Империята(БАН) отвръща на удара

През тази седмица името на България отново се прослави в световните медии. Този път не с поредният корупционен скандал, не с поредните ни сънародници задържани за трафик на дрога или хора, дори не с ловните подвизи на Президента на Републиката. Изненадващо е, че и ББ не е споменат.
Новината, която обходи света и ни извади на светло този път дойде от БАН.
Ако някой не е разбрал и си мисли, че става въпрос за скучни фундаментални открития в областта на физиката, химията, математиката или друго от този род се лъже. В БАН отдавна са над тези неща. Отдавна работят на по-високо ниво и вече имат успехи!
Наши учени са успели да осъществят контакт с извънземни. Поговорили си с тях за времето, за цените на доматите и за изкуството на житните кръгове. Контактът бил осъществен не с тривиалните научни методи, а на по-високо духовно ниво.
Лично аз не се учудих на съобщението. Не се учудих, че за него се съобщава точно сега. След „атаката” от финансовият министър трябваше да последва отговор и той дойде.
БАН(Империята) отвърна на удара. Няма лошо. Когато моят работодател, който ми плаща заплатата каже, че не правя нищо, аз вадя тефтерите и отговарям:
-Не си прав, шефе! Миналата седмица свърших това и това, тази седмица работих по три задачи, от които две довърших, а третата не успях. Утре започвам, работа по нова задача, за която ще ми трябва помощ и малко финансиране.
Очаквах и отговорът от БАН да изглежда така. Очаквах, да се извадят нещата, които наистина са полезни за българската наука и икономика. Има такива неща! Ха тогава да го видим министърчето, какво ще каже? Всъщност не мисля, че БАН трябва да се отчита на министър или президент. Тя е на всички български граждани и отчетът и трябва да е към тях.
Да, ама не! Вместо това от БАН изскочи поредното недоразумение, размахано с гордост и добило бърза популярност. Предишното беше размаханият от президента Първанов антикризисен план, написан като съчинение на ученик в четвърти клас. Половината от подписалите го дори се отрекоха от него, което е още по-жалко.
Жалко, но не и изненадващо. Докато се разменят удари между институциите, все повече проличава, че Академията, която трябва да е повод за гордост за всеки българин е всичко друго, но не и работеща структура. Ясно е отдавна, че са необходими промени. Друг е въпросът, че промените ще отнемат години и не съм сигурен, дали някой иска да ги осъществи.
Пиша тези редове, защото дълги години съм работил с хора от различни институти на БАН. Знам ,какво можеха и могат повечето от тях. Знам и при какви условия работеха и работят. Зная и за отровната атмосфера в научните среди и за начините за издигане в йерархията. Спомням си периодът, когато имаше ограничение и бяха задължени да работят само по теоретични фундаментални изследвания, за сметка на минималната за страната заплата. Много хора напуснаха, но това беше единственият ефект.
Затова ми е обидно от подобни циркови номера. Странно е, че никой от средите на БАН не се противопоставя открито на тях. Странно е, че никой от там не предлага начин и път за да може някой ден наистина да се гордеем с нея. Ние всички, а не само хора известни в науката само с това, че са известни,но имащи претенциите,че представляват българската наука.
Не вярвам, че и това правителство ще успее да се справи със нещата. Все пак се надявам. Иначе ще продължим да гледаме размяна на удари между „Империята” и „Републиката”. Иначе следващото „фундаментално” откритие разпространено от световните агенции ще е, че БОГ пие сутрешното си кафе с някой от нашите „учени”.И се говорят за времето, цените на доматите и лихвите по потребителските кредити.
Дано СИЛАТА да бъде с БАН!

.

Слушате ли джаз?

По време на следването един семестър ни преподаваше една интересна личност. Не мога да кажа, че съм я запомнил с нещо извънредно, като преподавател. Помня я като жена със стил, която често намираше време да отдели някоя минута да ни поговори за поредният концерт, театрална постановка, филм или изложба, която беше посетила и впечатленията си от нея. Кой слушаше, кой не, но всички гледахме умно, а това и харесваше. В краят на семестъра ни изненада с една импровизирана анкета:
„Каква музика слушате най-често?”
Отговорите бяха: Класическа, джаз, поп и рок. Сложихме по кръстче на анкетите и ги предадохме не излизане.
На следващият ден, преподавателката влезе на лекцията цялата сияеща.
-Знаех си! Знаех си, че вашият поток е съставен от изключителни млади хора. Винаги сте ми бели любимци, но дори и аз се оказах изненадана от резултатите: За 73% от вас предпочитаният стил музика е джаз! Браво! А говорят, че днешното поколение било пропаднало и живеело ден за ден. Че мразело да мисли, че нямало цели и ценности. Винаги съм казвала, че това са глупости.
Резултатите от теста изненадват и нас, но не го показваме. На почивката пием кафе и пушим мълчаливо във вътрешният двор.
-Ама какви сме пичове!- обажда се колега, за когото знаем, че слуша само сръбска музика. – То аз драснах на „джас” напосоки, ама като днес и видях на доцентката физиономията, ми стана мило. И днес да беше анкетата, пак щях да си повторя изборът. Някой може ли да свирне някое „джас”- парче? Наближават изпитите, пък ако си засвиркам „случайно” нещо такова по време на изпита, съм сигурен, че ще има единица отгоре.
Не разбрах дали колегата е свирил „джас” на изпита, но тези дни се замислих за друго. Замислих се за старите любими песни и стилове, които се стопяват и остават сякаш в миналото. Защо ли? Не се ли пишат днес хубави български песни? Няма ли ги творците и изпълнителите днес, та навсякъде се лее чалгата.
Често се чуват гласове срещу чалгата. Критики, твърдения, че ни се насажда изкуствено, но това не променя нещата.
Причината? Поне според мен причината е, че точно това се търси и слуша днес. Всъщност нещата не стоят така от днес и не само с песните. С нарастването на материалните и технически възможности хората започват да предпочитат неща, които не ги карат да се замислят. Неща, които не трябва да помнят и не ги ангажират.
Затова се чете все по-малко. Затова и процъфтяват сапунките, затова и тъпи риалити предавания са най-гледани и коментирани.
Те се гледат, те се продават, те носят печалба, а парите са над всичко. Никой няма да инвестира в нещо, което предварително е обречено на забрава и пренебрежение.
През лятото песен по текст на един отличен поет, когото познавах от блогът му спечели второ място в конкурса „Бургас и морето”. Поетът е Пламен Бончев, а песента може да видите ТУК.
Пламен спря да качва в блогът си внезапно преди около два месеца, но едва наскоро разбрах причината.
Оказа се, че проблемът е финансов и с месеци на може да си намери работа. Получих имейл от хора, които желаят искрено да му помогнат, но финансовата помощ не е решението. Проблемът е в обещството и не може да се решава на парче. Блъсках си главата, но не мога да измисля нищо по-добро. Скоро говорих с един друг поет, който още пише, но от години не публикува нищо. Думите му ме шокираха:
-Що не вземе да нахвърля текста за няколко фолк-парчета? Или пак да наблъска на конвейр една еротична стихосбирка? Харчат се като топъл хляб, пък като стане по-известен и си осигури хлябът може да пише и за себе си.
Това ли е изходът? Това ли е бъдещето?
Иска ми се да съм оптимист, но за съжаление трябва да призная: Това е бъдещето, такова каквото по-голяма част от днешните хора го желаят. Или не сте съгласни? Искате ли да проверим? Ще сложа една анкета: „Слушате ли чалга?”
Ще имате три възможности, но няма да чакам резултатите, а ще ги коментирам предварително.
Отговорилите, че не слушат чалга са излъгали. Дори да не я харесват, я слушат. Тя е навсякъде и няма начин да я пропуснете. Просто въпросът ми е зададен неправилно.
Тези, които слушат чалга няма да коментирам, но това ще е най-голямата група, ако се съберат достатъчно гласове, за да е анкетата представителна.
Давам и трета възможност. Защото все ми се иска да бъркам. Защото ми се иска нещата да не са толкова обречени. Аз ще гласувам за нея. Символично и с малко надежда и за хората, като Пламен Бончев.
Аз слушам „джас”!

