Калинките

Един цар се гордеел много с градината си. В нея били събрани цветя от цял свят и дори имало такива, които никъде не се срещали.
Нямало в света втора такава градина и Царят обичал да се хвали с нея, лично развеждайки всеки гост в двореца.
Един ден на гости пристигнал владетелят на съседното царство и Царят веднага го завел в градината. Гостът разгледал градината, но не я похвалил. Мълчал през цялото време, като клател недоволно глава.
-Не ти ли харесва моята градина?- разсърдил се Царят.- Няма втора такава като нея и ако не я харесваш, вината не е в градината, а в теб.
-Градината е хубава.-отвърнал гостът.- Само че, имате много калинки в нея.
-Че в коя градина няма калинки?- разсърдил се още повече Царят.
-Калинки има навсякъде, но в тази градина са много.
Царят оставил госта и се втурнал в градината, за да провери лично. Наистина калинките били много. На всеки храст или цвете имало по някоя калинка.
-Голяма работа! Калинките са приятни и не вредят на никого.- си казал Царят.- Омръзнало ми е от мърморковци. Който иска да се цупи, винаги ще намери начин, дори да трябва да брои калинките.
На следващата сутрин обаче, докато се разхождали отново в градината, Царят забелязал, че калинките са станали още повече. Ядосал се и наредил на прислугата да излови всички калинки и да ги махне от градината.
Само че, когато след обяд отишъл да провери калинките не само не били изчезнали, а били станали още повече. Покривали дървета, храсти и цветя и идвали нови и нови.
Царят извикал прислужниците си и им наредил на прислугата да събират калинките и да ги изхвърлят вън от градината. Наредил им да не спират дори и нощем, докато в градината не остане нито една калинка.
-Няма да стане така!- обадил се гостът.- Колкото и да махаш калинките, те пак ще се връщат.
-Защо?
-Калинките идват тук и се трупат, защото има с какво да се хранят. В градината има много листни въшки, а те са любима храна за калинките. Докато има с какво да се хранят, калинките ще се множат и множат.
-Значи, за да махна калинките, трябва да унищожа храната им?- попитал Царят.
-Да, така е!- засмял се гостът.- Като махнеш храната им, пак ще има по някоя друга калинка, но те ще за изключение. Когато някой влезе в градината, ще вижда красотата ѝ, а малкото калинки няма да се забелязват. Между другото, аз бих сменил и градинаря. Ако той си вършеше работата, тук нямаше да има нито въшки, нито калинки.

