Гъсеница

В един хубав ден в средата на пролетта, всички животни от Старата гора се бяха събрали край поточето. Част от тях, бяха дошли заради прохладата, други да обсъдят горските клюки, а трети да си покажат новите тоалети. Беше традиция да се събират край поточето и често там решаваха и важни за гората въпроси.
Тъкмо обсъждаха, до къде всъщност стигат границите на гората, когато нещо ги смути и млъкнаха. Върху един камък на брега беше изпълзяло странно грозно същество.
-Отвратително е!- намръщи се лисицата.- Това нещо е срам за нашата гора. Някой да знае от къде се е появило? Аз предлагам да го изгоним от гората веднага.
-Знаех си! – обади се съществото.- На този свят навсякъде по дрехите посрещат, а никой не се замисля какво има под тях. Грозно съм било и точка. Ама какво се крие вътре в мен, никой не пита. Никой никога не си спомня приказката за грозното Пате.
-Хич не приличаш на Пате!- обадила се Мечката, но другите наострили уши.
-А, какво си? Каква е истинската ти същност?- задал въпросите, които вълнували всички Зайо.
-Аз ли? Аз съм гъсеница. Както знаете всяка гъсеница се превръща в пеперуда. Интересно е и е като в приказка, а когато гъсеница се превърне в пеперуда е чудо. Да, но аз няма да стана обикновена пеперуда. Ще се превърна в най-красивата пеперуда на света. Крилете ми ще са изпъстрени с цветовете на дъгата и от всички гори ще идват животните, за да ми се възхищават. Вие някой ден ще се гордеете със мен.
-Но това е чудесно!- възкликнали животните- Това ще бъде гордост за цялата гора. Най-красивата пеперуда на света е избрала нашата гора. Можем ли да ти помогнем с нещо?
-Ооо! Аз не се нуждая от много, но малко внимание и грижи ще ми бъдат от полза. Например, трудно се придвижвам. Защо мечката не ме вземе на плещите си. Няма да и натежи. Имам нужда и от ежедневен масаж и Зайо може да свърши тази работа. Трябва ми и някой да ме къпе, а и храната де подбира. Не върви най- красивата пеперуда на света да яде, каквото и да е. Като се замисля и жилище ще ми трябва.
-Ама разбира се! – съгласили се животните.- За нас ще бъде чест да помогнем. Ще бъде чудо, както в приказка.
В този миг, едно малко врабче, още с жълто около човката се спуснало и изяло грозното същество.
-Какво направи, глупаче такова! – извикали животните.- Изяде гъсеницата, която щеше да се превърне в най-красивата пеперуда. Сложи край на една приказка, която можеше да е по-красива от тази за грозното пате!
- Гъсеница ли? Глупаци сте вие! Това беше най-обикновен червей. Приказка ви се присънила. Кой днес вярва на приказки, освен възрастни глупаци като вас. Ако вярвах на всички приказки, които са ми разказвали, щях да умра от глад.- изчуруликало врабчето, а после тръгнало да търси други червейчета.
Животните замълчали и тъжно се спогледали.
-Ама аз знаех, че не е гъсеница.- промърморила Мечката.- Знаех, че това е обикновен червей, ама понякога ми се иска поне едно нещо в живота да завърши щастливо. Както в приказките...

.

Крадец

Вчера бях крадец. Още със ставането почувствах, че денят ще е специален. Не знаех с какво, но когато очите ми се отвориха напълно, решението се беше родило.
Стреснах се, когато го осъзнах. Не ми се беше случвало, но то беше по-силно от мен.
Този ден щях да бъда крадец...
Огледах се внимателно, но в стаята нямаше нищо, което да открадна. Погледнах през прозорецът и видях планината, обляна в червеното на зората. Красиво беше. Хареса ми и откраднах мигът, но той се измъкна от ръцете ми и се залута в стаята.
Тогава протегнах ръка и откраднах светлината на първите слънчеви лъчи. Откраднах я и изплетох торба, в която да слагам откраднатото.
Един крадец не може без торба. Виждал съм картинки. Всички имат торби и маска на очите. Опитах да сложа маска, но ме дразнеше и останах само с торбата.
Излязох навън и ме посрещна свежестта на утринният въздух. Откраднах я и нея, а после тръгнах по улиците.
Малко ме притесняваше торбата, но хората унесени в себе си, не поглеждаха встрани.
Тогава видях едно дете. Усмихваше се на света и от очите му струеше светлина.
Хареса ми усмивката му и я откраднах, но на нейно място се появи друга.
После откраднах крилата на двама влюбени, но вместо да стъпят на земята, те продължиха да летят нагоре.
Вървях и чувалът се пълнеше, но не усещах тежестта му. Вместо това исках да полетя и аз. В този миг зад мен се чу свистене на спирачки. Един намръщен шофьор ругаеше целият свят.
Погледнах го, но той нямаше нищо, което да открадна. Беше бедняк, а аз бях благороден крадец. Нещо, като Робин Худ, но без стрелите.
Сетих се какво би на правил той. Според легендата е взимал от богатите и е давал на бедните. Знаех какво ще дам на сърдиткото. Бръкнах в чувала извадих детската усмивка и му я дадох, но той не я взе. Усмивката се плъзна по капака и падна в една локва. Гумите изсвириха отново и колата премина през нея.
Онемях за миг, но на усмивката нищо и нямаше.
Продължих напред. Някъде взимах, а на друго място давах, но когато залезът обагри небето чувалът беше пълен. Добавих и него и доволен се прибрах в къщи.
Биваше ме и ми хареса. Сигурно някой ден пак ще го направя. Посегнах да отворя чувалът, но слънцето залезе и дори лъчите, от които беше изплетен изчезнаха. Вътре нямаше нищо.
Стреснах се, че някой е ограбил мен, но в същия миг осъзнах, че частица от всяко нещо беше останала.
Не в чувалът, не и в стаята. В мен.
Вчера бях крадец. Хареса ми, а и ме бива. Някой ден ще го направя пак. Ще вървя по уличите и ще си взимам каквото ми хареса. Може би и ще дам на бедните, ако нещо им липсва.
Ако го искат, разбира се. Защото можеш да откраднеш от някого лесно, но насила не можеш да дадеш на никого.

.

Дупката

Замирисало му на Лъвът на пролет. Оставил короната в пещерата си и тръгнал на разходка в гората.
Върви бавно, кима благосклонно наляво и дясно, а понякога дори се спира да поговори с поданиците си. Усмихва им се и приема с усмивка букетите с цветя.
Харесало му и се зарекъл всеки ден да го прави. Тръгнал да се прибира и за по-бързо поел по една малка пряка пътечка. Както свърнал по нея и земята под краката му изчезнала. Озовал се потънал да коленете в кал на дъното на мръсна яма.
Забил нокти в стените, но пръста се ронела и не можел да се измъкне сам. Тогава срам, не срам завикал за помощ.
За минута две и всички горски обитатели се събрали. Ахкали, охкали и с дружни сили измъкнали Лъвът от дупката и го почистили от калта. Вместо благодарност, обаче Лъвът свил вежди и изръмжал зловещо:
-Искам да зная, какво прави тази дупка тук! В цялата гора е чисто и подредено, а тук дупка. Никой ли не я е видял досега? Не ви ли е страх, че можете да паднете в нея? Или никой не знае за нея?
-А, всички я знаем!- обадил се Заекът. – Стои си тук от година и всички са падали вътре. Май аз пръв паднах в нея. Намери ме Лисицата и си умря от смях. Измъкна ме, ама ми се подиграва цяла седмица. Щях да кажа на другите, но не исках и те да ми се смеят.
- Да бе! Смяла съм се била!- обадила се Лисицата.- Ти да видиш Вълкът как се хилеше, когато аз бях вътре. Три часа ме държа преди да ме извади и какви ли не ми ги наговори.
-Хе, хе това беше нищо.- захилил се Вълкът.- Аз като паднах и ме намери Мечката, направо се търкаляше по земята от смях. За малко да падне при мен и да плачем заедно.
-Защо бе! Защо да не се посмея? И на мен се смяха, когато бях вътре.-изръмжала Мечката.
-Млък!- тупнал с лапа Лъвът. – Глупаци! Всички сте били в дупката и никой поне да не сложи някаква маркировка! До утре искам дупката да е заровена!
Животните се спогледали, а после Мечката се престрашила да попита:
- Ама, защо да я заравяме? Нали всички вече сме падали в нея? Няма такъв глупак, който да падне втори път.
Лъвът се ококорил и разярил, но след миг лукава усмивка се появила на лицето му.
-А бе, я оставете дупката така! Представяте ли си, ако се намери глупак, който падне втори път вътре. Голям майтап ще е! Ама тогава да ме викнете и мен, да се посмея и аз.


.

24 май

Днес е 24 май. Официално се води Ден на славянската писменост и култура, но с пълно право този ден може да се нарече и Ден на българската писменост и култура.
Миналата година писах за отново за отношението си към този ден - А,Б,В. За мен и за голяма час от вас, това е и винаги ще си остане най-българският празник. Уж сме южен народ, а повечето от празниците ни са мрачни и приличат на панахиди. Този прави изключение –винаги е бил светъл празник. Свързан е и с миналото и с духовността, която в последните години, често отива в графата на маловажни неща. В неспокойни и несигурни времена, най-важни са хлябът и зрелищата. Все пак и тази година ще отбележим празникът, и тази година ще звучи познатата песен- Върви народе възродени, достойна да ни бъде държавен химн.
Днес живеем в „ интересни” времена и трудно намираме в настоящето поводи за радост и гордост. Страх ни е да погледнем напред. Обръщаме се назад във времето, но дори и там не намираме достатъчно основания за самочувствие.
Днешният ден е свързан точно с такова събитие, но се сещаме за него само веднъж годишно. Дори пропускаме фактът, че първо образът на съвременната „кирилица”, няма нищо общо със създадената от Кирил и Методий писменост. Нещо повече, тя дори не е и дело на учениците им. Създадена е по времето на Симеон в Преславската литературна школа.
Не вярвам времената, тогава да са били по-спокойни и сигурни, но и тогава е имало хора, които са знаели, че само знанието може да ни съхрани трайно като народ. Създаденото от тях не е било, за нещо от ежедневието. Почти до краят на 17 век много малко от хората са можели да четат, а пишещите са се срещали още по-рядко, но тези хора са го направили. Дори имената им не са останали в историята.
Днес имаме повече възможности, но някак не ценим това, което имаме. Не поглеждаме не само напред, нито дори встрани. Навели сме глава и гледаме в краката си. Оправдаваме се с преходът, кризата, сушата и наводненията. Гледаме Биг Бръдър и се радваме, че има по-големи нещастници от самите нас.
Не се различаваме много от хората във времената, когато е била създадена азбуката. Все пак и тогава, както сега е имало хора, които не са гледали само в чинията си. Създавали са неща за бъдещето, без да ги спират трудностите на ежедневието. Не са го правили и за слава. Днес никой не знае имената им и както често става в историята, най-славният народ е не този, който има най-големи постижения, а този който има най-добри летописци.
Сигурен съм, че такива хора има и днес. Понякога си прокрадва нещо в новините, между поредното убийство и караниците между президента и премиерът. Никой не обръща внимание на тези новини и май вече приемаме това за нормално.
Все пък ги има. Ще ги има винаги и съм сигурен, че някой ден и бъдещите поколения ще могат да кажат, че сме им оставили нещо стойностно. Надявам се да е достатъчно.
Всъщност се надявам да имат достатъчно неща, с които да се гордеят в ежедневието си. Колкото и да е странно, това зависи и от нас.
Или пък не? Защото съдбата ще се погрижи и винаги ще има хора, които в днешният ден ще правят нещо за бъдещето. Без да се интересуват, дали ще бъдат оценени. Без да се интересуват, дали имената им ще останат в историята.
Винаги ги има. Можем да си отдъхнем спокойно.

Накрая нещо, което ще допълни темата:

24 май - знак, че България е държава на духа?

.

Какъв ще станеш, когато пораснеш?

