Ски шанца Самоков

Самоков си е планински град. Боровец с неговите ски писти е на десетина километра. Затова и зимните спортове са често практикувани. Един от тях е най-успешен. Ако изключим Петър Попангелов, повечето успехи са отбелязани в една не толкова популярна в България дисциплина. Става въпрос за ски скока.
Причината е елементарна. В Самоков на Ридо, се намираше единствената ски шанца с изкуствено покритие. Всъщност шанците са три- от 10 до 40 метра. Малки са, но там децата можеха да тренират целогодишно.
Днес обаче от шанцата е останало това:









За разлика от някога, днес шанцата е оградена отдолу с телена ограда. Исках да направя по-близки снимки, но оградата ме отказа. Тя обаче не е спряла разрушението и разграбването на части от шанцата.
На времето издебвахме , когато няма никого и се спускахме по изкуственото покритие. За скокове обаче не съм си и помислял. Гледката от върха е страшна, а за да полетиш без да виждаш мястото, където се приземяваш, не е за мен. Чувствам се комфортно единствено, когато двата ми крака са твърдо стъпили на земята.
Наскоро по местните вестници се писа, че има проект за изграждане на нова изкуствена шанца. Ще е по-голяма, но се запитах кой е отговорен за сегашната разруха. Според мен е по-евтино да се съхрани направеното, отколкото да се строи ново.
Новата шанца ще я има, но ако общината не се погрижи за хълма Ридо, съдбата ѝ ще е същата. Само че, единственото, което е направила общината е в новия устройствен план, да включи Ридо и един друг съседен хълм, като части от градската площ.
Не, че някой в общината го е грижа за природата, но двата хълма имат обща площ, колкото половината град. Включени така, увеличават процента на зелените площи, до степен, при която в града може да се застроят всички градинки и зелени площи, но законния процент ще е спазен. Освен това, водейки се градски паркове, лесно може да се променя и предназначението на площите в тях.

Скалата

Скалата стърчеше самотно сред старата гора. Не беше на мястото си, но никой не знаеше, как беше попаднала тук. Старите хора казваха, че някога не е била там, но младите не вярваха. Мислеха, че скалата е там откакто свят светува и ще е там до края на света.

Не знаеше къде бърка, но нещо не беше наред. Капаните бяха празни вече цяла седмица. Поставяше ги всяка година на едни и същи места. Всяко сутрин ги обикаляше, описваше хванатите птици, поставяше им пръстен и ги пускаше на свобода, но тази година не беше хванал нито една птица.
Птиците си бяха тук. Виждаше ги в клоните на дърветата или реещи се в небето, чуваше песните им, но в капаните нямаше нищо. Може би лош късмет или пък бъркаше нещо, но не знаеше какво.
Тръгна по пътеката към последния, но не очакваше нищо. Преглеждаше капаните, поставяше храна и ги зареждаше наново. Понякога променяше местата им, но без резултат. Чувстваше, че няма смисъл, но не знаеше, какво друго може да направи.
Само че, днес в последния капан го очакваше изненада. В капана имаше нещо. Не беше птица. Не беше и нещо познато. Всъщност дори не беше сигурен дали това, което виждаше беше реално или видение породено от желанието му нещо да се промени.
Приближаваше се внимателно, опитвайки се да определи някакви познати форми, но не успяваше. Ами ако беше опасно?
Спря и краката му пожелаха да тръгнат назад. Не беше герой, а капанът не струваше много. Тогава чу гласа:
-Чакай! Не бягай! Няма да ти навредя.
-Защо трябва да ти вярвам? Всъщност дори не зная какво си ти.
-Защо ли? Ами да кажем, че ако исках да ти навредя, щях да съм го направил вече. Това достатъчно ли е за несъвършения ти мозък? Всъщност дори да исках да ти навредя не мога. Хванат съм в глупавия ти капан и имам нужда от помощта ти.
-Несъвършеният ми мозък би искал да знае какво си ти. Или кой?
-Аз ли? Не зная как да ти го обясня. Да предположим, че съм частица енергия, свободна от условностите на това, което разбираш, като закони на пространството и времето.
-Значи си нещо като дух? Само че, те не съществуват. Това сигурно е сън или поне се надявам да е сън.
-В едно си прав, духовете не съществуват. Ще се опитам да ти обясня нещата по друг начин. Аз съм част от тухлите на този свят. Или по-скоро строителите. Или и двете, защото всички сме едно цяло. С други като мен, създадохме това, което наричате Вселена. Участвах и в създаването на планетата ви и на съществата от твоя вид.
-Прилича на описание на Бог.
-Прилича на всяко друго описание, което хората правят, когато не разбират нещата.
-Ако приемем, че ти си построил света, какво правиш в моя капан? Елементарен е и дори птиците го избягват, а ти си се напъхал в него. Как ще ме убедиш, че някой със силите на Бог, е безпомощен в кафез от върбови клонки?
-Всъщност мога, но не искам. Ако някой узнае, може да го използва и друг път. Хайде да приключваме. Единственото, от което се нуждая е да ме освободиш. След това си тръгвам и забравяме, че сме се виждали.
-А защо да го правя? Какво ще бъде ползата за мен?
-Всичко ли правиш заради някаква полза?
-Ако трябва да съм честен, така е. Дори когато нещата не изглеждат така, зад тях се крие някакъв интерес. Не ме гледай тава! Хората са такива. Нали вие сте ни създали?
-Беше грешка, но вече е късно да се поправи. Добре! Казвай какво искаш! Ще изпълня желанието ти.
-Може ли да помисля? Това сигурно ще е нещо, като златната рибка и трите желания. Май се опитваш да ме преметнеш? Навсякъде желанията са три, а не едно.
-Не ме интересува, как е в приказките. Имаш право на едно желание. Ако не искаш, губим и двамата. Ти няма да получиш нищо, а аз ще прекарам няколко века, затворено тук. Само че, когато си съществувал винаги и ще съществуваш винаги, няколко века не са толкова важни.
-Добре, де! Едно да бъде. Какво можеш да предложиш?
-Хм! Определено създаването ви беше грешка. Дори не знаете, какво искате. Добре! Да не си губим времето. Мога да ти предложа познание.
-Притрябвало ми е! Дори повечето от нещата, които съм научил досега, са ми излишни. Предложи друго.
-Мога да ти дам силата да виждаш във времето. Ще знаеш всичко, което се е случило в миналото и всичко, което ще се случи в бъдещето.
-Глупости! Миналото си е минало, а бъдещето още не се е случило. Важено е единствено настоящето, а в него се оправям и без помощ. Давай следващото предложение!
-Няма да има следващо. Омръзна ми! След като си толкова капризен, избери си сам желанието. Давай веднага или сделката пропада.
-Не зная! Не може ли да помисля до утре. Чакай! Сетих се. Искам да съм като теб. Да живея вечно.
-Вечно е доста неопределено. Не мога да изпълня желание, което е неопределено. Кажи някакъв срок.
-Добре! Тогава да кажем един милион години. Или всъщност мисля, че два милиона няма да те затруднят. Искам да пребъда два милиона години!
-Прието! Сега ми помогни да се освободя и желанието ти ще бъде изпълнено....

Скалата стърчеше самотно сред старата гора. Не беше на мястото си, но никой не знаеше, как беше попаднала тук. Старите хора казваха, че някога не е била там, но младите не вярваха. Мислеха, че скалата е там откакто свят светува и ще е там до края на света.

