Асма

Слънцето гали града с последните си лъчи. Петък вечер е и съм седнал под асмата на двора. Поглеждам нагоре и търся гроздовете. Зърната им вече всеки ден наедряват. Поемат и складират сладка енергия. Почти усещам вкусът им, но зная, че е рано.
Градът е високо, а и планината е близо. Тук всичко узрява по-късно.
Спомням си, че когато бях малък в града не гледаха лози. Имаше две или три в стари къщи, но на тях се гледаше, като на екзотика.
Казваха, че не става в нашият край. Студен бил, земята не била подходяща и било загуба на време.
Оптимистите вадеха стари книги, където пишело, че по време на турското робство в града е имало лозя, но хората клатеха недоверчиво глави. ТКЗС-тата гледаха две-три култури, масово защото такъв бил плана. В нашият край не виреело друго.
Май не вирееше само в държавните земи, защото в дворовете и малките градинки, хората садяха почти всичко. Садяха и ставаше.
Виждал съм кайсии и праскови, които бяха не по-лоши от тези по пазарите.
За асмите дядо ми май е бил от оптимистите. В последните си години, се беше заел и отделяше време на една асма. Получи се и въпреки, че не беше уцелил сорта, всяка година можехме да си откъснем грозд. Ставаха късно и зърната бяха дребни, но ми бяха по-сладки от тези на пазара.
Доколкото зная, асмата е виновна за смъртта на дядо ми. Всъщност не тя, а хлапета, които подпалили хартията, с която бил защитил стъблата им през зимата. Получил инфаркт. Не помня хубаво този момент. Бил съм малък, а това беше първото ми директно докосване на смъртта.
Асмата под която седя, не е старата. Старата е непокътната и още ражда всяка година. Новата е някакъв десертен сорт с издължени големи зърна. На по прикътано и защитено място е и е станала по-голяма. Има още накъде да расте и сянката и спираща жегата расте всяка година.
Днес не е чудо да видиш в града асма. Има ги в много дворове и хората не спорят, дали в нашият край може да растат. Просто ги засаждат и отглеждат с любов. В полята на бившите ТКЗС –та днес почти нищо не расте. Там хората по инерция си садят само две-три култури и се оплакват от ниските добиви. Не опитват друго и никога няма да разберат, дали пък не може.
Времената се менят и може би някой ден ще опитат. Хората се променят, дори без да го осъзнават.
Но това е някъде далеч в бъдещето. Вчера не мислех за това. Просто седях под асмата, чакайки слънцето да залезе и това ми беше достатъчно да се чувствам добре.

Точната доза

Един цар имал син. Гордеел се много с него и още от малък, го подготвял за момента, когато ще поеме царството. Поканил от далечни страни най-добрите учители и те се заели с обучението.
Малкият наследник бил схватливо дете и попивал всичко от учителите си. Всеки ден карал баща си да се чувства горд с него.
Годините се изнизали и принцът пораснал, а царят остарял и все по-често мечтаел за мига, когато ще остави царството в сигурни ръце. Мечтаел за денят, когато единствената му грижа щели да бъдат розите в градината.
Един ден на границите на царството пристигнали враждебни племена. Не били нито многобройни, нито прекалено войнствени, но трябвало да се отблъснат. Царят решил да прати младият принц, като последен изпит преди да му предаде короната. Събрал войската с принцът начело я пратил, да защити царството.
Преди да замине, дал последни напътствия на Принца:
-Помни сине, че войната се печели от хората. Цени всеки човек. Ако войниците ти вярват и ти се подчиняват, няма враг, който да те победи. Хората са най-важни, а те най-добре разбират езикът на наградите и наказанието. Това са лостовете, които ти държиш в ръцете си. Използвай ги добре.
Принцът заминал в добро настроение, решен да докаже, че е достоен наследник.
Още в първата битка войската му пръснало малобройните нашественици. Принцът бил доволен и наградил цялата войска. Не забравил нито един човек.
В следващата битка, обаче войската му не била същата. Войниците не действали задружно, а началниците им били нехайни. Отървали се леко, но се наложило да се оттеглят. Принцът ядосан наказал всички.
В следващата битка, обаче нещата били същите и принцът наредил отстъпление. След това се затворил в шатрата си и започнал да мисли къде е сбъркал.
Още същата вечер в стана на войската пристигнал баща му. Поел командването .Обиколил войската, похвали някои, други смъмрил, а след това останал сред войската до сутринта.
На следващият ден нашествениците били разбити и унищожени до крак.
-Как го направи, татко!-попитал Принца.- Къде сбърках? Спазвах точно указанията. Награждавах, когато трябва и наказвах, когато заслужаваха.
-Така е сине, но хората са различни. Влияят се от награди и наказания, но за всеки дозата е различна. За един е достатъчна добра дума или укор, друг пък гледа само материалното. Това не се учи от учителите, а само когато работиш директно с хората. Затова от утре тронът е твой, а аз ще си гледам градинката с рози. Само не забравяй хората. Не всичките, а отделните хора. И внимавай с точната доза.

Лечител

Някога, много отдавна зад девет планини в десета, имало едно царство. Било малко, бедно и далеч от световните събития. Жителите му чували за тях, но рядко участвали. Имали си в царството много собствени проблеми.
Друго царството нямало, но проблеми колкото искаш. Жителите му опитвали да ги решат, но когато решели един проблем, идвал следващият.
Така минавали годините, докато един ден и царят не събрал съветниците си и им поискал съвет. Защо царството било толкова неизвестно, защо винаги имало проблеми? Защо?
-Болно е нашето царство, Царю! Болно е и ни трябва Лечител, да го излекува. Сами не можем да се справим.
Местните лечители не могли да се справят. Пратили хора по цялата земя, да търсят кой да го излекува.
Дошли лечители от цял свят. Всеки казвал, че е най- добрият.
Хвалели се, колко са добри и за колко време ще излекуват царството. Давал им царят правомощия и един по един започвали.
Само, че никой не успявал. Преглеждали царството, почесвали се по главата, опитвали това и онова, но само влошавали нещата. Накрая Царят ги гонел, но когато си тръгвали, не забравяли да приберат хонорара си. Заминавали в други царства, където щели да се хвалят, колко добри лечители са.
На тяхно място идвали нови и нови. Всеки обещавал, че ще оправи нещата, но накрая се оказвало, че ги интересува само заплащането.
Накрая Царят махнал с ръка и след като изгонил поредният шарлатанин, решил да се откаже. Хубаво, лошо, такова било царството. Тогава при него дошъл Шутът и предложил той да опита:
-Гледам всички лечители опитаха, защо да не опитам и аз. Вярно, че те съм глупак, а те само се правят, но пък ще излезе безплатно.
Царят се засмял и дал на Шута титлата Лечител на царството.
Излязъл Шутът от двореца и веднага видял на улицата обърната кола. Много хора се били събрали около нея, но нищо не правели, а прииждали още.
-Защо не направите нещо? – попитал Шутът.
-Ами няма кой да ни каже, какво да направим. –отговорили.
-А, вие не знаете ли?
-Абе знаем, но трябва Лечителят да ни каже.
-И какво бихте направили?
-Ще обърнем колата, ще натоварим товарът и и ще освободим пътя.
-Е, направете го тогава! Аз съм новият Лечител.
Продължил Шутът и гледа двама братя спорят ожесточено.
-Защо се карате?
-Спорим за печалбата от житото. Не можем да я разделим. Трябва да отидем при Лечителя да ни каже как.
-А вие как бихте я разделили?
-Ние бихме я разделили по равно, но нека лечителят каже. Нали това му е работата.
-Аз съм новият Лечител. Разделете я както сте решили!
Продължил обиколката си Шутът и навсякъде виждал хора, които знаели лечението, но чакали Лечителя.
Прибрал се в двореца и на входа го посрещнал Царят.
-Е? Излекува ли царството или и ти се отказа?
-Нито съм го излекувал, нито съм се отказал.- засмял се Шутът.- -Издай заповед и забрани присъствието на лечители в царството за вечни времена.
-Ама как така?- ококорил очи Царят.- Съвсем ли без лечители? Те хората са свикнали, да им дават готови рецепти и съвсем ще се объркат. Няма да правят нищо, ще седнат и ще чакат.
-Ще чакат, ще чакат, пък накрая ще направят нещата, както те са решили. Кой по-добре от тях знае, какво е лечението за малките им болежки. Тях може да ги лекува всеки сам. Пък за големите ще се съберат повече хора и пак ще направят, каквото е най-добре за тях. Ще трябва време, но ще стане както преди. Нито ще сме най-голямото царство, нито най-богатото, нито най-известното. Хората тук няма да са нито най-щастливите, нито най-нещастните, но ще са най-свободните.