След два дни е 24 май и всяка година около тази дата поредният набор ученици прекрачва от детството в светът на възрастните. Вълнуващ миг, но зад трескавата демонстрация на самочувствие прозира една обърканост и неувереност.
Групите младежи и девойки денонощно обикалят града и сякаш искат да се похвалят на всички.
-Едно…, Две…, …, единадесет…, дванадесет….
Вече са в играта, но колко от тях знаят къде ще ги отведе широкия булевард на живота. Може би в този миг, много от тях си повтарят един въпрос, който са чували от малки:
-Какъв ще станеш, когато пораснеш?
Спомням си времето, когато със съучениците ми също бяхме на прага и си задавахме този въпрос. Всъщност за малко от тях бъдещето беше начертана права. Е, повечето знаеха, какво ще кандидатстват, но почти никой от тях не беше се сблъсква с професията, която щеше да учи и работи в бъдеще. Двама или трима имаха големи планове, но така се случи, че в бъдещите години не можаха да ги осъществят.
Тогава не мислехме за това. Времето предлагаше по-малко възможности и пътища, но поне беше по-сигурно. Все пак сигурно зад маската на радостта, че вече сме големи, сигурно във всеки от нас е имало и по малко страх.
После се разделихме. Няколко от момичетата, вместо да учат се омъжиха до месеци, а момчетата влязохме в казармата. Две години загубено време, но пък е достатъчен период за да се разделим с илюзиите. Всеки тръгна по своят път, а той се оказа по-трънлив от този в мечтите ни.
Самият аз никога не съм мислел, че ще се занимавам с химия. Тогава дори не знаех, какво ми харесва да правя. Спортуването и книгите бяха приятни, но това не беше професия. Нямах представа, какво искам и първият път кандидатствах в Минно-геоложкият институт. Имах роднини геолози, но изборът беше по-скоро плод на моментно настроение. Дори химията май беше случаен избор и чак във трети курс, когато започнахме да изучаваме специални предмети, започна да ми харесва наистина.
А професиите... Там нещата са още по объркани, но не се оплаквам.
От тогава научих много неща, но още често се чудя, наясно ли съм какво искам и какво харесвам. Започвам нещо с ентусиазъм, влагам всичко от себе си, а след това продължавам по пътя на живота. Търся и търся магията и може би съм го описал най- добре със Самотният бегач.
Днес други са на прага на това непрекъснато търсене. Зад външната еуфория, сигурно се крие неувереност и малко страх, както при нас навремето. Скоро прочетох при Nezzo – Бъдеще и се сетих за онези времена.
Иска ми се да вдъхна малко кураж, на всички които днес тръгват да се лутат в лабиринта на живота, но не мога. Дотук беше лесно.
-Какъв искаш да станеш?
-Може би лекар, юрист, учител, счетоводител... Всъщност няма значение! Искам да стана голям!
Вече сме големи. Желанието ни е изпълнено – големи хора сме. Сега остава по-трудното. Да продължим да искаме това и всеки ден да се борим за място под слънцето.
А имаме ли избор?




.

Часовник

Държа го в ръката си. Син пластмасов будилник. Не е използван отдавна. Телефонът го е заменил и вместо пискливото дразнещо писукане, сутрин понякога ме буди тиха класическа мелодия.
Рядко я чувам. Не обичам будилниците и вътрешният часовник ме буди около 5 минути преди да се включи алармата.
Син пластмасов будилник. Държа го в ръка и се чудя, защо съм го запазил. Не струва нищо, а съм изхвърлил отдавна дори и ръчните часовници. Просто съм го сложил в чекмеджето и съм забравил.
Оставям го на полицата и се заричам утре да го изхвърля. Обръщам се, но в тишината някакъв шум ме кара да го погледна пак. Стрелката се движи. Помня, че извадих батерията и оставам вцепенен. Стрелката отмерва секундите с дразнещо щтракане. Петдесет и осем, петдесет и девет, минута...
Върви напред, но споменът ме връща назад. Много отдавна, когато бях дете...
Спомням си стенните часовници с топузи. Огромни и шумни. Стоях пред тях с респект и чаках стрелката да се премести и да отмери още една минута напред. Ставаше бавно и тържествено, а на мен ми се струваше, че времето спира.
Не исках да спира. Всяка секунда, минута и час научавах нови неща. Нови емоции ме заливаха и исках времето да ускори своят ход. Струваше ми се лесно. Просто трябваше да се помогне на стрелките и вълнуващото бъдеще, щеше да настъпи по-бързо.
Чудех се защо, възрастните не го правят. Защо всички часовници трябва да се движат с това тържествено приспивно темпо. Понякога се страхувах. Представях си, че всички часовници на света спират и времето застива в един безкраен скучен миг.
Не исках времето да спира. Исках да летя на крилете му напред и да го пришпорвам:
-По-бързо, по-бързо, по-бързо...
После ми подариха първият часовник. Имаше стрелка и за секундите и в първите дни с вълнение вдигах ръката си през минута да проверя, колко съм се придвижил напред. После свикнах, и го приех като досадна играчка. Навиваш я, а тя прави едно и също. Не можеше да контролира времето. Дразнеше ме и верижката и често го свалях.
Все още имаше стари хора с джобни часовници. Донякъде им завиждах, когато бавно изваждаха часовника, вдигаха капачето и важно казваха:
-Я, то станало обяд вече. Пустото време пак е отлетяло без да го усетя. Бързо лети времето, ей.
Чудех им се. Тяхното време вървеше бързо, а те не го искаха. Защо им беше време, което се влачи? Затваряха го в кутийки и се опитваха да го спрат.
Знаех, че никой не можеше да спре времето, но все още търсех начин да го ускоря. Часовниците ме разочароваха. Бяха просто механизми, които се опитваха да вървят в крак с времето. Понякога успяваха, друг път избързваха или изоставаха, но това не беше от значение. Времето си вървеше независимо от тях. Много, много бавно...

Син пластмасов будилник. Сложил съм го на полицата и гледам, как стрелките бързо се движат.
Петдесет и осем, петдесет и девет, минута...
Чувствам как времето изтича и за пръв път ми се иска да го спра. Не бързам за никъде. Искам да остана завинаги в този миг. Губя всяка отмерена секунда.
Протягам ръка към часовникът, но той спира внезапно. Така както внезапно е тръгнал. Отдъхвам облекчено, но зная, че времето не е спряло. Стрелките са застинали, но миговете отлетяват един след друг.
Сега след толкова години, вече не искам времето де лети. Искам всеки миг да продължава цяла вечност. Капризи и неизпълними желания, но оставям часовникът на полицата. Няма да го изхвърлям. Нека стои, запечатил мигът, който е отлетял.
Един миг, който никога няма да се върне.

.

Приятели

Някога в едно малко градче, в един краен квартал живели няколко котета. Били от различни котила, но израснали заедно и цялото си детство прекарали неразделни.
Заедно играели, заедно правели бели, а когато някое от тях изпаднело в беда, всички дружно се втурвали да ме помагат. Били приятели...
После котетата пораснали. Разделили се и всяко тръгнало по своят път. Пътищата били различни и трудни. Нямало време за игри и бели. Светът на възрастните бил жесток. Никой не давал нищо даром.
След време едното коте успяло в живота. Започнало хубава работа, издигнало се и натрупало богатство. Вече животът му бил подреден и имало време да вдигне глава.
Тогава се сетило за своите детски приятели. Намерило ги и им помогнало. Лека полека подредили и те животът си, а и усетили, че в светът на възрастните, не е толкова страшно, ако има кой да ти подаде ръка. Хубаво е да имаш приятели...
Минали години, а котетата живеели щастливо. Един ден, обаче котето, което помогнало на другите изпаднало в беда. От доста време, животът му нанасял удар след удар. Опитвало се да се справи само, но не успявало. Накрая превъзмогнало гордостта си и решило да се обърне за помощ към другите котета. Нали приятелите са затова?
Отишло при едно от тях и помолило за помощ.
-Хм, лоша работа приятелю.- свило вежди другото коте.- Бих ти помогнал, но случаят е специфичен и точно в тази област не мога. Виж ако има нещо друго с удоволствие. Нали затова се приятелите!
-Няма проблем! Ще ти помогна, ама точно сега заминавам.- посрещнало го друго коте.- Обади се след седмица, когато се върна, или още по-сигурно след месец два. Ще ти помогна с удоволствие. Нали затова са приятелите!
Третото коте го нямало, но жена му с охота обещала:
-Няма проблеми! Ще ти помогне моят юнак, ама не сега. Обади се след седмица или за по-сигурно след месец два. И ако има още нещо, не се притеснявай. Нали затова са приятелите!
Обиколило всичките котета, но помощ от никъде не получило. Все нещо изниквало и точно сега не бил моментът. Отчаяно почукало на вратата и на последният приятел.
-Абе, закъсал си го здраво. Да можех, щях да ти помогна веднага, ама и аз съм притеснен. Имам едно малко проблемче и първо него трябва да оправя. Ти нали ще помогнеш? Ама разбира се, че ще помогнеш. Когато си в беда, на кой друг можеш да разчиташ, ако не на приятелите.
...
Нали затова са приятелите...

.

Шанс

Залозите са поставени на масата. Рулетката се завърта и топчето бясно започва своя път, после забавя ход и след кратко колебание ляга в едно гнездо.
Рулетката спира. Банката печели отново. Около масата настава кратка суетня, а после върху масата отново се трупат залози. Устните са пресъхнали, а очите трескаво шарят и са изпълнени с очакване. Очи изпълнени с надежда и алчност. Рулетката ще се завърти пак и всеки ще има своят нов шанс да спечели.

Преди около седмица при Nezzo попаднах на един въпрос- Колко шанса ни дава живота?. И въпросът и отговорите ме накараха да се замисля. Може би първо трябва да си отговорим какво е шанс?
Ако приемем, че шанс е възможност за нещо хубаво, то всеки от нас почти всеки ден го има. Малки шансове, за малки печалби, които правят денят ни хубав. Само ,че много хора пропускат тези възможности. Някои дори съзнателно им обръщат гръб.
Причините са различни. Понякога вперили поглед в търсене на Големият шанс не забелязваме малките. Понякога обаче просто не искаме подаръкът, защото всеки шанс за един и загуба за друг човек.
Замисляли ли сте се от тази гледна точка?
В природата около нас важи същият жесток закон. Шансът за един вид да оцелее или се нахрани, предполага гибелта на друг вид. Бозайниците са имали шанс да излязат на върха на еволюционната верига, просто защото динозаврите са загубили. Борбата е жестока и се използват всички средства. Всеки шанс да се завземе чужда територия се използва без угризения. Няма милост за загубилите.
При хората нещата стоят по подобен начин. Нещо повече. Хората, като индивиди, работят усилено и целенасочено за увеличаване на личният си успех. Твърди се, че това е в основата на прогреса, но дали е така?
Шансът на европейците да достигнат до Америка, е бил загуба за тамошната цивилизация.
Шансът на един да спечели богатство, популярност, власт е загуба за хиляди или милиони други хора.
Хората не се задоволяват с малките успехи, които все пак са ограничена загуба за другите. Те гонят Джакпотът. Искат всичко, тук и веднага. Борбата е жестока и се използват всички средства. Всеки шанс да се завземе чужда територия се използва без угризения. Няма милост за загубилите.

Твърди се, че това поведение е в основата на прогреса. Може би е така, но под маската често наднича едно качество, което няма нищо общо с възвишените думи. Това е егоизмът. Желанието да имаш все повече и повече, без реално това да ти е нужно. Желанието да имаш всичко, независимо от цената. Не е скъпо, защото цената често плащат другите.
Колко често в животът си се замисляме, полученият шанс за сметка на какво и на кого е?

Залозите са поставени отново на масата. Рулетката се завърта и жадни очи се впиват в топчето. То се втурва стремглаво, а после забавя ход и спира в едно гнездо.
-13 червено печели!- обявява крупието.
Спечелилият с трескаво придърпа печалбата пред себе си. Оглежда се с трескави очи, притискайки до гърдите си спечеленото. После с внезапен порив хвърля всичко на масата за нов залог. Сега печалбата му се вижда недостатъчна.
Рулетката се завърта, а когато спира крупието обявява тържествено:
-Банката печели!
Играта започва отново...

.

