Искам да те отведа



– Искам да те отведа от тук. Далеч от тук. В една страна, където няма студ и лед и винаги е пролет.
– Няма такава страна! Дори и да има, пролетта е само начало на пътя. Началото не е важно. Важен е пътя.
– Искам да те отведа от тук. Далеч от тук. В една страна, където всички хора са добри приятели.
– Няма такава страна. Дори и да има, не ми трябват хиляди приятели. Достатъчен е един, но истински.
– Искам да те отведа от тук. Далеч от тук. В една страна, където няма болка и мъка. Където всички хора са щастливи.
– Няма такава страна. Дори и да има, ако хората не познават болката и мъката, никога няма да оценят щастието.
– Искам да те отведа от тук. Далеч от тук. В една страна, където всички казват само истината.
– Няма такава страна. Дори и да има, истината за всеки е различна. Какъв е смисъла, да казваш своята истина, ако не разбираш чуждата.
– Искам да те отведа от тук. Далеч от тук, в една страна, където усмивките никога не помръкват.
– Няма такава страна. Усмивките са ценни, когато са редки и оставят следи. Постоянната усмивка е маска.
– Искам да те отведа от тук. Далеч от тук. В една страна, където няма огледала, а хората се оглеждат в очите на другите.
– Няма такава страна. Дори и да има, чуждите очи също са огледала и то криви.
– Искам да те отведа от тук. Далеч от тук. В една страна, където хората са вечно млади. Където децата, винаги остават деца.
– Няма такава страна. Дори и да има, ако децата не пораснат, няма да разберат колко са били щастливи, като деца.
– Искам да те отведа от тук. Далеч от тук. В една страна където слънцето, никога не залязва.
– Няма такава страна. Няма такова Слънце. Без Луната, то би било самотно и тъжно.
– Искам да те отведа от тук. Далеч от тук. Днес и завинаги...
– Няма завинаги, както няма и никога. Искам да живея тук и днес. Другото е илюзия. Искам...



.

За телевизионните реклами

От години почти не гледам телевизия. Не ми е интересно, а и намирам други начини да си промивам мозъка. Рядко пускам някое научно-популярно филмче, или забавен сериал. Все пак, не мога да не се сблъскам с телевизионните предавания.
Тези дни съм в къщи, а на етажа има три телевизора. Всеки е на различна програма и дори без да искам, участвам в някой сълзлив сериал или пък чувам новините. Мине, не мине и телевизорите гръмват с натрапчива мелодия, а трениран глас с фалшив патос, ме убеждава, колко полезен е даден продукт.
Не ми влияят, но се замислям защо повечето от тези реклами са допуснати в ефир. Определено са неверни и заблуждаващи. Рекламират се продукти, все едно са панацея, а в най-добрият случай са безвредни.
Нима само рекламите на цигари и алкохол, са недопустими? Научихме, че Данон е била глобена в Щатите и ще плати 21 милиона долара, заради заблуждаваща реклама на Активия. Все едно бълха ги е ухапала, но съм сигурен, че в България няма да плати и стотинка.
Твърдейки, че техните стоки лекуват, фирмите печелят милиарди. Само от търговията с уреди с магнити от типа на наколенката на д-р Ливайн, оборота в САЩ преди няколко години беше към три милиарда долара. В България цифрите са много по-малки, но продуктът струва един лев, до потребителя стига с цена минимум 10 лева без доставката.
Работил съм във фирма, която произвеждаше такива продукти основно за износ и зная, че в най-добрият случай продукта не вреди. Същото се отнася и до хилядите безполезни „чудодейни” уреди и хранителни добавки за отслабване. Ако действаха, българите нямаше да са една от най-болните нации.
Някой ще каже, че това са пазарни отношения. Има търсене и предлагане. Само, че продуктите се купуват от болни, често и отчаяни хора. Някои взимат и заем с надеждата, че ще се оправят.
Жестоко е , но това не променя рекламите. Всичко е пари- печелят производителите, търговците, рекламните агенции и телевизиите. Печелят от надеждата и болката, но парите са много. Дори известни личности, участват без свян в подобни реклами и си прибират лептата. Пари са това и не миришат.
Странно, но и държавните контролни органи си мълчат. Или там работят само слепи и глухи хора, или парите стигат и до техните джобове.
Нещата няма да се променят. Зная го, но пък защо да не извикам и аз в дупката, че Цар Траян има магарешки уши? След това да се изтегна пред телевизора, да увелича звука докрай и да промия и последните останали мозъчни клетки. Не боли.
След това, няма да ми пука от нищо.

.

Във виното е истината

In vino veritas!
Отпуснал съм се, с чаша вино в ръка, а тихата музика от колонките се заглушава от бумтенето на печката и ме пренася далеч. Обичам звука от горящата печка, обичам това време. Обичам дните със свободен режим, без часовници и графици. Обичам и вечерите.
In vino veritas!
Около коледните и новогодишни празници, е единственото време в годината, когато мога да се отпусна напълно. Дори да имам задачи, или желание за равносметки, ги отлагам за новата година без колебание.
In vino veritas!
Колко прави са били древните римляни. Само, че не в този смисъл, в който са използвали тази фраза. Не ми се говори, а и няма с кого да споделя своята истина. Сам съм с чашата, печката и тихата музика.
In vino veritas!
Почти не пия през годината, но около празниците вечерната чаша вино е ритуал. Не съм дегустатор, не гледам годината, региона и избата, но харесвам две марки- Каберне Совиньон и Мавруд. Харесват ми, но не мога да обясня защо. Има ли значение?
In vino veritas!
Във виното е истината, но каква е всъщност тя? Тя истината, за всеки е различна. Мени се и с настроението и във времето. Може би се мени и с марката вино?
In vino veritas!
Отпуснат, заслушан във печката, разбирам каква е моята истина днес. А тя е самотна, както мен. Скрита през другото време, излиза в празничните дни, отключена от чаша вино.
In vino veritas!
Чаша ли казах? Понякога две или повече, но истината не става по-голяма. Само усещам, как времето изтича, като вода през пръстите ми. Усещам, как отново съм отхвърлил зад гърба си годината, зает с маловажни неща.
In vino veritas!
Старите народи са го знаели. Само, че са пиели виното, разредено с вода. Сигурно прекалено много истина, не им е понасяла. Днес ние, се опитваме да я научим всички истини. Набързо и напълно, но от това боли.
In vino veritas!

Наздраве!

.

Грозното пате

Излюпи се с заедно с другите патета. Нито подрани, нито закъсня. Едно обикновено малко и сладко пате. Веднага се нареди в редичката сред другите патета, следващи майка си. Не беше първо в редицата, но не беше и последно. Нареди се в средата, но за негова изненада, другите патета го изблъскаха.
После с важна клатушкаща се походка, редицата потегли. Майка им се надуваше и крякаше, за да видят всички чудесното и потомство, а патетата се препъваха тромаво след нея. С широко отворени очи и човки, попиваха чудесата на света около тях.
Малкото пате така и не разбра, защо го изблъскаха. Последва колоната от разстояние, но уплашено от една кокошка се втурна паникьосано, за да потърси закрила в колоната.
Отново го посрещнаха враждебно, но този път то не отстъпи, а с настръхнала перушина, реши да се бори.
Майка му, стресната от шума, се обърна. Ококори очи и замръзна.
-Боже, какъв грозник! Това не може да е мое пате. Моите са сладки и красиви.
-Сладки и красиви! Красиви и сладки!- изкрякаха патетата.- Махай се, грознико!
-Мдааа.... Грозничък е, но бройката е точна.- пристъпи важно Патокът.- За миг се усъмних, че е мой потомък, но след това се сетих, че се е метнал на майка ти. И тя е възгрозничка. Дано поне, не е копирало и нрава и.
-Глупак!- кресна Патицата.- Майка ми не е нито грозна, нито пък някой е имал забележки към характера и. По вероятно е да се е метнал на някой от твоя род. Дори се сещам на кого.
-Еееее.... Хайде сега и ти. Няма да се караме за това. Патето е наше и хубаво или грозно, сме отговорни за него. Не можем да го хвърлим на улицата. Дано поне има малко ум, че с тази външност, ще му е тежко.
-Четох преди време една приказка. – намеси се Кучето.- В нея се разказваше, как грозното пате, накрая се превръща в красив лебед.
-Че, какво им е красиво на лебедите?- засмя се Патокът.- Ако бяха толкова красиви, хората нямаше да гледат в дворовете си нас, а тях. Огромни и тромави чудовища. При това с пълна липса на вкус. Бялото от сто години е демоде.
-Приказки, приказки, приказки.- измърка Котаракът, излегнал се на припек на покрива.- Досега не съм видял, пате да се превръща в лебед. Все едно, аз да се превърна в грозно куче. Ужас!
Кучето го изгледа зловещо, залая и заподскача в напразни опити да стигне Котарака, но накрая се отказа и се свря в колибата си.
Патицата се наду отново, подреди патетата в колона и ги поведе съм реката. Накрая се навело глава се клатеше и Грозното пате.
Така започна животът му. От първия ден, разбра, че е грозно и никой не го иска.
Другите патета страняха от него. Никога не го включваха в игрите си и често дружно се нахвърляха върху него, с надежда да го прогонят завинаги.
Родителите му го търпяха, но се срамуваха от него. Държаха се хладно и на разстояние и го оставяха, само да се справя с всичко.
Патето се опитваше да се бори. Искаше да е част от тях и даваше всичко от себе си. Търпеше всичко, без да се оплаква и винаги се опитваше да помогне. Стараеше се да научи всичко и да не създава никога проблеми, но все едно се блъскаше в стена.
Един ден, не тръгна с другите патета към реката. Остана в двора, вперило поглед в краката си.
-Какво толкова си се замислило?- изръмжа Кучето. – С този вид, ще уплашиш кокошките и ще спрат да снасят. Хе-хе-хе.
-Искам да умра!- вдигна глава Патето. –Никой не ме иска и така ще се отърват от мен.
-Защо не се удавиш?- мързеливо се обади Котаракът от покрива.
-Не мога.- отговори Патето.- Опитах, но не става. Аз съм най-добрия плувец на нашата река.
-Ами тогава скочи от високо. Ако имаш късмет, ще се осакатиш жестоко и няма да се мъчиш много.- даде му съвет Кучето, представяйки си, как Котаракът се стоварва от покрива.
-Не мога.- почти се разплака Патето.- Опитах, но вместо да падна полетях.
-Можеш вече да летиш? Другите патета, ще се учат още месеци. Можеш и да плуваш по-добре от всички. Какво повече ти трябва? За какво ти е да умираш?
-Грозно съм! – заплака Патето.- Никой не ме иска и преча на всички.
-Че, защо са ти другите? – почеса се по главата Кучето.- Те не струват колкото теб. Какво като си грозно? Виж Котаракът и той не е красавец, но си живее живота.
-Благодаря! – усмихна се през сълзи Патето.- Благодаря, но още искам да умра. Тежко е да си сам и никой да не те иска.
-Не само си грозно, но си и глупаво!- намеси се Котаракът.- Че, като не те искат тук, защо не отидеш другаде. Светът е голям и не свършва с този двор. Потърси приятели другаде. Някъде там те чакат. Не се интересуват дали си грозно или красиво. Не се интересуват и дали си най-добрия или най-лошия плувец. Приятелите не се интересуват от тези неща. Не гледай така! Махай с криле и отлитай. За да имаш приятели трябва да ги потърсиш. Отлитай и да не съм те видял повече тук!
Патето се усмихна, затича се, разпери криле и полетя. Вдигна се високо, направи един кръг над двора, а после отлетя към хоризонта. Там някъде бяха приятелите и щеше да ги намери.
-Отлетя и няма да се върне.- проследи го с поглед Котаракът.- Де да можех и аз така, да полетя към нови интересни места, където ще намеря приятели.
-Можеш да го направиш и без да летиш.- каза Кучето.- По-бавно е, но можеш. Аз съм го правило, не веднъж и дваж. Тръгвам по пътя и откривам нови места, но винаги се връщам. Тук е моето място.
-Че, защо ти е да се връщаш?- попита Котаракът.
-Ами...- изчерви се Кучето.- Липсва ми това място. Липсваш ми и ти.... Приятелю!

