Гадател

гадателПреди много години, накрая на света, имало едно царство. Имало си цар и царица и всичко, което трябвало да има едно царство. Животът в царството бил спокоен и монотонен. Нищо интересно не се случвало, но хората били доволни.
Един ден на гости дошъл царят на съседното царство. Опитал блюдата на царския готвач, харесал виното от царските лозя, похвали законите и реда. Поговорили двамата царе за времето, последната война от преди сто години, за реколтата през тази година, но когато стигнали до бъдещите събития, гостът отклонявал всяка тема.
-Не искам да те обидя, но на повечето хора, не е дадено да виждат в бъдещето.- обяснил гостът. – Затова и аз никога не говоря за него. Ако искам да разбера нещо, не се доверявам на предчувствията си, а питам придворния си гадател. Тук нямате ли такъв?
-Имало е при дядо ми, но е бил излишен.-засмял се домакинът.- Днес когато хората искат да разберат нещо, питат старите хора. Те често познават за дребни неща. За времето и за реколтата. Преди време познаха дори, коя принцеса ще избера. Колкото познават, толкова и бъркат. Та затова тук приемаме разговорите за бъдещето, като раздумка и мечти. Не е лошо човек да помечтае.
-Как?- възмутил се гостът. –Нямате гадател? Просто си седите и чакате, бъдещето да дойде и да ви завари неподготвени? Ако едно царство, не гледа в бъдещето, краят му неминуемо ще дойде скоро.
-Може би си прав. –погладил брада домакинът. - Само, че какво да направя? Нямам подръка гадател и доколкото зная в света се броят на пръсти.
-Имаш късмет, приятелю. Аз имам двама. Единият е още млад, но има необикновени възможности. От пет години се учи от моят гадател и казват, че вече може да предвиди бъдещето за векове наред. Бих могъл да го помоля, да дойде в твоето царство. В твоят дворец, ще е добре и ще намери закрила, а и той на теб ще е от полза.
След седмица гадателят пристигнал и Царят го посрещнал с почести. Отредил му цяло крило на замъка и куп слуги, а на вечеря го настанил на почетно място на трапезата. Гадателят се отблагодарил бързо. Можел да вижда напред в бъдещето и уведомявал Царят за всяко важно събитие.
В началото нещата потръгнали добре. Знаейки бъдещето, Царят навреме взимал мерки и предотвратявал неприятните събития. Настанали добри дни за царството. Всичко станало по-подредено. Всеки знаел какво ще прави и ще му се случи в близките дни и можел да планира нещата си.
Минало време и гадателят ставал все по-добър. Виждал все по далеч в бъдещето и с все повече подробности. Царят взимал мерки и планирал нещата, но един ден се замисли и забелязал нещо, което бил пропускал дотогава. Всяко нещо, което правел, за да промени бъдещето, водело със себе си и други промени. Ако искал да избегне неприятно събитие, взимал мерки, но в същият миг и бъдещето се променяло и трябвало да прави нови промени. Колкото и да се стараел, никого не успявал да подреди напълно нещата. По цели дни и нощи, се мъчел да направи бъдещето, такова каквото искал, но никога не успявал.
Един ден, още в зори, накарал да приготвят царската каляска за път. Взел гадателя със себе си и отишъл на гости на своят приятел в съседното царство.
-Имам една молба, приятелю. –започнал още от вратата.- Искам да те помоля, да си вземеш гадателя. Вярно, че вижда, всичко колкото иска напред в бъдещето. Вярно, че ми беше полезен и му дължа много. Само, че на човек с право, не му е дадено да вижда напред. Ако знае предварително всичко, не печели, а губи. Каквото и да е бъдещето, човек никога няма да е доволен. Винаги ще се опитва да го промени, но никога няма да успява напълно. Мислих дълго и реших, да не ползвам повече гадатели. Може би няма да зная всичко и ще губя по-често, но ще спечеля нещо, което е по-ценно. Ще върна отново мечтите. Не само моите, а на всички в царството. Те са по-ценни от предсказанията. Следвайки ги, можем да променим бъдещето и да го направим такова, каквото го искаме.

.

Ракията

ракияЕдно събитие от миналата седмица, ме впечатли и ще остави дълбоки следи в паметта и душата ми. Може би си мислите, че е свързано със събитията на африканския континент, или пък поредното замеряне с кал между политиците в нашата любима родина?
Светът тръпне в очакване на събитието. Дори събитията в Либия, бледнеят пред величието и мащаба на родното събитие. Сигурен съм, че то ще остане в историята, като важен повратен момент в новата ни история.
След като „оправи” киселото мляко, кашкавала, сиренето и наденицата ”кучешка радост”, българската правителство стигна до сърцевината на проблемите ни. Днес то е на път да осъществи една вековна мечта на всеки редови българин. Най-после, след дълги години конспирация ще открием на света и в частност на ЕС, кое ни е най- свидното. Българската ракийка е на път да получи признание и да заеме подобаващо място в пантеона на героите, жертвали се, а да я има България. Вярно, че останаха по-малко лозя, отколкото по крумово време, но това са подробности.
Гроздовата ракийка най-после ще получи, заслужено признание, че е традиционна българска напитка. Гениално е и обяснението, как досега не сме предприели стъпки в тази посока. Нека всички предишни правителства се срамуват и бъдат заклеймени за вечни времена, заради залитането си по вражески чуждоземни напитки.
Очевидно събитието е обмисляно дълго и внимателно. Не напразно, се предприеха стъпки за ограничаване на тютюнопушенето. Сигурно в бъдеще ще се забрани и яденето и дишането, но никога няма да се посегне на правото ни, да се освинваме навсякъде и по всяко време. Така народонаселението ще освободи парични средства за традиционните български нрави, вместо привнесените отвъд океана, които както знаем са дяволски изкушения. Тази важна стъпка ще пресече и всякакви спекулации, че днешните управляващи си падали по определена марка бира.
През седмицата прочетох, че това правителство е най-атакуваното от началото на „прехода”. Съгласен съм с това и не обръщам внимание, когато хора като Сергей Станишев, Георги Първанов, цялото ДПС, Иван Костов или Яне Янев, се изживяват като спасители и морални съдници. Същото важи и за неспоменатите политици, но народът е казал:
Каквото сам си направиш и най-големия ти враг, не може да направи.
В тази връзка, не мога да не призная, че това е най-некадърното управление, което сме имали от основаването на българската държава.
Миналата седмица, обаче с тази важна стъпка, правителството доказа, че е точно такова, каквото заслужаваме. Доказа, че живее с народа и денонощно мисли за най-насъщните ни грижи. Защото на българина, можеш да вземеш свободата, хляба и въздуха, но той ще продължи да си живее с усмивка, винаги пазейки в сърцето си традиционните вековни ценности.
Да ни е жива и здрава гроздовата ракийка!





Имам само една забележка. И този път, напълно неоснователно и несправедливо е забравена сливовата ракийка. Надявам се, докато има време правителството да се коригира.
Иначе.........!

Още по темата:Благодаря ти, партио любима!- Vox clamantis in deserto

.

Не мога

не могаНе мога да ти дам очите си.
Отдавна те са ослепели,
от взиране във хилядите залези.

Не мога да ти дам ръцете си.
Изтекла е в земята силата им,
оставайки дълбоки белези.

Не мога да ти дам надеждата,
от нея нищичко не ми остана.
На други я раздадох цялата.

Не мога да ти дам и вярата,
защото си отиде преди време,
с лъжи прокудена от хората.

Не мога да ти дам и думите.
Те вече са изтекли неусетно
на времето през пръстите.

Не мога да ти дам сърцето си.
Отдавна се е в прах превърнало
и крие любовта дори от себе си.

Не мога да ти дам и себе си,
защото съм напукан съд,
захвърлен от живота в ъгъла.