Съд в гората

Решил лъвът да се разходи из своята гора. Обхванала го пролетна умора и не искал да се занимава поне за ден с горските дела.
Тръгнал по пътеката, но още след първите метри настроението му се развалило. Това не било неговата гора. Навсякъде царял хаос и се търкаляли боклуци. Тревата била смачкана, а храстите изпочупени. Голямата поляна в центърът на гората, била като прясно разорана нива. Кората на много от дърветата била обелена и вече изсъхвали, а някои от тях били изкоренени.
Стигнал Лъвът до поточето и се навел да пие, но водата била мръсна и покрита със сапунена пяна.
Лъвът изревал яростно и за минута събрал всички горски жители, около себе си.
-Някой е загазил здраво. Искам да зная, кой е виновен за този хаос наоколо. Казвайте веднага!
-Ами...- спогледали се животните.
-Знам, кой е! – обадил се Еленът.- Заекът е! Натрил е из цялата гора в кората на дърветата своята миризма. От цяла седмица се мъча да я махна, но не успявам.
-Заекът е разбира се!- изръмжала Мечката. – Прогонил е всички пчели и докато съм спяла е изял всичкият мед. Прерових където знаех старите хралупи, но е изял всичко калпазанинът.
-Заекът е!- обадила се и къртицата.- Изял е де що намери сладки коренчета. От седмица обикалям и рових навсякъде, но все безвкусни намирам.
-Заекът е! – присъединила се и Лисицата.- Онзи ден прах чергите на поточето, ама е направил водата мътна и кална. Що прах изхабих, не е за разказване.
-Ама не може да е Заекът!- обадил се Вълкът, но Лъвът го прекъснал.
-Виновникът веднага ще си понесе наказанието! Още тук ще го съдим. Съдия съм аз, прокурор ще е Бухалът, а за адвокат на подсъдимият определям Невестулката. Къде е виновникът?
-Ами скрил се е безделникът.-отговорили в хор животните.- Чувства се гузен и се надява, че ще му се размине наказанието.
-Ще минем и без него! –наредил Лъвът.- Делото започва. Има думата прокурорът.
-Пледирам виновен! Като утежняващо вината обстоятелство, обръщам внимание на факта, че е избягал от местопрестъплението и не се е предал доброволно. Свидетелите го разобличиха.
-Виновен е!- взела думата и Невестулката.- Свидетелите го разобличиха и единственото нещо, което може да смекчи присъдата е самопризнание, но за съжаление клиентът ми е избягал и не се е възползвал от това. Каквато и да е присъдата, ще бъде справедлива.
-Ама не е Заекът!- извикал Вълкът.
-Протестираме! – в един глас му взели думата прокурорът и адвокатът.- Свидетелят не е призован редовно. Молим, показанията му да не се прилагат към делото!
- Протестът е уважен!-отсъдил Лъвът.- Осъждам престъпникът на смърт. Преди това го задължавам да почисти гората и да оправи всичките си безобразия. Присъдата не подлежи на обжалване. Осъден!
Всички животни започнали да ръкопляскат, само Вълкът се измъкнал тихичко и поел към домът си.
-Ама не може да е Заекът!- мърморел си тихо. -Нали го изядох още миналата есен. Ама ни гората ни е гора, ни правосъдието –правосъдие!

.

Ало, ало! Полиция!

-Ало, ало! Полицията ли е?
-Полицията ли? А, да! Старши сержант Петрова е на телефона. Госпожица Петрова.
-Сержант Пертова, трябва незабавно да изпратите кола. Тук на улицата, точно под прозорецът ми, трима души бият човек. Свалили са го на земята и го налагат с бухалки.
-А, ама къде ви е възпитанието бе, господине. Така ли се говори с една госпожица. А имате такъв приятен глас, пък...
-Добре, госпожице Петрова. Извинявайте, но може ли да изпратите ваша кола, защото тук се извършва престъпление.
-Престъпление ли? Сигурен ли сте? Вчера министърът каза по телевизията, че престъпността е овладяна. Това престъпленията са част от миналото. На вас ли да вярвам или на министърът?
-Ама, госпожице Петрова, аз на очите ли си да вярвам, или на министърът?
-Добре, де. Може да е изключение. Имате приятен глас и ви вярвам. Ама и министърът ни е хубав. Толкова едър и мъжествен е.
-Значи ще изпратите кола?
-А, не толкова бързо. Има процедура. Първо трябва да опишете, какво точно виждате.
-Ама, госпожице! Нали от началото все това правя. На нашата улица, точно под прозорецът ми, трима маскирани с качулки свалиха един човечец на земята и го налагат с бухалки.
-С бухалки ли? Сигурен ли сте? Бухалките отдавна не са на мода. Виж, ако бяха чукове или кирки, ама тези министърът каза, че са ги хванали вече. Бухалки? Я погледнете пак. Да не би да са с палки? Ако е така, може да са нашите хора и просто да си вършат работата.
-Ама госпожице, виждам добре. С бухалки са и човекът вече е целият в кръв. Моля ви, изпратете кола.
-Спокойно, господине. Едно по едно. Да не мислите, че е толкова просто. Пращаме кола и готово. Освен колата, трябва да има и свободен екип с камери. Да , ама точно днес половината ни камери са заети да отразяват пресконференцията на министъра. Зле сме с техниката, господине. Пък и да бяха само камерите, а то с тях трябва и режисьор и осветител и гримьор. Скъпичко е, но нужно. На вас нали няма да ви е приятно да гледате по новините поредната акция и картината да е замъглена? Или пък, някой от нашите да си е сложил маската накриво.
-Но, госпожице няма ли да направете нещо? Бандитите убиват човек!
-Бандите ли, господине! Сигурно бъркате! Министърът вчера каза по новините, че всички бандити са в ареста. А му вярвам. Определено бъркате! Това не са бандити, а просто квартални хулигани.
-Бъркам, не бъркам човекът вече бере душа, а бандитите офейкаха.
-Ами тогава защо не опитате да се обадите на Бърза помощ? Пък аз когато се освободи кола с камера, ще ги пратя първо при вас.
-Те и Бърза помощ, каквито са бързаци, докато дойдат човекът ще е мъртъв. Даже като гледам, може и вече да е предал богу дух.
-Аууу! Лошо, господине! Ако наистина е починал имаме труп! Имаме убийство! Това ще ни влоши статистиката и министърът няма да е доволен. Сигурен ли сте, че трупът не е бил там отдавна? Да кажем от времето на предишното правителство? Ако е така, всичко ще е наред...
-Ама, госпожице... Човекът умря пред очите ми, а бандитите избягаха.
-Хмм... Пак лошо! Неизвестен извършител. Министърът определено няма да е доволен. Сега, като се замисля, дали пък вие нямате нещо общо с убийството? Защо не са го убили някъде другаде, а точно пред вашият дом. Ами, ако вие сте убиецът? Имали ли сте скоро периоди, когато паметта ви се губи?
-Ама, госпожице...
-Аааа! И интимничите! Остава да ми предложите и подкуп. Я, кажете къде бяхте вие на 2 октомври 1996 година, когато убиха Андрей Луканов? Имате ли алиби за часът на смъртта на Цар Иван Асен I? Какво правихте, когато Ахмед Доган е взимаше комисионната за „Цанков камък”? Ало! Ало, господине! Не затваряйте! Това няма да ви помогне. Единственият ви шанс са пълни и незабавни самопризнания. Ало... Ало...