.

Весела Коледа

Ето, че дойде и тази Коледа. Отмина годината, добра или лоша. Много хора, направиха своите равносметки, други ще ги правят около Нова Година.
Няма лошо в това. Приели сме, че човешкия живот се измерва в години, месеци, седмици, часове, минути и секунди. От тях важни са не всички, а само тези , които ще запомним за дълго. Независимо, дали са хубави или лоши. Поне веднъж годишно трябва да си ги припомним пак, не за да правим баланс на везните на живота, а за да видим посоката, в която вървим.
Време е за празници и равносметки. Надявам се, че през тази година хубавите моменти при вас са били повече. Ако ли не, има още няколко дни, в които можем да се огледаме и да ги видим. Те са около нас и само трябва да отворим очите си, за да ги видим.
Весела Коледа и приятно прекарване на дните до Новата Година! Пожелавам на всички ЗДРАВЕ и ЩАСТИЕ и много, много УСМИВКИ!
Това е моят музикален поздрав за всички редовни и случайни гости тук. Изработих го лично и дано съм успял да вложа достатъчно настроение.






Весела Коледа!


.

Дядо Коледа в България

Дядо Коледа погледна към стръмния покрив. Свали шапката си, почеса се и въздъхна. Хич не му се катереше, а и не се виждаше никакъв комин. Въздъхна отново и се отправи към входната врата. В момента, когато ръката му докосна дръжката, внезапно блеснаха прожектори. Чуха се сирени и някакви хора с маски, го проснаха на земята. Над воя на сирените се извиси глас:
-Дядо Коледа, вие сте абсолютен престъпник и с вас ще се отнасяме, като с такъв. На колене! Имате право да мълчите, но и без това знаем всичко за вас. Отивате право в затвора!
-Ама, моля ви се....- опита се да протестира Дядо Коледа, но маскираните отново го проснаха на земята и усети болка в ребрата си.
-Поне кажете в какво ме обвинявате.- примоли се старецът.
-Ааааа.... Не знаеш ли? Всички казват така. Сега ще кажеш, че случайно си забравил, да внесеш ДДС за подаръците. От години работилницата ти работи в сивата икономика, но ние те следим изкъсо. Освен това не си внасял осигуровки за джуджетата и Снежанка, поне от 1000 години. Караш шейната без книжка. На нея няма нито номера, нито светлини. Нямаш нито винетка, нито застраховка. От дружеството за защита на животните, те обвиняват в жестоко отношение към елените. Караш горките животни да летят. В последната година си проникнал с взлом в .... къщи, без съгласието на собствениците им. Освен това си облечен в червено.
-Това последното не го разбрах. - примигна Дядо Коледа.
-Ще го разбереш в съда. Водете го момчета, че съдията чака от час.

Съдията вече час нервно потропваше с пръсти. Бяха го измъкнали от коледната трапеза, но не можа да откаже. С интерес чакаше, най-издирвания престъпник, да се озове пред него. Опита се да отгатне кой е, но прекалено много имена изплуваха в главата му и се отказа. В този миг вратата на залата се отвори и група маскирани нахълтаха вътре, водени от познат прокурор.
-Хайде бързо, че трапезата ме чака. – подкани ги съдията.- Здравей, Дядо Коледа! Къде е престъпника?
-Ами това е! – гордо се изпъчи прокурора и посочи Дядо Коледа.- Добра дегизировка, но проведохме ювелирна операция и го спипахме.
Ченето на съдията увисна. После ярка червенина обагри лицето му, хвана се за сърцето, преглътна, отпи от чашата с вода и преброи до сто.
-Идиоти! Вие сте абсолютни идиоти!- тихо промълви той, през зъби.- Когато пролетта ми доведохте Великденския Заек, с обвинение, че яйцата му не отговарят на БДС, преглътнах. Това обаче преминава всички граници. Вън! Опразнете веднага залата! Дядо Коледа е свободен и да му мислите, ако някой ден отново ми сервирате такава изненада.
-Протестирам!- скочи прокурорът.- Не може така! Проваляте години оперативна работа, заради лични симпатии. С такова правосъдие, никога няма да се оправим. Ние ги хващаме, а вие ги пускате. Ще се оплача на....
-Оплачи се и на Баба Бонка, ако искаш.- засмя се съдията.- Сега си събери парцалките и отиди да празнуваш, като нормален човек.
Прокурорът наведе глава и се измъкна от залата мърморейки тихо:
-Ще види той. Ще види утре, като го изтипоса министъра в пресата и по телевизията.

Съдията попи потта от челото си, отпи от чашата с вода и с усмивка се обърна към Дядо Коледа:
-Трудна работа, но някой трябва да я върши. Видя ли с какви идиоти съм принуден да работя? То бива, бива , ама това вече на нищо не прилича. Да арестуват Дядо Коледа и то точно пред празника. Като споменах празника, може ли да те попитам нещо? Миналата година си бях поръчал една карабинка. Ловец съм от две години, а дружината е отбрана. Не мога да отида на лов, с каквото и да е. Бях си харесал една по поръчка. Човещинка, нали разбираш. Още я чакам.
-Хо-хо-хо!- засмя се Дядо Коледа.- Ще има да чакаш. Първо не си я поръчал на мен, а на Тони Комара, задето му прекрати делото. Второ, Тони го гръмнаха още преди миналата Коледа.
Съдията побледня и впи поглед в Дядо Коледа.
-Вярно, че беше така, но ти откъде знаеш?
-Дядо Коледа знае всичко. Хо- хо- хо. Нали джуджетата следят за всичко и ми докладват. По- добри са от всякакви СРС–та. Сега мога ли да си вървя вече, че работа ме чака?
-Джуджета- СРС-та, джуджета- СРС-та.Ти си бил и поет, Дядо Коледа! Може, разбира се.- усмихна се лукаво съдията. -Може, но утре. Реших да преспиш в ареста, а утре пак ще си поговорим, какво точно знаеш. Весела Коледа!

В ареста Дядо Коледа, свали ботушите си и се излегна на твърдото легло. В този миг на прозореца се показа едно брадато лице.
-Хо-хо-хо! Хванаха се! Знаех, че ще имаме проблеми, но Дядо Коледа предвижда всичко. Поспи сега, а утре се измъкни. Трябват ми още няколко часа да приключа.
-Дядо Коледа! Може ли, поне брадата да сваля?- скочи от леглото Джуджето.- Страшно ме сърби. Освен това имам списък с още доста хора, които да отпаднат от твоят списък. Трябва да ги задраскаш веднага!
-За брадата може.- ухили се Дядо Коледа.- А за списъка, вече съм ги задраскал. Само, че тия винаги ще си намерят, кой да им донесе подарък. Важното е, да не пропуснем някой, който наистина заслужава. Тръгвам, че вече изоставам. Весела коледа!
Хо- хо-хо!
Весела Коледа!

