Юнак Гюро

Булка Гюровица посрещна дружината на прага и покани всички на трапезата. Преди да седне при тях, закачи мечите уши на стената при другите трофеи на Гюро и ги огледа доволно. После изтри ръце в престилката и пристъпи към гостите. Погледна пълната маса и в следващият миг зяпна. После се изчерви и наведе глава.
-Абе, Гюро днес изглеждаш някак променен. Не знам от какво е, но ми се виждаш по-строен и по-хубав някак.
-Булкее... - смъмри я кметът. - Не така де! Не сте първа младост, да се обяснявате в любов. Поне изчакай да си тръгнат гостите.
-Не бе, кмете! Не е това, но днес наистина Гюро изглежда различно. Сигурно е от геройството. Не всеки ден се бори жива мечка.
-Герой е наш Гюро, няма спор!- усмихна се кметът- Ще взема да го предложа за депутат. Щом с мечката се справи и в парламента ще въведе ред. Кой не слуша, за ушите и вън. Като ги гледам сегашните, няма кой да му излезе насреща.
-Гледам го, гледам, ама наистина изглежда другояче.- обади се и попът- Нещо липсва, но не мога да се сетя... Абе, булке Гюро имаше ли глава или не?
-Глава ли?-засуети се Гюровица- Аз пък от къде да зная. Вие сте все с него, вие кажете.
-Че как така не знаеш? Нали си му жена. Ти ако не знаеш, кой? Като се взимахте навремето не може да не си забелязала.
-Не помня -сви вежди булка Гюровица.- Може и да е имал. Мъж е, умен е, ама да си кажа право, когато се взехме не съм го гледала в главата.
-Ха сега я оплескахме!- промърмори кметът- Аз пък бях решил депутат да го правя. То верно, че и магаре да сложиш в листата и за него гласуват, ама чак без глава...
-Остави политиката, кмете!- проплака булка Гюровица- Ама наистина не помня. Имаше ли Гюро, глава или нямаше.
-Имаше!- отсече попът- Нали шапка носеше. Това го помня, защото и в черквата не искаше да я сваля.
-Е, шапката не е доказателство.- засмя се кметът.- Аз като имам три шапки, да не би да имам и три глави?
-Хей! Това си е моята реплика! Само аз съм с три глави. – обади се Ламята, но булка Гюровица я погледна накриво и от Ламята остана само облаче дим.
-Ами сега!- завайка се булка Гюровица- Че му няма главата е ясно, ама как ще я кара занапред така?
Дружината се умълча замислена.
-Абе, булке аз мисля, че не е толкова страшно.- Промърмори неуверено попът. - Че защо му е главата? Той и с глава и без глава, картите и таблата няма да научи.
-Прав е попът!- присъедини се и кметът.- За какво му е глава? Като храни животните, да не ги храни с главата? Като се бори с мечката, главата само му пречеше. Хич не му трябва.
-Ама, кмете нали каза, че не става за депутат?- през сълзи попита Гюровица.
-Абе, казах, ама сега като помисля, сбъркал съм. То за депутат, глава не трябва. Да не гласува с главата, че да е важно? Даже мисля, че трябва и Министър да направим Гюро. Може и Президент. Само, по телевизията, като го дават ще е малко конфузно, ама сега не е като едно време. Такива майстори има в телевизиите, че могат и с три глави да го изкарат. Пък и си имаме един PR, направо е магьосник момчето. От черното, бяло прави и после пак го обръща, само като щракне с пръсти.
-Ама, кмете за телевизията добре, но нали ще се смеят хората, като тръгне Гюро по улицата.
-Че кой ще се смее, булке? Кой ще посмее? Я го погледни, какъв юнак е. И в София, когато отиде, върви по средата на платното, а ватманите качват трамваите на тротоара, път да му сторят. Кой ще посмее на такъв юнак да каже нещо?
-Знаех си аз, че нещо не е наред с мен!- появи се пак Ламята.- Значи можело и без глава да живееш. Пък аз с тези три глави съм си направо демоде.
Никой не и обърна внимание и Ламята тихо се присламчи на трапезата.
-Какво сте се умърлушили? Нищо лошо не е станало. Ха наздраве, дружина!- вдигна чашата попът и всички го последваха.
Отпиха, замезиха и после се втренчиха в Гюро, който седеше кротко с вдигната чаша в ръка.
-Знаех си! – завайка се булка Гюровеца.- Знаех си, че не е на добро. Ето защо му трябва главата на Гюро. Как сега ще пие без нея. Имаме две бурета отлежала домашна и той да не може да я опита. Защо му е такъв живот?
На масата се възцари пълна тишина. Всички тъжно наведоха глави и само хлипането на булка Гюровица се чуваше. Към него се добавяше и специфичен звук на мляскане, но никой не му обръщаше внимание.
Ламята опразваше масата без да се притеснява. Огледа се за миг, после придърпа и чинията на Гюро и облиза и нея.
-Знаех си аз!- мислеше си Ламята.- Права беше мама, като казваше, че главата е важна. Веднъж и аз да имам полза от трите си глави. Ама Ламя се учи докато е жива...

.

Доброто

Някога преди много, много години, когато хората още не съществували, всичко на Земята ставало по волята на едно създание- Доброто.
По цял ден обикаляло то и наблюдавало животните и растенията. Наблюдавало и реките и моретата, планините и равните полета, облаците в небето и кратерите на вулканите. Никога не заспивало и всичко на този свят ставало по неговата воля. Никой не му се противопоставял. Нямало и кой. Всички създания и предмети се придържали към неговите правила. Дори не си помисляли да ги променят, а и не можели.
Представете си река, който тече нагоре в планината, или пък облак, който се движи срещу вятърът.
Като споменахме река, един ден Доброто изкачвало един планински склон и уморено, поспряло на брега на един буен планински поток. Потопило ръце в ледената вода и намокрило пресъхналите си устни. После погледнало в кристалните води на потокът и отскочило ужасено. Срещу себе си видяло едно непознато, дребно и намръщено същество.
-Каква си ти?- попитало Доброто. –От къде се взе и какво искаш? Защо досега никога не съм те срещало?
-Аз съм твоята сянка, твоето отражение, твоето друго АЗ.- отговорило съществото.- Можеш да ме наречеш и с други имена, но това е без значение. Аз съм част от теб, а не си ме виждало защото винаги гледаш напред. Уверено си в себе си и светът ти се вижда подреден и красив, но не е така. Защо не погледнеш някой път поне встрани?
-Няма смисъл!- отговорило Доброто.- Всичко, което ми трябва е пред мен. Не трябва да спирам, защото ако не съм аз нещата ще се объркат. Всеки ще почне да прави каквото си иска, а не това което трябва и това ще бъде краят. Пътят на Доброто е само напред.
-А сигурно ли си, че сега нещата, наистина са правилни? Сигурно ли си, че всичко което се случва е точно това, което трябва? Сигурно ли си, че всичко е добро? Когато тигърът изяжда заекът, това добро ли е?
-Добро е разбира се! Тигърът е създаден да изяжда по-слабите. Това е в природата му и той прави, каквото трябва!
-Странна логика.- промърморило съществото.- Някой сетил ли се е да попита заекът? Ами, ако заекът не иска да бъде изяден? Ами, ако някой ден реши, че той иска да изяде тигърът? Това добро ли ще е?
Ами когато вулканът изригне и изгори и отрови всичко около него- това също ли е добро?
-Какво въпроси! Казваш, че си част от мен, а се опитваш за оспориш всичко, което съм. Нещата се случват така, както трябва. Това е Доброто. Сега се досещам, какво си ти. Ти си моето отрицание. Ти си всичко, което не съм. Ти си Злото и нямаш място на този свят!
Доброто се втурнало и поискало да блъсне Злото в бурните води, но само се озовало там. Последното, което видяло, било че съществото го било последвало.
Водите на планинският поток, понесли и разбили на хиляди късчета двете същества, след това укротени се понесли лениво през равнините.
На един завой група маймуноподобни същества пиели вода от реката. Потопили ръцете си, загребали от водата и я поднесли към устните си. Утолили жаждата си, а след това суетно се огледали във водното огледало.
В следващият миг ужасено отскочили назад. От водата ги гледало едно странно непознато същество.
От този ден в тези същества заживели Доброто и ....
Съмнението...