.

Звездобройци

-Добър вечер!
-Вечер ли? Вечерта отдавна мина и сега е нощ. Всички нормални хора спят вече и пътуват в страната на сънищата. Или почти всички...
- Да, нощ е и хората спят, но аз не мога. Уморен съм, но очите не се затварят. Може би разходката в тихата нощ, ще ми донесе покой. А ти какво правиш? Оглеждаш се неспокойно, а после вперваш очи в небето и сякаш броиш звездите. Някога е имало такива хора- звездобройци. Всъщност не са броели звездите. Изучавали са ги, следели са движението им и са се опитвали да ги свържат със съдбата на хората. Не са броели.Никой не може да преброи звездите и ти няма да успееш.
-Аз не броя...
-Не можеш! Звездите са неизброими и всяка нощ се променят. Изместват се, скриват се една зад друга и човек може да види само много малка част от тях. Спомням си когато бях дете, гледах звездното небе и си мислех, че зад всяка звезда стои душата на жив или отдавна мъртъв човек. Както хората са различни, така и всяка звезда има свой характер, ражда се, живее и умира. Всяка звезда е един човек.
-А как ги познаваш? Как разбираш, коя на кого е?
-Че защо ти е да знаеш? Твоята я усещаш, но и тя се променя, както теб. Днес си весел, а утре тъжен, а звездата ти е помръкнала. Просто си избираш една и тя е твоята. Тази нощ... Утре вече няма да е там. Ще се е променила и друг човек, ще я посочи и ще каже- Това е моята звезда. Има ли значение. Не можеш да докоснеш звездите, не можеш да ги сложиш в джобът, дори когато падат.
-Виждал съм падащи звезди. Казват, че когото пада звезда, един човек умира.
-Глупости. Ако беше така, небето щеше да сияя всяка нощ от дъжд от падащи звезди. Всеки миг умират хора и ако за всеки падаше звезда, небето щеше да е пусто.
-Но звездите са много. Не могат да се преброят и никога няма да свършат.
-Няма. Много са и са различни. В такава нощ, когато не мога да заспя, ги гледам и сякаш от всяка ми говори. Разказват за други хора, за места които никога няма да видя. Разказват и приказки. И сънят идва. Когато бях дете понякога опитвах да ги преброя. Знаех, че е глупаво, но опитвах. Тогава винаги заспивах. Искаш ли да опитаме. Да започнем да броим звездите. Ти ще започнеш от изток, а аз от запад. Ще броим на ум, за да не си объркваме. Така сънят ще дойде и при двама ни. Сигурен съм. Нека започнем Звездоброецо.
-По дяволите! Казах ти, че не съм звездоброец! Крадец съм... Гледам нагоре, защото чакам Луната да се скрие. Пречи ми.
-Крадец значи. Крадец на звезди. Само, че не можеш да откраднеш звездите. Много са, а са и далеч, а дори когато паднат, пак не можеш да ги сложиш в джобът си. Но можеш да им се любуваш, както всички. Да търсиш в тях съдби и хора, истории за минало и бъдеще. Можеш и да се опиташ да ги преброиш. Така сънят ще дойде. Ще махне мрачните мисли и грижите. Хайде да опитаме. Ти започваш от изток, а аз от запад. Ще броим наум. Хайде...
....

.

Дракон

Оженили се Принцът и Принцесата, а сватбата била чудо невиждано. Три седмици всички яли, пили и се веселили, а после заживели щастливо.
Царството било малко и световните новини бавно стигали до него, но пък било спокойно и мирно място. Климатът бил приятен, без прекалено студени зими и изгарящи лета. Без наводнения и суши. Просто скучно райско царство.
След време Принцът станал Цар, а Принцесата –Царица. Родил има се и наследник и когато приказката трябвало да приключи, един прашен и запъхтян вестоносец връхлетял в царските покои.
-Ламя! Ламя, Ваше Височество. В южният край на страната се е появила Ламя. Всички са ужасени. По нашите земи никога не е имало лами, но старите хора казват, че в приказките се разказвали страшни истории за тях. Молят за помощ от Ваше величество.
-Мдаа...- почесал се по главата Царят.- И на мен са ми разказвали тези приказки, когато бях малък. Плашеха ме с Ламята, за да не ям ябълките още зелени. Щом трябва ще и видя сметката. Миналата седмица убих две мечки в един ден, та с една ламя ли няма да се справя.
Свикал царят ловната дружина, сбогувал се с Царицата и с малкият Принц и потеглил да убие Ламята. След два дни стигнали селцето край което била Ламята. Упъти ли ги местните, къде да я търсят и след като се подкрепили и починали лесно я намерили.
Виждала се от километри сред полето. Била огромна и зелена. Когато приближили царят ахнал. Вместо кръвожаден звяр, насреща си видял кротък гигант. Пасяла си ламята тревичка и дори не мачкала посевите, а внимателно обикаляла по синорите и поскубвала с огромните си зъби само плевели и тръни.
-Стой на място! Стрелците да се приготвят за стрела!- извикал Царят и тръбачите затръбили с роговете.
Ламята се стреснала и погледнала уплашено.
-Ама недейте така де. Не правя никому нищо лошо.
-Ти, нали си Ламя?- спрял стрелците Царят.
-Ламя съм разбира се, но нима това е нещо лошо?
-Боже, каква е коварна!-прошушнал Шутът на ухото на Царя.- Сега си спомних, какво точно ми разказваха за ламите, когато бях малък. Правят се на кротки, но са много жестоки. Лъжат хората, а ако не успеят, вдигат се във въздуха, бълват огън през ноздрите си и ги изпепеляват. После ги изяждат, даже понякога още живи. И не умират лесно. Ако им отрежеш главата на нейно място пониква нова. Трябва да се уцелят точно в сърцето, но с тази дебела кожа и това не е сигурно.
-Стрелци, готови за стрелба!- извикал уплашен Царят.- Цели се точно в сърцето, а ако не успеете, отстъпваме организирано към селото.
Стрелците опънали лъковете и Ламята, побеляла от страх.
-Чакайте, малко! Ама в тези приказки няма нищо вярно. Всъщност ние Ламите сме кротки домашни любимци. Някога на Земята е живяла раса от Великани и те са ни опитомили и глезили. После изчезнали, а нашият вид скита бездомен. Сигурно е било хубаво време. Как ми се иска някой да ме почеше зад ушите, а после под брадичката. И по коремчето разбира се... А другото са лъжи. С тези тежки кости и малки криле, как бих могла да летя? А огънят? Че нали ще изгори първо мен. Досега ми се е случвало само веднъж, но бях преяла с боб и люти чушки и тогава огънят излизаше отвсякъде.
-Лъже, Ваше Величество!-пошушнал пак Шутът.
-Стрелци!- извикал Царят.
Тогава Ламята притисната отвсякъде внезапно се засмяла.
-Хванахте ли се? Елате по-близо да ви покажа, коя съм. С тези ваши стрелички не можете да ме нараните. Аз не съм обикновена Ламя, а истински жесток Дракон. Под зелената кожа крия броня от плочки, а устата ми е пълна с три реда зъби. Само чакам някой, глупак да се приближи и аммм....
Тук ловната дружина начело с Царят, преминала в организирано отстъпление. Толкова били съсредоточени в бойните действия, че даже не усетили, кога стигнали в двореца.
-Къде е Ламята?- посрещнала ги на вратата Царицата.
-Каква Ламя?-запъхтяно продумал Царят.
-А, за Ламята ли става въпрос? Тя избяга. Когато видя какви юнаци има насреща си, си плю на петите и избяга през границата.- усмихнал се Шутът.
-И не беше обикновена Ламя, а жесток огнедишащ Дракон! –изпъчил се Царят.
-Знаех си! Моят герой може да се справи с всичко! –усмихнала се и Царицата и го дарила с целувка.
След това всички заживели щастливо. Повече в царството никога не се появила Ламя. Само когато, малкият Принц се катерел по клоните и берял зелени ябълки, го плашели с нея.
Само, че кой вярва на приказки за Лами?