.

Коледният дух

-Омръзна ми! Повече не искам, да работя тази работа! Докато другите празнуват, аз трябва да работя. Поне да беше работа, като работа, но не! Някой опитвал ли е да вкара коледно настроение в разглезен хлапак, който има всичко? Или пък в бизнесмен, който брои и насън пари? Ами бедните? Няма начин да накараш човек да се усмихне, когато в джоба му дрънкат само монети. Повече не искам тази работа!
Коледният Дух тропна с крак, а след това понечи да ритне стената, но мина през нея и се претърколи. Остана седнал и изгледа намръщен останалите духове, докато те престанаха да се смеят.
-Не се оплаквай, мрънкало такова!- обади се Духът от Лампата.- Всеки от нас работи и не се оплаква. Каква по-хубава работа от това, да даряваш щастие и усмивки на другите.
-Я, да млъкваш! Точно ти ли намери да говориш за работа? Не си излизал от лампата от няколко века. Последният път вместо да построиш дворец, успя да докараш ураган, който отнесе цял град. Това ли наричаш работа?
Духът от Лампата поиска да каже нещо, но се отказа. Махна с ръка, прозя се и се намъкна в Лампата.
-Не разбрах, дали има желаещ, да поеме моята работа?- продължи Коледният Дух.- Хайде, не се срамувайте. Отстъпвам я веднага. Вече не помня от кога не съм имал спокойна Коледа. Взимам си отпуск и заминавам някъде на юг. Знае ли някой, страна където Коледа не се празнува? Само като чуя Jingle Bells и получавам обриви.
-Ааааааааа!!!!!- обади се едно тънко гласче.-Не ме намесвай! Тинкър Бел това, Тинкър Бел онова. Не съм ти виновна, че си станал с дупето нагоре. Не ме интересува твоята Коледа. Имам си достатъчно неприятности с Капитан Хук. Да не мислиш, че само ти работиш?
-Теб пък, кой те е споменавал?- възмути се Коледния Дух.- Върви си в приказката и не се меси в работата на сериозните духове!
-Така, така....Трудно ти е.- обади се Духът на Шекспир.- Питаш ли ме, аз как се справям? По всяко време ме викат разни кифли и ме питат глупости, за които си нямам понятие. Вчера една ме пита, дали обича Иван. Ха да те видя, какъв отговор ще дадеш. Не познавам никакъв Иван, а ако тя не знае дали го обича, кой друг ще знае, бе?
-Може да си прав.- усмихна се Коледният Дух.- И аз съм ги виждал. Дори и за подарък не знаят какво искат. В главиците им мисълта, че важното е да даваш, а не да получаваш, никога не може да се роди. Искат, искат , искат, а не знаят, какво искат.
-Наистина ти е трудно, но сигурно имаш много приятели- обади се и Каспър.- Приятелите са всичко! Освен това си и добър. Не мисля, че бих се справил с твоята работа. Не познавам и друг, който би се наел. Дори да се хване, Коледата няма да е същата.
-Ами, добър съм.-изчерви се Коледният дух.- Като се замисля, наистина няма кой де ме замени. Само, че понякога ми се иска, някой да го признае. Една усмивка, добра дума, потупване по рамото поне. Трудно е, да създаваш коледно настроение, ако твоето го няма никакво.
-Ти го имаш, глупако!- изпърха с криле Тинкър Бел.- Имаш всичко. Имаш и усмивки и добри думи. Имаш и признание, каквото никой дух не получава. Погледни в детските очи, слепецо! Погледни и престани да мрънкаш, а се хващай на работа. Хиляди хора те чакат. Като за начало започни от нас. Виж с какви намръщени физиономии съм обградена. Все едно не идва Коледа, а края на света. Хайде, започвай!
-Ами.... Ами, да започна.- усмихна се Коледния Дух.- Само, че не зная от къде.
-Може би трябва да започнеш с песен. –каза важно Каспър.- Имам една, която ми е любима. Започни с нея.




.

Сайтове за колажи – време за губене

От събота съм в коледна ваканция. Въпреки, че в къщи задачи не липсват, остава доста свободно време. Време за губене, за което не съжалявам. Човек се нуждае от малко разсейване, като част от почивката.
Преди време играех шах онлайн, но това изисква концентрация. Тази седмица интересът ми се насочи към сайтовете за колажи. Някои от тях знаех и преди, а други открих тази седмица, но са забавни. Не изискват специални умения. Избираш колаж, качваш изображение и сайта го обработва. В резултат имате готово забавно изображение. Някои от тях стават и за добавяне в блога.
Миналата година имах, ако не се лъжа два поста с подобни неща. Забавни са и може да са интересни и за вас. Ще ги придружа и избрани примерил.

1. Funny photo effects



2. Photo Effects and Picture Frames (tuxpi.com) - Има интересни рамки, ефекти и възможност за добавяне на текст.



3. PhotoFaceFun – Избрах си нещо коледно.



4.Caption.iT – Познайте, кой е лудия химик?



5. Photo505 – Само 55 забавни колажа, но разбрах, кой е най-опасния човек, не само сред блогърите и кой всъщност е героят в Аватар. За съжаление сайта вече не работи.





6. PhotoFunia – Накрая, ще ви задам ребром, един сериозен въпрос:




Забавлявайте се и загубете малко време и вие. Полезно е.

Страната на цифрите

Малката Ема се събуди с усмивка. Вчера по новините, в прогнозата за времето казаха, че ще вали сняг. Отдавна чакаше този ден. Тази година снегът закъсняваше, а така и се искаше да направи снежен човек. От седмица си го представяше. Голям, бял и важен, изправил се гордо насред двора.
Днес дори не погледна през прозореца, облече са бързо и забравила за закуската, излетя през входната врата. За миг застина от гледката. Затвори очи, после ги отвори и пак ги затвори. Ощипа се силно, после пак, но гледката не се промени. Вместо в техния малък двор, се беше оказала в красива градина. Алеите се виеха между лехи с чудни цветя.
Нямаше сняг. Беше прекрасен слънчев ден. Точно срещу нея изправено на задните си лапи вървеше Жълтото коте. Ема го познаваше, защото често идваше в техния двор, но досега не знаеше, че може такива неща.
Котето, дори не я забелязваше. Вървеше по алеята и броеше:
-Едно, две, три, четири... Стоп! Отново грешка, но ще започна отначало. Едно, две, три....
-Здравей!- прекъсна го Ема.- Какво правиш?
-Не може така! Омръзна ми винаги някой да разваля нещата!- чу се дрезгав глас от съседната алея. -Трябва да започна отначало. Едно, две, три...
От алеята се показа Бялото куче, нахлупило сламена шапка.
-Извинете!- извини се Ема, както възпитано момиче.- Извинете, не исках да ви прекъсвам, но ми се вижда малко странно това място. Исках само да питам, какво правите.
-Отново ме прекъсна!- изръмжа Бялото Куче. -Не виждаш ли сама, какво правим? Броим.
-Но, какво броите?
-Няма значение.- отговори Жълтото коте. –Важното е да броим. Такава е играта.
-Игра ли? Много обича игрите. Може ли и аз да играя? Може ли? Моля!
-Ами...- замисли се Жълтото коте. –Защо пък не. Играта е за всички, въпреки че страничните хора винаги я развалят. Не спазват правилата, а една игра без правила, не е игра. Мини на съседната алея и започни да броиш.
-Какво да броя?- попита Ема.
-Няма значение.- отговори Жълтото Коте. -Важно е да броиш. Може да броиш цветята, листата на дърветата, или камъчетата. Може да броиш и облаците. Можеш ли да броиш?
-Да, разбира се! Учиха ни в училище. Много неща ни учат там. Например, ако аз имам пет ябълки и дам една на теб, колко ще ми останат?
-Неееее....- хвана се за главата Бялото Куче.- Това е счетоводство. Възрастните си играят на счетоводство. Аз на тебе, ти на мене. Счетоводството разваля играта.
-Ами, добре....- съгласи се Ема. - А когато преброя всичко, как ще го запомня? Може ли да го запиша на пясъка, хей там. После ще събера всичко и ще зная резултата.
-Неееее....-възропта Жълтото Коте. –Това е математика. Възрастните си играят на математика. Искат да знаят всичко и всичко да е под контрол. Затова записват, събират, умножават и делят. Така не се играе.
-Ами...-смути се Ема.-Аз не съм възрастна, но май развалям всичко. Съжалявам, но май не ставам за тази игра.
-Глупости! Просто отиди на алеята и започни да броиш. Ще видиш, че е лесно. Само трябва да започнеш и да не забравяш, че си дете.
-Ще опитам. -усмихна се Ема.- Това, че съм дете, не го забравям никога.
След това отиде на алеята и започна да брои, но в този миг погледна часовника си и видя, че е време за обяд.
-Съжалявам, но трябва да тръгвам. Чакат ме в къщи и сигурно се притесняват за мен.
-Знаех си, че ще развали играта. –намръщи се Бялото Куче.-Винаги така става.
-Не го направи нарочно.- опита се да го успокои Жълтото коте.- Ще свикне, нали е дете. Само и трябва малко време да си припомни това.
-Ще свикна! Обещавам!- тържествено каза Ема.- Това значи ли, че мога пак да дойда тук и да си играем?
-Ще те чакаме с удоволствие!- усмихна се Котето.
-Ще те чакаме. - промърмори с нежелание и Кучето.
-А как да дойда тук отново?- попита Ема.- Не зная как попаднах, нито как да се върна обратно.
-И това ли не знаеш?- засмя се Кучето.- Казах аз, че не е никакво дете. Когато трябва да отидеш някъде, просто тръгваш. Няма значение посоката. Ако наистина желаеш да отидеш някъде, винаги стигаш. Само възрастните се губят, защото са забравили.
-Това го зная!- засмя се Ема. –Дори не е нужно да затваряш очи. Просто тръгваш.
След това се втурна към къщата, помаха от вратата за довиждане и прекрачи прага....
Озова се в тяхната градина. Снегът беше затрупал всичко. Погледа небето и видя снежинките.
-Едно, две, три, четири....
-Може ли и аз да играя?- обади се Жълтото коте. –Виждам, че вече си се научила.
-Може, но първо трябва да направя снежния човек– засмя се Ема.-Ти също ще помагаш. Застани там и стой неподвижно. Трябва ми модел.
-Ами аз не приличам на снежен човек- засуети се Котето.
-Глупчо! – засмя се отново Ема.-Ами това е игра. На възрастните им трябва истински модел. Ние децата просто играем. Знаем как и играем.