Мемоарите

Мине не мине време и някой обяви, че е започнал, или се кани да пише мемоари. Един вечер, в края на дългата зима, Заекът скучаейки на в къщи, решил и той да започне мемоари. Не, че имало с какво да допълни историята на гората, но пък защо не? Ами ако след хиляди години, мемоарите му останат единствения документ за това време и за тази гора?
Речено- сторено. Седнал пред белия лист, наострил едно паче перо и се зачудил от къде да започне. Не след дълго решил, че трябва да почне отначало и тогава думите и спомените потекли като река. Всеки преживян миг се превърна в детайлна картина и Заекът оставаше само да запише подробностите. Не мигна цяла нощ, а на сутринта подреди внимателно страниците и излезе навън, за да се похвали.
Скоро цялата гора научи събитието и много от животните, потърсиха Заека. Досега бяха чували за мемоари, но никое от тях не беше писало. Дори Бухалът, като най-учен и близо до материята, от години само се канеше да започне.
-Зайо, ама вярно ли е, това което чух? – запита го Мечката.- Станал си писател и историк и щял се да пишеш мемоари?
-Вярно е, Мецо. Даже вече почти съм описал всичко в гората, от раждането ми до сега.
-Ами, как така всичко? За мен писа ли нещо? Надявам се, че не си споменал, как преядох с малини през лятото и са подух като балон.
-Не може така, Мецо!- намръщил се Заекът.- Трябва да съм отговорен пред следващите поколения. Тази случка, може да е дребна, но е част от историята на гората.
След малко при Заекът, дотичал Вълкът.
-Чух, че пишеш мемоари и си изтипосал цялата гора. Надявам се, не си споменал, кой изяде сърната миналата зима. Зная, че сгреших и съжалявам за това.
-Ами записано е Вълчо. Няма как да пропусна такъв важен момент. Ти не се притеснявай, обаче. Мемоарите ще излязат чак сто години след смъртта ми. Дотогава никой няма да помни, нито теб, нито мен.
Заекът продължил важно разходката си. Животните плахо го отбягвали и шушукали зад гърба му, защото никой не знаел дали и неговата история не е записана. Всеки си имал тъмни страни и вероятността, Заекът да ги е описал, създала смут в гората.
Само Таралежът не се стърпял. Приближил се до Заекът и го заговорил.
-Хм....Ами.... Зайко, аз такова.... Това което правиш сигурно е хубаво и полезно, ама.... Ти, нали не си включил в мемоарите, какво направих миналия месец. Не, че е важно, ама на никого не му влиза в работата.
-Ех, Ежко, Ежко! Как ще пропусна това. Не става така. Когато пишеш мемоари, важното е да опишеш всичко което знаеш. Иначе за какво да ги пиша? Това е историята и аз съм отговорен пред нея.
-Но....Всичко ли? Всичко ли трябва да пишеш?
-Всичко, Ежко!
-Е, щом трябва, трябва.- въздъхнал Таралежът. – Историята е по-важна от всичко. Сега, като се замисля, трябва повече хора да пишат мемоари. Щом е полезно и трябва, още днес започвам и аз. Не, че имам какво да разкажа, но е важно и трябва всеки да се потруди. Като се замисля, има и от къде да почна. Нали си спомняш, какво каза за Лъва, миналото лято? Не се притеснявай. Мемоарите ще излязат поне сто години, след като нас няма да ни има. Ама, Зайко, къде побягна?
От този ден в гората, вече никой не пише мемоари.

.

Вълшебната музика

Някога, преди много години, живял един Принц. Никой не помни името му, нито дори и царството, в което е живял. Било малко, нямало богатства и мощна армия, нямало и гениални поети, художници и мислители.
Принцът също не бил от хората, които оставят следа след себе си. Не привил нищо изключително, а прекарвал времето си в лов, разходки и балове. Нямал и Принцеса, но не бързал да търси, защото си мислел, че е млад и има достатъчно време.
Само едно нещо не му давало мира. Принцът нямал приятели. Имал роднини, придворни и слуги. Имал верни поданици и врагове, но приятели нямал. Дори и другите принцове, не се сещали за него. Рядко го канели на бал или сватба, а често дори забравяли името му.
Един ден Принцът отново отишъл на лов. Отново се почувствал сам сред ловната дружина. Слугите изпълнявали всичките му заповеди, но нищо повече. Не говорили с него, а ако той ги заговорел за нещо лично, намирали начин да се измъкнат. Усмихвали се на шегите му и дори се смеели, но смехът им звучал отегчено и фалшиво.
Този ден Принцът се отклонил от ловната дружина. Натъжил се още повече, защото никой не забелязал това. Скитал цял ден по познати и непознати пътеки, замислен и тъжен.
Неусетно се озовал пред едно странно дърво. Никога не бил виждал такова, а и не бил чувал за подобно. Цветът на кората и листата му бил сребрист, сякаш било направено от метал, но било нежно като коприна. При всеки повей на вятъра от дървото се разнасяла чудна музика, която пленявала душата и понасяла към чудни приказни страни. Който я чуел забравял всичко.
Принцът дълго стоял като омагьосан пред дървото. Стоял неподвижно, докато слънцето се скрило. Студът го стреснал, щипейки бузите му и видял в короната някаква сянка. Това бил Духът на дървото, който попитал Принца, защо е тъжен.
Разказал Принцът своята мъка и Духът го съжалил. Откъснал едно клонче от странното дърво и го превърнал в свирка.
–  Вземи я! – казал Духът на Принца. – Всеки път когато засвириш с нея, всеки който е наоколо, ще почувства същото, което ти и днес. Душата му ще се изпълни с радост и спокойствие и причината за това ще си ти. Може би ще ти помогне да намериш приятели.
Взел Принцът свирката и се завърнал в своя замък. Още от входа засвирил и хората в замъка сякаш се променили. Изчезнали намръщените физиономии, заменени с шеги и усмивки. Хората се тълпели около Принца и всеки искал да е по-близо до него.
Разчуло се из царството, че и отвъд границите му. Отвсякъде започнали да пристигат хора, за да чуят вълшебната музика и да видят Принца, който я свирел. Дори другите принцове се сетили за името му и поканите за гостуване и балове идвали без почивка.
Променил се Принцът. Вече не бил замислен и унил. Дори започнал да се оглежда за принцеса.
Един ден вестоносец донесъл новината, че на границите на царството се появила голяма и силна армия. Принцът не се притеснил, а надул свирката и събрал всички в двореца. Пратил писма и до другите принцове, които мислел за приятели и потеглил, за да срази врага.
Видял отдалеч страшната картина на разрушения и смърт. Вражеската армия изпълвала хоризонта от край до край, но Принцът не се страхувал, а вървял напред.
Крачка след крачка, все напред, докато стигнал толкова близо, че различавал лицата на чуждите воини.
Тогава се обърнал за миг назад и разбрал, че е сам...

Паметници и история

Днес се замислих за паметниците, донякъде във връзка и с вчерашната ми приказка. Целият съзнателен живот на хората е продиктуван от стремежа, да оставят някаква следа в реката на времето. Дори когато не осъзнават това, почти всичко което правят, е подчинено на тази цел. Понякога успяват, но в повечето случаи не. В стремежа си да се впишат в историята, хората още от древни времена прибягват до всякакви „хитрости”. Зависело е от положението и средствата. Някои дълбаели имената си на каменни плочи, други са строили пирамиди, трети не строели, а разрушавали.
Паметниците са част от този стремеж. Ако се замислим, те не са нужни на съвременниците. Не са част от тях, защото отразяват други исторически времена. Ако е само заради почитта, към загиналите и спомена, паметниците също не са нужни.
Историята, обаче се пише от победителите. Всеки следващ победител, се опитва да напише историята по свой вкус и паметниците са част от тази фалшификации. Типичен пример е древен Египет, където много от новите владетели са заличавали имената на предшествениците си и са издълбавали своите.
Замислих се за промените в България от преди двадесет години. Тогава едно от основните неща, беше унищожаване на символите на старата власт. Тогава ми се струваше нормално. Не ми пречеха и за мен бяха само парчета камък или метал. Както и за повечето хора, това не беше нещо важно за мен. Приемах го, като част от времето, без да се замисля. Някои паметници бяха унищожени, само че основната част се претопиха, не заради някакви идеологии, а заради метала в тях. Покрай тях заминаха, без никой да обърне внимание и някои, които не бяха свързани с предишния режим. Други оцеляха и днес са безполезни грозни кръпки.
Наскоро, пак се повдига въпросът за един. Паметникът на съветската армия, за пореден път е в центъра на дискусия, която отклонява от време на време, вниманието от наистина важните неща днес. Паметникът е грозен, но освен двете малки групи, спорещи около него, не пречи и не вълнува никого. Никой няма да загуби или спечели, каквито и да са действия. Хората минаващи всеки ден покрай него, просто не го забелязват. Не го забелязват и децата играещи в градинката. Какво тогава движи хората, които го ругаят, или защитават? Дали са жертви, или се изживяват, като част от победителите?
Върнах се назад във времето и си спомних, че много малко от хората, наистина пострадали от предишния режим са били крайни по тази тема. Доколкото виждам и противниците и поддръжниците на паметника, не печелят нищо. Единственото обяснение за мен, е че се опитват по свой си начин, да се впишат в историята.
Днес на връщане от работа се загледах в паметникът на известен възрожденец. Дървената скулптура с височина над 4 метра, изглеждаше странно с калпака от сняг. Мисля, че я направиха преди две години и освен в началото, никога не ми е правила впечатление. Грозно оформено парче дърво, с претенции да мине за някакъв стил в изкуството. Децата и възрастните преминаващи през двора, също не я забелязват. Не забелязват и запазените, или новите паметници в града. Мисля, че ако всички бяха изчезнали никой не би забелязал.
Само, че този паметник е моята врата към безсмъртието. Някой ден ще взема лимонадено шише с бензин и ще му драсна клечката. Причини? Ами засега нямам, но човекът е живял в тъмни времена и все е направил нещо лошо. Ако пък не е, нещата изглеждат още по съмнително. За да съм сигурен, че името ми ще остане в историята, след като го запаля, ще го угася. Ще го спася сиреч. Така при всички положения ще успея и името ми ще се запише със златни букви.
Само едно нещо ме дразни. Не съм първият, на когото е хрумнала подобна идея. Правено е още през 64-та година от Нерон Клавдий Цезар Август Германик .
Е, такъв е животът. Нямам на разположение Рим, мавзолей или гранитен паметник, но ще се задоволя, с каквото има. Аз съм скромен.

.

Вавилонската кула

Цар Хам Соломон Давид IX Амон дьо Вавилон, гледаше многолюдната шарената тълпа пред себе си и гордост изпълваше сърцето му. Искаше му се да скача от радост , като дете, но за жалост не можеше. Зад него с приведени глави, стояха царете на хиляди царства от цялата земя. Много години му костваше, да накара и последният от тях да преклони глава. Понякога със сила, друг път с подаръци, трети път с лукавство, но беше успял. От години чакаше този миг и днес беше деня. Пое въздух, овлажни изсъхналите си устни и вдигна ръка.
-Скъпи, поданици и гости! Днес е денят, в който ще започнем велико дело. Ще осъществим мечтата на хиляди поколения. Ще построим кула до самите небеса. До днес само Боговете са стигали толкова високо, но АЗ, Цар Хам Соломон Давид IX Амон дьо Вавилон, съм по-могъщ от тях. Планът е готов, проверен и хиляди пъти пресметнат от най-добрият архитект. Материалите и строителите, са осигурени от моите приятели, царете на всички царства на Земята. Днес поставяме началото на дело, което ще ни направи равни на Боговете. Нека започнем!
Засвириха фанфари и един огромен мраморен блок, беше довлечен и изправен пред Царя.
-Нека днешните ми думи, бъдат издълбани в този блок!- заповяда той.- Блокът да се постави до входната врата и всеки, който пристъпва прага на кулата, да знае кой и кога я е построил.
Заповедта беше изпълнена и работата започна с невиждан ентусиазъм. Цар Хам Соломон Давид IX Амон дьо Вавилон ежедневно обикаляше и лично наблюдаваше строежа, който щеше да му донесе безсмъртие.
Мина месец и първия етаж, вече беше построен, когато една сутрин главният архитект, дотича уплашен и се просна по очи пред Царя.
-Ваше Величество, простете ми! Случило се е нещо лошо, непростимо и грозно. По вашият пример, всички царе са накарали да издълбаят имената им в блоковете на Кулата. Целия първи етаж е нашарен с надписи величаещи другите царе. Простете ми, Ваше Величество! Аз нямам вина за това.
Цар Хам Соломон Давид IX Амон дьо Вавилон се намръщи и първо реши да заличи всички надписи. После се сети, че така ще обиди другите царе, а сега те му бяха нужни. Не му се губеха нови години във войни и пазарлъци. Затова разпореди надписите да не се пипат, докато строежа завърши. След това, щеше да се разправи с нахалниците, искащи да откраднат от неговата слава.
Главния архитект радостен, че е спасил главата си, тръгна отново да надзирава строежа. Обиколи навсякъде, скара се на заместниците си , а след това отиде да вечеря. Завърна се на строежа в полунощ, водейки със себе си един роб. Избра внимателно една голяма колона и тишината на нощта беше нарушена от ударите на чука по длетото.
-Аз, Апет, главен архитект на цар Хам Соломон Давид IX Амон дьо Вавилон, проектирах сам тези прекрасна кула. Аз избрах мястото, аз очертах основите, аз подбрах материалите, аз организирах строителите и аз надзиравах строежа на това чудо на чудесата от начало докрай.
През следващите месеци кулата растеше, не с дни, а с часове. Цар Хам Соломон Давид IX Амон дьо Вавилон, доволно се усмихваше при всеки оглед на строежа. Само едно нещо помрачаваше радостта му. Като гъби след дъжд, по стени и колони, всеки ден се появяваха нови надписи. Всеки строител на кулата искаше да увековечи своето участие и издълбаваше името си, където му падне. Не помогнаха и наказанията. Нито боят с камшик, нито затварянето в подземията. Дори, когато няколко глави се търкулнаха под секирата на царския палач, надписите не спряха да се появяват.
Цар Хам Соломон Давид IX Амон дьо Вавилон, смени главния архитект, създаде специален отряд, от каменоделци, които заличаваха надписите, но не можеше да спре тази напаст. Смени няколко пъти охраната, но първата работа на новите пазачи, беше и те да издълбаят имената си.
Една нощ, един роб издебна охраната и се вмъкна в кулата. Знаеше, че рискува живота си, но това не го спря. Тихо се промъкна към една голяма колона, цялата проядена от надписи. Намери празно място, опря длетото и удари с чука....

Цар Хам Соломон Давид IX Амон дьо Вавилон, се събуди посред нощ, от силен грохот. Леглото му се тресеше и люлееше и той уплашен побягна на вън. Луната и звездите, бяха скрити зад тъмни облаци от прах, който се стелеше навсякъде. Кулата, неговата гордост, се и люлееше и разпадаше пред очите му. От нея, всяка секунда се отронваха нови и нови блокове, а накрая цялата конструкция рухна и настъпи непрогледен мрак. Цар Хам Соломон Давид IX Амон дьо Вавилон, се хвана за сърцето и дъхът му спря.
След месец, когато облаците с прах се разнесоха, оцелелите строители се върнаха. Дълго се ровиха из развалините, а след това заминаха за родните си места, носейки своето късче безсмъртие.


.