* Извинявам се, но махнах анкетата.Беше пробна, но се оказа,че пречи на зареждането на блога.

.

Палечка

Навън снегът беше затрупал всичко, но старата Къртица не се притесняваше от студа. В тунелите и беше топло, беше се хранила обилно цяло лято и кожухчето и беше станало гъсто и лъскаво. Още малко и щеше да полегне в леглото си за да заспи зимен сън до пролетта. Обичаше да става понякога и да си похапва, затова беше заредила едно скришно местенце с малко деликатеси. Не преставаше да кръстосва тунелите и да проверява. Трябваше да осигури хубаво проветрение, а същевременно и отворите да не пропускат много студен въздух вътре. Тунелите трябваше да са чисти и да и осигурят път за отстъпление, ако дойдеше неканен гостенин. Все трудни и отговорни задачи, но старата Къртица не се плашеше от работа.
Тъкмо довършваше последната обиколка и таванът на тунела, в който се намираше рухна върху нея. От горе се изсипа пръст, сняг и нещо живо, което тупна върху нея, претърколи се и нададе вик изпълнен с болка. Старата Къртица също нададе вик, но от страх. Втурна се първо да бяга, но прецени, че такова дребосъче не може да е голяма заплаха и се върна да запуши дупката, от която студът нахлуваше без да пита.
-Хей, не може ли по-внимателно!- изписка едно тънко гласче.- Не стига, че съм премръзнала, не стига, че тук е тъмно и страшно, а и някой си да се разхожда върху мен.
Къртицата се стъписа за миг. Срещу нея стоеше едно дребно, треперещо и безпомощно създание облечено в лятна рокличка.
Първата и мисъл да изхвърли натрапника, отмина бързо и сърцето и се сви от жалост.
-Как се казваш, дребосъче?
- Аз съм Палечка. Как така не ме познаваш? Но сега не съм в настроение за подробности. Искам само топлина, светлина и нещо за хапване. Вместо да се туткаш вземи, че направи нещо по въпроса!
-Ела, ела дребосъче. В моята стая е топло, пък и ще намерим нещо за хапване. Само с осветлението съм зле, защото не ми трябва, но си спомням, че в един от тунелите имаше няколко светулки. Стой тук, ей сега ще ги донеса.
След малко двете бяха на топло и светло в домът на Къртицата.
-Къде си тръгнала в това време навън?- попита къртицата.- Нямаш ли си дом?
-Че защо ми е дом? Аз нямам дом. Лятото живях под шипковият храст с приятелите. Знаеш Щуреца, а и Синигера. Пеехме и се смеехме по цял ден. Чудесни другари, но щом застудя изчезнаха някъде и останах сама. Пък сега ми е студено, гладна съм и ме е страх от тъмното.
-Хубави приятели си намерила! Зарязали са те и без дори да се обадят! Знам ги и двамата, що за стока са. Цяло лято се веселят, а когато го закъсат тичат при мен за помощ.
-Нищо не разбираш! Те приятелите са затова- да се веселиш с тях. Пък за помощта, когато имаш нужда винаги се намира някой скучен добряк, който да ти помогне. Нали не си забравила, че съм гладна?
- Не съм, не съм. Сега ще донеса нещо за ядене. Толкова си крехка и беззащитна, че сърцето ми се свива, като те гледам. Сигурно не се и храниш редовно? Не правя много запаси, но тук някъде имам малко коренчета, пък и някое червейче ще се намери. Ще ти направя и чай от мащерка, че като те гледам си успяла и да настинеш.
- Моля! Коренчета, червейче и чай от мащерка? Добре ли чух? Аз не ям каквото и да е. Трябва да си поддържам фигурата иначе ще заприличам на теб. С този небалансирана диета нищо чудно, че си толкова безформена.
Къртицата се сепна за момент, но Палечка беше толкова крехка и беззащитна. Как да и се сърди?
-Добре, добре... само един момент. Тук някъде бях скрила и една две ябълки. Те са полезни, пък и обичам, когато се събудя през пролетта да си усладя живота. Сега ще ги донеса. И ще взема назаем от Мравката малко мента за чая. Хем е полезна, хем е ароматна.
След няколко минути Палечка доволно похапваше, пиеше чаят и с критичен поглед оглеждаше жилището на Къртицата.
-Гледам и се чудя, защо си се завряла в тази дупка. На света има толкова красиви места, а ти под земята. Поне да беше подредила малко, някоя картинка да беше закачила на стената. Пък и виж себе си. С това демоде кожухче само можеш да уплашиш някого. Очилата с тези рамки, трябва да ги хвърлиш. Най-добре ги замени с лещи. Ужас! Ноктите ти са в ужасно състояние. Я вземи ги изрежи малко, пък и малко лак няма да е излишен. Така само плашиш другите!
-Всички „недостатъци” са ми от полза.- въздъхна Къртицата.- Всяко нещо в мен е направено за да ми послужи за нещо. Ако не бяха те, как щях да ти помогна. Благодаря за грижите, но ще си остана така.
-Както искаш.- прозя се Палечка.- На мен вече ми се приспа. Ако пооправиш онова дето прилича на легло, ще полегна да почина малко.
-Всъщност това е моето легло, но легни, почини си. Ти повече се нуждаеш от него. Аз ще си постеля в ъгъла. Демодираното ми кожухче, ще се справи. Вече ми е време и ще се събудя чак напро....
Къртицата заспа, докато произнасяше последните думи. Когато се събуди след месеци, жилището и беше обърнато с краката нагоре. Дори леглото беше обърнато наопаки. В килера не беше останало нищо. Палечка я нямаше никъде. Къртицата се разтревожи претърси тунелите си, а после внимателно се показа през една от дупките си навън. Пролетното слънце припичаше приятно. Потърка заслепените си очи и забеляза Щъркелът, пристъпяш важно от крак на крак.
-Здравей! Да си виждал едно малко, крехко създание. Казва се Палечка. Сигурно и се е случило нещо лошо, защото е изчезнала. Горкото дете!
-Горкото! Ха-ха-ха! –засмя се Щъркелът - Видях „горкото дете” преди два дни. Изглеждаше добре, но ми се оплака, че била принудена да прекара зимата с едно ужасно същество. Била затворена под земята и се отнасяли жестоко с нея. Дали за нея става въпрос?
-Не се сърдя. Пък и не ти вярвам! Не може да е била тя! – промълви Къртицата.- Тя е толкова беззащитна и крехка. Сигурно ще се върне някой ден. Някой ден, когато е уплашена, измръзнала и гладна...
- Възможно е.- усмихна се Щъркелът. –Възможно е да се върне. Възможно е и да не е тя. Или пък... Или пък уж не виждаш, а външният вид е успял да те заблуди. Искаш ли да ти разкажа една приказка за това.
Имало едно време...

.

