Съвършените думи

Светлината на опушена газова лампа открояваше върху напуканата стена огромна и страшна сянка. Приличаше на сянка на великан излязъл от приказките, но беше на дребен прегърбен старец.
Наведен над масата, той бавно и внимателно изписваше дума по дума, върху пергамента. Понякога спираше, погледът му се връщаше до началото на текста и оставаше за миг замислен.
Знаеше всяка дума, всяка запетая и точка. Беше започнал преди години, решен да създаде съвършения текст. Съвършения текст, в който всяка дума трябваше да бъде на мястото си. Всяка точка, запетая и ударение, трябваше да бъдат поставени на точното място, за да придобие текстът съвършеното съдържание.
От години старецът пишеше. Всъщност пишеше текста, откакто се помнеше. Всичко започна в един ден, когато прочете един прекрасен текст. Текстът го развълнува и му се стори, че съдържа всичко, което трябва да се каже за живота. Всичко беше подредено точно на мястото си. С точните думи, запетайки и интервали.
Прочете последния ред и застина безмълвен, развълнуван от пороят от чувства в душата му. След това прочете текста втори път. Прочете го за трети път и след това отново. Само че, с всеки прочит разочарование напираше в душата му.
Текстът го вълнуваше отново и отново, но с всеки прочит съвършената форма избледняваше. С всеки прочит откриваше недостатъци. Недостатъци в смисъла, в избраните думи и в подреждането им. Намираше дребни дефекти, от които паяжината изплетена от думите се прокъсваше и губеше нишка след нишка.
Тогава реши, че може да направи нещата по-добре. Щом виждаше всички недостатъци, значи можеше да ги избегне.
Започна веднага. Думите бяха в главата му и оставаше само да ги излее на пергамента. Започна с жар, но едва стигна до края на първата страница. Върна се назад и прочете написаното, но то беше далеч от съвършенството, което желаеше.
Започна отново, но скоро скъса и втория пергамент. Скъса го и започна отначало. Отне му година, но накрая текстът беше готов. Захвърли перото, стана, разкърши се и се усмихна доволно. След това взе пергамента и се зачете.
Зачете се, но още с първите редове усети, че нещо не е наред. Намираше грешка след грешка. Намираше думи, които не бяха на място. Намираше и такива, които трябваше да се заменят с други. Намираше и такива, които бяха излишни. Скъса и този пергамент и се зае отново. Светлината от опушената газова лампа светеше по цели нощи, а той пишеше. Пишеше и всеки път текстът ставаше все по-добър и кратък. Ставеше по-добър, но никога съвършен.
Почиваше за кратко и отново с пълни сили, се заемаше със задачата. Не се отказваше, но всеки път, когато мислеше, че е постигнал съвършенството, намираше поредния детайл, която го разваляше. Отстраняваше го или го заместваше с друг, но това разрушаваше цялата крехка конструкция.
Една сутрин, когато скъса поредния пергамент излезе на двора. Слънцето припичаше приятно и поседна пред прага. Загледа се в децата играещи в ранния час. Заслуша се в разговорите им и се ужаси. Сториха му се безсмислени, неточни и разбъркани. Искаше да запуши уши, но в този миг умората го победи.
Събуди се, когато слънцето вече беше високо в небето. Чувстваше се странно отпуснат и безгрижен. Дори се усмихна, за първи път от много години насам.
Стана, разкърши рамене и влезе в къщата. Пое перото в ръце, но го остави. Ръцете му погалиха грапавата повърхност на чистия нов пергамент. Замисли се с поглед впит в пламъка на газовата лампа и не помръдна цял час.
Когато излезе от унеса, на устните му отново се беше появила усмивката. Стана загаси лампата, вдигна тежките завеси и отвори прозореца.
Отвън със свежият въздух нахлу е нестройният хор на детските гласове. По-шумен, по-разбъркан от когато и да е, но старецът не изпита раздразнение. Върна се на масата, приглади пергамента и перото се понесе по редовете.
Когато приключи погледът му се върна в началото. Прочете написаното бавно и внимателно. Намираше грешки на всеки ред и във всяка дума. Текстът дори не се доближаваше до съвършенството, за което мечтаеше, но в него имаше нещо.
Имаше живот, преливаш от пергамента и изпълващ стаята, двора, улицата и целия свят. Думите не бяха съвършени, но носеха живота със себе си. Всяка дума разказваше цяла история. Истории от миналото, истории за настоящето и бъдещето.
Старецът сгъна внимателно пергамента. Остави го на масата и излезе навън. Постоя за минута в двора на слънце, излезе на улицата и пое без посока. Очите му ослепяха от изобилието на светлина и цветове, а ушите му не можеха да се наситят на безредния хор от звуци и думи. Разбъркани и несъвършени, те не го дразнеха, а изпълваха с тих възторг. Разбираше,че всъщност това е търсил цял живот, а го е пропилял напразно.
Всъщност имаше време. Все още....

1 коментар: