Рисунки в праха

Някога преди много, много време, в едно царство накрай света живеела една принцеса. Съвсем обикновена принцеса. Красива, умна и чувствителна. Принцеса, която имала очи да види красотата на света и сърце за да и се радва. Ценяла красотата, търсела я навсякъде и я събирала зрънце по зрънце.
Един ден Принцесата, докато се разхождала видяла на улицата малко хлапе. Клекнало в праха, то рисувало с пръчка по земята. Заобиколено било от тълпа, която при всяка нова черта, възкликвала възхитено.
Хлапето не бързало, да довърши рисунката. След всеки аплодисмент, се изправяло и се покланяло на всички страни.
Принцесата се загледала в очертанията в праха и ахнала. Хлапето притежавало талант, какъвто рядко се среща. Рисунката оживявала с всяка нова черта.
Хлапето рисувало роза и принцесата усетила ароматът и. Следващата рисунка била на вълк и когато била завършена, всички чули воят му и тръпки полазили по гърбовете им.
Принцесата останала цял ден край хлапето, а вечерта когато другите си тръгнали, го заговорила:
-Знаеш ли, че имаш невероятен талант, момче?
-Зная, Принцесо!- засмяло се хлапето. -Много пъти са ми го казвали и никога няма да ми омръзне. А ти днес, защо се щадеше с похвалите? Правеше го някак вяло. Нима това, което правя, не ти харесва?
-Харесва ми, разбира се!- изчервила се Принцесата.- Харесва ми много и бях сред най-възторжените ти почитатели. Сигурно, не си забелязал, защото творчеството изисква пълна концентрация.
-Принцесо, аз винаги забелязвам тези неща, но нека бъде твоето. Какво искаш от мен?
-Не искам нищо.- засмяла се Принцесата. -Всъщност искам да ти дам нещо. Бих искала, да те отведа в двореца и да ти предоставя, платна и бои, като на истински художник. Картините ти заслужават, повече от това.
Принцесата показала на хлапето улицата, където вятърът вече бил заличил всички рисунки.
-Освен това, когато се съберат достатъчно картини, ще направим голяма изложба. Ще има хора от цял свят и няма как да не оценят таланта ти.
Принцесата настанила хлапето в двореца. Облякла го в нови дрехи, нахранила го и му дала платна и най-добрите бои, които намерила. Хлапето, обаче не се впечатлило от платната и боите. Бързо се научило да рисува с тях, но картините ставали бавно. Ако на улицата, една рисунка ставала за час, в ателието на двореца, била нужна седмица.
Причината не била в боите. Хлапето по навик, след всеки нанесен щрих, търсело дежурните овации. Ръкопляскането на Принцесата не му било достатъчно и се наложило да поканят в ателието и други хора. Това го успокоило, но постоянно мрънкало, че овациите, не били достатъчни.
Минал месец и накрая, картините за новата изложба били готови. Принцесата поканила хора от цял свят. Дошли царе, художници и най-обикновени хора от цял свят. Нямало човек, който да не се възхити от рисунките и всеки искал да има такава за себе си. Хлапето било обсипано с внимание и дори за миг, не оставало само. Всеки искал да докосне ръката създала тези чудеса. Похвалите не преставали, а идвали нови и нови от целия свят.
Минал обаче месец и хората забравили изложбата. За да направи втора, хлапето трябвало да започне отново да рисува. Опитало но не успяло. Липсвали му аплодисментите, а тези на Принцесата, вече не му били достатъчни.
Един ден просто си тръгнало от двореца. Отишло на улицата и скоро около него се събрала старата тълпа почитатели, а се присъединили и нови.
Хлапето рисувало по цял ден. Поставяло поредната черта в праха и усмихнато посрещало овациите. След това небрежно прокарвало пръчката по земята, за до очертае следващата черта.
Харесвала му улицата, защото тук аплодисментите никога не стихвали. Дори, когато нарисуваното не струвало, тълпата не спирала да го аплодира.
Минали години и хлапето пораснало. Един ден, се огледало и забелязало, че нарисуваното в праха не струва нищо. Опитало отново, но резултатът бил още по-жалък. Потърсило по улицата старите си рисунки, но вятърът ги бил отдавна заличил.
Младият мъж се загледал в тълпата, която не спирала аплодисментите и забелязал, че никой дори не поглежда нарисуваното от него. Хората просто аплодирали по навик. Аплодирали него, а не творбите му. Аплодирали, защото така били свикнали.
Младият мъж, навел глава и си тръгнал, но на другият ден отново отишъл на улицата. С усмивка посрещал аплодисментите и кимал с глава на всеки, но не рисувал. Никога повече не рисувал.

Ами Принцесата? Това е друга история, но тя сигурно продължила да живее някъде там, накрай света. Една съвсем обикновена принцеса. Красива, умна и чувствителна. Принцеса, която имала очи да види красотата на света и сърце за да и се радва. Ценяла красотата, търсела я навсякъде и я събирала зрънце по зрънце.

6 коментара:

  1. :) Случва се на всеки признат творец да аплодират него, вместо творбите му, но не означава непременно, че ще се превърне в тенденция. ... Зависи ...

    Хубава седмица, Влади! :)

    ОтговорИзтриване
  2. Мдаа... Стремежът към слава може и да погуби таланта.

    ОтговорИзтриване
  3. @Gloxy-Floxy , ако свикне да търси само аплодисментите, се случва задължително:)
    @ivo_isa, не таланта, а човека, който го носи:(

    ОтговорИзтриване
  4. Човекът може и да оцелее, но ... без талант ;-)

    ОтговорИзтриване
  5. Много интересно развитие. Славата може да погуби някой, но може и не. Зависи от самия човек. Какво търси всъщност. Поздрави, Влади. Много ми хареса!

    ОтговорИзтриване
  6. Понякога забравяме, че правим нещата първо за себе си, а после за другите

    ОтговорИзтриване