Давид и Голиат

-Добре!- въздъхна Давид. -Щом всички сте на това мнение, ще го направя, но наистина ли аз съм най-достоен? Ами не може ли...
- Стига си мърморил!- прекъсна го рязко цар Метусалем.- Вече го решихме. Отивай да спиш и си почини добре! Утре е твоя ден.
От седмица градът беше обсаден от вражеска войска. Водеше я огромния Голиат, пред чиято сила всички прекланяха глава. Нямаше живо същество на земята, което да му се противопостави. Можеше с голи ръце да убие цял прайд лъвове, а с един удар да повали и слон. Твърдеше, че на вечеря изяжда цял бивол, но всички знаеха,че лъже. Всъщност биволите бяха два, а и тайно си дояждаше в малките часове.
Крепостта нямаше никакъв шанс и преди два дни Голиат им изпрати ултиматум. Предлагаше изходът на битката да се реши в пряк двубой, между него и представител на защитниците. Срокът изтичаше утре, но никой не желаеше да се изправи срещу великана.
На днешния съвет, след дълго умуване и безброй предложения се спряха на Давид. Той не беше въодушевен, но нямаше избор.
-Добре, де!- не се предаваше Давид.- Защо, не излезе някой от воините. Ето, военоначалникът Рамзес, е преминал през хиляди битки. Сигурен съм,че ще се справи по-добре.
-Млък!- изрева Рамзес. - Царят ти даде заповед. Освен това, аз съм нужен тук, за да организирам отбраната на крепостта. Ако загина ще настъпи хаос. Нужен съм, за разлика от теб.
-Ами тогава пратете някой от старците. Те са изживели живота си, а аз тепърва го започвам.- проплака Давид.
-Виж, глупако!- засмя се Царят.- Обсъдихме и този вариант. Преценихме всеки човек тук и се оказа,че по-безполезен от теб няма. Така,че ако не искаш да загинеш още днес, отивай да се подготвяш за утрешния двубой.
Давид наведе глава и излезе. Не мигна цяла нощ, кроейки планове за бягство, но беше строго пазен и нямаше шанс. На другия ден отвориха портите и го изхвърлиха, срещу вражеската армия. Пред нея скръстил ръце на кръста стоеше Голиат, превивайки се от смях, наблюдавайки жалката фигура на Давид.
Отчаят Давид, се наведе, взе един камък и го захвърли напосоки. Камъкът описа дъга и удари огромния воин по челото. Смехът му прекъсна внезапно и той се строполи, разтърсвайки земята.
-Не бях аз! Не беше нарочно! Не ме убивайте, моля ви. Помощ!
Давид така и не разбра,че ръцете, които го тупаха по гърба, не бяха на вражеските воини. Тупаха го неговите съграждани в знак на благодарност. Уплашени и без водач, нашествениците, се бяха пръснали в бяг.
От този ден, животът на Давид се промени. Той и преди не правеше нищо, но за това получаваше само ругатни. Сега нещата се бяха различни. Всеки жител на града, го посрещаше с усмивка. Канеха го на пирове и сватби, а много от новородените деца бяха кръстени с неговото име. Нямаше жена, чието сърце да не трепваше, само при споменаване на името му. Нямаше мъж, който да не жадуваше да има честта, да седне на неговата маса в кръчмата и след това, да се похвали на всички. Дори цар Метусалем, поне веднъж седмично го канеше на обяд, искаше съвети за държавните дела и го отрупваше с награди.
Давид свикна лесно със славата. Свикна на всяка негова дума и жест, да се отзовават любезни хора, готови да изпълнят поредното му желание. Животът си течеше, скучно и монотонно, докато един ден пред крепостните стени, не се появи нова вражеска войска. Предводителят ѝ беше по-огромен, дори от Голият и още първия ден отправи предизвикателство към обсадения град. Канеше най-могъщия воин на крепостта, да се изправи в пряк двубой срещу него. Цар Метусалем, уплашен изпрати да извикат веднага Давид.
-Виж, Давиде. Отново сме в опасност и се нуждаем от помощта ти. Утре трябва да излезеш и да сразиш натрапника. Той сигурно не знае с какво се захваща. Да има нахалството да предизвика на двубой, човекът който срази с един удар Голиат! Утре ще почувства силата на твоята ръка, а след това ще отпразнуваме новата победа.
-Не става!- отсече Давид. -Утре съм поканен на пир в дома на ковчежника. След това трябва да присъствам и на освещаването на новата къща на първия съветник. Вечерта ще се открива и нов паметник посветен на моя подвиг, на градския площад. Няма начин да обидя всички тези мили хора, заради някаква битка. Между другото, скоро не си ме канил на трапезата си. В петък съм свободен и ще мога да бъда почетен гост тук. А сега ще те оставям. Имам среща с една прекрасна млада жена. Ще ти разкажа, за нея някой друг път.
Давид, приглади косите си и излезе, а цар Метусалем, дълго не можа да пророни и дума. След това, повика слугите и поиска да извадят бойните му доспехи. Прегледа ги внимателно и след това се оттегли да почива. На другият ден трябваше да свърши важна работа. Нямаше кой друг да се заеме с нея. Всички други в царството имаха по-важна работа.

4 коментара:

  1. В някаква далечна връзка ми напомни за "Творящият благо" на Оскар Уайлд, как изцелените от Исус се възползват от даровете му ..., нали съм си неадекватна. :)

    ОтговорИзтриване
  2. @Мисля,че не колкото мен, но не е важно:)

    ОтговорИзтриване
  3. Много умно!Не усущате ли,че става въпрос за Бойко Борисов?Та той е точно днешния Давид!

    ОтговорИзтриване