Жестокост

Често в новините, някоя новина ни шокира с необяснима жестокост извършена от човешко същество. Световните новини всеки ден, съобщават потресаващи случаи на жестокост. В България също, почти няма ден, без такива новини. Пораждат интерес, хората гледат цъкат с език и се възмущават, но пак ги четат.
Донякъде сме свикнали, да приемаме, че разумът изключва такива постъпки. Приемаме такова поведение, като неприсъщо за хората и го отдаваме на психически разстройства. За съжаление, разумът не е предпоставка липса на жестокост. Наличието му, може да я прикрие, но не и да я отстрани, или предотврати.
Всичко започва от децата. Децата в началото не разбират, какво е добро и зло. Не разбират, че и друг освен тях може да изпита болка. Не разбират, кога една постъпка е жестока. Възрастните ги учат и поставят границите. Има обаче два вида граници.
Едните се изграждат на принципа на взаимно доверие и уважение. Границата се изгражда доброволно от детето и спазването и става по вътрешно убеждение.
Другият вид се изгражда върху система табута. Налагат се забрани и правила, които трябва да се спазват. За детето те са неясни и единственото, което разбира е, че при нарушаването им, ще последва наказание.
Само, че се пропуска, че децата не обичат табутата. В един период от живота си, започват своя бунт срещу възрастните и нарушават табутата. Правят го често съвсем умишлено. Заради тръпката, страха и удоволствието, когато не ги хванат. Не винаги, но понякога това се превръща в модел за поведение за цял живот.
От друга страна, децата влизат в съприкосновение със връстниците си. Копирайки възрастните, създават някаква йерархия, в която слабите не са на почит. Жестокостта е качество, което разчитайки на страха, лесно осигурява място е йерархията.
Друг фактор, според мен е безразличието, или дори поощряването на такова поведение от възрастните.
Ами околните? Лично аз не си спомням случай, когато извършителя да не е описван като примерен гражданин и много добър човек. Всички околни са изненадани, но дали е така?
Хората които извършват такива действия, нямат белег на челото. Нямат рога и копита, но дали наистина, няма никакви признаци? Според мен има, но никой не иска да ги види.
Причината е, че носим жестокостта в себе си. Повечето хора, успяват да намерят отдушник, който не е вреден за другите. Всеки има своя начин и нещата рядко излизат от контрол. Не я виждаме, както и тази в другите около нас. Ако няма жертви, просто я подминаваме.
Само, че има и още една жестокост, която също подминаваме, като нещо незначително. Тя е не по-малко травмираща за жертвите, но често дори не я броим. Става въпрос за жестокостта на думите.
Тази жестокост има всички белези на физическата и е доста по-разпространена. Само, че както и физическата я забелязваме, чак когато е станало късно.
Може би някой ден физическата жестокост ще изчезне и хората ще си помислят, че са станали по-добри. Само, че не вярвам жестокостта на думите да изчезне. За това първо трябва да я забележим, а след това да пожелаем, да се излекуваме.

.

Апостола

Днес е годишнина от смъртта на Васил Левски. Единствения човек в нашата история, за когото никога не е имало критични думи. Дори обикновената човешка завист, го е подминала, а и всяка дума срещу него би била приета като светотатство.
Защо е това изключение? Причината е проста. Самият той се е отказал от всичко лично, и се е превърнал не в човек, а в кауза. Не е правил нищо лично за себе си, което за повечето хора е нетипично. Не напразно и народът го е кръстил Апостола.
От смъртта му до днес, често са се чували гласове, че хора като него са нужни на България. Често казваме, че такива хора са ни потребни и днес, но дали това е така?
Според мен Апостола е създаден от своето време, защото тогава наистина е бил нужен. Нека за миг си представим, че живее днес. С какво би се занимавал?
Ако започнем от първото място където е бил- манастирът, причините за напускането му Вазов, отлично е формулирал в Епопея на забравените:
Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа.....
Ако днешната църква се е променила с нещо, то е в още по-голямо отдалечаване от хората, по-голям фалш и по-голямо печалбарство, което мисля, че отговаря на въпроса. Ако живееше днес, това щеше да е последното място, където кракът му би стъпил.
Ами може би, Апостола днес щеше да е бизнесмен, демонстриращ лицемерна благотворителност? Абсурд!
Или пък щеше да избере политическа кариера? Да търпи, несменяеми идиоти да мислят вместо него, а той да е верен партиен партизанин, който скача и скандира по команда?
Може би пък щеше да стане журналист? Не от тези, лижещите задници, а истински разследващ журналист. Мисля, че и тук не би успял. Или акулите в бизнеса, ще го затрият финансово, или мутри щяха да разпилеят костите му, или пък още по-елегантно, жълтата преса, щеше да го оцапа, така че и сам да не може да се познае.
Може би пък, щеше да е блогър? Едва ли. Склонността към празнодумство, никога не му е била присъща. През целия си кратък живот, той е знаел, че единствения правилен начин да промениш нещата, са живите контакти с хората.
Може би пък щеше да е съдия или прокурор? Не мисля. Винаги за него, най-важна е била чистата съвест, това не се цени в тези среди.
Някой да има други предложения, какво би правил Апостола днес? Аз не намирам, но има нещо, което е наистина нужно и днес. Нещо, което както казах в началото, е нетипично за хората, във всички времена. Това е способността, да загърбим личните интереси в полза на обща кауза. Не напълно, защото това не всеки може. Дори в световната история такива хора са единици.
Можем обаче друго. Да зачитаме истински интересите и на другите хора, които живеят с нас. В същото време и на същото място. Защото свободата за един човек, не струва нищо, ако е постигната за сметка на друг.

.

Кокошката със златните яйца

В едно малко и забравено от бога и хората селце, живеели баба и дядо. Имали си всичко, което им трябвало. Има ли си крава, която им давала мляко. Имали си кокошки и герест петел, за яйчица. Имали си градинка, за зеленчуци и плодове. Имали си и котка и куче, за пазачи и другари. Имали си и дечица и внуци, но те отдавна били в големия град и рядко се връщали да ги видят.
Както всичко хубаво на този свят и тяхното време свършило. За месец два, дядото починал, а бабата го последвала.
От големия град дошли децата им и се зачудили, какво да правят с къщичката и двора. Първо решили да се отърват от домашните животинки. Кравата и кокошките щели да минат под ножа, а за кучето и котката, никой не мислел. Щели да ги оставят да се оправят сами.
На следващият ден, решили да започнат от кокошките. Само, че когато отворили кокошарника, в полога нещо заблестяло от слънцето. Едно голямо златно яйце, лежало кротко там.
Хората не могли да повярват на очите си, а докато се пулели, една дребна кокошка се разкудкудякала и снесла ново златно яйце.
От този ден съдбата и на хората и на животните се променила.
На мястото на малката къщичка, хора изградили огромен палат. Оградили двора с огромни стени, а камерите и въоръжена охрана дебнели за неканени гости. Стария курник бил заменен с нов, просторен и чист и всяко желание на кокошките било изпълнявано на секундата. Дори кравата, кучето и котката се подновили с ново жилище и животът им се променил към добро. Всички били доволни и заживели щастливо, защото кокошката всеки ден снасяла, я едно, я две златни яйца.
Само едно нещо помрачавало общото щастие, но никой не го усещал. Кокошката снасяща златни яйца, не била доволна. По цял ден обикаляла замислена, и настроението и от ден на ден ставало по –лошо.
-Не е честно! –мислела си тя.- Благодарение на мен всички тук благоденстват и не правят нищо, а получават същото отношение. Защо някоя друга кокошка не почне да снася златни яйца? Храната ни е еднаква, а курникът общ. Ами петела? Че той откакто се помня нищо не е направил, но си живее в лукс. Поне да не обръщаше внимание на другите кокошки, а той и към съседските гледа. Ами кучето и котката? Те с какво са допринесли, че да живеят на мой гръб? Ами стопаните? Вярно, че са внимателни с мен, но защо аз да ги храня, а те да разпределят кой, какво да получи?
Мислила, мислила кокошката и решила, че трябва да предприеме нещо. На първо време, започнала да снася само по едно яйце на ден. Само, че нищо не се променило. Тогава в един ден решила да спре да снася златни яйца и го направила.
През първата седмица никой не забелязал. След това всички се разтревожили. Обградили кокошката с грижи и внимание, но златни яйца нямало. След това стопаните се посъветвали с лекар, но той им се изсмял, като чул, че кокошка снасяла златни яйца. Не помогнали и заплахите, защото кокошката твърдо била решила, да постави всички на място.
Един ден след месеци, на стопаните им омръзнало. Продали всичко и заминали отново в големия град.
Всички кокошки се озовали в нов дом. Той нямал нищо общо със стария. Бил скован от груби дървени дъски и вятърът се разхождал свободно в него. Кокошката се стреснала и решила пак да почне да снася златни яйца, но вече била твърде стара и не можела да снася никакви. Времето и било минало.

