Дъждовният магьосник

Беше прекрасен пролетен ден. Сред разцъфналите цветя в градината, тихо жужаха пчели и се стрелкаха пъстри пеперуди. В короните на дърветата влюбени птици пееха с цяло гърло, невиждащи нищо освен обекта на любовта си. Надуваха се смешно, опитвайки се да впечатлят другият, макар да знаеха, че е излишно.
Принцесата вече цял час седеше на една пейка, скрита под стар люляков храст. Гледаше бликащия живот наоколо, но мисълта ѝ не беше в градината.
В двореца зад нея звучаха силни гласове и смях, но тя не чуваше ѝ тях. Усмивката се появяваше за миг на лицето ѝ, а след това изчезваше заменена от нетърпеливо очакване.
Чакаше да стъпките му по пясъка на градинската пътека и тихия му уверен глас, от който забравяше всичко. Чакаше и се надяваше, че днес той ще дойде и ще ѝ каже това, което и двамата знаеха.
Само че, принцът не идваше. След всеки нов шум, принцесата се усмихваше с надежда, но усмивката ѝ се стопяваше бързо.
Ами ако....Ами ако нещо му се беше случило? Ако беше се уплашил и избягал? Ако се лъжеше и това, което чешеше в очите му, беше само учтиво внимание? Трябваше да разбере това веднага. Не можеше повече да чака.
Принцесата скочи на крака, но преди да се втурне към двореца, по една от алеите се чуха тежки стъпки. Пеперудите запърхаха тревожно с криле, а птиците замлъкнаха.
На небето се появиха, незнайно откъде тъмни тежки облаци, а вятърът се втурна по алеите носейки хиляди бели венчелистчета обрулени от цъфналите дървета.
За миг принцесата се уплаши, че зимата се е завърнала, но се досети, чия работа е това. Втурна се ядосана и се изправи пред странното същество застанало на алеята.
-Пак ли ти? Винаги се явяваш, когато не трябва и разваляш хубавите мигове! Днес трябваше да е специален ден, а ти го развали. Мразя те!
-Бъркаш!- засмя се Дъждовният магьосник, защото това беше той и никой друг.
Изглеждаше, нереален с високия си ръст и наметалото от морска пяна. Още не беше заваляло, а той целия беше мокър. Водни струйки се стичаха от него и пълнеха следите оставени от босите му крака.
-Бъркаш! - повтори Дъждовният магьосник. -Бъркаш за всичко. Първо, не развалям нищо, а създавам. Този живот наоколо, се нуждае от мен. Второ, не ме мразиш, а ме харесваш, дори да не си го признаваш.
-Какво създаваш?- ядоса се още повече принцесата.- Докато те нямаше, тук всичко беше наред. Всичко беше прекрасно и кипеше от живот. Чаках принца и той всеки момент щеше да пристъпи по алеята. Виж сега! Всичко живо се скри от теб. Дори и принцът го няма. Кой луд би излязъл в градината преди буря? Нима след всичко, което направи, имаш наглостта да твърдиш, че те харесвам?
Тежки капки дъжд прекъснаха думите на принцесата. Удряха тежко и се стичаха по косата и лицето ѝ и попиваха в другите. Притъмня още, а сред облаците проблеснаха светкавици.
После всичко завърши, толкова внезапно, колкото беше започнала. Облаците изчезнаха, подгонени от вятърът, превърнал се в топло дихание. Слънцето се показа и лъчите му заблестяха, отразени от хилядите водни капки. Че се песен на птица, след нея се обади втора и скоро хорът на птичите песни изпълни градината и заглуши всичко друго.
Принцесата изтри капките от лицето си и се усмихна. Само че, усмивката ѝ не беше заради птичите песни. Не беше и заради топлите слънчеви лъчи, пчелите и пъстрите пеперуди.
Беше чула шум от стъпки по алеята. Стъпки, които познаваше и чакаше с нетърпение. Опита се да приглади мокрите си коси, но не успя и отпусна ръце.
-Какво се е случило, Принцесо?- чу гласът му, тих и уверен, както винаги.- Къде е усмивката ти? Къде е пламъчето в очите, заради което бих дал живота си? Добре ли си?
-Добре съм. - промълви принцесата и се опита отново да изтрие водните капки от лицето си.- Добре съм и всичко е наред. Знаеш ли? Той беше прав. Аз наистина го харесвам и го разбирам всеки път, когато си тръгне.
-Кого, принцесо? За кога говориш? Нима обичаш друг?
-Обичам само теб, глупчо!- усмихна се принцесата.- Някой ден ще ти разкажа за Дъждовният магьосник, но не днес. Днес ти си тук.
Принцът се също се усмихна. Протегна ръка и избърса една водна капка стичаща се по бузата на принцесата. Опита се да каже, това което чувстваше, но не успя. Опита пак, но гласът му се загуби сред шума на птичия хор. Видя пламъчетата в очите на принцесата и разбра, че тя го е чула.
-Обичам те, Принцесо!
-Обичам те....

Май забравих да спомена и за дъгата, но ще се досетите и сами....

5 коментара:

  1. Чудесна приказка!Ти няма нужда да купуваш книжки с приказки на децата си-ще им ги разказваш сам,при това винаги,когато поискат,навсякъде и по всяко време.Но бъди готов и за въпросите и за обяснението!Не всеки го може това!
    Искрено ти желая успех!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. За съжаление май вече съм стар за деца, но не и да разказвам приказки.

      Изтриване
  2. Аз така правя (чета на децата си тези) :))

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Аха! Намираш си оправдание, за да ги четеш и ти:)

      Изтриване