Мостът на въздишките

Някъде високо в подножието на планината, там където сред скали покрити с вечни снегове, се раждат реките, има един каменен мост. Никой не знае, кой го е построил и кога.
Времето е сложило своя отпечатък, но моста още стои. Рядко човек озовал се случайно там, преминава по клатещите се каменни блокове. Пристъпва бавно и внимателно, без да поглежда надолу, след това с бързи крачки продължава по пътя си, дори без да благодари на неизвестния строител. Продължава напред и шумът на реката, под моста бавно заглъхва в далечината. Пътникът дори не разбира, че моста не е обикновен. В основете му старият майстор е вградил две въздишки. Шумът от реката, често ги заглушава, но понякога те се удрят в сводовете и ехото ги поема. Понася ги към върховете, а след това се спускат надолу, докато се загубят в гъстата борова гора.

Някога преди много време, на брега на реката, точно там където е мостът днес, седял един принц. Стоял от часове, гледал водата, но не виждал нищо.
Преди час си бил тръгнал от замъка, в подножието на планината. Там живеела най-красивата принцеса на света. От години много принцове се състезавали за ръката и. Всеки ден, някой отчаян принц си тръгвал, а друг пристигал изпълнен с надежда.
Тук не било както в другите замъци. Принцовете не оспорвали ръката на принцесата в тежки изпитания и рицарски битки. Принцесата била решила да се омъжи само за принц, който спечели сърцето и. Посрещала всеки от новодошлите с усмивка. Говорили за всичко, танцували на баловете в замъка или разхождали се в красивата градина. Всеки принц имал месец да спечели сърцето и.
Досега никой не бил успял и всички принцове били отпратени от замъка.
Принцът въздъхнал тежко и водите на реката понесли въздишката му надалеч. Днес изтичал и неговият месец, но той не дочакал отговора на принцесата.
-Ех! – въздъхнал Принцът.- Прекрасен месец прекарах и никога няма да го забравя, но всичко свърши. Не ме хареса принцесата, иначе досега щеше да ми го каже. Тръгвам си, но никога няма да я забравя. Сърцето ми остава тук завинаги.
-Ех! – над реката се понесла друга въздишка.
Принцесата била на съседния бряг, но не поглеждала встрани.
-Ех! –въздъхнала отново тя.- Изчезна принца. С години го чаках и мислех, че ме харесва, а той избяга. Не ме хареса, но аз никога няма да го забравя.
Реката поела въздишките на двамата, смесила ги и ги разделила, а после планинското ехо ги блъскало дълго от връх на връх. Когато въздишките се върнали пак на мястото, принца и принцесата ги нямало вече.
Може би тогава в този пуст край е минал строителя на моста. Намерил е въздишките и ги е поставил в основата на моста, за да напомнят историята за вечни времена.
Може би, но е избрал неподходящо място. Реката ги заглушава, а малкото пътници, които минават, бързат да прекосят тесния мост и да продължат напред. Не чуват въздишките и никой не помни историята. Всеки бърза към своите грешки и въздишки.


.

6 коментара:

  1. :) Страхът да не загубят често пречи на хората да видят, че вече са спечелили ...
    Но няма да се губя в размисли, издават ли шум падащи листа в безлюдни гори.:)

    ОтговорИзтриване
  2. Понякога, когато губиш - печелиш! Но не го виждаш веднага! Пожелавам ви по-малко въздишки и повече усмивки:)))

    ОтговорИзтриване
  3. Красиво е ... Наистина ме трогна . Толкова романтично и толкова тъжно ...

    ОтговорИзтриване
  4. Аз пак да попитам , ти кога ще издадеш един сборник?
    Текстовете ти са толкова въздействащи,че трябва много, наистина много хора да ги четат :)

    ОтговорИзтриване
  5. @Кръстю , и всички са различни:)
    @Gloxy-Floxy , мисля че шум винаги има. Дори, когато няма кой да го чуе.
    @Zvetanka Shahanska , има от всичко. Животът е пъстър и всеки ден носи нещо различно. Ако няма въздишките, няма как да оценим усмивките.
    @xabiba ,благодаря.
    @Lili , е пък аз ще се повторя:) Не изпитвам нужда да видя текстовете си на хартия. Има и нещо друго- страх ме е, че ако някой ден приема прекалено сериозно това, което пиша, изворът ще пресъхне:)

    ОтговорИзтриване