.

В средата на зимата

Днес, докато пушех навън, сгушил рамене в яката на якето и пристъпвайки от крак на крак, лъжейки се, че това топли, се загледах в ябълковото дърво пред мен. Мисля,че вече познавам всеки негов клон.
От началото на годината, с влизане в сила на наредбата срещу тютюнопушенето, пушачите сме наказани под това дърво. Очевидно хората определили мястото, са наясно с това, че пушачите, в по-голяма степен не се страхуват от поемането на рискове. Затова само на метър от мястото, се мърди табло за разпределение на газ. Таблото вече не ми прави впечатление, но ябълката наблюдавам всеки ден и забелязах нещо, което не знаех. С всяко затопляне, дори за ден, пъпките и придобиват приятен светлозелен цвят, все едно ще се разлистят. Ако времето застудее, пъпките отново стават сивокафяви. Сякаш дървото не е заспало зимен сън, а чака с нетърпение пролетното слънце.
Още е рано и въпреки сравнително меката зима, от пролетта ни дели поне месец. Дотогава само кокичетата пробили снега ще ни радват, но те на практика са зимни цветя. Дори под снега не загиват, защото силата им е в малките луковици.
Покрай ябълката започнах да се заглеждам и в другите дървета. Не съм го правил друга година, но по спомени първите дървестни цветове, които се отварят са на дряна и сливите. Само,че пъпките им не показват и най-малък признак, че скоро ще се отворят.
Преди две седмици, забелязах обаче нещо друго. Пъпките на едно клонче на върбово дърво се бяха разтворили. Мислех, че е случайно, но от ден на ден разпуканите пъпки се увеличават. Студът и снегът не ги плашат и доколкото виждам не могат да им навредят.
Днес си откъснах малко клонче с отворени пъпки. Не зная наименованието, но мисля, че навсякъде ги наричат „котенца”. Имаше и по хубави, но само до него достигнах. Зная, че до пролетта има доста време, но пък хубаво е да си припомним, че идва.



.

Изпитание за любовта

Преди много, много време някъде накрай света живяла една девойка. Не била принцеса, нито дори мечтаела да е такава. Дори в онези времена не всяка девойка била принцеса, и не всеки момък бил принц.
Нашата девойка била съвсем обикновена. Дори не била най-красивата или най-умната в малкото селце, където живеела.
Селцето било забравено от всички място, дълбоко в дебрите на вековна гора. Жителите му от както се помнели живеели непретенциозно и просто. Не ламтели за много, а били благодарни за това, което имал. Гората им давала всичко необходимо, за беден но спокоен живот.
Девойката растяла с всеки миг и един ден се превърнала в млада жена. Погледът и започнал да се задържа на младежите, а и те не били безразлични. Не след дълго един от тях спечелил сърцето и.
Не бил красавец, но бил с добро сърце и работлив.
Имало и нещо, в което бил по-добър от всички други. В стрелбата с лък, нямало кой да го победи. Независимо каква била целта, независимо от разстоянието, стрелите му никога не пропускали. Веднъж пуснати от лъка му, не се отклонявали и на косъм. Нямало цел, която да пропусне и печелел всички състезания по стрелба.
Славата му дори напуснала гората и стигнала до столицата на Царството.
Не след дълго в селцето пристигнал един принц със свитата си. Бил любител на стрелбата с лък и досега никой, не бил успял да го победи. Искал да премери сили в състезание, защото не можел да допусне някакъв беден горянин, да е по-добър стрелец от него.
Само, че този път не успял да победи. Правели състезание след състезание, но никога нямало победител. И двамата били превъзходни стрелци, каквито рядко се срещат и каквито и изпитания да измисляли, резултатът все бил равен.
Минал месец без резултат. Принцът започнал да нервничи, но не се отказвал. Искало му се да напусне това скучно място и да се върне в столицата, но гордостта не му позволявала.
Една вечер разхождайки се за да убие скуката, срещнал девойката. Срещнал я и се влюбил.
Тя обичала бедния момък, но коя жена може да остане безразлична към ухажването на принц? Объркала се, по цели нощи не спяла, но не можела да реши, на кого е сърцето и.
Времето минавало, но настъпила промяна. Всеки ден имало ново състезание с лък между принца и момъка, но докато преди те преминавали спокойно, сега двамата се гледали на кръв. Между тях имало нещо много повече, от лъка, стрелите и целта.
Един ден се хванали за гушата. Скоро към боя се присъединили и приятелите на момъка и свитата на принца. Само по чудо нямало жертви.
Още същата вечер, старците в селото се събрали на съвет. Трябвало да намерят начин да решат нещата те, щом другите не можели. Доста спорили и умували, но накрая взели решение.
Девойката щяла да бъде на този, който победи в стрелбата с лък. Само, че не състезание както досегашните, а състезание със особени правила. Целта щяла да бъде една ябълка, върху главата на девойката. Който от двамата уцелел ябълката, той щял да бъде победител.
Двамата стрелци се засмели, защото това било цел, достойна за дете, но нямало как да откажат.
На следващия ден, двамата застанали един до друг с лъковете си. Пред тях до едно дърво, стояла девойката с ябълка върху главата. Била спокойна и дори се усмихвала, но ръцете и на двамата стрелци се разтреперили. След сигнала вдигнали лъковете, но дълго никой не пускал стрелата.
След това момъкът хвърлил лъка на земята, обърнал се и с наведена глава си тръгнал. Принцът пуснал своята стрела. Тя полетяла и било толкова тихо, че всички чули свистенето и. Чул се звън на счупено стъкло и девойката изчезнала. Вместо нея старците били сложили огледало, което стрелата счупила.
Вече имало победител. Не в състезанието, а в изпитанието за любовта.
После имало сватба. Три дни всички яли, пили и се веселили, както в приказките. Само принцът не бил там, но в някои приказки те са излишни.

.