.

Слънцето

На малките ученици на Габи, с пожелание винаги да вярват в себе си.

Преди много, много години нашето Слънце още било малко. И слънцата, както хората , отначало са малки.
Както всички малки същества и нашето Слънце, един ден тръгнало на училище. Това било специално училище, само за слънца. Учели се как да светят и топлят, под ръководството на възрастните слънца.
На нашето малко Слънце му било интересно, но трудно. Не можело всичко, а и много неща не разбирало.
-Защо трябва да светя постоянно?- питало то.- Защо не може, поне по час на ден да си почивам?
-Защо, трябва да светя, както другите слънца? Не може ли, просто да светя, както аз мога?
- Ох, това не го мога добре! Никога няма да се науча и да стана, толкова добро, както другите...
Само, че учителите на нашето малко Слънце, били търпеливи. Показвали му, как по-добре да прави нещата и следели да се упражнява всеки ден. Не го карали за учи нещата наизуст, а да ги разбере и да влога във всичко нещо свое.
Лека, полека нашето Слънце, научило много неща. Вече не било неуверено и вярвало с своите сили.
И дошъл Денят. Нашето Слънце получило своя собствена система от звезди. В началото се стреснало, но после си спомнило, какво го учили в училище и нещата дошли по местата си.
След много, ама много години, в цялата Вселена знаели за нашето Слънце и неговите планети. Давали го за пример, защото било едно от малкото слънца, което успяло да създаде и съхрани най-ценното нещо във Вселената- Животът.
Да! На третата планета се зародил и развил Живот. Много слънца опитвали, да го повторят, но малко успявали и дори тогава създаденият Живот бил различен, от този в близост на нашето Слънце.
Попитали го, каква е тайната, а то отговорило:
-Няма тайна. Просто запомних, най-важното от това, което ни учеха в училище. Да вярваме в себе си и да сме упорити. Тези от нас Слънцата, които са внимавали тогава, също успяха да създадат и съхранят Живот. Различен е от този в моята система, защото всяко слънце е различно и ако има тайна, тя е в това:
Всяко слънце може да създаде живот, ако вложи нещо от себе си!
Всеки може да успее, ако си повярва и е упорит.

.

Малка промяна

Напоследък много от блоговете, които следя смениха шаблоните си. Да си призная не съм привърженик на честата им смяна, но всеки ден излизат нови и нови шаблони. Примамливи са за окото и няма нищо лошо в една промяна.
Вчера най-после се реших и аз. От самото начало на този блог съм верен на Denim и дори, когато преди около 8 месеца минах на шаблон с три колонки, пак търсих и избрах такъв.
Допада ми широчината, а и някак се връзва с описанието на блога-тетрадка за упражнения.
От доста време търсех някой по-съвременно изглеждаш, който да запази този дух, но не намирах нищо. Не ме блазнят картинките и шарените неща. Накрая се отказах и се заех с преправянето на един много стар шаблон. Разширих го и стана. Открих, че има невероятни възможности за цветово и шрифтово оформление, а и мога да добавя всякакви притурки, където пожелая. Да си призная, се изкуших и сложих тук там цветни петна и линии, които не са много на място. Признавам си още нещо- така и не можах два дена да променя цветът на текста на коментарите.
От настройките не ставаше, а рових из целият код, но не можах да намеря мястото, от където е зададен този иначе приятен цвят. Тъкмо бях вдигнал ръце и се бях примирил, че ако някой е алергичен към зеленото, няма да коментира известно време и успях да го открия. Още съм сърдит на автора за това, но се надявам да е последната изненада. Следващият шаблон мисля да се напиша сам. Така поне ще се сърдя на себе си.
Зная, че за един блог, най-важно е съдържанието, а него нямам намерение да променям. Не, че не мога, но един личен блог е отражение на пишещият в него, а съм стар за промени.
Както казват: Преоблякъл се Илия - пак в тия...
Мислех да поработя още над него и да го сменя, когато бъда напълно готов, но накрая прецених, че тези неща мога да направя и в движение. Затова разчитам и на вас, ако забележите нещо, да се обадите.
За разлика от предишният път, когато смяната ми отне цял час, този път се справих за десет минути. Новата възможност от Blogger, за запазване на старите елементи върши страхотна работа.
Добавих ръчно, само нещата вградени в HTML кода и една две притурки, които не работеха добре.
Блогролът, който предишният път възстановявах цели два дни, сега е непокътнат. Все пак, ако някой не се вижда, нека се обади тук или на имейла.
Днес, когато влязох тук се почувствах странно. Все пак ми харесва и ако не се случи нещо извънредно, това ще бъде новият изглед на Нямам идея, поне през тази година.
Остава и още една подробност- Да чуя и вашето мнение.

.