.

Новият ми компютър

Вчерашното ми подмазване на Дядо Коледа, даде резултат. Подаръкът е в къщи и не мога да му се нарадвам. Вече е разопакован и свързан. С 2 GB RAM ще е ми върши работа поне десетина години напред.С 320 GB, твърдият диск ме шокира и ще си остане почти празен. Досега се справях с 10 GB и никога не съм ги използвал всичките. Единствения недостатък е видеокартата, защото не става за новите игри, но пък аз не ги и играя.
Ето и подробностите:
CPU INTEL DUAL-CORE E3300 2x2.5GHz
MB INTEL G41 DUAL DDR, PCI-EX, 6CH, LAN
RAM 2GB DDR2
HDD 320 GB SAMSUNG SATA
DVD RW DUALLAYER
VGA INTEL GMA X4500 UP TO 1759MB
CASE MICROATX 72710 420W
6 CHANNEL HD AUDIO

Хванах и друг недостатък, но рекламацията ми е към Дядо Коледа. В кашона нямаше Снежанка, като тази на снимката. Рових до дъното, но освен кабели, диск с драйверите, нова клавиатура и мишка, нямаше нищо друго. Щях да се разсърдя, но се сетих, че в писмото искам само компютър. Догодина ще се поправя.
Днес ще инсталирам и ще кача най-необходимите програми. Мислех да опитам Linux, но го отлагам. Колкото и да го хвалят, съм чел за доста неприятности и с него. Освен това Open office, не може да замести майкрософтския, както и други програми нямат аналог.
Стария ще излезе в запаса. Ще го пускам отново поне още седмица, защото съм сигурен, че ще забравя нещо да прехвърля. Най-големият ми проблем е прехвърляне на отметките на Mozilla. Намерих програма, която уж ги запазва, но ще разбера чак когато, всичко е приключило. След това ще го почистя и може на него да опитам някоя Linux дистрибуция. Заслужил си е отдиха и няма да го безпокоя, освен в извънредни ситуации.


.

За Дядо Коледа

С наближаването на Коледа, все повече настроението се покачва. Коледни светлини, коледни мелодии и трескаво търсене на коледни подаръци. Дядо Коледа и тази година ще зарадва и послушните и непослушните деца. Именно подаръците, обаче карат някои хора да мразят белобрадия старец. Има градове, където той е персона нон грата. Има германски сайт на противниците на белобрадия старец, а наскоро и филипински епископ го обяви за слуга на дявола.
Винаги има хора, които ще са вечно недоволни и ще намират само недостатъци на всичко и всички. Добре, че повечето хора по света обичат белобрадия старец. На горкия старец хич не му е лесно, но кога ли му е било. Върнах се назад в историята му с въпроса какъв човек е.
В миналото живота му е бил по-тежък. Преди да тръгне с шейната му се е налагало да обикаля по калните пътища пеша, или пък още по-лошо- яхнал козел. Сигурно се е чувствал доста неловко.



















Очевидно добрия старец, не живее здравословно. Похапва си доста, а лулата му, поне в миналото никога не е угасвала.



Затова пък е работлив и ученолюбив.




















Често работата му е опасна, но обича животните.




















Не е лесно да се доставят толкова подаръци. Често ги изтърсва на неподходящи места, но винаги успява да го достави.




















Дядо Коледа не се страхува и от техническия прогрес. Следи всичко ново и го използва без колебание. Дали с автомобил или със самолет, за него е без значение.















Важна е радостта на децата, а това си струва усилията. Възрастните да си говорят, каквото искат.




Сигурно ще има и други, на които Дядо Коледа ще им е виновен за нещо. На тях ще кажа един стар лаф:
На крива ракета, Космоса и пречи!
Аз ще си го чакам, защото по всичко личи, че тази година съм бил послушен и ще ме зарадва с нов компютър.

.

Цар и Пъдар

Някога преди много години, на другия край на земята имало едно царство. Както всяко царство и това си имало и цар.
Нали знаете какво е цар? Царете са едни такива хора, които по цял ден седят на трон от злато, с тежка неудобна корона на главата и издават заповеди за неща, които не разбират. Издават заповед след заповед, а другите ги слушат.
Слушат ги, не защото заповедите са мъдри, а защото са издадени от цар. Слушат ги, не защото са съгласни с тях, а защото така са свикнали. Слушат ги, защото хората винаги искат някой друг да решава вместо тях и мразят да носят отговорност за действията си.
Нашия цар не се различавал от другите.
По цял ден издавал заповед след заповед. Сигурно се чудите, как е успявал да измисли толкова заповеди? Ами царят не ги измислял. Това не било негова работа. Неговата работа била да заповядва, а измислянето на заповедите, било работа на царедворците.
Измисляли заповед царедворците, Царят заповядвал, писарят записвал и заповедта била издадена.
Не винаги обаче, Царят слушал царедворците. Бил суетен и често мислел, какво ще кажат хората за неговите заповеди. Искал народът да го обича и когато види каляската му, овациите да не стихват.
Често на единия ден издавал една заповед, а на другия издавал нова, коренно противоположна. Казвал, че новата ще е по-добра за хората и царедворците възторжено ръкопляскали. Писарят записвал и хиляди вестоносци тръгвали по пътищата да уведомят хората за новата заповед на царя.
Един ден царят, решил да почине. Всеки се нуждае от почивка, а издаването на заповеди, също може да е уморително. Качил се на коня и отишъл на лов. Прекарвал чудесно. Цял ден преследвал един голям глиган, но когато го убил разбрал, че се е загубил.
След дълго лутане, видял един човек и го помолил да го заведе до двореца. Човекът се съгласил и тръгнали заедно. Царят не казал кой е. Заговорил човека за селото му, за семейството му, за нивата му и за реколтата.
-Значи имаш голямо семейство? – питал Царят. –Хубаво е това, а още по-хубаво, че всички са нахранени и облечени. Сигурно сте много благодарни на Царя за това?
-Ами вярно, че връзваме двата края, но за това съм благодарен на двете си ръце. –отговорил човекът. – Да съм жив и здрав, няма да останем гладни.
-Ето, че и децата си изучил. – подхванал пак Царят. - Добре, че е Царят за построи толкова много училища. Щастливец си, че живееш в царство с толкова мъдър цар.
-То училището си го построихме сами в селото. Царят се мерна, само когато го откривахме.
-Казваш, че реколтата е добра?- продължил след кратко прекъсване Царят.- Трябва да сте благодарни, че живеете в това царство и имате такъв Цар.
-Ама какво общо има тук Царя и царството?- учудено попитал човекът.- Реколтата е добра, защото случихме добро време и се потрудихме цялото семейство. Всъщност Царят трябва да ни е благодарен, защото и той се храни от нашата реколта, а капка пот не е пролял.
Царят ядосан замълчал и продължили по пътя. Скоро стигнали до царската градина.
-Това трябва да е царската градина.- решил да опита пак Царят. – Тъкмо съм гладен, ще похапна от хубавите плодове. Искаш ли и ти? Трябва да сме благодарни на Царя, че е разрешил на всички свободно да ползват градината му.
Човекът обаче не помръднал от място. Хванал Царя за ръкава и го спрял.
-Не може! Не може да се влиза в тази градина. Пъдарят не дава!
-Че какъв е този пъдар?- почервенял от гняв Царят.- Царят заповед е издал, а един пъдар се осмелява, да не я изпълнява, че и на другите пречи. Заслужава най-тежкото наказание!
- Глупости!- ядосал се и човекът.- Само царят ти е в главата и на устата. Да си заповядва, каквото иска, но пъдаря заслужава награда дори! Ако все още тук там, не са останали свестни пъдари, камък да не е останал от царството.

