Къщичка за птици

Беше нова. Последен модел, боядисана с искрящите модни цветове. На места стените и бяха полупрозрачни и любопитният поглед можеше да види всяка подробност в малкото пространство. Дизайнът беше непознат и доста смел, но привличаше окото. Името на дизайнера беше изписано на дъното и макар да не беше от известните, критиците му предричаха бляскаво бъдеще. Не като с проекти на къщички за птици, разбира се, но тази година те бяха на мода.
Фирмите не смогваха да изпълнят поръчките, а цените растяха всеки ден. Най-добрите образци се продаваха на търгове и можеха да си ги позволят малко хора. Тези с по-малки възможности се задоволяваха с китайски или индийски копия, които често се разпадаха след първия дъжд.
Никой не знаеше как тръгна тази истерия, но всеки човек на земята, държеше да има своя къщичка за птици. В Градът навсякъде погледът се спираше на тях. С различни и невероятни форми и цветове, често една до друга, подредени в редици или безредно накичени по стените на многоетажните здания.
Мястото беше важно. Когато имаш нещо, което е ценно, трябва и мястото да е такова, че да го забележат повече хора. Освен това мястото трябваше и да е сигурно, защото кражбите бяха ежедневие.
-Красива е!- каза жена му. - Освен това е оригинална и няма друга такава в квартала. Къде ще я закачиш?
-Колебая се. Може би на стената до прозореца на спалнята ни, или пък по-добре на откритата тераса до гостната. Там ще могат да я видят повече хора.
-Да, гостната е по-добър избор. Утре ще идва една приятелка и нямам търпение да се похваля. Знаеш ли, че вчера четох за къщичките за птици? Някога са ги правели груби и са ги закачали в клоните на дърветата.
-Да се чудиш защо? Нали в клоните никой няма да ги забележи? Всъщност няма значение. На земята отдавна няма и дървета.
-Както и птици, но какво значение има? Всъщност, може би не са изчезнали напълно. В старата служба се говореше, че шефа имал жива птица на вилата. Беше сух и старомоден тип и май малко луд по старите неща. Казваха, че в тях било ужасно. Навсякъде имало сандъчета с обикновена пръст, в които растели някакви зелени неща. Представи си! Да имаш подобни източници на милиарди микроби в къщи!
-Ужасно е! Сигурно е починал мъчително?
-Ами, май още не е, но рано или късно, ще му се случи. Та казваха, че покрай другите боклуци в дома си имал някаква птица. Държал я в хубава скъпа клетка и не допускал никой до нея. Била малка и невзрачна, но цапала много. Накрая някой го натопил и санитарните власти я конфискували.
-Не вярвам! Просто няма от къде да е намерил птицата. Ще ходя да закача къщичката, че вече стана късно.
Последните слънчеви лъчи обагриха града в червено. После червеното потъмня, в небето проблеснаха разноцветни пламъчета, отражения от милионите цветни кутийки по стените на сградите и после настъпи мрак.
Изгря луната, но никой не и обърна внимание и тя обидено помръкна. Тогава сякаш стотици сенки се спуснаха от небето. Спускаха се и описвайки големи кръгове в тъмното небе, а когато достигнаха града се пръснаха в безредица и гласовете им събудиха всички.
Звучите идваха от всички страни. Нестройно, но пленяващо слуха. Изпълваха улиците, влитаха през прозорците и достигаха до всеки.
После стана тихо. Гостите замлъкнаха, скупчиха се и полетяха нагоре. Нагоре към луната, която беше единственото познато нещо в този странен свят.
Оставиха града събуден и тревожен. Неразбиращ и уплашен. Оставиха града с хилядите къщички за птици, направени от хора за хора.

Слух

Един ден, докато се разхождал в гората, Таралежът срещнал Заекът. Тичал по пътеката и през крачка се обръщал с уплашено назад.
-Здравей, Зайо! Къде си хукнал?
-Бягам, Ежко. - рекъл задъхано Заекът и се спрял за миг.- Бягай и ти, че страшно нещо ни чака. От север идва страшен звяр, който ще изяде всички зайци.
-Че защо да бягам?- рекъл таралежът.- Мен бодлите ме пазят, а и нали звярът ще яде зайци, а не таралежи?
-Нищо не разбираш! Звярът ще яде зайците, но след себе си води огромен пожар. Където мине всичко се превръща в пепел.
Уплашил се Таралежът и побягнал и той. Бягал през храстите, без да се озърта назад, докато се сблъскал с Жабата.
-Къде си побягнал, Ежко!- попитала тя.
-Бягам, че страшно нещо идва насам. - спрял за миг Таралежът.- Идва най-големият горски пожар, която е имало на света. Бягай, докато още имаш време!
-Че защо, ще бягам от пожар, Ежко?- засмяла се Жабата.- Мене пожар не ме плаши. Просто ще вляза в реката и огънят нищо не може да ми направи.
-Нищо не си разбрала!- ядосал се Таралежът.- Нали пожарът ще подгони пред себе си всички змии, а змиите ядат жаби.
Уплашила се Жабата и побегнала след Таралежа. Бяга, скача и не гледа накъде отива, докато не попаднала пред краката на Мечката.
-Хей! -извикала Мечката.- Какво ти става? Не гледаш къде вървиш и за малко щях да те стъпча.
-Бягай, да бягаме!- рекла на пресекулки Жабата.- Не виждано зло идва от север, а хиляди змии пълзят пред него.
-Че защо ще бягам от змии?- учудила се Мечката.- Те нищо не могат да ми направят.
-Така е. -рекла Жабата.- Змиите не са страшни за теб, но помисли за злото, дето ги гони. Никой не знае, какво е то. Представи си, че са рояци разгневени пчели.
Мечката, като чула пчели, не чакала покана, а побегнала и тя. Затичала се през гората и поваляйки храсти и дървета, докато не ѝ останал дъх.
Тогава седнала и заплакала окайвайки близката си смърт. Скоро към нея се присъединила Жабата, която също нямала сили повече да тича.
-Ще се мре, няма как!- рекла Мечката.
-Ще се мре! Няма спасение.- проплакала и Жабата.
-Няма как! - въздъхнала Мечката.- Това е най-лошото. Да знаеш, какво те чака и да не можеш да се спасиш. Ти откъде научи новината за пчелите?
-От Таралежа, ама той не каза точно за пчелите. Спомена за змиите, които ще дойдат, но останалото е логично.
-Чакай малко! Може пък Таралежът да греши. Я да го намерим и изясним нещата.
Тръгнали Мечката и Жабата и след час намерили Таралежа. Бил се скрил в дупката си и треперел така, че сякаш земята се стресяла.
-Здравей, Ежко!- поздравила Мечката.- Имам един въпрос. Ти от къде научи за змиите, които ще дойдат, подгонени от рояци разгневени пчели?
-Не зная нищо за пчелите и не ме интересува!- проплакал Таралежът.- Заекът каза, че идва голям пожар, който унищожава всичко. Аз от това се страхувам, а змиите сигурно и те.
-Хм! - изръмжала Мечката.- Я да намерим Заекът и да изясним нещата.
Измъкнала Таралежа от дупката му и тръгнали да търсят Заекът. Търсили го из цялата гора, но не го намерили, докато той сам не връхлетял върху тях.
-Я, постой, Зайо!- рекла Мечката.- Трябва да ми отговориш на един въпрос.
-Щом е на един може! - задъхан рекъл Заекът.- Само че, за повече нямам време. От север идва страшен звяр, който ще изяде всички зайци.
-Аха!- рекла Мечката.- Идва звяр, който ще изяде всички зайци, със себе си води огън, който ще подгони змиите, или пък змиите ще бягат не от огъня, а от рояци разгневени пчели.
-Точно така!- въздъхнал Заекът.- Ама ти откъде знаеш толкова неща?
-Не е важно! Я по-добре кажи, ти откъде научи за звяра!
-Ох! Вълкът ми каза тази сутрин.
-Тогава идваш с нас!- изръмжала Мечката.- Ще намерим Вълка и ще видим какъв е този страшен звяр.
Тръгнали заедно и скоро намерили Вълка. Вървял по пътеката заедно с едно дребно кученце.
-Охо! Тъкмо ви търсех!- зарадвал се Вълкът.- Да ви запозная с братовчеда. Малко е дребен и не е свикнал с горските порядки, ама кръвта вода не става. Току що пристигна и това лято ще ми гостува. Нещо е зле със здравето. Изнежен бил и докторът му препоръчал да смени въздуха. Тук ще се оправи за нула време. Ама защо гледате така? Защо?

Безсилие

Кварталът е пуст и тих. По тесните улиците още седят изровените дупки от поредния ремонт. Още в петък изрязаха кръпките в асфалта, а след това ги оставиха, дори без да ги обозначат.
Забързани силуети се мяркат между блоковете, следвайки своите коловози. Слънцето е изгряло преди малко, но днес не нося фотоапарата. Денят намалява и светлината е слаба.
Чака ме поредната тежка седмица и не ми е до снимки. Вървя забързано, а мислите ми са другаде. Виждам самотната кола, със загасени светлини, която профучава край мен, но не ѝ обръщам внимание.
Спирачките обаче ме стряскат. Вишнево червено раздрънкано BMW. Скоростта е намалена и колата се движи бавно и криволичейки успоредно на мен. Чувам викове и вдигам глава.
От прозорците се показват неясни размазани пиянски лица. Псуват, ругаят, заплашват.
Присвивам машинално юмруци, разкършвам рамене, но не спирам. Продължавам да вървя без да променям посоката и скоростта. Искам да реагирам, но страхът ме е сковал.
Да, страх ме е. Намирам се в най-населения квартал на Самоков. Минавал съм по този маршрут поне десет години и съм се сблъсквал с какво ли не, но този път изпитвам страх. Не ги познавам, не зная колко души са в колата, не зная с какво разполагат, не зная колко са пияни и озлобени.
Чувствам се безсилен и уплашен. Вървя по тротоара и чувствам само страх и безсилие. Наоколо почти няма хора. Зная, че в квартала има полицейска кола, но в този час обикновено дремят скрити някъде, изчаквайки да свърши смяната им. Или пък са на безлюдния паркинг в края на града, за да се изпикаят до телената ограда.
Колата внезапно увеличава скоростта и отминава. Сред воя на двигателя, продължавам да чувам пиянските гласове, но напрежението изчезва.
Изчезва и страхът, но безсилието остава. После безсилието се превръща в гняв. Гняв срещу тези подобия на хора, гняв срещу обществото ни, което ги създава и търпи.
Гняв срещу самия мен, защото се уплаших. Защото не реагирах, независимо от резултата. Защото утре тези заразени с бяс животни, ще изберат друга жертва- по-слаба, по-дребна и по-уплашена.
Да, в колата не бяха хора, а бесни животни. С една разлика- бесните животни просто ги застрелват и изгарят, а за тези твърдим, че са част от обществото. Твърдим, че имат права, а някои вярват, че носят и душа.
Само че, в този миг мисля, че грешим. Всъщност не мисля. Не искам да мисля. Вървя машинално, без да се оглеждам. С мен са само гнева и безсилието.

Сам

Живееше в малка къща, накрая на града. Никой не знаеше възрастта му, а външността лъжеше. Наистина в косите имаше по някой бял косъм, а отблизо бръчките прорязваха лицето му, като ситна мрежа, но отдалеч приличаше на младеж.
Имаше бърза, по плавна походка и всеки ден, хората го виждаха тръгнал с торбата за покупки. Обикаляше пазара, после два магазина и се прибираше към обяд. Не спираше никъде, не се заглеждаше и не казваше нито една излишна дума. Нямаше приятели, а въпреки че не странеше от хората, винаги ги държеше на разстояние.
Никой не знаеше подробности от живота му. Беше живял цял живот в този малък град, а на пръсти се брояха хората, които знаеха дори само името му. Миналото прекарано тук, все едно не беше оставило следи, а непреодолима завеса закриваше настоящето.
Дори съседите сякаш не го забелязваха. Знаеха часовете на разписанието му, но все забравяха, кога за последен път са го видели.
Знаеха, че вечер винаги е в градината зад къщата. Винаги беше да копае, полива или плеви. Залисан в заниманието си не вдигаше глава, сякаш изпълняваше най-важната задача на света.
Стоеше до мрак, а след това се прибираше. Поглеждаше разсеяно вечно работещият телевизор, отпускаше се в старото кресло, прочиташе две страници от книгата, започната преди години и сънят го застигаше там.
Ставаше рано. Отваряше прозореца, оставеше за мит заслушан в звуците, а после си правеше кафе. Сипваше го в чашата и сядаше на стола.
В къщата имаше една чаша, една маса, един стол и един човек. Не се нуждаеше от повече. Някого имаше три сервиза, но така и не ги използва никога. През годините една по една счупи всички чаши, но не купи нови. Не му трябваха.
Не обичаше гости, а и не помнеше, кога за последен път в къщата беше влизал друг човек. Май беше водопроводчика, но може би бъркаше.
Всъщност имаше ли значение? Беше свикнал със самотата си. Свикнал дотолкова, че всичко извън неговия свят на самотата беше плашещо.
Всяка утрин сядаше зад прозореца с чашата кафе. Една чаша, една маса, един стол и един човек.
Гледаше изгрева, очаквайки новия ден. Знаеше, че и днес няма да се случи нищо различно. Щеше да следва маршрута си по часовник отмерваш часовете до следващата утрин. Часовете на неговия малък свят. Пазара, градината, телевизора. Тук нямаше място за нищо друго.
Понякога мислеше, че дори той е излишен. Хората не се нуждаеха от него. Къщата, телевизора, стола и масата също. Май дори и градината, щеше да е по-добре без постоянните му експерименти, но нима това не важеше и за останалите хора.
Светът не се нуждаеше от нито един човек. Хората не се нуждаеха от другите хора, освен за да не се чувстват сами, а самотата не беше страшна. По-страшно беше, никой да не се нуждае от теб.
Стана, угаси телевизора и изми чашата. Слънцето отдавна беше високо в небето и изоставаше от графика.
Излезе от къщата, заключи вратата и тръгна. Вървеше с бърза и плавна походка, но рядко някой от околните забелязваше това. Бяха заети със собствените си графици и задачи. Вървяха по своите коловози сами, но никога не го признаваха.
Може би, така се чувстваха по-добре. Почти толкова добре, както се чувстваше той сутрин, преди слънцето да изгрее. Седнал пред отвореният прозорец с чаша кафе пред себе си.
Една чаша, една маса и един човек.


Старият родилен дом

В тази сграда съм се родил. Не се заблуждавайте от табелата. Бях добро и сравнително кротко дете. Просто това е сградата на стария родилен дом в Самоков. Сега отделението и преместено в новата болница, но някога тази неугледна сграда вършеше работа.




