Животът е хубав

Последна прегръдка, последна целувка, а после раздяла.И пак целувка и още една...
После вратата се затвори. Младият мъж остана за миг замислен, въздъхна и тръгна по улицата.
Не му се прибираше. Знаеше, че няма да заспи тази нощ. Отмина една пресечка, а след това и следващата. Не мислеше накъде върви. Чувстваше се страхотно и искаше да запази това чувство. Вървеше и вървеше, докато реката не го спря.
Погледна тихите и води и му се стори, че редом със звездите там се отразява и любимото лице. Усмихна се, тръгна по моста, а на средата спря. Качи се, седна на парапета и остана така. Загледан във водата, любувайки се на картините, които въображението му рисуваше. Дори не усети, кога е дошло утрото.
– Добро утро! Само не се вълнувайте! Разбирам ви напълно, но няма смисъл да се вълнувате. Чувствата замъгляват разума, но хората са разумни същества и не трябва да се поддават.
Говореше едър мъж с очила и риза без нито една гънка. Младият мъж го изгледа с безразличие и промърмори на себе си:
– Че какъв човек ще си, ако не се вълнуваш?
– Добре де! Вълнението не е толкова лошо, но за отчаянието ще се съгласите, че до никъде не води. Е, загубили сте работата си, но това не е болка за умиране. Ще намерите нова и то по-хубава.
– Каква работа бе, човече? Аз съм студент.
– Няма проблеми и мен са ме късали на изпит, но с това животът не свършва. Ще го вземете на поправката. Не си струва заради един изпит да правите това. По какво ви скъсаха?
– Не са ме късали по нищо! Освен това сесията беше преди два месеца. Добре ли сте? Задавате странни въпроси.
– О, извинете! Сгреших, а трябваше веднага да се досетя. Ех, жените! Непостоянни същества, но животът е такъв. Човек, когато загуби любимо същество и животът му се струва черен, но идва нова пролет и нова любов.
– Да загубя ли? Какво? Какво се е случило с Мария?
– Мария ли? Коя е тя?
Младият човек се ядоса.
– Ох, говоря глупости с един идиот! Човече, бихте ли се махнали! Оставете ме на мира!
– Не мога! – твърдо отговори едрият мъж.– Не мога, но ще ви предложа една сделка. Ще се приближа и ще седна до вас. Няма да правя нищо друго. Просто искам да поседя до вас. Ще мълча и дума няма да кажа, но вие ще ми обещаете, че ще помислите още веднъж преди да го направете.
– Какво ще направя? Не разбирам?
– Ами няма да скачате от моста. Лесно е, просто трябва да се сетите за хубавите мигове в живота си. Животът е хубав! Вие сте млад и не си струва да го завършвате така!
– Да скоча от моста ли? Да завърша живота си ли? Никога не съм си и помислял това! Човече наистина сте странен!
Физиономията на едрият мъж се промени. Той скочи начумерен и се разкрещя:
– Глупак! Омръзна ми да си губя времето с такива като теб! Не знаят какво искат, а друг им е виновен. А сега слизай от парапета и ако до пет минути си наоколо, ще те прибера в ареста на топло.
Младият мъж се огледа и чак сега видя двете полицейски коли, жълтата лента и тълпата събрала се зад нея. Притесни се, слезе от парапета и остана за миг така, чудейки се в коя посока да тръгне.
– Началство, тоя няма ли да скача бе? – обади се един възрастен мъж от тълпата.
– Няма! Хайде, всичко свърши. Разотивайте се!
– Ей, келеши станаха всички! Лигльовци! Едно време баща ми щеше да свали колана и да ме вкара в правия път, ама днес с перце ги галим. Демокрация било! Слободия е и анархия.
Младият мъж вървеше през тълпата без да обръща внимание на нищо, а хората се отдръпваха мълчаливо.
– Мамо бе, защо чичкото не скочи? – се обади едно хлапе. – Ти каза, че ще скочи. Искам да скочи!
– Няма да скача днес. Някой друг ден.
– Ама аз искам днес да скочи! Искаааам!
– Няма, казах! Ако слушаш ще ти купя сладолед.
– Не искам сладолед! Искам чичкото да скочииии....
Детето изяде шамарите и ревът му огласи всичко наоколо. Хората се захилиха, а младата майка гневно изгледа всички.
Младият мъж се спря, усмихна се на детето и каза:
– Не плачи! Животът е хубав!
После продължавайки да се усмихва, закрачи напред зареял поглед някъде в далечината.
– Идиот! – изсъска майката и всички одобрително поклатиха глави.
Животът продължаваше и днес щеше да поднесе поредните си изненади.
Животът е хубав, нали?

Гарван

Слънцето изгря и лъчите му се плъзнаха по стената на старата сграда. Изоставена отдавна, изглеждаше пуста, но старият гарван знаеше, че не е така. В нея кипеше живот. Невидим, но реален.
Дори самата сграда живееше. Дишаше и със скърцане предупреждаваше за пукнатините в основите и.
Гарванът знаеше, че скоро трябва да търси друг дом. Този, скоро нямаше да го има. Не беше първият му дом. Беше живял на много места, но хората минаващи покрай сградата, не заеха това. Мислеха си, че вечно е бил тук. Бъркаха го с другите гарвани, които бяха живели тук. Пронизителният им грак и черният цвят ги плашеха. Разказваха легенди за гарваните, но дори не ги познаваха.
Гарванът се хвърли надолу във въздуха, разпери крила с и тежки махове полетя. Летеше сякаш без цел, но внезапно се спусна и разгони група гълъби. Огледа пренебрежително храната, люспите от семки, които ги бяха събрали. Не си хареса нищо и с тромави подскоци се понесе съм друга група.
Не беше гладен, но гълъбите трябваше да помнят, кой е господар тук. Изгони и друг по-млад гарван, който чоплеше парче от пица.
Нямаше значение, че е от неговият вид. Нямаше приятели. Събираше се с другите гарвани, не защото имаше нужда от компанията им. Местата където се събираха, бяха удобни и добри за живот. Компанията беше без значение.
Гарванът беше самотник. Интересуваше се само от собственото си оцеляване и всяка негова постъпка, беше продиктувана от това.
Хората казваха, че е умен. Казваха, че е от малкото същества на земята, които мислят. Не забелязваха, че това му качество се проявяваше, само когато беше въпрос на оцеляване.
Оцеляване.... Беше създаден да оцелява винаги и този инстинкт, диктуваше цялото му поведение.
Оцеляване, оцеляване, оцеляване....
Внезапно гарванът се стресна и тромаво се понесе над земята. Крилата му трескаво биеха въздухът, а краищата им допираха земята. Вдигна се бавно и тежко, направи плавен завой и се понесе надалеч от старата сграда.
Някъде далеч, по улицата вървеше човек. Гарванът дори не го беше видял, когато инстинктът задейства. Хората бяха опасни и трябваше да е далеч от тях. Старата сграда беше опасна и трябваше да я напусне. Трябваше да е далеч от всяка опасност.
Беше избрал вече новият дом. Жилищна сграда накичена с антени и близо до храна. Имаше и гарвани. Много гарвани. Непознати.
Кацна встрани от тях и се зае да чисти крилата си. После ги разпери и ги поздрави със силен грак.
Долу на земята едно хлапе го чу и вдигна поглед.
-Дядо, дядо! Виж гарванът! Толкова голям не съм виждал.
-А, този ли? Познавам го! Мисля, че се появи, още когато построиха блока. Стар е много е стар. Казват, че са много умни и живеят над сто години.
-Да, ама е грозен!- нацупи се детето.- За какво му е да живее, толкова?
Дядото се засмя и го поведе към люлката, а горе на покрива гарванът ги следеше с поглед. Бяха далеч, но бяха хора, а хората са опасни. Никога не знаеш, какво ще направят.