Ламята изпроводила с усмивка бягащите юнаци. После се обърнала и тръгнала към границата на Царството. Вървяла внимателно по пътя и се стараела да не смачка нищо. Когато минала през селцето, всички жители избягали. Останала само една сляпа баба и котето в скутът и. Котето скочило, навирило тревожно опашка, но после гальовно се отъркало в краката на Ламята.
-Сладурче!- разнежила се Ламята.- Късметлия си ти! Сигурно е много приятно да има кой да те почеше зад ушичките, а после под гушката. И по коремчето разбира се... Ха, сбогом и да си пазиш стопаните. Те са глупаци, каквито сигурно са били и нашите навремето, ама без тях е скучно.
После ламята продължила по пътя с наведена глава стъпвайки внимателно, за да не смачка някоя мравка. Повече никой не я видял...

.

Свети Георги и Армиите

Днес е денят на Българската армия. Както всяка година и днес ще има парад и държавни мъже, които нямат нищо общо с армията ще се пъчат пред камерите.
Всяка година на този ден, обаче в мен се пораждат поредица от асоциации. Армия, война, жестокост, смърт...
Не може да ги премахне дори, съчетаването на празникът с почитта към загиналите във войните. Много от загиналите, не са си и представяли, че ще бъдат пример. Били са пушечно месо, измъкнато насила от домовете им и хвърлено в полето на Онази с косата.
Ами, ще каже някой, загиналите са били герои, патриоти и изключителни хора- образец за подражание.
Да, доколкото образец за подражание са японските камикадзета, повечето, от които са били деца.
Оцелелите.... Оцелелите са били късметлии.
Може би... Ако под късмет разбираме душевното и физическо осакатяване за цял живот. Защото винаги в човешката история, армиите действали по един начин. Смачквали са човешкото във всеки под техните знамена и са го превръщали в маса без собствена воля и чувства. След това...
След това са ги пращали в огънят за да бранят с голи ръце интересите на шепа избрани. Не някакви идеали, а икономически интереси, защото войната е точно това- жесток инструмент за забогатяване. Влагат се човешки съдби и живот срещу пари. Много пари... Кървави пари...
За наш късмет от много години не сме усетили кървавият вкус на войната. Тя продължава да съществува по земното кълбо, защото армиите трябва да оправдаят съществуването си. Военно промишлените комплекси, се нуждаят от средства и поръчки, а по евтино излиза, остарялата техника да се унищожи във бойни действия. Нищо, че в тях загиват хора, важното е оборотът да върви.
Това са армиите и българската не е изключение. Може би с едно събитие, което се откроява- Сръбско-Българската война. Само, че тогава, както и да го погледнем, България не е имала истинска армия. Воювали са обикновени хора. Без военна подготовка и знания. Защитава ли са домовете си и са били единствената преграда. Срещу себе си са имали опитна и обучена и добре платена армия, но са победили.
Просто цената е била друга. Не се е измервала в пари, чинове и медали. Както св. Георги, който е бил пастир, но е оставил стадото и е убил ламята.
После... После вече сме имали армия. Провела е хиляди битки, има много победи, но единствената „полза”, са костите на загиналите, жалкият живот на оцелелите инвалиди и вдовишките забрадки.
Имали сме армия и тя е избрала св.Георги за патрон. Имали сме платени, обучени и добре гледани офицери. Имали сме и генерали. Много генерали, прекрасно изглеждащи в парадните си униформи, накичени с медали. На всеки Гергьовден празнуват. Празнуват паметта на жертвите си.
Само, че св. Георги е излязъл сам срещу ламята. Не е пратил агънцата срещу нея. Бил е пастир, а не убиец.
От доста години, нашите военни също не са убили почти никого. Просто няма къде и как. Това, обаче не им пречи да се гордеят с „професията” си.
Наскоро попитах един бивш офицер, какво е работил.
-Да работя ли? Един военен не работи! АЗ СЛУЖИХ!
Да, от доста години българската армия е просто група от служещи. Чиновници, които не правят нищо. Те служат. За тази служба държавата отделя пари. Зад стената на военната тайна, понякога се промъкват смущаващи сведения, как преминава службата, но това се случва рядко. Пълната картина не е за разказване. Не ни интересува. Нали си плащаме данъците и си имаме армия.
И тази година тя ще ни зарадва с парад. Красиво е. Децата ще се радват на самолетите и танковете и дори няма да разберат, че тези красиви неща и симпатичните чичковци в лъскави униформи имат и друго име- СМЪРТ. Дано никога не разберат! Дано никога не са част от армия, чиято и да е!
Днес е Гергьовден. Ще има много именници и много жертви. В чест на светецът ще загинат доста агънца.
Както на война...