Тук към обяд в един студен декемврийски ден съм поел въздух за първи път. Не е било по мое желание. Раждането е започнало от предишния ден, но съм се предал, едва когато съм изчерпал и моите сили и на останалите присъстващи на събитието.
Дори и тогава се е наложило лекарят да прибегне към зловещо изглеждащи клещи, за да ме изкара на бял свят. От тогава е и специфичната форма на главата ми, а предполагам и мозъкът не се е разминал без последствия.
Всъщност май съм бил прав, да не искам да се родя. Отдавна съм престанал да търся смисъла на моето съществуване.
Човек се ражда и живее, не защото това е нужно на него. Ражда се и съществува, заради другите хора. За да е част от веригата хора във времето, независимо дали му харесва или не. Понякога бива награден за тази си роля с малко щастие, задължително свързано с друго човешко същество. Само понякога....

Случайно

Един човек вървял по пътя. Прибирал се в къщи след работа и бил толкова уморен, че едва си влачел краката. Не поглеждал встрани, а погледът му бил забит в земята.
Гледал земята, но не я виждал и така и не разбрал как и в какво се спънал. Спънал се, паднал на земята и изругал. После станал, отупал прахта от дрехите си, потрил издрасканите си ръце и се огледал да види, каква е причината.
Погледнал напред, погледнал назад, а после встрани, но нямало нищо. После навел поглед към краката си и ахнал. В краката му лежало гърне пълно със жълтици.
Човекът забравил умората. Грабнал гърнето, огледал се дали не го е видял някой и хукнал към дома си.
Прибрал се, връхлетял в кухнята и стоварил гърнето на масата, пред смаяния поглед на жена му.
-Виж, жено, какво намерих днес на пътя! Както си вървях се спънах в гърне със злато. Цял живот да работя, никога нямаше да спечеля толкова. Махни сега тези постни гозби и отскочи до бакалина, да вземеш месце. Най-хубавото месо избери. После мини през кръчмата и купи две оки от най-хубавото вино. Свърши нашата сиромашия! От днес нататък ще се почувстваме и ние хора.
-Ама, не може така!- рекла жена му.- Как така намери гърне със злато? Хората всеки ден минават по този път и никой не е намерил и грош, а ти цяло гърне със жълтици.
-Не зная бе, жена! Не зная! Случайно го намерих. Такъв ми бил късмета.
-Няма нищо случайно на този свят!- отсекла жена му. -Пък и късметът ти го зная. Нали те търпя двадесет години вече. Не е чиста тази работа. Я, някой големец го е загубил, а нещо друго има. Ще ходя да питам свещеника.
Човекът се опитал да протестира, но с жена на глава не се излиза. Взела гърнето и право при свещеника. Разказала му всичко, а той важно поклатил глава:
-Случайно бил намерил гърнето мъжа ти. На този свят няма нищо случайно! Всичко е предначертано от онзи горе и ние само следваме волята му. Бог е наградил мъжа ти, за да му даде знак.
-Знаех си, че не е случайно! - рекла жената.- Ама, какъв ще е този знак?
-Знак, че Бог обича семейството ви и иска по-често да ви вижда в църквата. Освен това Бог ви подсказва, че скоро не сте дарявали нищо на храма и ще е щастлив, ако дарите половината жълтици.
-Ох! Ама не са ли много половината?
-Е, ще се съглася и на четвърт, но по-малко недейте, че ще го обидите.
Жената дала четвърт от жълтиците на свещеника и се прибрала в къщи, за да разкаже на мъжа си.
-Може да не е случайно, че намерих гърнето.- рекъл мъжът.- Ама ти баш свещеника ни ли намери да попиташ. Че, той едва срича. Я да отидем при даскала. Учил е в странство и е прочел повече книги, отколкото има в царската библиотека.
Взел гърнето мъжът и право при даскала.
-Не е случайно, че си намерил гърнето.- рекъл му даскала. -Нищо на този свят не е случайно. Всичко е свързано в сложна плетеница от природни закони и всяко събитие е следствие от милиони други, случили се преди него. Самото събитие пък е причина за други, които ще се случат в бъдещето. Затова и гърнето не е случайно. Сигурно има причини, но това е сложна и скъпа за изследване материя. Ще ми трябва година и много пари, за да открия точната причина. Да, но аз ги нямам. Виж, ако се съгласиш да финансираш изследванията, ще се заема с радост.
-Ами.... Колко скъпо ще е, казваш?
-Много е скъпо, ама за мен. За теб парите вече не са проблем. Ако отделиш само една четвърт от жълтиците, ще се заема още днес. Зная, че парите не са малко, но така ще знаеш точната причина и ще спиш спокойно.
Мъжът се чудил, чудил, пък накрая се съгласил. Дал четвърт от жълтиците на даскала и се върнал в къщи, да разкаже на жена си.
Само че, още от вратата усетил, че нещо не е в ред. В двора било пълно със стражари, които веднага го хванали. После го отвели при Царя, който го погледнал намръщено и попитал:
-Казват хората, че си намерил на пътя гърне с жълтици. Как така го намери? Хиляди хора минават по този път, че и аз даже, а никой не е намирал жълтици.
-Ами не зная, Ваше Величество.- отвърнал мъжът.- Просто вървях и се спънах в него. Случайно го намерих.
-Грешиш!- отвърнал Царят.- Нищо на този свят не е случайно. Тъкмо ми трябваха пари, за да довърша новия си замък и днес подписах нов закон. Всичко намерено на територията на царството, независимо какво, къде и как, принадлежи единствено на мен. Гърнето се конфискува в полза на царската хазна, а понеже част от монетите липсват, ще ги ми ги отработиш, когато и както аз реша.
Прибрал се човекът в къщи. Разказал на жена си, какво се случило, а тя това и чакала:
- Казах ли ти? Казах ли ти, че не си ги намерил случайно. Нищо на този свят не е случайно! Ако беше богат, можеше и да си прав, ама за бедните хора, няма случайни неща!