Имало една крава

Имало едно време една крава. Тя била съвсем обикновена крава, но всъщност нещата при нея били много сложни. Хем била обикновена крава на външен вид, хем имала желания и мечти, които я превели различна от всички други крави.
Кравата имала много мечти, но най-голямата била да бъде оцветена в крещящ екзотичен цвят и да се снима в реклама за шоколади. Кравата не обичала шоколад, а и шоколадите не се нуждаели от нея по простата причина, че за производството им се използвало не мляко, а сухи заместители. Само че, това нямало значение, защото кравата имала мечта и била готова на всичко, за да я осъществи.
Като първа стъпка кравата решила да се оцвети и да се погрижи за външния си вид. Влязла в първия салон за красота, който се изпречил на пътя ѝ, но се оказало, че услугите, които предлага салонът, нямат нищо общо с красотата. Поне не в смисъла, в който си представяла нещата кравата.
Вторият салон за красота се оказал точното място, но когато кравата влязла вътре всички настръхнали.
-О, как миришеш!- изревали козметичките. -Що за крава си ти, щом не използваш Malizia?
-Аз съм най-обикновена крава. Не сте ли виждали крава в живота си. Кравите не използват Malizia, но щом съм тук това може да се промени. Искам пълна промяна и си плащам за това. Когато приключите искам да приличам на оная крава от рекламата, но да съм различна и по-секси от нея.
Козметичките се спогледали, въздъхнали и се заели с работа. Все пак кравата била по-приятна от някои от редовните им клиентки.
-Отлична работа!- похвалила ги кравата след като приключили.- Сега няма как да не ме поканят за някоя готина реклама.
-Не, че ни влиза в работата, но няма начин!- засмели се козметичките.- Причината не е, че си крава. Просто нямаш импресарио, който да те вкара в леглото си и в бизнеса.
Кравата се замислила и разбрала, че са прави. Попитала за кантората на най-близкия импресарио и с бодра стъпка се запътила към нея.
Импресариото бил болен. Кашлял и кихал, а главата му искала да се пръсне. Гледал в една точка на тавана и не обърнал внимание на кравата.
-Разбирам!- опитала се да завърже разговор кравата.- И аз имах същите проблеми. Какво ли не опитвах, но без резултат, докато лекарят не ми предписа...
-Я, стига глупости!- изръмжал импресариото. - За махмурлук няма лекарство, а лекарите са готови да ти предпишат и сода каустик, ако взимат процент от това. Какво искаш?
-Искам да се снимам....
-Грешка! Първо трябва да поискаш да стана твой импресарио.
-Добре! - съгласила се кравата.- Искам да станете мой импресарио и да се снимам в реклама по телевизията, като онази известната крава.
-Трудна работа!- въздъхнал импресариото.- Такива реклами се снимат рядко. Мога да ти уредя снимки за нещо по- практично, например космодиск.
-Не искам! Не ме боли гърба.
-А мен ме боли.- намръщил се импресариото.- Нося три космодиска, но ме боли. Даже болката започна да се качва нагоре и сега и врата ме боли. Но, аз работя по желание на клиентите. Щом не искаш това, ще измисля друго. Предполагам, реклама на луканка също няма да е по вкуса ти.
-Е за луканката те утепах още сега!- възмутила се кравата.
-Добре де! Какво ще кажеш за един билборд с реклама на д-р Енчев?
-Ами няма да се получи.- изчерви се кравата.- Родена съм твърде красива, за да имам нужда от пластична хирургия. Всичко по мен си е естествено!
-Труден клиент си! Все пък ще измисля нещо. Обади се другата седмица и ще съм готов със списък от подходящи за теб реклами. Просто избираш в коя и снимаме. Сами че, трябва да те предупредя за нещо.
-Трудностите нямат значение! Готова съм на всичко, за да участвам в реклама.
-Не е до трудностите. Проблемът е финансов. За да излъчат рекламата с теб, трябва да платиш някой лев.
-Че защо аз да плащам? Мислех, че на мен трябва да платят.
-Така е, но рекламния пазар е труден. Всичко се командва от една фирма. Тя определя какво, къде и как ще се покаже. Тя определя и цените, а като платя всичко, печалбата ми ще е нула. Затова си искам моя хонорар предварително.
-Няма да стане!- възмутила се кравата.- Каква ще е моята печалба от цялата работа?
-Ами ще станеш известна. Хората ще те спират по улиците, ще те сочат с пръст и ще ти искат автограф. Млякото ти ще стане търсен продукт и ще те доят всеки ден, за да задоволиш търсенето.
-Мен и сега ме доят всеки ден. Да не мислиш, че това ми е приятно?
-Е, това ще го пропуснем. Все пък остава рекламата, а известна ли си, ще намерим начин да осребрим славата. Ставаш VIP персона.
-VIP ли? С една реклама? Толкаво ли е лесно?
-Разбира се!- засмял се импресариото.- Много от VIP-овете и това не са направили. Известни са единствено, защото са известни.
-Хм! VIP казваш? Значи може да се ключа във VIP Brother?
-Разбира се! Дори имаш шансове да спечелиш. Единственият проблем е, че имаш някакъв интелект и ще се набиваш в очи. Ще трябва да ти направим лоботомия, но не се безпокой. След това няма да усещаш нищо, а няма да смогваме с поканите за участие. Дори може да се снимаш и в реклама за шоколади. Става нали?
-Става!
-Значи до другата седмица. Тогава ще съм готов с предложенията, а ще подпишем и договора.

Имало едно време една крава....

Ubuntu 12.10 и Xubuntu 12.10

Вчера най-после намерих време, да изпробвам новите версии на Ubuntu и Xubuntu. Не, че имам желание да променям нещо, защото съм доволен от версията 10.10 , с която започнах. Мисля, че е по-добра и удобна от новите. Нищо не ми липсва, а възможностите за оформлението и бързия достъп ги няма в новите версии.
Наистина понякога ми излиза предупреждение, че версията ми вече не се поддържа, но то само ме разсмива. Настроил съм си възможност за ъпдейти на най-важните програми с Ubuntu Tweak и компютърът ми ще е работоспособен още дълги години.
Все пък хвърлям едно око на новите версии, но така и не разбирам, защо се правят промените и в каква посока водят. Определено не е в посока за по-голямо удобство на потребителите.
Започнах с Ubuntu 12.10 Quantal Quetzal.


