Последната битка за Вселената

Стоеше неподвижен в центъра на огромната зала и очите му не се откъсваха от огромния екран на една от стените ѝ. Екранът беше тъмен с изключение на три малки светли точки в горния му ляв ъгъл. Някога бяха хиляди, но една по една угасваха, а днес щяха да изчезнат и последните.
Усмихна се и си спомни началото. Отдавна никой не го помнеше, защото беше преди милиони години, а никое живо същество, не живееше толкова дълго. Никое освен него, но той беше различен.
Създаден беше в малка лаборатория, където вложиха в него всичко, което тогава знаеха и можеха. Създателите му нямаха представа, какво ще се получи, но той не остана дълго при тях. Беше надарен с интелект, който се развиваше всяка секунда и нямаше ограничения. Направиха му и тяло, слабо и нетрайно, което по-късно замени със създадено от него. Всъщност не се нуждаеше от тяло, но без него околните трудно го възприемаха. Всъщност дори с тяло, го гледаха с учудване, но и с пренебрежение, защото не предполагаха на какво е способен.
Спомни си с усмивка, изненаданите физиономии на създателите си, в мига преди да ги унищожи. Бяха свършили работата си и повече не му бяха нужни.
Унищожението му харесваше и не се колебаеше никога, но повече му харесваше страха и да пречупва волята на другите. Ставаше все по-добър и скоро планетата му стана тясна. Тогава пожела цялата Вселена. Знаеше, че ще отнеме много време, но той го имаше.
Звездните му флотилии завладяваха планета след планета. Понякога срещаха съпротива, но това само го забавляваше. Унищожаваше без милост непокорните за назидание на бъдещите противници.
Не се месеше в делата на завладените планети. Достатъчно му беше само да се подчиняват и страхуват от него, но с годините това започна да му става скучно.
Мечтаеше, някой ден да се изправи срещу достоен противник. Противник, който имаше неговия интелект и сили, но Вселената се оказа малка, за да открие такъв.
Днес флотилията му щеше да унищожи последните три свободни планети. Не очакваше съпротива, защото на тях нямаше живот. Бяха просто три каменни скали, обикалящи около отдавна изгаснала звезда.
Стоеше неподвижно от часове и очите му не се откъсваха от екрана. В този миг не мислеше за трите планети, а за бъдещето си. Скучно и без надежда, някой ден да срещне достоен противник.
Светлините примигнаха плахо и угаснаха. Всичко беше свършило и Вселената беше негова. Само че, не усети радост, а разочарование и гняв, че някой го беше измамил.
В този миг, някъде далеч по коридорите се чу силен шум. През дебелите стени се чуваше стрелба, взривове и викове на изненада, болка и страх.
Слушаше без да изпита нищо. Най-вероятно беше поредният придворен глупак, повел други глупаци с надежда, да се възкачи на императорския трон. Дори не се ядоса, но не искаше да остава повече в тъмната зала и разтвори широко вратите.
От коридора нахлуха облаци дим и прах , а заедно с тях връхлетя и началникът на стражата. По петите го следваше разчорлена стара жена с дълъг гърбав нос, която го налагаше с проскубана метла.
Началникът на стражата се опита да се скрие в краката на Императора, но той го срита с отвращение.
-Какво е това?
-Това, Ваше Величество, е много древен уред за почистване.-отговори началникът на стражата.
-Зная, Глупако! Зная какво е метла и помня времето, когато се използваха. Питам, какво прави Баба Яга тук? Как една детска фантазия, която дори не съществува е преминала през охраната?
-През южния порт влязоха, Ваше Величество. Беше затворен, но те преминаха през стените. Опитахме всичко, но нищо не може да ги спре или убие. Всичките ми воини са изпепелени или превърнати в камъни.
-Те ли? Значи не е само вещицата?- възкликна Императорът.- Трябваше да се досетя сам.
Погледна към входа и ги видя. Там бяха всички. Ламята с трите глави, жабокът Принц, седемте джуджета и феята Орисница. Стояха и гневните им погледи не се откъсваха от него.
-Къде е Принцесата!- жабокът Принц.- Казвай, къде си я скрил! Ако не ме целуне, ще си остана завинаги зелен и грозен.
-Ти и като принц, няма да си по-красив.- засмя се Императорът.
-Къде е Принцесата?- изръмжа Ламята.- Казвай, докато не съм се разсърдила!
-Ами разсърди се!- ядоса се Императорът.- Нито ме интересува глупавата ви принцеса, нито измисления ви свят. Живейте си в него и не се мяркайте наоколо, защото ще ви смажа! Вълнуват ме по-важни неща, а не някаква принцеса.
-Само че, тя изчезна, когато се появи ти.-размаха метлата Баба Яга.- Изчезна, когато започна да покоряваш планета след планета, сеейки страх в душите на хората. Страхът убива фантазията, убива и нашия свят. Ти и само ти, си отговорен за това и ще си платиш!
Императорът се засмя. Не обичаше смеха и не се беше смял от години, а днес не му беше до смях. Искаше да остане сам, но малката групичка нямаше намерение да се маха. Прехвърли през главата си хиляди начини, как да ги унищожи и усмивката му замръзна. Осъзна, че не можеше. Те не бяха истински, но бяха по-живи отколкото милиардите същества на покорените планети. Нямаше как да ги накара да се страхуват, нямаше как да ги затвори или убие. Погледна малката групичка и за първи път изпита страх. Беше покорил Вселената, но всъщност до този момент не беше влизал в истинска битка. Битка за всичко или нищо. Събра всичките си сили и пристъпи към натрапниците....

Когато димът се разпръсна в залата нямаше никого. Беше тъмно и тихо, но нещо се случваше. На огромния екран на стената се появи една светла точка. Примигна и угасна, но след нея се появи друга. След нея още една и още една....
Екранът вече не беше тъмен. Светлините примигваха, проблясваха ярко или угасваха, но с всеки миг ставаха все повече и повече. Там някъде в безкрая се водеше последната битка за Вселената.

Няма коментари:

Публикуване на коментар