Зимна снимка

Още е тъмно, но вървя неотклонно по пъртината. Зад мен само на крачка върви приятел. Понякога избързва и ме настъпва, но дори не се обръщам. Снегът под краката скърца на всяка крачка и в тишината шумът звучи злокобно. Студено е, но сме облечени добре. Шапки, ръкавици, шалове и дебелите палта ни пазят.
Пъртината криволичи понякога, понякога се губи от наветият сняг, но двамата не се отклоняваме и на крачка. Указанията са ясни: Само по пъртината и нито крачка встрани! Встрани дебнат невидими опасности.
Снегът е валял целият предишен ден. Валяло е и през нощта, но някой ранобуден е минал преди нас. Преборил се е със снегът и го е разчистил встрани. Издига се като стена от двете ни страни и често достига до раменете ни. Няма сила, обаче която да ни отклони от пътят. Стъпка по стъпка вървим напред към целта.
Внезапно пъртината изчезва. Пред мен се изправя огромна стена от сняг. Спирам на място, а приятелят набрал инерция се блъска в мен и докато се усетим и двамата затъваме в преспата. Снегът влиза навсякъде и в следващият миг се чува плачът ни. Впускаме се на бегом обратно, подхлъзваме се и залитаме на всяка крачка и дори не се сещаме да се отърсим от снега. След десет минути изчистени от снега и забравили за сълзите ни водят към училището. Този път преспите не ни плашат. Водят ни за ръка, а когато до теб има възрастни светът вече не е толкова голям и страшен.
Това се случи, когато бях в първи клас . Още нямах 6 години, защото съм роден през декември. Целият свят ми изглеждаше прекалено голям, но не се плашех. И аз съм голям и мога да се справя с него сам. С един съученик сме измолили да ни позволят сами да отидем до училището. Справяме се разбира се, следвайки инструкциите неотклонно. Маршрутът е познат и точно очертан. Встрани има толкова интересни неща, но го спазваме. Искаме да докажем, че сме отговорни и може да ни се доверят повече и го правим до тази зимна сутрин.
Не зная защо си спомних сега за нея. Вчера гледах прогнозата за времето. Две седмици напред нито помен от сняг, а ми се искаше да има. При нас почти не се усети първият сняг. Дори не беше сняг като сняг. Прехвърча и изчезна, преди да се докосне до земята.
Гледах го и си спомних тази случка. Спомних си и други приятни моменти свързани със снега.
Спомних си дървените шейни с които се спускахме по наклона на близката улица. Спомних си снежните човеци с оранжеви нослета и въгленови очи. Спомних си, снежните топки и крепостите и битките, продължаващи с часове. Спомних си...
Спомних си и ми се прииска сняг. Само, че не какъв да е, а този от детските ми години. Знам, че се е стопил отдавна, но това не ми пречи понякога да си го искам отново.
Знам, че не е същото. За възрастните снегът е студ, влага, кал и неприятности. За децата снегът е само е радост.
Миналата зима се опитах да върна малко това усещане. Имаше хубав пухкав и дебел сняг. Огледах се да не ме види някой, разперих широко ръце встрани и бух. Направих си снимка в снега. Хубава стана, но нали вече не съм малък, забравих най-важното. За да се запази снимката, трябва да има кой да те вдигне. Така и не успях да я документирам. Поне се посмях на воля. Пък и никой не ме видя, което също си е важно.
Сигурно затова чакам снегът тази година. Може би затова си спомних за тази случка. Тази година пак ще опитам да направя снежна снимка. Може би ще успея и тогава снегът ще бъда пак същият, както някога.
Може би...
Може би затова, хем се радвам на слънчевото време, хем си мечтая за сняг. Може би остарявам.
Може би...

.

Аз съм блогър

Аз съм блогър!
Я, па я?!? Море така, така...

Някога, когото пишех първите си постинги, попаднах на текст с подобно заглавие. Впечатли ме. Пожелах си, някога и аз да изрека тези думи. По-късно проумях цялата надутост и безмислие на текста, а и разбрах, че съм грешил през цялото време. Вече бях блогър, но не го знаех.
През месеците, от началото на този блог, никога не съм се наричал така. Не от излишна скромност, а просто не бях сигурен, колко ще продължи поредното ми увлечение. Знаех, че имам да уча още много, а и веднага се намериха хора, които да ми обясняват какво е блогър и как, за какво и колко често трябва да се пише.
Не обърнах внимание на съветите и не сбърках. Тръгнах по мой път и продължавам по него. Доволен съм от това, което правя, а и понаучих това онова. Този блог е едно от нещата в живота ми, които обичам и с които си гордея.
Не мисля, че има голяма разлика между човека, който почна този блог и днешният. Днес правя грешки два пъти в седмицата, а новакът ги правеше по десет пъти на ден, но и тогава и сега блогът е същият. Сменях му премяната няколко пъти, променям подреждането, но основното остава. Сигурно ще продължа с козметичните промени, но основното е нуждата да споделям. Да имам своя трибуна и да я използвам.
Винаги ми е било трудно да дам определение за блог и блогър. Може ми защото всеки блог е уникален и неповторим, както и човекът зад него.
Не са важни „премяната” на блога, нито дори качеството на съдържанието. Всеки има различни интереси и харесва различни неща. Важното е да искаш да кажеш нещо на другите и да го правиш, без да правиш компромиси със себе си. Всеки има срецифичен начин да го прави и това е най-хубавото.
През седмицата прочетох при GombeTo, поредният пример за неразбиране на ролята на личните блогове. След това по темата писа и Балтазар Иванович.
Случката е типичен пример за мисленето на хора, които в животът си са попаднали на един или два блога на познати или пък в някоя социална мрежа. Приравняването на блогър с журналист, политик, писател, поет или каквото и да е друго определение, поне според мен не е правилно. Блогърите са хора с различни професии, различен житейски опит и различен поглед за света.
Другата заблуда, която често се лансира и то главно в средите на самите блогъри е за силата на личните блогове и влиянието им върху обществото. Всъщност единици са тези блогове, които наистина имат влияние. В България дори Иво Инджев и Иван Бедров са по-малко посещавани, от някои сайтове с съдържащи копирани картинки или пикантни клюки например. Нещо повече, повечето от читателите им са постоянни, а за какво влияние можем до говорим тогава?
Само, като още един пример за слабото влияние ще спомена многото блогове, които се родиха около парламентарните избори. Въпреки хвалбите си, че са променили нещо, резултатите показаха, точно обратното. Днес повечето от тях вече не функционират, защото не разбраха основното:
Блоговете са просто още една малка трибуна за хората живеещи днес. Всеки може да я използва, както иска и може. Просто още една възможност за изразяване на позиция и мнение. Променянето на света не по силите им.
Всеки ежедневно търси своята трибуна. Къде ще я намери, дали в нета или извън него е без значение. Важното е когато се качи на нея, да има какво да каже и да го казва, както го чувства.
В този смисъл май всички хора, независимо от това дали имат сайт или не са блогъри.
Тогава, кой съм аз, че да се инатя?
Днес вече с чиста съвет мога да кажа:
Аз съм блогър!

Я, па я?!?
Море така, така:))).

.

Построихме, строим , ще строим

Ще строим завод,
огромен завод,
със яки
бетонни стени!
Мъже и жени,
народ,
ще строим завод
за живота!

Никола Вапцаров

От както се помня, около мен все някой, някъде нещо строи. Самият аз като малък се включвах активно в строителното поприще, но постиженията ми бяха скромни, пък и не бяха много трайни. Пясъчните замъци на плажа, обикновено не изкарваха повече от час. Крепостите от сняг, които строяхме през зимата, дори не дочакваха пролетта, а бяха безмилостно разрушавани от вероломни врагове. Може би най-трайни бяха строежите ми в двора, където с един приятел построихме цяла планина със замъци, оградени с водни ровове свързани с плавателни канали. Често там се разразяваха световни войни, но материалът от камъчета и пръст беше в изобилие и бързо възстановявахме щетите. Когато прораснах, обаче разбрах, че строителството не е толкова просто нещо.
Първо трябва да избереш подходящо място. Всъщност, първо трябва да осигуриш финансирането. Всъщност, първо трябва да определиш точно какво ще строиш. Всъщност, първо трябва да знаеш за какво ще ползваш построеното.
Съвсем се обърках. Това нямаше нищо общо с пясъчните кули на плажа. Детският ми ентусиазъм на строител изчезна безследно.
Само, че наоколо хората продължават да строят. Гледам, че и много не се съобразяват с нещата, които изброих на първо място.
Времената се менят, а с тях и модата в строителството. Общ остава само стремежа, чрез строежите хората да си осигурят частица безсмъртие. От Китайската стена, през пирамидите, та се стигне до съвременните чудеса на технологията причината за строителството е една и съща. Друг е въпросът, доколко успяват да постигнат тази си цел.
Още не съм бил роден, когато България е преживяла поредният строителен бум. Строели са се заводи, пътища, паметници и много, много панелни жилища. Повечето още преди построяването са били обречени, но това не е спряло строителите.
Колкото повече, толкова повече... И разбира се ако може не само повече, а и по-голямо от старото. Щях да забравя! Строели сме и „социализъма”, та даже и аз участвах, но така и не разбрах какво точно строим.
Днес строежите продължават. Строя се хотели, магазини, бензиностанции. Повечето са обречени още преди застрояването, но това не спира строителите.
Колкото повече, толкова повече... И разбира се, по-голямо от старото. Строим и „капитализъма” (или демокрацията) и всеки си го строи, както сам разбира нещата.
Застанали сме с един познат пред новият супермаркет изникнал за месеци. Гледаме и цъкаме с език. Говори се, че до него ще се вдига още един.
-Абе те хубаво строят. Ново и голямо. Като намалеем и поостареем още малко в града, можем да се преместим да живеем в единият магазин, а другият ще го ползваме за пенсионерски клуб. Строят си магазини, а България кой ще построи? Държавата, кой ще построи? Къде ги строителите на България?
Засмивам се, но се замислям, че не е точно така. И аз съм чел „Строители на съвременна България” , но там покрай водещите образи се мяркат и много безименни „строители”. Всеки със своята малка роля в строежа на „сградата” България. Много време е минало от тогава, но строителството не е спирало. Всяко поколение, всеки човек участва. Дори и да не го осъзнава. Дори и аз въпреки, че не обичам строежите.
Един носи тухли, друг вар, трети зида. Четвърти е загърбил останалите и си стяга неговата къщурка. Има и мързеливци, които все гледат да изкръшкат. Има и такива, които все гледат да развалят построеното, но и те са в „бригадата”.
Строим си, пък какво ще излезе така и няма да разберем. Само едно е сигурно. Ще бъде такова каквото го построим.

.

Спящата красавица

-Това вече на нищо не прилича! – Спящата красавица нахълта разплакана в покоите на царското семейство.
- Омръзна ми да се правя на заспала, а разни лигльовци да ме целуват и да се опитват да ме събудят. Последният варварин, не си беше мил зъбите от сто години и за малко за скоча и да го удуша. Искам глупакът измислил това театро веднага тук! Ще го убия! Не! Първо ще го нарежа на парчета и ще го пека на бавен огън. Не! Така ще се отърве много леко, а трябва да се мъчи много повече!
-Отдавна вече е нахранил рибите в морето. – намръщи се Царят.- Също, както предишният съветник, който предложи да се правиш на няма. Като не си си отваряла устата, все някой Принц щял да се излъже. Само, че ти напляска още вторият кандидат и вече не зная какво да те правя.
-Измисли нещо, де!- обади се и Царицата.- Вярно, че е малко дива и устата, но ни е добро детето. Ти вместо да мърмориш и сменяш съветниците, вземи си напъни малко мозъка, че вече не останаха принцове, които да не са опитали.
-Ами аз?- обади се шутът, излегнал се удобно на тронът. – Мен никой ли не иска да пита за съвет? Нищо, ще почакам пък и като се свършат принцовете, аз съм насреща за жених. По съм умен и красив от всички кандидати досега, пък и Принцесата само мен понася. Я погледнете и как ми отива тронът. Роден съм за Цар, но съм омагьосан.
- Я да слизаш от там веднага, че ще заповядам да те напердашат.- засмя се Царицата.- А за съветите, ще минем и без тях. Все някой ще събуди Принцесата и принц или не сватбата ще е великолепна.
Принцесата също се засмя, перна звънчетата закачени на шапката на шута, а след това излезе в градината да се разходи. Не и се спеше. По цял ден се правеше на заспала, а вечер не можеше да заспи. Беше отчаяна и дори за миг си представи Шутът до нея на сватбата и картината не я възмути. Познаваше го от дете и винаги и беше приятно с него. Усети студа и се прибра. Ще се опита да поспи малко, пък каквото излезе.
И сънува странен сън...
На сутринта един слънчев лъч проникна в стаята и погали нежно лицето и. Не и се ставаше. Тъкмо сънуваше, че нейният Принц е дошъл, но след минути бавно отвори очи.
След това изпищя...
На сантиметри пред лицето и се хилеше една зелена физиономия. Принцесата скочи като ужилена и побягна към вратата.
-Късно е вече да бягаш!- се чу гласът на Жабока.- Събудих те и сега по правилата трябва да се ожениш за мен.
- Не става!- възмути се принцесата.- Първо не си Принц. Второ събуждането трябва да стане с целувка! Трето... Трето аз не искам!
-Не бързай толкова.- засмя се Жабокът- За първото, Царят от тази сутрин, поради липса на повече Принцове, заповяда всеки желаещ да бъде допуснат. Опашката е огромна, но аз нали съм дребосък успях да се промъкна. Да знаеш какви образи прередих. Та си помисли, за третото. Пък за целувката не е късно. Може да съм омагьосан Принц и когато ме целунеш, магията да изчезне. Опитай.
Принцесата се замисли за момент. Представи си тълпата отвън и реши, че Жабокът е за предпочитане.
-Добре де! Ще опитам, но със затворени очи. Мисли му обаче, ако ги отворя и не видя Принца, когото сънувам.
Затвори очи и зачака. Причу и се някакъв познат звън от звънчета, а след това усети целувката. Отвори очи и пред себе си вида Шута.
-Трябваше да се досетя.- усмихна се тя.- Приказката за Жабокът Принц, беше любимата ни, когато бяхме деца.
- Е, вече сме възрастни, но тя още ни е любима. Искаш ли да събудим Царят и да го изненадаме? - усмихна се Шутът, но Принцесата уморена и щастлива, беше заспала в ръцете му.
-Красавица! Моята Спяща красавица! –тихо прошепна Шутът.- Цял живот заспива, когато не трябва, но аз ще я чакам да се събуди. Чаках дълго и ще чакам, още колкото трябва. Някой ден ще се събуди. Някой ден...

.

Бъдещето - след двадесет години

Когато се събуди още нямаше 4 часа. Цялото тяло го болеше, а още със ставането кашлицата го разтресе и няколко минути прекара в напразни опити да я успокои. Лекарят се шегуваше, че е от цигарите, а не от мръсният въздух, настанил се в столицата за постоянно. Цигара пушеше веднъж дневно, заради цената им и то по скоро като бунт срещу жестоките ограничения. Китайските газови маски, които всички бяха длъжни да носят на открито пропускаха повечето отрови.
Отвори хладилника , но се отказа от закуската. По пътя щеше да вземе от автомат един „BIG BIG Energy”. Автоматите бяха през петдесет метра и срещу една монета пускаха ароматно хранително блокче и кутийка енергийна напитка. Две такива засищаха гладът за цял ден. Вярно, че се състояха основно от синтетични материали, а и казваха, че причиняват алергии и рак, но за тази цена... Фирмата май беше индийска, но никой не знаеше със сигурност.
Върна се в стаята и седна пред двата екрана. Представляваха тънки гъвкави ленти, с дебелина на лист хартия. Клавиатурата на компютрите също беше от подобен материал. Не се цапаха и драскаха, а бяха и евтини.
Погледна телевизорът. Картината беше от Къщата, а съквартирантите в този час спяха. Тъпо... Поредното издание на Big Brother си беше скучно. Ако не измислят нещо ново, следващото няма да го гледа. Преди две години беше апогеят, когато бивш Президент прави секс с бивша Мис, но с това въображението на сценаристите се изчерпа.
Новините си бяха познати. Поредният скандал за корупция в парламента. Нови заплахи на европейска комисия, че ще бъдем изхвърлени. Нови бомбардировки на американската авиация в Иран. Сирийската авиация беше сравнила със земята Йерусалим, а израелската Дамаск. В Китай продължаваше гражданската война. Градове Триади с Промишлен, Жилищен и Развлекателен район, бяха оградени със стени, зад които милиарди умираха от глад и бяха готови да бъдат роби за купичка ориз. Председателят на Централния комитет на Руската република, размахваше пръст на японците и ги обвиняваше за поредицата аварии в руската Лунна станция. Открито си признаваше, за свалянето на новата японска совалка и намекваше за още „санкции”.
Виж това вече, го засягаше. Лобито на БПЦ в парламента беше прокарало всеобщ данък за обслужване душите на мъртвите. Не стига, че входът в църквите вече беше платен, а и това....
Времето напредваше и вече закъсняваше. Облече се, нахлузи маската и на излизане от блока и се оплези на камерата отсреща. Бяха навсякъде, но вече не правеха впечатление на никого. Да му мислят американците! Още от раждането зад ухото им се имплантираше чип за следене. Разказваха, че е разработена технология, чрез чиповете да се четат и внушават мисли, но май бяха само слухове.
Навън гъста мъгла покриваше всичко, прорязана само от фаровете на неспирният автомобилен поток. Дори да не беше замърсяването, небето пак не се виждаше. Кипеше строителство и се застрояваше всеки сантиметър площ. Дори пространството над улиците вече беше застроено. След земетресението преди три години, много сгради рухнаха. Повечето бяха от строените преди двайсетина години, но имаше и нови. Разказваха дори, че много предприемачи сами са разрушили сградите си, заради застраховките и сигурно беше така. Изгоряха само обикновените хорица, но така си беше откакто свят светува. Сега се строеше наново, и определено имаше нужда. В столицата живееха около 4,5 милиона души. Сигурно към милион бяха нелегални емигранти. Шляеха се навсякъде, но странно тях камерите не ги ловяха. Или пък си плащаха на когото трябва.
Пак се беше разсеял, а времето вървеше. Вдигна яката на якето и се втурна в гъстата мъгла сливайки се с милионите сиви силуети.
Над входа на метрото часовникът показваше 5.00 часа, а датата беше 16 ноември 2029 година.

*
Миналата седмица прочетох при Чуденка – Какво ще е след двадесет години. Не съм пророк. Ако бях щях да се съсредоточа върху числата от тотото. Мисля, че описанието там е реалистично, а темата е интересна и реших да опитам. Мислех да разкажа за един прекрасен нов свят, но в неделя смених аватарът на блога си с черно–бял и сигурно затова докопах четката с черна боя. Можеше и да е по-черно, но съжалих хората, които ще го четат.
Дано наистина съм лош пророк!

.

Пепеляшка

Свърши поредният танц и Пепеляшка задъхана уморено склони глава на гърдите на Принца. Усмихнат, той отмести един кичур от златистата и коса и потъна в очите и.
-Знаеш ли, че от малък все търся нещо? Животът ми е празен. В него нещо липсва, а дори не знаех какво е то. Днес вече знам! Ти си ми липсвала и след дълго търсене те намерих. Искам да си винаги до мен.
Пепеляшка се изчерви, сведе поглед, а в следващият миг побледня. Часовникът над вратата беше започнал да отброява дванадесетият час. Откъсна се от ръцете на Принца и побягна навън. По стълбите загуби едната си кристална пантофка, но дори не забеляза. Беше закъсняла. На пътят нямаше каляска, а само една голяма тиква.
Свали и другата пантофка и се втурна през, разплакана през полето. Храстите късаха дрехите и, драскаха лицето и ,но тя не усещаше. Не усещаше и раните по босите си крака.
-Защо все на мен, Кръстнице? Така ли трябва да свърши единствената хубава вечер в животът ми?
-Не се притеснявай, мило момиче. Твоят Принц ще те намери.- чу се гласът на феята Кръстница, а после Луната се скри зад облак и полето потъна в тъмнина.

Принцът остана за миг вцепенен, а после се втурна след Пепеляшка, но навън нямаше никого. Само една кристална пантофка блестеше като звезда на стълбите.
На сутринта го намериха седнал на стълбите, притиснал пантофката до сърцето си, с поглед вторачен в изгряващото слънце.
-Още днес ще издадеш заповед.- втурна се Принцът при баща си.- Глашатаите да я разгласят навсякъде. На кракът на , която девойка стане пантофката, тя ще бъде моята принцеса. Няма друго краче като нейното.
-Глупак! -обади се Царицата- Това си е стандартен номер 37! Ако освен балове , лов и приказки беше се поинтересувал от нещо друго, щеше да го знаеш. Половината жени в царството носят този номер. За всички ли ще се ожениш? Ще ти се!
-Аз откога ти повтарям, че е глупак, но все го защитаващ.- промърмори и Царят.- На вашият род се е метнал! Все с глупости се занимава, а пита ли кой плаща сметките. Само парите за баловете миналата седмица, могат да изхранят Царството за година. Ще взема да го лиша от наследство и да избера за наследник брат му. Умник е той и все се учи. Одрал ми е кожата. И аз бях такъв като малък.
-Все пари са ти в главата.- ядоса се Принцът.- Като не искате да помогнете, от днес сам тръгвам да търся Пепеляшка. И няма да се върна никога тук. Притрябвало ми е Царството.
-Прав ти път! – ядоса се и Царят - Тъкмо ще видиш, че светът не е бална зала. Пък и може някой ден, да ти дойде ъкъла в главата. Знае ли, човек? На този свят са ставали и по-големи чудеса.
Още по обяд Принцът тръгна да търси Пепеляшка. Обиколи цялото царство, но не я намери. Продължи да обикаля и да я търси по цял ден, а вечер заспиваше притиснал кристалната пантофка до сърцето си. След месеци търсене, се сети, че Пепеляшка може да е от друго царство и тръгна по белият свят. Навсякъде, където минеше показваше пантофката, питаше и търсеше.
След години пътят го доведе пак до неговото Царство. Влезе в двореца, а на вратата го посрещна брат му. Родителите им бяха починали и сега той беше Цар.
-Радвам се, че се завърна в къщи, братко! Ако си искаш тронът, той е твой. Много дълго се забави, но поне намери ли това, което търсеше?
-Не ме интересува тронът. Ти си роден за това, а аз докато не намеря, това което търся няма да спра. Ще мина да навестя гробът на нашите и тръгвам пак на път. Довиждане, братко! И поне ти бъди щастлив!
-Чакай малко! Искам да те запозная с новата Царица. Тя е моето щастие и най-хубавото нещо в животът ми. Ето я идва насам.
Принцът се спря на вратата, обърна се и се вкамени. Пред него стоеше Пепеляшка прекрасна, както в мигът, когато я видя за последно.
-Здравей, Принце! Много се забави. Феята Кръстница каза, че моят Принц ще ме намери и аз чаках, чаках, чаках... Видях те три пъти след онази вечер. Ти обикаляше с пантофката и търсеше. Не ме позна, а аз не посмях да се обадя. Не бях сигурна, дали търсиш мен или пантофката. После един ден моят Принц ме срещна на пътя. Взе ръката ми, целуна я и не я пусна никога повече. Феята не ме излъга. Моят Принц ме намери.
-А пантофката? Пазиш ли я още?
-Да! Ето я, твоя е! Както виждаш и тази приказка свърши щастливо. Всеки намери това, което търсеше и заживели щастливо до краят на дните си....
И заживели щастливо...

.