Идеален мъж

-Той е! Още когато се появи първият път тук, го познах. Идеален е! Красив, едър, умен, с куп таланти. Работлив и смел. И е от добро семейство. Изпълни всички условия и издържа на всички изпитания, на които го подложих. Премина ги без да му мигне окото и не протестираше, както другите! Това е мъж! Идеалният мъж!
-Ама, тате!- нацупи се Принцесата.- Нe го ща!
-Ама защо бе, момичето ми? Къде ще намериш друг, по-добър от него? Пък и той, за какво цяла година си загуби, от едно изпитание на друго? Уби ли ламята? Уби я! Донесе ли жива вода? Донесе! Реши ли най-заплетените загадки? Реши ги! Ако зависеше от мен, нямаше да го тормозя хич. От далече личи, че е истински Принц, но ти угодих. Сега какво да му кажа?
-Не ме интересува! Не го ща!
-Добре де!- въздъхна Царят.- Ще го върна, но кажи поне какво да му кажа. Красив ли е? Красавец и половина е....
-Не ме интересува, какво ще му кажеш! – с досада отговори Принцесата.- Красив, не красив, не ме интересува! Само с красота не се живее. Виж колко красавци рият оборите ти. Ако исках красавец, щях да си избера някой от тях.
-Ех, момиче, момиче! Не е само красив, но и е умен. Много умен.
- Че като е толкова умен, защо не личи? Къде са му парите? Виж му и царството. Три педи и то малки. Дворецът му е на сто години и дори една нова каляска няма.
-Е, пари много няма, но е смел. Не се поколеба, да се изправи сам срещу Ламята.
-Че за какво ми е смел мъж? Да не се разхождам всеки ден сред Лами? Ако все пак се появи някоя, нали имаме войска? За какво им плащаме, ако не за да са смели и да умират за нас?
-Както искаш, моето момиче, само че бъркаш. Този принц, душа носи. Знаеш ли какви стихове пише?
-Стихове ли? Това яде ли се? Побъркал си се на стари години! Че тук в двореца, поети с лопата да ги ринеш. Кой от кой, по-даровити! Ако им кажа, за минутка ще ми напишат каквото стихче аз искам. И за мен, че и за теб даже. Тези за луната и звездите, са били демоде, още в твоята младост.
Царят въздъхна отново. Почеса се по-главата, но реши да опита пак:
-Добре де! Край с този! Щом не искаш няма, ама да знаеш, че няма да търся друг! Ще си останеш стара мома, щом не можеш един принц да избереш.
-Че аз съм си избрала отдавна! Принцът на Пустинята е моят избраник!
-Кой?!? Това кюфте ли? Че то е две педи високо и метър широко. Като го погледна в лицето и се плаша.
-Че е кюфте, кюфте е!- засмя се принцесата. –Да, но когато си седне на кесията, става по-високо и от Великана, дето живее в планината. Грозен е, но пък няма да го гледам все в лицето я!
-Ама, дъще, разправят, че все по жени скитал, непрокопсаникът. – обади се и Царицата, мълчала до този миг.
-Че, нека ходи по жени бе! По-мъже ли трябва да ходи? Хей, старци, X..... век сме! Това брачната клетва е само за завеяни Принцове!
-И пие...
-Че, то кой не пие бе, мамо? Ти и тати, като се правите, че не виждате, как и кога се прибирам, да не променяте света? Сега вижте, разберете се с техните, кога ще е сватбата, че аз отивам малко на морето. Като се върна, всичко да е уточнено. И без увъртания, ей!

А утрините тук са тихи

Днес се събудих рано. Събуди ме студът, нахлул през прозореца. Щипеше тялото и гонеше съня. Потърсих одеяло забравил, че още в началото на лятото е прибрано дълбоко.
Календарът показва лято, но есента вече се усеща. Спуска се от планината всяка вечер и не се предава, дори пред първите слънчеви лъчи. Отстъпва бавно и с нежелание, борейки се за всяка минута.
Ставам и заставам на прозорецът. Отдавна не съм ставал толкова рано. Часът е 4.30.
Студът отново се нахвърля и ме кара да отстъпя, но аз не се отказвам. Намятам якето и отново пристъпвам. Сънят отлита окончателно, но тишината на улицата прилича на друг сън.
Всъщност не сънувам от много години. Нощта е време за покой.
Далеч от проблемите на деня, но и от миговете на радост.
Нощта е тихо време. Улицата е празна. Някакъв нереален свят от друга планета. Само премигващата лампа на ъгъла, създава лъжлива илюзия, че тук има още някой.
Зная, че няма. Още е много рано. След няколко часа ще се изпълни с живот. Със забързани хора, борещи се със своите проблеми. Непоглеждащи встрани, дори за минута. Гледащи, но невиждащи. Говорещи, но не казващи нищо.
Повечето познавам. Махаме си с ръка по навик и отминават нататък. Такъв е животът.
Само, че сред тълпата изплуват и други лица. Зная, че с тях мога да споделя. Радостите, проблемите и мислите. Те също имат своите проблеми, но намират време да направят нещо за другите. Малка дума или жест. Често невидими, но достатъчни.

