Съдията

Някого преди много години в едно царство имало един Съдия. Бил най-известният съдия в царството. Животът му преминавал зад стените на съда. Нямало дело, което да не може да реши. Изслушвал спорещите страни, разгръщал свитъците със закони и посочвал точният текст. Произнасял присъдата, а след това добавял:

-Така е според закона! Както черното винаги и черно, а бялото винаги бяло, така и законът е над всичко.
Хората го уважавали, но нямал приятели. Когато го срещнели се покланяли и отдръпвали встрани.
Един ден царят умрял. На негово място се възкачил друг цар. Бил различен и променил цялото царство.
Сменил всичките си съветници, срутил старите замъци и построил нови, а законите обърнал наопаки.
Хората в царството се объркали. Не е лесно, цял живот да живееш по едни закони, а после да свикваш с нови. Не е лесно, веднъж научил имената на цветовете, да казваш на черното бяло.
Само Съдията не се променил. Животът му продължил зад стените на съда. Решавал едно дело и започвал друго.
Изслушвал спорещите страни, разгръщал новите свитъците със закони и посочвал точният текст. Произнасял присъдата, а след това добавял:
-Така е според закона! Както черното винаги и черно, а бялото винаги бяло, така и законът е над всичко.

След години и Съдията починал. Озовал се пред портите на царството на мъртвите и понечил да влезе. Пазачът, обаче го спрял.
-Рано ти е още да влезеш! Имаш още едно дело за решаване.
Подал на Съдията един камък и го попитал какъв цвят е.
-Питам всеки, който идва тук. Половината казват, че е камъкът е черен, а другите, че е бял. Отсъди какъв е цветът му!
-Това е лесно дело.-засмял се Съдията.- Само ми трябва да зная, какви са писаните закони тук.
-Нямаме такива.- отговорил Пазачът.- Тук единственият закон е съвестта на всеки. Решавай!

Ако някога, след време смели хора, се спуснат дълбоко в земните недра и стигнат до портите на царството на мъртвите, ще видят пред входът и камък. Прилича на замислен човек.
Това е Съдията. Още търси решението...

.

Литературата в интернет

Интернет навлиза все повече в бита и ежедневието ни. Ползите са много, но с и губим много. Част от старите ни занимания, с които сме свикнали умират. Други започват нов живот и се променят неузнаваемо.

Изкуството е една от сферите, в които технологиите промениха. Изкуството зародило се за забавление на една шепа избрани, с годините. С времето все повече хора имат възможност да се докоснат до него.
Едно от най-достъпните е литературата. Книгите се превръщат в необходимост и любимо занимание на хората, от много поколения.
През миналият век киното и телевизията се опитаха да изместят четенето, но без успех. Усещането за допир до хартията, не се забравя лесно, а екранизациите рядко, достигат до нивото на книжните си първообрази. Поне моето мнение е, че литературата спечели тази битка.
С навлизането на интернет в ежедневието ни, все по-често се чуват гласове, че той ще е палачът на литературата и навикът за четене.
Има нещо вярно. Това важи най-много за младото поколение, които често имат допир до интернет, преди да се научат да четат.
Критиките са обикновено в тази посока, и пропускат нещо, което важно. Интернет е просто инструмент, който дава огромни възможности и не е виновен за начинът по който го използваме.
В този случай мисля, че критиките са пресилени. В последните две години основно чрез интернет се убедих, че българската литература е жива. Литературните сайтове изобилстват, от добри текстове, а някои са просто шедьоври. Споделянето и популяризирането на текстовете в мрежата ги прави още по достъпни и хората се възползват от това.
Все още това са предимно късите литературни форми, но при тях ефектът е огромен. Замисляли ли сте се, че много от публикуваните неща не биха имали шанс да достигнат до вас, ако разчитаха на издатели и разпространители?
В краят на миналата година една позната успя да издаде малка книжка с избрани стихове. Беше много горда, а и аз когато научих се зарадвах, защото един изключителен човек и добър поет осъществи мечтата си. Беше успяла да намери издател и печатница, но стигайки до разпространителите, беше възмутена от алчността им. Тя има късмет, защото много хора се спират на по-ранни етапи.
Тук интернет дава други възможности и свобода. Творецът не зависи от издатели, печатница и разпространители. Достига директно до другите хора, а това често е най-важното.
Не мога да не спомена тук и блоговете, като форма за споделяне на написаното. Прочетеното в много от тях, не мога да окачествя с друга дума освен с изкуство.
В тях има всичко- прекрасна поезия и проза, публицистика, преводи и дневници на времето. Имаме ги на един клик разстояние и единственото ограничение е времето ни.
Миналото лято прочетох интервю на един писател. Цялото беше изпълнено с омраза и презрение, към пишещите в блоговете. Обвиняваше ги в неграмотност и некадърност, но истината според беше, че просто не разбираше нещата. Името му няма да остане в историята, а книжката му, най-вероятно ще събира прах в някоя библиотека, докато споделените текстове в блоговете ще се четат с години напред.
Наистина ароматът и усещането за допир до хартията е неповторимо. Лично аз така и не успях да чета книги в електронен формат, но както и да го погледнем, интернет и литературата не са врагове.

Прочитам последните редове на книгата и оставам за миг замислен. После бавно я затварям и прибирам в библиотеката. Погледът ми се плъзва по заглавията, но не се спира на никое. На най-долният ред блестят тъмните корици от поредицата „Класика”. Прокарвам ръка и избърсвам праха, а после изваждам една на посоки. Поглеждам заглавието и застивам. Пише:
Владимир Иванов (krizt) - Събрани съчинения- том V
Прихвам и се събуждам, но и вече буден не мога да овладея смехът си.
Не сънувам, но понякога се случва да полегна през деня и тогава ми се ми се явяват кошмари. Горното беше едно изключение, но освен, че ме развесели, ми поднесе и една тема.
Никога не съм приемал на сериозно нещата, които публикувам тук. Често други ги наричат, разкази и статии, но от самото начало, аз използвам безличното –пост. Никога и не съм си позволил, да сложа етикет изкуство или литература. Просто имам някакъв респект, а и сам чел и чета много, което ме предпазва от излишно главозамайване.
Все пак понякога се питам, дали всъщност нашите блогове не са просто едни книги, наредени на рафтовете на библиотека „Интернет”.
Протягаш ръка, отваряш и четеш.

.

Мъката

Някога преди много години, хората не познавали Чувствата. Животът им се ръководел основно от Инстинктите и от зараждащият се Разум. Винаги знаели какво да правят и не изпитвали съмнения.
Един ден при тях дошли Чувствата. Докоснали се до хората и станали част от тях.
Объркали се хората и за кратко не знаели какво да пратят с новата си придобивка. Разумът настоявал да не обръщат внимание на Чувствата, но как да пренебрегнеш нещо, което е станало част от теб?
Освен това, хората били доволни. Харесало им да се носят на крилете на Щастието, да докосват небесата, понесени от Любовта.
Е, имало и Чувства, които не били толкова желани, но хората бързо се научили да намира доброто във всяко от тях.
Във всяко освен в едно...
Така и не могли да приемат Мъката. Всички се опитвали да я избегнат, но ни можели. Странели от нея, но тя ги намирала винаги. Нали била част от тях.
Самата Мъка усетила, че не я харесват, но не можела да се промени. В отчаянието си, станало още по-неприятна за хората, но нямала изход.
Един ден срещнала Разумът. Той се бил примирил вече с наличието на Чувствата. Били противници, но го поддържали нащрек, правели го по-силен.
Помолила го Мъката да и помогне, да изчезне и той бил поласкан от тази молба от противник. Затворил се на тихо място и се заел да реши проблемът. Минали няколко месеца, но накрая намерил начинът.
-Ще направя така, че да изчезнеш. Вече няма да си част от хората, но трябва да обещаеш да не казваш на никого, как сме успели. Мисля, че твоето желание е грешка, но времето ще покаже.
И от този ден Мъката изчезнала...
Хората се зарадвали. Без Мъката денят изглеждал по-светъл, а животът по-хубав. Не знаели причината, но не се и питали. Мъката не липсвала на никого.
Минавали години и дори името на Мъката било забравено. Само, че хората се променили. Вече не ценели толкова хубавите Чувства. Почнали да се отегчават и да се оплакват от тях.
-Ех, това Щастие ли е?- въздъхвал един.- Не струва! Какво беше Щастието преди време, а какво е станало сега.
-Така си е!- потвърждавал втори.- Помниш ли, каква беше Любовта навремето?
Разумът само наблюдавал и се усмихвал. Загубили Мъката, хората забравили да ценят хубавите Чувства. Забравили лошото и не забелязвали хубавите неща.
Повикал Разумът Мъката и я помолил да се върне. Зачудила се Мъката, но приела. Само, че за да не се повтори старата история, станала невидима за чуждите очи.
Разумът променил хората. Вече усещали, само тази частица от Мъката, която била в тях самите. Очите им станали слепи за чуждата Мъка.
И от този ден, та до днес...
Само понякога, много, много рядко взирайки се в чуждите очи, усещаме някаква тежест. Ако не отвърнем уплашени поглед, докосваме Мъката на другите. Става ни тежко и неприятно, но странно, в тези мигове се чувстваме истински Хора.

.

Анонимно в интернет

В навечерието на тази година, без да имам конкретни причини, бях решил да изляза с пълното си име в този блог и вместо аватар, да добавя снимката си. Не го направих. Преди това, споделих това с мои приятели в нета и извън него, реакциите бяха отрицателни. Всеки изтъкваше доводи против решението им, а да си призная, аз също имах подобни съмнения.
Когато започнах този блог, от незнание използвах стандартният си ник за име и за кратко време навсякъде ме познаваха с него. По-късно добавих и името си с променена фамилия и това стана нещо като псевдоним. На теория не съм анонимен, но практически е така.
Темата за анонимността в интернет е нещо, за което мненията се разминават и всеки избира свое поведение. Този пост не е опит за извинение, а представяне на моята позиция по темата.
Едно от нещата, които ме спряха да добавя фамилията си беше, че промените, които щяха да настъпят в този блог не ми харесваха.
Да, щях да имам около стотина посетители повече на ден. В малък град, където какво е блог знаят не повече от стотина човека, щях да съм „звезда”. Няколко дузини тинейджъри щяха да си направят личен блог и да ми подражават, а остатъкът от свободното ми време, щеше да е зает да ги напътствам и подпомагам.
Не мисля, че отношението на приятелите ми щеше да се промени. Дори за тези, които не знаят за блога има по-важни неща.
Популярността е последното нещо,което ще ме развълнува, а животът ми и работата ми и не се нуждаят от реклама.
Странно е но, за изминалата година, покрай този блог спечелих доверието на доста хора в нета. Някои от тях са твърди противници на анонимността, но ме приемат за приятел. Дори имах случай, когато по повод една публикация по темата миналата година, ми казаха, че написаното не важи за мен. С каква логика?
Не зная с какво съм спечелил доверието, но фактът, че непознати хора го дават на анонимен, потвърждава мнението ми, че поведението и отношението в нета е функция от това, как се отнасяш с другите.
Анонимността тук не играе никаква роля. Ако един човек спазва законите и не вреди на друг,кой има право да го съди? Всъщност повечето от блоговете, които следя са точно "анонимни", но това не ги прави второ качество.
Всъщност за пълна анонимност в интернет трудно може говори. Интернет е публично пространство и всичка лична информация качена тук е обществено достояние и по някакъв начин служи за идентифициране. Документът ви за самоличност също е с такава цел, но бихте ли допуснали външни хора до него? Замисляли ли сте се доколко вашите данни са защитени в нета? И още нещо- замисляли ли сте се, ако с тях бъде злоупотребено, от кого можете да потърсите и получите реална помощ и защита?
В годините прекарани в нета, съм бил атакуван няколко пъти. Не е проблем и се чувствам късметлия. Атаките са били лично срещу мен, а не срещу мои близки, което бих преживял по-тежко. Това, което искам да отбележа обаче, е че по-често такива са идвали от хора, които са били със истински имена и снимки, отколкото от анонимни.
Защо е така? Защото публичността в нета е измамна. Няма никакъв начин, да някой да се накара да отговаря за постъпките и думите си. В това е разковничето и когато има механизъм, по който да бъда защитен, тогава мога да се замисля да споделя повече данни в нета.
Всъщност аз съм споделил достатъчно. Хората, които съм добавил за приятели във Facebook, са запознати с достатъчно данни за мен.
Хората, с които съм водил кореспонденция знаят, че в повечето случаи използвам и истинската ми фамилия. Част от познатите ми в нета имат и моят скайп. Все пак съм сложил чертата и достъпът до личните ми данни има.
Това, което искам да кажа, че всеки има право да избере поведението си в нета. Анонимността не е грях, а публичността не е условие за непогрешимост и морал.
Всеки избира своето поведение и колко информация да предостави публично.
Накрая бих искал да зная, има ли някой от редовните гости тук, на когото моето поведение в този смисъл пречи. Има ли някой, за когото Владимир Иванов –krizt, не е достатъчно?
Ще добавя и една анкета, за тези. Анонимна, разбира се.
Който е прекалено принципен, може да не гласува :( .

Ще промените ли мнението си за мен, ако не съм анонимен?

• Да
• Не
• Не зная

View Results
Create a Blog Poll

.

Пролетта

Събуди се, протегна се и прозявайки се излезе навън. Лъчите на слънцето го заслепиха и потърка сърдито очи. После се огледа и се усмихна.

Пред него гората ухаеше на живот. Песента на птичият хор, понесена от вятъра се вплиташе в клоните и се гонеше със хиляди слънчеви зайчета.
Усмихна се и пристъпи напред. После се замисли за миг и внимателно огледа поляната отпред. Обиколи я внимателно и подуши навсякъде. Прерови храстите, погледна в хралупата на старото дърво, но не намери нищо.
Спусна се към изворчето ниското, прегази тясната ивица все още запазил се сняг и пи дълго от ледената вода.
После продължи да търси.
Обиколи гората, надлъж и нашир и се върна на поляната.
-Лошо! Няма я! Трябва да е някъде тук, но или се е скрила добре или не търся където трябва.
-Здравей, Мечо!- обади се Зайо, изскочил внезапно на полянката.- Какво правиш?
-Търся.- отговори Мечо.- Вече цял час търся, а не я намирам. Лошо!
-Искаш ли да ти помогна?-попита Зайо.- И без това си нямам работа. Ще търсим двамата. Четири очи виждат по-добре от две. Къде търси?
-Навсякъде. Тук на полянката, в храстите, при изворчето, но я няма. Ходих и при старият дъб, минах през шипковите храсти, но не я намерех. Хайде да я потърсим пак. Ще тръгнем двамата и ще гледаме по-внимателно.
Тръгнаха и обръщаха дори и камъчетата по пътят си, но не намериха нищо. След час се върнаха пак на полянката и уморени поседнаха.
-Казах ти, че я няма.- промърмори Мечо.- Уж е тук и следите и са навсякъде, но това е само измамно. Сигурно и се е случило нещо и е в беда. Или пък се е уплашила и се е скрила така, че никой да не може да я намери. Или пък просто е срамежлива. Или пък... Лошо!
-Е, ние направихме каквото можахме. – обади се Зайо.- Ако искаше да я видим, щеше да се покаже.
-Здравейте!- тракна с клюн Щъркелът. –Радвам се, че ви виждам отново. Времето е чудесно и току що направих една освежаваща разходка. Срещнах ви по пътя, но бяхте толкова съсредоточени, че не ме забелязахте. Може ли да попитам, какво търсехте? Какво сте загубили?
-Не сме загубили нищо.- отговори Зайо.-Просто помагах на Мечо да я търси. Всъщност, Мечо какво търсихме?
-Ама ти не разбрали? Пролетта търсихме. Търсихме я навсякъде, но виждаме само следите и. Била е тук и е някъде наоколо, но не можахме да я намерим. Ами ако е в беда? Ти не я ли видя някъде? Защо не се вдигнеш високо, ама много високо и да погледнеш отгоре. Сигурен съм, че ще я видиш. Ами ако има нужда от нашата помощ?
-Не става, Мечо.-засмя се Щъркелът.- Никой не може да види Пролетта. Нито от високо, нито от ниско.
-Сигурно защото е много дребна?- предположи Зайо.- Или пък защото има защитна окраска и се слива с гората, както аз когато се крия от Вълка?
-Глупаче! -засмя се Щъркелът.-Никой не може да види Пролетта, защото тя не е нещо материално. Тя е усещане във всеки от нас. Тя е в топлината на слънцето, във вятърът, в усмивките ни. Тя е настроение и усещане. Нали я усещате?
-Усещам, усещам...Усещам, че съм гладен.- промърмори Мечо. – Дали това също е Пролетта?
-Разбира се, глупачета такива! -засмя се Щъркелът, махна с криле и отлетя.
-Мечо и аз съм гладен. И аз усещам Пролетта!- радостно възкликна Зайко.- Хей, всички в гората! Пролетта е тук! Не я търсете, не можете да я видите, защото тя е усещане. Усещате ли я? Хей, вие!

.

Очакване

Застанал съм се на завет до една стена и се усмихвам, доволен под лъчите на пролетното слънце.
Нямам специална причина да се усмихвам. Може би е от слънцето, или може би сезонът е такъв.
Усмивката е на устните ми, дори когато слънцето се крие зад облак. Усмивката е в очите ми, дори когато внезапно вятърът довее и забие в тях хиляди ледени кристали.
Усмивката днес е част от мен.
Не мисля, за миналите дни, не мисля дори за днешният ден. Очаквам нещо да се случи. Превърнал съм се целият едно очакване. Очакване за нещо хубаво. Очакване за нещо, което ще се случи всеки момент.
Трябва да дойде. Сигурен съм.
Не е пролетта, не чакам нея. Тя е само сезонът, тя е времето на очакване.
Замислям се, какво ли ще е тази година. Какво ми трябва, за да не помръкне усмивката ми през цялата година? Какво ми трябва за да съм щастлив?
Преди години един човек ми каза, че имам всичко за да съм щастлив. Семейство, приятели, дом, работа. Имало хора, които нямали нито едно от тези неща.
Днес отново ги имам и съм благодарен за това, но очаквам новото. Човек не спира да мечтае и да търси цял живот. Понякога мечтите се сбъдват и с изненада откриваш, че не са това, което си искал. Или пък не е достатъчно.
Тогава продължаваш напред. Вървиш по пътеката на живота и погледът ти е впит в хоризонта, за да открие белезите. С годините се научих да ги разпознавам.
Вече не очаквам всичко. Не очаквам и изненади. Научих се, че за да очакваш нещо да се случи, трябва да си направил нещо за него. Научих се, че нещата не винаги зависят само от теб. Научих се да преглъщам разочарованията и да продължавам напред.
Не винаги се получава. Понякога, когато си вложил всичко в някоя мечта, се чувстваш огорчен, излъган и отчаян. Направил си всичко, както трябва, а не се е получило. Свиваш се за миг, но животът продължава. Мечтите не изчезват и правиш първата крачка напред.
След нея втора и трета.
После отново чакаш и се надяваш, този път да стане.
Днес съм опрял гръб на стената. Поемам лъчите на слънцето и отново съм само едно очакване. Очакване за нещо хубаво, за още една сбъдната малка мечта.
Очаквам и с поглед напред, търся белезите. Те са някъде там.
Напред.

.