.

Орисници

-Нека това дете, когато порасне, да бъде като слънцето! Да раздава топлината си на всички. Нека сетивата и са отворени винаги и да познае света с цялата му красота! Нека винаги е обградено от приятели и да им дава настроение и вяра! Нека животът и е изпълнен с любов и да я дарява на другите! Нека!
Феята орисница погали нежно по бузата малкото съкровище и се усмихна.
-Ама ориснице...- приплака майката.- Защо наказваш така детето? Ще раздава тя, ама за нея какво ще остане? Ще отвори сетивата си за красивото, а покрай него ще влезе и лошото и ще почерни душата и. Ще има приятели и на тях ще дава, ама хората днес са използвачи и ще получи ли нещо в замяна? А живот изпълнен с любов на кого му трябва? Че то любовта е изгаряне на бавен огън, в началото е топло, а после остава само пепел. Не можа ли просто, да я орисаш да бъде красива? Много красива, а другото само ще се нареди.
-Ами... аз толкова мога.- изчерви се феята орисница и отстъпи назад.
-Нека аз опитам. –обади се втората орисница.- Нека това дете, когато порасне да е сръчно и работливо. Енергията му никога да не свършва и умора в него да няма. Всичко с което се заеме да приключва успешно! Докосне ли нещо ръката му, да оставя отпечатък и всеки да го разпознава. Да владее всеки занаят и изкуство! Нека!
-Вън! –скочил таткото.- Вън от тук всичките. Дано детето има късмет и нищо не се сбъдне. Защо му е да е работливо и сръчно? Та да го използват ли само? Всеки да му прехвърля и неговата работа и още колкото може да носи. Защо му е да е талантливо? Талантът ще му довлече само завист и омраза. Каквото направи хем ще го оплюят, хем ще го откраднат. Не можа ли просто да го орисаш, да се ожени по сметка или пък да спечели от тотото? Вън от тук, докато не съм взел пушката!
Трите орисници, не казали нищо. Навели глава и тръгнали към вратата.
-Хм... Не прекали ли малко?- попитала майката.- Все пак са феи, кой знае какви неща могат. Ами, ако поискат да си отмъстят?
- Абе ти още ли вярваш във феи и приказки? Май и теб те е орисала някоя от тези дърти вещици, ама извади късмет с мен. Само да не пълниш главата на детето с мухи, че те убивам и теб!

В този миг последната орисница, която се била спряла на вратата се върнала до кошчето, протегнала ръка над него и тихо казала:
-Орисвам те, когато пораснеш да бъдеш такава, каквато искаш! Орисвам те да вярваш в това, което ти подсказва разумът и усещаш със сърцето си! Орисвам те да бъдеш Човек!


.

Писмо от Google

Наскоро ми се наложи да търся служебна информация в Google. Това ми отне доста повече от времето, което бях предвидил. Излизаха хиляди резултати, но едва няколко от тях ми вършеха работа. Често те бяха и на втора, трета страница, че и по-назад. Първите резултати от търсенията, често нямаха нищо общо с темата.При обикновеното търсене по думи все пак имаше някаква логика, но по-специфични неща, бяха неоткриваеми.
Замислих се, колко ли процента от търсенията в Google , не дават желаният резултат.
През седмицата погледнах и статистиката на блога и се изумих, от посещенията от търсачката при думи и комбинации, за които бях сигурен, че не съм писал. Колко ли потребителя са били разочаровани при влизането си тук.
Вече два пъти съм писал за резултатите от търсенето в Google:
Думи -„Google-то знае всичко!”
Какво търсите с Google

Докато гледах новите резултати, обаче си представих друга картина. Знаем, че текстовете и коментарите са начин на комуникация. Дали пък и търсенето Google, не е просто друг начин?
Погледнах резултатите и те се подредиха като писмо. Писмо от доволен потребител на Google.
Добавям го отдолу. С червено са думите от търсенията и само на места съм допълнил текста, да тече плавно.

уЧИТЕЛЮ,НАУЧИХ ОТ ТЕБ:
Нужда ли се от лечение момче което непрекъснато плаче на девет години, какво да ядем ако имаме язва, как да унищожим малки мушици в кьщи, кои заварки са неотговорни, kak se pravi kragla masa и още и още...
Щях ли за зная кой предаде Аспарух, ако не бях попаднал на твоят блог?
Само при теб намерих текстове за некролози за млад човек, песни c kucheta , ловджийски песни текст , рими на ябълка, снимки на различни видове нарциси, камани за двора и калъп за бетон.
Ако не беше ти, от къде щях да намеря чертеж на черешово топче, съвети за поправка на радиоапарати и да зная, какво да направя със старата резачка.
Ами съветите за събеседване за работа като касиер, идеите за работа във firmi za boltove i gaiki, знаеш ли колко работа ми свършиха?
Твоите съвети как да запазя ябълките, предпазване от магии с билката камшик са безценни. При теб научих също правене на книжни цветя, значението на петното в рисунката, и много рецепти за тютюн за лула.
В твоят блог , въпреки заглавието намерих идеи за укротяване на саксии, идеи за водопад и идеи от камачета.
Когато mnogo zatanah dalgove, от теб научих, как да се научих да губя и къде да крием парите. Светите ти kak da poznavame rezultatite ot evrofutbol, бяха безценни.
Когато, имах заглъхване в ушите с кънтене и bolezneni mazoli и други симптоми на simptomi na noviq virus, жената(цонка малката бонбонка) каза, че съм sardit maj, а твоите спомени против жените ме крепяха.
Моята свекърва направи от това цирк-представления и заприличах на проскубана кокошка.
Тогава реших, че искам да си продупча ухото, и да стана наемен убиец. От твоят блог научих как да набия някой, как да отровя, как да убия човек с голи ръце, как да сме otarvem ot kameri za nabludenie и ако ме наеме някой, като зайци ще ги коля всички.
Благодаря ти за всичко! Но...
Съветите ти как се рисува таралеж, не струват. Да не говорим, че с рецепти от vladimir, не може да се сготви нищо. Ако не вземеш мерки, ще се върна пак с ак 47 най-добрият автомат!

Специално за теб!


....

*Нарочно съм изпуснал някои категории резултати от търсенията. Определено се надявам потребителите, дошли тук чрез тях да не се върнат никога повече.
Имам и един въпрос. Средно какъв процент от резултатите при търсене в Google са ви наистина полезни?

.