Добро и зло

Някога, преди много години в полите на една планина живеело малко племе. Хората там не знаели нищо за околния свят, а и не се интересували.
Живеели в своя свят, а той им давал всичко, от което се нуждаели. Отнасяли се с уважение към него. Към всичко живо или не, което виждали и към нещата, които били невидими. Отнася ли се с уважение и помежду си. Помагали си и заедно де радостните и тъжни мигове. Нямало какво да делят, защото не се нуждаели от много неща. Доброто царувало в този малък свят и нямали други царе. Помнели и почитали доброто, а злото било непознато.
Един ден децата от племето намерили на брега на реката странно същество. Било малко, непохватно и безпомощно.
Съществото било на края на силите си. Умирало от слабост и изтощение и хората от племето го съжалили. Прибрали го в къщите си, стоплили го и го нахранили. Ден след ден и нощ след нощ, някой от тях, стоял неотлъчно до него и се грижел и за най-малките му нужди.
Съществото оцеляло. Всеки ден набирало сила и растяло с часове. Растяло и се променяло. Вече не приличало на безпомощното създание, което намерили на реката. Не се задоволявало с малко. Искало все повече и повече от всичко, до което погледът му се докоснел. Когато не го получавало на мига, се разгневявало. Когато му отказвали, взимало на сила, или се промъквало тайно и крадяло.
Не го интересували хората, а гледало само за себе си.
Хората се смутили, защото не били видели друг да се държи така. Странели от съществото, но то ги намирало винаги, когато му трябвали. Дори, когато не го виждали, навсякъде откривали следите му.
Хората се променили. Без да усетят, започнали да изпитват недоверие един към друг. Не познавали страха, но и той се заселил в селото. Не познавали омразата, но и тя ги посетила и останала при тях. Бавно, но сигурно се превръщали в създания подобни на съществото.
Един ден хората ,се събрали и решили да се отърват от съществото. Издебнали го, затворили го в каменен саркофаг и го заровили дълбоко в земята.
След това се върнали към предишния си начин на живот. Заживели и забравили.
След много години, на брега на реката, децата от племето намерили странно същество....
Историята се повторила, но този път хората я записали на камък и го сложили в центъра на селото. Зарекли се да не забравят историята и да не допуснат, да си повтори отново.
Само, че следващият път Злото се върнало под друга форма. Връщало се много пъти и много пъти хората, се отървавали от него. Всеки път записвали на камъка и се надявали, това да помогне на техните наследници.
Писали на камъка, писали, докато от надписи той не се превърнал в прах. Вятърът носел праха над селцето, а с него и спомените за случилото се. Песъчинки от камъка попаднали във всяка къща и двор. Полепвали се по обувките на хората, покривали дрехите им, смесвали се с храната и с водата им.
Хората се променили. Започнали да помнят злото, но пак не го познавали, когато идвало при тях. В желанието си да го запомнят, трупали повече спомени и така и не разбрали, че забравили нещо друго.
Забравили да помнят доброто.

.

Филмите, които ме промениха

Миналата седмица bungle, даде начало на една поредица в блоговете:
Филмите, които промениха живота ми
Аз приемам киното, просто като интересен феномен. Не мога да посоча филм, за когото да кажа, че е променил живота ми. Ще е пресилено, но всеки филм, дори и най-лошия остава някаква следа в хората, които го гледат. Дори да не си признаваме, това се случва.
Като потомствен шоп, се придържам към философията- „Око да види, ръка да пипне”, а при филмите второто е невъзможно. Спомням си един от хазаите си в София. Беше добър човечец, но обичаше да пийва. Отказваше цигарите с тиквени семки, но без резултат. Понякога пийнал, с цигара в единия ъгъл на устата и люспа от семка на носа, поучително ни сочеше екрана на черно-белия телевизор и казваше:
-Вижте ги дяволите! Хубаво играят(пеят, танцуват)! Ама де не мислите, че е истинско и са вътре. Вътре има само лампи и прах. Проверявал съм лично...
Филмите са просто една илюзия, едно пътуване извън настоящето. Пътуване в свят, в който сенките на екрана не се интересуват от нас, нямат собствена воля и не могат да се променят.
Ние обаче можем, а филмите са част от нещата, които ни променят. Илюзорни, несъществуващи, но въздействащи.
Променят дори и мен. Не животът ми, а настроението. Не трайно, но силно.
Няма да давам примери с касови или популярни мегапродукции. Ще дам два нестандартни примера, които винаги променят настроението ми. И двата са свързани с идващите празници.
Първият е част от комедиен сериал. В края му винаги гледам да съм сам. Излизам от стаята, или обръщам глава, за да не покажа влагата в очите ми. Не върви на сериозен човек, да плаче на детско филмче, нали?



Вторият пример, дори не е филм. Едно анимационно филмче, което преди години бях свалил и пратих на познати да се посмеят. Аз също се смях, но когато случайно го видя моята племеница, очите и се напълниха със сълзи.
Беше голяма и вече не вярваше в Дядо Коледа, но се разплака, а аз се почувствах виновен. От тогава, дори не мога да се усмихна, когато го гледам.




За сериозните филми, няма да пиша, но всеки филм ни променя по малко. Дори и да не го разбираме веднага.

.

Отново на 45 години

Ако някой ви каже, че с възрастта човек помъдрява, не му вярвайте. Възможно е след двадесет години, да съм на друго мнение, но засега личния ми опит сочи обратното. Станал съм по разсеян и мисля по-бавно, отколкото преди десетина години.
Хубавото на възрастта е, че човек събира много неща в кутията на спомените. Част от тях му помагат да действа в определени ситуации бързо, разчитайки на предишния си опит. От друга страна, тази рутина, вкарва живота ни все повече в релси. Решенията на все повече неща, ги имаме наготово. Вече сме ги преживели и ги познаваме.
Вчера се чудех, какво да пиша за днешния ден. Днес навършвам 45 години. Цифра, като цифра, но се сетих, че вече съм писал за това.
Не е шега и не живея в машина на времето. Не си броя годините и когато ме попитат за тях, винаги започвам да броя на пръсти. Така миналата година, съм объркал съм празнувал 45 години. Вижте сами:
45 години не стигат
Донякъде е хубаво, защото излиза, че съм живял цяла година без да се променя, но за съжаление не е вярно. Променям се с всеки ден по-малко, а за година разликата вече е видима. Всяка година се появяват нови бели косми и бръчки, но това не е важно. Променям се и вътрешно. Промените не спират.
Не спирам да търся и себе си. Уж зная кой съм и какъв съм, а всеки ден откривам нови неща. Ако трябва да си пожелая нещо, но е това да продължава. Аз ще продължавам да търся и да откривам нови неща. Нови хора или нови чудеса, защото чудо може да има във всяко нещо, което ни заобикаля, но ще го видим, само ако се вгледаме. Ще продължа да търся и себе си.
Не точно така:



но ще търся.
Снимката е от миналата неделя. Катинарчето вече го няма, не заради белите косми, а защото ме дразнеше. Не мога да скрия умората и бръчките, а и не искам.
Чудех се с какво да ви почерпя за рождения си ден. Не става с торта или с питие. Днес няма и приказка за добро утро. Не искам да качвам и клипче.
Днес искам само, да ви благодаря. На всички, които идвате тук на гости. Благодаря на всички, с които нета ме срещна, защото и миналата година ми показа, че в нета можеш да срещнеш прекрасни хора. Част от променените в мен са заради тях.
Благодаря!

*Все пак намерих с какво да почерпя. Не обичам подаръците, но обичам да подарявам. Преди две седмици изрових, може би най-полезната притурка за Blogger, която съм виждал. Нека тя бъде моя подарък за вас.
Вижте : Случайни публикации


.

Танцът на снежинките

Още преди първите слънчеви лъчи да докоснат върховете на планината, северният вятър се втурна по пустите улици на града. Премете улиците, засвири в комините, а след това се завъртя около старата круша на двора. Едно листо, незнайно как останало на клоните, потрепери от студения му дъх.
-Здравей!- поздрави вятърът.- Красиво си, но си само. Ще танцуваш ли с мен?
Листото се сви уплашено, но вятърът не се отказа. Откъсна го и го понесе нагоре и нагоре към тъмното небе. Завъртя го във вихрен танц и го понесе над града. Над къщи и улици, над подранили забързани хора, вдигнали яките на палтата си. Бяха само двамата във вихъра на танца и листото забрави страха си.
Когато първите лъчи на слънцето огряха небето, вятърът внезапно забрави за листото. Пуста го от прегръдките си и се втурна към слънцето.
-Искаш ли да танцуваш с мен?
Слънцето се намръщи, скри се зад облаците, в които вятърът се блъсна безпомощно. Това не бяха пухкавите бели облачета, които се разпиляваха, още щом го видеха. Това не бяха и дъждовните черни облаци, които вятърът събираше и подгонваше пред себе си, като стадо овчици.
Тези бяха сиви и тежки, като напълнени с олово. Носеха се неотклонно по своя път и вятърът се уплаши. Отдръпна се, изфуча , а след това се спусна ниско и помете улиците, и подгони хората.
Хората не искаха да танцуват с вятъра. Настръхнаха и се разбягаха, затръшвайки вратите на сградите.
Вятърът остана отново сам. Не обичаше самотата, но всички бягаха от него. Тогава от тежките сиви облаци се спуснаха снежинките. В началото една, след нея друга, докато небето побеля от тях.
-Искаш ли да танцуваме?- попитаха снежинките вятъра.
-Ами...- обърка се за миг той.- Вие сте толкова много. Но искам, разбира се!
И вятърът събрал сили, понесе снежинките в бърз танц. Въртеше ги, въртеше ги с часове и не спираше, но те искаха още. Не се уморяваха.
-Нека танцуваме!- казваше едната.
-Нека танцуваме! –обаждаше се друга, зад гърба на вятъра.
Вятърът така и не разбираше, че на мястото на едни се появяваха други снежинки, а уморените покриваха с дебел кожух земята. Въртеше се, във вихъра на танца, докато силите го напуснаха. Спусна се надолу уморен, а после притихна.
Снежинките не спираха. Все нови и нови се спускаха от облаците и танцуваха, танцуваха, танцуваха.
Нощта се спусна бързо и луната любопитно надникна зад облаците.
-Искаш ли да танцуваш с нас?- попитаха я снежинките, но Луната срамежливо се скри зад облаците.
Тогава снежинките се спуснаха над града, но смълчаните улици и къщи, не можеха да танцуват. Хората пък спяха на топло, забравили грижи и неволи и танцуваха с мечтите си.
Останали сами, снежинките не спряха да танцуват цяла нощ. Какво от това, че бяха сами. Какво от това, че всички бягаха от студената им красота. Те танцуваха за себе си и заради танца.
На сутринта, градът беше побелял, затрупан от тях, но отново никой не се сети за танц. Хората облечени дебело, гонеха своите задачи. Проклинаха непочистените от снега улици и бързаха да се скрият пак на топло.
Само понякога, когато намираха време да спрат за малко и да се огледат, усмивка озаряваше лицата им. За миг се пренасяха в друг свят, където бяха още деца и танцуваха със снежинките. Танцуваха, танцуваха, танцуваха...
-Искате ли да танцуваме с тях? Само за миг, нека бъдем пак деца, забравили грижите. Само за миг...

.

Снежанка

- Снежанке! Снежанке, бе! Чая ми е студен. Колко пъти трябва да ти казвам, че не го обичам така. Трябва да е топъл. Не горещ, че да гори езика и небцето, а приятно топъл, ароматен и с три лъжички захар. Толкова години те уча, а един път не уцели.
Дядо Коледа тропаше възмутено по масивното дъбово бюро и от гняв, чак брадата му трепереше.
-Ама чая беше топъл, преди час.- обади се от кухнята Снежанка.- Аз какво съм виновна, че не си го изпил още. Ако изчакаш да простра пералнята, ще ти направя нов. Приятно топъл, ароматен и с три лъжички захар, както го обичаш.
-Не може така! – нацупи се Дядо Коледа. –Когато искам нещо, го искам на минутата. Знаеш, че съм зает. На главата ми са хиляди задачи и повече от милиард деца, чакат мен. На всичко отгоре, напоследък и възрастните се изхитриха. Оставят си и те чорапчетата и се редят за подарък. Преди месец научих, че и мечтата ми за пенсия, се изпари. Не съм бил внасял осигуровки. Този свят напълно полудя. Искам си поне чайчето!
-Искаш не искаш, ще чакаш. Всичката работа тук мен чака. Да не мислиш, че е лесно слугуваш на хиляда джуджета и на капризен старец, който не може и един чай да си направи сам? Ако тръгна да се оплаквам, няма край. Интересно ми е само, с какво точно си зает сега. Всичката твоя работа съм я свършила преди месец. Сортирах писмата и пуснах поръчките за подаръци. Преписах на ръка списъците, за да останах само послушните деца. Подредих чувалите с подаръци и на всеки подарък сложих етикет. Стегнах шейната и всичко е готово. На всичко отгоре, тук всеки ме третира като слугиня. Пепеляшке, това, Пепеляшке онова. Я, кажи ти какво точно свърши за тази година! Не си си мръднал пръста дори. Само седиш на бюрото и мрънкаш. Поне да получавах, някаква благодарност за труда, а то.... Уж съм била неизменна спътница на Дядо Коледа, а кога за последно си ме взимал с теб. На всичките снимки и картички, все твоята физиономия се мъдри. Къде съм аз? В кухнята. Само дето нета се напълни със разни монтажи на мои снимки, които ме е срам дори да погледна. Иска ми се тези, които са ги направили да се повозят поне за час на шейната облечени така. Ако не умрат от срам, студът ще ги довърши.
-Ама, Снежанке....
-Няма, Снежанке! Ще си направиш чайчето сам. Освен това тази година, искам аз да карам шейната. И подаръците ще раздавам аз. Ти ще стоиш отзад и ще сверяваш списъците!
-Добре, Снежанке!
-Добре ли?
-Ами, аз може да съм изкуфял старец, но винаги съм признавал твоите заслуги. Ценя те и винаги съм казвал, че заслужаваш повече. Ти ще караш шейната и ще раздаваш подаръците. Заслужаваш го! Само трябва да внимаваш с поводите, че шейната леко поднася на ляво. Освен това не изпускай от поглед Рудолф. Миналата година сбърка три пъти пътя, а при тази скорост, ако не реагираш навреме ще те откара чак на Южния полюс. Картите също не са много верни, но не се притеснявай, нали ще съм с теб. Освен това е децата не са вече същите. Не са кротките ангелчета от картинките, а живи дяволи. Ако вземеш да им объркаш подаръка, става страшно. Реват като ранени лъвове и викат възрастните, а с разярен родител, миришещ на алкохол, трудно се преговаря. Но не се притеснявай. Само за една нощ е. Щом аз се справям, за теб ще е като игра.
-Ами.... Ами, благодаря ти, но мисля, че не искам да ти взимам ролята. –измънка Снежанка.- Децата толкова години са свикнали с Дядо Коледа, някак неловко се получава. Като се замисля, не ми си вози и на шейната. Ако ни няма двамата тук, джуджетата ще се чувстват самотни, а са толкова безпомощни.
-Както решиш, Снежанке. Искаше ми се тази година, ти да караш шейната, но като решиш. Може би догодина?
-А, не! Имам достатъчно работа тук. Ето и сега окъснях с вечерята. Джуджетата пак ще мърморят.
-Снежанке...
-Да, Дядо Коледа!
-Ще намериш ли време да ми претоплиш чайчето?
-Остави го. Ще ти направя ново. Приятно топло, ароматно и с три лъжички захар. След две седмици те чака тежка работа, а сега трябва да почиваш и събираш сили.
Снежанка отиде в кухнята. Сложи водата да заври и добави шепа ароматни билки. Докато чакаше, се усмихна и промърмори:
-Мъже! Уж всичко могат и знаят, а са като децата. Едно чайче не могат да се направят сами, а се дуят като петли. За къде са без нас...
Дядо Коледа гледаше през прозореца покритата със сняг гора. От кухнята се разнесе приятен аромат на топъл чай и той се усмихна, гладейки брадата си:
-Жени! Уж всичко знаят и могат, а са като децата. Плашат се от всичко. За къде са без нас...


.

Горски дух

Имало някога, преди много години една гора. Тогава хората още ги нямало. Нямало градове, пътища и безкрайни гори и полета се простирали на воля.
Гората се простирала от хоризонт до хоризонт и никой не знаел къде започва и завършва. В нея животът всеки ден се раждал и умирал. Непознати днес растения и животни живеели по неписани закони, които никой не нарушавал. Законите били жестоки. Силният изяждал слабия, но от смъртта се раждал нов живот.
Често природните стихии се стоварвали от небето. Стихийни пожари горели с месеци и години, а след това дъждове превръщали изгорената земя в черно блато. От недрата на младата планета тъмни сили, огъвали и напуквали земната кора. Огън, дим и мирис на сяра изригвали през пукнатините и носели страх и смърт.
Животът в гората, обаче бил по-силен. Възраждал се отново и отново. Отстъпвал, променял се, но винаги се връщал. По-силен и по-жизнен. Нищо не можело да го спре и пречупи, защото имал своя пазител.
Гората имала своя дух-пазител. Той бил всесилен и неуморим. Грижел се за всичко живо и неживо в своите територии. Поддържал реда, лекувал и създавал нов живот на мястото на унищожения.
Всички го уважавали и му се подчинявали. Дори природните стихии, често смутени, отстъпвали и утихвали. Колкото по-жизнена и голяма ставала гората, толкова по силен, ставал и духът и. Животът и силите му били свързани с гората и ако тя загинела някой ден, щял да загине и той.
Така минавали векове, а гората и духът и ставали все по-силни. Всеки ден нов живот се раждал там и когато един ден се появил човека, никой не му обърнал внимание. Бил поредната частица живот, малка брънка от безкрайната верига. Безпомощна и слаба брънка, попаднала на място, където законите били безмилостни и жестоки.
Хората все пак успели да оцелеят. Горският дух им помогнал, както помагал на всички, а хората се нуждаели от много помощ. Станало му симпатично това същество, което било крехко и безпомощно, но затова пък имало неподозирана жажда за живот.
Хората не можели да се мерят с другите зверове с мускули и развили мозъка си. Не издържали на студ, затова открили дрехите и започнали да използват огъня. Всеки ден откривали и нови и нови неща. Уменията им нараствали и вече не били беззащитни.
Горският дух им се радвал, но скоро забелязал, че заедно с уменията им, нараствал и апетита им. Ако преди им била нужна една кожа, след година искали две и не взимали кожите от мъртви животни, а ги убивали сами. Ако преди им били достатъчни сухите съчки за огъня, след година вече започнали да секат цели дървета.
Ако преди им стигало дивото жито по горските поляни, след година изсичали и изкоренявали все по големи участъци от гората и ги засявали за свои нужди.
Горският дух се видял в чудо. Можел да спира природните стихии и пред него треперели и най-страшните зверове, но хората не се страхували от него. Разбрали, че силата му е да създава живот, а не да го отнема. Не можел да нарани живо същество.
Отдръпнал се горския дух, далеч местата, където живеели хората. Опитал се да ги забрави, но ден след ден те навлизали все по-навътре в гората.
Дошъл денят, когато цялата гора била на хората. Вече не била огромната стара гора, простираща се от хоризонт до хоризонт. Била разпокъсана на малки парчета, които намалявали не с дни, а с часове. В тези малки кътчета, хората дълго търсили горския дух. Знаели, че докато той съществува, никога няма да бъдат пълни господари на гората. Само, че не го открили никъде. Виждали следите му, виждали как възражда живота всеки миг, но него го нямало.
Станал невидим, но бил там. Докато гората била жива, щял да живее и той. Горските обитатели още го виждат. Не се крие от тях и винаги им идва на помощ. Невидим е само за хората. Може би, днес съжалява, че в онези далечни времена се е погрижил да оцелеят.
Понякога все още, се случва някой човек да види горския дух, но само ако е влязъл в гората с отворени за красотата очи. Само ако в сърцето си, не носи лакомията на своя вид.
Вие, виждали ли сте горския дух? Аз не съм, но се надявам, че някой ден ще го видя. Поне се надявам.