Никой не ме харесва

Принцесата разплакана се втурна в покоите на родителите си.
-Мразя ги! Мразя всички! Никой не ме харесва!
-Ама не е истина, Принцесо!- прегърна я Царят.- Теб всички те харесват и обичат, а най-много ние с майка ти.
-Не! Не! Не! Никой, ама никой не ме харесва! Ето днес излязох в парка с новата си рокля, а само три деца ми ръкопляскаха.
- Но Принцесо, по това време останалите са на училище.- опита се да потуши сълзите Царят.- Не всички са Принцеси, като теб. Когато свършат ще дойдат да видят новата ти рокля и ще останат възхитени. Защо ти не отидеш да ги навестиш. Сигурно имаш деца, които ти харесваш.
- Да харесвам други ли? Глупости! Аз съм Принцеса и мен трябва да харесват! Искам го!
-Спокойно, детето ми. – намеси се и Царицата.- Харесват те, разбира се. Ако ли не, татко ти още днес ще издаде заповед, да те харесват. Ха сега, отиди до стаята си да видиш новите подаръци, които ти купихме днес.
Когато останаха сами, Царят дълго мълча. После се изкашля и тихо изрече:
-Не мога да издам такава заповед.
-Как така не можеш? Ти Цар ли си или лукова глава? Това не можеш, онова не можеш, а какво можеш? Я тропни на масата и си спомни, как навремето можеше всичко заради мен.
- Е, не чак всичко...- изчерви се Царят.- А такава заповед, наистина не мога да издам. Мога да издам заповед, всички деца да си играят с принцесата, но да я харесват... То харесването със заповед не става. Да речем, че я издам. Всички ще се правят, че харесват Принцесата, но ще е лъжа. Ще лицемерничат, за да изпълнят заповедта, но всъщност ще я намразят. И сега ако не парадираше с това, че е Принцеса и всички са и длъжни, много деца щяха да я харесват истински.
-Млък! Тя е Принцеса, а ти си и баща. И си Цар, ако случайно си спомняш. Утре заповедта да е готова!
Царят въздъхна извика писар и започна да диктува:
Заповядвам!
Под страх от смъртно наказание, заповядвам всички мои поданици да харесват Принцесата.....


Принцесата разплакана влетя в тронната зала и се хвърли на врата на Принца. Той се смути малко, защото в залата имаше много хора, а те вече бяха уважавани Цар и Царица.
-Никой не ме харесва!- заеквайки през сълзи каза Царицата.
- Не е вярно, Царице моя! Аз те обичам, както в първият ден, когато те видях. В двореца всички те обичат, а и народа се гордее с красотата ти. Даже песен, бяха измислили.
- Не ме харесват и това е! Преди малко се упражнявах да пея. Разучавах нова песен и се получи блестящо, както всичко, което правя. Наоколо беше пълно със слуги, които почистваха, но никаква реакция. Никой не ръкопляска и не ме похвали. Никой не ме харесва!
- Но, скъпа моя, слугите не са там, за да те харесват. Те се там, за да работят. Когато не са на работа, тогава могат да се възхищават на някого. Ти ще събереш овациите на бала тази вечер.
-Не ме интересува, дали са на работа или не. Искам да ме харесват и да го показват винаги! Още сега ще издадеш заповед със строги наказания. Татко така направи навремето.
- Но, Царице моя, така не става! Не мога да издам такава заповед. Не можеш да заповядаш на никого да харесва или обича. Ако заповядам, хората ще лицемерничат пред теб, но ще те намразят.
- Не ме интересува! Аз съм Царица! Искам го! Още сега искам и заповедта! Не можеш ли? Ти цар ли си, или лукова глава?
Принцът заряза държавните дела и се оттегли в покоите си. Извика един писар, но го освободи и сам хвана перото. Взе един пергамент и написа:
Заповядвам!
Под страх от смъртно наказание, заповядвам всички мои поданици да харесват Царицата!
Поръси пергамента с пясък, изтръска я внимателно, а след това свали пръстенът си и подпечата заповедта. Остана за миг замислен, прочете пак написаното и тихо промълви:
-Да харесват Царицата... Ами аз? Аз още ли я харесвам?

Моята България

Вчера прибирайки се от работа, вървях по-бавно. Минах по друг маршрут и видях промени, които не ми харесаха. Не е за пръв път, когато се разочаровам от моят град. Не е от най-добрите за живеене и работа. Дори съм го напускал за кратко, но пак се върнах. Не го харесвам, но се върнах, а причините да замина бяха икономически.
Продължавам да живея в него. Зная, че няма да се промени към добро. Зная, че каквото и да стане, винаги ще се връщам тук. Свързан съм със здрави вериги, които мога да разкъсам, но не искам.
Направих аналогия със страната ни. Коя е моята страна, моята България? Или какво?
Дали мястото на което преди много векове, предците ми са се заселили? Красиво, удобно и привлекателно място е, но на света има много по-красиви. Харесва ми, сутрин да гледам планината, но на света има толкова планини и прекрасни гледки.
Дали пък е знамето и химна ни? Не мисля. Това са само парче плат и позната мелодия.
Историята ни? Не е и тя. Обикновена история на малък народ. Не ме вълнува, дали преди хиляди години сме живели в Какваз, или в Иран. Интересува ме настоящето.
Дали пък България е в личната ми карта или паспорта? Отново не! Късчета хартия и пластмаса, каквито има навсякъде.
Това не може да ме привърже тук и да кажа: Тук е моята България!
Това не са вериги, които не мога да скъсам.
Но веригите ги има.
Те са в хората. Не във всички хора. Близките, приятелите... Започвам списъкът и той все повече се разширява.
Разраства се, като тънка паяжина, по-здрава от желязна верига.
Това вече е моята България. Тези хора, без които не мога.
Затова и не търся друга. С по-красива природа и градове. По-богата и могъща. Не съм за там. Аз ще се справя навсякъде, но не мога да пренеса хората. Заради тях и да тръгна винаги ще се връщам. В моята България и в моят град.
Ще ги приемам такива каквито са.
Някога мислех, че мога да променя всичко. После се отчаях и казах, че не мога да променя нищо. Днес зная, че всъщност променям нещата. Дори без да го усещам. Малко по малко. Незначителни дребни неща, които без дистанцията на времето не се виждат.
Стават бавно, много по-бавно, отколкото искам, но такъв е животът. Твърде кратък за отделният човек. Незначителен миг от историята на града, държавата, Земята, Вселената.
Моят град, моята България, моята Земя, моята Вселена!
Хубави или лоши места, но мои, заради хората.