Скала и дърво

-Обичам те, Принцесо!- казал тихо Принцът, а му се искало да извика думите така, че до го чуе целия свят.
-Обичам те, Принце!- промълвила Принцесата, опитвайки се да заглуши ударите на сърцето си, което искало да се пръсне.
После имало сватба и всички заживели щастливо, но....
Всъщност нямало сватба. Нямало и щастливи Принц и Принцеса, но нека приказката започне отначало.
Имало едно време, в едно далечно царство Цар и Царица. Били добри хора и всички в царството ги обичали. Двамата също обичали всички и щели да живеят щастливо, но едно нещо им липсвало. Липсвало им дете, на което да предадат любовта си към живота и хората.
Опитвали всичко, но без резултат. Жадуваното дете, не идвало и не идвало.
Един ден, докато Царят бил на лов, нещо го накарало да се отклони от свитата. Навлязъл дълбоко в гората, на място където човешки крак никога не бил стъпвал. Струвало му се, че нещо го води и нямал сила да устои.
Накрая стигнал на малка полянка. Насред полянката имало голяма скала, а от нея било израснало дърво. Под сянката на дървото, Царят намерил една кошница, в която лежало малко дете.
Царят се огледал, но не открил дори следа от присъствие на други хора. Викал докато глас не му останал, но никой не се обадил. Тогава взел детето и се прибрал с него в двореца си.
-Сигурна е дар от някоя добра фея. Ще остане тук и ще бъде детето, което винаги сме искали да имаме.- разплакала се от радост Царицата и прегърнала детето, а Царят се съгласил с нея.
На другият ден Царят съобщил на всички в царството, че са се сдобили с дъщеря и организирал голямо празненство.
Само че, точно в разгара на празненството, в двореца пристигнал един магьосник. Бил могъщ и зъл магьосник и никой не посмял да го спре.
-Това дете е мое!- обявил Магьосника.- Аз го създадох, а вие сте го откраднали. Искам си го обратно.
Разплакали се Царят и Царицата. Разплакали се и хората дошли да споделят радостта им. Втурнали се към магьосника и започнали да го молят, да не взима детето.
Никой не разбрал, какво се случило. Дали сълзите трогнали жестокото сърце или друга била причината, но Магьосникът се съгласил да остави детето при Царя и Царицата.
-Щом желаете детето, вземете го. Само знайте, че то няма да е вечно ваше. Когато малката Принцеса порасне и се влюби, ще бъде отново моя. Принцесата ще се превърне в скала, а принцът когото обича ще стане дърво, което расте върху нея. Така ще изпитат своята любов, защото накрая може да оцелее само един от тях. Или скалата, или дървото.
Царят и Царицата толкова се зарадвали, че принцесата остава при тях, че не обърнали внимание на думите на магьосника. Забравили думите още същия миг, както и самия него.
Минали години и Принцесата растяла щастлива и безгрижна. Разпръсквала усмивките и щастието си върху околните и всичко в царството изглеждало по-хубаво и по-добро.
Само че, приближавало времето, когато Принцесата щяла вече да се огледа за своя принц. Царят и Царицата си спомнили думите на Магьосника и се опитвали да отдалечат този ден и час.
Един ден разказали и на Принцесата, какво щяло да се случи в бъдещето ѝ, но тя не се уплашила. Усмихнала се и казала:
-Не познавам любовта, но казват, че всеки човек я среща рано или късно. Няма начин, да се предпази човек и затова ще посрещна спокойно съдбата си, каквото и да е. Само че, дотогава има време. Аз съм щастлива тук с вас и нека не помрачаваме дните, които ни остават. Само за едно ще ви помоля. Не крийте от принцовете, които ще дойдат истината. Нека знаят, какво ги очаква ако се влюбят в мен.
Скоро в царството започнали да идват принцове, привлечени от разказите за красотата и доброто сърце на Принцесата.
Царят и Царицата разказвали на всеки за проклятието на Магьосника и най-често принцовете си тръгвали веднага. Някои оставали колебаещи се, привлечени от Принцесата, но никой не издържал дълго.
Само че, един ден каквото трябвало се случило. Един Принц, не могъл да откъсне очи от Принцесата, а нейните не се отделяли от него. Знаели какво ги очаква, но пристъпили един към друг, вплели ръце и си казали това, което чувствали.
-Обичам те, Принцесо!- казал тихо Принцът, а му се искало да извика думите така, че до го чуе целия свят.
-Обичам те, Принце!- промълвила Принцесата, опитвайки се да заглуши ударите на сърцето си, което искало да се пръсне.
Тъмен облак скрил слънцето и от него се изсипал тежък студен дъжд. Една светкавица прорязала тъмното небе, последвана от силен и зловещ гръм.
Когато слънцето се показало отново, Принцесата и Принцът ги нямало. На мястото им имало скала с прорасло в нея дърво. Наблизо стоял Магьосникът и злорадо се усмихвал.
-Любов ли? Глупости! Само заблуда и думи, думи , думи. Нищо незначещи думи, но нека ви видя сега. Заедно сте, но само един от вас ще оцелее. Ако скалата не смачка корените на дървото, ще бъде разрушена. Ако дървото, не разкъса скалата и не достигне с корените си земята, ще загине.
-Не се безпокой, скъпи!- прошепнала скалата.- Аз ще се разруша сама, защото обичам теб, повече от всичко на света.
-Не, скъпа!- отвърнало дървото.- Сам ще откъсна корените си и ще запазя теб. Ти си единственото ценно нещо на този свят.
Тогава отново проблеснала светкавица и магията била развалена.
После имало сватба, както във всяка хубава приказка.
А какво станало с Магьосника?
Никой не знае, но от този ден на мястото се появила странна скала. Някой казват, че това е главата на самия магьосник, върху когото магията се прехвърлила. Други, пък казват, че това е просто скала.
Всъщност има ли значение?

Тук и там

-Здравей! Как си?
-Ами, добре.
-Изглеждаш зает. Какво правиш?
-Вървя.
-На къде вървиш? Къде отиваш?
-Не зная. Когато човек върви, не е задължително да има посока. Не е задължително и да знае, къде отива. Често тръгвайки в едно посока, се оказва, че вървиш в друга. Или пък искаш да отидеш някъде, а се озоваваш на друго място.
-Така е, но все поне в началото на всеки път, трябва да има посока и цел.
-Ами тогава да приемем, че отивам Там. А посоката е от Тук към Там.
-Защо?
-Какво защо? Защо тръгвам от Тук, или защо отивам Там?
-И двете. Те са свързани. Тръгваш отнякъде, защото имаш причина. Нещо те е разочаровало или ти е омръзнало. Отиваш на друго място, защото имаш причина. Мислиш, че новото място е по-добро или пък просто бягаш от старото. Та нека започнем от Тук. Защо си тръгваш?
-Няма причина. Тук е хубаво място. Имам всичко или поне много неща, които хората не притежават цял живот. Всъщност мисля, че не разбираш. Аз не си тръгвам от ТУК. Аз просто вървя.
-Наистина не разбирам. Не разбирам, защо ти е притрябвало да отиваш Там. Какво повече ще имаш?
-Не! Ти определено, не ме слушаш. Аз не отивам Там. Просто вървя. Освен това Там, не е много по-различно, отколкото Тук. Всъщност дори е по-лошо, защото всяко ново и непознато място освен, че е интересно е и малко плашещо.
-Но ти сам каза, че вървиш от Тук към Там.
-Защото ти искаше да знаеш. Не си изключение. Хората винаги искат да знаят подробностите. Искат да знаят и най-малките подробности, особено, когато не разбират нещо. Колкото повече не разбират, толкова са по-любопитни. Любопитни са, но ровейки се в подробностите, пропускат цялата картина и отново нищо не разбират.
-Наистина не разбирам! Не отиваш Там и не си тръгваш от Тук. Само че, вървиш и така се чувстваш добре. Не си сигурен дори, че имаш посока.
-Не! Посока всъщност имам. Всеки човек я има. Само че, човешките посоки, често не съвпадат с географските. Няма Юг или Север, няма и Изток и Запад. Всъщност хората могат цял живот да вървят и да не се преместят от мястото, където живеят. Това не е важно. Важното е мечтите и желанията ти да не спират на място. Важното е, да не спираш да се стремиш, към това, което искаш. Това място е човешкото Там, а докато не го достигнеш, си оставаш Тук.
-Разбрах! Всъщност не съм сигурен, но и аз вървя. Цял живот вървя от моето Тук, към моето Там. Благодаря, че ме подсети!
-Чакай, къде тръгна?
-Никъде! Просто вървя. Продължавам от моето Тук, към моето Там. Искаш ли да повървим заедно. О,не! Не става! За разлика от обикновеното пътуване, всеки човек сам върви, към своето Там.
-Върви! Върви и не спирай!