Дизайнът е същия, както на предишната, а смяната на някои от заложените основни програми не ме вълнува. Така и не разбирам, кой използва заложените по подразбиране. В библиотеката да програми има много по-добри и за изображения, и за гледане на филми и за каквото и да е. Излишно е да слагаш нещо, което потребителите веднага след инсталацията премахват от компютъра си.
По традиция Skype не е включен в пакета и трябва да го теглите и инсталирате допълнително. Все пак е оправен един бъг на Мозилата от от предишната версия, а именно- прехвърляне на отметките. Сега го има и работи.
Запазено е неудобството индикатор за отворените приложения да е само лека промяна на цвета на иконката в лявата лента. Освен това, ако някой ми обясни, защо менютата за затваряне или минимизиране на прозорците са отляво и трябва да местите мишката през целия екран за всяка операция, ще го черпя една бира. Все пак болшинството хора, работят с дясната ръка.
Друго, което ми направи неприятно впечатление е, че компютърът ми определено се товареше. Дори успя да „зацепи“ за около минута, а имам двуядрен процесор с 2 GB RAM.
При свалянето забелязах и друго, което го нямаше преди. Сайта ми предложи автоматично да закупя допълнителни пакети на стойност 16$. В голямата лява лента, пък по подразбиране е включен линк към Amazon, т.е. идеята за свободен софтуер за свободни хора, май скоро ще е само история.
Наскоро прочетох при Григор Гачев един критичен материал:


Не съм в кухнята на нещата, но май със свободния софтуер нещата не са розови.

Втората нова версия, която изпробвах е Xubuntu 12.10. Причината да следя този вариант е, че определено е по-лек и близък до класическото. Новата версия, не ме опроверга. Работи почти без да товари компютъра, по-удобна е и по-лесна за настройка. Малко ме дразни плаващия панел в долната част на екрана, но прозрачността му може да се настрои и не е болка за умиране. Ако някой ден ми се наложи да променя сегашната си ОС, ще е с някоя версия на Xubuntu.

За мъртвите или...

За мъртвите или хубаво или нищо.
Повечето от нас мислят, че това е народна мъдрост, но изразът е от латинското:
De mortuis aut bene aut nihil — за мъртвите или добро или нищо.
Всъщност изразът е използван в по-друг смисъл от римляните-
„За мъртвите не се злослови.“, с което съм съгласен. Мъртвите не могат да се защитят от клеветите.
Проблемът е, че хората, живи или мъртви са едни и същи. Има добри, има и лоши, а смъртта не е начин да се променят. Не е и повод, за промяна на отношението на живите към тях. На мъртвият не му пука, нито от добрите, нито от лошите думи, но идеализирането на мъртвите е често срещана практика.
Не става въпрос за най-близките хора, за които всеки запазва най-скъпите спомени. Прекаленото говорене се случва за обществени личности и целта е по-скоро изтъкване на говорещия жив.
Някак странно звучи, когато се прекалява с добрите думи за някого след смъртта. Ако ги слушаш излиза, че на Земята се раждат и живеят само светци, а не е така.
Всъщност причините за това поведение не са в мъртвите, а в живите. Различни са, но ефекта е един.
За мъртвите или хубаво или нищо.
Колкото и пъти да го чета, някак не мога да го приема. Според мен правилното и достойното е:
За мъртвите или нищо или същото, което си казвал за тях преди смъртта им.
Ако не си казвал нещо за човека, когото е бил жив, не го казвай и след смъртта му. Независимо, дали е добро или лошо.
Ако си говорил добре за един човек, докато е бил жив, не говори различно след смъртта му.
Ако някой е мъртъв, това не го прави по-добър, отколкото е бил. Нито пък по-лош. Прекалените хвалебствия или обвинения звучат еднакво кухо и лицемерно.
Иначе хора разни. Има и такива, които твърдят, че Сталин и Хитлер са ангели. Проблемът обаче тук е в техните глави, а не другаде.
Нека не забравяме, че цивилизациите и народите в миналото, които са обръщали прекалено внимание на мъртвите, са изчезнали. Забравили са, че живите хора са важни. Елементарно, но го забравяме често.

