Бездната

В едно далечно царство, преди хиляди години се родила една Принцеса. Още от раждането ѝ, хората разбрали, че е дарена с неземна красота. Принцесата пленявала очите на всеки, който я виждал. Красотата ѝ омагьосвала сърцата и душите на хората и ги превръщала в нейни роби.
Всеки, омагьосан веднъж от нея, оставал такъв завинаги. Всеки бил готов да изпълни всяко нейно желание, без да се замисли и за миг.
Хората в царството шушукали, че е магьосница. Гадаели дали зъл дух живее в тялото ѝ или тя самата е преродена черна магьосница.
Само че, шушукали скришом и далеч от Принцесата, защото ако думите стигнели до ушите ѝ, човекът изчезвал безследно. Дали Принцесата била виновна за изчезването, дали Царят и Царицата, които също били омагьосани, никой не разбирал.
Когато Принцесата пораснала, дошло време да ѝ намерят Принц. Не търсили дълго кандидати. Принцове от цял свят пристигали в царството. Никой от принцовете не знаел, срещу какво се изправя. Пристигали в царството, поглеждали Принцесата и ставали нейни роби.
Правели геройства, сражавали се и умирали, за да спечелят поне още един неин поглед.
Всъщност накрая всички умирали. Принцесата не се интересувала от самите принцове. Искала единствено да ги омагьоса и подчини. Когато успявала, им давала изпитание водещо до сигурна смърт и посрещала следващите. Всеки принц, рано или късно се изправял пред най-страшното изпитание и повече никой не го виждал.
Близо до двореца сред вековна дива гора, в земята имало дълбока пукнатина. На места била широка само една педя, но на други краят ѝ не се виждал. Слънцето никога не прониквало в тази бездна, а от дъното ѝ се чували зловещи звуци и излизала непоносима миризма. Нощем над бездната играели неземни пламъци, рисувайки зловещи картини.
Местните хора странели от мястото. Казвали, че е дяволско място и вход към царството на мъртвите. Казвали, че бездната е дом на зли магьосници, вещици и кръвожадни духове. Те убивали всеки, осмелил се да се спусне в бездната. Нощем се промъквали в домовете на хората, открадвали най-чистите души и ги отвличали, а останалите без душа тела, ставали техни роби.
Само че, сред другите зловещи легенди имало и една различна. В нея се разказвало, че на дъното на бездната растяло вълшебно дърво. На него имало един единствен плод. Бил малък и грозен, но ако човек успеел да го откъсне, щял да има цялото щастие на света.
Кората на дървото дарявала със здраве и безсмъртие, листата дарявали богатство и сила, а който отхапел от плода получавал даровете на вечната и чиста любов.
Само че, това било само легенда. Никой не бил виждал дървото и никой не бил получил даровете на плода му. Дори историята да била истинска, злите обитатели на бездната убивали всеки, дръзнал да се спусне в нея, преди да разбере истината.
Принцесата не вярвала в легендата. Просто, когато някой принц ѝ омръзнел, го изпращала за вълшебния плод и се отървавала от него. Принцовете се втурвали да изпълнят желанието ѝ изчезвайки завинаги.
Минала година и потокът от принцове, пристигащи за ръката на Принцесата намалявал, докато не останал нито един. Славата на Принцесата се била разнесла и никой, не смеел да поиска ръката ѝ.
Принцесата вече нямала принцове, които да бъдат нейни роби и изпаднала в ярост. Изкарвала си го на всеки, когото видела, но яростта ѝ не намалявала. Увеличавала се яростта на Принцесата, а неусетно красотата ѝ изчезвала.
Тогава в Царството пристигнал един Принц. Всъщност Принцът не бил дошъл да търси Принцеса. Имал такава в сърцето си, но родителите ѝ не му дали ръката ѝ. Изгонили го, въпреки че дъщеря им също го обичала и искала само него. Когато Принцът си тръгнал, Принцесата разплакана му подарила един кичур от косата си.
Скътал Принцът кичура до сърцето си и тръгнал накъдето му видят очите. Скоро пристигнал в царството от нашата приказка.
Още щом прекрачил границата, вестта се разчула в царството и го завели право при Принцесата. Магията ѝ още била силна и един поглед, накарал Принцът да забрави всичко. Превърнал се в роб на Принцесата и не откъсвал поглед от нея.
Принцесата била доволна. Красотата ѝ започнала да се завръща, но вече не ѝ бил достатъчен един пронц . Само след седмица, яростта ѝ се завърнала, заменяйки красивото лице с жестока и грозна маска.
В гнева си Принцесата изпратила новия Принц, на смъртно изпитание. Изпратила го в Бездната, а той безволев и послушен се подчинил. Тръгнал Принцът, без да забелязва нищо наоколо. Стигнал до бездната и се спуснал в нея без да се замисли.
Вътре било тъмно и зловещо. Злите духове се събудили и наобиколили Принца, спорейки кой от тях да вземе душата му.
Принцът не виждал и не чувал нищо. Не виждал дори къде стъпва, но се спускал все по-надолу и надолу.
Внезапно духовете замлъкнали. Някаква бледа светлина струяла от Принца. Колкото по-дълбоко слизал той, толкова светлината ставала по-силна.
Отворили се не само очите, а и спомените на Принца. Спомнил си кой е, спомнил си и за Принцесата, която обичал. Тогава в бездната станало светло, като в ден. Светлината идвала от кичура коса, подарен му от любимата.
Принцът се спуснал до самото дъно. Там нямало нищо. Нямало дърво и вълшебен плод. Само безплътните души на хиляди принцове, се носели над изоставените тела.
Принцът извадил кичура коса. Дълго го гледал, а когато пак вдигнал поглед, вече имал път и решение. Щял да се завърне в царството на любимата Принцеса и да се бори за тяхната любов.
Тръгнал Принцът нагоре, а след него тръгнали и другите принцове. Духовете сякаш били изчезнали и никой не им попречил. Излезли от бездната и всеки тръгнал в своята посока. Там някъде, където ги чакала тяхната принцеса.
Когато излязъл последният принц, Бездната се затворила. Повече никой не чул и видял злите духове. Изчезнала и Принцесата, която изпращала п на сигурна смърт.
Останала само приказката.

1 коментар: