Марта

Вървеше бавно по улицата и не поглеждаше встрани. На бялото и лице стоеше замръзнала тъжна усмивка, а вятърът лудо развяваше червената и коса.
-Вълшебница!- крещяха децата и тичаха след нея със зачервени от студа страни, протягайки ръце, да я докоснат.
- Вещица!- мърмореха тихо възрастните и бързаха да приберат децата си в къщи.
Тя не чуваше нищо. Вървеше по улицата, а пред нея снежни вихрушки измитаха земята до голо. Отминеше ли, слънцето галеше с лъчите си всичко, а в следите от стъпките ѝ, разцъфваха кокичета и минзухари.
-Вълшебница!- с усмивка казваха децата, проследявайки я с поглед.
-Вещица!- ръмжаха възрастните и свиваха зиморничаво рамене.
Тя не чуваше гласовете им. Вървеше бавно по улицата и очите ѝ с тъга се опитваха да запомнят всяка подробност. Щеше да се завърне отново, чак след година само за месец.
Всяка година през март, тя се завръщаше тук, където беше родена и премина детството ѝ. Завръщаше се само за месец, а той и беше недостатъчен. Мястото пазеше хиляди спомени и всеки камък тук криеше спомен.
Когато се роди, нищо не предвещаваше съдбата ѝ и случилото се след години. Нарекоха я Марта, на месеца, в който се роди. Беше обикновено малко момиче, изпълнено с обич и раздаващо усмивки. Дори червената и коса, контрастираща ярко с бялото и лице, не беше нещо необикновено. Играеше с другите деца, смееше се и плачеше понякога. Обичаше да тича по улиците с другите деца, развявайки дългата си коса и огласяща цялото селце със смях.
Годините минаваха, а тя растеше щастлива и безгрижна, докато един ден, възрастните не разбраха, че е различна.
Различното не беше във външността ѝ. То беше вътре в нея. Не се виждаше и никой не знаеше, какво точно е то, а хората се плашат от нещата, които не разбират. Виждаха само проявите на различното в нея, но не познаваха силата, която ги контролираше.
Малката Марта беше различна, но тя не осъзнаваше това. Не разбираше, че внезапните промени на времето, се дължаха на нещо, което носеше в себе си. Беше забелязала, че хората са различни. Някои добри и сияещи, като лъчите на слънцето, а други зли и мрачни, като мразовитите земни дни. Тя инстинктивно търсеше първите и странеше от вторите. Усещаше, че когато е с първите дори и в зимен ден, студът изчезваше. Когато доближеше лош човек, потръпваше от студ, дори в средата на лятото.
Марта знаеше, че промените идват от самите хора, но другите мислеха друго. Когато беше сред децата нямаше проблеми, но ако наблизо имаше възрастни, винаги навяваше студен вятър.
-Вещица е!- шушукаха възрастните и страх и студ, сковаваха сърцата им.
Марта растеше, но растеше и това, което носеше в себе си. Всеки ден в селцето по няколко пъти се редуваха лято и зима и хората решиха, че трябва да вземат мерки. Някои подозираха, че причината за промените не е в Марта, а в самите тях, но тя беше ключът, който отключваше природните сили.
Дълго мислиха хората. Премислиха хиляди възможности и накрая решиха.
Марта трябваше да се махне!
Не можеха да я изгонят, защото можеше да се завърне. Не смееха да и сторят зло, защото злото щеше да се върне и да унищожи тях. Затова измислиха друго.
На два дни път от селото живееше страшен Змей, с когото, хората плашеха децата си. Беше огромен и когото летеше крилете му закриваха слънцето. Змеят никога не беше идвал в селото. Не беше правил зло на никого, но хората се страхуваха от него и му приписваха хиляди злини. Сетиха се за него и когато мислеха, как да се отърват от Марта.
Един ден заведоха Марта пред пещерата му и я изоставиха там. Вярваха, че Змеят ще я погълне и ще реши проблемът. Когато бягаха към селото, не изпитваха вина, а само облекчение. Бягаха с всички сили под внезапно появилият се леден дъжд и мислеха, че това е последният път, когато виждат Марта. Прибрали се в селото и се опитали да забравят.
Хората забравили само че, Марта не загинала. Змеят усетил, че има някой наблизо и излязъл от пещерата. Само че, не изял беззащитната Марта. През целият си живот Змеят не бил изял живо същество, но всички се страхували от вида му и никой не знаел това.
Приближил се Змеят до Марта и тя го видяла. Тогава полянката се променила внезапно. От небето изчезнали тъмните облаци и изгряла слънцето. Пред пещерата бликнал топъл извор и поляната се покрила с цъфнали цветя.
От този ден Марта живее в пещерата на Змея. Той бди денонощно над нея и не дава прашинка да падне над нея, а на поляната пред пещерата е вечна пролет. Само че, Марта понякога тъгува за родното си място. Спомня си хубавите мигове и тъгува. Затова Змеят всяка година я пуска да се завърне в родното място за един месец. Избрала е месецът, в който е родена и всяка година се завръща в къщи.
Върви Марта по улиците. По бялото и лице е изписана замечтана усмивка, а вятърът си лудо развява червените и коси. Върви Марта и времето се мени, в зависимост от това, кого срещне на улицата. Ако е добър човек, пролетното слънце изгрява и разцъфтяват кокичета и минзухари. Ако пък срещне лош човек, свиреп леден вятър вие и хапе всички наоколо.
-Вълшебница!- казват децата.
-Магьосница! - мърморят под нос възрастните.

13 коментара:

  1. Страхотна приказка. Благодаря! Виртуална мартеница от най-висока класа - днес цял ден ще си я спомням и ще се усмихвам, ходейки по леда ;)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Честита Баба Марта,Zory! Днес за малко едни идиоти да развалят времето, но все пак след обяд слънцето и усмивките победиха.

      Изтриване
  2. :)
    Честита Баба Марта! Дано да срещне повече добри хора по улицата!

    ОтговорИзтриване
  3. :))))всеки път,когато ми дойде да се намуся днес,ще си спомня,че може да се размина с Марта:))))благодаря:)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Dim, лошото е, че не зависи само от нас самите, а и от хиляди други хора, но усмивката винаги побеждава. Честита Баба Марта!

      Изтриване
  4. честита Баба Марта, Влади!

    ОтговорИзтриване
  5. Честита Баба Марта, Влади! Здраве, радост и успехи!

    ОтговорИзтриване
  6. Честита Баба Марта!Ама каква приказка само! Браво! Жив и здрав и все така:)

    ОтговорИзтриване
  7. Честита Баба Марта! Много ми хареса приказката, Владо:))

    ОтговорИзтриване
  8. Петя,Zvetanka,traiana, Емо, Честита Баба Марта!

    ОтговорИзтриване