Поглед назад

Миналият месец бях в отпуск. Нуждаех се от почивка, от ежедневие без планове и задължителни задачи. Бях се превърнал във влак, гонещ разписанието. Често със закъснение, и подминаване на някои гари, но не излизащ от релсите.
Почивката ми се отрази добре. Намерих време да видя познати, с които не се бяхме виждали отдавна. Намерих време, да свърша цял куп дребни неща, които все отлагах. Най-важното обаче беше, че не гонех срокове, нямах режим и нещо, което не можеше да се отложи.
Дори успях да се помотая безцелно по улиците. Градът е малък и някога познавах всяка негова уличка. Познавах къщите, дърветата, хората. С времето градът се променяше, но някак прекалено бавно и мързеливо, съпротивлявайки се на промените.
Вървях по малките улички, застинали в летният следобеден сън и търсех промените. Не тези от преди месец или година. Опитвах се да се върна и да си ги представя такива, каквито бяха в детството ми.
Не успях. Помня смътно старите къщи на центъра, паветата и сладкарницата, която беше вълшебно място. Спомням си книжарницата, която обикалях с часове. Помня местата, но колкото и да се напрягам, не виждам сенките на старите сгради. Дори баскетболното игрище, не мога да си представя. Асфалтът му стои още, превърнат в паркинг, но мястото ми е чуждо.
Последвах нишката на спомена и тръгнах без посока. Вървях по познатите улици, но спомените бяха избледнели. Изникнали са нови къщи. Някои направени с пари и вкус, но празни, други недовършени.
Тук там между новите, като призрак от миналото изниква стара измазана с кал къща. Дворът е обрасъл и пуст, но някак познат и пазещ смехът и сълзите на хора, които вече ги няма.
Улиците също са различни. Плетеницата от кабели по стълбовете, сателитните чинии по покривите и колите, днес са заели всяко празно място и сякаш изместили хората.
Стигнах до дворът на първото си училище. Оградата е нова, но както някога немирни ръце са направили дупка, за да скъсят пътя. На същото място, както някога. Дворът е пуст, а новата дограма на прозорците е покрита с решетка, през която дори детска ръка трудно ще се провре.
Заглеждах се в короните на дърветата и забелязвах нещо странно. Всичките са от времето което помня. Остарели, с тук там счупени клони, но същите. Няма нови и дори на мястото на фиданките, които ние бяхме засадили, сега има нови. Също толкова малки и крехки, завързани за дървен прът или оградени с лента.
Познато и мило. Години прекарани тук, които няма да забравя, а картините, няма да избледнеят.
Сега от дистанцията на времето, се замислям, че съм обичал този двор, не заради ученето. Идвал съм тук с радост, заради другите деца, приятели, съученици. Не мислехме за бъдещото и най-любимото ни време бяха междучасията, когато дворът оживяваше. Брояхме дните до ваканцията, но се разделяхме с тъга. Тук бяхме просто деца, които обичаха да играят, а училищният двор, беше хубаво място за това.

Утре (днес) е първият учебен ден. Дворът ще се изпълни с шумни ята от деца. Събрали цялата енергия и усмивки на света. Сигурно няма да имам възможност да мина от там. Моето време за игри е минало, но винаги при спомена ще си спомням усмивките.
За игри вече е късно, но за усмивки никога. Дори без повод, както някога.

6 коментара:

  1. Детството си приппомняме най-вече заради учебния звънец и заради игрите до забрава

    ОтговорИзтриване
  2. Една усмивка и от мен днес Влади :)

    ОтговорИзтриване
  3. Добро утро с усмивка и хубав ден. :)

    ОтговорИзтриване
  4. @Лилия, дано го помним винаги.
    @Кръстю, повече бяха, но на улицата. Два големи точно до входа, но е останал единият, а и останалите по улицата са изсечени.В двора стоят липите, боровете и две много стари брези.
    @Руми :)
    @Точка, усмивка и от мен:(

    ОтговорИзтриване
  5. Винаги е добре човек да се откъсне от забързаното ежедневие и да обърне внимание на нещата около него. Или да си спомни детството ...

    ОтговорИзтриване