Страната на „глухите”

Един мъдрец решил да се оттегли в планината и да прекара животът си в търсене на висшата Мъдрост.
Речено- сторено. Намерил си една красива планинска долина и избрал една пещера до голям планински водопад за свое жилище.
Години наред спазвал, строг пост и всеки ден съзерцавал водопада и мислил за нещата от живота.
В един ден усетил, че някаква Висша сила го докоснала го дарила с висшата Мъдрост. Само, че му поставила едно условие: Да я сподели с другите хора. Не с всички, а само с тези, които я искат и отворят сетивата си, за да я приемат.
На другия ден мъдрецът тръгнал на път и в краят на деня се озовал в едно селце. Селяните се били събрали на площада и мъдрецът решил да използва това. Било вече почти тъмно, но той скочил на един камък и призовал за внимание. Когато се събрали започнал:
-Скъпи хора. Нося в себе си висшата мъдрост, дарена ми за да я споделя. Трябва, обаче да знам дали я искате. Освен благо, тя е и товар и я поемате с ангажимента да я споделите и вие с други.
Чакам вашия отговор.
Не последвал, обаче никакъв отговор. Почакал мъдрецът и повторил въпросът си по-силно. И пак още по-силно, но отговор не чул. Ядосал се и викнал:
-Глупаци такива! Глухи ли сте или се правите на такива? Имате шанс да получите нещо ценно без усилие, а аз загубих години за да го получа. Вместо да се радвате, обаче вие се страхувате и гушите. Само едни посредствени умове могат да се държат така!
Селяните пак нищо не казали, но го смъкнали от камъкът, набили го хубаво и го изхвърлили от селото.
Огорчен и разплакан, мъдрецът тръгнал без посока през полето. Стигнал до едно дърво, приседнал под него и уморен заспал.
На сутринта се събудил рано. Погледнал на горе и видял една птица да пее. Разбрал по трептенето на гушката и движенията на човката и, но не чул нищо.
Тогава в един миг разбрал, че глухият е той. От многото години, които прекарал заслушан в звукът на водопада бил загубил слухът си.
Не се отчаял, а тръгнал към столицата на царството. Уредил си прием при Царят. Преди да отиде грижливо записал всичко на един свитък.
Влязъл при царят и му го подал с поклон. Царят разгърнал свитъкът, погледнал вътре, а след това скочил на крака почервенял от гняв. Извикал стражата и им наредил да напердашат мъдреца и да го изгонят извън градските стени.
След час мъдрецът седял насред полето и се чудел къде е сбъркал този път. Нямало кой да му каже, а и никога не би се сетил сам, че царят не можел да чете.

Често в живота се случват подобни неща. Говорим или пишем, а не ни разбират. Търсим причината, а не я намираме. Може би говорим на различни езици?
Не мисля. Не съм пътувал много, но при всяко излизане в чужда страна съм успявал да се разбера с хората, дори без да зная езика.
Просто е. Елементарно дори.
Когато ти наистина искаш да кажеш нещо, а не говориш на себе си на глас, няма начин някой да не те чуе. Когато човекът срещу теб наистина иска да те разбере, езикът е без значение.
Въпрос на желание.

.

Добро ченге, лошо ченге...

Прибираме се по тъмно. Шосето е пусто и само фаровете осветяват странни фигури край пътя. Още час и ще си бъдем в къщи. Уморени и схванати от дългото пътуване търсим с поглед вече познатите очертания , маркиращи оставащото разстояние.
Изведнъж фаровете осветяват човешка фигура с униформа и маха с палката за да ни спре. Шофьорът побеснява:
-Писна ми! Този път да пише акт. Ха да го видим, за какво ще се хване. Този път всичко ми е наред, пък и къде ще ми излезе краят ако храня цялата пътна полиция.
Тази вечер са ни спирали три пъти и всеки път са намирали начин да ни глобят. Не с акт естествено. Униформеният се приближава до колата и докосва с пръсти фуражката.
-Старшина Иванов. Тази вечер има поледица, а и се случиха две катастрофи наблизо. Внимавайте със скоростта и се пазете. Приятен път!
Усмихнат до ушите шофьорът потегля бавно, но след завоя настъпва газта. Бързаме за вкъщи. В следващият миг , обаче рязко намалява и започва да разсъждава на глас.
-Добро ченге, значи? Нещо не е наред. Кой знае какво са измислили пози път, ама аз нали си ги познавам. Добро ченге, лошо ченге. Като по филмите, ама вече им познавам и зъбите.
Намалява скоростта и до краят на пътуването му се привиждат сенки зад всеки завой.
Добро ченге, лошо ченге...
Гледал съм много филми с Доброто и Лошото ченге. Американска класика, но дали в живота е така?
Спомних си случката докато гледах част от новините на „Нова телевизия” в неделя. Почти не гледам телевизия, но се случи да видя репортаж за български полицаи в отдалечен район на страната. Каква ирония- „отдалечен” район в страна, в която най-голямото разстояние е около 700 км. На полицаите там се налагало да ползва и личните си превозни средства на практика всеки ден. Някои напуснали, други били на път, да го сторят. Докато гледах репортажа, не знам защо си представих за миг полицаите без униформи. Опитах се да позная, кое от тях е Доброто ченге и кое Лошото. Не успях. Виждах просто като обикновени хора на работа, всеки със своите си проблеми. Както случайните хора, които срещаме всеки ден на улицата. Не можеш да познаеш, кои са Лошите и кои Добрите.
Никога не съм харесвал военните и полицаите (милиционерите преди години). Така и не съм се замислял защо. Една анкета за работа преди години ми изкара следният резултат: „Обичате дисциплината, но мразите униформата.”
Проблемът не е в униформите. Знам, че е така. Не униформата прави Човека „ченге”. Дори без униформа във всеки от нас има Добро или Лошо ченге. Живеят си заедно, но единият винаги води. По-силен е и се показва на повърхността. Както в старата индианска притча за двата вълка- побеждава единият, този когото храниш.
Елементарно нали? Също като в американско криминале. Да, ама не. Не става толкова лесно. Има различни теории, защо в един побеждава Доброто, а в друг Лошото. Само, че всички си имат недостатъци и убедителни примери за обратното.
Гледам светът днес. С намръщени хора по улиците, с всекидневните скандали и грозни случки. Тук там се мярка някое усмихнато лице, но се чувствам уморен. Все по-често ми идват на ум мисли характерни за Лошото ченге. Все по-често забелязвам това и в постъпките си.
Все по-често се замислям, как да „нахраня” Доброто „ченге” в мен. Все по-трудно става. Все по-често не мога. Дори вече не знам дали е добро.
А Вие как успявате?

.

Прочети това

Съдбата е жестока към старите постинги. Ако не се прочетат веднага животът им обикновено е до следващият качен материал в блога. Наистина след това Google, насочва хора към тях, но ако са в малък блог, читателите са изключение. Виждал съм хубави неща в блогове, които имат 20-30 посещения дневно и винаги ме хваща яд на това.
От повече от месец имах неоформена идея, за създаване на блог, в който да се събират линкове към нещата, които ми харесват. Посетителите на този блог, да бъдат насочвани директно към местата с оригиналните публикации и да имат възможност да споделят и те на други места това, което им хареса. Така в тези блогове ще има повече посетители, а надявам се и някои от тях да станат редовни.
Знаех, че за сам човек това е непосилна работа, затова съм благодарен на Блага и Балтазар, че се съгласиха да участват.
Имах идея да поканя още трима човека за началото, но поради една или друга причина оставих поканите за днес.
Ще се радвам Лили, Димитрана и Павел Николов да се съгласят да се присъединят. Всички те прекарват повече време по чуждите блогове, отколкото в своя и ще имат какво да допринесат да разнообразието на темите.
Моля ги да се обадят на имейл prochetii@gmail.com и да дадат свой имейл, на който да им изпратим поканата за при съединяване с администраторски права. Има и други, които ни се иска да поканим, но нека видим как ще тръгне проектът. Мисля, че в бъдеще ще е добре да се присъединят и още хора, но нека първо стартираме.
При повече участници, ще има по-голяма разнообразие, а и ще се елиминира факторът на личните симпатии. Ще се наложи и да намалим броят на добавените за ден неща, от един участник, за да не се претрупва информацията. Ако някой има желание, нека се обадят на имейла на новия блог.
Блогът е напълно некомерсиален и ако има полза, то тя ще е за другите, а не за участниците. Всъщност ще имат и те. Участниците ще имат право да добавят ограничен брой линкове към своите блогове, но не това ще е основното в блога.
Вижте основните принципи на новият блог:
За този блог
Вчера качихме първите неща, а има и още неща доуточняване, но едно по едно. Като за първи ден нарушихме леко правилата, но в бъдеще ще се придържаме към тях. Основното е принципът на доверие между участниците, а другото ще се нареди. Не без значение е и Вашият интерес и подкрепа. Ще се стараем да има за всекиго по нещо, което да хареса.
Това е. Ако имате въпроси и препоръки кажете ги. Ще бъдем благодарни!
Начало е от този монент!
Прочети това!