Студът прониква през якето и неволно протягам ръка за цигара. Последната, която бях решил да запазя. Усещам миризмата и и за миг се колебая, но после запалвам и поемам дима.
Удря ме в мозъкът и за миг политам, но после всичко идва на мястото си. Всички неподредени мисли и чувства си идват на мястото.
Улицата още е тиха, но зная, че там някъде са сенките на приятелите. Тук са и това ми стига. Останалото е без значение.
Спомних си, че в понеделник казах на Светла в коментарите, че човек преди всичко, трябва да е в мир със себе си. Сам човек не може да промени света. Трябват милиарди хора, но те никога нямат време. Забързани да се блъскат с лакти, се носят по течението, защото така е лесно. Дори не правят усилие да променят нещо, но винаги знаят всичко и другите са им виновни.
Е, днес и аз, ще се оставя по течението. Ще прекарам деня с поглед единствено в своите си неща. Ще подмина дори приятелите си. Защо са ми?
Хората живеят добре, загледани в собственото си АЗ.
Не им трябват приятели, защото наричат всички така. Вместо добър ден, казват: Приятелю!. После на другият ден, наричат други хора така. В това забързано време, кой ти помни лица и имена.
Сигурно и те са в мир със себе си. В сънищата си, но аз не сънувам.
Допушвам цигарата. Последната, или може би не. Това не е най-важното и съм го знаел винаги.
Днес ще прекарам денят, вторачен само в себе си....
Само, че няма. Обещал съм да свърша нещо. Обещал съм на приятел. Конкретен човек, с лице и име. Човек с неговите си проблеми и живот, но намиращ време да погледне встрани.
Другото е без значение.

А утрините тук са тихи. Тихи и студени, докоснати от есента. Още час и тишината и студът ще си отидат. Бавно, с нежелание, прогонени от слънцето, което винаги изгрява. Изгрява и знае, че винаги ще има хора, за които си струва да го прави.
Приятели...

Принцесата воин

Някога, много отдавна, в едно царство се родила принцеса. Родителите и имали вече големи три сина и не се зарадвали много на изтърсачето. Баща и бил велик воин и по цял ден обучавал братята и за времето, когато те ще водят войската. Майка и пък по цял ден се занимавала с градината си, искайки да я направи най-красивата на света.
Принцесата била кротко дете и по цял ден играело само с куклите си, без да протестира. В очите и имало тъга, че никой не и обръща внимание, но нямало кой да види.
Едно лято на гости им дошъл царят на съседното кралство. Синът ме бил малко по-голям от принцесата, но вече името му било известно, като майстор на меча, лъка и ездата.
Възрастните се оттеглили да говорят за важни дела, а децата останали сами.
За учудване на принцесата, принцът и обърнал внимание. Не се смеел от куклите и, като братята и, говорел с нея и се отнасял към малката принцеса с уважение. Бел непрекъснато до нея и изпълнявал всяко нейно желание.
На другият ден, принцесата го помолила да я научи да язди, да стреля и да върти меча.
-Не е толкова лесно!- казал принцът.- Самият аз се уча, откакто съм проходил, а има още много неща, които не зная. За да се научиш, трябва всеки ден да се упражняваш, но пък защо да не ти покажа.
Принцът предал на принцесата първите уроци. Този ден тя много пъти падала от коня, но не се отказала. Тетивата изранила пръстите и, но успяла да пусне първата си стрела. Мечът бил по-голям от нея, но успяла да го вдигне над главата си.
На другият ден принцът си заминал. За принцесата започнали отново скучните дни, в които никой не и обръщал внимание, но тя имала цел.
Всеки ден от ранни зори се упражнявала. Не жалела крехкото си тяло и вечер често не можела да заспи от умора.
Ден след ден. Година след година се упражнявала принцесата и се превърнала в непобедим воин. Когато пораснала предизвикала братята си и ги победила. Баща и най-после и обърнал внимание и и поверил войската.
Принцесата се втурнала в битки и печелела всяка, която започнела. Царство след царство се подчинявали на волята и. Всички прекланяли глави пред нея и славата и се носела надалеч.
Когато баща и починал, тя се възкачила на трона, но не спряла да търси и печели битки.
Само едно царство избягвала. Съседното, където живеел принцът, когото познавала от дете.
Минали години и дошъл ред и на това царство, но за първи път принцесата не можела да победи. Срещу себе си имала велик воин и силите били равни.
Много пъти се сблъсквали армиите. Много пъти и двамата водачи излизали в битка един срещу друг, но победител нямало. Воювали години, но краят не се виждал.
Един ден принцесата била излязла сама в полето на разходка и срещнала принца. Той също бил сам. Вървял замислен и разсеян, до мига, когато се озовали очи в очи.
Принцесата извадила меча и се хвърлила без да се замисли, но се подхлъзнала и паднала на земята. Животът и бил в ръцете на принца, но вместо да я убие, той и подал ръка и я вдигнал от земята. Погрижил се за навехнатият и крак и я понесъл на ръце към станът на войската и. Мълчал през цялото време, а и принцесата не промълвила нито дума.
Когато станът се видял в далечината, принцът я оставил под едно дърво. Тръгнал си, но след няколко крачки се върнал.
-Искам да те питам нещо, принцесо. Защо? Защо се впускаш в битка след битка? Защо не спираш нито миг да търсиш нови битки? Защо дори когато видя, че не можеш да победиш, отново и отново опитваше?
-Защото само така, хората ще ме уважават и забелязват. Защото искам целият сват да е в краката ми. Защото искам и ти да си в краката ми, както някога, когато бяхме деца.
Принцът се засмял, махнал с ръка и си тръгнал, но пак се върнал.
-Не зная за света, принцесо. Не зная за другите хора, но аз съм в краката ти от първият миг, когато те видях. Винаги съм бил там и винаги ще бъда. За това не е нужно да водиш битки. Тази битка си спечелила отдавна.

....

Съботни размисли

Миналата година имах един пост – Мигове в градината. Снимките не бяха с високо качество, но на мен ми хареса. Мислех да пускам такъв за всеки сезон, но есента забравих, зимата отново, а когато пролетта дойде в нашият град, на другите места вече беше отминала. В четвъртък направих отново поредица от снимки. Дано ви харесат и на вас.
От около месец, в събота пускам различен пост. Опитвам се да споделя, неща от живота, които ме вълнуват. Позиция или просто мисли. От както започнах Защо?, тук все ме избива на писане на приказки. Чудя се, дали не беше грешка изтеглянето на постовете за обществото там. Времето ще покаже.
Днес няма да ви губя времето , защото имам друга тема. Преди седмица пуснахме обява в БЛОГ НА ДЕНЯ, за сътрудници. Вече се отзова един и ще можем да започнем по някое време през септември. Иска ми се обаче, да имаме поне още един сътрудник, за да можем да се заместваме, ако на някого се наложи.
Задълженията са ограничени във времето на един или два дни в седмицата по двадесет минути. Неприятното е, че това е в точно определен отрязък от време -19.50 -20.15.
Изискванията, освен наличието на време и желание са: профил в Google и елементарни познания в Blogger.
Ако има желаещ, нека се обади.

















Под дъжда

Дъждът ме настигна на метри от входната врата. Не носех чадър. Дори да имах, нямаше време да го отварям. Притичах оставащото разстояние и с облекчение, затворих вратата след себе си.
Навън стената от вода скриваше всички познати очертания. Вода течеше и от мен, но в следващият миг се сетих за прозорецът.
Втурнах се да го затворя, но беше късно. Тръгнах да го затварям, но гледката навън, ме накара да замръзна.
По улицата, бавно вървеше млада жена. Не поглеждаше встрани, а на лицето и беше изгряла усмивка.
Дъждът, който искаше да ме удави, се отдръпваше пред нея. Дори капка не беше паднала върху нея. Вървеше усмихната и носеше слънцето със себе си. Дъждът отстъпваше припряно пред спокойните и бавни стъпки, но тя не го забелязваше. Тя беше слънцето.
Спомените ме връхлетяха и забравих дъжда. Спомних си времето, когато бях дете. Много пъти съм виждал, как стената на дъжда отрязва и разделя света на две. Едната част потопена с сянка и водни потоци, а другата огряна от изгарящото слънце.
Само, че аз винаги съм бил от тъмната страна. Там, където дъждът безмилостно удряше с тежките си капки.
Може би, никога не съм носил слънцето в себе си. Може би...

Това се случи преди месец, но вчера си го припомних. Разхождах се, когато първата капка на внезапен летен дъжд, ме удари по челото. Затичах се, за да се скрия, но се спрях. Спомних си случката и се усмихнах. Продължих бавно и сякаш капките започнаха да ме заобикалят. Някои падаха върху мен, но не оставяха следи.
Гледах забързаните хора, безполезните чадъри, които вятърът пречупваше и за първи път почувствах, че нося част от слънцето със себе си.
Прибрах се, попих локвата под прозореца, отместих пропитите с вода пердета и погледнах към улицата.
По нея вървеше дете, усмихващо се на нещо свое си. Дъждът беше спрял, а от асфалтът се вдигаха кълба от пара. Детето беше сухо.
Погледнах и моите дрехи, върху които също нямаше нито едно петно. Беше се случило. В този ден и миг и на мен се беше случило.
Значи не е изключение. Може да се случи на всеки, ако го иска.
Можеш и ти. Лесно е, просто трябва да опиташ.

Магаре

Един ден магарето срещнало Коня. Били израснали заедно, но след това пътищата им се разделили. Като деца играели от сутрин до вечер, но с възрастта Конят се превърнал в уважавана личност, а Магарето запазило детинските си навици. Не похващало работа и само магарии правело.
-Здравей, братовчеде! Чух, че си се издигнал. На всеки парад, ти водиш всички говорят, само за това, как добре го правиш. Даже Царят и царицата ти ръкопляскат винаги. Казват, че и добри пари изкарваш.
-Така е, така е!- засмял се Конят.- Добра е работата, но изисква отговорност и дисциплина.
-Хубава е, няма спор.- засмяло се Магарето.- То и аз мога, като теб да стъпвам важно и грациозно, но няма кой да ме покани на парада. Братовчеде, защо не ме вземеш с теб, поне веднъж? Искам и аз да мина важно, важно и да ми ръкопляскат.
Конят познавал несериозният нрав на братовчед си и се заинатил, но магарето било упорито и накрая, го придумало.
Парадът започнал, но конят през цялото време бил на тръни. Чакал всеки миг, Магарето да покаже номерата си и да го провали. От напрежение бъркал стъпките и посоката и се представел ужасно.
Магарето пък, вървяло все едно само за това е родено. Стъпвало важно и грациозно и обрало овациите.
-Боже, колко е грациозен!- дала тон на ръкоплясканията царицата.
-И е красавец на всичко отгоре!- включила се и принцесата.
-Да... Има стил и класа!- важно допълнил царят.
-Може ли един автограф?
-И на мен!
-И на мен!
Докато се усети магарето било заобиколено с почитатели, но не се смутило, а запристъпяло по-важно.
-Как постигате, тази грация?- попитала го кралската болонка.
-Упражнявам се. Упражнявам се всеки ден. За това трябва дисциплина и упоритост. И талант де, но важното е ежедневната работата.
-А може ли да научите и мен?
-И мен, ако може!
-Щом искате, няма проблеми!- засмяло се Магарето.- От утре откривам частна школа. Ще е скъпичко, но уроците ще водя лично аз. Гарантиран успех и диплома със златни букви за завършилите.
Конят се хванал за главата, но нямало в какво да укори магарето и си замълчал. Заминал на турне в чужбина и се завърнал чак след три месеца.
Отишъл да види школата на Магарето. Влязъл и застинал със отворена уста. На арената под вещото ръководство на Магарето, група ученици, се търкаляли, ревали и правили магария, след магария.
-Братовчеде, какво е това? Та ти си направил, не школа за добри обноски, а за магарии.
-Братовчеде, братовчеде.... Не е точно така. Когато започнах, учех учениците на стил, грация и добро държане. Не, че нямах ученици, но не се задържаха дълго. Един ден бях в добро настроение и си спомних старите времена. Показах им на какво съм способен и очаквах да се махнат всички. Грешка! Радваха ми се повече, отколкото на парада. До един поискаха да се научат и още на следващият ден, не смогвах да запиша новите желаещи. На следващият парад, всички участници демонстрираха моите магарии. Публиката беше във възторг. Наложи се да взимам помощници за школата. Магариите ми се превърнаха в мода и дори принцесата премина кратък курс.
-Аха... Модата си е мода – замислено промълвил Конят.
-И е златна мина!- засмяло се магарето.- Ама ти братовчеде, защо се натъжи?
-Защото останах без работа. Хората вече искат само магарии и никой не се интересува от сериозните неща. Нали се връщам и от чужбина. И там е така. Братовчеде.... Имам една молба. Би ли ме взел в твоята школа? Вярно, че съм старичък, но ще се старая. На младини знаех доста магарии. Какво да се прави, трябва да се яде....

Летящото килимче

Един цар обичал да събира чудеса. Щом чуел за някое чудо, където и да било по света, пращал мисия и не жалел средства, за да го има. Още дядо му бил започнал да събира чудесата на света, а баща му и той направили колекцията огромна.
В началото съхранявали предметите в подземието на двореца, но то станало тясно. Тогава преместили всичко в една огромна пещера.
Всеки ден царят обикалял и се любувал на безбройните предмети, подредени и описани грижливо. Цяла армия слуги бършела праха от тях, но никога не смогвали.
Царят обичал да се хвали на гостите си. Винаги ги водел в пещерата, където с часове им представял вълшебните предмети и описвал, как се е сдобил с тях.
Един ден, поредният гост, след като разгледал колекцията, попитал:
– Много ценни вълшебни предмети има тук. Ценна колекция! Само не видях, къде е летящото килимче? Дядо ми имаше такова и го държеше на лично място.
– Ами нямам... – отговорил смутен Царят. – Чувал съм за това чудо и изпращах хиляди пъти да го търсят. Предлагах планини от злато, но никъде не намерих. Появиха се мошеници, които ме предлагаха красиви килимчета, но нито едно от тях не можеше да лети.
– Неприятно! – намръщил се гостът. – Без летящо килимче, нито една колекция от вълшебни предмети не е пълна.
Царят се ядосал и отново изпратил пратеници по цялата Земя. Този път предложил освен злато и половината царство и Принцесата, като награда за този, който му донесе летящо килимче.
Минали години, но никой не намерил такова. Отчаял се царят и престанал да търси.
Един ден, докато се разхождал в градината, една гледка подкосила краката му. Неговият шут се носел над алеите с цветя, седнал удобно на летящо килимче.
Царят веднага изпратил стражите и скоро те довели шута и донесли килимчето.
– Казвай, нехранимайко откъде го взе! Сигурно си го откраднал?
Шутът отрекъл кражбата, но упорито мълчал, откъде е взел килимчето. Вкара ли го в тъмницата, а килимчето занесли в съкровищницата и го поставили на лично място.
Поканил царят гости, за да се похвали с килимчето. Гледали го, ахкали и поискали да видят как лети.
Качил се царят на килимчето, но то не полетяло. Ядосал се и пратил да доведат Шута.
Погледнал Шутът килимчето, погалил го, но за да полети поискал да излязат навън. Там било по-безопасно. Излезли на открито и щом Шутът се качил на килимчето, то полетяло.
Гостите ръкопляскали и се разотишли, но Шутът, продължавал да лети високо и не искал да слезе. Царят разбрал, че е загубил килимчето и Шута си, но го запитал отново откъде е намерил килимчето.
– Ами изтъкаха ми го. – засмял се Шутът.
– Лъжеш! – извикал Царят. – Нали попитах най-добрите и известни тъкачи в целия свят. Няма жив майстор, който да изтъче летящо килимче.
– Ами за това не трябва майсторлък. – засмял се отгоре Шутът. – Всеки може да го изтъче, само трябва и тъкачът и човекът, за когото е килимчето да са влюбени. Защото само любовта може да накара едно килимче да полети. Затова килимчето не искаше да полети в подземието. Любовта не понася затворите.
– Ами, че то било много просто! – засмял се и Царят. – Още утре, ще намеря цял куп влюбени тъкачи и ще имам колкото искам летящи килимчета.
– Лесно ли? – примигал Шута. – Ако беше така, всички хора щяха да имат летящи килимчета. Успех, Ваше величество!
След това Шутът се понесъл към една кула на двореца. Там го чакала принцесата, която била изтъкала килимчето само за тях двамата. Прегърнали се и полетели към залеза, а Царят останал да гледа след тях, докато се превърнали в незабележима точка.
Разбрал, че той никога няма да има летящо килимче.

Битие и съзнание

Преди около година в нета, често се коментираше една снимка. Американски клошар, брадясал и мръсен, но с лаптоп на коленете си. Помня, че коментарите бяха, как духът може да победи окаяното битие.
Духовното е широко понятие. Лично за мен, то не се изразява в съзидание в областта на изкуствата или науката, а по-скоро като интерес и търсене. Интерес към усвояване на нови знания и търсене на нови предизвикателства към ума.
В областта на науката и изкуствата, още от обособяването на тези понятия, мнозинството хора, които създават са професионалисти.
Не мисля, че правенето на продукт срещу заплащане може да се нарече духовно.
Остава категорията на хората, които имат интерес и търсят новото и вълнуващото за тях. Ако погледнем статистически, те са малко. Повечето хора прекарват животът си, интересувайки се единствено от материалното. Какви са причините?
Ако се върнем назад във времето, началото на съществуването на човешкият род, много малко от хората са могли да си позволят, занимания различни от борбата за хляба. С напредването на технологиите, тези хора се увеличават като брой, но процентно увеличението е значително по-малко. Все още огромното мнозинство от хората, живее единствено с мисълта за ежедневните проблеми. От друга страна става все по-трудно, хора извън професионално занимаващите се, да създадат нещо ново в областта на науката и изкуствата. Днес нови открития е невъзможно да се направят в къщи, защото изискват средства, оборудване и дългогодишна подготовка. В изкуството пък нещата вече открито са чисто комерсиални и дори един продукт да се създаде с минимум средства, без реклама ще си остане непознат.
Защо въпреки несъизмеримо по-високият стандарт, хората вдигащи поглед от земята са толкова малко? Те не се влияят от парите, а го правят за себе си.
Може би причините са множество. Влияят осигуреността и относителното спокойствие на отделният човек, характерът на работата му, семейната среда и навиците създадени от детството.
Един работник на строеж , след 12-14 часа работа, не би седнал с книга след това. Един истински клошар не би седнал с лаптоп в ръка или пък купил билети за опера с парите за хляба.
Прекалената осигуреност, също действа в отрицателна посока. Свидетели сме как хора с много пари демонстрират култура и интереси, каквито нямат. Помня собственикът на един холдинг, който по примера на Васил Божков колекционираше картини. Печаташе за Коледа луксозен календар с мото: Моята колекция-част от културното наследство на България. Само, че интелектът и културата му бяха, доста под нивото дори на собственият му бодигард. В този случай става въпрос за чиста проба снобизъм.
Ограниченията, обаче не отговарят на въпроса, защо хората стремящи се към новото са малцинство от населението.
Причината е в структурата, която човечеството е създало. Тя служи само на настоящият момент и не гледа в бъдещето. Консервативна е и не толерира търсещите личности извън рамките, които е създала.
В миналото тази структура е била полезна за човечеството. Ограничавала е сътресенията и е осигурила еволюционно устойчиво развитие. Тази структура създава точно такива хора, каквито са нужни на момента. Основите на поведението се поставят в детска възраст и точно от обучението зависи, дали преминалите го, ще имат нагласа към творческо мислене.
Да вземем робовладелското общество. Основа производителна единица са били робите. Ценяла се е физическата сила и евентуално красотата за домашните роби. Такива хора и са били формирани.
До началото на миналият век, основната нужда е била от дисциплинирани изпълнители и обществото е създавало точно такива.
С напредването на технологиите, все повече се е появявала нуждата от мислещи личности със знания и интереси в повече области. За съжаление, инерцията продължава и се формират хора с ограничени интереси, които лесно се манипулират.
Допълнително нещата се усложняват от факта, че човечеството не живее в една епоха. По земното кълбо съществуват области, където отношенията са на ниво отпреди няколко века. Нещо повече, дори в страните, които наричаме развити, спирачките срещу новото продължават да действат.
Нещата ще продължат по този начин, докато не премахнем спирачките. Наистина новото шокира и плаши, но игнорирането му, не го премахва.
За нашето поколение, нещата вече са формирани. Какви ще бъдем е трудно да променим, но можем да променим това, какви ще бъдат децата ни.
Искаме ли да са същите като нас?

Аз мисля

Един човек разхождайки се безценно, видял как група хора строят къща. Нямал работа и седнал да ги гледа. По едно време го засърбяло и се почесал по главата, мърморейки на себе си:
-Хубава работа, ама.... Не е така! Аз мисля.... Ама какво значение има, какво мисля аз?
Чули го строителите и помислили, че говори на тях. Зачудили се, какви ги говори, а после се вгледали в строежа и забелязали грешка.
-Ей, умен човек е този! –възкликнали строителите.- Ако не се беше обадил, нямаше да забележим. Пък и скромен, не каза директно, а остави на нас да си видим грешката.
Около строежа имало и други сеирджии и те заръкопляскали, а на нашият човек му станало приятно. Не разбрал, защо го хвалят, но запомнил думите и решил, че е заради тях.
Продължил безцелната си разходка, като при всяка група от хора, спирал, почесвал се по главата и повтарял.
-Хубава работа, ама.... Не е така! Аз мисля.... Ама какво значение има, какво мисля аз?
Хората се стряскали, оглеждали работата си и все намирали нещо дребно пропуснато. Потупвали по работа нашият човек и го хвалели и на други.
Излязло му име на мъдрец и където и да отидел всички му се кланяли. Той се надувал, почесвал се по главата и изричал, като папагал любимите си думи:
-Хубава работа, ама.... Не е така! Аз мисля.... Ама какво значение има, какво мисля аз?

Един ден, докато се разхождал отново безцелно, попаднал на група хора събрани, около един кон. Нашият умник, това и чакал:
-Хубава работа, ама.... Не е така! Аз мисля.... Ама какво значение има, какво мисля аз?
Конят бил от царската конюшня и преди малко бил хвърлил самият Цар на земята. Царят с раздразнение, погледнал нараненото си коляно, а свитата се опитвала да почисти дрехите му.
Като чул думите на умника, царят заповядал на стражите да го набият.
-Не правете така, Ваше величество!- обадили се придворните.- Това е известен мъдър човек. В думите му има много мъдрост.
Царят обаче не отменил заповедта си, но заповядал после да доведат мъдреца.
-Я сега, умнико кажи, какво значат твоите думи! Кажи тук, какво мислиш!
Умникът се стреснал:
-Аз мисля... Ама не мисля, Ваше величество. Просто си говоря на себе си.
В този миг се чул гласът на шута.
-Хубава работа, ама.... Не е така! Аз мисля.... Ама, какво значение има, какво мисля аз? Все пак, ако бях глупак и не мислех, поне нямаше да се обаждам.

Грозното куче

Един човек имал малко кученца. Не му трябвали и решил да се отърве от тях. Занесъл ги в гората и ги оставил.
Кученцата били малки и не можели да оцелеят сами. Пръснали се и се загубили. Жално скимтели и търсели, някой да се погрижи за тях.
Едното от тях достигнало до малък селски двор.
Видял го стопанинът и го съжалил. Не му трябвало куче, но не го изгонил. Нахранил го и го пуснал на двора при другите животни.
Първото нещо, което видяло кученцето, било семейство гъски. Приближило се до тях и ги загледало с интерес. Било самотно и търсело приятели, а тези изглеждали толкова симпатични, задружни и весели.
Тръгнало след тях и ги следвало неотлъчно. Правело, каквото те правят и било щастливо.
Гъските дълго не го забелязвали. Прекалено заети били със собствените си персони и друго, не ги интересувало.
Чак след два дни едно от малките забелязало кученцето и се разкрякало:
-Мамо! Тате! Вижте, какво грозно пиле. На нищо не прилича. Нали не ни е роднина?
-Не е разбира се!- обадил важно Гъсокът.- Ние сме изискани и специални. Умни, образовани, красиви и известни. Абе ние сме си ние!
-А защо тогава, това недоразумение се мъкне след нас?- продължило с въпросите малкото.
-Сигурно си мисли, че и то е като нас.- засмяла се Гъската.- Има всякакви странни същества. Нека се мъкне, тъкмо ще се посмеем с него.
Кученцето не се обидило. Продължило да следва гъските и да прави каквото те правят. Дори в реката скочило след тях и едва не се удавило.
-Гледай тате!-смеели се малките. –Виж колко смешно плува, а вчера дори се опитваше да кълве семенца.
-Нека опитва, деца! Никога няма дори да се доближи до нашето съвършенство. Ние, сме гъски и сме съвършени, неподражаеми и велики. Такива като този грозник, само увеличават славата ни.
Кученцето растяло и неусетно се превърнало в едър пес, но продължавало да се мъкне след гъските и да им подражава. Пазело ги от врагове и вече никой не смеел да ги закача, но те продължавали да му се подиграват.
Една нощ в домът на стопанина избухнал пожар. Цялото семейство спало и никой не усещал. Гъските се разкрякали и избягали в съседният двор, но кучето останало. Лаело силно, но без ефект. Тогава скочило през прозореца вътре и събудило хората. Останало и помагало, докато излязат и изнесат вещите си.
На другият ден стопанинът, построил специална колибка за кучето. Купил му красива каишка и му дал от собствената си храна.
Гъските, веднага се настанили в колибката и изяли храната, но кучето не казало нищо. Слушало как му се подиграват и тъжно махало с опашка.
Тогава чуло смях. Смеел се котаракът, качен на едно дърво.
-Какво ти е толкова смешно?- попитало кучето.
- Ти.- отговорил котаракът.-Грозен глупав пес.
- Хей! Не позволявам на никого да ми се подиграва! –изръмжало кучето.- Ако не беше качен нависоко, щях да ти покажа как трябва да се държиш.
- Че защо? Защо аз да не мога, а глупавите гъски да могат?
-Не са глупави! Те са най-красивите, най-умните, най-възвишените. Виж как всички, се отдръпват от пътят им и ги уважават.
-Грозен и глупав пес!- засмял се пак котаракът.- Не разбираш ли, че всъщност другите се страхуват и уважават теб? Гъските просто те използват, а на всичко отгоре и ти се подиграват.
Кучето спряло да върти опашка. Замислило се за минута, а след това бавно ръмжейки тръгнало към колибата си. Гъските го посрещнали със смях, но само за минути били изхвърлени.
На следващият ден, дворът имал един господар- кучето. Вече никой не посмял да му се смее. Само понякога котаракът се шегувал с него, но само когато е на недостъпно място.