Подбор

Един Цар решил да направи подбор на придворните си. Повечето били такива от години, но понеже Царят не бил взискателен, си вършели работата през пръсти, а някои въобще нищо не правели. Имало и такива, които не били свършили никаква работа толкова дълго време, че били забравили, за какво са назначени.
Придворните разчитали, че все някой друг ще свърши тяхната работа, но царството не вървяло и Царят се принудил да вземе мерки.
Дълго мислел Царят, какво да предприеме. Припомнил си всеки придворен, спомнил си за какво бил назначен и какво всъщност бил направил. Накрая теглил чертата и решил, че ще смени половината съветници, а другите ще изгони. Не бил доволен от работата на тези, които щял да смени, а за другите, колкото и да мислел, не могъл да си спомни, защо са в двореца.
С първата група било лесно. Царят викал придворния, казвал му от какво е недоволен в работата му, изпращал го, а след това търсел човек, който да го замести по-добре.
За няколко дни подменил придворните, които не си вършели работата добре и се заел с групата, която нищо не правела. Уж трябвало да е по-лесно, но още с първия придворен, нещата се оплели.
-Не съм доволен от теб!- рекъл Царят.- От десет години си в двореца, а не зная, да си свършил никаква работа. Не ми трябват хора, от които нищо не работят.
-Грешите, Ваше Величество!- отвърнал придворният.- Първо, не съм тук от десет години, а от единадесет. Второ не е вярно, че не съм вършил нищо тук! Това, че вие не знаете, какво правя в двореца, не значи, че нищо не работя.
-Може би греша.- рекъл Царят.- Ако ми кажеш какво си свършил, докато съм те хранел, ще те оставя и дори ще увелича възнаграждението ти. Не искам много. Кажи поне едно нещо, което си свършил.
-Въпросът ви не е правилен, Ваше Величество!- нацупил се придворният.- Няма да изброявам какво съм свършил, а какво работя тук. Ще ви кажа, какво съм вършил през тези години.
Всеки ден през тези единадесет години ставах в ранни зори и веднага след закуската се явявах тук на разположение на Ваше Величество. Пристигах навреме, сядах на определения ми стол и чаках разпореждания от вас. В това състояние прекарвах целия ден, а това ми причини много проблеми със здравето, но не съм се оплакал нито веднъж. Изпълнявах задълженията си точно и съвестно, защото аз съм съзнателен и лоялен ваш поданик. Освен това....
-Това не ме интересува!- прекъснал го Царят.- Идвал си тук и си седял по цял ден, това е ясно. Искам да зная, какво си свършил.
-Казах ви, че въпросът не е правилен! - отвърнал придворният.- Свършил съм това, което ми е било възложено. Не аз съм виновен, че за единадесет години, не намерихте време, да ми възложите, каквато и да е задача! Аз не съм се оплаквал, а служех вярно и съвестно. Ако ми бяхте възложили нещо и не го бях изпълнил, аз сам щях да си отида, но така не е честно. Не е честно!
Кучето ви през тези години също не е свършило никаква работа. И то като мен стои вярно на поста си и чака да му се постави задача. Вие никога не бихте изгонили кучето си. Защо тогава гоните мен? Не е честно!

Перла в окото

Някога преди много години в едно далечно царство, живеели Цар и Царица. Двамата били чудесна двойка. Царят бил строен, смел и умен, а царицата нежна, красива и винаги в усмихната. Обичали се и били щастливи, защото имали всичко, което желаели и животът им бил, като приказка.
Всъщност нямали всичко. Нямали дете, но един ден Царицата дарила Царят с чудесна дъщеричка и щастието им станало пълно.
Когато се родила малката принцеса, Царят повикал Феята Орисница. Повикал я и я помолил, да ориса дъщеря му с всичко, което родителите ѝ имали. С красота и ум, със смелост и нежност, а най-вече с щастие.
Феята Орисница се усмихнала, защото за нея това било приятно занимание. Махнала с пръчката и орисала малката принцеса.
Орисала я, да бъде красива, умна и нежна. Орисала я да бъде смела и да се бори, за нещата, на които държи. Орисала я, да бъде щастлива и да дарява щастие и на околните. Орисала я....
-Ох!- прекъснала я Царицата.- За малко да забравя. Щастието е хубаво нещо, но понякога дори най-щастливият човек плаче. Аз не обичам сълзите и не желая моето слънце, да плаче никога. Моля, те ориснице! Орисай я, да не пророни сълзи никога.
-Не мога!- отвърнала Феята.- Тя е жена, а няма жена, която никога не е плакала. Не мога това, но мога друго. Орисвам малката Принцеса, да заплаче само два пъти в живота си!
-Е, нищо!- примирила се Царицата.- Два пъти, ще го преживее.
Растяла Принцесата и била най-щастливото дете на света. Нямало и как да бъде другояче, щом растяла под грижите на най-щастливите родители на света. Царят и Царицата се грижили, никога нищо да не ѝ липсва. Грижили се, лошота да не стига до детето им. Грижили се, малкото им съкровище винаги да бъде заобиколено с внимание и обич и добро настроение.
Растяла принцесата и усмивката не слизала от лицето ѝ. Не познавала тъгата и сълзите, не познавала лошото и болката. Растяла усмихната и щастлива, докато един ден, не проляла първата си сълза.
Причината била съвсем обикновена. Докато принцесата играела в градината една песъчинка влязла в окото ѝ. Принцесата заплакала, а Царят и Царицата вдигнали всички в двореца на крак. Изпратили да извикат най-добрите лекари, не само в царството, а и в съседните царства.
Пристигнали лекарите, но колкото и да се опитвали, не могли да извадят песъчинката. Принцесата плачела и плачела, а Царят и Царицата плачели с нея, докато на другият ден сълзите внезапно спрели.
Никой не разбрал, дали песъчинката сама изскочила или дали някой от лековете помогнал, но това не било важно. Важното било, че принцесата спряла да плаче, а Царят и Царицата си отдъхнали.
-Ох, че страшно беше!- въздъхнала Царицата.- Ако орисницата беше наблизо, щях да я подредя добре. Добре, че на моето слънчице остава само още веднъж в живота си да заплаче.
Скоро всички забравили случката и принцесата продължила да живее в приказката, създадена от родителите ѝ. Приказка, където всички герои са добри, приказка в който има само щастие, приказка в която сълзите са нещо забравено и забранено.
Растяла принцесата, растяла и един ден всички с учудване установили, че тя вече е пораснала. Превърнала се била в красива, умна и нежна жена, мечта за принцовете от цял свят.
Принцовете не закъснели да пристигнат. Идвали всеки ден от близки или далечни страни. Идвали богати принцове, идвали и бедни. Идвали красиви принцове, идвали и грозни. Идвали смели или страхливи принцове, умни и глупаци. Идвали всякакви и всеки искал да спечели сърцето на Принцесата.
Само че, сърцето на Принцесата било заключено. Тя била учтива и внимателна с всички принцове. Винаги усмихната, като слънце в пролетен ден, Принцесата обръщала внимание на всички принцове, но не обикнала никого. Докато един ден....
Един ден Принцесата се влюбила. Влюбила се от пръв поглед и дори тя самата не разбрала, как и кога се е влюбила. Знаела само, че обича и това ѝ било достатъчно. Обичала своя принц, обичала го с цялата си душа и друго не я интересувало.
Не я интересувало, че принцът бил грозен и беден. Не я интересувало, че принцът не бил от най-смелите и умните. Обичала и това било единственото, което я интересувало, но....
Винаги има едно „но“, което понякога пропускаме и забравяме, особено в приказките. Имало и този път и затова приказката не свършва тук.
Обичала Принцесата своя принц, но той не я обичал. Сърцето му не било заето, харесвал принцесата, но любовта е нещо друго, а нея я нямало.
Принцът можел да си замълчи. Можел да се ожени за Принцесата и да започне нова приказка, но тази приказка, нямало да е щастлива. Затова един ден той просто си тръгнал. Тръгнал си без да се сбогува и никой повече не го видял.
Сърцето на Принцесата било разбито. Не искала да вижда никого, не искала да прави нищо, не искала дори да живее.
Царят и Царицата били неотлъчно до нея. Правили всичко, за което се можели, за да облекчат мъката ѝ, но нищо не се променяло. Принцесата била тъжна и животът в нея гаснел с всеки ден.
-Поплачи, мое малко слънчице! Може би ще ти олекне.- казвал Царят.
-Поплачи, съкровище!- казвала Царицата.- Зная, че сълзите не са хубаво нещо, но ще ти олекне. Зная, че не си плакала често, по орисницата ти предрече, че ще заплачеш два пъти, а сега е момента, сълзите да ти помогнат.
Само че, Принцесата не могла да заплаче. Опитвала и опитвала, но сълзите не излизали. Причината била, че песъчинката, която някога влязла в окото ѝ, още била там. Останала, а с времето растяла и растяла, докато се превърнала в перла, не давала на сълзите да бликнат навън.
Минал месец и изненадващо Принцесата се оправила. Бавно и мъчително, но се съвзела. Започнала да се връща към живота и дори отново да се усмихва. Станала от леглото и един ден я извели на разходка в градината.
Било мрачен есенен ден. Слънцето се криело зад облаците, а алеите били покрити с килим от паднали листа. Принцесата пристъпвала плахо, търсейки любимите си цветя, но те вече били увехнали и щели да разцъфтят отново напролет. Дори любимият розов храст на Принцесата изглеждал, като мъртъв.
Принцесата си спомнила, че пред този храст, за първи път видяла любимия си принц и спомените нахлули в сърцето ѝ. Нахлули спомените и тогава от очите на Принцесата изскочил един огромен бисер. Търкулнал се и се скрил в изсъхналите листа в краката ѝ, а след това потекли сълзите.
Принцесата заплакала за втори път, както била орисана, но това не било последния път, когато плакала. Плакала още много пъти. Плакала и от мъка, плакала и от радост. Плакала още много пъти, но и много пъти била щастлива. Влюбила се пак и отново плакала, но този път от щастие.
А после, всички заживели щастливо....