*
Специално БЛАГОДАРЯ на БЛАГА за изработените чудесни банер на блога и типовите изображения!!!

.

Свински грип

В селската кръчма беше студено и задушно. Облаците тютюнев дим се стелеха ниско, сливаха се с пушека от печката и създаваха неповторими картини.
Печката не искаше да се разгори и пуфтеше възмутена от мокрите дърва, с които я бяха натъпкали. На една маса в близост до нея, седяха трима души. Мълчаливо отпиваха от чашите загледани пред себе си и дори не усещаха студа и пушека.
-Болен е. Много е болен. Докторът го прегледа и каза, че състоянието му е критично. Ако съм се обадел седмица по-рано, щяло да има надежда, но сега не давал никакви гаранции. Пенке, бе я сипи по още едно малко, че ми е тежко на душата.
Бай Иван, свали шапката си, приглади косите си и пак я нахлупи. Една сълза се търкулна по бузата му, но той не и обърна внимание. Така и не се разбра, дали сълзата е от мъка, от димната завеса или пък от домашната ракийка.
-Отчаян съм. Никога не се предавам, но този път не мога да се лъжа. Вчера гледах и по телевизията за болестта. Страшно нещо, ей! Това Америка, това Европата, това даже и Съюза, като ги е подхванала - мори наред. За Китай няма данни, но там и без това са много и даже ще благославят болестта, че ще им намали прираста.
Никой не знае от къде се е появил този мор, но предполагам, че са го пуснали нарочно. Проклетите фармацефтични компании сега ще напълнят гушката. Големците са се подготвили предварително, а ние простите да мрем. Ех, сърцето ми е на топка, защото не мога нищо да направя за него. Дробовете му били пълни с вода и диша на пресекулки. Не се помръдва даже, а само ме гледа с тъжните си очи, а в тях мъка, мъка...
-Защо не опиташ при баба Цонка.- обажда се кръчмарката.- Миналата година, като бях болна ме цери. Даде ми някаква мас за мазане и забърка билки ли, що ли не зная. Изгори ме и отвътре и отвън, но за два дена бях кукуряк. Разбира си от работата жената, а и на колко хора е помогнала, пък и пари не взима много.
-Ходих и там.-въздъхва бай Иван.- Вдигнала е жената ръце и вика, че е безсилна. С тази чума, не можела да се справи. Имало една баба в областният град, тя помагала понякога, ама не взимала всеки. Табиетлийка била и си подбирала, кой да лекува. Кметът бил ходил и него върнала.
-И аз гледах по телевизията.- обажда се Стойчо.- Страшна работа, ей! Разпуснали всички училища, а болниците били препълнени. Лекарствата свършили и хората си мрели като мухи. Другата седмица щели да обяват военно положение. Само военните ще ни оправят. Ще деблокират резерва за лекарства, а и ще въведат малко ред в държавата.
-Като спомена за кмета, вчера ходих до кметството.- включва се и Стоян. – Трябваше ми един документ за нивата. Влизам аз и още от вратата косите ми се изправиха. Вътре пълно с някакви маскирани. просвам се на земята и се моля това да е само обикновен обир. Пет минути лежа, а маскираните се смеят. Не било обир, а кмета издал заповед всички да са с маски, за предпазване. Нахлузиха и една на мен, ама като излязох я хвърлих. Пречи да се диша, пък каквото ми е писано. Другата седмица щели и цялото правителство да оборудват с маски. Че и президента даже. За Бойко поръчали специална маска- прозрачна. Щото не вървяло да се показва по телевизията и да не го познават хората.
-Ех!- въздъхва бай Стоян.-сега каквото и да правят вече е късно. Отива си и нищо не може да го спаси. Остава.... Остава само едно. Да му спестя мъките и да му помогна да си отиде по-скоро. Жал ми е, но друг начин няма.
Зад бара се чува шум от счупени чаши и Пенка се показва пребледняла.
-Добре ли чух! Не те е срам дърт вампирин! Как ще убиваш детето бе! Ти сърце нямаш ли! Вън от кръчмата и да не съм те видяла повече тук, че и на улицата да те видя ще те заплюя. Отивам при кмета да вземе мерки и да те приберат където трябва.
- Ама... Ама Пенке, бе! Чакай малко! Кой говори за детето? Гошко е болен бе, душко. Гошко, прасето ми. Нали го помниш, това дето пролетта от тебе го взех? Юнак стана той, ама вече бере душа. Така му било писано, ама утре още по тъмно ще му спестя мъките.
Отивам да наточа ножовете и да подготвя лампата, пък и да кажа да бабата да се подготви. Утре дружина Ви чакам още в шест часа. Да хванем студеното, пък после ще донесем и тук да се почерпим.
Пък ти Пенке, да извадиш от хубавата ракийка, а тази отрова да я скриеш, че утре ще е празник. Да полеем събитието, пък каквото ни е писано не можем да го променим. Ако е речено да мрем от свински грип, кола няма да ни сгази.
Ха със здраве!

.

Блог на деня - ново

Преди време в Свежо.нет имаше една полезна рубрика- Блог на деня.
Не беше много популярна, но беше едно от местата където в началото, когато започвах съм намерил някои от блоговете, които следя и досега. Рубриката отдавна я няма. Най-вероятно мястото за реклами е било малко и рубриката се е оказала излишна. Твърди се, че пак ще се възобнови, но кога и как никой не знае.
Вчера Балтазар Иванович, стартира нов блог – БЛОГ НА ДЕНЯ и си спомних за старата рубрика. Блогът дава същите възможности, като рубриката. Надявам се тази инициатива да се развие и да продължи дълго във времето.
Днес е ще бъде излъчен първият блог. Знам, че много хора не обичат да гласуват, но все пак поглеждайте от време на време.
В този случай не е важна „победата” и няма победители. Това е начин да номинирате блогове, които харесвате и да обърнете внимание на повече хора към тях. Това е още един начин други хора да достигнат до тях.
Аз поне ще го следя редовно, а и ще номинирам. Номинирам предимно малки интересни за мен блогове, които имат своето място в блоговото пространство. Без тях то би било сиво и еднообразно. Надявам се и другите блогъри да го направят, защото подобни инициативи са полезни за всички.
Още веднъж успех на новото начинание- БЛОГ НА ДЕНЯ!

.

Шехерезада

Шехеразада беше бясна. Носеше се като вихър през покоите си, а слугините се притискаха до стените пребледнели от страх. Черните и очи хвърляха мълнии върху всеки, който застанеше на пътят и. Захвърли тежката книга, която държеше в ръка и счупи огромната китайска ваза до вратата.
Спря за миг уплашена от себе си. На вазата беше изрисувана самата тя в естествен ръст. Беше подарък от цар Шахриар. Изработена по специална, спешна поръчка и цената и без транспорта беше по-голяма от тази на едно малко царство. Спомни си мигът, когато я видя за първи път и се усмихна, но в следващата минута отново кръстосваше ядосано покоите си.
-Приказки, приказки, приказки! Омръзнаха ми вече! Пък и от къде да ги намирам? Изчетох всички стари книги, разпитах всички пратеници от далечни страни, но приказките свършиха. Вечерта наближава и царят ще дойде, ще се разположи удобно и ще иска приказка. Сякаш аз съм неизчерпаем източник. Омръзнаха и и приказките и той!
Всъщност е сладък. Грижовен, мил и щедър. Знае как да се държи с една жена и мисля, че ме обича по своему, но...
Иска си приказката. Като малко дете е. Три деца вече му родих, но вместо на тях, трябва да разказвам приказки на него. Пък и все трябва да се съобразявам с настроението му. Ако е тъжен, приказката, трябва да е весела. Ако пък е ядосан, трябва приказката да го успокои. Ако има важно дело на другият ден, приказката трябва да има подходяща поука.
Той мъж ли е? Най- великият владетел на Земята, а се държи като бебе! Вече и слухове се носят и съседните владетели, вместо злато и скъпоценности му изпращат книги с приказки. Чули били, че обичал приказките. Взимат го на подбив, а той само се усмихва и нищо не казва.
Тази вечер няма да има приказка! Ако иска да ме прати на палача, ако иска и сам да ме убие, но КРАЙ! Никакви приказки повече!