Безсъние

Една нощ Заекът не могъл да заспи. Въртял се дълго в леглото, похлупвал си главата с възглавницата, броил овце и жаби, но нищо не помогнало. Сънят не идвал и не идвал.
Тогава станал, излязъл и тръгнал да се разхожда в гората. Нощта била тиха. Звездите били изчезнали някъде и само луната самотно се прозявала на тъмното небе. Прозявала се и не обръщала внимание на хилядите тъмни сенки бродещи в гората.
Не ги забелязал и Заекът, докато не се сблъскал с една от тях.
-Здравей, Зайо! - поздравил го Таралежът.-И ти ли не спиш?
-Здравей, Ежко! - отговорил Заекът.- Не мога да заспя и това е. Опитах всичко, но не помага. Поне да знаех какво е причината. Ти също ли не можеш да заспиш?
-Не мога и то не само днес. Цяла седмица не мога да склопя очи, но поне зная причината. Влюбен съм нещастно в Сърната, а тя не ми обръща внимание. Да не би и ти да имаш любовни разочарования.
-Ами не!- отвърнал Заекът. - Поне така мисля. Ако бях влюбен нещастно, сигурно щях да зная.
-Така е! -намесила се Жабокът.- Само че, не само нещастната любов, може да ти докара безсъние. Аз съм влюбен щастливо и пак не мога да спя.
-Не съм влюбен!- рекъл Заекът.- Нито нещастно, нито щастливо, но пак не мога да спя.
-Тогава си спал през деня.- намесила се Мечката.- Аз реших да подремна сутринта и докато се усетя, то слънцето се скрило. Сега не ми се спи. Обикалям и си говоря сама.
-Да ама аз не съм спал през деня....
-Ами може да е друга причината!- намесила се Катеричката.- Може да си преуморен, като мен. Цял ден събирах запаси за зимата и всичко ме боли, но сънят бяга.
-Не съм и преуморен!- упорствал Заекът.
-Има много причини и всеки си има неговата!- обадил се Бухалът.- Изследванията обаче показват, че най-често не може да се заспи, когато съвестта не е чиста.
-Великолепна теория!- изръкопляскал Вълкът.- Съвестта е важно нещо. От опит го зная, колко безкомпромисна може да бъде. Сигурен съм, че не можеш да спиш именно, заради съвестта си, Зайо!
-Не вярвам.- замислил се Заекът.- Доколкото си спомням не съм направил нищо нередно. Нищо, за което съжалявам или да се срамувам от него.
-Помисли си хубаво!- не се предал Вълкът.- Съвестта може да будува не само заради действия. Лошите мисли, също могат да я разлютят. Например, аз преди година обещах пред Лъва, да не ям зайци. Обещах и държа на думата си. Само че, старият навик идва постоянно в мислите ми и когато това се случи, става страшно. Ако само за миг помисля за ядене на зайци, не мога да спя цяла седмица.
-Наистина гузната съвест е най-честата причина за безсънието. - рекъл и Таралежът.- Помисли си , Зайо!
-Какво да си мисля? - рекъл Заекът.-Всеки си има нещо, което му тежи. Само че, никога това не ми е пречило да спя. Дори когато скрих короната на Лъва и тогава спах като къпан....
-Не те ли е срам? Предател!- изревал Вълкът.
След това се хвърлил и изял Заекът. Хапнал го на една хапка, облизал се и се усмихнал доволен.
-Горкият Вълк!- възкликнали животните.- Жертва се, за да накаже предателя и сега няма да може да заспи цяла година.
-Дрън-дрън!- засмял се Вълкът.- Ще заспя след десет минути и никой няма да може да ме събуди.
-Ами съвестта ти, Вълчо?- попитали животните.- Щом само при мисълта, за ядене на заек, днес не можа да спиш, дали ще ти позволи сега да затвориш очи?
-Какво съвест бе?- възкликнал Вълкът.- Аз от глад не можах да заспя. С гузна съвест съм спал, ама гладен никога!

Политическата класа и гражданското общество

Отдавна не бях писал по сериозна тема. Може би, защото не виждам смисъл да повтарям неща, които се знаят от всички. Може би, просто защото зная, че от писането по блогове, форуми и социални мрежи ефектът е равен на нула.
Този път обаче ще пиша. Темата не ме оставя на мира, а и мина достатъчно време, за да отминат емоциите и да се погледнат спокойно нещата. Темата е свързана с протестите срещу части от Закона за горите. Следях внимателно всичко и мисля, че всъщност важните изводи се пропуснаха и този път. Всъщност всички ги знаем, но не желаем да ги кажем на глас.
Коментарите за протестите се фокусираха върху младите хора и спонтанното им участие. Чудесни бяха и усмихнаха и мен. Доказаха, че им пука за държавата, в която живеят и не са безразлични към всичко.
Да, бяха чудесни, но всъщност събитията съдържаха много повече неща. Ако трябва да обобщя, ще ги сведа до две:
Първо, събитията показаха, че политическата класа в България се е изчерпала, като идеи и хора. Изчерпала се е и като възможности за влияние върху огромната част от хората в България.
Замислете се, че нито една политическа партия , няма днес авторитет и възможност да организира подобен протест. Някои партии все още могат да изкарат на улицата повече хора, но фалша личи и самите партии знаят, че ефектът ще е нулев.
Доверието в партиите и изчерпано напълно, а вече мина времето, когато можеха да се очакват нови формации. От години вече политическата класа просто се прегрупира и едни и същи хора, прескачат от един „нов“ проект в друг. Самите партии въртят едни и същи хора, без да предлагат нова политика и нови лица. Партиите съществуват единствено, за да хранят старите муцуни в тях.
Политиката не е за всеки човек. Все още има свестни хора с авторитет, но те са полезни с работата си, на местата където са в момента. Участието им в политическият живот, не би им донесло нищо. Ако изберат някоя от съществуващите партии, резултатът е бързо разочарование. Създаването на нова пък е загубена кауза, не само поради бюрократични и организационни пречки.
Политиката се превърна в мръсна дума, а политиците охотно подкрепят тази теза. Стана редовен номер, чисто политически формации, да се маскират като граждански организации. Такъв беше и проектът АБВ на бившия президент, така започна и Миглена Кунева, а всеки месец се роят формации, които експлоатират мита за това, че чрез някакво гражданско общество ще се решат всички проблеми.
Предполагам част от хората, които вярват в този мит, си представят гражданското общество като бившата ОФ. Само че, гражданското общество е възможност на гражданите да решават и управляват част от проблемите си, но с точно определени граници. Границите определя държавата, тоест политиците.
Затова политиците охотно говорят за гражданско общество. Само че, това говорене е отклоняване на евентуална конкуренция. Това е просто един от методите, които осигуряват втория извод.
Политическата класа в България се е подсигурила така, че няма начин да бъде изместена. Осигурила се е с пари, организация, медии, съд и прокуратура. Осигурила се е със създаденото отвращение от това, което е. Хората искат промени, но търсят други пътища, бягайки от политиката осигурявайки спокойствието на старите муцуни.
Покрай протестите се заговори за надеждата ни в младите. Аз им се радвам и възхищавам, но не виждам надежда. Причината е в липсата на организация, която да канализира действията им. Младите хора, може да са силни в протестите, но желанието им да покажат, че са независими и отхвърлянето на всяка форма на ръководство, ги прави слаби.
Ако имат организация и ръководство, естествено че ще се опитат да ги „яхнат“ и подчинят. Опити да използват протеста имаше и сега. Само че, без организация цялата им енергия просто се разпилява. Няма начин да се протестира срещу всеки закон, а покрай един отменен минават незабелязано поне десетина.
Повечето от хората в България знаят, че няма политическа сила, която да се интересува от тяхното мнение и интереси. Чакат и се надяват, че такава ще се появи. Преди време прочетох определение за тези хора. Били най-голямата партия- Партията на чакащите.
Само че, такава партия няма да се създаде. Просто чакащите са излишни за българската политическа класа, нищо че са 60-70% от хората в България. Партиите разчитат на твърдия си електорат и хората, които още се заблуждават, гласувайки за „по-малкото зло“. Те са им достатъчни, защото им осигуряват политическата власт. ГЕРБ например, четвърта година управлява с гласовете на около 25% от имащите право на глас. Останалите са излишни.
Така че, може протестите срещу Закона за горите, бяха хубава емоция, но само толкова. Място за надежди или оптимизъм няма и няма да има.

Търпението

– Трябва да сте като този камък!– казал Първият учител на учениците. – Търпеливи и упорити, без да отстъпвате от мястото си. В твърдостта е силата.
– Трябва да сте като водата! – казал Вторият учител на учениците. – Трябва да сте търпеливи и последователни. Капка след капка пробиват и най-твърдата скала. В последователността е силата.
– Трябва да сте като вятъра! – казал третият учител. – Да не сте свързани с никое място и да не спирате нито за миг. В движението напред е силата.
– Трябва да сте като тръстиката! – казал друг учител. – Вятърът я прегъва до земята, а тя се подчинява и отстъпва търпеливо, докато дочака своя час. В гъвкавостта е силата.
 – Трябва да сте търпеливи. Трябва да издържате на горещина и студ, глад и жажда, болка и обиди. Ако сте търпеливи, ще дочакате мига, когато ще бъдете победители.
 – Да! – съгласили се и другите учители. – В търпението е разковничето на всяка сила.
Учениците слушали всяка дума и я запомняли. Само така щели да станат мъдри и силни, като своите учители.
Всеки ден преминавали през хиляди изпитания, предназначени да калят духа и тялото им. Хиляди изпитания, изпитвали търпението им, но те не се предавали.
В края на всяка година учениците питали дали обучението им е завършило, но получавали един и същ отговор:
 – Все още не е! Все не сте се научили, търпеливо да чакате. Трябва да сте търпеливи и упорити, като камъка, като водата, като вятъра и тръстиката. Само когато постигнете това, обучението ви ще завърши.
Учениците навеждали глава и продължавали обучението си още една година. Някоѝ обаче, решавали да се откажат. Тръгвали си и повече не се завръщали.
Един ден един от отказалите се ученици се завърнал. Всички се струпали около него, за да разберат, защо се е върнал.
– Сигурно е разбрал, че е сбъркал. – шепнели учениците. – Беше най-добрият от нас и дано учителите му простят и го приемат обратно.
Бившият ученик обаче се засмял, когато чул това. Обяснил, че не иска да се върне, а е дошъл само да види старите си приятели. Изглеждал добре, а усмивката не слизала от лицето му.
– Жалко, че не желаеш да се завърнеш.- –казал му един от учителите.  – Имаше много добри качества и може би някой ден, щеше научиш достатъчно, за да се превърнеш от ученик в учител.
– Но, аз съм учител. – засмял се бившият ученик. – Тук научих много неща, а когато се върнах в къщи, продължих да уча сам. Скоро хората започнаха да ме търсят да съвети и помощ и след година основах свое училище.
– Как? – учудили се всички. – Как човек, който сам няма достатъчно упоритост и търпение, може да научи другите на тях?
– Но аз не уча моите ученици на търпение! Уча ги да слушат ума и сърцето си и да им се подчиняват. Да се съобразяват само с тези двама учители и с никой друг. Само умът и сърцето могат да им кажат, кога да бъдат търпеливи,  твърди като камък. Кога да бъдат последователни като водата. Кога да бъдат упорити като вятъра и кога да бъдат гъвкави като тръстиката. Само умът и сърцето, могат да ги научат, до кога да бъдат търпеливи и кога да се подчинят на желанията и мечтите си.

За ягоди

Днес ходих за горски ягоди. Вече втора седмица се оглеждам по пътя за работа и прецених, че вече са готови. Сладкото от диви ягоди ми е любимо, като може би единствено повече обичам шипковия мармалад.
Времето е чудесно, а в ранните часове жегата почти не се усеща.
Бях в местността Лаго край града, за която ви разказах миналата година. В други години, без да се налага да ходя много, кофичката се пълни за два - три часа.





За съжаление тази година не успях. Ягодите са едри, но ги няма. За сметка на това комарите са в изобилие и дрехите не ги спират.След около два часа едва бях покрил дъното на кофичката, но загубих някъде капака ѝ.





За утеха направих малко снимки. Тежката зима е счупила доста дървета и клони. Започнато е някакво разчистване, но кога ще привърши, не се знае.





Мястото е любимо за излети в почивните дни, но в ранните часове почти нямаше хора. За сметка на това следите им са навсякъде.





Пътеката

Хората не помнели, кой пръв е преминал по нея. Не знаели името му и времето, когато това се случило. Хората не помнели подробностите, но не това било важното. Важна била самата пътека.
На пръв поглед била обикновена пътека. Започвала внезапно в подножието на един гол хълм, покрит с редки шипкови храсти. Очертанията ѝ едва се различавали в тревата, но ако някой тръгнел по нея, колкото по-надалеч отивал, толкова пътеката ставала все по-ясна и широка.
Прехвърляла хълма, а след това следвала извивките на склоновете на планината зад нея. Изкачвала се и се спускала, преминавала през снежни върхове и по тесни мостчета над бездънни пропасти. Краят ѝ се спускал стръмно от другата страна на планината и изчезвал сред гъстата трева на огромно голо поле.
Казвали, че пътеката преминавала през зловещи места, където животът висял на косъм. Преминавала през ледници, където дори кожата замръзвала и се пукала от студа. Стръмни каменни склонове и сипеи, раздирали до кръв краката и ръцете, но спирането означавало сигурна смърт. Връщането също било невъзможно.
Всъщност така казвали някои. Други твърдели, че пътя минава през най-красивите места на земята.
Били прави и едните и другите. Просто всеки тръгнал по пътеката, искал да види различни неща. Неща, които били само негови и не се повтаряли за никой друг.
Да, пътеката била различна за всеки, защото това била Пътеката на Живота. Поне така я наричали хората, които знаели за нея и искали да тръгнат по нея.
Че защо му е на някой, да тръгва по тази пътека? Нали всеки от нас си има пътека, която да следва? Пътека уникална и неповторима, както уникален и неповторим е Животът.
Всеки си има пътека, но все пак много хора изоставяли своята и тръгвали по тази през планината.
Някои, не били доволни от своята пътека. Мислели, че ако опитат друга, съдбата им ще е по-добра. Тръгвали, но скоро разбирали, че вървели по същия път, от който бягали.
Други просто се чувствали сами на своята пътека. Мислели че, ако тръгнат по другата, там все ще срещнат някого. Някой, с когото да вървят заедно. По пътя очите им търсели хората или поне стъпките на другите, но били отново сами.
Трети не тръгвали по пътя сами. Тръгвали със скъп човек, търсейки път, по който ще вървят винаги заедно. Тръгвали с желание, но пътя им пресичали други хора или се губели след високите скали.
Никой тръгнал не постигал това, което желаел. Само че, всеки ден други се изкачвали по склона и тръгвали по пътеката.
Тръгвали с надежда за нещо ново и различно. Тръгвали без да взимат нищо със себе си, но намирали по пътя познатите свои неща. Разбирали, че всъщност вървят по същата пътека, както преди. Със същите завои, преминаваща през познатите места. Само че, никой тръгнал по тази пътека, не съжалявал за това. Хората знаели, че поне били опитали да променят нещата, които не им харесвали.

Стари дървета

Преди време снимайки едно изсъхнало дърво се загледах в старите дървета в града ни. Повечето помня от детските години. Не зная, дали след тях на повече от век. Зная само, че когато бях дете, те бяха също толкова огромни, колкото и днес.
Направих снимки на четири от тях, близо до дома ми. Има и по-стари и по-големи, но тези са пред очите ми почти всеки ден.
Минавал съм край тази липа всеки ден, когато отивах на училище. Младите издънки пречат, да се види истинската дебелина в основата. Чистят ги почти всяка година, но израстват нови и нови.





Яворовото дърво беше също толкова огромно и когато бях дете.





Огромният кестен, всъщност е само част от това, което беше. Преди няколко години орязаха половината му корона.





И накрая едно ясеново дърво. За съжаление, истинските размери се губят на снимките.





Окови

Времето нямаше значение за него. Не броеше дните, седмиците, месеците и годините. Когато го оковаха казаха, че наказанието му ще е вечно, а нямаше мярка, с която да се измери вечността.
Всъщност част от времето имаше значение за него. Беше малък отрязък между нощта и деня, когато тялото му успяваше да се възстанови за кратко. Раните зарастваха, а духът се завръщаше в измъченото тяло. Завръщаше се, силен както преди и проклинаше Боговете. Нямаше нито капчица страх или разкаяние, а само гордост и непоколебима убеденост, че е направил нещо добро.
После слънцето изгряваше и долиташе орелът. Впиваше нокти в кожата му и клюнът дълбаеше ли, дълбаеше тялото. Търсеше черния дроб, разкъсваше го и лакомо гълташе парче след парче.
Той беше силен, но всяка сила имаше граница. Болката го пречупваше и караше да вие и моли за пощада. След това силите го напускаха и съзнанието отлиташе, търсейки изход към друг свят, където нямаше болка.
И днес очакваше изгрева. Душата му се бунтуваше, опитвайки се да победи страха на тялото. Затвори очи виждайки първите лъчи на слънцето, но и през тях усети зловещата сянка и чу свистенето на крилете. Потръпна и се сви, доколкото веригите позволяваха, но знаеше, че е безсмислено. Събра всичките си сили и зачака болката.
Само че, болката се бавеше. Изминаха няколко минути, докато се осмели да отвори очи.
Орелът лежеше безжизнен в подножието на скалата, а до него стоеше млад мъж наметнат с лъвска кожа. В ръцете си държеше огромен лък, стрелата, от който беше повалила орела.
-Кой си ти?- попита Прометей.- Кой си ти, който дръзваш да се противопоставиш на волята на Боговете? Благодаря ти, но знаеш ли, какво може да те сполети? Защо го направи?
-Аз съм Херкулес.- засмя се мъжът.- Не ме интересува, какво ще измислят проклетите Богове. Харесва ми да ги предизвиквам и по това си приличаме с теб. Чакай да сваля оковите и си тръгвам. Имам още много подвизи да извърша, пък ако някой ден се срещнем отново, ще почерпиш.
Освободен Прометей тръгна към най-близкия град, който си спомняше. Нещата се бяха променили много, откакто го оковаха. Градът беше станал огромен, а вместо калните улици и схлупените къщурки, покрай широки каменни улици се издигаха истински дворци.
Прометей се почувства горд. Значи, не се беше жертвал напразно. Хората бяха използвали неговия дар и сами бяха научили много. В този миг, една гледка накара Прометей да замръзне на място.
По улицата хора водеха хора, оковани във вериги. Не Боговете, а хора бяха оковали други хора. Водеха ги, а окованите едва пристъпваха, приведени надве от тежестта на веригата.
Начело беше окован белобрад старец с окъсани дрехи и боси крака. Пристъпваше с мъка и на всяка крачка се спъваше, а когато стигна до Прометей падна. Никой не вдигна стареца, а водачите размахаха камшиците, стоварвайки ги върху безпомощното тяло.
Гневът завладя Прометей. Пристъпи напред, ръката му изтръгна камшика и го стовари, върху палачите. Удряше и удряше, докато те се разбягаха. След това захвърли камшиците и счупи оковите.
-Срам и позор!- отекна гласът му.- Затова ли, аз Прометей, се жертвах, опълчвайки се на Боговете? На това ли ви учих? Човек да се отнася с друг човек, по-зле отколкото с дивите зверове? Няма да позволя това да се случи никога повече!
Освободените хора радостно го приветстваха. След това се втурнаха по улиците, разказвайки на всеки срещнат. Целият град се изпълни с викове и звън на счупени окови и никой не посмя да се противопостави на прочутия герой. Той се беше завърнал и отново беше донесъл дар за хората.
Няколко дни по-късно, докато Прометей се разхождаше в града, видя нещо, което отново го изуми. Група окъсани хора, се опитваха да преместят огромен каменен блок. Някои от тях едва се държаха на краката си, но група пазачи с камшици, не ги оставяха, да починат и за миг. Хората не бяха оковани, но никой от тях не протестираше, срещу жестоките удари.
-Срам и позор!- извика Прометей.- Хора да използват хора, като добичета. Няма да позволя това да се случи никога повече!
Прометей изтръгна камшиците на пазачите и ги изгони, но никой от хората не се зарадва. Стояха на място с наведени глави и само един от тях се осмели да говори:
-Защо се месиш в неща, които не те засягат, глупако. Тук сме по своя воля, а ти провали всичко. Лиши ни от дневната надница, оставяйки семействата ни гладни тази вечер. Върви си! Върви да си играеш с Боговете и повече не се връщай тук!
Прометей не знаеше какво да каже. Хората вдигнаха глави и го гледаха с ням упрек, докато той сведе своя поглед. Не се чувстваше виновен, но не разбираше нищо.
Тръгна си замислен с наведена глава. Вървеше без да знае накъде, докато някой не сложи ръка на рамото му. Беше Херкулес, наметнат с лъвската кожа, но този път вместо лък, в ръцете си държеше огромен боздуган.
-Здравей, приятелю! Нещо са ти потънали гемиите и изглеждаш по-зле отколкото, когато беше прикован на скалата. Аз пък съм в добро настроение. Приключих поредният си подвиг и отново ядосах Боговете. Я ела в кръчмата, да пийнем по едно и да ми се оплачеш. Може пък, да мога да ти помогна отново.
Седнаха и Прометей разказа какво се беше случило днес.
-Не разбирам!- възкликна той.- Хората не бяха оковани, а се държаха, като роби.
-Ами!- засмя се Херкулес.- Не си видял добре. Оковани са били, но за да видиш оковите им, трябва да ги познаваш добре. Можеш да счупиш железните окови, но от тези невидимите, не може да те спаси никой.

Паисий Хилендарски

На днешната дата през 1722 година е роден Паисий Хилендарски. Преди цели 290 години. Тази година се навършват и 250 години от написването на „История Славянобългарска“.
В града ни отец Паисий се ползва с особена почит. Причината е, че Самоков е едно от местата, които претендират, че е родно място на великия българин. По-точно не самия град, а село Доспей, което е на около пет километра от Самоков.
Може да шокирам някого, но лично аз не се вълнувам, дали Паисий е земляк. Той преди всичко е българин, дал всичко, което може, за да събуди българския дух. Било е доста отдавна, но хората са го запомнили и ще го помнят, докато има България.
Не е важна самата „История Славянобългарска“. Важен е човекът, който я е написал и разпространил.
Търсенето на светли примери и повод за гордост в миналото, може би е начин да се събуди духа и да се промени настоящето. Това е нужно на един народ, не само във времената на духовна и материална нищета.
Днес няма много неща и хора, с които можем да се похвалим. Дори тези, които имаме, не ценим. Затова ни остава миналото. Проблемът е, гледайки назад, да не забравяме, че днешният ден е важният. Днешният ден и днешните хора.







Снимките са на два паметника на Паисий Хилендарски. И двата са сравнително нови. Първият намиращ се на градският площад е огромен, но някак ми изглежда студен и не на място.
Вторият е в двора на едноименното училище. Направен е от дърво и в началото не го харесвах. Днес обаче ми изглежда по-истински.

Бръмбари в главата

-Не искам да ставам! Днес ще спя до късно! Ваканция съм и ще спя колкото искам. - измърмори малката Ема, придърпа завивката и се покри през глава.
-Ставай, де! Наистина е важно.- не я оставяше Жълтото коте. - Аз също обичам да спя до късно, но случаят е извънреден. Той е дошъл тук, а това не се случва често.
-Кой е той?- прозя се Ема отваряйки едното си око.
-Той! Търговецът!
-Нямам нужда от нищо! Ако ми притрябва нещо, ще си го купя от магазина, а не от някакъв съмнителен пътуващ търговец.
Жълтото коте обаче не отстъпваше и Ема прозявайки се го последва в градината. Там на пейката се беше разположило малко дебело човече. Не им обръщаше внимание, залисано да подрежда стоката си. Вадеше една след друга красиви дървени кутии със стъклен капак, в които блестяха на слънцето някакви разноцветни дребни предмети.
-О! Бижута!- зарадва се малката Ема.- Обожавам ги! Само че, бижутата са много скъпи и няма как да си купя. Нищо! Поне ще разгледам.
Ема пристъпи към търговецът и поздрави учтиво.
-Здравейте! Аз съм Ема. Бихте ли ми позволили да разгледам бижутата, които предлагате? Надявам се, че няма да се сърдите, ако не си купя нищо?
-Разгледайте! Заповядайте! За мен ще бъде чест!- скочи на крака човечето. - Само че, аз не предлагам бижута. Стоката ми наистина е красива, но това не са накити, а бръмбари.
-Бръмбари ли?- стъписа се Ема и погледна строго Жълтото коте.- Значи ме събуди, за да видя някакви обикновени бръмбари?
-Това не са обикновени бръмбари! - сви се под пейката Жълтото коте.
-Да!- подкрепи го човечето.- Това са много, ама много необикновени бръмбари.
-Че какво необикновено може да има в едни бръмбари?- попита Ема.- Наистина има някои по-красиви и блестящи от другите, но това не е причина, да стана толкова рано.
-Нека се опитам да обясня. Тези бръмбари не са като другите. Не са като тези в градината.- засмя се човечето.- Не бих се занимавал да предлагам обикновени бръмбари. Тези наистина са специални, защото са бръмбари за глава. Нали сте чували израза -“Има бръмбари в главата.“. Е става въпрос точно за такива бръмбари.
- Това вече е прекалено!- ядоса се малката Ема.- Всеки знае, че да имаш бръмбари в главата, не е хубаво. Първо другите ще ти се смеят и второ, сигурно не е приятно, ако чувстваш постоянно как нещо се движи в главата ти. Хората не искат да имат бръмбари в главата, дори даром, а вие ги продавате.
- Че кой е казал, че ги продавам?- възмути се човечето.- Аз подарявам своите бръмбари на тези, които ги заслужават. Това е нещо, което не се купува с пари и не всеки го има. Хората са глупави и не смеят да си признаят, когато имат бръмбари в главата, но всеки има поне един.
-Аз нямам! - възмути се Ема.
-Аз пък имам!- обади се Жълтото коте.- Имам и дори не е само един. Освен това зная, че и ти имаш. Може би не искаш да си признаеш, или толкова си свикнала с тях, че не ги усещащ, но имаш.
-Нямам!- тропна с крак Ема.
-Ох! Не спорете!- възкликна човечето.- Може ли аз да погледна и да реша спора. Нали все пък съм специалистът тук? Така! На пръв поглед мога да ви успокоя, че и двамата имате. Да! Имате бръмбари в главата и то от най-хубавите. Няма защо да се срамувате и да криете това.
-Така ли?- учуди се Ема.- Наистина ли са от хубавите? Сигурно са лъскави и с чудни цветове?
-О, да! О, не!- обърка се човечето. - Всъщност.... Всъщност вашите бръмбари не са красиви, но са добри. Ето ще ви покажа мостри от моите. Този дребосък, черния е отговорен за фантазията. Не е красив, но външността не е най-важното. Без него, ще сте просто едни скучни индивиди.
Виждам и още един забележителен бръмбар. Отново е малък и сивичък, но той е причината, да обичате всичко наоколо. Той е причината да обичате живота и да дарявате обичта си на другите.
Този големият жълтурко е отговорен за друго. Ако го нямате, няма да вярвате на другите. Всъщност няма да вярвате на никого и в нищо.
Белият пък....
-О! Моля, ви! - извика Ема.- Бръмбарите наистина не са нещо, от което да се срамуваме, но ми е достатъчно да зная само за тези. Някак странно се чувствам знаейки, че в главата ми живеят бръмбари, макар и хубави.
-Да! Странно е!- съгласи се Жълтото коте.- Само ще ви помоля за нещо друго. Може ли да погледнете, дали нямаме някой от лошите бръмбари?
-Няма защо!- засмя се човечето.- Прави сте да се притеснявате, но трябва да знаете нещо важно. Децата и животните имат само хубави бръмбари. Дори повечето от възрастните, също притежават само от добрите. Лошите се срещат рядко, а аз не се интересувам от тях. Мога да ви разкажа за тях, това което съм чувал.
-Благодаря, но ще пропусна!- скочи Ема.- Не искам да зная за тях, но бих искала един съвет. Как да се пазя от лошите бръмбари? Някой ден все пак ще порасна.
-Няма нужда да се пазиш.- отвърна човечето.- Единственото нещо, което трябва да правиш е да се грижиш добре за тези бръмбари, които имаш сега. Не е сложно. Просто им дай свобода и им имай доверие. Те ще се погрижат, никога да нямаш от лошите бръмбари.
-Но това е много лесно!- възкликна малката Ема.
-Лесно ли?- замисли се Жълтото коте.- Та това е най-трудното нещо на света!

Primus inter pares

Primus inter pares. Извинявам се за латинския на тези, които не знаят израза. Преводът е - „Първи между равните.“.
Според това, което зная с тази титла са се кичили първите римски императори, за да не дразнят хората, които са мечтаели за Републиката. Доста несполучливо название, нямащо нищо общо с действителността. Преди това така са наричани обикновено стари и заслужили хора, в знак на уважение и е означавал незадължително първенство по заслуги.
По-късно използването на израза е загубило напълно първоначалния си смисъл, използвано от монархии и църковни институции.
Сетих се за него преди около седмица и се замислих, че днес изразът почти да е изчезнал, но лицемерното създаване на илюзия за равенство е ежедневие.
Хората никога не са били равни. Никога не са имали равни права и възможности. В миналото нещата поне са били ясни. Имало си е монарх, пред който всички трябвало да свеждат глави. Пирамидата на взаимоотношенията е била точно фиксирана и всеки си е знаел мястото. Управляващите не са имали нито нужда, нито желание да се държат популистки, демонстрирайки фалшиво внимание на тези под тях.
От 18- 19 век, нещата започват да се променят. Властта от пожизнена, става изборна. Изглежда различно, но пирамидата остава същата с една разлика. Формално върховете на пирамидата могат да се заемат от всеки, защото длъжностите подлежат на избор.
Изглежда, че идеалът за равенство е постигнат. Хората на върховете на пирамидата не са нищо повече от Primus inter pares. Първи между равните или слуги, които изпълняват волята на тези, които са ги избрали.
Всички обаче знаем, че нещата не стоят така. Всъщност всеки си знае мястото, но и управляващите и управляваните играят в цирка. Едните демонстрират, че са хора от народа, а другите се правят, че им вярват.
Кадрите на разнежени политици, сред обикновени хорица са част от играта, особено преди избори. Едните се правят, че се интересуват от другите, а другите, че им вярват.
Всъщност и едните и другите, нямат сметка от този цирк, но играят по навик. Когато обаче камерите ги няма, нещата си идват на мястото.
Тогава управляваните се скъсват да се покланят, пред „първите от равните“. Скъсват се от ласкателства и подмазване, а управляващите нямат нищо против. Те знаят, че тези демонстрации са само за изкопчване на някаква облага, но ги приемат като част от играта. Някои дори се взимат на сериозно, въпреки че за всеки нормален човек, безсрамното ласкателство и подмазване, би трябвало да е по-скоро обида.
Виждал съм и хора, на практика са независими поне материално, които са готови да се пльоснат по очи при всяко споменаване на думи като кмет, депутат, министър или президент. Това също няма никога да разбера.
Не зная, как ще се развият нещата в бъдещето. В момента не виждам нищо, което да описва дори и реален път. Проекти има много, но за да се случат, трябва да има механизъм за налагането им, а той липсва.
Само че, ако човечеството наистина иска да върви напред, не само като техника, а като общество, старата идея на изразът Primus inter pares, трябва да се възроди. Когато това стане някой ден, значи сме намерили пътя.

Великата империя

-Напред! - изрева Великият Император.
-Напред! - повтори думите му старият Генерал.- Стегни редиците! Сгъсти строя! Копията- напред!
-Хей! - разсърди се Великият Император. - Не съм издавал такава заповед. Генерале, ако втори път проявите инициатива, ще ви разжалвам. Тук командвам аз и само аз! Ако допусках всеки да проявява инициатива, нито аз щях да съм Великия Император, нито щяхме да сме Империя.
-Оооо!- възкликна Шутът.- Не знаех, че живея в Империя, Велики Императоре. Все си мислех, че живея в малко и бедно царство.
-Глупак!- кресна Великият Император.- Разбира се, че живееш в Империя. Не забелязваш ли, че всички ме наричат Великият Император?
-Ама разбира се, Велики Императоре!- поклони се Шутът.- Трябваше да се досетя, че щом някой се нарича Велик Император, значи управлява Велика Империя. Само че, аз съм глупак и не можах да направя връзката. Все пък не съм толкова голям глупак, че да не поискам увеличение на заплатата. Не може Шутът на Велика Империя, да получава, колкото този на малко и бедно Царство.
-Ще си помисля!- намръщи се Великият Император.- Само че, не за увеличение на твоята заплата, а дали един Велик Император, не заслужава по-забавен шут, от тези на малките и бедни царства. Освен това в хазната няма пари. Каквото имахме отиде за новата ми корона и мания. Не виждаш ли, че и войската вместо с мечове и копия е въоръжена със сопи?
-Значи, няма повишение. -овеси нос Шутът.- Вместо това, може да остана без работа. Нямам късмет! Живея в най-бедната Велика Империя. Аааааааа! Сетих се! Една Велика Империя, може да няма пари, но има огромна територия. Съгласен съм, вместо увеличение на заплатата, да ми подарите една малка провинция.
-Я, млъквай!- разсърди се Великият Император.- Територията ни е от тук, до онзи хълм на хоризонта.
-Че като нямаме нито пари, нито земя, защо се наричаме Велика Империя?
-Защото сме Велика Империя? Били сме преди десетина века и пак ще бъдем. Южното Царство е било наше, преди няколко века. Преди стотина години сме владеели и Северното Царство. На запад, чак до океана, също са наши бивши територии. Знаеш ли, че в Източното Царство има цяло село, заселено с нашенци? Вярно, че са избягали от тук отдавна, ама кръвта вода не става. Тези територии ни принадлежат по право! Освен това щом аз съм Велик Император, значи и страната, която управлявам е Велика Империя. Остава да намерим начин, да си върнем всичко, което е било наше и нещата ще се подредят.
-Ура!- подскочи Шутът.- Значи нещата са прости. Намирате начин да си върнем териториите и ще ми увеличите заплатата. Освен това щом нещата са такива, искам да ми поверите управлението на Южното Царство.
-Няма да стане! - засмя се Великият Император.- Когато си върнем всичко, то ще принадлежи на мен.
-Хм! - замисли се Шутът.- Може да съм глупак, но защо ми е тогава да живея във Велика Империя?
-Глупак! - ревна Великият Император.- Нима честа да те управлява Велик Император и да живееш във Велика Империя е нищо?
-О, Велики Императоре! - поклони се Шутът.- Наистина съм глупак и бавно мисля. Сега се сетих, че цял живот съм мечтал да бъда шут на Велик Император и да живея във Велика Империя.
-Добре, де!- засмя се Великият Император.- Няма да те сменям. Дори на вечеря, ще имаш допълнителна чаша вино от личните ми запаси. Сега да се захванем с работа, че ни чакат велики дела. Напред!
-Велики Императоре!- смути се старият Генерал.- Посоката, която сочите е грешна. Там има блато и всички ще затънем.
-Глупак! - скочи Шутът.-Как смееш да оспорваш заповедите на Великия Император? Нима не разбираш, глупако, че ни чакат велики дела? Трябва да си върнем всичко, което е било наше, а то е във всички посоки. С коя ще започнем, няма значение. Щом Великият император е решил, днес да завладеем блатото, значи така трябва! Напред!
-Напред!- изрева старият Генерал.
-Стегни редиците!
-Стегни редиците!
-Сгъсти строя!
-Сгъсти строя!
-Копията напред!
-Копията напред! Тези, които затънат в блатото, да не са посмели да викат за помощ! Честа на Великата Империя е над всичко! Напред!


Един лош ден

Вчера беше един лош ден за българската демокрация. Всъщност „демокрация“ е просто термин, който всеки разбира, както му е удобно.
Затова ще започна отново:
Вчера беше един лош ден за България.
Лошото не беше потока от подлизурковци на един рожден ден. Лошото се случи в парламента.
За пореден път „честните е почтени“ депутати от мнозинството приеха чисто лобистки закон. Единодушно....
Никой от тях не се чувства виновен, както и при предишните пъти, когото това се случваше. Няма и как да е различно.
За нас остава илюзорната надежда, че ЕС и този път, ще ни оправи бардака. Само че, лично на мен ми е обидно, някой друг да ми оправя реда в къщи.
Очевидно, когато сме чистили България за един ден, не сме чистили, каквото трябва. Трябват дълги години чистене и то без компромиси.
Остава надеждата, че природата е силна. Винаги побеждава боклуците. Все още....



Огледалната планета

Мислеше, че вече нищо не може да го учуди. Беше прекосил половината Вселена, беше се сражавал със създания, които дори човешката фантазия, не можеше да опише. Беше стъпвал на хиляди планети, всяка различна, криеща изненади или открито демонстрираща враждебност.
Беше загубил способността, да се учудва, а страхът го беше споходил за последен път преди пет години, на онази планета, която....
Прогони спомените завладели го внезапно. Нямаха място тук, защото всяко разсейване, можеше да му коства живота. Очите го боляха от милионите лъчи, които идваха от всички посоки и филтрите бяха безпомощни пред тях. Отразяваха се от милиони огледала с различна форма и големина.
Реши да се върне в капсулата, но след първата стъпка се отказа. В тези условия, не можеше да определи дори посоката, в която да върви. Страхът нахлу в сърцето му. Не знаеше, какво да направи, о това беше по-лошо дори от най-голямата опасност.
Пое дълбоко въздух и се опита да прогони паниката. Дългогодишния опит помогна и мозъкът му се зае хладнокръвно да анализира проблемите. Нямаше непосредствена опасност. Средата не беше враждебна, поне според предварителните анализи. Нормална температура, липса на вредни лъчения и атмосфера близка до земната. Тук липсваха коварни вируси и свирепи изчадия. Всъщност липсваха всякакви форми на живот.
Оставаха само заслепяващите лъчи, но след час слънцето щеше да се скрие. Ядоса се, че не изчака нощта, но пък не беше загубил много. Два три часа, не бяха от значение. Просто трябваше да изчака.
Докато чакаше, се опита да си припомни всичко, което знаеше за отблясъците. Източниците бяха кристали от непознат вид, разпръснати безразборно по цялата планета. Отгоре почти не се забелязва, защото отраженията бяха основно в хоризонтална посока. Беше се опитал да разгледа някои от тях, но лъчите не позволяваха. Опипването не му даде повече информация. Кристалите бяха с различна големина и форма. Някои бяха овални и гладки, други бяха с хиляди безразборно начупени стени, с остри, като бръснач ръбове. Някои бяха огромни и дори не можеше да определи височината им, а най-малките стигаха едва до кръста му.
Не усети кога измина последният час. Болката в очите намаля и започна да различава с сумрака силуетите на кристалите, а след това и други подробности. Централната звезда беше залязла, но не настана пълна тъмнина. По небето нямаше звезди, а светлината идваше от кристалите.
Беше мека и приятна или само така му се струваше, но нямаше значение. Вече виждаше.
Виждаше гладката повърхност на планетата, приличаща на полиран мраморен под, от който стърчаха кристалите. Сякаш бяха едно цяло с планетата, сливащи се без следа в основите си.
Вдигна поглед и се вцепени. Наоколо беше пълно с хора. Да, хора, а не някакви странни извънземни форми на живот. Някои от хората изглеждаха странно, с изкривени или деформирани тела и лица, но бяха хора.
Никой не му обърна внимание, а изглежда не се интересуваха и един от друг. Някои бяха на групи, сякаш не се забелязваха и помежду си.
Хора или не, това поне беше нещо, с което можеше да се справи. Преглътна, пристъпи към най-близкия човек и вдигна ръка, за да привлече вниманието му. Не последва реакция, но това не го обезкуражи:
-Здравей! Аз съм Иван. Идвам от планетата Земя.
Отново нямаше реакция, затова реши да остави инициативата на непознатия. Може би, хората тук бяха враждебно настроени или пък просто загряваха трудно. Но, не...
Непознатият бавно вдигна ръка. После чу гласа му, дрезгав и провлачен идваш сякаш от всички посоки:
- Здравей....
- Аз съм....
- Иван....
- Идвам от планетата....
Стресна се и изруга. Това не беше глас, а ехо, повтарящо собствените му думи. Вгледа се внимателно в човекът срещу него и се засмя. Говореше на собственото си отражение. Насочи се към друг човек, но преди да каже нещо разбра.
Кристалите бяха изчезнали, а на мястото им бяха хората. Всъщност нямаше никакви хора, а отражението му в милиони огледала. Всяко различно, изкривяващо го неузнаваемо и предаващо образа му на съседното.
Засмя се отново, а огледалните кристали подеха смеха му. Тръгна към капсулата, но внезапно спря. Ехото заглъхна и стана тихо, но в тишината имаше нещо или пък някой. И гласове:
- Здравей....
- Не си отивай....
- Ние не сме огледала....
-Това сме ние... Ти ни създаде.... Чакахме много и ти дойде.... Даде ни живот.... Не сме твои отражения, но ти си ни нужен.... Остани и бъди част от нас.... Завинаги.... Молим те.... Остани....
Кожата му настръхна под скафандъра. Изключи микрофоните и побягна към капсулата, но внезапно спря. Не виждаше нищо освен милиони лъчи, които идваха от всички посоки. Провери времето и сърцето му се сви. Датчикът отчиташе, че са изминали дванадесет земни часа. Нямаше логика, но нямаше и избор. Стисна зъби и се опита да оцени ситуацията. Нямаше място за паника. Имаше начин. Просто трябваше да изчака докато централната се скрие. Въздъхна облекчено, но тогава гласовете се завърнаха:
- Молим те.... Остани.... Ти си ни нужен.... Ти ни даде живот.... Молим те... Остани....
Стисна зъби и се опита да мисли за нещо друго. Трябваше просто да изтърпи дванадесет часа. Времето беше и много и малко, но щеше да изтърпи и да си тръгне. Или пък....
Имаше дванадесет часа....

