Амбицията

Една от чертите, които винаги са присъствали в човешкото поведение, е амбицията. Под една или друга форма, я има във всеки човек. В Уикипедия я свързват със стремежът, за постигане на по-висок статус, но желанието за слава и богатство не изчерпват областите, където амбицията се проявява. Често става въпрос за самодоказване, или преодоляване на комплекси.
Амбицията се среща под много различни форми. Не е присъща и само на отделният човек, а е възможно да говорим за амбиция и на група от хора.
Амбицията живее, както в детето, което се изправя на пръсти, за докаже, че е пораснало от предишният ден, така и във възрастният, който пропилява години от животът се, за да запише името си с някой безмислен рекорд в Гинес.
Ако погледнем историята, ще забележим, че няма значимо събитие, което да не е белязано с амбицията на един или друг човек, или пък група от хора. Само, че историята не е низ от делата на амбициозни хора. На всеки успял, се падат хиляди провалили се, но това не отказва следващите кандидати.
Всички знаем имената на Александър Велики, Атила, Наполеон, но тези, които са се провалили, историята не помни. Изброените са завоеватели, но амбицията е помогнала на много учени, изследователи и творци на изкуството.
Въпреки това, амбицията не е от решаващо значение, за пътят на човешкото общество. Тези хора, просто са били на точното място и време и събитията са ги изхвърлили нагоре. Ако не са били те, тяхното място е щяла да бъде заето от друг, като събитията са щели да следват същият ход. Малко по-рано или по-късно, но без да се променят съществено.
В този смисъл, какво е амбицията? Нещо добро, нещо лошо или просто досадна човешка черта без значение?
Това зависи от отделният човек и способността му да контролира и насочва амбицията. За пример детето, което иска да порасне повече:
Ако стремежът е това да стане по-бързо и детето знае, че ще постигне това с ежедневен труд след години, амбицията е полезна.
Ако обаче, детето иска още утре да е високо две метра, и за целта влага усилията си само в повдигането на пръсти, това може да доведе до болестно състояние.
При него, амбициозният човек, губи реална представа за собствените си възможности. Всяко разочарование и неуспех приема трагично, а причините никога не търси в себе си. Винаги намира външни фактори и врагове, към които проявява открита агресия. Никога не признава неуспехите си, защото това би сринало цялата въздушна кула, върху която се крепи амбицията му.
Не зная дали има лечение. За мен поне при възрастните, това състояние е нелечимо, защото началото му е още в детството.
Поставянето на нереалистични цели в тази възраст, или поощряване на всички детски амбиции, предопределя и поведението, когато детето порасне.
А вие, амбициозни ли сте?

13 коментара:

  1. Понеже задаваш въпрос, ще отговоря така : Въпросът е много обширен за да се отговори в един коментар, още по-малко с да, или не
    И не трябва да бъркаме неосъзнатия, заложен стремеж към израстване (физически и духовен)с осъзнатия стремеж за ДОМИНИРАНЕ

    ОтговорИзтриване
  2. Кръстю, въпросът е по-скоро риторичен и не очаквам отговор. Не бъркам двете неща. Стремежът към доминиране, може да бъде и неосъзнат и не изниква от нищото.По-скоро въпросът е, можем ли да спрем навреме сами.

    ОтговорИзтриване
  3. Аз съм забелязала, че имам моченти, в които съм пълна с желание да постигна нещо.Но също така си давам сметка , че не бива да се оставям желанието да ме обсеби фанатично.В моментите на провал, точно този малък мост, да стъпя на земята ме е връщал в реалността и не ми е позволявал да се самоунищожа от амбиция.От друга страна ,не съм изцяло или дори частично изпълнена с амбиция да доминирам.Обичам да съм аз в рамките на нормалното.Иначе може и да се стигне до страдания и депресии ...

