!

Вятър

Отпуснал съм се на пейката и гледам небето. Синьо е. Синьо е с онзи неповторим цвят на пролетно небе. По небето са нахвърляни сиво-бели облаци със странни форми. Носят се бавно-бавно по техните си пътища. По навик от детските си години, се опитвам да открия на какво приличат, но вече не ми се удава. Това са просто облаци. Затварям очи и за миг забравям, къде съм. Звуците изчезват и остава само топлият вятър, който гали кожата ми. Няма нищо друго в света. Само топлият вятър носещ живот.
Спомням си един друг вятър. Също топъл, но тревожен. Идва на пориви и събира тъмни облаци. Спира за миг за да даде път на първите тежки капки, а след това се превръща в някаква стихия. За минути става тъмно и само светкавиците, следващи една след друга прорязват мрака. След малко спират и те, а от небето се изсипват ледени перли. Трополят по покривите и покриват земята с чуден килим. Красиви са, но носят разрушение.
Спомням си един друг вятър. Горещ като пещ. Изгарящ кожата при допир. Изгарящ всичко живо, до което се докосне. Напукващ устните и земята. Не го виждаш, но усещаш, как пълни дробовете и устата с прашинки. Изгяря...
Спомням си един друг вятър. Носещ по улиците опадалите листа. Събира ги на купчини, а след това ги разпръсква, издига във въздуха и завърта в луд танц. Носи със себе си студ и влага. Носи тъмни облаци и студени безкрайни дъждове.
Спомням си един друг вятър. Щипе бузите и ушите. Подхванати от него, снежинките се рисуват страни фигури. Превръщат се ледени иглички и се забиват в очите. Красиво е, но носи болка...
Спомням си много ветрове. Имат различни имена и изглеждат различно. Носят различни настроения и картини. Някои са почти неусетни, а с други е по-добре да не се срещаш.
Само, че всички те са едно и също нещо. Просто вятър. Носят нещата от място на място. Не знаят какво носят. Не зависи от тях. Дори и тяхното собствено съществуване не зависи от тях.
Възприемаме ги според това, което носят. Радваме им се, или се страхуваме от тях. Всъщност няма защо. От тях не зависи нищо. Те са само пощальона, подателя е някъде в сянката.

Армиите и хората

Днешният ден освен от многото именяци, се празнува и като ден на храбростта на Българската армия. Още един ден , в който можем да отдадем почит на хората дали животът си за живеем по-добре днес. Историята на вчерашният ден, обаче не е сътворена от генералите въпреки, че на парадът те се пъчеха най-отпред. Историята и това, пред което се прекланяме е написана от обикновените хора.
Вчера прочетох и едно стихотворение(ТУК) и се замислих за пореден път за двойствеността на нещата.
Замислих се за нещо, което би трябвало вече да сме научили в досегашната история на човечеството, но още говорейки за него, използваме стереотипи от минали векове. Замислих се за ролята на армиите в миналото и днес.
Ролята не се е променила. Променили са се въоръжението и униформите, но не и предназначението и целите. За съжаление и днес продължават да са популярни много митове за армиите. Всеки ден се сблъскваме с тях и вече толкова сме свикнали, че ги приемаме за аксиоми.

На първо място стои митът, че основна функция на армията е за защитава страната. В това няма нищо вярно. Основна функция на армията е агресията и заплахата към други страни. Защитата на страната се осъществява от гражданите и. Пример за това са войните в последните години. Мощни и отлично въоръжени армии, с години не могат да установят контрол и са принудени да се оттеглят, за да ограничат загубите си. Срещу себе си те нямат друга армия. Тогава би било лесно. Срещу себе си имат обикновени хора, същите каквито са били българите воювали и загинали при Сливница.

Втори мит е, че наличието на силна армия предотвратява насилието. Също нещо невярно. Всъщност точно наличието на силна армия води до започване на насилието. Да оставим настрана редицата военни преврати извършени с оправданието за въвеждане на ред. Да оставим настрана и използването на армиите за решаване на граждански проблеми, но самото наличие на силни армии води до чувство за безнаказаност, а от там и на агресия срещу други държави.

Трети мит е, че военните технологии ускоряват човешкият прогрес. Също нещо без грам истина в него. Всъщност военната индустрия забавя с години всяко ново откритие, което би било по-полезно за обикновените хора, ако беше общодостъпно. Големите бюджети, отпускани за разработки във военната област, също не са нещо похвално. Дори четвърт от тези пари ще са достатъчни да се премахне гладът на планетата. Това по-малко важно ли е?
Голяма част от тези пари, дори не отиват по предназначение, а се озовават директно в джобовете на „търговците със смърт”.