Васко Василев в Самоков

Покрай измисления празник на града ни, който е днес, тази година има две събития, които си струва да се отбележат.
Вчера програмата в градския музея си струваше. Изложбата на Александър Миленков, беше последвана от концерт на квартет „Амадеус“, а гвоздеят беше Васко Василев.
Каквото и да кажа за него ще е бледо. Просто той не е само блестящ музикант и артист, а един от малкото хора, които са лицето ни пред света.
Със снимките не сполучих и затова добавям само две.



Опитах да направя клипчета, но за съжаление бях избрал доста отдалечено място, така че и тук се изложих.




Утре има още едно хубаво разнообразие в програмата. Ще ни гостува и „Тоника“, а песните им също са нещо, което е извън времето.

Самочувствие

Имало едно време едно малко царство накрай света. Не стига, че царството било малко, а било и бедно. Не, че хората гладували, но в сравнение с другите царства, можели да си позволят много малко неща.
В царството нямало великолепни замъци с кули до небесата, нямало богати градове с дебели крепостни стени, нямало широки пътища, по които ден и нощ да пътуват керваните на търговци от цял свят. В царството нямало високи планини достигащи небето, нямало големи реки, на които от единият бряг не се виждал другият, нямало....
Ами нямало.
Всъщност в царството имало и замъци с кули, и градове с крепостни стени, и пътища, по които минавали кервани с търговци. В царството имало и планини и реки, но всяко нещо, което имало в царството, го имало в другите царства по-голямо, по-красиво, по-високо и по-....
Когато някой човек от царството се връщал от пътешествие до друго царство, винаги разказвал за видяното. В едно царство на всяка крачка имало богати замъци с кули до небесата. В друго царство имало стотици градове, във всеки от които живеели повече хора, отколкото в цялото царство. Столицата на трето царство била построена в подножието на високи планини, върховете на които никой човек не можел да изкачи. В четвърто царство пък имало река, която била толкова широка и пълноводна, че пътниците я мислели за море. В пето царство имало....
Много неща имало по другите царства и когато завръщащите разказвали за тях, местните хора само тъжно клатели глави, съзнавайки колко малко и незначително е тяхното царство.
Царят на царството също пътувал по света. Пътувал често, а когато се върнел, дълго разказвал на придворните за чудесата на света, а те цъкали с език и си мислели, колко е чудесно, да живееш в чуждите царства.
Някои хора от царството увлечени от разказите, тръгвали на път и никога не се завръщали. Заселвали се в някое царство, което не било толкова обикновено и незначително, като тяхното.
Един ден в царството дошъл гост. Владетелят на едно далечно, голямо и богато царство, пътувайки решил да невести малкото царство.
Царят много се зарадвал на госта си. Направил всичко, което трябвало за да се чувства госта удобно. Не жалел средствата и бил неотлъчно до него.
Гостът останал доволен, след няколко дни поискал да разгледа царството.
-Разбира се! Само че, не зная дали ще ви е интересно.- притеснил се Царят.- В нашето царство няма нищо, което заслужава интерес. Виж в съседните царства има какво да се види.
Гостът обаче настоял и Царят го придружил, за да разгледат царството заедно. През цялото време Царят не спирал да говори.
-Това е най-старият ни замък. Красив е, но не може да се сравнява със замъка в Царството на феите.
Това пък е най-големият ни град. В него се произвежда и търгува почти всичко, което ни трябва. Само че, не може да се сравнява дори с малките градове в Жълтото царство. Всеки един от тях е голям, колкото цялото ни царство, а по пазарите там се предлага дори това, което мислиш, че не може да съществува.
Това е най-голямата ни планина. Горите и са толкова стари и гъсти, че малко хора са я пребродили цялата. Тя ни дава дърва за отопление, а от нея извират и реките, които напояват полята ни. Само че, е малка незначителна планина. В Синьото царство имат стотици планини по-големи от нашата. Върховете им опират в небето, а всяка река, която извира от тях е по-голяма от всичките ни реки, взети заедно.
Гостът разглеждал с интерес и не слушал Царя. Понякога хвалел нещо, което виждал, но Царят веднага давал пример с нещо по-голямо или красиво в друго царство.
Увлечени в разглеждане на царството двамата така и не усетили, че се отделили от придружителите си. Не усетили, че слънцето се скрива и замръкнали сами на непознато място.
Тръгнали на посоки и след час пристигнали до малка самотна къщичка. Почукали на вратата и се показала стара жена.
-Добър вечер, жено! - поздравили царете.- Загубихме се в този край и се нуждаем от помощ. Би ли ни показала пътя към най-близкия град или замък?
-Защо да не ви покажа.- рекла старицата.- Ще ви покажа, ама утре сутрин. Далече е и ще се загубите отново. Тази нощ ще бъдете мои гости. Ще се стоплите и измиете, ще споделите вечерята ми, а след това ще се наспите. Утре ще ви покажа пътя и дори ще ви изпроводя до някъде.
-Виж, жено!- рекъл Царят.- Ти не разбираш. Аз съм Царят на това царство, а гостът ви е един от най-великите владетели в света. Свикнал е на лукс и удобства, а които трудно можем да му осигурим дори в моя палат. Как си представяш, че в твоята съборетина е достойно място за такъв човек.
-Не съм била в царските палати.- казала старицата.- Не зная какво е там, но в моя дом има всичко, което трябва на човек. Било той крал или просяк, не се притеснявам да го посрещна.
Царят се ядосал, но нямало какво да прави. Освен това гостът, не чакал втора покана, а слязъл от коня, благодарил на старицата и влязъл в къщата ѝ.
Измили се гостите, стоплили се, похапнали и се наспали, а на сутринта старицата ги изпроводила, показвайки им пътя.
Когато останали сами, Царят започнал да се извинява на госта си, че е допуснал макар и временно, да го лиши от удобствата, с които бил свикнал. Ядосвал се и на старицата.
-Просто не зная от къде тази жена има дързостта, да си представи, че домът и е достоен за царските особи. Не знаех, че има такива хора в моето царство.
-Е, всъщност тя беше права.- засмял се гостът. -Домът и наистина беше добро място, за двама царе. Получихме всичко, от което се нуждаехме, а ако се замислиш, тя ти даде и един безплатен урок. Урок по самочувствие, който ви липсва, а без него ще си останете винаги малко и бедно царство. За да промените нещата, трябва да научите, че не е важно какви са другите царства. Не е важно, какви са замъците, градовете е планините там. Важно е да познавате, обичате и подредите своето царство.

Митрополитска църква - Самоков

Църквата Успение Богородично е главната в Самоков. Камбанарията ѝ е и от малкото неща, които се открояват в изгледа от високо.


Църквата е построена върху по-стара, която е била вкопана в земята. През 1771 година е получено разрешение за строеж на нова, но с условие, да няма камбани. Осветена е през 1793 година и многократно е достроявана.
Няма да изброявам майсторите работили по нея, както и иконите и дърворезбите. Дори не влязох вътре, защото дворът ме очарова и ме пренесе в един свят на спокойствие и замръзнало време.








Преди години идвах тук за Великденската служба. Всъщност тук идваше целия град и никой не е имал неприятности за това.
По-късно престанах да ходя. Нещо се промени. Не съм религиозен, но някак усещам, че в някогашните служби по онова „безбожно време“, имаше повече духовност, отколкото днес.

Приказки за всеки ден

Вече е готова и подборката с приказките. Подбрал съм 113 приказки със заглавие - Приказки за всеки ден. Малко са, но част от хубавите приказки, са включени в предишните две подборки.
В трите подборки са включени сравнително малко текстове от тази година. Просто времето, когато ги оформях беше такова. Може би, ще започна да правя подборка в края на всяка година, но нека не се опитвам да гадая бъдещето.
Можете да свалите подборката от тук:


Качени са файлове в два формата – doc и pdf. Няма нужда от регистрация, а можете да прегледате файловете и в самия сайт.
Приятно четете.