Черупката

Имало едно време един човек. Бил съвсем обикновен човек, който вървял по пътеката на живота си.
Вървял по пътеката, но не гледал само в краката си, а в хората, които вървели заедно с него.
Те вървели по своите пътеки, всеки със своите радости или проблеми и грижи. Вървели и много от тях не поглеждали встрани, но човекът ги виждал. Той не само виждал другите, а и винаги, когато можел им давал, каквото им било нужно.
Давал усмивка или добра дума . Давал съвет или ръка за подкрепа. Давал от времето и енергията си, давал и не искал нищо в замяна.

Имало едно време един човек. Бил съвсем обикновен човек, който вървял по пътеката на живота си.
Вървял по пътеката, но не гледал само в краката си, а в хората, които вървели заедно с него.
Те вървели по своите пътеки, всеки със своите радости или проблеми и грижи. Вървели и много от тях не поглеждали встрани, но човекът ги виждал.
Само че, този човек не давал на другите, а взимал от тях. Взимал винаги когато можел, взимал всичко което можел. Не го интересувало, дали това, което взимал било нужно да другите. Не го интересувало и дали те го давали. Човекът взимал всичко, което му било нужно и дори това, от което нямал нужда.

Минали години и пътеките на двамата се срещнали. Един до друг застанали човекът, който винаги давал и човекът, който винаги взимал. Погледнали се и тогава в очите на човекът, който винаги давал проблеснала сълза.
Събрал всичко, което имал и го дал на човека, който винаги взимал. Онзи взел всичко, прибрал го старателно и си тръгнал без да се обръща. Вървял бързо, а хората се отдръпвали и му правели път. В очите им се четял страх и съжаление. За първи път виждали подобно нещо. Приличало на човек, но от човека била останала само черупката. Всеки покрай когото минел, му давал по нещо, но черупката не се напълвала.

Човекът, който винаги давал скоро забравил за срещата. Вървял по пътя си и ако някой имал нужда от нещо, му го давал. Давал цял живот, но винаги имал още.

Синя кръв

Всички сте чували израза „синя кръв“. Терминът е наложен, като признак на благороден произход на аристократите в миналото и днес.
Всъщност исторически произлиза от Испания, от факта, че кожата на местните испанци, които не се сродявали с пришълците, била по-светла от тази на дошлите по-късно бербери, мавританци и араби. Върху бледата кожа вените изпъквали по-ясно.
По-късно отново в Испания се въвежда изискване за чистота на кръвта (limpieza de sangre), за заемането на висши държавни и църковни постове. През вековете след това, аристокрацията прегръща изискването и го довежда до такава абсурдност, че кръвосмесителните бракове се приемат за нещо по нормално, отколкото браковете с хора от други прослойки.
Това не е характерно само са Европа. Подобни неща има в цял свят и при всички култури. Една Индия, където кастовата система е запазена и до днес, е чудесен пример. Фантазиите на Хитлер за чиста арийска раса, също влизат в тази категория.
Само че, наскоро се замислих, че днес нещата макар и видоизменени, копират този модел. Не сред аристокрацията, където „неравностойните“ бракове вече не са изключение, а за обособяването на прослойка съсредоточила в ръцете си финансова и политическа власт.
Не става въпрос и за браковете, а по-скоро за модел на поведение, при който хора, дори случайни, сдобили се с власт или богатство, демонстрират самочувствие на същества от друга планета. Веднъж попаднали в тези среди, чувството им за превъзходство над другите добива такива висоти, пред които старите аристократи са жалки аматьори. Към самочувствието често се добавя и вярата, че са непогрешими и недосегаеми.
Дори когато загубят всичко, поведението им не се променя, а често подобно болестно състояние, не е смешно, а по-скоро жалко. Подобно на аристокрацията в миналото, това поведение се предава и на следващото поколение.
Има и нещо още по-жалко. Това е, че около всеки такъв съвременен човек със „синя“ кръв, винаги като мухи кръжат лицемери, които подклаждат вярата му.
Всъщност откакто свят светува, нещата май не са се променили много. Както владетелите навремето са имали специални ласкатели, така и днешните сигурно се нуждаят от такива, а желаещи винаги има.