Душата

Един човек бил много беден. Толкова беден, че нямал нищо свое. Родителите му били добри и трудолюбиви хора, но нямали късмет. Не били богати и можели да дадат не детето си само обичта си. Предали му всичко, което знаели и можели. Предали му сърцата си и го възпитали да бъде добър човек.
Човекът пораснал и тръгнал по белия свят да си търси късмета. Обикалял дълго и сутрин не знаел къде ще замръкне вечерта.
Не намерил късмета си. Навсякъде където бил се борел за залъка си, но често се отказвал от него, виждайки много хора, които се нуждаели повече от него. Хващал се на всякаква работа, но спечелел ли нещо, го дарявал на другите.
– Богат човек си! – казвали му хората. – Пази сърцето и душата си такива, защото такова богатство рядко се среща!
– Богат човек си! – му казвал свещеникът. – Пази душата си и тя ще бъде твоя гордост и ключ към Рая!
– Богат човек си! – усмихвал се Царят. – Ако имах повече поданици като теб, щях да съм най-щастливият цар на Земята!
– Богат човек си! – посетил го и Дяволът. – За твоята душа бих платил, колкото за хиляди други. Помисли си и ако някой ден решиш, че си струва, веднага ще дойда.
Човекът се изчервявал от похвалите на хората. Благодарил на Царя и свещеника, а Дявола изгонил. Душата му не продавала. Тя била единственото, което притежавал, но не се нуждаел от друго.
Минали години, а човекът ревниво пазел чистотата на сърцето и душата си. Продължавал да се труди от сутрин до вечер и давал всичко на другите. Продължавал да се раздава и колкото повече давал, толкова усещал, че душата и сърцето му ставали по-чисти и богати.
Само че, годините започнали да му тежат. Уморявал се бързо и ставало все по-трудно, да помага на другите. Вече не можел да помогне дори на самия себе си.
Един ден се разболял и дълго не можел да стане. Никой не усетил, отсъствието му и никой не се сетил за него. Нямал близки и нямало кой да се погрижи за него, а лекарите не се интересували от човек, който няма нищо, с което да им плати.
Човекът все пак оздравял, но болестта го накарала да се замисли за себе си. Бил вече стар, а нямал нищо и го очаквали тежки години.
Мислил дълго и накрая решил, да се раздели със сърцето и душата си. Всички казвали, че са ценни, но те нямало да го нахранят или да му осигурят покрив над главата.
Първо човекът отишъл на пазара. Там предложил душата и сърцето си.
– Хей, хора! – извикал той. – Цял живот слушам, че съм богат с душата и сърцето си. Всички казвате, че ми завиждате, но вече съм стар и ми е нужно не такова богатство, а храна и покрив над главата. Затова заменям и душата и сърцето си, за малък дом и постоянна работа.
Хората слушали, клатели глави и накрая започнали да се смеят. Луд човек бил този. Само друг луд би поискал да купи душата и сърцето на стар човек, колкото и богати да били.
Човекът отишъл при Царя.
– Нуждая се от дом и средства, Ваше Величество. Преди време казахте, че ако имате повече поданици със сърце и душа като моята, ще сте най-щастливия цар на Земята. Нима днес ще допуснете човекът, който давахте за пример, да умре от глад?
– Не си спомням! – отвърнал Царят. – Може да съм казал или пък не, но като те гледам, такива поданици не са ми нужни!
Човекът отишъл при свещеника.
– Имам нужда от помощ, за да запазя душата си достойна за Рая – рекъл му. – Малко ми трябва, а вече нямам сили.
– Не мога да помогна! – отговорил свещеникът.– Ако имаше нужда от помощ за душата, щях да ти помогна с напътствени думи. Само че, ти искаш нещо за тялото си, а то не ме интересува.
Човекът отчаян потърсил и Дявола. Предложил му душата си, но Дяволът не я искал. Нещата се били променили и знаел, че душата и без да я купува, скоро ще бъде негова.

Река Боклуджа

Това е втората река, която преминава през Самоков, ако думата река е уместна тук. Все пак я има дори на картата и си пише, че е река.





Всъщност през по-голямата част от годината, водата е дори по-малко отколкото на снимката. Случвало се е водите да наводняват къщи в долната част, но основната причина е точно бетонното корито. То събира всяка капка и излива събраното, там където завършва.
Зелените площи и дърветата от двете и страни са хубава гледка, но коритото често служи и за изхвърляне на отпадъци.
Преди десетина години общината вложи около 500 000 лева в ремонта на коритото. Отчетоха се и някакви курсове с обучение на безработни в строителни специалности. Доколкото зная, единици в момента работят по придобитите специалности, но фирмата организирала обучението и поела ремонта спечели. По груби сметки тогава, сумата беше достатъчна, за да се запълни коритото по цялата му дължина с бетон.
В момента тече друга процедура за над 1 милион лева. Въпреки че не личи, това е златоносна река.

Център на културата

– Влизай, влизай! Не се притеснявай, тук всички сме свои. Ти не ме помниш, но аз те зная. Колко пъти сме играли с баща ти във вашата градина, а дядо ти ни е изправял гърбината заради белите.
После пораснахме, оженихме се и се родиха деца, а баща ти реши да се мести в града. Уж беше най-умният в класа, ама тогава трябваше да ме послуша.
– Стой тука! – му казах. – Тук си някой, а в града и след сто години, ще си останеш селянин. Ще те гледат с насмешка и пренебрежение, каквото и да направиш.
Не послуша и замина, та пътищата ни се разделиха. Починал е казваш? Лека му пръст! Дано е намерил, каквото търсеше!
Я седни да ти сипя една ракийка, за Бог да прости! Лично съм я пекъл и няма да намериш такава в магазините.
Та, докъде бяхме стигнали? Да! Не ме помниш, но тук всеки ме знае. Кмет съм вече двадесет години. Баща ми и той е кметувал толкова, а дядо ми също е бил кмет.
Мислиш, че е лесно, ама не е. Селото ни е хубаво и голямо. И в столицата да питаш, всеки знае, къде е Малко Сливово. Само тези от Големо Сливово ни се дуят, ама на тях името само е останало. То и при нас затвориха училището, ама те дори фелдшер нямат, а чувам, че затворили и кръчмата.
Хубаво село е нашето! От мен да го знаеш! Двадесет години съм кмет и някои си мислят, че е лесно, ама не е! Хора разни и всеки иска нещо от кмета. Ако бях по-припрян, да съм се гътнал за месец. Само че, съм му намерил цаката. Зная кога, на кой и колко да дам, че и той да е доволен и другите да не завиждат. Затова ме уважават и на изборите по пет хиляди гласа печеля срещу три. От хиляда човека на трима не съм намерил цаката.
Какви пет хиляди ли? Ами толкова са гласоподавателите, нищо че селото я има хиляда, я не. Всичко е точно и по картинката на закона. След миналите избори идваха едни да проверяват. Журналисти някакви бяха. Добре ги нахраних кучетата, ама пак се опитваха да хапят. Особено една червенокоса вещица.
– Как е гласувал този човек? – пита коконата. – Предишния ден са му оперирали тумор в мозъка.
– Че човекът да не е гласувал с мозъка бе, госпожо? Верно, че едва оживя, ама са ни кадърни докторите. Докараха го с линийката и пусна гласа си. Де да имаше повече такива граждани!
– Ами този как е записан в списъците? – зъби се вещицата. – Нито е местен, нито имот има тука!
– Как да не е местен бе, Госпожо? Прадядо му е роден е в онази къща със зелената ограда. Вярно, че се преселил в града, ама кръвта вода не става. Винаги когато може, наминава. И той, и синовете му, че и внуците даже. Патриоти се те и милеят за родното.
Тия си тръгнаха, ама се довлякоха от партията. Те от партията винаги идват преди изборите. Уважават ме, защото тия пет хиляди гласа, дето кажа, там отиват.
Коя партия ли? Ами тази дето ще спечели. То от тук се изредиха доста. То не беше БКП-то, БСП-то и разните СДС-та, но и царчето ми дойде на крака. И обещават, обещават, обещават.
Обещават, ама от мен да знаеш – на партии да не вярваш. Всичко черно на бяло, с подписи, печати и прочие. То и тогава не е сигурно, ама прецаках едни, та другите вече не смеят да се измятат. И за път пари дадоха, и за улиците, и за моста платиха по някаква програма.
Какъв път и какъв мост ли? Знам, че нямаме ни път, ни мост в селото, ама финансираха хората по някаква европейска програма. Ама това е нищо! Да знаеш, какво съм уредил сега!
Нали днешните преди изборите, ще местят министерствата. Пълни глупости, ама си викам, защо и ние да не намажем? Дигнах се до София, лично да се пазаря с когото трябва.
Първо се опитаха да ми пробутат данъчните. На мене искаха да ги пробутат!?! На мене, дето бирник в селото не искам да виждам. Един сал дойде, преди десет години, ама повече няма да се повтори.
После ми предложеха МВР-то. Айде, бе! Аз като съм от село, да не съм прост? Ако ми трябваха разбойници в селото, сам щях да си намеря. Преди време лично изгоних две застрахователни дружества, а те по-малко деряха от полицаите.
Трудно беше, ама се спазарихме. Ще ти кажа, ама ще си траеш. В наше село ще местят Културата. Те това ни трябва! Славно и големо село сме, ама културата ни липсваше малко, а сега ни идва на крака. Идва и министерството, два музея местят и три театъра. Щяха и още да дадат, ама реших, че е хубаво да остане и за другите. Иначе ще ни завидят и ще почнат да говорят. Ние сме скромни хорица.
Ама велико ще стане нашето село догодина! Център на културата ще бъде и редом с Рим, Париж и Ню Йорк, ще споменават и Малко Сливово. Малко се притеснявам, за името. Хубаво си ни е, ама има простаци, дето ще завиждат и ще се подиграват. Затова съм решил и името да сменим, ама това, когато му дойде времето.
Та, затова искам да ти кажа. Не бързай да продаваш имота тук. Догодина цените ще скочат до небесата. Вече половината село съм изкупил и само чакам рибките. Аз на твое място бих се върнал веднага тук. Трябва ми човек, на когото да имам доверие. Ще си доволен. Тук ще имаш нещо, което в града никого няма да имаш. В центъра на културата ще живееш, ей!
Не искаш ли? Ами твоя работа. Той и баща ти не ме послуша, а ти на него си се метнал. Ха, със здраве и като минаваш се отбивай да се видим. Ще поговорим, ще пийнем по ракийка, така....
Довиждане! И, хей! Ако решиш да продаваш, първо на мен се обади. Ще ти намеря добри купувачи. Ще ги подбера лично. Така, де! Няма да пускаме случайни хора в центъра на културата!