Сизиф

Някога, преди много векове, боговете често слизали сред хората. Дали от скука или от загриженост, се занимавали със всичките хорски проблеми. От най-големите, та до дребните неща.
Никой не питал хората, дали това внимание им е приятно. Някои от тях, не можели да си представят дори да направят нещо самостоятелно. Други от тях, не понасяли друг да определя съдбата им и се бунтували открито. Често успявали да излъжат и победят боговете, но за кратко.
Казват, че най-хитрият от хората тогава бил Сизиф. Не прощавал на никой бог и ги разигравал постоянно. Накрая на Зевс му омръзнало и му изпратил богът на Смъртта (Танатос). Сизиф, обаче не се стреснал, а надхитрил Танатос, оковал го и хората спрели да умират.
Боговете не се предали. Богът на войната Арес, се справил със Сизиф и го пратил в подземното царство. Сизиф, обаче не стоял дълго там. Успял с измама да се измъкне и доживял дълбоки старини, надсмивайки се на боговете.
В светът на хората, всеки рано или късно си плаща за всичко. И за доброто и за лошото. Дошло и времето Сизиф да се плати.
Затворен бил завинаги в подземното царство. За наказание за делата му, бил наказан да търкаля огромен камък към върхът на един хълм. Стигнел ли върхът, камъкът се търкулвал надолу и всичко започвало отначало. Обеща ли му ако някога успее да закрепи камъкът на върха, да бъде освободен.
Годините минавали, но никога не успял. Сизиф бил бесен. Опитвал всичко, но без резултат, камъкът се търкулвал пак надолу.
Тогава се опитал да излъже пазачите, но те били глухи за думите му. Подземното царство било техният дом и живеели само за да служат на боговете. Не ги интересувало нищо друго- материално или не.
Сизиф не се предавал. Опитвал отново и отново, но с времето опитите му ставали все по-редки и плахи. Затворил се в себе си и блъскал камъкът по цял ден. Не влагал чувства. Търкалял го равномерно, ден след ден, година след година.
Минали много години, но там долу времето няма значение.
Боговете и хората си омръзнали един на друг и се разделили завинаги. Забравили и за подземното царство. За боговете, то било само излишни грижи, хората се вълнували само от днешният си ден, а душите намерили по-приятни места в небесата.

Един ден Зевс, докато скучаел се сетил за мястото. Решил да го пообиколи. Било пусто, покрито с паяжини и никакъв шум не нарушавал покоят. Дори пазачите се били превърнали в прах.
Зевс въздъхнал тъжно, по старите времена, но в този миг се чул грохот.
Там долу един човек търкалял огромен камък по склона на хълм. Правел го съсредоточено и равномерно. Нито един жест не бил в повече. Избутал камъкът на върха и когато той се търкулнал обратно надолу, отрил потта от челото си и бавно го последвал.
-Ти ли си, Сизифе?- учуден извикал Зевс.- Какво правиш в това забравено място?
-Как, какво?- отговорил Сизиф.-Изпълнявам си наказанието. Или не помниш, че ти ме наказа?
-Помня,- отговорил Зевс- но не очаквах, че след толкова години ще те намеря тук. Няма никого, пазачите са станали на прах, а ти- най-хитрият и непримиримият от хората, единствен си останал тук. Обясни ми!
-Дълго е за обясняване.- махнал с ръка Сизиф - Може би някой друг ден, когато имаш повече време, а аз не съм зает.
После изтрил потта от челото и заблъскал пак камъкът.
Зевс, обаче не се примирил. Нещо не било наред. В цялата разруха, и камъкът и Сизиф не били на място и искал да разбере подробности. Когато един Гръмовержец иска отговор, той го получава.
-Какво да ти кажа...- въздъхнал Сизиф- В началото ми беше тежко, че не мога да се измъкна, но после свикнах. Даже взе, че ми хареса. Тук е топло, пазеха ме, пък и никой не ме занимаваше с проблемите си. Никой не търсеше моята помощ и не отговарях за нищо. Горе се водеха войни, умираха и страдаха хора. Боговете си играеха със съдбите, а себеподобни се изяждаха един друг. Хората се превръщаха в зверове и брат, брата предаваше и продаваше. Възцаряваха се царе и после историята ги изтриваше. Дори боговете ежедневно страдаха.
В един момент оцених положението си. Тук си бях добре и с всеки ден оценявах по-добре късметът си. С всеки ден камъкът се износваше и ставаше по-малък. С всеки ден хълмът ставаше по-нисък.
Наложи се няколко пъти да ги сменявам, за да не разберат пазачите. После и тях, времето ги направи на прах. Пък аз съм си още тук. Спокойно е. Ако съм в настроение и скучая мога да търкалям камъкът, ако ли пък не просто почивам.
-Хм...- почесал брадата си Зевс, замисляйки се за проблемите с Хера, за враждите на Олимп и за търговците, които използвайки „кризата”, продавали амброзията на непосилни и за боговете цени.
-Искаш ли да се разменим за някой друг ден? Хареса ми това място. Както винаги ти се уреди идеално. Тук няма нищо, което да прилича на наказание.
-Всъщност има...- въздъхнал Сизиф.- Има наказание и то жестоко. Няколко пъти през годините мислех да се махна. Нищо не можеше да ме спре. Нищо освен мен... И тогава се уплаших. Бях свикнал с камъкът. Станал беше част от мен, както и Страхът. Страхът, че след толкова години, прекарани тук, вече не мога нищо друго. Той ме държи и пази - Страхът... Страхът се оказа, най-строгият и жесток пазач...

.

Диктатура и демокрация

Ако погледнем историята на човечеството, ще забележим, че развитието не е права линия. Дори не е крива, която сочи само напред. Сравняват го със спирала, но тази спирала често криволичи и сочи назад.
Назад към вече преживени неща. Назад към вече изпробвани и отхвърлени решения. Назад към неща, от които би трябвало да сме си взели поука.
Казват, че хората се учат от грешките си. Казват също, че който не помни историята си е осъден да я преживява отново и отново.
Люшкането между диктатурата и демокрация, като форми на управление е едно от нещата, към което винаги се връщаме. След повече от двадесет години, в които България е загърбила едноличната диктатура, все още има носталгия по миналото и (или) мечти за ”силна” ръка.
Пред тази носталгия историческите факти са безсилни. Просто сме скръстили ръце и чакаме някой да направи нещо вместо нас. Да направи законите ни вместо нас, да оправи икономиката ни вместо нас, дори да мисли вместо нас.
Причините са няколко- тежкото икономическо положение, в което изпаднаха повечето българи; извънредно високата престъпност и изкривеното политическо пространство, са само част от тях.
Когато днес нещата не вървят, а бъдещето е неясно, естествено е да потърсиш утеха в миналото, но доколко е полезно това за самият теб? Нали живеем днес и днес е важно?
А нещата днес не са добре. Все още се ровим в миналото, вместо да погледнем напред. Все още разбиранията ни за демокрацията са за трапеза, на която трябва да има всичко и всекиго да хранят с лъжичка. Търсим някой който да ни храни и забравяме, че няма безплатен обяд.
Дори не се опитваме да разберем основното- демокрацията е просто възможност и право на участие във формирането на обществените отношения. Не може да се откажем от това, не може да не правим нищо, а да очакваме, че нещата ще се подобрят.
Не може да се вини, никой за това. Просто трябва да се научим да използваме възможностите, а това не става за ден. Не става и за двадесет години.
За тези двадесет години се научихме само да не мълчим, когато ни газят. Това беше лесно. Остава трудното- да се научим да работим за себе си и за своето бъдеше. Не инцидентно, а всеки ден.
Самият аз не съм се научил. Не зная и дали някога ще успея. Може би е въпрос на поколения или на вътрешна нагласа. Иска ми се да има кой, да свърши моята работа вместо мен, но няма.
Няма го „силният” човек и не искам да го има.
Май нямам избор, какво да правя?