Така е в тази приказка, но в животът около всяка гъска има безброй кучета въртящи опашка. Гъските им се смеят и се подиграват, но не могат без тях. С тях зад гърба си изглеждат умни, красиви и велики.

Вълшебниците

Някъде много далеч, в планините, където човешки крак рядко стъпва живели две вълшебници. Едната властвала над светлината, а другата над тъмното. Едната владеела деня, а другата нощта.
По-малката още в ранни зори събирало слънчевите лъчи, белите пухкави облачета от небето, цветовете на цветята и песента на птиците и рисувала. Създавала чудни картини, които не застивали нето за миг. С тихият южен вятър продължавала да рисува детайлите и така, чак до вечерта.
Голямата идвала с гръм и трясък. Събирала тъмни облаци в небето и стоварвала върху земята, студ и влага. Свиреп и студен вятър със зловещ кикот смесвал и разпилявал всичко създадено през деня.
Странно, но двете вълшебници не се мразели. Били сестри и просто правели това, за което били създадени. Редували се властта си и вълшебството и дори не се питали за смисълът.
Един ден голямата вълшебница отишла при малката си сестра.
-Омръзна ми!- казала тя.- Омръзна ми цял живот да правя все едно и също. Поне да имаше кой да оцени, това което провим. Разбрах, че там долу в полето живеят странни същества. Приличат на нас двете, но нямат нашите сили. Сигурно някой зъл магьосник ги е лишил от силата им. Искаш ли да се поразходим и да ги видим?
-Не зная.- отговорила по-малката.- Тук има толкова нещо, които обичам. Не искам да ги оставям за дълго. Но пък, защо да не си дадем малко почивка. Да тръгваме.
Тръгнали двете вълшебници и скоро се озовали сред хората. не били различни от тях и когато видели две непознати ги заобиколили с въпроси и внимание.
След няколко дни вече ги били опознали и тогава двете сестри забелязали нещо странно.
Около по-голямата винаги имало хора. Ласкаели я, възхищавали и се и изпълнявали всеки неин каприз.
Всички обаче странели от малката сестра. Дори имало хора, които и се подигравали. Наричали я старомодна и смешна и отвръщали с пренебрежение очи.
Тя обаче не обръщала внимание. По-цял ден обикаляла улиците, взирала се в хората и предметите и тиха усмивка не слизала от лицето и.
След месец на голямата сестра и омръзнало.
-Хайде да си вървим!- казала тя.- Тук е пълна скука. Омръзна ми от лицемери и ласкатели.
- Ти върви!- отвърнала малката сестра.- Аз ще поостана още. Имам много работа тук и е по-интересна от тази в къщи.
-Че каква работа имаш? Не си преместила дори и облаче. Тук няма с какво да рисуваш своите прекрасни картини. Хората не стават за нищо.
- Напротив!- отвърнала малката.- Тук рисувам най- прекрасните си картини.
-Но аз нищо не виждам?- смутено отвърнала голямата сестра.- Всичко си е сива, както когато дойдохме тук.
- Не виждаш, защото гледаш хората отвън. Отвън те са сиви и скучни, но погледнеш ли вътре в тях, ще видиш прекрасни неща. Никога през животът си не съм рисувала по-красиви картини и причината за това са точно тези сиви и скучни хора. Тръгвай, а аз ще остана тук. Може би завинаги....

Невидимия

Заседанието приключваше и бай Иван, реши и той да се изкаже. Темата беше в неговият ресор, но когато поиска думата за негова изненада шефа, дори не го погледна. Затвори папката и даде край на съвещанието.
Бай Иван се учуди, но си замълча. Тръгна си към дома, но на неговата улица се случи второ произшествие. Един шофьор за малко да го прегази. Уж гледаше право в него, уж светеше зелено и беше на „зебра”, но колата дори не намали скоростта. Само бързата реакция успя да спаси бай Иван.
Прибра се разтреперан в къщи и още от вратата, започна да се оплаква.
Жена му обаче не реагира. Дори не отмести поглед от екрана на телевизора, където течеше поредната серия на любимият и сериал. Синът му забил очи в мониторът, не преставаше да цъка с мишката.
Бай Иван седна на канапето и се замисли. Отиде до кухнята извади една бира от хладилника и се върна.
Започна разказът си отначало, но отново никаква реакция. Синът му замалко отдели очи от монитора, погледна право към него. Примигна и отново продължи играта.
Бай Иван се замисли. Изпи още една бира, но каквото и да правеше, не можа да накара да му обърнат внимание.
След петата бира, откри отговорът. Беше станал невидим.
Притисни си и прехвърли всички свои действия от последният ден, но не откри причината. После реши, че това дори е хубаво. В мисълта му се заредиха една след друга прекрасни картини, в които се възползваше от новият си талант.
После заспа...
На сутринта се събуди и потегли за работа. Беше закъснял, но в офиса никой от колегите му дори не вдигна глава при влизането му. Малко след него влезе шефа, търсещ хора за спешна задача. Посочи трима човека с пръст, но погледът му само премина през мястото на Бай Иван и дори не се спря.
До края на работното време Бай Иван скуча. Поигра на компютърът, но и това му омръзна и си тръгна по-рано. По пътя се сети, че има работа в общината и намина за там.
Намери нужното гише и застана пред него. Възрастна женица, набираше с два пръста нещо на компютъра. Бай Иван изчака пет минути, но женицата не вдигна глава и той почука по стъклото.
Женицата трескаво подскочи, изправи се и погледна през гишето. Погледът и премина през бай Иван, но не се спря. Намести очилата си и продължи да кълве по клавиатурата.
Бай Иван се сети, че е невидим и помръкна. След това пак почука по стъклото, този път с евтината химикалка оставена пред гишето.
Никаква реакция. Този път дори не го чуха.
Бай Иван постоя още десетина минути, почука и дори се провикна, така че гласът му отекна във фоайето, но не предизвика никаква реакция.
Ядосан се отправи към изходът, но тъкмо излезе на чист въздух и една тежка ръка се стовари на рамото му.
-Ще крадеш, а!- беше портиерът, а зад него женицата от гишето сочеше бай Иван и крякаше нещо.
-Да крада ли?- се огледа слисано бай Иван.
-А, това какво е според теб?- портиерът сочеше химикалката, която бай Иван без да усети още държеше в ръката си.
-О! Извинявайте! Аз без да искам.- измънка бай Иван. – Не съм усетил. Ама вие виждате ли ме? Защото аз съм невидим.
- И на луд се прави!- изкряка женицата.- Всички са такива. Я извикайте полицията и да си го приберат. Ще краде, тарикатът му с тарикат.
Бай Иван мигаше на парцали, после пребледня и краката му се подкосиха. Последното, което чу беше воят на сирена в далечината.