Когато нямаш и когато имаш

Когато нищо нямаш,
малко искаш.
Ако животът ти е черен
и сивото
е цвят.
Ако в пустинята си ти
и капката роса
е извор.
Ако си сам
и облакът самотен
е другар.
Ако си гол
и вятърът
е дреха.
Ако нощта е тъмна,
една звезда
ти стига.
Ако боли
и думите
са цяр.
....
Когато нищо нямаш,
малко искаш,
но ако имаш малко,
то не стига.
След капката вода
е нужен океан.
След светъл лъч
и Слънцето не стига.
След облака самотен,
трябва буря.
Самотна дума не лекува
човешкото сърце.
Една звезда не стига
за твоето небе.

Единствен и любим

Сред безкрайния океан там далеч на юг, имало един приказен остров. Там винаги било пролет и ароматът на безброй цветя изпълвал въздуха ден и нощ. Птици, които сякаш били дошли от рая, не спирали песните си, надпявайки се една с друга.
Надпявали се птиците, но дори най-добрите от тях, не успявали да победят Принцесата на острова.
Принцесата била.... Принцесата не само пеела прекрасно. Тя била най-красивото и добро създание на света и всеки ден в краката ѝ падали принцове, готови да дадат живота си, за един неин поглед или усмивка.
Само че, Принцесата не обръщала внимание на принцовете. Тя знаела какъв иска да бъде нейният истински и единствен принц, но нито един от всички, не отговарял на изискванията.
Причините да ги пренебрегне били различни. Някои били прекалено далеч от идеала ѝ, на други не достигало много малко, но за Принцесата това било без значение. Знаела какво иска и била решена да го има.
Годините минавали, но идеалният принц така и не идвал. Не идвал, но Принцесата не се отчайвала. Вярно, че все по-малко принцове идвали да паднат в краката ѝ, но това не било важно. Важно било да намери истинския. Продължавала да го търси, без да се отчайва.
Един ден поканили Принцесата на гости на съседният остров. Поканата била от нейна приятелка от детските години и Принцесата с радост приела.
Тръгнала веднага, но по пътя се разразила буря. Ветровете отклонили кораба от пътя му и цяла седмица вълните го люшкали и заливали. Накрая го разбили на бреговете на един малък скалист остров.
Оцелели само Принцесата и един моряк. Нямали нищо, а островът бил просто парче скала. Нямали подслон, храна и чиста вода.
Принцесата се отчаяла. Стояла на брега, вперила поглед в хоризонта, търсейки там надежда за спасението си. Чакала помощ, но помощта не идвала.
Морякът не се предал. Изследвал парчето скала и събрал всичко, което можело да им бъде от полза. Претърсил всички пукнатини в скалата и намерил една, която пазела дъждовната вода. Успявал да улови и по някоя риба, която засищала глада на двамата. Направил малък заслон от камъни, която ги пазел от дъжда и студа.
Намереното било малко за двамата и морякът често давал всичко на Принцесата. Тя не забелязвала нищо, защото очите и не се откъсвали от хоризонта.
Минала седмица, а след това месец. Един ден, на хоризонта се появил кораб. Бил изпратен с много други да търси Принцесата и не подминавал нито един остров.
Двамата били спасени. Прибрали се на родният си остров и заживели както преди. Царят и Царицата не можели да се нарадват на завръщането на Принцесата, а моряка за благодарност взели на служба на царския кораб.
Когато вълнението отминало, Царят и Царицата решили да поговорят с Принцесата за нещо, което искали отдавна.
-Виж какво, дете.- започнала Царицата.- Годините минават, а ние остаряваме. Време е да избереш своя принц.
-Така е!- обадил се и Царят. - Познаваш всички принцове в света. Никога няма да намериш идеалния, а времето минава.
-Зная, че няма да намеря идеалния принц, но вече не го и търся.- отвърнала Принцесата.- Намерих това, което ми трябваше.
След това принцесата накарала да извикат морякът, който се грижел за нея на острова.
-Не мога да повярвам, Принцесо! - възкликнал морякът.- Аз наистина ви обичам, но никога не съм мечтал дори да ме забележите. Сред толкова много принцове, един обикновен човек е невидим. Дори на острова, не ме забелязвахте.
-Да!- отговорила Принцесата.-Не те забелязвах тук сред множеството принцове. На острова пък виждах само това, което правеше за мен. Беше единствен, но отново не те забелязах. Когато се завърнахме тук, обаче си спомних за теб разбрах, че не това, че бяхме сами на острова, те караше да правиш нещата за мен. Това може да направи само човек, който обича.
После имало сватба и три дни всички яли, пили и се веселили. След това заживели щастливо и всички разбрали, че през тези години Принцесата не търсела Прекрасен Принц, а просто човек, който истински я обича. Човек, който да бъде едновременно единствен и любим.


Църква „Свети Никола“

Това е най-голямата църква в Самоков. Построена е малко преди Освобождението, около 1860 година, след издействане на специален ферман от самоковци. Това е и черквата, която най-много ми харесва, като архитектура.







Втори юни- Ден на загиналите

Днес е ден за почитане паметта на Христо Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България. В дванадесет часа ще сведем глава за кратко, почитайки саможертвата им.
Не мислех тази година да пиша за днешния ден тук. Три години не съм пропуснал и мислех, че съм казал всичко. Само че, днес когато станах и погледнах заглавията на новините, мисълта ми отплесна в друга посока.
Днес почитаме загиналите. Те са дали живота си за свободата и независимостта на Родината. Жертвали са най-ценното, което са можели да дадат.
Само че, днес не се замислих за загиналите. Сетих се за тези, които са оцелели. Героите, които не са загинали, а са оцелели в поредната касапница. Оцелели са, спечелвайки за себе си я белег, я ампутиран крайник, я парче желязо в тялото за цял живот.
Направи ли са, каквото е искало времето от тях и са се прибрали в къщи. Прибрали са се за да бъдат забравени.
Чели сте за съдбата на хайдути, опълченци или оцелели герои от войните. Много от тях са умрели в мизерия, а част от тях в затворите на Родината, за която са се жертвали. Това не е случайно.
На политическата класа, някогашната или сегашната, не са и нужни живи герои. Мъртвите са удобни, защото политиците могат да се пъчат на парадите с имената им, показвайки фалшива почит.
Живите герои не са желани. Самото им оцеляване е неудобно, защото на фона им, личи лицемерието на политическата класа.
Днес ще си спомним с почит за загиналите. Нека почетем и оцелелите. Те също го заслужават.