Апетит

Един ден животните се събрали на приказка край реката. Разменили си последните клюки, разказали си кой какво е правил предишния ден и от дума на дума започнали спор.
Спорът не бил по някой важен за света или гората въпрос. Животните не коментирали такива въпроси. Знаели,че не могат да променят важните неща и се задоволявали, само с тези, които зависили от тях.
Този ден спорът бил по една незначителна тема, но се включили всички.
Спорът бил за Храната. Всъщност не за самата храна, а за това кой може да изяде повече.
-Не, че се хваля, но мога за изям всички гъби в гората.- похвалил се Таралежът.
-Аз пък, ако имам цяло поле с моркови или зеле, ще се справя и още ще искам.- наежил се Заекът.
-Аз пък, мога да изям всичкия мед на света и няма да се нахраня.- замечтано присвила очи Мечката.
-Стига с тези глупости!- изръмжал Вълкът.- Днес не съм в настроение и искам тишина. Освен това не напразно хората имат приказка- гладен като вълк. Ако трябва да се хвалим мога да изям всички таралежи и зайци на света. Даже и Мечката мога да изям.
Мечката се наежила, но в този момент животните усетили човешко миризма и побегнали, кой накъдето види.
Събрали се отново на другия ден. Разменили си последните клюки, разказали си кой какво е правил предишния ден и накрая се върнали към темата на спора. Глиганът, който предишния ден нямал време да вземе думата, решил да се похвали.
- Слушах ви вчера и ме напуши смях. Нито един от вас не може да се сравни с мен, защото яз ям всичко. Мога да изям всичките гъби в гората за закуска, след това и цяло поле с моркови и зеле, а ако се ядосам и всички животни в гората. Ще изям всичко до обяд и пак ще имам апетит за вечеря.
Само,че този ден нито едно от животните, нямало желание за спор. Мълчали умислени, мълчали, мълчали....
По някое време Вълкът въздъхнал и посочил дънерите на няколко дървета, отсечени от човека предишния ден.
- Може да се хвалим и надуваме, но с човека никой от нас не може да се мери. Човекът може да изяде всичко в гората и полето и да изпие реката. Колкото и да яде, винаги остава гладен и тежко му, на това, което попадне пред очите му. Дори Гората може да изяде и няма да се нахрани.
Животните отново замълчали и настъпила тишина. След това Вятърът се промъкнал тихо сред клоните на дърветата и Гората промълвила:
-Не го познавате, но аз го помня от милион години. Тогава беше слаб и безпомощен, но апетитът му нямаше равен. Днес дори аз съм малка хапка за човека. Днес иска да изяде дори Земята. Може го и ще го направи някой ден.

7 коментара:

  1. И гората, и себеподобните си, че и себе си дори ...

    ОтговорИзтриване
  2. За съжаление е така. Апетитът на човеците е бездънен.

    ОтговорИзтриване
  3. Така е......Човешката лакомия - край няма....

    ОтговорИзтриване
  4. Да, така е и ще продължава да бъде така, докато се намери някой по-гладен, който изяде човека. Или пък докато не се изяде сам.

    ОтговорИзтриване
  5. Те на това му казват лакомия, а не апетит... Но лакомо дупе...

    ОтговорИзтриване
  6. @ivo_isa, за съжаление поговорката не винаги е вярна. Ако беше в България, доста народ нямаше да могат да седнат на задниците си.

    ОтговорИзтриване
  7. Щях да кажа "гъз, глава затрива" още щом прочетох поста, но ми се видя цинично. Ама гледам, че не само аз смятам така.

    ОтговорИзтриване