Четвъртият мит е за дисциплината и непогрешимостта на военните. Всъщност въпреки затвореността на това общество, навън излизат достатъчно кирливи ризи за да ни убедят в противното. Глупостите, които се вършат са уникални. Случаят в Цалапица, още е секретен и такъв ще си остане. През лятото попаднах на друга подобна глупост. Бях чел за нея, но мислех, че е част от фолклора. Колко ли хора са виждали прословутите тунели прокарани в Дунавската равнина с „умната” идея, тя да бъде наводнена при настъпление на Врагът? Аз ги видях. Наистина са уникално прахосване на средства и енергия продиктувано от нечий болен мозък.
Колкото до дисциплината повечето от вас могат да дадат достатъчно примери за обратното.

Днес, когато се прибрах, по неволя гледах репортажи от парада. Не ми направиха впечатление униформите, нито пък официалните лица. Направи ми впечатление, че сред множеството имаше доста деца. Сигурно се радват на блестящите униформи, на стройните редици и оркестрите.
Шарено е, като в приказка. Децата обичат приказките, но дори и не предполагат, какво се крие зад тази. Възрастните, обаче знаят. Защо тогава и те като децата се водят по блясъка?
Преди време един клип с такива играещи си на война деца ме накара да пиша по темата(ТУК). Днес искам само да си пожелая, да бъдем повече пастири, а не войници. Да се грижим за агнето, а не да го жертваме. Защото да спасиш някого е по-достойна постъпка, от това да убиваш.

С почит към храбростта на всички обикновени хора!
Техните постъпки ще се помнят, дори когато вече никой няма да знае значението на думата армия!

За да не остана назад

Сърфирам си между блоговете тези дни, и една тема ми се набива в очите. Пустият политически тест. Понеже гледам, че напоследък е на мода да се дават безмислени линкове към други блогове, ще го направя и аз. Извинявам се, че няма да цитирам всички блогове, в които е лепнат този тест. Все пак имам намерение този постинг да е с ограничен обем. Ще кажа само, че за пръв път прочетох за теста при Балтазар Иванович преди около месец, а причината да го направя и аз беше, че го видях и при Aria. Най-малко очаквах да го видя в нейния блог. (Чувствам известна вина спрямо нея. Това, че и тя нашари блога си с бутони се дължи отчасти и на видяното при мен.) Тогава реших, че пренебрежителното ми отношение към този тест може да е погрешно и хукнах да го правя.
Оказа се лесно. След 15 минути потене, въпреки лошият ми английски, бях горд притежател на резултати във вид на код, който мога да си сложа в блога, за да го видите и вие.
Преди това, обаче малко досадни коментари от мен. Тестът определено е правен от американци за американци, затова някои от въпросите ме смутиха, но успях да се ориентирам.
Например предполагам, че никой българин не би твърдял, че живота на един американец е по-ценен, от живота на няколко индивида от други националности. За част от американците, обаче сигурно не е така.
Лично аз се радвам, че големи компании изнасят производството си извън щатите, но пък съм разтревожен, когато такива фирми напускат България.
Разни хора, разни интереси.
Все пак успях да се справя и с чувство за задоволство погледнах графиките. Гледката ме шокира малко. Не това, че според теста съм демократ, а самата графика. Според нея разликата между социалист и демократ е доста тънка. Това обяснява масовото преминаване в двете посоки в родната ни действителност. Винаги ме е учудвало, как един човек може днес да е социалист, а утре демократ, но сега ми стана ясно.
От другата страна на демократите стоят пък тоталитаристите. Това вече ме обърка напълно, но нямам обяснение и ще го оставя без коментар.
Другата ориентация, с която граничат демократите, като моя милост са либералите. Това вече ми допада. Да си демократ на днешно време звучи малко демоде. Беше модерно на преди години, но времената се променят. Сега разбрах защо всички партии се юрнаха да стават либерални. Когато ми омръзне да съм демоде, знам накъде да се преориентирам.
Добре, че направих този тест. Беше поучително. Вижте само колко много неща научих за себе си и за светът.
Няма да ви досаждам повече. Ето и моята гордост:

You are a Social Liberal (68% permissive) and an... Economic Liberal (31% permissive) You are best described as a: Democrat Link: The Politics Test on Ok Cupid Also: The OkCupid Dating Persona Test

Всъщност моето мнение е, че тестът е абсолютно безполезен, за когото и да било. Аз си загубих с него цял половин час, вместо да прекарам това време навън. Загубих и 5 минути от вашето време, затова смело слагам етикет на постинга- ”Време за губене”.
Денят е пред вас. Вие решавате, как ще го прекарате. Аз ще съм на чист въздух.