Гост

Малката капсула навлезе в поредната звездна система. Частицата Разум в нея, остави за миг изчисленията си за новата теория на времевите черни дупки и прегледа данните. Сравнително малка централна звезда, и десетина планети обикалящи лениво около нея. Отбеляза данните и тъкмо да промени посоката, забеляза че запасът от енергия е намалял. Насочи капсулата към централната звезда и продължи заниманията си. Капсулата избра сама пътят и след няколко обиколки на звездата, запасите бяха попълнени. След това зачака инструкции.
Частицата Разум, с досада въведе новите координати и пак се зае с изчисленията. В този миг капсулата сигнализира за необичайна активност на третата планета. Индикаторите показваха слаби признаци на разумен живот. Сигурно беше грешка, но трябваше да се провери.
Капсулата влезе в орбита, около третата планета и започна да класифицира данните. Планетата беше твърде далеч от централната звезда и енергията достигаща до нея, не беше достатъчна. Собствените ресурси бяха малки, а и частично изчерпани. Определено беше грешка, но уредите засякоха по повърхността и зле конструирани механизми, които извършваха на пръв поглед безмислени действия. За сметка на това пък, изразходваха разточително енергия.
Частицата Разум потръпна възмутено от този привитивизъм, но трябваше да спази процедурата. По-внимателният анализ установи нещо още по-странно. Механизмите нямаха собствена воля, а бяха управлявани от същества изградени от прекалено сложно организирана, но затова пък нетрайна органична материя. Уязвими от всякакви енергийни лъчения и неустойчиви на топлина и студ. Почти всяка агресивна среда ги изваждаше от строя, а и жизненият им цикъл беше нищожен. Възпроизвеждаха се трудно и бавно, а на всичко отгоре сами участваха в процесите на унищожението си.
Налагаше се и проучване на място и Частицата Разум, с досада напусна капсулата.
Още в първите минути, разбра че енергията и е недостатъчна. Потърси и намери един източник, който по примитивен начин преобразуваше енергията на атома. Успя да се запаси добре, но така и не разбра паниката на съществата наоколо.
Инструкциите предвиждаха да се овладее разумът на някой местен. Избра напосоки и влезе. Беше шок. Оказа се, че съществото не подлежи на контрол. По-голямата част от действията му бяха водени от примитивни инстинкти. Опита се да ги овладее, но само изразходва половината от енергията си и се отказа. Примири се само да наблюдава и изпраща данните в капсулата. На вторият ден разбра, че е направила грешка. Съществото по цял ден бездействаше, а част от това, което изглеждаше като инстинкти, се дължеше на въздействието на разреден етилов алкохол. Съществото го приемаше редовно и вероятно с това набавяше необходимата му енергия.
Частицата Разум се прехвърли в друг обект. Изглеждаше по-млад , но също не подлежеше на контрол. Често безпричинно сменяше настроението си, а действията му бяха хаотични. При поредният опит да установи контрол, Частицата Разум загуби и последните си запаси от енергия. Беше безпомощна и дори не успяваше да запише наблюденията си. С последните сили изпрати сигнал за помощ до капсулата, но инструкциите не позволяваха намеса.
Два дни Частицата Разум прекара в летаргия, но на третият нещата се промениха. Внезапно почувства извънредно силен прилив на енергия. Източникът беше извън съществото и в началото не можа да го установи. После го видя...
Едно красиво създание вървеше по улицата и се усмихваше. Вятърът играеше в косите му и те се пръскаха и събираха в хипнотичен танц. От всяка частица на съществото струеше непозната, мощна енергия.
Съществото и Частицата Разум застинаха за миг. След това, като омагьосани последваха създанието. Не мислеха къде отиват и защо. Просто го следваха...

В капсулата автопилотът отбеляза часът, в който връзката прекъсна. Изчака необходимото време, съгласно инструкциите. След това пристъпи към изпълнение на аварийният план. Изстреля сонда в орбита на централната звезда. Сондата излъчваше непрекъснато един и същи сигнал:
-Внимание! Неизвестна заплаха! Неизвестна заплаха! Районът е под карантина за вечни времена! Радиус на карантината- 100 светлинни години! Внимание! ...
След това атвопилотът включи двигателите и напусна звездната система по най-краткият път. Доста време мина, докато сигналът от сондата се загуби.
-Внимание! Неизвестна заплаха!...

.

Търси се: Идеалният гражданин

Измислена Република с югоизточно изложение, с цел увеличаване на народонаселението търси:
ИДЕАЛНИЯТ ГРАЖДАНИН

ИЗИСКВАНИЯ:

Ръст – Среден
Тегло –Средно
Цвят на косата- Без значение
Цвят на очите- Без значение

Здравословен статус- По възможност да не боледува никога, а ако все пак това се случи, да не разчита на здравната система, а да се лекува сам, с помощта на бабините рецепти.

Работоспособност- Отлична. Да може да работи поне 18 часа, без почивни дни, без изисквания за възнаграждение и осигуровки. Ако все пак има претенции за заплащане, да бъдат под минималните за страната.

Хранене- Желателно е кандидатите да се хранят веднъж дневно- на обяд. От закуските се спестява, а вечерите водят до наднормено тегло.

Образование- Без значение. Единственото изискване е кандидатите да са чели поне една книга от задължителните в началните класове. („Под игото” е отличен избор и носи допълнителни точки).

Политическа ориентация- За предпочитане е кандидатите, да са аполитични, или пък ако все пак не са, да са верни до гроб само на една Партия.

Вероизповедание- Без значение. Достатъчно е да вярват на всичко, което им се казва от тези, които са на власт в момента.

Гражданско поведение- Желателно е да бъде активно, но да се ограничава само в интернет пространството и (или) в кръчмите.
Допускат се оплаквания и протести, от всичко и срещу всичко, при условие, че оплакванията се отнасят за решаване от институциите срещу, които са насочени.

ВАЖНО:
Местата за прием са ограничени, а още преди обявата да се публикува, са подали документи около един милион български граждани. Побързайте! След одобрение имате шанс да участвате в най-големият BIG BROTHER, правен някога...

.