Хората и технологиите днес

В началото на годината, когато започнах да представям в Другият, малки и лесни програми за оформяне на изображения, ме попитаха, защо не насоча хората към Photoshop или GIMP, които имат всякакви екстри. Замислих се, но реших, че не бъркам. Причината е в сложността на тези програми.
Нужно ли е да отделяш месеци, за да разучаваш работата с една програма, след като това може да се направи почти автоматично и с друга програма?
Усвояването на програми, които са професионални, е оправдано, само ако са свързани с работата, или с любимо хоби. По същата логика всеки, който има блог, трябва да може да напише кода за него и да знае хиляди неща, които може никога да не му потрябват. Или пък да се въведе изискване, всеки пътуващ със самолет, да може да го управлява.
Нали основната цел на технологиите още от началото на възникването им, е да облекчават труда? Технологиите трябва да облекчават труда ни и необходимостта да помним хиляди дребни неща. Хората на нито един етап, от развитието си не са се стремили да научат всичко. Няма хора, които знаят и могат всичко, но пък се срещат такива, които твърдят това и се опитват.
Всяка година имаме достъп до нови технологии, създадени на облекчат живота ни. Подобряват се и старите, но основното е, как ги използваме. Един пример с персоналните компютри, които има вече във всеки дом. Търсенето на по-мощни и бързи компютри, е основно за гледане на филми или виртуални игри.
Photoshop, която е мощно професионална програма, пък основно се използва от тинейджърите за премахване на козметични дефекти на снимките им.
Донякъде това се дължи на образованието ни. Заучаването на огромно количество ненужна информация винаги е стояло в основата му. Наскоро излезе, едно проучване, че 42% от учениците били неграмотни. Нищо чудно, защото след непрекъснатите, намеси на некомпетентни чиновници, няма начин резултатите да са добри.
Наливането на огромно количество информация за запаметяване, никога не е давало добри резултати. От друга страна ми е интересен критерият за неграмотност, върху който се дава процента.
Спомням си един виц от преди години. Казваха, че е за днешния Технически университет, но важи за почти всяка учебна единица:
В първи курс започвали всестранно развити личности. Във втори ставали много странно развити личности, а който оцелеел ставал все по-странно развита личност.
Много по-полезно е да се изучават основните принципи и възможности на отделни технологии, отколкото да се наизустяват неща, които можеш да вземеш от всеки справочник. Днес, за да е грамотен един човек, е нужна широка обща култура, а не запаметяване на хиляди факти и цифри.
За съжаление, нещата не са се променили. Причината е, както в системата на образованието, така и в поръчките, които получава. Днес би трябвало основните задачи да идват от работодателите, но знаят ли какво всъщност искат те?
Преглеждам редовно обявите за работа и от там разбирам, че чистачка в офис, трябва да знае писмено и говоримо поне два езика. Това е краен, пример, но е показателен.
Друга крайност, е търсенето на изключително тесни специалисти. Университетите и училищата бълват такива всяка година, но винаги има разминаване с конкретното работно място. След това работодателите се оплакват, че не намират подходящи, или пък от голямо текучество.
Спомням си мотото на един преподавател в института. Гениален математик, който противно на всеобщото схващане, че математиката е скучна наука, я правеше интересна. Той често казваше:
-Човек на този свят, трябва да помни три неща. Кога е роден, как се казва и от време на време, че е женен. Останалото се извежда.
Дали някой ден ще разберем, колко истина има в тези думи?


.

Мостът на въздишките

Някъде високо в подножието на планината, там където сред скали покрити с вечни снегове се раждат реките, има един каменен мост. Никой не знае, кой го е построил и кога.
Времето е сложило своя отпечатък, но мостът още стои. Рядко човек озовал се случайно там, преминава по клатещите се каменни блокове. Пристъпва бавно и внимателно, без да поглежда надолу, след това с бързи крачки продължава по пътя си, дори без да благодари на неизвестния строител. Продължава напред и шумът на реката под моста бавно заглъхва в далечината. Пътникът дори не разбира, че мостът не е обикновен. В основите му старият майстор е вградил две въздишки. Шумът от реката често ги заглушава, но понякога те се удрят в сводовете и ехото ги поема. Понася ги към върховете, а след това се спускат надолу, докато се загубят в гъстата борова гора.

Някога, преди много време, на брега на реката, точно там където е мостът днес, седял един принц. Стоял от часове, гледал водата, но не виждал нищо.
Преди час си бил тръгнал от замъка, в подножието на планината. Там живеела най-красивата принцеса на света. От години много принцове се състезавали за ръката ѝ. Всеки ден, някой отчаян принц си тръгвал, а друг пристигал изпълнен с надежда.
Тук не било както в другите замъци. Принцовете не оспорвали ръката на принцесата в тежки изпитания и рицарски битки. Принцесата била решила да се омъжи само за принц, който спечели сърцето ѝ. Посрещала всеки от новодошлите с усмивка. Говорили за всичко, танцували на баловете в замъка или разхождали се в красивата градина. Всеки принц имал месец, за да спечели сърцето ѝ.
Досега никой не бил успял и всички принцове били отпратени от замъка.
Принцът въздъхнал тежко и водите на реката понесли въздишката му надалеч. Днес изтичал неговият месец, но той не дочакал отговора на принцесата.
– Ех! – въздъхнал Принцът. – Прекрасен месец прекарах и никога няма да го забравя, но всичко свърши. Не ме хареса принцесата, иначе досега щеше да ми го каже. Тръгвам си, но никога няма да я забравя. Сърцето ми остава тук завинаги.
– Ех! – над реката се понесла друга въздишка.
Принцесата била на съседния бряг, но не поглеждала встрани.
– Ех! – въздъхнала отново тя. – Изчезна принцът. С години го чаках и мислех, че ме харесва, а той избяга. Не ме хареса, но аз никога няма да го забравя.
Реката поела въздишките на двамата, смесила ги и ги разделила, а после планинското ехо ги блъскало дълго от връх на връх. Когато въздишките се върнали пак на мястото, принцът и принцесата ги нямало вече.
Може би тогава в този пуст край е дошъл строителят на моста. Намерил е въздишките и ги е поставил в основата на моста, който построил, за да напомнят историята за вечни времена.
Може би, но е избрал неподходящо място. Реката ги заглушава, а малкото пътници, които минават, бързат да прекосят тесния мост и да продължат напред. Не чуват въздишките и никой не помни историята. Всеки бърза към своите грешки и въздишки.

Вълшебната пръчка

Някога, преди много години, в едно царство, накрай света живял един дървар. Живеел бедно, но работел много и с жена си успели да отгледат децата. Те отлетели по широкия свят и двамата пак останали сами.
Годините минавали, дърварят остарявал и му било все по трудно да се справя с работата си. Един ден, докато бил в гората, уморен и отчаян седнал на един пън и започнал да оплаква съдбата си. В този миг до него се появила приказна фея.
-Не тъжи! -казало феята.- Аз съм твоята фея закрилница и съм дошла да ти помогна.
-Късно си се сетила, но пък тъй и тъй вече си тук, кажи с какво можеш да ми помогнеш.
-Ще изпълня всяко твое желание.- отговорила феята.- Само поискай нещо.
Зачудил се старецът, какво да иска. Никой до този момент не го бил питал какво иска.
-Ами ....Искам, тази купчина дърва, да се насече и да се пренесе в къщи.
Махнала феята с вълшебната си пръчка и дървата изчезнали. Когато старецът се прибрал в къщи, ги намерил под навеса, нацепени и подредени.
На следващият ден дърварят отишъл пак в гората, но вместо да сече дърва, седнал на пъна и завикал Феята. Та се появила веднага и го попитала какво желае.
-Вчера не се сетих, но днес зная какво искам. –смутено започнал старецът. –Само да попитам, наистина ли ще изпълниш всяко мое желание? Каквото и да е?
-Разбира се!- отговорила феята.
-Тогава искам вълшебната ти пръчка. – престрашил се старецът.
-Ще ти я дам.- засмяла се феята.- Само помни, че силата и не е вечна и трябва да я използваш, само за важните неща.
Старецът взел вълшебната пръчка и се сбогувал с Феята. После махнал с пръчката и насякъл дърва за цял месец. Махнал втори път и пренесъл дървата в къщи. Махнал трети път и сам се озовал в дома си.
Прибрал се рано в къщи и жена му се зарадвала:
-Тъкмо ми трябваше. Я отскочи до пазара и вземи малко брашно, че го привършихме вече. После ще ми помогнеш, да подредим мазето, че се е превърнало в развъдник на мишки.
Старецът се усмихнал, махнал с пръчката и пред бабата се появил цял чувал с брашно. Усмихнал се пак, пак махнал с вълшебната пръчка и мазето било подредено.
От този ден животът му се променил. По цял ден мързелували с бабата и цялата работа им вършела вълшебната пръчка.
Минал месец и един ден старецът поискал нещо, но вълшебната пръчка не го изпълнила. Опитал пак и пак, но без резултат.
Ядосал се той, отишъл в гората и намерил феята.
-Твоята вълшебна пръчка , се развали. Искам нова.
-Аз ти казах, че вълшебната пръчка трябва да се използва само за важни неща. Иначе силата и се губи завинаги.- отговорила феята.- Все пък ще ти дам още един шанс. Ще ти дам друга вълшебна пръчка, но този път внимавай, как ще я използваш.
Старецът радостно протегнал ръце, но след това се спрял. Замислил се за миг, после тихо казал:
-Че аз важните неща, цял живот сам ги правя без вълшебна пръчка. Така съм свикнал и не мога да се променя. Не ми трябва магия, ако не мога да си подсладя живота с дребните неща.
После обърнал гръб на феята, взел брадвата и се заел с работа. Слънцето вече било високо, а нямало кой да свърши неговата работа.