Родолюбие

Преди няколко дни писах за това, какво мисля за носталгията. В един от коментарите, slavuncho предположи, че сигурно и след 1878 година е имало носталгия по времето преди това. Тогава си спомних една историческа случка, която когато прочетох ме шокира. Случката не описва носталгията по времето преди 1878 година, но е интересна от друга гледна точка.
Първо за случката: Годината е 1887. Времената са бурни и изпълнени с жестокост. Княз Батенберг се е оттеглил от престола, а властта е в ръцете на назначеното Регентство, водеща фигура, в което е Стефан Стамболов. Великите сили, не могат да се спазарят, кой да бъде следващият владетел на младата държава. Отношенията с Русия са прекъснати и се очаква окупация от нейна страна, а в страната следват бунт след бунт.
В този момент един бивш български политик, живеещ в Цариград представя пред великият везир писмено искане. Невярващият на очите си турски пръв министър, иска пояснение, какво точно се иска от Турция. Отговорът е:
-Окупация на Източна Румелия от турски войски.
Политикът е Драган Цанков, а случката е описана от Симеон Радев в „Строители на съвременна България”, том втори, в краят на главата „Бунтовете в Русчук”. В изданието от 1990 година, стр.611.
Това не е учудващо. Призиви за окупация на България от други страни, са изказвани и друг път в историята ни. Ако някой си беше направил труда да попита, хората извършили тези постъпки за причината, отговорът щеше да бъде: „В интерес на националните интереси!”. Както виждате постъпката не е възмутителна, а достойна за „възхищение”. Извършена е от истински „родолюбци”.
Дали аз не разбирам, или това е по-скоро типичен случай за използване на общоприети ценности за лични цели?

Другата случка, за която се сетих е от миналото лято. При едно пътуване спряхме в едно село и любезни домакини ни поканиха на кафе в новата си къща. Имаха с какво да се похвалят. Всичко в нея беше направено с много вкус и пари, а във вътрешното дворче оградено от висока каменна ограда имаше дори изкуствено езерце с рибки. Хвалеха се хората без да спират. Всички материали бяха възможно най-добрите, които можеха да се купят някъде по широкия свят. Само земята под къщата беше нашенска, но и тя беше покрита с холандски чимове. Каква беше изненадата ни, когато видяхме в задният двор, че почти цялата стена на къщата беше покрита с българското знаме. Предполагам, че размерите бяха около 8х3 метра. Казаха ни, че било правено в Италия по специална поръчка от плат устойчив на времето. това знаме си имало история. Преди две години, съседната къща била купена от германски гражданин. Постегнал я човекът, а във вътрешният си двор сложил и едно тяхно знаменце. Сигурно му напомняло за страната му. Това амбицирало нашите домакини в рамките на месец, върху фасадата на новата къща цъфнало и нашето знаме. Сигурно и до днес си седят едно срещу друго. От улицата не се виждат и сигурно му се любува само съседът напук, на когото е поставено.
Дали и тази постъпка е от родолюбие? Или просто е една демонстрация ?

Сещам се и за нещо друго. За предаванията по една телевизия, които внушават, че родолюбието изисква да мразиш. Да мразиш хората с друг произход. Да мразиш хората с пари и тези, които живеят в мизерия. Да мразиш хората, които са различни и тези, които имат собствено мнение.
Дали пък това не е родолюбието?


Излиза, че родолюбието е доста разтегливо понятие. След годините, когато то се считаше за грях и ни се натрапваше интернационализмът, сведен до любов към една страна, днес отиваме в другата крайност.
Обичта към България е чувствителна струна в душите ни. Колкото и да говорим, за недостатъците на страната и народът ни, повечето от нас обичат искрено България.
За съжаление тази тънка струна ,често пъти се използва за недостойни цели. Всяка всяко начинание подсилено с „вълшебните” думи получава масова подкрепа. Дори не се замисляме, дали това не е поредният халостен патрон, а я подкрепяме автоматично. Често пъти и аз съм скачал без да се замисля с главата напред.
Как може да остана по-назад от другите. Аз да не съм по-малко патриот? Само, че такива реакции, по-скоро приличат на поведението на Алековият герой в банята, отколкото на истинско родолюбие и патриотизъм. Биенето по гърдите и гръмките викове, почти винаги, обаче не са нищо друго освен опит са изтъкване на викащият. Защо ли след като толкова пъти сме били подвеждани, номерът още минава.

Опитвам се да си направя оценка според горните примери. Сигурно няма да ми е приятно да призова друга държава да оправя нашите бакии. Биенето по гърдите, също не ми е присъщо, а пък колкото и да се опитвам да намразя някого, не успявам.

Дали тогава мога да се нарека родолюбец?
А Вие?

Време за губене - 2

След дълги размишления днес реших все пак да кача своя снимка в този блог. Досега ме спираха две причини.

Първата е, че съм от малък град, където хората се познават и интересуват един от друг. Не искам под постингите ми да се събират по двеста коментара на ден, от типа:
-Убаво е, ама много е убаво!
-Те това си го нарисувал като истинско, ама да вземеш да пишеш и за кмета, какви ги върши!
-Владко, бе. Ти ли си момче! Аз съм леля ти Пенка. Нали помниш, че като малки все в нас играехте с нашият Васко? Аз тогава му казвах да чете на моят, ама моят все не слушаше. Той и днес не слуша, ама да знаеш, че все тебе му давам за пример!
-Абе, серсемин такъв! Що си ме изтипосал в миналия постинг. Да знаеш, че това даже не бях аз. Брадчеда Иван беше. Той малко прилича на мене в профил, но иначе не го познавам.

Втората причина е, че не излизам добре на снимка. Не ме лови фотоапарата и това е. Последният път за паспорта ходих да ме снима един приятел. Отивам да си взема снимките, но него го няма. Момичето дето работи ми дава един плик със снимки, но на вратата го отварям и от ужас изпускам снимките. От тях ме гледа някакво грозно създание, което няма нищо общо с мен. Тичам обратно да върна снимките, но момичето упорито твърди, че няма грешка. Аз съм бил на снимките. Даже били малко обработени, иначе съм бил още по-зле. Накрая ми тикна едно огледало под носа и получих втори шок. Уважавам хората, които посещават този блог и ми е малко съвестно да ги стряскам и тях, но пък рано или късно това ще се случи.
Ето и моята снимка. Затворете очи и я вижте:



Определено това, което виждате не е болен от свински грип. Всъщност това наистина е моя снимка, но е обработена с една малка и лека програма. Няма възможностите на фотошопа, но пък е забавна. Има само един инструмент и с него може да се деформира образът във всички посоки. Върши идеална работа за правене на шаржове, дори и от хора без всякаква подготовка. С нея лесно може да удължите носът на „любимият” си политик, или да си отмъстите на началникът си, че ви е пропуснал при поредното повишение. Може да се използва и за корекция на някои недостатъци. С нея лесно могат да се свалят десетина килограма, или пък да разширите раменете си за сметка на талията. Доста по-безболезнена е в сравнение с козметичните операции, и единственият и недостатък е, че не може да промени действителността. Това обаче не е болка за умиране.

Името на програмата е Cartoonist и може да се изтегли от ТУК. От тук нататък всичко е в ръцете на вашето въображение.
Не можах да се въздържа и обработих още малко снимката, за да прилича наистина рисунка. За целта съм използвал филтрите на една друга програма , която ползвам отдавна. Също е безплатна и ми върши доста работа- PhotoScape.
Приятно губене на време:).

.

Обещавам! От мене - каруцата и чифт волове!

В петък пътувах по работа. Неприятна командировка в предпразничния ден, но вече бяхме закъснели с всички срокове по една поръчка. Когото тръгнахме се бяхме разбрали, да се опитаме да договорим сроковете така, че нещата да са приемливи и за двете фирми. Всъщност преговарящият ще е един. Двама с колегата ни водеха за да ни ползват за справочници и ако нещата се объркат, началството да има на кого да прехвърли вината. Пристигнахме на мястото и успяхме да разсрочим частично поръчките, но остана един проблем, който нямаше решение. Най-важната доставка се пада точно след празниците, а нея не можем да изпълним. Зависим от доставчици, които вече са запразнували.
С колегата свиваме безпомощно рамене, но тогава началството за пореден път ни изненадва. Обещава доставката. Той лично гарантира, кълне се във всичко, за което се сети и е толкова убедителен, че ако не сме присъствали на други негови подобни изпълнения, бихме му повярвали веднага. Знае много добре, че няма да спази обещанието си, но отлага неприятните моменти за във времето.

