Бълхата

Някога преди много, много време, през десет планини в десета, в едно царство.... Всъщност историята започва не в царство, а на гърба на едно бездомно куче.
Там сред гъстата козина, живеела една бълха. Живеела добре, на топло и сигурно място. Имала добра компания на другите бълхи и винаги била нахранена.
Понякога бълхите скучаели. Ежедневните им занимания, били скучни и за да ги разнообразят, се надпреварвали да измислят нови неща. Бълхите са лишени от въобръжение и всички опити, да измислят нещо ново, завършвали без успех. Тогава се връщали към скучното си съществуване, най-интересното от което била една стара игра. Победител в играта, ставала тази бълха, която успеела да намери идеалното място, да забие челюсти и да накара кучето да реагира най-бурно.
Бълхата, която е герой в тази приказка, винаги излизала победител в тази надпревара. Каквото и за опитвали другите бълхи, когато тя забиела челюсти в кожата на кучето, всички признавали, че е майстор. Дори преданията на бълхите за стари поколения, не се споменавало за толкова способна бълха.
Бълхата се гордеела с необикновената си дарба. Обичала, когато другите бълхи я хвалели и ставала все по-добра.
Един ден толкова се възгордяла, че решила, че кучешкия гръб не е достойно място за нея. Чувствала се призвана за нещо велико и го споделила с другите бълхи.
-Не мога повече да живея тук!- казала тя.- Имам дарба, а тук без предизвикателства, не мога да се развивам. Зная, че съм предопределена за нещо велико, а съм обречена да живея на такова загубено място. Достойна съм за друг живот и ще го намеря. Ако се погледне реално, бълха като мене, трябва да живее на гърба на слон. Само, че по нашите земи слонове няма, което е несправедливост на съдбата.
Другите бълхи я слушали и възторжено ръкопляскали.
-Да! Да! Да! Ти си най-великата бълха на света! Късмет имат слоновете, че не се мяркат наблизо. Или пък може би това не е късмет, а страх, който ги е накарал да избягат в далечни страни. Подли страхливци са слоновете!
Дните минавали, а бълхата все повече се ожесточавала срещу подлите слонове. Заради тяхната страхливост, тя била лишена от полагащата и се порция слава.
Един ден, внезапно наблизо се появил слон. Бълхите пощурели от радост, а нашата бълха без да се замисли, напуснала кучешката козина и се опитала да достигне слона. Само,че след първия скок установила, че слонът е много по-далеч, отколкото изглеждало.
-Бягаш,а! Страхливец! - извикала бълхата. -Стой, защото ще стане по-лошо!
Тя не спирала упорито да скача към слона, но и трябвал цял ден, докато го достигне. Доволна от себе си и разярена се опитала до впие челюсти в гърба на слона, но кожата била прекалено дебела и не успяла. Опитала пак и пак, но без успех. Минал час и силите на бълхата се изчерпали. Освен това била и гладна, а уютния кучешки гръб бил далече. Отчаяна се опитала отново да забие челюсти в дебелата кожа и този път успяла.
Слонът не реагирал, а бълхата ядосана и гладна, се впила още по-силно в него. Така и не разбрала, че това което мислела са кожа, било просто парченце засъхнала кал. В този момент духнал силен вятър и парчето кал, заедно с бълхата се понесли във въздуха. Вятърът ги вдигнал високо, а след това ги захвърлил на земята.
Парчето кал се върнало у дома, но за бълхата настъпили тежки времена. Наблизо нямало гръб, на който да се покачи. Гладна, уморена и отчаяна цяла седмица бълхата подскачала във всички посоки, но без резултат. Когато накрая без сили се отпуснала на земята, като по чудо пред нея изникнал познатия гръб на бездомното куче. Бълхата с отчаян скок успяла да се върне у дома. Намерила удобно място и веднага впила челюстите си.
Кучето подскочило от болка и отчаяно започнало да се чеше, за да се отърве. Другите бълхи усетили, че нещо става и радостно приветствали, нашата бълха. Бълхата била толкова гладна, че не им обърнала внимание. Яла, яла докато се надула като балон. Тогава помахала на другите бълхи и с отегчен глас им казала:
-Родният дом е най-хубавото място на света. Обиколих света, но никъде не видях, по-хубаво. Пътувах много. Първо на гърба на един страхлив и глупав слон, после реших, че е бавно и полетях в небето. Само, че ми стана скучно и реших да се завърна, за да ви видя. А слоновете не струват нищо. Толкова са глупави, че дори не разбират, когато ги ухапеш. Можех да изям един, но реших, че ни си струва, защото вкусът му е неприятен. Видях и хиляди други неща, но нищо не ме впечатли. Може би ще ви разкажа за тях, но някой друг ден. Сега съм щастлива, че съм в къщи, а и вие можете да се гордеете, че сред вас живее най-великата бълха на света. Искате ли сега да се забавляваме? Хайде да играем на „ухапи кучето“. Не е като да ухапеш слон, но пък така ще можете да се включите и вие.

6 коментара:

  1. Бълха, изпълнена със самочувствие, хи-хи-хи.
    Обаче накрая облича неуспеха си в хвалби и ... "Home, sweet home"!

    ОтговорИзтриване
  2. Хареса ми. :-)
    Предполагам, че бълхите са лишени от въоБражение?

    ОтговорИзтриване
  3. @plamenshopov , да само там можеш да се реализираш напълно.
    @Wild cat ,малко или много всички го правим:)
    @Емо, да но слоновете са малко. Иначе ме е страх да си помисля, какво ще стане:)
    @ivo_isa , много хора също, то може би без това се живее по-добре. По-лесно със сигурност:)

    ОтговорИзтриване
  4. Имах предвид това:
    "...Бълхите са лишени от въоръжение и всички опити, да измислят нещо ново, завършвали без успех...."

    ОтговорИзтриване