Чакър войвода

Преди години в някой от уикендите на юли в Самоков се организираха Чакъровите тържества. Тържествата не бяха бляскави, а нещо като събор с народна музика, редовната скара и дори народни борби.
Паметникът на войводата е пред Читалището, но днес малко хора го забелязват. Общината пък, така и не намира желание, поне заради младите хора, да напомня, кой е Чакър войвода.


Тържества вече няма, за сметка на измисления празник на града ни, свързан с неизвестна личност, която обаче е обявена за светец. Това, което не харесвам дори повече от агресивната натрапчива религиозност, е лицемерната религиозност, а днес тя е модерна.
Чакър войвода не е много известен. Причината може би е, че е действал основно в нашия край, въпреки че е отскачал и до Ихтиман и Дупница, наказвайки тамошните изедници на раята. Спасил е от разрушение и Рилския манастир, но тогава времето още е било рано за някакви по-големи цели и мечти за освобождаването на цяла България.
От днешна гледна точка, изглежда невероятно, как един единствен смел човек може да се противопоставя на огромната империя и то успешно. Успял е дори да разбие при Пасарел, табор редовна войска с около 1000 души, изпратени да се справят с него.
Още по-невероятно е, че четниците му са си изкарвали хляба, не с грабежи, а с труд, като строители. Работили са в града, строили са къщи и никой не е смеел, да ги закача. Когато е трябвало, са хвърляли инструментите и са въртели със същото умение и сабите.
Николай Хайтов е описал чудесно живота на Чакър войвода. Може би, малко идеализирано, но повечето факти се базират на документи.
Струва си да го прочетете.

Николай Хайтов – Чакър Войвода

Чертата

Някога в древни времена, жителите на едно царство се вдигнали на бунт. Бунтът им бил срещу Царя, който ги управлявал.
Царят управлявал с твърда ръка, без да се интересува, как живеят поданиците му. Интересувало го само властта и без милост смазвал всеки опит, за съпротива. Бил жесток и двуличен и не се спирал пред нищо. Поданиците му нямали никакви права, а задълженията им били многобройни и тежки.
Един ден обаче, хората вече не можели да търпят и всички се вдигнали на бунт. Войската на Царя, не могла да се справи и след седмица двореца бил обграден.
Тогава Царят, излязъл сам пред хората. Съобщил им, че ще се подчини на тяхната воля и ще изпълни всичките им желания. Предложил преговори, на които всички заедно да определят законите, по които ще се управлява царството в бъдеще.
-Защото без закони не може!- казал Царят на множеството.- Може сегашните да са лоши, но са по-добри от липсата на всякакви. Нека сега, заедно да направим законите и да живеем по тях, дълго и щастливо.
Преговорите започнали и скоро новите закони били готови. Само че, Царят се запънал за някои дребни неща.
-Не съм съгласен с този закон! - казал той.- Зная, че на вас ви харесва, но законът е не само за хората, а и за царството. В някои случаи, отделните хора трябва да отстъпят, в името на общия интерес. Затова ще сложа една черта и ще огранича някои ваши права. Няма да са много, а и ще са в интерес на Царството.
Преговарящите дълго мислили, но решили, че не си струва да започват отново битка. Все пак ограниченията наистина били малки и засягали малки групи от хора. Приели законите, съгласили се с чертата на Царя и всички заживели щастливо.
Минал месец, минали два, че даже и три. Тогава Царят извикал отново хората и им казал, че ще ограничи още някои дребни техни права. Незначителни и засягащи много малко хора и интереси. Прокарал нова черта и хората приели.
След месец Царят отново изместил чертата, ограничавайки други права. Обяснил, че царството се нуждае от промените и хората отново приели.
Минала година, а през нея Царят многократно, променял мястото на чертата. Хората се съгласявали, в името на общото благо и сами порицавали тези, които се опитвали да престъпят чертата. Нали чертата била определена от всички и била важна за царството.
Лека полека, Царят местел чертата, а хората се съгласявали. Един ден обаче осъзнали, че живеят по-зле, отколкото преди да се вдигнат на бунт. Задълженията им били повече, а правата по-малко.
Само че, вече нямало какво да направят. Сами били одобрили законите, съгласявайки се с отстъпки.
Чертата с ограниченията не била на Царя, а тяхна.

Втората подборка – Страната на фантазиите

Успях да оформя и втората подборка с избрани неща от този блог. 
Страната на фантазиите включва едни от най-хубавите ми разкази. Разделена е на три части- Миналото, Настоящето и Нещата извън времето.
Втората част е различна и по-сурова от другите, но това е времето, в което живеем днес. Дори приказките, не могат да останат само в Страната на фантазиите.
Стана по-бързо отколкото очаквах. Остана само подборката с приказките, но до дни ще е готова и тя и още тази седмица ще е на разположение за сваляне. Когато започна нещо, не не се успокоявам, докато не го довърша.
Можете да свалите Страната на фантазиите от страницата тук:

Избрано

Или горе в лентата, в Избрано, където е и предишната -История с две рози.
Отново подборката е в два формата- pdf и doc.
Приятно четене.

Как се убива червен слон?

Нямам намерение да давам съвети за екзотично сафари. Не харесвам убийствата на животни, а и червени слонове няма. Поне в България, където единствените слонове са в зоопарковете и в миналото, когато българският слон, беше по-малък брат на съветския слон, който пък беше най- великия слон.
Заглавието е част от виц популярен, когато учех в гимназията. Тогава имаше един период, когато на мода бяха тъпите вицове. Идеята беше, да се състави каламбур, който нищо не означава и имах съученици майстори в тази област. А вицът беше такъв:
-Как се убива червен слон?
....
-С пушка за червени слонове. А как се убива зелен слон?
-С пушка за зелени слонове.
-Не! Изчаква се да узрее и се убива с пушка за червени слонове. А как се убива жълт слон?
-Чака се да узрее?
-Не! Боядисва се червен и се убива с пушка за червени слонове.
Модата на тъпите вицове отмина, но този и някои други ми е останал в главата. Може би като излишен багаж или причината е в аналогията, която неволно правя между шарените слонове и партиите днес.
В този смисъл вица може да се допълни:
-Как се убива син слон?
....
-Стреляш смело с пушката за червени слонове. Синият слон си е боядисан червен.
Всъщност всички днешни партии произхождат от митичния червен слон. Само че, убиването на този слон не е лесно.
Пушки за партийни слонове, няма. Те са мит, а дори да се намерят, не вършат работа.
Партиен слон не може да се убие. При всяка стрелба, на негово място изникват поне два нови. Нещо, като птицата Феникс, но всъщност причината е друга.
Партийният слон не може да се убие, защото всъщност не съществува. Създаваме го ние с глупостта и наивността си, а винаги се намира някой тарикат, който да го използва. Защото въпреки, че партийният слон не съществува, ползите от него са налице.
Времето на тъпите вицове отдавна отмина. Само, че ние продължаваме да вярваме, че червен слон се убива с пушка за червени слонове. Вярваме, че някой ден ще намерим такава пушка или пък някой друг ще свърши тази работа. Вярваме в слоновете. Вярваме, че може пък да се пръкне някой слон, дето не е за убиване. Вярваме, че може някой ден, слон да се впрегне сам в каруцата и да подреди живота ни. Вярваме в слонове и тъпи стари вицове.
....
Два крокодила летели на Запад. Единият извадил термометър изпод мишницата си, погледнал го и рекъл:
-Нещо не е наред! Вече трети ден летим, а опашката ми още е в блатото.