Двама братя

Някога преди много години имало двама братя. От както се помнели работели заедно и не можели един без друг.
Били различни и работата им била различна.
Единият не спирал да се труди. Дори, когато другите почивали, той работел безспир. Не чувствал умората и горял в работата си. Изразходвал много енергия и винаги бил гладен.
Другият работел с молива. Не се престаравал и почивал, когато и както иска. Преценявал всичко и никога не се втурвал да прави нещо, преди да пресметне как и защо. Хранел се добре, но подбирал храната. Капризен бил и се хранел само с изискани храни.
Работилницата вървяла добре и двамата братя били доволни. Работели по различен начин, но всеки допринасял за общото.
Един ден, обаче докато обсъждали нещо, заговорили за работата и животът си.
-Доволен съм!- казал единият.- Вярно, че винаги съм под пара, но това ми харесва. Зная, че само така работата ще върви. Само, че понякога ми се иска да почина малко. Да се насладя на храната на трапезата и да спра поне за ден.
-И аз съм доволен! -казал другият.- Зная, че работата ми е отговорна и понякога е доста напрегната, но аз решавам кое и как. Нося отговорност, но и мога да избирам кога да почивам и да работя. Мога да избирам и храната си. Да взимам само полезното и това, което ми харесва. Само понякога ме наляга скука. Иска ми се като теб да се впусна в работата и да забравя всичко. Искаш ли да се разменим за месец?
-Готово! От кога мечтая за малко почивка.
Разменили се и в началото всичко било чудесно. Единият почивал на воля и се хранел обилно, а другият нямал време да скучае.
Само, че след месец нещата в работилницата се променили. Работата не спорела. Охранил се първият от изисканата храна и станал ленив, а вторият постоянно бил преуморен и правел грешка след грешка.
Един ден работилницата спряла работа и не започнала никога повече.

Дръжте сърцето си гладно и под напрежение, а мозъкът сит и отпочинал. Така и „работилничката” ви ще работи добре.

Владетелят на света

Някого много, много отдавна в степите далеч на изток се родило дете. Родило се под откритото небе и под него израсло. По цял ден стиснало конската грива, летяло от хоризонт до хоризонт, но степите му се виждали тесни. Искало да продължи напред до краят на Земята, но не можело. Степта била пресечена от невидими граници и зад тях живеели враждебни племена. Дори конят забивал копита в земята и спирал пред невидимите граници. Момчето гледало към хоризонта и се заричало един ден всичко това да е негово. Да може да препуска на воля до края на Земята. По цял ден се упражнявало с лъка и сабята и се превърнало в непобедим воин.
Когото пораснало повело племето си и едно по едно, покорило всички околни племена. Степта била негова, но не се задоволило с това. Зад границите на степта имало други племена и царства. Силни, богати и прочути.
Ордата не спряла. Като облак от скакалци, конниците нахлували в царство след царство. Нищо не можело да ги спре.
Някъде ги посрещали с яростна съпротива и тогава избивали всичко живо и изпепелявали страната, но повечето предпочитали да преклонят глава и да се подчинят.
Едно след друго царствата падали, а конниците продължавали напред, опиянени от силата си.
Напред, напред, напред. Навсякъде пред тях вървяла славата на най-могъщия, най-страшния, най-безмилостният владетел. Момчето било пораснало и всички го наричали Владетелят на света.
Един ден, когато завзели поредното царство, съобщили на владетеля, че един много стар и мъдър човек иска да го види, преди да склопи очи.
Владетелят решил да изпълни молбата. Отишъл при старецът, който отворил очи, погледнал го и промълвил:
-Този е велик владетел, но аз мислех, че Владетелят на света е тук. Него исках да видя, но така е било писано...
Владетелят се ядосал, но един от съветниците му прошепнал:
-Старецът ви помисли за Владетелят на света. Всички сме чели за него и няма царство, което да не трепери само от името му. Никой не го е виждал, но казват, че живее далеч на север и е безсмъртен. Владее могъща магия, а дворците му са направени от злато и скъпоценни камъни. Войните му са великани, облечени в златни доспехи. Никой не може да ги победи, защото на мястото на един убит изникват нови хиляда. Дано никога пътищата ни да не се пресекат.
Владетелят пребледнял от гняв. Събрал войските си и издал заповед да потеглят на север. Никой не може да се мери с него и войската му, или да оспорва славата му.
Пътували дълго. Преминавали реки и планини, гори пълни с непознати животни, а накрая се наложило да прекосят и бурно море. По пътят си почти не видели хора или следи от тях.
Накрая слизайки от една планина, пред тях се открила покрита с цветя равнина, а в полита на планината били построени няколко шатри.
Владетелят изнервен от дългото пътуване, препуснал сам към тях. Влязъл в най-голямата и заварил дрипав един старец, който пишел на пергамент.
-Старче, дълго пътувахме, а няма кого да попитаме. Знаеш ли къде живее Владетелят на света?
- Застанал си пред него, млади човече.- отговорил старецът.- Аз съм Владетелят на света. Преди мен беше баща ми, а той наследи дядо ми.
-Не се шегувай старче! Къде са дворците ти? Къде е магията ти и армията? Тук няма нищо.
-Това е дворецът ми!- посочил челото си старецът.
-Това е магията ми!- Вдигнал пергаментът от масата. -А буквите са войниците ми! Няма сила, която да ме победи!
-Шегуваш се старче! Предците ми десет поколения назад са били велики воини. Мога да позная силата, когато я видя. Теб мога да смажа още сега.
-Тук са изброени владетелите и народите от началото на човешкият род.- вдигнал един пергамент от масата старецът.- След няколко години, аз ще съм мъртъв. След малко повече години и ти, но тези тук ще живеят винаги. След няколко века, никой няма да те помни, но всички ще четат за подвизите записани тук. Ще забравят и народът ти. Можеш да ме убиеш, но не и да победиш тази магия. Един народ е велик, не когато има велики воини, а когато има велики летописци.

Някъде на север, където човешки крак стъпва рядко, живее Владетелят на света. Всички са чували и чели за него, но никой не го е виждал. Не са го виждали, но знаят за него.