Последната годеница на принца

Принцът скучаеше. Изтегнал се на леглото, подхвърляше гроздови зърна високо нагоре и ги ловеше с уста. Беше достигнал съвършенство в това си занимание. Смени мишената и се опита да уцели чашата с вино на масата, но при вторият опит я събори и се отказа и от това. В този миг в покоите му нахълтаха Царят и Царицата.
- Ставай веднага, калпазанино! – изрева Царят.- Виж кое време е, а ти още се излежаваш. Няма да стане човек от теб, но вече съм вдигнал ръце. Само ми кажи, как да разбирам това писмо? Според него си развалил годежът си с принцесата от Островното царство. Баща и е бесен, а и аз. Казвай, калпазанино!
- А, това ли?- прозя се Принцът. –Не е точно така. Вярно, че развалихме годежа, но беше по взаимно съгласие. Още сме млади да се обвързваме и да си усложняваме живота. Докато сме сгодени е хубаво, но след сватбата животът не струва. Само неприятности и липса на свободно време. Та поговорихме с Принцесата и се разделихме, за година, две, три или пък за повече.
-Млади ли?- почервеня Царят- Вече си над тридесет, а още се държиш като дете. Не ми тежи, че те храня и ти плащам удоволствията, но поне наследник да беше осигурил за короната. Като те гледам, няма да се пръкне нещо свястно, но без наследник не може. Омръзна ми да пращам пратеници и да те сгодявам, а ти да проваляш всичко. Ако до месец, нямаш нова годеница ти спирам издръжката! И този път ти ще си я търсиш!
Царицата понечи да каже нещо в защита, но видът на царя не предразполагаше към дискусии и замълча.
След половин час, Принцът яхнал любимият си кон, напусна дворецът и тръгна да търси годеница. Заплахите не му бяха направили никакво впечатление. Не беше за първи път и беше свикнал. Като се замислеше , по-добре щеше да живее без издръжка, отколкото с някоя превзета принцеса. Все пак, не беше приятно да му се карат. Тръгна напосоки и залезът го завари в някаква непозната градина. Примирен полегна под едно дърво и заспа.
На сутринта се събуди от удар в гърдите. Отвори очи и видя, че върху него е паднала една ябълка. Взе я в ръка и я разгледа. Нищо и никаква ябълка, деформирана и проядена от червеи.
В този миг, чу викове и докато разбере какво става, беше ограден от въоръжени хора. Съпротивата беше безмислена и примирено тръгна пред тях. След минути стигнаха в един дворец, на вратата на който ги посрещна стар цар.
-Най после!- вдигна ръце към небето Царят.- Най-после се появи принц, който да опази златната ябълка от Ламята. Получаваш Принцесата и половината царство. Ти нали си принц? Всъщност няма значение! Печелиш!
-Каква златна ябълка? Каква Ламя и каква Принцеса?- запелтечи Принцът.- Не искам нищо! Имам си царство, а принцеса не ми трябва!
-Хм...- почеса се по главата старият Цар. –Не е лошо да помислиш малко! Искаш ли да наредя на стражата да ти помогне?
Принцът погледна стражата, представи си как му помагат да мисли и се опита да забави нещата:
-Добре де, като съм спечелил, спечелил. Все пак не е ли редно първо да видя Принцесата, пък и годеж да направим?
-Ще ти се годеж.- изръмжал Царят.- Все пак за едно си прав. Принцесата трябва да те види.
Принцесата скучаела и късала листата на една маргаритка:
-Ще си намеря принц. Няма да си намеря. Ще си намеря принц, няма да си намеря...
-Скъпо дете – Провикнал се отдалеч Царят.- Намерих Принц. Красавец и истински юнак. Опази златната ябълка от Ламята.
Принцесата подскочила от радост, но когато погледнала Принцът, усмивката и изчезнала:
-Този ли? Този ли намери? От всички Принцове на Земята, ти намери и ми доведе това безформено същество! На всичко отгоре го познавам. Това е Принцът ,който все се сгодява, но никога не се жени.
-Хайде, хайде!-не отстъпил Царят- Вярно, че има и по-красиви. Вярно, че съм подочул и за славата му, но този е тук и ми е в ръцете.
-Не, го искам! –отсече Принцесата.-Всеки друг, но не и този!
-Как така?- изненада се Принцът.- Какво ми е? Принц съм, имам си царство, пък и ябълката опазих! Цяла нощ се борих с Ламята, а накрая не получавам никаква благодарност. Знаеш ли какви годеници съм имал, а тук някаква си Принцеса, ще има претенции. Не те искам!
В този миг, сякаш небето се отвори и изсипа всичките си гръмотевици наведнъж. Опрели глави Принцът и Принцесата, се обсипваха взаимно с порой от обвинения. Царят не можа да издържи, запуши уши и избяга надалеч.
Когато се окопити след час и се върна, гледката го изуми. Принцът и принцесата се държаха за ръце, гледаха се влюбено и си разменяха нежни думи.
-Тате, аз се сгодих!- усмихна се Принцесата.
-Годеж ли? Никога повече!- настръхна Принцът.- Мразя годежите!
След това се усмихна, на слисаната физиономия на Царят и допълни:
-Годежът вече свърши! Стягайте се, че утре е сватбата!

.

Поклади (Прошка)

Днес е Поклади(Прошка). Понякога смесват двете имена и го наричат Простени Поклади. Не зная много за това, от кога се празнува. В последните години, вече не е и много популярен, но в детските ми спомени беше нещо вълнуващо. Затова и днес ще разкажа, каквото си спомням, докато още не съм забравил.
За нас тогавашните деца, празникът беше един- Поклади. Името идва от огньовете, които се палеха на този ден. Традицията не се спазва навсякъде в България и за много хора , това е екзотична гледка. Всъщност думата клада е по-точна. Защото размерите на тези огньове беше величествена. Не, не е преувеличение.
Подготовката започваше още след Нова година. Трябваше да се осигури материал и изхвърлените елхи, бяха основното гориво. Събираше се всяка и грижливо се криеха. Често при недостатъчно внимание, запасите се стопяваха в някоя нощ. Децата от съседните махали, също трупаха запаси и събирането им понякога водеше до „войни”.
В съботата преди Поклади, запасите се изваждаха и се струпваха на определените места. Към тези запаси своят принос даваха и възрастните. Не зная по какви пътища и от къде се докарваха по някой камион или каруца и иглолистни клони и храсти(предимно клек). Не ми се вярва, това да беше съвсем законно, но никой не се замисляше.
Изграждането на купите започваше в неделя след обяд. В строежа участваха и един двама възрастни, предполагам за да има някакъв контрол. Ако е било така, това е единственият контрол, който имаше. Пожарната и милицията не се мяркаха, въпреки че редовно се издаваше заповед на кмета, която предупреждаваше за опасността.
Опасност имаше, защото малките купи, бяха с височина над 4 метра. Височината на най-голямата, която съм виждал беше над 8 метра и за подреждането и беше ангажирана стълбата на , с която сменяваха уличното осветление. За съжаление не успях да я видя запалена.
След подготовката чакахме да се стъмни. Времето запълвахме с другото интересно нещо, свързано с този празник- гърменето.
Саморъчните бомбички, не са измислени от днес, но на този празник основната роля за вдигането на шум беше един специфичен инструмент- „пукалото”. Представляваше плътен метален цилиндър с отвор, в който се зареждаше взривната смес взета от главите на кибритени клечки. След това, в отворът се поставяше метален болт с подходящ диаметър. Опирахме се с гръб на някой бетонен стълб или на подходяща стена и с премерен замах удряхме главата на болта в стената.
Ефектът зависеше от количеството заряд и от изработката на „пукалото”. Повечето бяха саморъчна изработка, но имаше и щастливци, които имаха отлично изработени на струг „оръжия”. Шумът от тях се познаваше отдалеч и бяха обект на завист.
Моето първо „пукало” беше изработено от дърво. Беше някакъв праисторически инструмент, стегнат с метални пръстени и набита метална тръбичка. Сигурно за прототип е било използвано Черешовото топче, но не вярвам да беше чак толкова старо.
Колкото и странно да звучи, заниманието не беше опасно. Зарядът от кибритени клечки, беше слаб за да причини някаква вреда. Неприятностите идваха, когато някой се опиташе да го замени с по-ефективни смеси и зная няколко случая, които завършиха зле.
С падането на мрака, настъпваше дългоочакваният миг. Купите се запалваха и отблясъците из заливаха целият град. „Разузнаването” бързо докладваше, къде е най-голямата купа, но се събирахме около най-близката. Гледката беше величествена, а топлината и в най-студените зими ни държеше на разстояние.
Възрастните излизаха по-късно. Повечето от тях носеха малки бутилки с ракия и пристъпваха към другият обичай- прошката:
-Прости ми, Поклади!
-Простено да ти е!
Алкохолът беше само елемент и не се прекаляваше с него, но имаше и обратни случаи. Понякога хора току що си простили, се хващаха за гушите, но това беше изключение. Самият обичай с прошката, никога не е бил нещо, което разбирам, но за прошката ще пиша някой друг път.
Постепенно пламъците се свиваха, а хората се разотиваха един по един, защото на следващият ден започваше новата работна седмица. Огньовете продължаваха да тлеят и на другият ден, но никога не водеха до инциденти. Местата бяха подбрани и изпробвани с години.
С годините празникът замира. В последните години контролът се увеличава, а в града останаха само три-четири места. Другите вече са застроени. Освен това се промени и духът. Набляга се повече на алкохолът и взривовете, които са доста по-мощни, а вместо елхи в огънят се хвърлят стари автомобилни гуми. Черният дим отравя въздуха и според мен разваля цялата обстановка. Сигурно след още няколко години и този обичай ще изчезне.
Затова днес реших да запиша спомените си, вместо да пиша за Св.Валентин, за когото тогава дори не подозирахме.
А Вашите спомени от този празник, какви са?

.

Златната ябълка

Някога, преди много години, един Цар имал градина, в която растяла ябълка. Ябълката била много, много стара и всяка година раждала само по един плод. Даже и той не узрявал, а червеите го изяждали още зелен.
Градинарите искали да отсекат ябълката, но Царят не давал. Тя била първото дърво в градината, посадено още от дядо му, когато бил дете.
Царят имал една дъщеря. Чудно хубава принцеса, която обичал повече от всичко на света. Дошло ѝ време да се жени и Царят се огледал за жених.
Не било лесна работа. Принцове и кандидати много, но все нещо не им достигало. Не можел Царят да повери царството и Принцесата на случаен човек. Решил да изпита кандидатите. Обявил, че в градината има златна ябълка, но всяка година една ламя я изяжда. Който принц успеел да спаси ябълката от ламята, той щял да се ожени за Принцесата.
Когато чули за ламята, кандидатите се разбягали, но все пак останали трима. Единият бил висок и красив принц, вторият бил най-смелия от смелите, а третият бил пък най-умния от умните.
Решил Царят да ги изпита, но понеже ябълката раждала само веднъж годишно, трябвало да се въведе ред. Умникът отстъпил реда си, а другите двама хвърлили чоп. Паднало се на красавеца, пръв да пази ябълката.
Когато дошла нощта, принцът отишъл в градината и се разположил удобно в очакване на Ламята. Ламя нямало, но Царят маскирал шута си и му обещал награда.
Стъмнило се и Ламята Шут се появила под дървото.
– Стой! – изревал красивият Принц. – Нито крачка напред! Тук съм, за да опазя ябълката и никой друг освен мен не може да се справи.
– Добре, добре! – отговорила Ламята – Няма да ти взимам ябълката. Как мога да лиша Принцесата от най-достойния ѝ кандидат. Най- високия! Най-красивия! Ако не бях ламя, щях да се влюбя в теб и да те открадна, вместо златната ябълка. Само едно не разбирам. Как може красавец като теб да допуска, да го загрозява такава стара и грозна ябълка? Че то дори и единственият ѝ плод въобще не е златен. Грозен, спаружен и прояден от червеи.
Красивият Принц се стреснал. Погледнал дървото, после ябълката и отстъпил крачка встрани.
– Така е по-добре, но пак те загрозява – казала Ламята. – Я отстъпи още десетина крачки. Ха, така вече е добре!
След това Ламята Шут пристъпила към дървото, спокойно откъснала ябълката и изчезнала в тъмното.
На следващата година дошъл ред на смелия Принц. Той не си поплювал и застанал на пост с охота. След залез слънце дошла и Ламята Шут.
– Стой! Нито крачка напред! – извикал смелият Принц. – Не се страхувам от теб! Не се страхувам от нищо и каквото и да правиш, ябълката ще остане на дървото до сутринта.
– Добре, добре! – отговорила Ламята – Спокойно! Не си и помислям да крада ябълката. Ако я пазеше друг, щях да опитам, но да се боря с най-смелия от смелите принцове, не мога. Друг ако беше на твое място, досега да беше избягал, но ти не се страхуваш от нищо. Само от едно те е страх, ама си е човешко...
– Да ме е страх ли? – настръхнал смелият Принц. – Говориш глупости! Не ме е страх от нищо и от никого. Казвай бързо за какво говориш!
– Е, то не е голям страх, но както казах е човешко. Всеки се страхува от нещо, а ти се страхуваш от Царя. Разбирам те напълно. Ако утре не му занесеш златната ябълка, хем няма да ти даде Принцесата, хем и ще те изгони, пък и ушите ти може да издърпа.
– Глупости! – извикал Смелият Принц. – Не ме е страх от никого! Ето ти ябълката за доказателство. Ще мина и без Принцесата, но няма да допусна, да ме наричат страхливец!
Минала още една година и дошъл ред на умния Принц. Нощта настъпила и Ламята  Шут се появила под дървото. Само че...
Само че  Принцът го нямало под дървото. Нямало я и ябълката.
Шутът уплашен де върнал в двореца и събудил Царя. Вдигнали тревога и тръгнали да търсят Принца, но никъде не го намерили. Накрая един слуга случайно надникнал в спалнята за гости и що да види. Умният Принц доволно похърквал и се усмихвал на сън.
Събудили го и го отвели при Царя.
– Хубава работа! Ние те търсим в градината и се притеснихме, че Ламята те е изяла, а ти се излежаваш в леглото.
– Споко! – прозял се Принцът. – Мислих, мислих и реших, че няма смисъл да пазя ябълката в градината на тъмно и студено. Затова я откъснах и я занесох в покоите си. Ако иска Ламята да заповяда тук. В условията не е записано,че трябва да мръзна.
Царят ококорил очи, почесал се по главата и попитал:
– Това добре, но къде е ябълката?
– Ябълката ли? – усмихнал се умният Принц. – Мислих, мислих и реших, че тя и без това ще бъде моя, когато се оженя за Принцесата. Затова я изядох.
Тук приказката свършва. Царят трябвало да измисли друг начин за подбор на Принцове и го направил. Но това вече е друга приказка...

Бяло

Снегът скърца под обувките и това е единственият шум, който долавям. Наоколо всичко е бяло.
Бяло ли? Виждам златистото бяло от слънчевите лъчи, поглеждам калното бяло покрай улиците или пък сивото бяло криещо се в сенките. Може би пък истинското бяло е това, синеещо се по върховете на планинските върхове, които виждам всеки ден?
Кое от всички е истинското бяло. Или пък може би, такъв цвят няма. Има нещо, красиво, винаги различно, променящо се всеки миг от светлината и настроението в нашите души.
Искам да нарисувам картината пред мен, но осъзнавам, че няма да ми стигнат цветовете в палитрата за да я предам. Ще нарисувам бялото, но само листа ще е бял до мигът, в който започна да рисувам.
Сещам се за друго бяло. Бялото на човешкото око, което никога не забелязваме, защото вторачени в цветът на ириса. Бяло ли е то, когато е изпъстрено с червена или синя плетеница? Бяло, което се променя дори от малките неща вътре в нас. болест, усмивка или тъга го правят неузнаваемо.
Или пък истинското бяло е това на цветята през пролетта и лятото? Студеното бяло на момината сълза и калиите, нежното бяло на розата, или пък слънчевото бяло на маргаритките.
Поглеждам белият лист и го отмествам настрани. Не мога да го нарисувам, а и вече не искам. Опитвам се да го опиша, но листа губи белотата си със всеки ред. Пак е бял, но написаното го променя. Заживява свой живот изпъстрен с цветове и настроения. Моят живот се излива, багрите му се смесват върху листа.
Поглеждам отново и застивам. Странно, но листът изглежда пак бял. Няма ги цветовете. Това ли съм аз? Това ли е моят живот?
Ами ако пък на листът се появеше някакъв цвят, какъв щеше да е той? Признак на нещо хубаво или лошо, щеше да бъде?
Искаше ми се да се появи пак. Без значение какъв цвят, но не понасям студената, чиста белота на листа. Не зная защо е така.
Може би умора, от която всеки ден се заричам да избягам. Да избягам някъде, където няма задачи, поети обещания, графици и неприятности. Някъде където няма други хора. Някъде където всичко е бяло и се чува само скърцането на снегът под обувките. Да избягам от зимата с кратките и дни, намръщените хора и скъперническото слънце. Да избягам...
Само, че не мога да избягам. Дори не искам. Зная ,че ще ми липсват цветовете, които изливам върху белият лист. Нищо, че остава бял. Зная, че цветовете са си там и ако сменя ъгъла ще ги видя.
Моите цветове, смесени с цветовете на другите. Просто трябва един слънчев лъч и те пак ще изгреят върху листа.
Един слънчев лъч. Много ли искам?