Стари къщи в Самоков -3

В тази къща е бил щабът на генерал Веляминов, при освобождението на Самоков на 30 декември 1877 (стар стил) . Днес къщата е реставрирана, но май е частна и забелязах, че паметната плоча е варосана, а текста не се чете.



Съдбата на друга сграда от миналото, обаче е много по-незавидна. Това е Синагогата в Самоков. Построена е през 1854 година, но отдавна се руши.



Съдбата на намиращата се наблизо Сарафска къща е друга. Тя е единствената останала къща на богатия род Арие, заселил се в града около 1793 година. Къщата отдавна е музей, като беше собственост на фонда 13 века България. Говореше се, че е била сред любимите места на Людмила Живкова. Преди 1990 година вътре не можеше да се влезе.
Обещавам да мина специално някой ден, когато музеят работи и да посветя специален пост.


Наблизо е и сградата на старата билиотека на Първи район. Едно от местата, където съм прекарал много време, когато бях дете. Познавах всяка книга, дори раздела за възрастни. Малко хора знаят, че в сградата имаше и театрален салон, но не помня да е работил някога. Около 1998 година Общината закри районните библиотеки. Остана само тази в ромската махала, защото слабо образованите ни съграждани, събраха пари за да си я запазят.


Това пък е една от двете сладкарници, които работеха навремето. Не масивна сграда, но за учудване се запази. Вечер почти нямаше къде да се отиде, освен на кино, а тук правеха прекрасен шейк. Не бях минавал скоро и се учудих, че мястото се е запазило.


Герой

Един ден на границите на едно Царство накрай света се появил непознат враг. Никой не знаел от къде пристигнали войските му, но скоро всички разбрали, че царството е в опасност.
Нашествениците нахлули в царството с ярост и жестокост, унищожавайки всичко по пътя си. Войската на царството била разбита, а хората бягали ужасени, кой на където види. Врагът настъпвал без милост, докато накрая стигнал пред вратите на последната крепост.
Дошъл денят за последната битка. Хората в крепостта уплашено и отчаяно гледали нашествениците, не виждайки никакъв изход.
Мъжете взели оръжията и се изправили срещу врага. Вече нямало на къде да отстъпват. Зад тях били семействата им и всичко, което им било останало.
Битката започнала яростно и продължила дълго. Ту едната войска взимала надмощие, ту другата и така цял ден. На следващия битката започнала отново. Защитниците се топели и редиците им оредявали, но тогава се случило чудо.
Един млад мъж, се втурнал яростно в сърцето на вражеската войска. Понесъл десетки рани, но те не могли да го спрат. Когато всички мислели, че това е краят му, той успял да стигне до вражеският предводител и забил меча си в сърцето му.
Нападателите се объркали, а защитниците придобили нови сили. Втурнали се напред и скоро обърнали враговете в бягство. Царството било спасено.
Дълго лекували раните на младият мъж, но той оцелял. Всички в царството минали край леглото му, за да му благодарят. Всички го хвалели и го наричали герой. Когато оздравял, където и да отидел, срещал думи и дела на признателност.
Младият мъж не бил роден герой. Преди случката бил най-обикновен човек, когото познавали само приятелите и роднините му. Бил тих, свит и дори малко страхлив. Нямал представа, защо постъпил така.
Когато оздравял обаче се променил. Вече се чувствал уверен и смел. Търсел предизвикателствата и не се боял от тях. Каквато и беда да се случела в царството, младият мъж бил там и се борел с нея.
Успявал и хората отново го наричали герой и били благодарни, че царството го има. Царят го наградил с богато за спасението на царството, а след всяко ново геройство следвала нова награда и медал.
Минали години и хората свикнали с героя си. Започнали да разчитат на него и за неща, които не били много героични, но той не отказвал никога. Втурвал се в битките и вършел геройство, след геройство.
Един ден обаче войската на нашествениците се завърнала на границата на царството. Имала нов предводител и била по-голяма от преди. Само че, нашествениците още помнели загубата и не посмели да навлязат в царството. Вместо това изпратили пратеници. Предложили да сключат мир, като царството им плаща малък данък, а те обещавали да защитават границите му от други нашественици.
Царят бързо се съгласил. Знаел, че силите на царството са малки, а чудеса не се случват всеки ден. Изпратил на свой ред пратеници, за да уговорят всички подробности на договора.
Пратениците тръгнали, а към тях се присъединил и младежът герой. Поискал да участва и в това, а Царят не можел да му откаже.
Пристигнали пратениците в лагера на враговете. Влезли при предводителя им, за да поднесат дарове, но тогава младият мъж извадил меча си и пробол вражеският Цар.
Настанал смут в лагера на нашествениците, но скоро се съвзели. Хванали всички пратеници, затворили ги, избрали нов предводител и решили да нахлуят в царството, за да отмъстят.
Само за седмица разбили войската на царството и завладели цялата му земя. Хванали и Царя и го затворили при пратениците, докато решат съдбата им.
Когато затворили Царя, младежът се втурнал към него. Само че, Царят го отблъснал и му обърнал гръб.
-Не разбирам? - казал младежа.- Когато убих предишният предводител, лично ме нарекохте герой. Сега, когато повторих делото си, ми обръщате гръб. Не съм ли вече герой?
-Не си герой!- тъжно отвърнал Царят.- Беше герой първия път, защото тогава не мислеше за себе си. Направи го, защото някой трябваше да направи нещо, за да спаси всички. Тогава хората те нарекоха герой. Сега ти действа, не заради другите, а заради себе си. Постъпи така, защото искаш отново и отново да те наричат герой. Само че, не постъпката прави героя, а времето, мястото и хората.

Старите къщи в Самоков

Това са поредните снимки на Старите къщи, каквито има на всяка крачка. Привличат окото ми, когато вървя по улиците. Някои са полуразрушени, в други животът още мъждука.
През годините има и обновени. Повечето от тях стопаните идват рядко и изглеждат по-мъртви от разрушените. Фотоапаратът ми бяга от тях. Други са превърнати в луксозни ресторанти или хотели. От тях пък бяга портфейлът ми.







За съжаление никога няма да снимам, най-красивата стара къща в Самоков. Дренската къща днес я няма. Около десет години минавах всеки ден покрай нея и гледах как се руши. Общината така и не направи нищо, за да я запази.
Намерих само една снимка в мрежата и си позволявам да я кача и тук.


Изображението е от един много полезен сайт – Българската древност.