.

За студентите и празника

В събота ме намериха колеги от специалността” Електрохимия” в института. По случай празника се събирали в София. Сетих се, че са минали и 20 години от завършването. За съжаление нямах възможност да отида. С много от тях не съм се виждал, откакто завършихме и сигурно трудно ще ги позная, но си припомних онези времена с приятно чувство. Главно защото бях много по-млад и ми се струваше, че светът е в краката ми.
Днес цял ден в главата ми звучи една глупава песничка от онези години и се замислих за днешните студенти. Не мисля, че са по-различни от нас.
И тогава имаше студенти с много средства и такива без. Самият аз бях от вторите. Заради някакви мижави два лева доход и нежеланието ми да фалшифицирам данните, като включа и баба си към семейството, така и не се доредих до общежитие. Времената бяха евтини, но ми е неудобно да си призная с какви средства изкарах петте години. Благодаря на родителите си, че намираха все пак начин да ги отделят.
Тогава също имаше студенти, които учеха и такива, които не стъпваха на лекции. Имаше и такива, които дори не се явяваха на изпит, като разликата от сега беше, че не парите, а връзките по роднинска, партийна и комсомолска линия движеха нещата.
Имаше какво ли не, но бяхме млади и се радвахме на това. Празникът беше само част от тази радост.
Сигурно някои от студентите вече са започнали да празнуват. Дано тази година, няма инциденти. Дано, но не вярвам, именно защото днешните са също като нас. Мислят ,че могат всичко и нищо не може да ги прекърши. Светът- това са те!
Както в песничката, която пеехме. Нямам време да се ровя за клип, но ще я цитирам по памет:
Парички кой си има,с Бриждид Бардо ще спинка.
Парички кой си няма, със цветната и снимка.

Припев:
Но ний сме хора горди, светът това сме ние.
Студентът е студент, щом е без пари.
Но ний сме хора горди, светът това сме ние.
Студентът е студент, щом хване три.

Парички кой си има, ще пие светла бира.
Парички кой си няма, капачки ще събира.
Припев: .....
Парички кой си има, се вози в автобуса,
парички кой си няма - пеша, че по не друса.
Припев:.....
Парички кой си има, ще пие “Metaxa”,
парички кой си няма - газирана вода.
Припев:....
Парички кой си има, ще ходи на морето,
парички кой си няма, ще бачка на полето.
Припев:....

Песента си е актуална и днес. Дано днешните студенти успеят, там където ние не успяхме. Не са света, но могат да го променят. Млади са и могат да се борят, поне докато разумните възрастни не им пречупят крилата. Днес имат поне надеждата и увереността. За възможностите не говоря, защото и днес ги няма в България. Но светът е техен, нали?
Ще отлетят и ще са прави. Ще се пръснат по света и когато остареят ще си спомнят песнички като тази. Само, че не думите „Светът това сме ние!”, а другите думи „Парички кой си има”.
Някой ден, но не днес и утре. Сега е празник, а на празник се празнува. Така и трябва.Докато още има университети и студенти.
Нека им е честит!


.

Слепият принц

Някога преди много, много години, в едно царство много далеч от тук, живял Принц. Не бил нито много красив, нито много грозен. Не бил нито много смел, нито пък страхлив. Не бил нито много умен, нито пък глупак. Съвсем обикновен принц, каквито имало много в онези времена. Тогава имало много царе, а всеки цар преди да стане такъв, бил принц.
Принцовете и тогава, както и днес не се занимавали с нищо сериозно. Прекарвали времето си на лов или на балове, а когато им доскучавало тръгвали да търсят приключения. Сражавали си с дракони, въображаеми или реални. Водили битки, въображаеми или реални. Участвали в турнири, въображаеми или реални. Превземали кули, въображаеми или реални и пленявали сърцата на принцеси, въображаеми или реални.
Всички тези важни занимания, предприемали не само от скука. Един принц, не е истински принц без принцеса, а няма по-добър начин да спечелиш сърцето на принцесата от геройски постъпки.
Нашият Принц ,често се впускал в търсене на геройски постъпки. Чуел ли за нов дракон, някъде по света, грабвал меча, яхвал коня и препускал натам. Чуел ли за нов турнир с именити рицари, обличал бронята и бил сред първите записали се. Чуел ли за омагьосан замък, не се прибирал в къщи, докато не намери начин, да победи магьосника и да развали магията.
Само, че въпреки всички геройства, така и не намирал своята Принцеса. Връщал се уморен, но горд от поредното геройство и разказвал надълго и нашироко приключенията си. Разказвал, как е убил поредния дракон, как е победил в най-тежкия турнир, как е изгонил поредния зъл магьосник и как е търсил своята Принцеса в далечни непознати царства.
Събирал слушатели и разказвал, разказвал....
Сред слушателите му били Царя, Царицата и по-малкия му брат, който нямало да става цар и не се увличал по подвизите. Събирали се и всички слуги в двореца и съветниците на Царя. Повечето скучаели и присъствали по задължение, но имало един човек, който следял и запомнял всяка дума на принца.
Когато Принцът се завръщал, винаги в двореца идвала и една Принцеса. Живеела в съседното царство и от малка често идвала на гости. Само, тя слушала с внимание историите на Принца. Само тя не се прозявала и не поглеждала скрито часовника на стената. Очите и не се откъсвали от Принца, задавала въпроси, искала да знае всяка подробност и често за ужас на околните, го молела да разкаже историята отново.
Принцът с удоволствие започвал отново историите си и дори не усещал, как слушателите му, един по един се измъквали. Първо Царят си намирал важна държавна задача. След него Царицата, отивала да провери вечерята и така и не се връщала. След тях и слугите, тихо се измъквали и оставали само Принца и Принцесата.
Той разказвал, а тя го гледала с влюбени очи.
Имало още един човек, който оставал. По-малкия брат на Принца. Само, че той не слушал историите. Гледал, без да чува нищо, а очите му не се откъсвали не от брат му, а от Принцесата.
Така понякога прекарвали цялата нощ, а на сутринта Принцът скачал на коня и отново тръгвал да търси своята Принцеса.
Минавали години, а Принцът не намирал своята принцеса. Царят и Царицата напразно очаквали Принца да си намери принцеса. Остарявали и искали, да са сигурни, че ще оставят царството в сигурни ръце. Искали да видят трона подсигурен с наследник.
Извикал Царят Принца и му дал срок да си намери принцеса. Принцът се съгласил, но обяснил, че вината не е в него. Всички принцеси били заети. Колкото и да търсел, все нещо се изпречвало на пътя му, но щял да се справи. Не бил по-лош от другите принцове и рано или късно , щял да намери принцеса.
Качил се на коня и заминал. Много пъти заминавал и се връщал, след това без да е намерил принцеса. Много пъти Царя удължавал срока, но накрая му писнало и извикал по-малкия Принц.
-Реших да променя завещанието си и да направя теб престолонаследник.-казал тъжно Царят. –Искам на трона да ме смени сериозен и отговорен наследник. Брат ти освен за приключения и турнири, за нищо не става. От години една принцеса не може да намери. Всички принцове си намериха, само за него нямало. Търси я из целия свят, а не вижда, че тя го чака тук от години. Слепец е той и не заслужава трона. Ти ще си следващия цар, но при едно условие. До три месеца искам да си намериш принцеса. Няма да ти е трудно, защото вече си я намерил, доколкото разбирам от езикът на любовта.
-Хубаво тате, но.... – смутил се Принцът.- Само, че има един проблем. Тя и Принцесата е сляпа и ще трябва да си потърся друга.
След това по-малкият Принц, яхнал коня и заминал по широкия свят да търси своята Принцеса. Сражавал се с дракони, въображаеми или реални. Водил битки, въображаеми или реални. Участвал в турнири, въображаеми или реални. Превземал кули, въображаеми или реални и пленявал сърцата на принцеси, въображаеми или реални.
Минали много години, а....

.