Може би този пост, трябваше да кача в новият си блог –Защо?. Започнах го от краят на миналата седмица. Ще е посветен основно на обществените отношения и политика. Така, както аз ги виждам.
Мислех и за възможността да пиша за тези неща тук. Мислех, но се отказах. Все пак започвам нещо ново и то заслужава отделно място.Тук също ще пиша за обществото ни, но стилът и начинът са други.
Преди нова година погледнах архивът си и се оказа, че съм писал по повече теми и то по-точно, отколкото блогъри, които се изживяват, като журналисти и общественици. Аз нямам такива претенции, но интернет е добро място като трибуна, ако имаш да кажеш нещо и знаеш начините.
Зная начините, а дали написаното в новият ми блог е интересно, ще прецени всеки за себе си. И там както и тук, ще посрещам всеки, като добър гост. Ще си говорим за различни неща, но езикът ще е един- на взаимно уважение.
Заповядайте в новият ми блог- Защо?.

.

Смисълът на живота

Някога преди много години в едно малко градче се появил странен човек. Никой не го познавал, просто един ден влязъл в кафенето на центъра, поръчал кафе и останал цял ден там. Не превел нищо, просто гледал втренчено през прозореца. Дори кафето останало недокоснато.
На следващият ден пак дошъл. Никой не знаел, кой е и от къде е, а и той не говорел много. Ако някой го заговорел, просто го поглеждал с празен поглед и често дори не отговарял. Вечер излизал и изчезвал в тъмното. Така и не разбрали къде отива.
Бил кротък, не пречел на никого и след като разбрали, че няма да изкопчат нищо от него, го оставили на мира. Приели го за част от тях и престанали да му обръщат внимание.
Един ден, обаче това се променило. В кафето влезли група млади хора. Били весели и настроението им заляло помещението. Заразили всички освен старецът. Той просто си стоял в ъгълът и гледал с празен поглед през прозорецът.
Един от младежите не издържал и се приближил до масата:
-Много си тъжен, човече. Защо не се усмихнеш в този хубав ден. Гледаш навън, а не виждаш нищо. Не виждаш слънчевите лъчи, не виждаш хората, не виждаш как животът раздава подаръци. Усмихни се! Животът е хубав и не трябва да му обръщаш гръб. Във всеки миг има частица щастие и има смисъл да го посрещаме с усмивка.
Изненадващо човекът този път вдигнал глава и отговорил:
-Смисъл ли? И какъв е той? Денят е хубав, нали? Само, че ако няма с кого да го споделиш, дали ще мислиш така? Ако ги няма приятелите и хората, които обичаш, дали ще усетиш нещо? Ако си загубил всичко, дали спомените ще те топлят и бъдещето ще те привлича? Аз съм загубил всичко и животът вече няма смисъл.
След това човекът отново втренчил празен поглед в прозореца. Младият човек махнал с ръка и си тръгнал, но после се върнал и оставил една визитка на масата.
-Ако някога имаш нужда от нещо, обади се. Все ще намеря начин да ти помогна.

Времето в градчето тече бавно. В малките градчета нищо не се променя. Дори след година...
Вече е тъмно и кафенето в центърът затваря. Собственикът му прозявайки се, изпраща последните посетители. Човекът от масата в ъгълът, е сред тях. Излиза навън и студът го кара да вдигне яката на палтото си. След това тикнал дълбоко ръце в джобовете, поема по своят път.
Никой не знае къде отива, а може би и самият той. Не поглежда напред или встрани. Краката му сами го водят.
След няколко преки се спира рязко. На тротоарът лежи човек. Една двойка нерешително пристъпва към него, а след това бързо преминава на другия тротоар.
Човекът също се спира, но после продължава напред. Лицето на земята е познато. Не е нещастие, просто пиян млад човек, който дори не се опитва да стане.
-Животът е гаден! Защо се мъчите? Какъв е смисълът?...Смисъл ли? Има ли такъв? Денят е ви е бил хубав, нали? Само, че ако няма с кого да го споделиш, дали ще мислиш така? Ако ги няма приятелите и хората, които обичаш дали ще усетиш нещо? Ако си загубил всичко, дали спомените ще те топлят и бъдещето ще те привлича? Ако си загубил всичко животът вече няма смисъл...
След това човекът на земята, погледнал протегнатата към него ръка, но не я поел:
-Върви си по пътя, човече! Нямам нужда от никого и от нищо...
-Зная.- бил отговорът. – В твоето състояние съм от години. Само, че тази вечер аз имам нужда от теб. Тази вечер, животът ми има смисъл- да ти помогна.
-Тази вечер, добре. Ами утре? А другата седмица, месец, година...
-Утре ли? Не зная за утре. Не мога да гадая бъдещето, но едно зная със сигурност- Винаги някъде, някой има нужда от теб.

.

Земята е кръгла

-Кръгла е, Ваше Величество! Земята е кръгла! - обясняваше придворният Звездоброец, разгънал пред трона цяла камара със свитъци. –С наблюдения и изчисления, най-после успяхме да докажем това. Всъщност аз свърших цялата работа, но преотстъпвам цялата слава на Ваше Величество. Бих бил доволен от една малка материална награда.