Битката

Някога, преди да се появят хората на Земята живеели огромни създания. Били могъщи и владеели силите на съзиданието и разрушението. Забавлявали се с природните стихии и ги използвали, като инструмент, с който променяли планетата по свой вкус. Често разрушавали без колебание сътвореното за векове, за да създадат на негово място поредният свой каприз. Живеели в мир и никой не се месел в делата на другите.
Един ден обаче Създанията се скарали помежду си. Уж нямало причина за това, но първо спрели да говорят едно с друго, а след това започнали битка на живот и смърт.
Битката била дълга и жестока. Съществата влагали в нея всичките си сили и умения, без да жалят нито противниците си, нито себе си.
Накрая останали само двама, но това не спряло битката. Вкопчени един в друг, те продължавали битката, забравили за всичко друго.
Планетата се променяла вече не по техните желания и скоро създала свой живот. Двете същества не забелязвали дори това. Не забелязали дори и появяването на хората. Битката отнемала всичкото им внимание и сили и друго не ги интересувало.
Един ден обаче, когато спрели за миг, за да си отдъхнат, случайно погледнали встрани. Видели две групи хора, които стояли встрани и ги наблюдавали. Не само ги наблюдавали, а ръкопляскали и викали силно.
Едно от съществата протегнало ръка и сграбчило един от хората. Останалите хора се развикали още по-силно и хукнали да бягат.
-Не ме убивай, Велики!- с треперещ глас замолил хванатият човек.- Аз винаги съм те подкрепял и изпълнявам точно волята ти.
-Каква воля си изпълнявал?- засмяло се могъщото същество.- Какво подкрепа може да ми даде, немощно създание като теб?
-Ами аз съм от тези, които вярват, че ти олицетворяваш доброто на този свят. С моите молби и тези на другарите ми изразяваме почитта си към теб, а с аплодисментите ти даваме сила, за да се справиш със Злото. Всичко, което направиш е добро и правилно, а противникът ти е самото Зло.
-Искаш да кажеш, че аз съм лош?- засмяло се другото същество и поело в дланта си човека. - Казваш, че аз съм Злото и не правя нещата, както трябва. Искаш да кажеш, че ще се радваш, ако загубя?
-Ами.... Така са ме учили, Велики.- разтреперил се човекът.- Така са ме учили, но може да греша. Другата група вярва, че ти си Доброто и всичко, което правиш е добро и правилно. Сега като те видях от близо, мисля че съм бил заблуден. Прости ми, Велики. От днес ще слушам и подкрепям само теб.
Двете могъщи същества се засмели и дълго не можели да спрат. После погледнали и смехът им спрял. Били мръсни и изтощени от борбата, а дори не поменели за какво започнали.
Тогава гневът им изчезнал. Стиснали си ръцете и се сдобрили. Оттеглили се далеч в планините, за дълга почивка.
Излежавали се по цял ден и се радвали на света, такъв какъвто е. Вече не искали да правят никакви промени и рядко се намесвали в борбата на природните стихии.
Понякога им ставало скучно. Тогава ставали невидими и се връщали на мястото на битката. Там имало нова битка. Двете групи хора се биели на живот и смърт, без да се интересуват от нищо около тях.
-Днес май ще победи Доброто.- казвало едното същество.- Моите хора имат предимство. Викат по-силно и са повече.
-Не се знае, кое ще победи!- смеело се другото същество.- Според моите хора, ти си Злото. Всъщност може би греша. Кои бяха моите хора и кои твоите.
-Трудно е да се каже.- смеело се първото същество.- От тук изглеждат еднакви. Правят едни и същи неща, говорят едни и същи неща и се молят за едно и също. Какво ли ги кара, да се държат така?
-Не зная, а и те самите сигурно не знаят. Приличат на нас, преди да се сдобрим. Дали някога ще погледнат встрани?
-Не зная. От една страна не ми се иска, да загубим това забавление. От друга обаче ми е жал за тях. Дано някой ден погледнат встрани.

Подарък за вас

Покрай изгубеното време, в усилия да намеря издател на част от нещата тук, имам и някаква полза. В архива ми са три подборки с текстове от този блог. Подбрани, частично редактирани и подредени по мой вкус мисля, че се получиха сравнително добре.
Както обещах преди около две седмици, когато имам време, ще превърна тези подборки в подобие на е-книги. Не съм много добър в това, но днес мога да ви представя първата.
История с две рози е с името на първия ми разказ - приказка и подборката започва с него. Следват разкази основно от първата година на блога. Втората част е с приказки, но ще видите сами. Промених малко проекта на корицата, но така ми харесва повече.
Подборките са на разположение за свободно сваляне в два формата -pdf и doc. Вторият е, за да може всеки да форматира по свой вкус, съкращава или добавя, за да му е удобно и приятно за четене.
Направих нова страница, която можете да видите в лентата горе. От там ще можете да свалите и следващите подборки, когато станат готови. Не се изисква регистрация за сваляне.
Можете да отидете на нея и от тук:


Дано подбраните текстове ви харесат. Ако имате забележки, ще се радвам, да ги споделите. Сам виждам някои недостатъци, но толкова мога. Наложи се например, да заменя удареното ѝ, защото на някой компютри установих, че се визуализира. Не съм оформил и прехвърлянето на нов ред, защото нямам излишно време, а в текста още има правописни грешки.
Следващата подборка, която ще започна, ще е Страната на фантазиите. Лично аз си я харесвам повече, дори от подборката с приказките и се надявам другата седмица и тя да е готова.
И още нещо. Съзнавам напълно, че пускайки текстовете за свободно ползване, губя всяка възможност, някой ден текстовете да се издадат на хартия. Няма издателство, което би си позволило подобен лукс, защото печалбата е на първо място, но съм казвал винаги, че не желая да печеля от текстовете тук.
Приятно четене!

Самоковските потайности

Няма да ви развеждам в подземни тунели или дворци пълни с призраци. Самоков е малък град и няма такива екстри. Наистина имаше и има призрачни места. Изоставени и забравени, за които хората рядко се сещат. Някога май бяха повече, но когато бяхме деца, всичко будеше нашето въображение.
Днес ще ви представа една призрачна сграда. Това е последният общински блок.







Намира се в югозападния край на квартал Самоково. Кварталът е бетонна джунгла от грозни панелни блокове, с тесни разбити улици и диви междублокови пространства. В него обаче живеят поне една трета от хората в града. Някога беше модерно, да се нанесеш в панелка.
Преди двадесет години обаче, общината реши, че няма пари да довърши поредния започнат блок. От тогава той стои в този вид. Цяло чудо е, че не се е срутил.
Оградата около него на практика не съществува, но не исках да се превръщам в нарушител и затова снимките са само отвън.
През тези двадесетина години, лично аз зная поне за два случая за проявен сериозен интерес. Имаше желаещи да инвестират и да го довършат, но бяха отказани от общината. Предполагам, не са знаели или не са искали, къде и колко да „снесат“.
Имаше слухове, че ще се кандидатства по програми за довършването, като се настанят ромски семейства, но и това отмина. Времето минава и накрая, ще се наложи блока да се срути.
Между другото общината, която уж няма пари, намери такива за нов блок. Той вече е построен, близо до старите блокове и намалява още малкото свободни пространства в квартала. Новият е модерен, но доколкото зная още има свободни апартаменти. Цените са високи, а днес вече не е модерно да се нанесеш в панелка.

Нарисувах те

Във ранна утрин върху листа бял,
с молив те нарисувах.
Лицето ти оформих във овал,
а после листа скъсах.

Не беше твоето лице това,
от листа гледаше ме непозната.
С лице сияещо от красота,
но без капка топлина в душата.

Очи затворих огорчен,
молива хвърлих на земята.
Защо се случва все на мен,
мираж да търся на луната?

А после вътре те потърсих,
в сърцето биещо неравно.
В сърцето те потърсих,
но мястото бе празно.

Тогава пак те нарисувах,
със слънчев лъч в тих летен ден.
Без молив аз те нарисувах,
като копнеж и несънуван сън.

От летен изгрев топлина аз взех,
от птиците пък свободата.
На вятъра от нежността аз взех,
а от липите аромата.

Рисунката прибрах в сърцето,
заключих го със десет ключа
и тръгнах да те търся в утрото,
по спомена останал под клепачите.