Обещавам!
Замисляли сте се колко пъти в живота си сте използвали тази дума. Човек трудно може да ги преброи.
Замисляли сте се, колко пъти в животът си не сте изпълнявали обещанията си. Сигурно и това ще е трудно да се преброи.
Защо ли даваме обещания, които не изпълняваме?

Горният случай илюстрира една причина за това. Обещава се нещо, нереално , защото изпълнението на това обещание е отложено във времето. Напомня старият виц, част от който съм използвал в заглавието.
Втората причина едно обещание да не се изпълни, е когато е дадено с единствената цел да се демонстрира нещо. Напомня на даваните някога обети. Обещава се нещо, за да създадеш впечатление, да демонстрираш позиция, която е популярна.

Третата причина се корени още в детството. Обещаваме да сме послушни, а пък възрастните ни обещават подаръци, ако изпълним пожеланото. Прилича на някаква сделка, в която и двете страни печелят. Доколкото съм забелязал в такива сделки и двете страни хитруват. Ако не за друго, то поне се стремят другата страна да не разбере за малките им прегрешения. Дали това не се запазва и в поведението ни като възрастни?

Сигурно има и още причини. Не съм си поставил за цел да правя научна класификация на причините. Не съм включил и най-голямата категория фалшиви обещания – тези на политиците. Просто покрай петъчната случка си спомних за едни събития преди три месеца в личният ми живот. Тогава се наслушах на обещания и клетви, изречени с голяма убедителност. Към днешна дата се оказа, че единици си спомнят тези неща. Избирателната памет е полезно качество.
Обещания слушаме всеки ден. Поводите са различни, но общото е, че често се дават с лека ръка. Често пъти се замисляме за последиците, след като сме дали вече обещанието. Обещали сме нещо, което не можем или не искаме да изпълним. Добре де, нищо лошо няма в това. На всекиго се случва да сгреши. Най-достойно е да си признае грешката и да каже, че не може да изпълни обещанието си.
Всъщност още по-добрият вариант е, когато дадеш някое обещание да го изпълниш, независимо от обстоятелствата, при които е дадено. Само, че да нека не изискваме твърде много от себе си. Рицарските времена отдавна са отминали, пък и повярвайте, тогава хората са си били същите и романтиката е присъствала само в баладите.

Накрая за да приключа, нека и аз обещая нещо. Не знам дали ще го изпълня, но нека все пак опитам.
Обещавам, вече да не вярвам на чуждите обещания!
Сега съм спокоен. Вече и аз съм обещал нещо, което няма да изпълня:).

Отровата

Преди много години в една стара къща на края на едно селце се заселила една отровна змия. В началото обитателите на къщата били притеснени от присъствието и, но така и не успели да я изгонят. С времето установили, че имат и полза от това съжителство. Змията се справяла с мишките, по-добре от котката, а пък след като се разчуло за нея и крадците заобикаляли къщата. Това било по-добра охрана и от кучето.
Свикнали хората със змията и даже и се радвали и гордеели с нея. Показвали я на другите, как се припича на слънце и всички и се възхищавали. Красавица била тя.
Минали години и хората толкова свикнали със змията, че престанали да се пазят от нея. Минавали на крачка от нея и дори не и обръщали внимание. За какво ли да се пазят? Тя била част от семейството. Живеела в къщата и различавала свой от чужд.
Само, че един ден без никой да очаква, змията се стрелнала и забила зъби в кракът на един от младите обитатели. Отровата бързо започнала да действа и дори извиканият от близките знахар не могъл да направи нищо. С последни сили умиращият попитал още невярващ на случилото се:
-Защо се случи, така? Та ние сме отраснали заедно! Взимала е храна от моята ръка. Пазил съм я, от враговете много пъти. Какво и стана? Тя е нашата змия.
-Ех, млади момко- промълвил тъжно знахарят.- Змията си остава, змия винаги. Някой ден захапва. Захапва само веднъж, но когато го направи, дали го е направила своя или чужда змия, от отровата и еднакво боли!