Смяна на шаблона

Преди две седмици бях решил да купувам ново яке, но се отказах по две причини.
Първо в криза сме, а старото си е почти като ново. Попаднах и на статистика, според която за трите летни месеца, българите са отделили средно по около 7(седем) лева за дрехи. Трябва да благодарим на любимия ни премиер, че ни учи на пестеливост. Иначе се бяхме разпасали, като шейхове с няколко петролни кладенеца.
Второ щайгата, наричаща се компютър, която използвам за връзка с нета, напоследък все по често сигнализира, че си отива. НР е отлична марка, но 15 години са много. Твърди, че му било време за пенсия. Обясних му, че навсякъде вдигат пенсионната възраст, но се направи, че не чува.
Вместо това изкара син екран и с бели букви ми съобщи за сериозна грешка в хард- диска. Очаквах да прозвучи и Let It Be, но го изпреварих и му изключих тока. Засега е забравил, но наистина му е време. Дано успея да отделя някой лев около празниците, защото мразя покупките на кредит, а скоро ще се наложи.За съжаление не съм народен представител и няма кой да ми подари един.
След като се отказах от якето, желанието за нова дрешка, не изчезна и смених шаблона на блога. Не обичам промените тук, а когато ги правя се опитвам да има някаква приемственост с предишния изглед.
Първоначално мислех, да променям по малко стария, но се отказах. При една проверка за валидност на кода, се оказа, че в стария има над 500 грешки. Не е фатално, защото и професионални сайтове имат много, но реших да не трупам още грешки, а да започна на ново.
Оказа се, че готовите шаблони, дори тези от Blogger, които уж са написани от професионалисти, също са пълни с грешки. Шаблонът с най-малък брой грешки, който открих беше около сто. Очевидно „професионалистите” са ги писали в нетрезво състояние.
Можете да проверите и своя блог
Markup Validation Service ,
но не се притеснявайте, защото не е фатално.
Тъкмо се бях отказал и попаднах на този, който преди да го пипна беше с прилично качество, макар и написан от музикант. Има невероятни възможности за цветово оформление. Не съм ги използвал и първоначалната идея беше да изчистя максимално изгледа. Цветовете бяха черно, два нюанса сиво и синьо за линковете.
След това, обаче се разколебах и реших да не съм модерен, а да запазя част от стила на стария. Върнах синьото, а и „тънката червена линия” долу. Поизчистих някои неща и това вече е вид, който е близък до окончателния. На мен ми харесва, а това е най-важното.
Наложи се обаче, да поправям и променям доста неща в кода, което ми отне време. Останаха и още ремонти, които за радост не се забелязват. Това ме наведе на мисълта, че вместо да ремонтирам, мога да започна на чисто и ако имам време, другата година ще пренапиша целия шаблон, както аз искам. Ще запазя формата и сигурно няма да е идеален, но поне ще зная, какви съм ги забъркал.
Остана да чуя и вашето мнение, но вече предупредих, че на мен ми харесва и ще трябва да се примирите.


.

Цветята и вечността

Живеел в древни времена един мъдрец. Хората го почитали и владетели и обикновени хора, се стичали всеки ден при него за съвет и помощ. Имал и много ученици. Не криел знанията си и ги споделял с тези, които искали. Много хора пращали децата си при него, а учениците му създавали свои школи и разнасяли наученото по целия свят.
Цял ден бил сред хората, а вечер се оттеглял в малката си градинка и залезът, го заварвал сред любимите му цветя. Поливал ги, почиствал ги от плевели и изсъхнали листа, но повечето време прекарвал в мълчаливо съзерцаване на красотата им.
В тези часове околния свят не съществувал за него. Не допускал никого в градинката си и никой не смеел да наруши покоя му.
Знаейки за любовта му към градинката и цветята, благодарни хора често му пращали подаръци във формата на цветя. Подарява ли му прекрасни картини на цветя, цветя изработени от злато и скъпоценни камъни, цветя от цветен мрамор.
Мъдрецът приемал подаръците за да не обиди хората, но всички без да погледне повече, затварял в една малка тъмна стая, а след това отивал в градинката при своите любими цветя.
Един ден учениците го попитали:
-Учителю, защо не се радваш на прекрасните подаръци? Те са прекрасни и вечни. Живите цветя не могат да се сравнят по красота в нарисуваните или изваяните от мрамор. Не могат да се сравнят по стойност със златните, не могат да се сравнят и по дълговечност с тези които ти подаряват. Какво имат повече тези в градината ти?
- Живот и вечност.- отговорил кратко мъдреца.
-За живота разбираме. И ароматът на твоите цветя е несравним, но те не са вечни. Загиват лесно и са крехки. Може да ги убие всичко. Вятърът и сушата, студът и жегата. Ако не са твоите грижи, само след месец ще са загинали.
-Вечността не се измерва с живота и смъртта.- отговорил мъдрецът, но учениците поклатили недоверчиво глави.
Минали няколко месеца и черни облаци надвиснали над мястото където живеели. От север нахлули вражи орди. Унищожавали всичко по пътя си и не знаели милост. Стигнали и до школата. Убили учителя, а учениците отвлекли в робство. Разрушили сградите и разграбили всичко. Изгорили картините и книгите. Претопили златните подаръци, а каменните счупили. Накрая стъпкали и изкоренили и градинката, а след това продължили по пътя си.
Минали години, но никой повече не се заселил на това място. Близката пустиня, настъпила и покрила всичко с пясък. Слънцето безмилостно изгорило и последната частица живот и само звуците на пустинния вятър, нарушавали покоя на мястото.
Хората забравили за мястото за векове. Един ден пътници, загубени в пустинята стигнали на мястото. Нямали и капка вода и били уморени и отчаяни. Последната капка надежда ги била напуснала, но тогава се случило чудо. В пустинята завалял дъжд. Случвало се веднъж на сто години .
Пътниците събрали всяка капка, която могли, а когато дъждът спрял видели друго чудо. Дъждът оголил основите на стари сгради. По камъните още личали следите от огъня. Сред тях от пясъка се показали хиляди мраморни къса от каменни цветя, но не това било чудото.
Сред каменните късове, от пясъка се показвали красиви и ярки цветове. Цветята се били събудили отново за живот. Били вечни, както живота. Може би не били същите, от градинката на стария учител. Може би, но кой ли знае всичко. Важното е, че били там. Победили всичко, дори времето.

Принцесата и цветята

Преди много години в едно царство накрай света, се родила една принцеса. Родителите и нямали друг наследник, но не съжалявали. Обграждали принцесата с всичката си обич, а им отвръщала със същото.
Когато принцесата пораснала, дошло време да и намерят принц. Кандидати не липсвали, защото принцесата била красавица и с добро сърце, а и царството било богато.
Пристигнали принцове от цял свят и Царя и Царицата се видели в чудо. Всеки кандидат бил от личен по-личен, но те си били обещали, че принцесата ще избере сама своя принц.
Само, че как да го познае? Как да разбере, че това е истинския?
Принцовете изглеждали блестящо, но никой не знаел, какво се крие зад външността им.
Мислили, мислили Царя и Царицата и решили да организират изпитания за кандидатите, за да може принцесата да ги види и в действие.
Съставили списък с най-трудните изпитания, за които били чували, но принцовете ги преминали леко. Все пък от малки ги готвели за момента, когато някой капризен цар, ще ги подложи на тези изпитания.
Принцесата наблюдавала изпитанията мълчаливо, но нищо не казвала. След както денят приключел, тя се оттегляла в любимата си градина. Там разхождайки се сред алеите с любимите си цветя, си тананикала тихо и никой освен цветята не знаел, какво мисли и чувства.
Царят и Царицата направили нов списък, но принцовете се справили и с новите изпитания. Време било принцесата да избере някой от тях. Извикали я и я попитали, кой от кандидатите е избрала, а тя помолила да и разрешат да ги подложи на последно изпитание. Победителят получавал ръката и сърцето и.
На следващата сутрин, царят събрал кандидатите, а принцесата им възложила последното изпитание:
-Тук, зад двореца има градина, в която съм отрасла от малка. Пълна е с много и красиви цветя. Обожавам ги всички. Който от вас познае, кое е любимото ми цвете, той ще бъде моя избраник.
Втурнали се принцовете в градината. Всеки искал да познае, но цветята били много. Единият изскубал всички орхидеи и ги положил в краката на принцесата. Друг набрал хиляда червени рози, а трети заложил на белите. Цветята били много, но принцовете не по-малко и скоро в градината не останало нито едно цвете. Приличала на бойно поле, а всички цветя били в краката на принцесата.
Тя ги погледнала тъжно, а след това казала кратко:
-Любимото ми цвете не е тук.
Погледът и потърсил в гората от принцове едно лице и го открил зад всички. Принцът стоял с наведена глава, а в ръцете му нямало нищо.
-Ами ти, Принце, не си ли избрал цвете?- попитала го Принцесата.
-Не съм, Принцесо. Харесах много цветя, но така е не можах да откъсна никое. Ами ако то е наистина любимото ти, не исках да бъда аз, човекът който ще го умъртви. Цветята са хубави, когато са живи. Когато видях градината за последен път, беше останало само това.
Принцът разтворил длан и подал на принцесата няколко отронени листчета от цветя. Принцесата ги поел и ги целунала.
-Това ще бъде моят избраник.- казала тя.- Само той е разбрал, че любов може да получат и дадат само нещата, които носят в себе си живот.
После направили сватба. Три дни яли, пили и се веселили. Най-много пил Царя, а най-много се веселила Царицата. Всеки пък, когато погледите им се срещали, на лицата им изгрявала усмивка. Не казали на никого причината за усмивката. Не казали на никого и че любимите цветя на принцесата са червените рози. Тези неща не били важни. Важна била само любовта и живота, който тя носи.