.

Приказка без happy end

Имало едно време...
Всъщност, времето е без значение. Тази приказка продължава и днес.
Имало едно време едно царство. Не било нито най-голямото, нито най-малкото. Не било и най-богатото, или пък най-бедното.
Хората му също били обикновени. Нито много умни, нито глупави.
Съвсем обикновено царство и съвсем обикновени хора.
Както всяко царство и това си имало цар. Всъщност имало още много царе, които се редували преди този, но този бил особен. Всеки цар, когато се възцарявал давал пиршество за придворните си, а после карал всички да плащат сметката. И народът си я плащал, независимо дали бил усетил нещо от гощавката или не.
Още преди да се възцари новият Цар (наричали го НВББ I), обещал, че ще потърси сметка от предишните царе. Те и преди него така обещавали, но след коронацията забравяли. Много неща обещавали, но после забравяли. Пък и сметка, нямало кой да им поиска. Кой може да иска сметка от цар? Той е и държавата и законът. Все пак новият цар НВББ I, имал юнашки фасон и народът взел, че му повярвал.
Възцарил се цар НВББ I и както се очаквало и той забравил за предишните си обещания. Многооо задачи имал и за обещанията си нямал време. Сигурно се чудите, с какво толкова се занимава един цар? Нали за това е цар, да не работи, а да дава заповеди.
Така е, но нашият издавал многооо заповеди и това запълвало цялото му време. Поне половината от денят му бил зает, с това да издава заповеди. Другата половина отивала, за да ги отменя и да издава нови.
Издава сутрин цар НВББ I, заповед да се намалят данъците, а след обяд издава друга. Данъците пак ще се намалят, но след година две. Народът сутрин се радва, а след обяд клати глава: Лош цар се извъди!
Издава сутрин цар НВББ I, заповед за друго хубаво нещо, а след обяд отново я отменя. Народът отново сутрин се радва, а след обяд се мръщи.
Само, че... Само, че имало една подробност:
Цар НВББ I, бил суетен. Не обичал да го критикуват и сменил тактиката. Не, че издавал по-разумни заповеди. Не, че и новите заповеди били по-добри. Не! Просто сменил редът.
Издава сутрин цар НВББ I заповед, че от следващата седмица всеки човек в царството минава на специален отче. За сигурността на царството е нужно да се знае, какво прави всеки негов поданик, във всеки момент. Народът ръмжи, но нищо не може да направи. След обяд следва нова заповед. Пак ще се следят всички, но не от следващата седмица, а от следващата година.Освен това ще ги следят, не през цялото време, а само когато са будни. Народът отново въздъхва облекчено: На добър цар случихме!
Издава сутрин цар НВББ I заповед, за изпращане на калпав пратеник на важна мисия и докато народът още мърмори и се възмущава, след обяд излиза нова заповед и пратеникът е сменен.
-Браво на цар НВББ I! – ръкопляска народът, доволен от развръзката.
Издава сутрин цар НВББ I заповед, че в интерес на държавата от следващата седмица домашният добитък ще се кръстосва задължително с царската ламя и докато народът се усети, след обяд излиза нова заповед. Кръстосването се отлага с цели пет години.
Народът въздъхва облекчено и пак благодари.
Само, че...
Една сутрин цар НВББ I, издал заповед всички поданици да скочат в реката. Народът се засмял и махнал с ръка:
-И този път ще промени заповедта, нашият цар. Нали си го знаем. След обяд ще издаде друга.
Тръгнали към реката спокойно и усмивката не изчезнала от лицата им дори, когато ги покрили мътните води на реката. Чакали новата заповед.
Само, че такава не дошла...

.

За хората и животните

Миналата седмица прочетох при Руми една трогателна история- Една Лемурка. На фона на тази майчина обич, отношението на някои човешки същества към децата е неразбираемо.
В краят на седмицата попаднах на поредната новина за убийство. Убийство на бебе от собствената му майка. Дори и причина имало -детето много плачело?!?
Когато научиш подобна новина, първата реакция е да кажеш: Животните са по-добри от нас!
Спомняме си примери за благородно поведение на животни и ги съпоставяме с човешкото поведение. Сякаш нещата са ясни, но това е просто емоционална реакция. Реакция на човешкото в нас, срещу нещо грозно и жестоко извършено от представители на нашият вид. Ако погледнем без емоции на нещата, ще забележим и в животинският свят, много примери на жестоко поведение.
Да, но човекът има разум и не би трябвало да се държи така! Животните могат да бъдат извинени с вродените инстинкти, с които не могат да се преборят. Едно същество, наричащо се Homo sapiens, не може да се извини с това. Би трябвало разумът след толкова години еволюция, да контролира нещата.
Така е, но само разумът не стига. Има още нещо, което знаем, но пропускаме да споменем, заслепени от емоциите.
Не всички хора и не всички животни са еднакви. Разликите при животните са още по-големи, имайки в предвид разликите във видовете.
Замисляли ли сте се защо са различни? Каква е основната причина едни и същи външно създания, да се държат по различен начин? Често обясняваме, жестокото поведение с инстинкти или психични отклонения. И двете обяснения имат място и при хората и при животните, но само те ли са и дали са най-важните причини?
Има и още нещо, което искам да спомена- разликата в реакциите, когато едно жестоко действие се извърши от човек и от животно. Трябва да призная, че при хората въображението често е бедно, за да опише изобретателността в причиняването на вреда на другите. Причината е в разумът, който в притежаваме.
Но, да се върна на разликата във възприемането. Един случаен пример: Не ме учудват реакциите, по темата с бездомните кучета, например. Дори и при случаите, когато глутницата причинява смърт, се намират хора, които защитават животните. Всъщност са прави. Не за това, че в случаят животните не носят вина, а за това, че основната вина не е тяхна. Как ще постъпи едно животно в даден момент, зависи не само от видът му и вродените инстинкти, а преди всичко от условията и средата, в която се е оформило като индивид.
Същото важи и за хората, но в тяхна защита много рядко се чуват такива гласове. Всъщност хората постъпките на хората, много повече са зависими от средата, в която човек е израснал. Хората са много по-уязвими дори, като възрастни индивиди.
Замисляли ли сте се, дали бихте имали същите интереси и позиции, ако детството ви е било друго? Замисляли ли сте се например, дали бихте били със същите интереси и позиции, ако семейството и работата ви бяха други?
И аз се ужасих, когато разбрах новината за убито бебе. Ужасих се от човешкото същество зад събитието. Само, че дали няма нещо още по-страшно?
Убийците ги наказват, но средата, която ги е създала остава. Това е нашето днешно общество. Не ме интересува миналото, но бъдещето ме плаши. Отровната среда създаваща чудовища, ще продължи да съществува. Създали сме я ние, с безучастие и незаинтересованост. Ние ще я поддържаме жива и в бъдеще.
В този ред на мисли, ако имах избор, май бих избрал да съм животинка. А вие?