    ОтговорИзтриване
  4. мисля,че повечето от нас са амбициозни,дори и ти самия:)))за себе си мога да кажа-определено да,иначе не бих постигнала това което съм сега:)усмехнати почивни дни:)))

    ОтговорИзтриване
  5. Отговорът е: Да,но винаги има решаващо влияние на външни фактори

    ОтговорИзтриване
  6. Хареса ми Вашата мисъл, че историята не е само низ от дела на амбициозни хора. Споделям виждането Ви, че амбицията трябва да се култивира - да носи израстване и в израстването мъдра зрялост не само на самия човек, но и на тези около него. Ако някой успее в живота си по естество присъщия ни стремеж към познание и утвърждаване сред хората да превърне в раздаващо се вдъхновение, вместо в плоскостна амбиция, то този човек никога няма да достигне до амбициозност тип доминиране. Стремежа към доминиране, осъзнат или неосъзнат, води до принизяване на човешката личност.
    Простете, че се намесих.

    ОтговорИзтриване
  7. И още нещо -неосъзнат стремеж към доминиране - няма :)
    (Помисли и не бързай с примера с животните,желанието за доминиране е продукт на рационалното мислене И то на най-рационалното (смях)

    ОтговорИзтриване
  8. Амбицията е зайчето, което ни пускат да търчи пред нас по елипсата на арената, за да работим повече, за да консумираме повече, за да се състезаваме и в крайна сметка да печелим малките си победи, които натрупани, създават богатството и Живота на тези, които ни държат там, поддържайки илюзията, че и ние можем да станем час от тях...

    ОтговорИзтриване
  9. По отношение на - неосъзнат стремеж към доминиране-няма - забелязвала съм и у себе си, и у други хора, че в случаите когато считаме себе си на 100% прави, е възможно да започнем да притискаме хората да приемат нашето становище. Ако ситуацията ни е ангажирала емоционално, в този случай смея да твърдя, че е налице навлизане в личното пространство на другите, дори те и да грешат. При някои случаи отстояването на правилната ни позиция има елементи на агресия и на неосъзнат стремеж към доминиране. Мисля, че е така, тъйкато никой не е притежател на чистата истина за случващото се - човек е пристрастен, колкото и да му се иска да е обективен и справедлив.

    ОтговорИзтриване
  10. @Силвия Тенчева, да аз също имам амбиции, но ако човек не ги контролира, това си е болест.
    @Кръстю,мисля,че го има и у хората. С времето се превръща в модел на поведение, а дам знаеш, че не винаги хората мислят рационално.
    @slavuncho , хубав пример, но малко тъжен. Винаги съм се питал, дали хрътките, гонещи зайчето наистина изпитват удоволствие или го правят, защото са на пистата. Май и при хората е така.
    @Vyara , добре дошла! Тук няма официалности и не се притеснявай:)Да, човек разбира справедливостта, само от своята гледна точка. А коментарът ти е добра идея, за друга тема.

    ОтговорИзтриване
  11. Аз намирам разлика между копнежа на децата да са големи и амбицията. Едното е ментално неконтролирано и идващо от вътре, все едно така сме програмирани, докато другото е по-скоро състояние, в което съзнателно желаем... и изградено върху представи за света натрупани с времето. Без амбицията нищо нямаше да е същото, защото в крайна сметка щом тя движи някои велики личности(които ако ги няма, други ще заемат мястото им) кое ще движи другите, заместителите, да направят същото, така че прогресът да се запази :Р

    ОтговорИзтриване
  12. Децата порастват и някои запазват, това неконтролираното, идващо от вътре, но вече го проектират върху други желания:)

    ОтговорИзтриване
  13. "За пример детето, което иска да порасне повече:"
    Иска да прави всичко което правят възрастните,независимо дали е добро или лошо... Накрая установява, че лошите навици на възрастните са по-лесно достижими и не изискват прекалено напрягане (с изключение на гласните струни, тропането с крак и въргалянето по земята) А мама и тати си осигуряват спокойствие с купуването на червило,сенки, прашки (детски разбира се). Или позволяват "една глътчица" бира, едно топване на пръстчето в ракията. Детето свиква да получава всичко, което поиска. И когато настъпи пубертета, нещата стават неконтролируеми. Цигари, алкохол и секс от 12-13 годишна възраст... Който не вярва - ей го де е нета.
    Извинявай, че се отплеснах, но насам ми текна мисълта!

    ОтговорИзтриване