Нормално семейство

-Скъпа, ще вечеряме ли?
-О, не! Днес на обяд прекалих с високоенергийното меню и ще пропусна вечерята. Все се заричам да не опитвам новите храни, но когато излезеш с приятелки, не мога да откажа.
- Да си призная и аз си угаждам повече напоследък, но изразходвам енергията в работа и не ми личи...
-Искаш да кажеш, че на мен ми личи?!? Или, че не правя нищо?
-О, недей скъпа! Знаеш, че те харесвам, какво в първият миг, когато те видях! Зная, че имаш много задължения и се справяш блестящо. Какво щях да правя, ако не беше ти!
- Добре, но ми се стори, че чух критични нотки в гласът ти. Мисля, че мога да си позволя една лека вечеря в семейна обстановка.
-Къде е малкият?
-Ами не зная. Видях го преди час в градината с новият прислужник. Казах му да се пази от влагата, но той не ме послуша.
-Не ми харесва това. Постоянно са заедно, а не съм сигурен, че му влияе добре.
-И аз, но си мълча. Все пак ти предложи да го вземем. Всички имали, че и ние да не изоставаме. Сега ти се оправяй!
- Добре де. Признавам, че беше грешка, но и шефът има, а няма оплаквания. А нашият... Вчера видях малкият, вместо да прави изчисления по квантова физика, да чете! Представи си, да чете! И то не каквото и да е, а Книга. От тези старите от хартия, където се разказва само за глупости. Взех, му я, но след час беше намерил друга. Няма от къде да я вземе, освен от прислужникът.
-Да, малкият определено не е добре. Видях го да се заглежда по съседското момиче. Знае много добре, че са несъвместими модели, но ми сподели, че когато порасне щял да се ожени само за нея. Ужасно е!
- Даа... Определено не случихме на модел Прислужник. Или пък има заводски дефект, а ме уверяваха, че това е невъзможно. Лабораторията по генетика дава вероятност за отклонения едно на билион.
-Още утре ще го върнеш и ще си искаш парите!
- Не става! В договорът няма опция за връщане. Прекалено малък бил животът им и не дават гаранция. Мога само да го заменя, но трябва да изпиша куп бумаги.
-Тогава го замени. Дори и на загуба, но повече не искам Човек в къщи! Ако може да вземеш от онези малки пухкави топки. Котка ли, куче ли или нещо такова. Само да е с по-малко косми, че чиповете ми са алергични към косми. Освен това с чистенето се занимавам само аз.
-Мисля, че видях едно такова. Напълно без косми и много, много дребно. Само, че защо ни е нещо толкова безполезно!
-Защото си дал вече парите! Както винаги, нито ме питаш, нито приемаш съвети. Сега сам се оправяй. Виж намери малкия, а аз ще подготвя реактора за малка вечеря. Хайде де! Какво чакаш! Тръгвай , а след вечеря тримата ще седнем и ще посмятаме заедно. Отдавна не сме го правили, а ни беше традиция. Както във всяко нормално семейство.
-Да, скъпа!

Остаряваме бавно

Замисляли ли сте се кога човек започва да остарява? Дали, когото се появи първият бял косъм или първата бръчка на челото? Дали пък, както твърдях преди година, когато престане да задава Въпроси?
Наскоро пак се замислих за това. Причината не беше, че напоследък белите ми косми са се увеличили рязко. Това реших лесно, като се подстригах късо и ги замаскирах поне за месец.
Не е и до въпросите, макар че все повече ценя спокойните мигове, без задачи и нови въпроси.
Замислих се заради прочетено тук и там, основно неща за младото поколение. Обвиненията са много- като се започне от това, че са разглезени, необразовани, мързеливи, жестоки, неблагодарни и още и още...
Слушайки и четейки, изплуват спомени от едно време, кого същите думи слушах за нашето поколение. Уж бяхме бъдещето и на нас разчитаха, а всяко нещо, което правехме се превръщаше в обект на критика. Хубавото на младостта, е че приема тези обвинения с усмивка и продължава по своят път.
Да! По СВОЯТ път, а не по пътя на предишното поколение.
Защото са различни от нас. Всъщност различни е неточна дума. Истината е, че младите са по-добри от нас. Знаят повече, могат повече, по-умни са, по-високи и по-здрави са.
Можем да се заблуждаваме, че не е така. можем да ровим из спомените си за доказателства и да сочим „мършата” в младото поколение.
Ами, нямаше ли „мърша” и в нашето поколение? Ученическите бисери от преди 30 години, много ли се различаваха от сегашните? Нима хората, които не обичаха да четат тогава бяха по-малко?
Да, не могат някои неща, които ние можехме. Спомням си обаче, че поколението преди нас смяташе със сметачна линийка. Колко хора от нашето поколение, могат да си служат с нея?
А спомняте ли си как приемаха нашите родители музиката, която слушахме. Или думите за дрехите и прическите ни.
Не ги виня. Същите думи са отправяли към тях и нашите дядовци и баби. Историята се повтаря от началото на човешкият род. Ако се съди по това поколението от каменната епоха, може би е било най-достойно. Просто защото преди него е нямало друго, което е имало достатъчно мозъчни клетки за да критикува.
Какво мислите вие? Дразни ли ви, подрастващото поколение? Мислите ли, че човечеството се изражда? Е ако е така, със сигурност вече остарявате. Аз също.

Миризмата

Някога, преди много години в едно царство се родил принц. Обикновена история и както се досещате, някъде по света се родила принцеса, лика прилика с нашият принц.
Докато били деца не се познавали, а и когато пораснали също не наели нищо един за друг, нищо че живеели в съседни царства.
Растели безгрижно, а родителите им се грижели за тях и мислели за всичко. Мислели и как да ги задомят, защото принц без принцеса, не може, а на принцесите им трябва принц.
Пораснали Принцът и Принцесата и родителите им се замислили за сватби. Огледали се и както и се очаквало, погледът им спрял първо на съседното царство. Пратили пратеници, разменили дарове и годежът станал.
Младите малко се притеснили, но когато се видели, за техен късмет се влюбили. Не могли да откъснат поглед един от друг. Не чували и не забелязвали нищо. Искали само по-скоро да дойде мигът, когато ще принадлежат един на друг.
Родителите им насрочили годежа в замъкът на Принца. Седнали на трапезата, отрупана богато и започнали пиршество. Младите не хапвали и не пиели. Седели един до друг, гледали се в очите и не забелязвали нищо.
Старите хапнали, пийнали и заговорили за сватбата.
-Тя сватбата, викам тук да направим. – започнал единият Цар.-Има място, ама да се разберем по колко роднини ще каним. Тук сме направили списък на нашите и са все заможни владетели. Ще донесат на младите хубави дарове. Месото ще е от нас, ама пиенето вие ще донесете.
-Е, то се знае, че пиенето ще е от моето!- засмял се другият.- То вашето вярно, че е много, ама не струва. И списъкът с гостите сме приготвили, но първо да видим нашите сметки. С принцесата даваме половината царство, ама искаме в замяна да ни отстъпите три от граничните пристанища. Така ще е справедливо.
- Да, бе! – сопнал се първият.- Давате половин царство, ама все чукари и дерета. За какво ми са на мен? А пристанищата не давам! От там ми минава половината търговия. Може и да размисля, но ако ми дадете контролът върху Пътят на Подправките.
-Ти луд ли си бе? Ще ви давам Пътят на подправките, за мижавите ти пристанища!
-Глупак!
-Идиот!
Скочили двамата царе и за малко да се хванат за гушите. В този миг Принцесата побледняла. Скочила на крака, закрила носът си с длан и проплакала:
-Не мога да остана нито миг тук! Тук има някаква странна лоша миризма! Не искам и да живея тук! Искам да се махна веднага.
Стреснали се старите. Душили, душили, но нищо не подушили.
-Ама, момичето ми! Няма никаква миризма. Нещо си въобразяваш. Пък и да има хей сега ще проветрим, ще дойдат слугите и ще изчистят и с най- скъпите парфюми ще напръскат.
Втурнали се слугите, проветрили, почистили и напарфюмирали всичко, но принцесата продължавала да твърди, че усеща лоша миризма.
Повторили пак почистването, но тя пак усещала миризмата.
Събрали се старите на съвет.
-Болна е Принцесата!- решили.- Трябва да доведем, най-добрите лечители.
-Не е болна!- засмял се Шутът.- Тук наистина мирише ужасно!
-И ти ли, глупако! Я млъквай! - разярили се старите.- От какво и на какво, може да мирише. Всичко сменихме и изчистихме, а и само принцесата и ти усещате миризма. Я по-добре да повикаме лечители.
- И хиляда лечителя да повикате, на принцесата пак ще и мирише!- засмял се отново Шутът.- Не разбирате ли, глупаци такива, че миризмата идва от вас? Принцесата е влюбена, а когато една любов е близо до пазарлък, винаги усеща лоша миризма. Можете да смените целият дворец, но вие не можете да се промените.