Успокоена и уморена Шехеразада се разположи на леглото си и неусетно заспа. Когато се събуди, вече беше нощ, а на вратата смутено усмихнат стоеше цар Шахриар.
-Здравей ,скъпа! Каква изненада си ми приготвила за тази вечер? Вчера приказката беше прекра....
-Изчезвай!- кресна Шехеразада- Няма приказка тази вечер! Не искам да те виждам!
Цар Шахриар отстъпи смутено назад, но гърбът му опря в стената и нямаше повече накъде.
-Главоболие, ли скъпа? Нищо, все някога трябваше да се случи. Ще мина без приказка тази вечер, пък утре...
-Нито утре, нито вдруги ден, нито другата седмица! Край на приказките. Мразя ги! Не ме интересува, че ти искаш приказка. Някога да беше попитал, какво искам аз!
Шехеразада запрати нощната лампа по уплашения Шахриар, но не го уцели, сви се на кълбо и заплака. Лампата се разби и запали завесите, но нямаше кой да забележи това.
След миг почувства ръцете му на раменете си, а след това гласът му я докосна и пресуши сълзите.
-Защо не ми каза това по-рано, скъпа! Аз също не харесвам приказките, но те бяха едно от нещата, които ти доставяха удоволствие. Не ми даваше сърце да разваля настроението ти, пък и когато разказваше беше толкова красива!
- Идиот!- усмихна се през сълзи Шехеразада.- Искаш ли една приказка? Сетих се за нея преди миг.
-Не днес, скъпа. Може би утре или другата седмица. Днес ще празнуваме, но първо трябва да угасим огънят, защото иначе ще се нуждаем от нов дворец. Всъщност, защо пък не? Нов дворец, ново начало. Както в приказката...

.

Топло

Сивото коте се е проснало близо до печката и не помръдва. Само по козината му преминават бързи вълни в такт с мъркането. Спира за миг, след това пак започва в бърз ритъм и усилва звука до край. Не мисли за нищо, просто се наслаждава на топлината от бумтящата печка. Тялото му попива всичката, която успее и не мисли за студеното време навън.
А навън е студено. Термометърът е паднал под нулата, а за утре прогнозата е за по-голямо застудяване и сняг. Няма да е сняг, а ще е пронизваща виелица от ледени кристали, примесени с дъжд, но котето нехае. Протяга се и се прозява сънливо, а след това застива така, изпънато и щастливо.
Нямам коте. Съществото, което попива с всяка част на тялото си топлината съм самият аз. Прибрал съм се намръзнал от работа, запалил съм печката, прегледал съм пощата и се наслаждавам на топлината. Не искам нито да мисля, нито да правя нещо. Искам това да продължи вечно.
От колонките звучи музика и започва хубава непозната песен, но ме мързи да се протегна и да видя, коя е. Не е спешно. Нищо не е спешно, нищо няма значение.
До утре. Утре пак ще се тича, пак ще се мръзне, пак ще се боря за насъщният. Днес само топлината от печката е важна.
Неусетно се пренасям на остров сред океана. В краката ми се плискат малки вълнички, а топъл вятър гали лицето ми. Океанът е застинал като огледало и само от време на време, някоя вълна надига белият се гребен и се понася към брега. Разбива се в краката ми, а после отново настъпва затишие и спокойствие. Не помня откога съм там, но ми се иска мигът да продължи вечно.
Тихо е. Няма го шумът от хиляди хора и автомобили, няма телевизия, вестници и шумна човешка суета.
Тук сме само аз и океанът. И топлината....
Няма и Интернет, но не ми и липсва.
Ех мечти, мечти...
В този миг ме стряска шумът на усилен до край телевизор, някъде във къщата и всичко свършва. Връщам се отново в къщи, но настроението се е запазило. Компютърът мърка, като доволно коте, а печката бумти.
Протягам се и се прозявам, а умората от деня е изчезнала. До утре.
Утре ще е по-студено от днес, а скоро идва и зимата, но аз обичам студа. Обичам и топлото.
Парадокс?
Не, просто чувството да влезеш премръзнал в затоплена стая и да почувстваш как топлината разтапя висулките в теб, е приятно. Приятно е да стоиш на прозореца, загледан в ледената виелица навън и да се любуваш на красотата и.
Приятно е и топло...

.

Всеки може да рисува

Преди месец се рових в старите неща на тавана и попаднах на една папка с рисунки. Повечето са прерисувани картинки от обложки на видеокасети с детски филмчета. Оцветени са в странни цветове, излизащи от контурите, но ги гледах с умиление. Спомних си времето, когато ги правих за племеницата ми. Първата направих за да спася вертикалните повърхности в къщи. Малката беше в творческият си период и изкуството на графитите я привличаше неудържимо. На всичко отгоре и бяха подарили комплект фулмастери и изследванията и върху формите и цветовете изумяваха всички. Често възхищението от творбите и не личеше в реакциите на околните, но това не я притесняваше особено.
След първата скица, която направих вече не искаше да погледне друго и в един период се налагаше почти денонощно да залягам над листа. А малката оцветяваше и оцветяваше.
Когато бях в пети клас се запалих по рисуването. Мой роднина беше художник и водеше група, но така и не пожела де ме вземе. Обяснението му беше, че ако човек има дарба не му трябват уроци. Сам ще открие своят път. Предполагам, че просто е видял, че не ставам за художник и ми е спестил разочарованието. Имах достатъчно други интереси и забравих бързо за това, но така и не се научих да рисувам.
След години един съученик ме съжали и ми показа някои техники. Оказа се, че рисуването не е толкова сложно с подходящ учител. Създаването на едно изображение, разгледано етап по етап вече изглежда проста работа. Не станах художник, но се научих да правя елементарни скици и да копирам графики сравнително добре.
В петък Руми подхвана една инициатива – Нарисувай ми , след нея се включи и Блага - „В джобчето ми дрънкат, семки и бонбонки...” – провокирани спомени и Gloxy – Floxy - Моите графити инсайд ... или "Липсваш ми, бабо!".
Аз както винаги, се дърпам от подобни инициативи, но след кратко колебание реших да се включа с едно ръководство за рисуване на елементарни муцунки. Ако знаех, колко труд ще ми коства не бих започнал, защото установих, че мишката не става за рисуване. Не, че не го знаех и преди.
Все пак успях, но предварително, моля да ме извините за кривите линии. Важен е принципът и последователността.
Започва се с бял лист и молив. Първо се рисува нослето, като малка елипса. Добавят още две елипси за муцунката, а след това се оформят очите. Това е основата, от върху която започва да се твори:



Първо ще нарисуваме зайче. Ето как става:



Вече почти прилича и остава да се добавят мустаците, а оцветяването остава за накрая. Ушите се получиха малко къси, но не прецених размера на изображението.



От същата основа с малки изменения, оформяме и коте:



Още няколко линии и оживява:



Накрая ще оформим и едно лъвче, което не стана добре, но търпението ми се изчерпа:



Опитайте и Вие. С молив или маркер нещата определено са по-лесни, а с малко въображение, от същата първоначална основа можете да оформите и кученце, лисиче, таралеж и още и още.
Не са професионални рисунки, но ще са радост за малките палавници. Пък и за по-големите и големите:). Защото рисуването е преди всичко забавление.
Защото всеки може да рисува.

*
Блага ме подсети,че съм пропуснал и Златина и се коригирам без бой.
Имаме си кончета от върбови клончета...

.