Гневните

Бяха гневни, много гневни. Гневни бяха на всичко и всички около тях и дори на самите себе си. Гневът изригваше от тях при всяка дума, във всеки момент и бележеше всяко тяхно действие.
Не познаваха друго състояние освен гнева, но той ги задоволяваше напълно. Беше им достатъчно, защото гневът ги караше да се чувстват силни и независими. Беше им достатъчно, защото другите хора се страхуваха от тях. Беше им достатъчно, защото чрез гнева се разтоварваха.
Не, че когато изливаха гнева си, той намаляваше. Всъщност всеки изблик, водеше до друг, още по-гневен и силен, но им ставаше хубаво. Гневът беше като наркотик, без който не се чувстваха добре.
Всъщност рядко се чувстваха наистина добре. Състоянието им беше различно от това на останалите хора. Гневът не ги отпускаше, но караше другите да треперят, а тогава вече наистина им ставаше хубаво.
Толкова хубаво, че дори за кратко гневът намаляваше и на гневните лица, можеше да се забележи нещо човешко. Нещо малко напомнящо, че това са човешки същества или поне някога са били.
С всяка година ставаха повече. Всъщност ставаха повече с всеки месец, ден, час и минута, но статистиката работеше с години, дори когато оценяваше гнева.
В последните години, дори статистиката се затрудняваше да определи броя им. Гневните нарастваха толкова бързо, че данните винаги бяха остарели, а кой се интересува от стари данни. Може би само историците, но те все още спореха, кога е започнало всичко това. Другото оставяха за следващото поколение, но в него нямаше историци. Нямаше и статистици или хора с други професии, защото повечето млади бяха гневни. Гневни на родителите си, гневни на системата, гневни на политиците, гневни на целия си живот, който не желаеха.
В гневът си унищожаваха всичко изпречило се пред пътя им. Вече не се задоволяваха да рушат имущество или да плашат другите хора. Гневът им кипеше в сърцата им и искаше кръв и пламъци. Искаше кръв и пламъци, а те никога не бяха достатъчни.
Кръв и пламъци имаше в изобилие, защото вече никой не спираше гневните. Не бяха останали хора, които да желаят това толкова, че да рискуват себе си. По-лесно беше да се присъединиш към гневните, защото тълпата даваше сигурност и закрила. Даваше закрила от самата себе си.
Правителството мълчеше и бездействаше, но май така беше от хиляди години. Всъщност отдавна никой не се интересуваше, дали има правителство. Понякога по някоя от малкото оцелели телевизионни станции, някой представящ се за правителството отправяше призиви за мир и любов. Твърдеше, че нещата ще се оправят, ако не следващата година, то след три или четири, но хората превключваха канала на друг, който даваше новини. Новини изпълнени с кръв и пламъци. Новини изпълнени с гняв.
Тогава се появи той. Непознато невзрачно лице, без отличителни белези. Беше гневен, но гневните бяха вече милиарди. Нямаше и някакви качества, освен едно.
Когато започнеше да говори, тълпата полудяваше. Нямаше значение, какво казва, с каква интонация и каква сила. Тълпата просто го следваше. Следваше го не заради него самия, а защото имаше нужда от водач. Водач, който да води гнева ѝ. Водач който като рупор да усилва всеки порив на гнева и да го превръща в ураган.
Тълпата вървеше след него и растеше с всеки миг. Гневът ѝ се усилваше и вече нищо не можеше да я спре.
Вече нямаше други. Всички хора или бяха гневни или мъртви. Нямаше кръв и пламъци, защото извън тълпата на планетата не беше останало нищо живо.
Гневът растеше, а вече нямаше върху кого да се стовари. Бяха останали само тълпата, пламъците и гнева. Останала беше и планетата....
Беше....