Тарзан

Малкият, но добре екипиран екип, бавно си проправяше път през екваториалната джунгла. Слънцето току що беше изгряло, но топлината на лъчите му се усещаше и през гъстият покрив от зеленина. Целта беше близо.
Преди три месеца, до редакцията на вестника достигна новината, че в африканската джунгла, само на 100 километра от почти европейски град, живее странно човекоподобно същество. Местен пилот любител, беше успял да направи серия неясни снимки.
При проучванията се оказа, че за областта няма никакви данни. За хората от местното племе, тя беше свързана с някакви неясни вярвания, които дори печалбите от бракониерството не можеха да преборят. Избягваха я и бяха успели да предадат страха и на колонизаторите. Дори астрономическата сума отпусната от анонимен спонсор не можа да примами местен човек за водач.
Малкият екип, обаче се справи. Бяха съвсем близко до указаното място.
В краят на колоната се влачеше едър младеж. От пръв поглед се виждаше, че е попаднал там случайно. Цялото му внимание беше съсредоточено да прогони досадните насекоми, които го бяха избрали за цел. Внезапно се спря, извади кърпичка и започна да лъска ботушите си.
- Тарзане!- засмя се водачът на групата. – Остави почистването за после и гледай в краката си. Нямам никакво намерение да обяснявам на баща ти, къде съм загубил синчето му.
Тарзан махна с досада, но хвърли кърпичката и ускори крачки, за да настигне групата. Баща му беше натрупал състояние във филмовата индустрия и сега живееше в имението си, без да се интересува от нищо. Всъщност през целият си живот не се беше интересувал от нищо, дори от синът си. Името му беше избрал, сочейки на посоки с пръст в някакво старо филмово списание.
До преди година и Тарзан живееше в имението, без да се интересува от нищо. После една нощ с приятели успя да го запали и за наказание, на следващият ден беше изпратен извън Раят, без средства. За негова изненада, на след седмица му се обадиха от едно списание и му предложиха работа. Сигурно баща му все пак, се беше заинтересувал за момент от него. По-късно научи, че списанието е фамилна собственост.
Парите бяха прилични, а от него не се изискваше нищо конкретно и Тарзан продължи да живее, без да се интересува от нищо. До денят, когато сформирайки групата за издирване на странното същество, някой на шега предложи да включат и него. Името му щяло да предизвика допълнителен интерес и дори да не открият нищо, пак щели да стъкмят някакъв материал.
Тарзан прие с безразличие, за което съжали още при тръгването, но нямаше изход.
-Ето го!- извади го от унесът силен вик.- Там в храстите вляво. Не изглежда агресивно, а и не се плаши от хората. Боже! Това е човек! Жена е....
Тарзан погледна напред и застина с отворено уста. Пред тях стоеше, някакво странно същество, което ги наблюдаваше с интерес. Беше голо, рошаво и много, много мръсно, но Тарзан не виждаше подробностите. Очите му се бяха приковани в очите на съществото, което също не откъсваше очи от неговите.
Тарзан пристъпи напред, разбутвайки застиналите си колеги, застана пред младата жена и протегна ръка.
-Ела!
Тя без да се двоуми, постави ръката си в неговата и двамата без да забелязват другите, около тях се отправиха към дома...

След три години Тарзан и съпругата му живееха в родовото имение. Беше се появил внук и баща му, за момент отново се беше заинтересувал от нещо. Никой не можеше да предположи, че елегантната млада дама редом с Тарзан, някога е живяла като диво същество. Говореше и се обличаше с вкус, а раждането не се беше отразило на фигурата и. За това помогнаха доста и пластичните хирурзи, а и бавачките, които от първият ден поеха детето.
Тази вече отиваха на прием. Тарзан не ги обичаше, но нямаше как да откаже. Бяха закъснели вече час, но не смееше да напомни на жена си. Тя връхлетя по-прелестна от всякога, но още от вратата сви красивите си устни.
-Тарзане! Виж се на какво приличаш! Нали ти казах, че само с едно бръснене на ден не става. Какво като си се бръснал преди час. Отивай в банята и побързай, че вече сме закъснели! И колко пъти ще ти казвам, че се нуждаеш от нови ризи. Тези бяха на мода преди два месеца. Ами косата ти? Ужасна е! Фризьорът ти е за убиване. И да смениш бавачката! Тази сякаш от джунглата е взета. За децата е много важно в каква среда растат....
Тарзан пусна водата в мивката и погледа в огледалото. Не видя набола брада, но затова пък в огледалото оживя джунглата, такава каквато я помнеше. Странно, но облаците комари, бодливите растения и калта по земята, му се сториха приятни. Поиска отново да бъде там.
Затвори очи и се пренесе...

Когато цъфнат налъмите

Бай Иван се прозя и погледна часовникът си. Краят на работният ден приближаваше и той се усмихна доволно. В този миг вратата се отвори и нахълта колегата му.
-Бай Иване, какво става с отчетите? Трябваше да са готови вчера още. И обеща да помогнеш на новата колежката за проекта. След два дни трябва да е готов, а не си почнал още.
- Спокойно бе! Ще стане всичко. Отчетите утре ще ги оправя и на колежката ще помогна. Знаеш ме, че като обещая нещо, всичко е наред.
Вратата с трясък се затвори, а бай Иван промърмори под нос:
-Ще стане. И отчетите ще напиша и на колежката ще помогна, ама когато цъфнат налъмите.
След работа бай Иван тръгна към къщи, но краката го теглеха в друга посока и той ги послуша. След половин час седеше в кварталната кръчма, пиеше биричка и обсъждаше политиката.
-Бай Иване.- обади се плахо един човечец от съседната маса.- Кога ще ми върнеш инструментите? Уж беше за ден два, а половин година стоят у теб.
-Ще ги върна, бе! Кога не съм ти връщал нещо? Аз като обещая нещо и винаги го правя.- засмя се бай Иван, а на ум си каза:
-Ще ти ги върна аз, ама когато цъфнат налъмите!
Към полунощ бай Иван си тръгна. Беше закъснял, но не се притесняваше, защото жена му отдавна беше вдигнала ръце от него и не го чакаше. Затова вървеше бавно и си мърмореше под нос:
-Идиот! Начало да ми дава вече да пия на версия, докато не съм си платял борчовете. Ще ги платя аз! Ще ги плата, ама когато цъфнат налъмите! Изедник!
Бай Иван стигна до входната врата, след няколко опита успя да отключи и тихо се промъкна в антрето. Не се притесняваше, защото половинката му отдавна не го чакаше на вратата.
Запали лампата и застина. На пода точно пред него имаше чифт налъми. Истински дървени налъми, каквито не беше виждал от години. На всичко отгоре, отгоре им растяха странни непознати цветя.
Бай Иван премигна, после се ощипа жестоко, но налъмите не изчезнаха. Взе единият, вдигна го пред очите си и го разгледа внимателно. Истински беше и цветята бяха истински. Дори изпълваха антрето с ароматът си.
Бай Иван се втурна в стаята и събуди половинката си.
-Пенке! Пенке бе! От къде се взеха тези налъми в антрето? Виж ги бе, даже са цъфнали.
-Какви налъми бе Иване? Пак си се натряскал и говориш глупости. Я лягай, че утре пак ще спиш в работата. Цъфнали били налъмите! Голямо чудо!
-Ама Пенке! Нищо не разбираш! Налъмите цъфнаха! Аз цял живот повтарям, че ще свърша нещо, когато цъфнат налъмите и ето, че цъфнаха. А сега какво ще правя?
- Ще свършиш ти някаква работа. Ще свършиш, ама когато цъфнат налъмите!- промърмори Пенка и се обърна на другата страна.
В следващият момент скочи и хукна към антрето.
-Цъфнали са! Наистина са цъфнали!- извика тя и се засмя.
-Какво се смееш? –намръщи се бай Иван.- Сега цял живот трябва да слугувам на другите.
- Не зная за другите, но първо ще свършиш, каквото си обещал на мен. Първо още сега ще измиеш поне веднъж съдовете. След това искам да се премести гардеробът, дето си ми обещал от три години. После, ще свалиш празните бутилки в мазето и ще го подредиш. Ще смениш и крушката, че от три месеца е изгоряла. Утре още преди работа искам да нацепиш и прибереш дървата от двора. След работа започваш с тупането на килимите.
-Ама, Пенке бе!- проплака бай Иван и се събуди.
Беше заспал на стълбите, прегърнал нечия обувка. Захвърли я, отърси се и се ухили до ушите.
-Ще свърши бай ви Иван някаква работа! Ще свърши, ама когато цъфнат налъмите!