-Дрън, дрън!- изръмжа Царят- Кръгла била! Цял свят знае, че е плоска, а ти ще ме убеждаваш в глупости. Ако взема да го кажа, ще ме обявят за луд или глупак. Пък и награда искаш. Ще взема да заповядам да те напердашат!
-Е, чакай малко де!- обади се Царицата.- Нека не бързаме. Ами ако този глупак е прав? Ако се окаже, че най-накрая главата му е родила нещо истинско?
- Никакво чакане!- разфуча се Царят.- Веднага да го напердашат! И на мен ми се иска, да си върна малко от парите, които е похарчил, но само го чуйте какви ги приказва. Кръгла била Земята?!? Къде я видя, кръгла бе, безделнико? Аз на очите си ли да вярвам или на теб? Утре ще започнеш да разправяш и че Земята се върти!
-Ама, тя наистина се върти, Ваше Величество...- започна Звездоброецът, но смутен замлъкна.
- Хайде, хайде не съдете строго човекът.- намеси се и Шутът.- За въртенето може да е прав, защото вчера и аз го забелязах. Вярно, че се бях напил здравата, но ефектът беше налице.
- Да, оставете човечецът.- обади се и старата Царица.- Дори да бърка, сигурна съм, че не е нарочно. Дори съм склонна да приема, че земята е кръгла. От няколко години забелязвам, че накъдето и да тръгна все е нагоре вървя. Може пък, като е толкова учен, да намери начин да слизаме само надолу.
-Е, това вече е умна идея!- потри ръце Царят.- Представяте ли си, какви икономии ще направим, ако има такъв начин. Ще потекат като река парички в хазната. Казвай, безделнико как да стане това.
-Ами... не може...- започна да мънка Звездоброецът.- Това е против физичните закони. Аз съм учен , а не магьосник.
-Не може ли!?!- скочи Царят.- Щом не може, пращам веднага стражата, да те напердаши. За какво те храних толкова години? Накрая да ми кажеш, че земята е кръгла, върти се и аз не мога да спечеля нищо от това. Наука ми било това. Значи да харчиш парите ми без полза, е наука? Стражааа...
-Чакайте, Ваше Величество!- уплашен се примоли Звездоброецът.- Чакайте малко. В последните изследвания съм започнал серия експерименти и някои от тях доказват, че все пак полза може да се извлече.
В настъпилата тишина, Звездоброецът се окопити, поизглади мантията и брадата си, а после пошушна на ухото на Царя:
-Наистина може, Ваше Величество! Не исках да го споменавам пред другите, защото най-значими са ползите във военната област. Представя те ли си, едно сражение на хълм, в което нашата войска е винаги на върхът на хълма? Ще печелим всички битки. Само, че тихо! Тук може да има шпиони. Ето шутът се прави на глупак, но за мен винаги си е бил съмнителен. Най-важното е да се запази тайната.
Царят скочи и веднага изгони всички навън. След като провери, дали някой не подслушва, се обърна към Звездоброецът за подробности.
-Много бързате, Ваше Величество! - важно заяви Звездоброецът.- Такава отговорна задача изисква повечко време и пари. Много пари.
-Няма значение! - махна с ръка Царят. - Важното е, че някой ден ще мога да натрия носа на всичките си съседи. Казвай, какво и колко ти трябва.
- Направил съм малък разчет, Ваше Величество. На първо време, четвърт от приходите на царството ще стигнат. Ще ми трябват и хора и по-голямо помещение. Всъщност, защо да се ограничаваме? Защо не построим направо едно градче на брега на морето. Климатът е подходящ , а и ще можем да го заградим със стена и ще запазим Тайната. Това е най-важното- всичко да е напълно секретно. Никакви външни хора не трябва да влизат и никаква информация не трябва да излиза. Тихо....

След години за никого не било тайна, че Земята е кръгла и се върти. „Тайната” информация изтекла и се оказало, че все пак има полза от нея и за други, освен за Звездоброецът, поставил началото на военната промишленост.

.

Златното сечение

Някога, когато хората знаели много по-малко неща отколкото днес, търсели хармония във всичко наоколо. Търсели я със сетивата си и я намирали в Природата и в себе си.

По-късно се намесил разумът. Хората се опитали да опишат всичко, да намерят обяснение за хармонията и красотата. Искали да знаят как да я пресъздават и оценяват.
С оценката се справили. Родила се математиката и математиците започнали да превръщат всичко във формули и числа. Намерили модела, защото математиката е всесилна наука. Както казваше един мой преподавател:
-Всички науки, изкуства, чувства и събития могат да се сведат до система от уравнения.
Или с други думи, когато се шегуваше:
-Човек трябва да помни, как се казва, кога е роден и от време на време, че е женен. Останалото се извежда.
Математиците все пак успели да изведат модел. Изчислили и стойност: 1,618...
Това според тях било златното сечение на всичко. Терминът е въведен от Леонардо да Винчи и съдейки по картините и скиците на изобретенията му, трябва да признаем, че e му е било от полза.
По-късно математиката се развива и установява, че използването на точни стойности само и вреди. Започва да работи по сложни понятия. Точните параметри се заменени със система от области, в които има точки или обекти със близки стойности. Почти съм забравил нещата, които учех в института, но скоро приложих един метод в работата.

Имах три възможни решения, нито едно, от които не ме задоволяваше. Всяко имаше някакви недостатъци. Наложих ги едно върху друго и за минути се оформи областта, в която бяха общите и най-важни неща от трите решения. Оказа се, че останалото извън тази област е просто излишна информация, която пречи за решаването. Бях уцелил „златната” област (златната среда).
Зарадвах си, но се замислих над терминът златна среда. В обществените отношения, често използваме този термин в негативен смисъл. Златната среда в едно общество, обикновено се използва, като пример за застой и незабележимо живуркане. Всъщност нещата са доста по-сложни. Златната среда в едно общество е най-активната, разнородна и променяща се среда. От там тръгват идеите и хората надолу или на горе. Златната среда в едно общество е като разпределителна гара, на която влаковете не спират дори за минута.
А къде е златното сечение на едно общество?
Горното изображение, е неприложимо за едно общество. Ако приемем, че трите окръжности представляват интересите на обособени групи от хора, то какво си мислите, че представлява областта, където се припокриват и трите окръжности?
Може ми това е мястото с общите ценности? Може би там минава златното сечение?
За съжаление не е така. В трите групи множеството от хора са групирани около центърът им. Там са общите им интереси и най-подкрепяните идеи. В областта, където се припокриват трите окръжности, често има или много малко хора, или нито един.
Тогава къде е златното сечение в едно общество? Къде е тази толкова важна права линия?
Права ли казах? Май сгреших! Златното сечение в едно общество не е права линия. Това не е нещо, което се извежда или трябва да помниш между другото. Златното сечение в едно общество е тънка криво линия, минаваща през интересите на всеки един член на обществото. Математически не може да се опише, но съществува. Всеки от вас може да я види. Не цялата, но поне частта преминаваща през неговите интереси и тези на близките му хора.
Огледайте се и ще го видите и вие.

.

Какво искат жените

Днес е Международният ден на жените. Мисля, че минаха годините, когато, празникът се отричаше. Днес ако има жени, които не признават този ден, но причината е друга- искат повече от един ден.
Жените заслужават нашето внимание, през цялата година, а не само на определен ден.
Съгласен съм, но все пак денят е специален. Нищо, че част от жените казват, че не го искат.
Въпросът какво искат жените е фундаментален. Също, както въпросът за яйцето и кокошката, темата е предъвквана, от зората на човечеството.
Самият аз не съм експерт. През целият си живот до сега, така и не успях да разбера жените и вече съм се отказал. Все пак съм прочел, доста неща по темата какво искат жените.
Четох и не научих нищо. Или пишещите по темата, сами не са наясно, или пък ако някой знае отговорът, е съвършен егоист и не иска да го сподели. Самите жени си мълчат или казват, че не искат нищо.
Все пак, преди време стигнах до един извод и понеже съм в добро настроение и не съм егоист, ще го споделя тук.
Въпросът не е правилен и няма отговор! Правилният въпрос е:
Какво иска ЖЕНАТА?
Така поставени нещата, пак остават сложни, но задачата се опростява. Остава да се нещата да се разгърнат и във времето и сме по-близо до целта.
Казват, че жените са като негатив на мъжете. Ако приемем, че е вярно, мога да започна от това, какво искам аз. Обръщам го наопаки и вече зная, какво иска ЖЕНАТА.
Само, че при мен нещата във времето се промениха доста. Когато бях млад исках ВСИЧКО. С годините, обаче започнах да искам все по-малко от всичко.
По тази логика, когато е по-млада, ЖЕНАТА иска от всичко по-малко, а с възрастта вече започва да иска ВСИЧКО.
Дали съм прав?
Май няма значение. Дори да е така, никоя жена няма да каже. Затова вместо тези разсъждения, може би просто трябваше да кача клип с поздрав. Избрал съм го. Една хубава песен, за състоянието, в което жените са най-женствени, най-очарователни, най-непредвидими и най-неразбираеми, но и най-уязвими.
Честит Празник, скъпи жени! Бъдете винаги влюбени в Живота
и никога не казвайте какво искате!
Така ще поставим в краката ви ВСИЧКО. Вие го заслужавате всеки ден.



.

Можеш ли да губиш

Някога много, много отдавна в една далечна страна живял един мъдрец. Бил много стар и много прочут. От цял свят идвали хора за съвет и желаещи да учат при него. Съвети давал охотно, но рядко приемал някого за свой ученик.
Веднъж още в ранни зори пред домът му се вдигнал шум. Излязъл мъдрецът и видял множество от хора. Най-великият владетел на света бил дошъл при него. Водел единственият си син. Буен и непокорен юноша, който гледал намръщено.
-Здравей, Учителю!- поздравил владетелят.- Ето, че отново се срещаме. Водя ти моят син за обучение. Умно момче е, но не може да понася загубите. Водих го при много учители, но нито един от тях не успя да го научи. Тогава се сетих за теб. Още помня нещата, на които ти ме научи преди време. Искам да обучиш и моят син.
-Благодаря, че не си ме забравил, владетелю!- отвърнал мъдрецът. –За съжаление не мога да изпълня молбата ти. Стар съм вече и не взимам нови ученици.
-Ха, ха, ха!- засмял се владетелят- Защо си мислиш, че това е молба? Или забрави, че малкият е наследил неспособността да понася загуби от мен?
Мъдрецът се усмихнал примирено и приел. От другият ден в продължение на една година младият човек се обучавал всеки ден. Когато годината отминала, мъдрецът повикал владетеля и му предал сина. Обучението било завършило.
Сбогували се и си тръгнали. Обратният път бил дълъг и опасен. При преминаването на една река, владетелят и синът му се загубили. Лутали се дълго, но не могли да намерят пътя.
Накрая уморени седнали под едно дърво. Потърсили в торбите си нещо за ядене, но там се намерил само къшей хляб. Тъкмо да го разделят и да започнат да се хранят, когато едно просяче изтичало и го грабнало от ръцете на владетеля. Той почервенял от ярост, извадил мечът си, но синът му запазил спокойствие и го спрял.
-Не се гневи! То има по-голяма нужда от нас, а и е безпомощно. Ако се биеш с по-слаб от теб, си подлец.
Владетелят учуден замълчал. Засмял се и продължили напред. След няколко минути, обаче били обградени от многобройна група разбойници.
Разбойниците им поискали всичко, което носели и владетелят отново се хванал за меча, но синът му и този път го спрял. Дали всичките си вещи и продължили напред.
-Не мога да те позная!- промълвил владетелят.- Станал си мек, като памук. Как можа да оставиш да ни оберат, без дори да протестираме.
-Не съм се променил.- отговорил младежът.- Научих, че ако се биеш с по-силен от теб си глупак.
В този миг се натъкнали на свитата си. Вече били на сигурно място. Първата работа на владетелят била, да поиска храна и топла вана. Синът му обаче, поискал меч, яхнал с коня си и с най-добрите воини, се втурнал по следите на разбойниците.
Върнали се след час, а владетелят нахранен и доволен се засмял.
-Май обучението ти не е било толкова успешно! Аз също никога не се научих да губя.
-Не е до загубата. –отговорил младежът.- Вече я понасям по-леко, но учителят ме научи и на друго. Когато някой играе не по правилата, никога да не забравяш това.

.

Песничка на песимиста

Ако сутрин се събудиш с усмивка, не се тревожи. Денят само изглежда хубав. Има време всичко да тръгне наопаки.
Don't Worry, Be Happy!

Ако спечелиш пари, не се тревожи. Случва се понякога. Все ще намериш начин, да се отървеш от тях. Хората са добри и ще ти помогнат.
Don't Worry, Be Happy!

Ако получиш подарък, не се тревожи. Случва се на всеки. Просто някой е пропуснал да забрави рожденият ти ден.
Don't Worry, Be Happy!

Ако си намериш хубава работа, не се тревожи. Все нещо няма да е наред с нея. Или колегите са неприятни, или шефът е гаден, или пък фирмата ще фалира.
Don't Worry, Be Happy!

Ако срещнеш любовта, не се тревожи. Вече знаеш, че тя не е вечна. Ще отмине и пак ще станеш нормален човек.
Don't Worry, Be Happy!

Ако някой ти подаде ръка за помощ, не се тревожи. Няма безплатен обяд и ще си платиш сметката.
Don't Worry, Be Happy!