.

Заключени врати

Днес малка и незначителна случка, ме накара отново да се замисля за възможностите изникващи в живота ни. Вече никой не вярва, в приказките за равните възможности. Не вярва и че в близко бъдеще, поне част от тях ще са верни. Само, че понякога, след поредната заключена врата на която почукаме, разочарованието ни идва в повече.
Цял живот се сблъскваме с врати, които са затворени. От детството, през училището, а после в работата и обществото. Навсякъде се сблъскваме със затворени врати.
Ако искаш да влезеш, първо трябва да почукаш. Така са ни учили и ние го правим. Понякога вратата се отваря и ни пропуска, но по-често остава затворена и заключена завинаги.
Не е проблем. Продължаваме към следващата врата. Пак чукаме и чакаме чинно да ни отворят. Следва ново разочарование. Отново не е проблем. Има милиони врати, милиони възможности, но колко от тях са достъпни?
Вече отдавна не се ядосвам, но има нещо, с което никога няма да се примиря. Вратите, които са затворени и заключени, често с лекота пропускат избрани хора.
Проблемът не е във вратите, а в портиерите, защото зад всяка врата, всъщност стои човек, който държи ключа и. Най-често го държат дребни човечета, които никой не би забелязал, ако не е вратата, която охраняват. Те решават, кой да пуснат и кой не и това ги кара да се чувстват значими. Докато има желаещи да преминат, ще ги има и тях. Мисля, че така ще е винаги.
Докато пишех се сетих и за Мрежата. Явлението, за което казват, че е арена на свободата. Някога вярвах, че тук вратите са еднакви за всички, но бързо научих заблудата си. Тук вратите са повече и още по-добре затворени и заключени.
Странно, но след толкова години още не съм се отказал. Продължавам напред от врата на врата. Чукам и установявам, че е заключена и никога няма да се отвори. Поне за мен.
Днес обаче се замислих и за друго. Залисани в затворените врати, дали не подминаваме отворените? Тези, които ни чакат, за да ни отведат в нашия свят.

.

Мисия

Една сутрин заекът се събудил и осъзнал, че се е променил. Външно си бил същия, но чувствал в себе си сила и призвание. Знаел, че има Мисия за нещо велико. Само едно го смущавало- не знаел точно каква е Мисията.
Решил да се разходи из гората, да поогледа и да разбере. Може би, някой друг знаел, каква е Мисията му.
Тръгнал по пътеката и насреща си видял Елена. Заклещил си бил рогата в един храст и не можел да се измъкне.
-Помогни ми Зайо, че съм загазил.- помолил Елена.
-Щях да го направя с удоволствие, но нямам време.- отговорил без колебание Заекът.- Тази сутрин, когато се събудих, разбрах че имам Мисия. Само, че не зная каква е и съм тръгнал да я търся. Обещавам, след като разбера, каква е тя и я изпълня, да дойда да ти помогна.
Продължил Заекът по пътеката и видял Лисицата. Паднала била на земята с изкълчен крак и се превивала от болка.
-Моля те, Зайо. Помогни ми.
-Ще ти помогна, разбира се!- отговорил Заекът.- Само ,че първо трябва да свърша нещо друго. Имам Мисия, а не зная каква е. Когато я открия и изпълня ще ти помогна и на теб.
Продължил Заекът по пътеката, замислен дълбоко. Знаел, че все някога ще открие Мисията си, но не било толкова лесно. Засега бил установил само, че това не е обикновена Мисия. Била голяма Мисия, нещо впечатляващо и много, много важно.
Както мислел, се блъснал в огромен камък, насред пътеката. Една скала се била срутила, а Мечката цялата в пот, се опитвала да я отмести.
-Здравей, Зайо!- зарадвала се Мечката.- Тъкмо се чудех, кой ще ми помогне. Трябва ми някой който да подложи, този прът под скалата, за да мога да я преместя и освободя пътеката.
-Ами ще ти помогна, Мецо. Само, че сега съм зает с по-важна работа. Имам Мисия, а не зная каква е. Когато я открия, ще се върна да ги помогна.
Продължил Заекът по пътеката, а насреща му Лъва. Тича запъхтян и уплашен.
-Тъкмо ти ми трябваш ,Зайо. Ловци са влезли в гората, та тичам да предупредя другите животни. Ти си по-бърз от мен. Тръгни в ляво и предупреди Сърната и Глигана, а аз ще кажа на другите.
-Съжалявам, но не мога.- намръщил се Заекът.- Имам Мисия и то много важна. Когато разбера каква е, ще помогна, но сега съм зает.
След това Заекът, завил надясно и продължил разходката си, заобикаляйки ловците. Само, че кучетата го надушили и го подгонили.
Забравил заекът за Мисията си и хукнал напосоки през храстите. Изпокъсал си кожухчето, но кучетата не го оставяли. С последни сили се добрал до бърлогата на Лисицата. Тя била успяла вече да се прибери и здраво да залости вратата.
-Отвори ми, Лисо и ме скрий от кучетата. Моля те, по-бързо, че са по петите ми.
-Ами не зная, Зайо, хич не ми се отваря.- обадила се отвътре Лисицата.- Чух, че си имал Мисия и то важна. Още не си я открил и се чудя, дали пък тя не те е намерила. Ако Мисията ти е да загинеш в зъбите на кучетата, за да спасиш другите, коя съм аз, че да преча на съдбата? Освен това, току що разбрах, че и аз имам Мисия. Не е като твоята, но е важна за мен. Мисията ми е да спася моето кожухче.
Заекът побягнал отново, преследван от кучетата. Успял да ги излъже и да се спаси, а след това се прибрал в къщи и дълго не излизал. Повече никога не споменал за мисията си и когато имало нужда от помощ я давал на всеки.
Само, че призваните с Мисия, никога не се свършват. Някои не успяват да я намерят цял живот, но не се отказват. Престижно е и удобно.

.

Първите седем години

Миналата неделя Светла писа за влиянието на първите седем години. Аз нямам нейните знания и опит като родител, но фразата:
„Липсват му първите седем години.”, винаги ми е изглеждала неточна и пресилена.
Без да оспорвам критичните точки дадени в поста и важността им, смятам, че изграждането на човек като личност става в доста по-дълъг период. Освен това факторите са много, а има и такива, които са по-силни от външната среда. Според мен израза може да е бил правдив, преди сто-двеста години, когато децата на възраст 10-11 години, вече са били в света на възрастните, но и тогава не бил верен.
Ще дам няколко примера:
Двама братя в едно семейство, с еднакво отношение към тях и близки по възраст, израстват често като различни характери.
Дете на върли пушачи, може да не запали никога цигара.
Деца в добри семейства, които са наясно с възпитателните методи, израстват, като „изпуснати деца”.
Или пък двама близнаци, израснали в различни семейства и среди, имат еднакви интереси, поведение и характер, като възрастни.
Мисля, че вече сте се досетили, какво не се отчита. Това е наследствеността.
Разбира се родителското присъствие е изключително важно, но то е основно в това да се създадат условия за развитие на вродените качества. Свикнали сме да приемаме, че децата са копия на родителите си, но забравяме, че генетиката отдавна познава прескачането през едно, две или три поколения на определени външни белези. Според мен и при психиката е така.
Например четирите основни типа темперамент- сангвиник, холерик, флегматик и меланхолик. Знаем, че има и множество междинни типа, но знаем и друго. Почти невъзможно е преминаването от един тип темперамент в друг. Доколкото зная подобни неща, могат да се случат, само при извънредни ситуации в човешкия живот, или ако ги наречем с истинското им име, след травми.
Типа темперамент е вроден и не може да се промени, а той определя много неща от поведението.
Друго, което винаги ме е карало да не приемам фразата, е че човешкото поведение и психика се развиват и променят, още дълго време след първите седем години. Една от най-важните възрасти за това е пубертета, а знаем, че там ролята на родителите е много ограничена и е ефективна само в опити за насочване, но не и за директна промяна и налагане. Ако децата в този период , усетят натиск, то противодействат с всички сили и резултатите обикновено са в обратна посока.
Следващия етап, е етапа на възрастния човек. Виждал съм, как се променят възрастни хора, като по мои наблюдения това продължава, поне до 30 години.
За да не излезе, че отричам напълно ролята на първите години, ще допълня, че тя наистина е важна. Само, че не достатъчна. Детските спомени от този период, остават за цял живот, често несъзнателно, а адекватното родителското присъствие и отношение, не може да се замени с нищо. То е задължително, за да се развие заложеното, въпреки, че трудно може да го промени напълно.
Може да се сравни със строежа на сграда. Строителите, могат да правят промени, но архитектът е този, който е задал как ще изглежда сградата и дали няма да се срути.