Медии ли са блоговете?

Няма начин да не сте попадали на обсъждания на дебатът, започнат в Капитал - Медии ли са блоговете?
Коментира се много и се превърна в говорилня. Дебатът продължава с нови и нови участници.
Мисля, че и изборът на Капитал за защитници на основната теза е погрешен. И Иво Инджев и Боян Юруков са известни и популярни в блогосферата и разглеждат нещата от една гледна точка, въпреки различните тези. В България и в света обаче, по-голямата част от блоговете, по една или друга причина не се радват на популярност. Никой не знае колко са, а всеки ден се появяват нови и изчезват съществуващи.
За по-голямата част от тези български блогове, подобна дискусия е излишна. Водещи те ги, биха се изсмели на твърдението, че това, което е в техните блогове е информация. Също биха се изсмели и на твърдението, че променят света с блоговете си. Такова нещо може да твърди човек, който чете не повече от десетина блога и си мисли, че с тях светът свършва. Тези хиляди малки блогове, просто не се интересуват от подобна дискусия.
Според Уикипедия спорът е излишен. Там блоговете са изброени, като вид медия. Обобщава се и край.
Проблемът е друг. Говори се за блоговете, като нещо фиксирано, което може да се разглежда общо, а те не са. Различни са и като съдържание и като цели. Нещо повече, блоговете може да се променят във времето, както хората, които го водят. Няма начин да се сложат в една кошница и това им е най-хубавото.
Дискусията е излишна, но поводът за дискусията е сериозен. Да има или няма регулация на блоговете?
Мисля, че някаква регулация на блоговете би била полезна. Не от гледна точка на контрол въпреки, че в някои сфери контролът също би бил полезен. Преди да започнете с протестите срещу контролът, нека изясня, какво имам в предвид.
Един доброволен режим на регистрация, би бил полезен за някои категории блогове.
Например една регистрация на блоговете, чиито автори се опитват да са журналисти и признаването им за такива, би им открило допълнителни възможности, а и защита.
Друга сфера, в която може да има полза е за блоговете, които публикуват авторски материали. Знаем, че копирането на материали става все по-редовна практика. Цели сайтове се пълнят с копирани материали, а администрацията им подкрепя негласно подобно поведение. Ако блог стане жертва на кражба, единственото което може да направи, е да потърси съчувствие от колегите си. Получава го и понякога шумът е достатъчен, но по-често не е така. За съжаление някои от „колегите” му също не се свенят да копират безразборно. В тази област нещата също не да регулирани.
Сещам се и за още нещо. Част от хората се опитват да печелят от блоговете си. Печалбите са смешни, но за сметка на това сложността на деклариране и узаконяване на тези приходи, прави повечето от тях нарушители. Едно облекчаване в тази област би било полезно.
Това са само примери, но сигурно има и други области. За да е ефективна, блоговете трябва да получават реална полза от тази регистрация и тя да е доброволна. В противен случай, тя няма да е нито успешна и нито полезна. От значение е и каква ще е цената, защото знаем, че безплатен обяд няма.
Има, обаче нещо, което блоговете няма как да изгубят. Това е свободата си. Никаква цензура не може да я победи, защото блоговете не са нещо еднородно, не се правят по схема и не могат да се вместят в такава.
Свободата и различията са най-ценното, което имат и то ги отличава от медиите. Ако го ги загубят, дискусията отново ще е излишна. Блоговете вече ще са медии.

Дядо и ряпа

В едно малко селце живеели баба и дядо. Имали си къщичка, градинка. В градинката куче и котка, а в къщичката мишка.
Имали си всичко, от което се нуждаели и живели щастливо и спокойно.
Всяка година дядото садил в градинката ряпа. Раждало се достатъчно за двамата с бабата, че и оставало за продан.
Една година обаче, от влагата ли, от слънцето ли или от торенето, ряпата пораснала огромна. Дядото и се радвал, като на малко дете.
Дошло време за вадене на ряпата. Дядото запретнал ръкави, навел се и дръпнал, но ряпата не помръдвала. Починал малко и пак опитал, но със същият резултат. Цял час се мъчил и пот текло от челото му, но не можал да я помръдне.
Слънцето се качило високо и от къщичката излязла бабата. Сложила очилата и седнала на пейката под асмата да плете.
-Бабо, бе! Я ела да помогнеш, да извадим ряпата.- помолил дядото.
-Абе да помогна, защо да не помогна.- погледнала го над очилата бабата.-Ама не става така. И по телевизията казаха- всяко нещо трябва да се прави по програма. План трябва да има! Аз сега ще отскоча до съседката на кафе, но ще мисля и като се върна ще седнем и ще нахвърляме една програма.
Дядото се опулил, а после навил пак ръкавите и се заел да вади ряпата.
-Дядо, какво правиш?- се чуло гласчето на внучката му.
-Как какво? Ряпа вадя. Ха ела дядовото, да помогнеш.
-Ама дядо бе! Това не е ряпа, като ряпа. Чисто ГМО си е! Я да погледна първо Гугъл, какво казва. Ако има начин да се извади ряпата, там ще го пише.
-Така -така!- обадило се и кучето. –ГМО си е в най-чист вид.
-Я престани да умуваш, ами ела тук да помогнеш!- смъмрил го дядото.
- Аааа! Не става! Аз водя природосъобразен живот и съм дал клетва да уважавам всяко живо същество. След половин час отивам на площада, за да протестирам срещу дискриминацията на животните. Довечера пък ще ходя на прайд.
Дядото се хванал за главата, но нищо не казал. Влязъл в къщата и измъкнал котката.
-Не ме интересува, какво мислиш и да не съм чул и дума! По цял ден се излежаваш, но сега ще ми помогнеш за ряпата.
- Няма да стане!- изсъскала котката.- Че защо да ти помагам? Аз ряпа не ям. Който яде да си я вади! Я хвани по-добре мишката.
-Мишката, та мишката. Все мен най-малката ме карат да работя.- изцвърчала мишката.- Няма пък да работя повече! Изнасям се от тази къща!
Дядото махнал с ръка, помъчил се още малко, пък взел че седнал на сянка.
-То се е видяло, че няма да извадим ряпата, ама догодина ще садя тиква. Сам ще си я садя, сам ще си я бера, сам ще си я варя и сам ще си я ям!
-А бе съседе, там ли си?- чул се глас зад оградата.- Я ела да помогнеш малко. Тази година садих тиква и е станала огромна. Не мога сам да се справя.
-Не става съседе, не става! Да беше преди години щях да ти помогна, ама днес не. Днес всеки гледа само неговата работа. Аз съм садил ряпа, ти тиква. Всеки да се оправя сам. Пък догодина, като садя тиква, тогава ще му мисля.

Нощ

Луната се скри зад облак и Принцът забави крачка. Не виждаше нищо и колкото и да се взираше напред, в тъмнината не се виждаха светлините на жилища.
Отново беше сбъркал пътя. Постоянно го правеше. Колкото и да проучваше предварително картите, краката го отвеждаха на непознати места.
Въздъхна и внимателно преценявайки всяка стъпка излезе от пътя. Веднага се блъсна в стъблото на голямо дърво. Приседна до него, и ръката му потърси нещо за ядене в торбичката. Не намери нищо и отново въздъхна.
-Денят ти е бил тежък.- чу се нежен женски глас в тъмното.
-Да, тежък беше, но съм имал и по-тежки.- отговори Принцът и се опита с поглед да пробие тъмното, но не успя.
-И аз- отговори гласът.- Вече година обикалям по пътищата. Замръквала съм къде ли не. Вървя, вървя, вървя.
-Вървим и откриваме все нови градове и царства. Търсим различното, но навсякъде е еднакво.
-Да, градовете, царствата, хората. Еднакви са, най-вече хората. Добри и лоши, но ако останеш и ги опознаеш разбираш, че са еднакви.
-Хората... Не се ли страхуваш в тази тъмна нощ. Има и много лоши хора. Срещал съм.
-Не си страхувам. Лошите се чувстват най-добре, там където има много хора. Тук няма никого, освен теб.
-Да, няма никого. Всъщност лошите хора са малко. Повече са странните. Преди месец бях в една страна, където живееха само Принцеси.
-Аз пък попаднах на страна само с Принцове. Принцесите ги нямаше и в цялата страна бях само аз.
-Сигурно си се чувствала, като кралица сред толкова Принцове?
- Амии... Те бяха влюбени в себе си. Канеха ме на балове и лов, но не търсеха принцесата, а отражението си в огледалото.
-Също, както в страната на Принцесите, където бях. Една не харесваше носът ми, друга дрехите ми. Разпитваха ме по цял ден, но говорехме не за мен или тях, а за Принцът от мечтите им.
-Смешно нали? А Принцовете търсеха Принцесата. Попитах ги как изглежда, но никой не можа да ми отговори. Щели да я познаят когато я видят.
-А Принцесите казваха, че сърцето им щяло да познае Принца. Оставих ги да чакат и продължих напред.
-Аз също... На къде си тръгнал сега?
-Не зная. Просто вървя и вървя. Мога да отида където поискам, но не зная къде е това. Не зная какво искам.
-Искаш ли утре да продължим двамата? И аз не зная, на къде да вървя.
Луната се показа за миг и Принцът видя до себе си неясен силует, облегнал се на дървото.
-Искам!- отговори.- Скучно е, когато човек върви сам. Нека сега поспим, а утре ще тръгнем. Няма значение на къде. Навсякъде местата и хората се оказват накрая еднакви. Лека нощ!
-Лека нощ!
Луната се скри отново, но Принцът не можа да заспи.
-Спиш ли вече? Трябва да ти призная нещо. Аз не съм Принц...
- Глупаче си ти! Да не помисли, че аз съм Принцеса?- чу в отговор смях.- До утре! Когато слънцето изгрее ще тръгнем на път.
- Да! Ще тръгнем заедно и ще търсим. Мисля, че вече зная какво търся- ДОМ.
-Лека нощ , Принце!
-Лека нощ, Принцесо!

Ще кажа на батко!

Лятото настъпи и животните в Старата гора, по цял ден прекарваха, край поточето. Само там жегата беше поносима, а и все се намираше нещо, което да наруши скуката. Лъвът със семейството му бяха на почивка и всеки си правеше, каквото поиска. Цареше лениво безвремие.
Една сутрин, Вълкът тъкмо беше тръгнал към сборния пункт и гледа насреща му заек. Дребен такъв с дълги уши- истински заек.
Вълкът потри очи, после се плясна по бузите, а накрая и се ущипа, но заекът си беше там.
-Ааа... Ти какво правиш тук, бе? Аз нали те изядох още миналата година? Че котките имат девет живота знаех, но зайците не знаят този номер.
- Изял си ме бил! Ти да не си луд, или жегата те е напекла. Може да си изял друг заек, но мен никой не може да ме изяде!- наежил се Заекът.
-Аха! Значи не сънувам и това срещу мен е вечерята ми.- засмял се Вълкът.- Само трябва да реша от къде да почна.
- Започни от опашката! – услужливо предложил Заекът.
-Че защо от опашката?- усъмнил се Вълкът.
- Така трябва! Първо опашката после ушите. Брат ми, когато хване някой, който ме е закачал, така прави. Първо му откъсва опашката, после ушите и чак накрая главата. Ех, юнак ми е той! Не мога да се меря с него, нито на ръст, нито на сила, нито на ум. Хайде де, Вълчо започвай! Докога ще те чакам?
- Ааа... Нещо не съм гладен. – отговорил Вълкът. Не вярвал на Заекът, но пък ако било истина, не си заслужавало неприятностите.-Пък и защо да те ям. Ти си толкова добър и приятен Заек. Искаш ли да те заведа до поточето и да те запозная с другите.
-Може!- засмял се Заекът.-Може, но нещо ме болят краката. Би ли ме занесъл до там? Моля! Пък аз, ще те похваля на батко.
Вълкът изръмжал, почесал се по главата, но решил да не рискува и със Заекът на гръб, потеглил към поточето.
Цял месец Заекът , командвал гората, а един ден просто си тръгнал, без дори да се обади.
Седмица след това, една сутрин край поточето се появил друг Заек. Дребен такъв с дълги уши- истински заек.
-Извинете! Кой от вас е Вълкът? Брат ми ми поръча да пратя много поздрави на този учтив господин, с добри обноски. Каза, че ако имам нужда от нещо, да помоля него.
Животните се вцепенили за момент, а после избухнали в смях. Само вълкът не се смеел.
-Аз съм вълкът. Аз съм този учтив добряк, а ти ще си моята вечеря. Не защото обичам заешко, а защото сега цяла година, всички ще ми се смеят. Избери си от къде да започна да те ям!
- Започни от опашката! – услужливо предложил Заекът.
-Че защо от опашката?- засмял се Вълкът.- Да не би да имаш брат, голям, силен и умен? И когато този твой брат ме хване, първо ще ми откъсне опашката, после ушите, а накрая главата.
-А, не!- махнал с ръка Заекът. – Нямам други братя, но тъстът ми така направи с един, който ме заплашваше.
Вълкът почервенял от гняв, но тъкмо да се нахвърли върху Заекът, се чуло басовото ръмжене на Лъвът. Бил се прибрал от почивката.
-О! Виждам, че вече сте се запознали със зет ми. Добро момче е, ама е малко слабоват. Умори се от пътя. Вълчо, защо не вземеш да го поносиш до пещерата. Ха така!