Ако днес си щастлив, не се тревожи. Случва се на всеки. Знай, че няма да продължи дълго. Щастието е като страхлива птичка и не остава дълго на едно рамо. Ти не си изключение.
Don't Worry, Be Happy!


*Открийте разликите... - Песничка на оптимиста:




Don't Worry, Be Happy!

.

Освобождението

Днес пиша за освобождението. По-точно за освободителите, освободените и освобождението. Денят е подходящ. Няма да влизам в подробности за Санстефанския мирен договор. Нито пък за следващият го Берлински. Няма да влизам в подробности за първите крачки към поне формалната ни независимост. Днес ще има достатъчно материали за това. И тук има различни нюанси, както във всяко историческо събитие, но това е нормално.
Днес аз просто ще намеря време, да замълча за минута в памет на загиналите руски, румънски, финландски, сръбски и български бойци. Различни хора с различни съдби, оставили костите си по нашите места. Не знаем имената на много от тях, с времето ще забравим и останалите, но делото им няма да забравим. Независимо дали са разбирали това, или са били просто част от една мелачка за хора, каквато е войната, те са направили нещо за нас. Направили са нещо за България.
Днес датата е само повод, да пиша за освободителите, освободените и освобождението. Не конкретно, а по принцип.
С какво да започна? Може би с освободителите? Тях винаги ще ги има. Приличат си всичките. Скрити зад благородни думи и каузи правят нещо за другите. В повечето случаи обаче действията им са продиктувани само от точно определен интерес. Тях не ги интересува дали някой се нуждае от освобождение, не ги интересува дали този някой, знае какво да прави със свободата си. Тях не ги интересува и цената, която трябва да платят освободените. Често цената е висока и непосилна, но в знак на вечна благодарност, освободените са длъжни да я плащат. И те я плащат. Често процесът на освобождаване просто води до ново поробване, но освободителите не се притесняват от това. Важно е освободените да си плащат десятъка и да са вечно благодарни.
Пример: Войната между Севера и Юга в Америка. Каузата е благородна, но всъщност истинската причина не е освобождаване на робите, а икономическа. На промишлеността на Севера е била нужна, друг тип работна ръка. И са си я осигурили.
Освободените били объркани. Не били подготвени за това освобождение, а и не знаели какво да правят със свободата си. Изпаднали в още по-тежко положение. Един вид подтисничество е бил заменен с друг и чак след век, успели да облекчат положението си. Този път сами.
Да споменавам ли колониалните и религиозни „освобождения”, в които под предлог, че народите се „освобождава” от варварството, често голяма част от тях са били освободени и от правото си на живот?
Както виждате не е лесно да си на мястото на освободените. Никой не те пита, а само ти представят сметката и трябва да я плащаш. Често освободените, дори не разбират, че са подтиснати, докато не се появи освободител. Затворени в Златната клетка, предпочитат удобството, пред свободата.
Може би са прави. На този свят абсолютна свобода не съществува и всеки индивид или народ си прави сметката за цената, която трябва да плати за всяка нова степен на свобода.
Напоследък имах няколко повода да се замисля, дали като народ, държава и отделни хора сме свободни. Дали искаме свободата и дали сме готови за нея. 132 години след Руско-турската война, не страдаме от липса на желаещи да ни освобождават отново. Не липсват и бивши освободители, които си искат отплатата за минали „освобождения”.
В началото на годината писах за АЕЦ Белене. Очевидно едва сега темата става популярна. Даже някои от политиците се сетиха, че съществува. След ГМО, най-вероятно това ще е и следващата блог -вълна. Ако темата за ограниченията на тютюнопушенето, не се стори по-значима на блогърите-общественици, разбира се. Не искам сега да влизам в подробности, но са ми смешни нестинарските танци на сегашното правителство, което се чуди как да увърта. Уж сме независима държава, но когато двоен освободител си иска десятъка, тогава проличава доколко наистина е така.
От една страна Русия ни натяга Гайката, а от другата пък другият претендент за „освободител” натяга друга. По средата правителството на „независима” и освободена България, ситни някакво подобие на ръченица. И от АЕЦ и от противоракетна отбрана, ползата ни ще е същата, както и от участието ни в „освобождението” на Ирак. Просто ще си плащаме на „освободителите”.
Гледайки това, си спомням един класически текст:
„Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен. “ — Мигел Сервантес, (Дон Кихот)
Чета го няколко пъти, но в не се чувствам свободен. Просто се оглеждам, кой е следващият освободител, на когото трябва да съм благодарен. Колко ли ще поиска той и дали ще ме попита, искам ли да платя цената?

.

Баба Марта

Капчуците запяха Предпролетно... от февруари...
Едно подсещане за идващата пролет. Броим дните и погледът ни търси всеки признак но промяната. Омръзнаха ни кратките дни, омръзна ни калта и тежките дрехи.
Тя идва... Пролетта. Усеща се във топлите повеи на вятъра, в слънчевата топлина, в настроенията ни.
Баба Марта, запретва ръкави и се заема с работа. Бяла и червена, не прилича на стара жена, а на младо момиче.
Замахва с метлата от топъл вятър и снегът се топи с часове. Погалва земята и повдига жълтото одеяло от изсъхнала трева, а под него за живот се събуждат нови кълнове.
Целува клоните, а пъпките набъбват и се пропукват, налети със сок.
Усмихва се на хората и те забравят забързаното си ежедневие. В началото на пролетта, поемат усмивката и я предават нататък.
А Баба Марта е катализаторът. Така си я представям винаги: Едно момиче размахало в една ръка метлата, а другата протегнало напред, за да помилва и дари.
Неуморима и непобедима. Стопява ледовете в нашите души, а под тях животът придобива нови сили.
Не всичко е красиво. Под снежната покривка, често лъсват и отпадъците на човешката душа, но това е животът. Не е еднозначен. Няма нищо само черно или само бяло и комбинациите са безброй. Откриваме ги всеки ден, но в тези дни ароматът на промяна е изострил усещанията ни. Една събуждаща се чувствителност, ни прави по-добри.
Не е лесно. Студът ще се връща и нови студове ще сковават земята. Ще я покриват пак със бялата покривка, но силата им ще отслабва с всеки ден.
Ден след ден, седмица след седмица, денят ще се увеличава.
Събудени за живот ще поемаме въздух с пълни гърди и сред хилядите аромати ще търсим само два:
На свежест и на топлина.
Прочистваме отпадъците в душите си и протягаме ръка напред, за да помилваме и да дарим.
Честита баба Марта! Тя вече е във всеки от нас.
Усещате ли я? Огледайте се и ще я видите. Едно младо момиче в червено и бяло, което е решено да ни промени поне за месец.
Уверено и неуморимо. Знае, че ще успее, защото ние го искаме.

.