.

Белият кон

Тичай, жребецо! Тичай на воля през снежното поле. Днес си свободен и няма кой да те спре. Скъсал си въжетата и сега ти определяш накъде ще полетиш.
Тичай напред и не се обръщай. Там някъде назад ще останат, поводите и тежката каруца, в която те впрягат всеки ден. Ще остане болката и огорчението, от незаслужените удари и обиди.
Тичай напред и не се обръщай. Не ти е нужен онзи свят, когато пред теб е полето покрито със сняг. Не ти е нужно нищо освен свободата. Без оковите ти си силен. Не ти трябва покрив над главата, не ти трябва и някой да се грижи за теб. Векове твоите предци са препускали по полетата. Волни като вятъра и неуловими като него.
Водели са табуните и са ги защитавали срещу всеки враг и натрапник. Не са се страхували, не са прекланяли глава.
Тичай, жребецо! В жилите ти тече кръвта на свободните ти прародители. Ти носиш гордият им дух и ще го предадеш на потомците ти. Кръвта вода не става.
Тичай, жребецо и не се обръщай. Искам да съм като теб. Да скъсам оковите и да препусна, без въжета и граници. Тичай, не спирай.
Но... Но защо се спираш? Пристъпваш неуверено и навеждаш глава. Защо се връщаш по стъпките си, към един живот, в който си роб?
Не го прави! Не гледай мен. Аз съм слаб и стар. Не мога да скъсам въжетата. Моите са невидими, но по-здрави от твоите. Опитвал съм, да ги скъсам завинаги, но не ми стига силата. Или може би куража?
Вече са станали част от мен. Сраснали са се с кожата и не ги усещам дори.
Тичай, жребецо! Не спирай и не се обръщай назад. Днес имаш смелостта и силата да си свободен. Поне опитай, защото върнеш ли се, духът ти ще е с пречупени криле. Никога повече, няма да събереш куража, защото винаги ще помниш поражението.
Ако се върнеш, няма да си щастлив. Може би ще опиташ пак, и пак, и пак, но няма да е същото. Всеки път ще се връщаш с наведена глава, приемайки наказанието безропотно. Всеки път, ще се връщаш към болката и веригите. Те ще са част от теб и ще ги приемаш, като нещо нормално. Ще изживееш живота си впрегнат в каруцата, а когато остарееш, господарите ти ще използват и кожата ти.
Тичай и не се обръщай. Моля те! Направи го за теб и за мен. Може би ако успееш и аз ще събера някой ден куража да го направя. Може би, ще забравя за миг, пораженията и болката. Може би, ще мога отново за миг, час или ден да бъда свободен.
Ако го искам все още.

.

Страната на великаните

-Чувала ли си за Страната на Великаните? Ако не си ще ти разкажа. Ще ти разкажа една приказка, където всичко е великанско.

Страната на великаните се намира на най-голямата планета във Вселената. Няма по-голяма планета от тази. Никой никога не я е обиколил и изследвал напълно. Не, че не е имало желаещи, но който е тръгнал никога не се връща. Един великански живот не е достатъчен, за да се обиколи Великанската планета.
Страната на великаните се намира на една огромна планина. Толкова огромна, че върховете и опират в небето. Никой не е успял да ги изкачи.
Между високите до небето върхове, е зейнал отворът на най-дълбоката пещера в света. Толкова дълбока, че дъното и не се вижда. Камък хвърлен в нея, пада с години преди да стигне дъното и. Дори най-дългото великанско въже не стига до долу.
Великаните живеят в своята страна, където всичко е великанско. Великански са къщите, великански са пътищата, великански са дори и домашните им животни. Великанско е слънцето, което огрява през деня, великанска е луната, която свети нощем.
Може ли да бъде друго? Когато Великаните правят нещо, то трябва да е великанско. Къщите си строят от великански камъни, а за мебелите отсичат великански дървета с великански брадви. Дрехите си шият с великански игли, от кожите на великански диви зверове, кръстосващи великанските гори.
Дори и природните стихии в Страната на великаните, са великански. Дъждовните капки са огромни и всяко от тях е като малко езеро. Вятърът също е великански силен и дори Великаните с мъка устояват на поривите му. През зимата снежинките и те са великански. Една единствена великанска снежинка, може да покрие цял град, но не и да уплаши великаните.

-Чичо, ами тези твои великани, никак не приличат на такива. Сигурен ли си, че са великани и не си объркал приказката?
-Ами.... Сигурен съм!
-Защото ако една дъждовна капка, може да ги потопи, ако една снежинка, може да покрие цял техен град, те приличат на мравките върху купчинка пръст на двора. Дори са по-дребни от тях.
-Може би, а може би бъркаш. Замисляла ли си се, колко воля и смелост е нужна да живееш в такава страна? Великанското не е само в ръста и физическата сила. Нали?

.

Цената на желязото

Прибирам се от работа и погледът ми се плъзга по широкото празно пространство, покрай стената на реката. От години там няма нищо. Някога имаше военни складове, но всичко е изнесено и разрушено отдавна. След това мястото се превърна в сметище и накрая го затрупаха с камениста земя, докарана незнайно откъде.
Сред неравномерните купчини, забелязвам това което търся. Почти скрити под земята, двама мъже копаят, сякаш искат да стигнат до центъра на земята. Преди седмица групата беше по-голяма, включваща и жени и малки деца. Доколкото разбрах полицията ги е пъдила няколко пъти, но те пак се връщат.
Определено не е приятно да го правят при минусови температури, но не спират. Цената на желязото се е вдигнала и всеки къс е ценен. 50-60 стотинки за килограм, но кой ти ги дава.
Да, точно желязото е целта. Събира се всичко, което се намери. Тези не са от организираните банди, които режат кабелите и крадат капаците на шахтите. Тези го правят от глад. Ровят в замръзналата земя и събират дори старите гвоздеи.
Виждал съм „плячката” им, натоварена на примитивни колички. Има за хляба за седмица, но и това е нещо. Другият начин е да се краде, защото да се намери работа в града е невъзможно. Тъжна картинка, но я виждаме навсякъде.
Предполагам и крадците на жици не бездействат. Щом има търсене и пазар, ще се намери кой и как да го задоволи. Не зная каква е причината. Повишение на борсите, или слуховете за ограничаване на пазара и нов регламент за търговията с метали. За него се спомена още миналата година и ако сме живи и здрави до края на тази, можем да го видим в действие.
Само че, регламента сам няма да промени нещата. Няма да нахрани тези хора, няма да намали и търсенето. Най-много да вдигне още цената. Закона за търсенето и предлагането, ще си действа отново, а организираните групи ще му намерят цаката.
Ще видим. Може пък да се лъжа.
Някой ден нещата ще се оправят. Само че, дотогава не трябва да забравям нещо. Вече няма да минавам по новия мост. Миналата седмица чух странни звуци под него. Колеги казаха, че ловците на желязо, вадели арматурата от основите му. Минавах всеки ден наблизо, докато го строяха и зная, че добре са се ориентирали. Колко желязо има в него, бедна ви е фантазията!

* Написано в България, около година преди края на света. Причината за всичко е в цената на желязото.

.