Владетелят на времето

Владетелят на Времето, седеше зад масивното бюро и замислено наблюдаваше страната конструкция пред себе си. Отново нещо се беше разместило отново. Знаеше какво е, но не се случваше за първи път и търсеше причината. Една минута, незначително късче време, упорито не искаше да застане на определеното и място. Владетелят на Времето внимателно я побутна с пръст, и тя застана където трябваше. Всичко беше наред, поне до следващата изненада.
Погледна сложната плетеница пред себе си и въздъхна. Преди години, когато разбра, че може да командва Времето, то беше обикновена нишка. Намери я пред прага си, докато един ден отегчен наблюдаваше залеза. Реши, че е обикновен конец, взе го и без да се замисли, започна да го навива около пръста си.
Тогава светът около него, внезапно се промени. Светлината изчезна, а след това всичко започна да трепти, като екран на развален телевизор. За части от секундата се появяваха и изчезваха познати и непознати картини, надникваха странни създания от непознати светове.
Владетелят на Времето замръзна. Не се уплаши, защото осъзна, причината за всичко. Разгъна и изправи нишката, а след това внимателно се вгледа в нея. Тя не беше цяла, а съставена от малки късчета, които дори не бяха свързани едно с друго.
Това беше Времето и той можеше да го променя, както пожелае. Дори не се учуди, откъде и защо знае това. Сякаш винаги го беше знаел и можел. Вдигна очи към Слънцето, от което беше останал само един самотен лъч, озаряваш небето в кърваво червено и се усмихна.
-Жалко, че залезът свърши! Ще трябва да чакам до утре, за да го видя отново.
Владетелят на Времето се огледа и видя едно момче на десетина години. Лицето му беше тъжно и Владетелят, поиска да направи нещо за него.
-Искаш ли да видиш пак залеза? Още днес? Още сега?
-Да разбира се, но не е възможно.
Владетелят на Времето се усмихна и премести една частица от нишката на Времето. Залезът започна отново и усмивката се върна на детското лице. Двамата останаха мълчаливи, с очи приковани от гледката и тази вечер залезът се повтори още няколко пъти.
На другият ден, пред дома на Владетеля на Времето се беше извила дълга опашка от хора. Чакаха търпеливо, единично или по двойки и всеки носеше своето желание и надежда.
-Може ли да се върнем една година назад? – пристъпи млада двойка.- Тогава бяхме щастливи, но нещо се счупи. Може би ако сега се върнем, ще разберем причината и няма да повторим грешките си.
-Бих искал вече да съм голям! Може ли да отида в бъдещето след няколко години?- изпъчи се наперено хлапе. –Омръзна ми постоянно да ми казват, че съм малък.
-Може ли....
Хората пристъпваха един след друг, а Владетелят на Времето, ги посрещаше с усмивка и изпълняваше желанията им. Изслушваше молбата, а след това внимателно преместваше, частица от нишката и хората изчезваха. Отиваха в избраното време и може би там бяха по-щастливи.
Нишката на Времето, се променяше с всяка намеса и ставаше, все по-сложна, но Владетелят, не се притесняваше. Помнеше мястото на всяко късче и можеше да го контролира. Разбра, че за това дори не трябва дори да го докосва, но преместването с ръка беше по-зрелищно, а той беше малко суетен.
Хората идваха и идваха, а опашката се виеше и губеше някъде отвъд хоризонта. Ако някой недоволстваше, или се опитваше да се пререди, опашката забръмчаваше, като разтревожен мравуняк. Владетелят на Времето спираше работа, вдигаше поглед напред и спокойно питаше:
-Може би, някой иска да ме смени? Да свърши това, което правя? Нека дойде и опита, а аз ще отида да почина поне за час.
Редицата се укротяваше и всеки звук замлъкваше. Към Владетелят пристъпваше следващият и смирено питаше:
-Може ли?
-Разбира се!- посрещаше го с усмивка Владетелят.

Телефонът на масата зазвъня. Владетелят на Времето, се сепна и замръзна тревожно. Скочи и протегна ръка към конструкцията на Времето. Светът наоколо замръзна, защото беше спрял Времето. Втурна се по стълбите към горния етаж, без дори да забележи, че непокорната минута, отново беше променила мястото си. Изруга постелката, която за пореден път се плъзна под краката му и се зарече, да я махне когато може. Трябваше да го стори отдавна, но все не оставаше време.
На подредената за вечеря маса, жена му го чакаше търпеливо, но той изпита угризения. Погледна часовникът на стената и наведе глава:
-Извинявай! Отново закъснях, но Времето.... Изтича през пръстите, като пясък. Смешно, нали? Мога да променя Времето на цялата Вселена. Мога да го усуча и вържа на възел. Мога да променя съдбата на всяко живо същество, а съм безпомощен да контролирам своето Време.
-Няма нищо. Не се сърдя и ме интересува само Времето, когато сме заедно. Сега, в този миг е нашето Време. Не искам да го контролирам. Не искам да го променям. Искам просто да го изживеем заедно. Нашето Време, когато всичко наоколо спира. Ела....

3 коментара:

  1. Хубав разказ. Но ме подсеща за това :-)

    ОтговорИзтриване
  2. :) Наистина много хубав разказ.
    Времето, което не съществува.

    ОтговорИзтриване