Моята борба срещу социализма (спомени)

Миналата седмица в един коментар под пост (Воайорството), Павел Борисов разказа, как е провалил надничането през ключалката на една партийната секретарка и на шега каза, че ако включи този епизод в автобиографията си можело е да се изкара дисидент(активен борец срещу социализма). Когато го прочетох се засмях, защото си спомних подобен случай, но мисълта ми отплесна за дисиденството. По мое време дисиденти нямаше. Имаше активни борци срещу фашизма, но нещата бяха същите. Не беше важно какво си правил преди време, а какво ти пише в автобиографията.
В България активни борци с лопата да ги ринеш, но заслугите на повечето се състоят в това, че са погледнали накриво патрийният или комсомолски секретар. Повечето са го направили, когато той не е гледал към тях, но това не омаловажава факта.
Затова пък двадесет години след режима, все повече хора си спомнят за тези си действия. Някои дори са издали вече и мемоарите си, други ежедневно пишат за това в блоговете си. Най-шокиращо за мен беше, когато видях „спомени” от онова време написани от 25-30 годишен младежи. На всичко отгоре подобни писания определено се поощряват и се дават за пример.
След изненадата се замислих, върнах се във времето и нещата си дойдоха на място.
Защото за борбата срещу социализма и режима, възрастта не беше пречка. Тук ще разкрия една малка тайна:
Режимът рухна през 1989 година по една единствена причина- моите целенасочени усилия, още от най-ранна възраст.
Не искам да се хваля, но тези неща трябва да останат в историята.
Започнах Борбата още от първи клас. Съвсем умишлено рушах социалистическото имущество, газейки затревените площи гонейки топката. На всичко отгоре издрасках целият си чин с надписи, които само на пръв поглед изглеждаха безмислени. В тях беше скрито тайно послание призоваващо за борба срещу режима.
Във втори клас унищожих съвсем съзнателно и чавдарската си връзка. Точно преди едно тържествено събрание я омазах с мазина от баничка, а за капак я полях и с боза. След това скрих следите, като я изхвърлих в една кофа за боклук.
В четвърти клас ми се падна да нося портретът на Георги Димитров на една манифестация. Тежък беше, но истинската причина да го захвърля в една локва и да се скрия на сухо от проливният дъжд, беше моята борба срещу култът към личността.
Продължих дейността си в посока на терористичната дейност. В следващите години опитах създаването на експлозиви от всякакви материали, като най-големи успехи постигнах в ракетостроенето. За съжаление проектираните и изработени от мен от ракети достигаха обхват максимум до 10 метра. Нямаше и как да увелича мощността им, защото материалите с които разполагах бяха само консервни кутии и карбамид.
Виждайки, че тероризма е бита карта се ориентирах отново към идеологическият фронт. Определено беше по-трудно, защото ДС не спеше, но резултатите бяха по-ефективни.
Сред нещата, с които най-много се гордея бяха използването на томче от събраните произведения на др. Живков за правене на книжни самолети, с които мислех да емигрирам в Америка и да заживея животът на волен индианец. Все пак останах, но само за да довърша Борбата. Няма да влизам в подробности за следващите си геройски постъпки (тях ще запазя за мемоарите си) и ще премина направо към събитията през 1989 година.
Бях със състуденти съмишленици на производствена практика в едно малко градче. Вечер вечеряхме в единственото ресторантче на града. След вечеря пийвахме по чашка и започвахме пропагандата срещу режима. Днес някой може де си помисли, че разказването на политически вицове не е нищо, но в онези времена си беше опасно оръжие и за двете страни. Хората там бяха кротки и свити и първоначално се правеха, че не чуват , но след час ресторантчето кънтеше от смях. На следващата вечер ни посрещнаха от вратата и търпеливо ни изчакаха да завършим вечерята и да започнем пак. В ресторантът имаше и правостоящи, а по прозорците се бяха събрали любопитни.
На третата вечер, обаче когато започнахме да разказваме, тишината ни озадачи. Огледахме се и видяхме на една маса в ъгъла двама униформени милиционера. Тогава милиционерите и военните никога не сваляха униформите, а пистолетите им бяха вечно на кръста в очакване на врага.
Вече бяхме преполовили репертоара си и място за отстъпление нямаше. Разбрахме, че решителният ден е настъпил. Погледнахме опасността в очите и хвърлихме в боя вицовете за милиционери.
Врагът не издържа жестокия удар и се огъна. Младият милиционер целият червен, скочи от масата, хвана се за сърцето и промълви:
-Ох! Ако др. Живков научи, какви змии храни с парите за образование, няма да го преживее. Ще се... Ще...
Тук по-старият милиционер избухна в смях, хвана подръка колегата си и го изведе на чист въздух, като през цялото време се държеше за корема.

На следващият ден се прибрахме в София, а след седмица съобщиха, че др. Живков си е подал оставката. Веднага разбрахме, че докладът за нас е достигнал до него. Изправен пред такава опасност, той се беше предал.
Отначало никой не вярваше, но после от нищото се пръкнаха герои, които твърдяха, че те са го свалили. Само няколко човека знаеха истината и до днес никой от тях не е проговорил. Днес открехвам страницата, но ще запазя имената в тайна. Ще ги научите, когато излязат мемоарите ми.

.

14 коментара:

  1. Пък аз скъсах онова книжле червеничко къде ме караха да го уча наизуст че да влизам и да ставам комсомолец, да пиша ли мемоари :)

    ОтговорИзтриване
  2. Активното борене под формата на детсво си е нещо нормално.
    Сегашните ще разказват "едно врееееме, когато бяхме първолаци..." Все нещо ще сборят да има за мемоарите :D

    ОтговорИзтриване
  3. Нещата са много прости.
    Мисля, че последните активни борц (АБПФК) бяха одобрени през 1988 г. Очевидно, от гледна точка на възрастта, беше възможно, но... Искам да кажа, че това „звание“ се бе превърнало в отплата за нечия верност и бе изгубило смисъла си, но даваше сериозни привилегии.
    Сега нещата са по-лоши. Хлапаци и хлапачки, много от които внуци на същите АБПФК, чули някакви глупости от баща си, като е бил на някоя и друга ракия и... ела да видиш! Бащата смазан от комунизма, пък те два пъти повече...
    Най-смешното/жалкото/трагичното е, че най-много пишат бивши щатни политически работници, както и креатурите от БЗНС, ОФ и профсъюзите. След тях се нареждат тези, които чукаха на всяка врата, само и само да влязат в някоя от гореописаните организации, но не можаха...
    Показателно е, че хората, които наистина бяха против тогавашната власт и имат какво да споделят, днес не са активни с писалките/клавиатурите... Очевдно, това е въпрос на вътрешна убеденост. Познавам и не един и двама комунисти, които отказаха да станат АБПФК, но... това е наистина много дълъг разговор...

    ОтговорИзтриване
  4. Ами ти и Славунчо сте се изразели достатъчно, аз споменах нещо миналата година :http://kjelqzkov.blogspot.com/2009/12/blog-post_507.html
    Повече в мемоарите ми...Тези дни описах (Народна вафла -Венелин ,един от малкото останали опозиционни кандидат-депутати, на който "не му е провървяло в живота" :)))Впрочем,ТУК се забеляза разликата - по-младите не забелязаха тънката ирония и не сванаха съвсем ЗАЩО не му е провървяло :)))
    А по принцип, до 1960г другарите се бяха "справили" с реалната опозиция...Георги Марков и още един двама бяха от т.нар. "врагове с партиен билет" и остана ЕДИН Илия Минев, който е в книгата на Гинес като полит-затворник с най -голям "стаж" в затвора в СВЕТА ..Следван от Нелсън Мандела, мисля имат няколко години разлика...(Писах за това в другия блог декември м.г.)..и когото дори не допуснаха на трибуната на първият митинг1989г...
    А Кошлуковци и Догановци не ми се коментират :)))

    ОтговорИзтриване
  5. И аз имам доста материал за мемоари :), бунтарското в мен никога не ме е напускало. Не мога да се похваля, че имам нещо общо със свалянето на тогавашния режим, но имах куража да отстоявам позицията си, дори в онези условия. Естествено получавах не дивиденти, а партийни шамари. Но сигурно това ми харесва, защото продължавам да казвам това, което мисля.

    ОтговорИзтриване
  6. Дааа...Ето и тук -- http://bulgaria1989.wordpress.com/2010/01/25/in-memoriam/ - такава е съдбата на шепата истински борци, на които им биха и след 1989г ....А сегашните "демократи" си вирят ...и мечтаят за летящи чинии:)))

    ОтговорИзтриване
  7. ..биха шута ...пропуснал съм (ама ,ония не пропуснаха :))). лошото е, че ние ,помнещите намаляваме...За това казано е :"По ДЕЛАТА им ще ги познаете"...не по думите :)))

    ОтговорИзтриване
  8. :)Извинявам се,че няма да отговоря поименно на всички, но не чух аплодисментите:)))Обикновено под такива "спомени" са много:)))

    ОтговорИзтриване
  9. Владо,малко преди да коментирам прочетох онова, дето съм дал линк горе (то е в блогрола ми) ,както и това, що е писал Славунчо, и за туй ме изби на там...Мога да дам и разни лични примери, ама за мемоарите нищо няма да остане:)))
    А иначе, така е - скромността краси революционера :)))
    Стига ти тая награда, да виждаш щастливите и свободни хора, заради които си се жертвал на времето :)))

    ОтговорИзтриване
  10. А, хич не си мисли, че твоите мемоари ще са по-дебели от моите! :))

    ОтговорИзтриване
  11. Имал си предвид карбид предполагам(CaC2 - При контакт с вода или разредени киселини се получава бурна реакция, при която се отделя газ ацетилен C2H2.)

    ОтговорИзтриване
  12. Да, карбид е (на село му викаха "карабид"). Що консервни кутии сме изпратили към космоса, чет нямат!

    ОтговорИзтриване
  13. Кръстю, Руми, Благодаря за приднанието:)))
    Павка, за съжаление и двамата сме аматьори в писането на мемоари. Пък и закъсняхме:).
    Иво, да. Карбид е и като химик го зная, но тогава, както каза Павката му викахме карабид и си беше нещо различно от днешният. Ехееее, какви времена бяха:).

    ОтговорИзтриване