Бай Иван се събуди, целият плувнал в пот. Седеше на канапето в къщи. Навън нощта беше дошла, но жегата беше непоносима. Жена му още гледаше в телевизорът, а синът му като зомбиран не отделяше очи от монитора.
Бай Иван вдигна ръка с разперени пръсти и я огледа внимателно. След това извади нова бира от хладилника. Отпи и се отпусна със щастлива усмивка.
Колко хубаво беше да знае, че не е невидим. Нищо, че другите не го забелязваха.

На реката

Една вечер през лятото горските животни си нямали работа и се събрали на раздумка близо до реката. Нямали тема и дълго мълчали, но по някое време Мечката погледнала реката и започнала:
-Хубава е нашата река! Носи прохлада и влага на гората. Какво ли бихме правили без нея.
-Че какво и е хубавото?- намръшил се Вълкът, който не обичал водата.- Я погледнете, каква е дълбока, мътна и буйна.
- Ама ти очи нямаш ли?- сопнала се Сърната.- Лято е и е останала една педя вода.
-Една педя, ама за теб.-изцвърчала Мишката.- Ако имаш моят ръст и всеки път трябва да търсиш, кой да те пренесе, друга песен ще запееш. На всичко отгоре мирише на блато и тиня.
-Нищо и няма на реката!- изкрякала Жабата.- Такава трябва да бъде, само дето има много риба. Не можеш да поплуваш и два метра на спокойствие.
-Много риба ли?-обадило се Рибарчето.-Ако разчитах само на тази река, да съм умряло от глад.
-Все за ядене мислите. Ами погледнете със сърцето си! Погледнете красотата и вълшебният звук на реката. Истинска песен е!- изчуруликало Врабчето.
-Песен?!? Песен ли чух? Ако тоя безразборен шум, някой нарича песен значи е глух!- възмутил се Славеят и запял.- Ето това вече е песен!
-Всъщност защо спорим?- попитала Лисицата.- Какво ме интересува някаква си река? Нека поговорим за друго.
-Аааа! Реката е важна!- обадил се от кроните на един дъб Бухалът.- Изучавал съм я и съм писал за нея. Всичко съм описал, от всеки възможен ъгъл, а най-важното от всичко, е че съм го писал АЗ. Ама не чететееее.... Не ме четете вие!

Реката без да се интересува от споровете, продължавала де си тече. Извивала се през гората, а после продължавала през други земи и накрая се вливала в морето. Виждала много и помнела времена, когато на мястото на гората, нямало нищо. Нямало смисъл да казва нищо. Просто течала по своят път.

В краят на гората, точно преди реката да я напусне, на един камък седял Заекът. Гледал отблясъците на последните слънчеви лъчи, върху водата и хвърлял камъчета. Всяко камъче правело различни фигурки, но Заекът не се интересувал от това. Хвърлял камъчета и се радвал, като дете. Само той знаел каква е реката, защото понякога говорели без думи, но това било без значение.
Не по-важно от фигурките, които правели камъчетата преди да изчезнат завинаги.

*Освен Бухалът, всяка прилика с лица, думи и събития е случайна и е плод, единствено на вашето въображение.

Дядовата ръкавичка

Един дядо отишъл в гората за дърва, но си загубил ръкавичката. Не усетил кога и къде. Паднала на земята и килимът от листа я скрил.
Търсил дядото, търсил но не я намерил.
През зимата паднал сняг и я затрупал, а когато се разтопил през пролетта, гъста трева скрила ръкавичката. Никой не я намерил до средата на лятото.
Един ден горската мишка, както си търсела нещо за хапване, попаднала на ръкавичката. Прогризала дупка и се озовала вътре. Огледала се и възкликнала удивена. Била намерила идеалният дом.
Почистила Мишката, подредила, изгризала още един вход и пренесла багажът си.
Тъкмо се нанесла и от високата трева, покрила се показала Костенурката.
-Хубав дом си си уредила!- възкликнала тя.- Аз моят си го нося на гърба, но не е същото. Друго си е да имаш покрив над главата и да можеш да подредиш домът си.
- Ами защо не дойдеш и ти?- изцвърчала Мишката. –Домът ми не е голям, но ще се намери място. Тъкмо и ще си правим компания в зимните месеци, нищо че и двете спим тогава. Хубаво е да знаеш, че до теб има приятел.
Разширила входа Мишката и заживели двете в ръкавичката.
Тъкмо се наместили и пред ръкавичката пристигнал...
Заекът?
Не! На Заекът съм му дал почивка, че омръзна и на мен.
Пред ръкавичката пристигнал Таралежът.
-Ама хубаво сте се подредили! – изсумтял той.- Де да можех и аз да се уредя с такъв дом, ама не! Все в земята трябва да се ровя, ама такъв ми бил късметът.
-Не тъжи, Ежко! Ще се сместим и ще ти направим място. Където двама, там и трима.
Разширила входа Мишката и Ежко се нанесъл, но след него дошла и Катеричката.
-Ама как се уреждат някой! Чисто нов дом, а аз от години живея в старата хралупа. Удобна е, но остарявам, а всеки ден трябва де се качвам нагоре надолу. Сили не ми останаха.
-Щом е така, заповядай и ти. Ще се сместим и ще има място и за теб.
Прогризала Мишката, дупка на покрива, за да е удобно на Катеричката и заживели задружно.
Есента дошла бързо и обагрила листата на гората. Един ден пред ръкавичката се спряла и Мечката.
-Добре сте се приготвили за зимата, дружина. Топло, уютно и удобно. Аз пък трябва да мръзна само в пещерата, ама като нямам късмет и приятели.
-Щяхме да те поканим, но вече няма място.- отговорила Мишката.
Мечката се навела, погледнала през една дупка и въздъхнала.
-Вярно, че е тясно, но има малко местенце. Ама като не ме искате, какво да правя.
Дружината се почувствала гузна и решила да опита. Сместили се и поканили и Мечката. Опитала да влезе тя, но не могла и пак взела да се оплаква.
Мишката разширила още входа, но мечката пак не могла да влезе. Пак разширили входа, но отново било тясно. Лека полека от ръкавичката не останало нищо.
Стреснали се животните, защото старите им жилища вече били заети. Помолили Мечката да ги приюти в пещерата.
-Не мога! –отговорила тя. –Ще стане тясно.
-Ама ние нали се опитахме, да ти направим място?- попитала Катеричката.
-Направихте и вижте какво се получи- останахте без дом. - Ако пусна вас, ще дойдат и други. След тях и други и други. По-добре да имаш лош дом, отколкото никакъв.