.

Кулата

Имало едно време...
Имало едно време един Цар. Историята не го е запомнила с нищо, пък и в приказките не е записан. Има и такива царе.
Царството му не било голямо и нямало нито мощна войска, нито приказни герои, нито дори и малка частица магия.
Царят си знаел това и не бил доволен. Всъщност недоволен не бил Царят. Ако го питали него, животът прекаран в лов и безделие го задоволявал напълно, но...
Винаги има едно „но”. В този случай „НО”- то било Царицата. Както виждате било голямо „но”. Всеки ден мрънкала:
-Как можаха нашите да ми изберат такъв невзрачен принц. Само като си спомня, какви напети и известни принцове идваха да ме искат. Ех... А този дори и от съседните царства не го познават. Не ни канят никъде от години, а на него му е все едно.
Царят нищо не казвал, но постоянното натякване го тормозело. Една нощ дори не могъл да заспи и в малките часове го осенила идея. Едва дочакал да се съмне и събрал свитата си за да я сподели.
-Днес е велик ден!- започнал важно той- Омръзна ми нашето царство да бъде пренебрегвано и никой да не знае за него. Трябва да направим нещо, с което да се прочуем, не само днес, а и след хиляди години хората да го знаят и да помнят, кой е започнал всичко. Вече и реших с какво ще се прочуем. Ще вдигнем най-голямата кула в света. Толкова ще бъде висока, че ще опира в небето. И място съм и намерил. Половината царство и без това е само скали и за друго не става, но ще бъде добра основа за кулата.
-Мъдра идея, Ваше Величество! – изръкопляскал придворният Мъдрец- Човекът си отива, но построеното от него остава. Вижте пирамидите и Китайската стена.
-Глупава идея, Ваше величество!- засмял се придворният Шут- Все едно от моята глава е излязла. Даже не от главата, а от шапката със звънчета.
-Млъквай, глупако!- замерила го с обувката си Царицата- Идеята е отлична. Започвам да си мисля, че нашите все пак са били прави и съпругът ми не е чак толкова лош. Ще има да ми завиждат другите царици.
Доволен от реакциите Царят свикал архитекти и за седмица проектът бил готов. Започнали и строежът, само че...
Само, че не били предвидили една малко подробност. В царството нямало нито пари, нито строителни материали. Само с камъни кула да небесата не се гради.
Царицата отново се разфучала и Царят прекарал няколко напрегнати дни и безсънни нощи. След една от тях, пак събрал свитата си и обявил, че е намерил решение:
-Току що пратих вест до всички царства с предложение. Всеки който иска да се включи, ще получава по един етаж от кулата. Ако си го построи сам, разбира се. Така хем няма да вложа нищо, хем славата ще си остане за мен.
-Мърда идея, Ваше Величество!- изръкопляскал придворният Мъдрец.
-Глупава ид....- започнал Шутът, но погледнал към грейналото отново лице на Царицата и мъдро замълчал.
На следващият ден вече се явил първият кандидат и веднага започнал да строи. След него се насъбрали толкова кандидати за слава, че Царят се принудил да преправи проекта и да добави нови етажи. Строежът вървял бързо, но още след третият етаж се видяло, че нещо не е наред. Всеки, който започвал да строи си правил някакви промени, без да се съобразява с плановете и с другите.
Въвели някакъв ред, но Царят и Царицата нямали свободна,нито секунда. С напредването проблемите се увеличавали. За десетият етаж за малко да избухне война, защото този, който трябвало да строи единадесетият, нямал търпение и се прередил. Този пък, който строял двадесетият етаж, фалирал и никой не искал да довърши започнатото. Накрая в един слънчев ден, при Царят дошъл построилият първият етаж и вдигнал скандал. Той бил започнал пръв, а пък бил най-отдолу. Искал да компенсация, поне още един етаж от кулата, по възможност най-отгоре. В този момент се чул грохот. Кулата се срутила и прахът от нея превърнал денят в нощ.
Когато слънцето пробило пак, от кулата не било останало нищо.
-Жалко!- обадил се придворният Мъдрец –Хубава идея беше. Напомни ми за легендата за Вавилонската кула. Тогава различните езици попречили, да се осъществи.
-Лоша идея беше, а и легендата не ми харесва.- засмял се Царят- Всъщност различните езици не могат да попречат на общата работа, но различните интереси могат. Свърши вече и отивам пак на лов.
-Аз пък ще приготвя вечерята.- въздъхнала примирено Царицата.
-Е, това вече е мърда идея!- засмял се Шутът и този път всички били съгласни с него.

.

Лидери или екипи

В последните седмици прочетох някои статии за ролята на лидерите в днешни дни. Статиите не казваха нищо ново, но се замислих каква е реалната роля на лидерите в днешното общество. Според това, което се опитват да ни внушат днес, че без лидери няма и развитие на човечеството много грешно.
От зората на човечеството, хората са идеализирали свои съвременници приписвайки им качества, които не притежават или преувеличавайки притежаваните от тях. Така са се родили митичните герои от миналото и много от днешните. Ако външен наблюдател, някога прочете написаната човешка история, ще остане с впечатление, че на Земята, през цялата и история, са живели не повече от 100 000 души.
Винаги ми е било странно, как човечеството след като постоянно изтъква, че идеалите са му свобода и равенство, продължава да робува на подобен атавизъм. Още първите хора са установили, че най-добри резултати се постигат, когато някоя дейност се извършва колективно. Човекът е знаел, че е по-силен в групата, но тук разумът и развитият мозък не са помогнали. Работата се извършвала колективно, но лаврите обирали единици. Успехът се приписвал на тях и никой не възразявал.
Причините за това , според мен са от една страна атавистичният навик на стадото да върви след водачът си, а от друга стремежът за индивидуалност на хората. Противоречиво е, но само на пръв поглед. Винаги най –пробивните са успявали да се наложат. В миналото чрез сила или чрез предаване на властта чрез наследство, а днес чрез рекламата и финансите.
Днес не говорим за герои, монарси или водачи, а за лидери, но нещата са същите. Понякога зад гърба на лидера се показва сянката на някой от екипът му, но това е изключение. Екипите наистина се споменават, но като дребна подробност и още една заслуга на лидера, който ги е създал. За обществото е по-лесно да възприеме един образ, забравяйки че дори и нещата, които казват лицата от първите страници не са техни думи, а написани от някой от екипът им.
Днес на практика няма сфера, където се работи индивидуално, но според мен още се изостава в начините на сформиране на екипите. Най-често екипите се сформират, като обслужваща структура за осъществяване на дадена идея. В този смисъл, най-логично е да се търсят първо хора, които ще бъдат полезни, но на практика първата работа при сформиране на екип е точно търсене на лице за него. След това се определят останалите участници, като тухлички във вече проектирано здание. Лидерът има решаващата дума и екипът служи само за изпълнение на спуснатите задачи. Толерира се изпълнителността и верността, а не собственото мислене и инициатива. Резултати има, но дали те са най-добрите възможни?
Преди години на едно от работните ми места, се получи нещо друго. Няколко човека с различни интереси и възможности се наложи да работим заедно. Събирането беше случайно, но се оказа, че се допълваме идеално. Нямаше стремеж към изпъкване, амбиции и налагане на мнение. Двама човека отпаднаха в началото, просто защото не проявиха интерес към работата. За по-малко от година постигнахме синхрон, не само в изпълнението на индивидуалните задачи, а и във взаимозаменяемостта. Идеите се предлагаха от всеки и всички участваха в обсъждането и реализирането им. В процеса на работата се очертаваха печелившите и полезни неща. Успехите бяха общи и винаги го подчертавахме.
Резултатите на закъсняха, но за наша изненада ръководството допринесе за разформиране на екипа. Причините бяха няколко.
Първо решиха, че щом има взаимозаменяемост, екипът може да работи и с по-малко хора. След това решиха, че понеже успехите са общи, отделните хора не се нуждаят от поощрения. Така и не направиха усилие да ги задържат. Когато се усетиха вече беше късно.
Споменавам тази случка, защото е пример за успешна работа, без наличие на водеща фигура. Сформирането на екипа беше на основа на равните права, задължения и интерес към работата. Външната намеса беше минимална и затова се получи. Според мен това е правилният начин, но кога човечеството ще го разбере не зная. Прекалено дълго е наслагвано мнението, че нещата не стават без лидери и промяната ще е трудна.
Според мен възможностите за по-нататъшно развитие на човечеството, не в търсене и налагане на лидери и "супер герои", а в осигуряване на условия и насърчаване на сформирането на екипи на доброволни начала.
Няма да скрия, че една от причините да пиша по темата, беше и картината от конгреса на ГЕРБ преди около месец. Гледайки гората от гласуващи ръце и всяка липса на критичност ми стана и смешно и тъжно. Напомни ми едни други времена, но се сетих, че не само в ГЕБР и не само в България нещата са така. Замислих се, дали за това,което в близкото минало са наричали култ към личността, са виновни идеологиите или хората на върха. Или пък просто на този етап сме още на нивото на стадото, което предпочита да има овчар, който да го пасе и сриже, отколкото да вземе съдбата си в свои ръце.
В световен мащаб Обама е друг пример за прекалените очаквания и митологизиране на Човекът-Лидер. Нарочно не пиша за кой Обама става въпрос. Има ли значение?
Кои са вашите лидери? В живота, в работата или в други сфери и наистина ли не можете без тях?

.

На път за Земята

На десетият ден М, посети планетата Х. Беше малка планета, като неговата, но на тази имаше само пясък и един Политик.
Политикът пишеше реч, но когато видя М, остави листата и се втурна към него. Здрависа се, потупа го по рамо и направи набързо няколко общи снимки.
-Щастлив съм да се запознаем!- заяви с тържествен тон Политикът- Не всеки ден тук идва Избирател. Да си призная вече не помня, кога намина последният. Пък и той не беше добър избирател. Представи си: Направи си своя партия и мина в опозиция, от другата страна на Планетата. Лош човек беше. Все компромати изравяше и хвърляше пясък в очите на всички избиратели. Пък пясък има много на тази Планета...
- Аз...Аз, не разбирам.- промълви М- Какво е това Избирател?
-Избирател е някой, който гласува за теб. Е има някои, които не гласуват, но те също са избиратели, въпреки че не си го признават. Ти как така не знаеш думата? От небето ли си паднал?
-Не точно от небето, но може и така да се каже. Сложно е и няма да разбереш. Идвам от една планета, където няма избиратели. Има само вулкани, една роза и баобаби. Баобабите са най-лошите. Могат да унищожат планетата, ако не внимаваш. Сигурно и другият политик е такъв баобаб.
-Хареса ми!- разсмя се политикът - Това сравнение с баобабът е чудесно. Ще си го запиша за дебатите преди изборите. Твоята планета сигурно е скучно място. Няма никакви избиратели. Дали пък Розата не може да гласува за мен? Нали ще я попиташ, когато се завърнеш там?
-Не зная дали ще се върна, пък и тя ми е сърдита. Много е скромна и чувствителна, а аз я нараних. Дано се справи сама...
-А ти ще гласуваш ли за мен?
-Защо? Защо да гласувам и защо толкова се нуждаеш от това?
-Не, че се нуждая, но е приятно.- засмя се Политикът- И да не искаш, все ще се намери някой да гласува за мен. Ако решиш да гласуваш значи ме харесваш, имаш ми доверие и се съгласяваш да те управлявам. Всичко се свежда до управлението. Ако нещата не се управляват, както трябва , всичко се обърква. Ще ми гласуваш ли доверие да те управлявам?
-Ти приличаш малко на Царят- каза М- Искаше да заповядва на някого, но всички бяха избягали.
-Не разбираш.- намръщи се политъкът- Аз управлявам, а не царувам! Това значи, че се грижа за теб. Значи, че правя нещата вместо теб. Ти просто ме избираш и си живееш живота, а аз се тревожа вместо теб.
-Значи, ако ти гласувам доверие, ти ще се грижиш за нещата вместо мен? Значи, ще чистиш вулканите на моята планета и ще изкореняваш баобабите вместо мен? Искам това и ако го правиш, ще гласувам за теб.
- Не става така!- намръщи се Политикът- Ако взема да изпълнявам желанията на всеки избирател, къде ще му излезе краят. Пък и аз по-добре от теб зная какво искаш и как да управлявам света.
-Като гледам твоят свят, не е от най-добрите.- каза М- Само пясък е останал. Това не ми прилича на добро управление.
-А, това ли?- изчерви се Политикът, но бързо се съвзе- Това е от предишното управление. Добре, че пооправих малко нещата, но това изисква много време.
-Може и така да е, но все пак не искам да съм ти Избирател. - каза М - Намери си някой друг, пък аз ще продължа нататък.
-Ако размислиш, да знаеш, че няма да съжаляваш!- извика след него Политикът- И ако попаднеш на планета с много избиратели, прати ми вест. Тук е тясно за моят размах.
-Възрастните са много чудновати! – каза си М и продължи пътешествието си.

*
Може да звучи шаблонно, но „Малкият принц” е една от вечните книги. Чел съм я десетки пъти, а любимите ми откъси са от пътуването до Земята. Преди седмица се замислих, че към героите там могат спокойно да се добавят и други. Дали е така?

.