Ден на благодарността

Беше есента на 1621 година. Племето на индианците Уампаноаг, тъкмо беше прибрало реколтата от царевица. Тази година се случи богата и ги чакаше лека зима.
Както всеки ден в края на деня, цялото племе се събираше заедно и загледани в залеза си разказваха стари истории. Тази вечер, обаче спокойствието им беше нарушено. Трима странни мъже влязоха в селото и се приближиха до вожда. Индианците не се учудиха, а поздравиха учтиво пратениците на пилигримите.
-Привет, вожде !- изрекоха в един глас странниците и се поклониха.-Нашият губернатор, кани теб и цялото ти племе на пир. Прибрахме първата реколта. Искаме да ви благодарим за помощта през миналата зима. Да благодарим за семената, които ни дадохте и че ни научихте да се грижим за тях. За дрехите и храната. За всичко. Заповядайте на нашето скромно тържество утре вечер.
- Няма нужда да благодарите!- махна с ръка вожда.- Помогнахме ви, защото така трябваше. Човешки същества сте, а ние и животно в беда не бихме оставили.
-Ама не може така, вожде! Там, от където идваме е задължително да помниш направеното добро и да се отблагодариш подобаващо. Така, че молим ви! Елате на нашето малко тържество. Дори сме го кръстили Ден на благодарността. За да се помни винаги.
-Е щом обичаите са ви такива, ще ги уважим.- отвърна вождът- Ще дойдем на празненството. Ние също обичаме празненствата.
-Чудесно! –зарадваха се пратениците.- Много се радваме, че ще дойдете, но....
-Има малък проблем.- снишиха глас пилигримите.- Реколтата ни е доста слаба и не знаем, дали ще можем с нея да изкараме зимата. Ще може ли, когато идвате да ни донесете малко храна. Ще ви бъдем вечно благодарни за това. Освен това, само с царевица не се живее и губернаторът помоли, ако имате възможност да донесете и малко сушено месо. И с дрехите сме зле, а вашите жени шият толкова добре. Може ли да ни помогнете и за това? Ние сме народ, който не забравя стореното добро и винаги се отблагодаряваме за него. Благодарим предварително!
-Ама стига с тези благодарности!- ядоса се вождът.- Казах ви, че ви приехме за наши братя и ще ви помогнем с всичко, което можем. Правим го защото така е редно, а не за благодарност. Ще дойдем на вашият празник и ще донесем всичко, което поискахте. Но той няма да е Ден на благодарността, а Ден на приятелите. Приятелите не се нуждаят от благодарности. Аз, казах!

На другата сутрин тримата пилигрими мълчаливо се прибираха, към домовете си.
-Странни хора!- обади се най-възрастния.- Странни, но добри.
- Така е!- отговори най-младият. – Толкова много направиха за нас, а не приемат дори и благодарността ни. Ние няма да го забравим. Ще намерим начин, да им се отблагодарим!

Празникът премина и скоро земята се скова в лед. Пилигримите прекараха тази зима по-леко, но напролет се оказа, че се изяли всичко. Дори и семената предназначени за посев. Срам не срам, губернаторът изпрати отново тримата пратеници при индианците.
-И да им кажете, че никога няма да забравим. Ще им бъдем благодарни за вечни времена!
Когато пратениците пристигнаха в селото, се учудиха на тишината. Никъде не се виждаше движение и само вятърът носеше облаци прах между шатрите. Пред шатрата на вожда седеше направо на земята стар индианец.
-Какво е станало тук? Къде са хората, старче?- попитаха пратениците.
-Мъртви са! Болестта ги покоси всички. Непозната болест. Някои казваха, че вие сте я донесли от вашият свят. Само вожда до последният си дъх, не се съгласяваше: „Такива добри хора, които благодарят дори и затова, за което не е нужно,-казваше той -не могат да причинят вреда.” Но вече е късно да търсим причините. Племето го няма.
-Съжаляваме, страче! – наведоха глава пилигримите, но след малко се сетиха за нещо.- А да ви е останала някаква храна и семена за посев? Ще са ни много полезни и ще ви бъдем вечно благодарни.
- Всичко вече е ваше.- промълвил старецът и посочил с ръка някъде напред.

Тримата пилигрими се връщали мълчаливо към селото си, натоварени с провизии.
-Ех, добри хора бяха!- обадил се най-старият.
-Добри, но странни. Така и не разбрах, защо все се дърпаха и не приемаха нашата благодарност.- допълнил вторият.
- Е, тяхна си работа, но вече ги няма. – допълнил най-младият.- Само се чудя, сега на кого да благодарим, за това което получихме?

Покер

Дяволът се събуди в лошо настроение. Главата го болеше, а вратът му се беше схванал накриво. Погледна се в огледалото и се ужаси. Носът му беше по-червен и от очите, а торбичките под тях се сливаха с бузите.
-Никога повече алкохол! – се зарече Дяволът.
Взе си душ, избръсна се, а после отвори хладилника. При вида на храната, стомахът му се сви и след кратък размисъл отвори една бира. Отпи и се оригна шумно, а след това пусна телевизора по навик.
Погледът му се спря на купчината писма, които слугата му беше подредил на купчинки бюрото му. Хвърли всички сметки в кошчето. Последваха ги рекламните брошури и писмата на почитателки. По-внимателно прегледа поканите. Куцо и сакато, получило малко власт или слава, го канеха на пиршества или просто на чай. Презираше ги, но някои от тях в желанието си да се правят на аристократи, го разсмиваха. Виж смехът Дяволът обичаше.
Бръкна в купчето и избра една покана. Министър председателят на Banania Republic, го канеше на покер тази вечер.
Дяволът се усмихна. Харесваше покерът, не защото винаги печелеше, а защото хората, когато слагаха маските си мислейки, че блъфират, му разкриваха неподозирани неща за тях.

Домакинът беше едър мъж със самочувствие, а вечерята беше превъзходна. Не ставаше, обаче за играч. Блъфираше винаги, но интересът му към реакцията на околните, го издаваше. Само за час Дяволът му прибра всичко и тъкмо се накани да си ходи, когато домакинът предложи Banania.
На Дяволът страната не му трябваше, но пък играта си е игра. Спечели и нея и самодоволно запали пура. За негова изненада, политикът не се трогна въобще, а хилейки се и той запали пура.
-Загубихте страната си, а сте весел? Кога ще си получа печалбата, Сър!
-Хе, хе! Няма печалба, Сър!
-Искам си печалбата, иначе ще се дуелираме, Сър!
-Ама пич, ти от небето ли падаш? Няма печалба! Няма я Banania, от доста време. Всеки, който дойде на власт, я проиграва на покер. Не вярвах, че на този свят е останал глупак, който ще се върже. Наздраве, Сър!

Дяволът се събуди в лошо настроение. Главата го болеше, а вратът му се беше схванал накриво. Погледна се в огледалото и се ужаси. Носът му беше по-червен и от очите, а торбичките под тях се сливаха с бузите.
-Никога повече алкохол! – се зарече Дяволът.