Първият владетел

Започвам да пиша този папирус в третата година от царуването на Първия Владетел. Исках да го направя по-рано, но ме спря страхът, който всеки човек носи в сърцето си. Не всеки е готов да загуби живота си, заради нещата, в които вярва. И не виждах смисъл да пиша, защото не вярвах в шанса, написаното да оцелее.
Малко папируси оцеляха, защото Очите се ровят навсякъде. Само че, днес ми хрумна, как да ги излъжа. Няма да е трудно, защото Очите може да гледат всеки ръкопис, но не виждат какво пише в него. Не знаят да четат и пишат, но не им е и нужно. Единственото, което ги интересува, са имената на предишните. Тях знаят наизуст и където ги видят, ги заличават и пишат името му, а ако не успеят, написаното се унищожава напълно.
Има и още нещо. Написаното не трябва да бъде много късо, защото Очите в своето невежество, ще решат, че е притча, а притчите също се унищожават, защото носят послание. Ако пък написаното е много дълго, също трябва да се унищожи, защото може да носи знание, а знанието е по-опасно и от притчите. Затова този текст ще е някъде по средата и се надявам Боговете да го запазят и след години, да има кой да го прочете.
Но нека започна историята.
Когато Владетелят умря, никой не се натъжи. Хората не го обичаха, а и животът им нямаше да се промени. На мястото на стария, щеше да дойде нов владетел и нищо нямаше да се промени. Владетелите умираха, също като хората и след тях оставаше само историята им и огромните гробници.
Само че, този път беше различно. Новият Владетел беше глупак и то горделив. Реши, че нещата преди него не струват и всичко на света започва с него.
Първо се зае с предшественика си. Извади всичките му грешки, волни или неволни, а заслугите си присвои, но това му се видя недостатъчно. Един ден нареди да се заличат всички следи от предишния владетел. Нае армия от каменоделци и писари, които се трудеха неуморно. Където видеха построено с името на предишния, го събаряха, а всеки папирус от това време отиваше в огъня. Скоро не остана следа от стария владетел, но новият не беше доволен. Искаше в историята, дори след векове, да остане само той, а нито беше добър военоначалник, нито законите му бяха добри, нито пък блестеше със знания и таланти.
Страната беше стара като света и помнеше велики владетели, а историята беше оставила следи във всеки камък.
Тогава новият владетел нареди каменоделците и писарите да заличат всяка следа от всички предишни. Само че, ако унищожеха всичко от старите, в страната нямаше да остане камък върху камък. Затова Владетелят нареди навсякъде, където се споменаваше името на предишен, да се замени с неговото. Нареди и всички да то наричат Първият владетел и смърт очакваше всеки, който оспореше това.
Заеха се каменоделците и писарите с работа. Първо, издириха всички места където се споменаваха имената на предишните владетели. Направиха списък и се заеха да заменят имената с името на Първият владетел.
Работеха денонощно, но работата не свършваше. Всеки ден откриваха ново място с името на предишен владетел и това нямаше край. И когато заличеха едно име, под него откриваха друго, по-старо и заличаваха и него.
Работеха без почивка, но не можеха да смогнат и владетелят набираше нови и нови хора. Скоро се свършиха хората, които можеха да четат и пишат.
Тогава владетелят започна да наема и хора неграмотни. Нарече ги негови Очи и им даде власт, каквато не бяха сънували. Научаваха ги набързо, как изглеждат имената на старите владетели, но не всеки ставаше за тази работа. Повечето не научаваха нищо и за да са сигурни заличаваха наред каменните надписи, а папирусите горяха.
И ето, че дойде днешния ден. Страната вече няма история и всеки текст, и всеки ръкопис съдържа само името на Първия владетел, но текстовете са стари, а нови няма. Никой не смее да пише за миналото и дори за днешния ден. Никой не смее да пише, за каквото и да е.
Защото армията от Очите бди и всеки текст се подлага на проверка. Проверяват го стотици пъти, но понеже никой от тях не може да чете, оценяват текста по дължината. Ако е твърде къс, решават, че е притча, а в притчите нещата не са такива, каквито изглеждат. Ако пък текстът е дълъг, Очите решават, че може да носи знание, а знанието е по-опасно и от притчите. Затова и дългите текстове се унищожават.
Аз вече съм стар. Помня и предишния владетел и този преди него, но сигурно няма да дочакам следващия. Някога, когато бях млад се ровех в историята. Вярвах, че там е описано всичко, което трябва да знаем, за да предотвратим повтарянето на едни и същи грешки.
Днес от старата история няма и следа. Тя не успя да ни предпази от това, което се случи. В нея нямаше нищо, което да предскаже идването на Първият владетел, но мисля, че историята не е виновна за това.
Не историята или Първият владетел, а хората са виновни за днешния ден, защото допуснаха да се случи.
Днес вече е късно за каквото и да е. Мога да направя само едно и го направих. Написах историята, както аз я видях и се надявам да оцелее. Да оцелее и някой, след години да научи от нея, не за това, какви са били времената или за Първия владетел. Искам да научат, че не са първите, които правят грешки, но може да са последните.
Аз съм стар и не ме е страх. В страната  вече почти няма хора, които могат да четат. Може да се каже, че няма и страна. Има само Владетел, който твърди, че е Първи.
Само че, никой никога не може да бъде Първи, каквото и да прави, но всеки може да бъде Последен.

Художници

Някога преди много години....
Да, много отдавна беше, но това не е приказка. Тогава бях дете, а светът беше голям и пълен с хиляди чудни неща и възможности за игри.
Тогава обичах да рисувам. Мисля, че се справях добре, но не съм се учил от никого. Не, че нямаше, но рисуването на зададени етюди ми беше скучно. Или пък просто не съм го желал достатъчно.
Рисувах за себе си и понякога се получаваше, а друг път не, но нямаше значение. Не се научих на техниките и нямам шедьоври, но се научих да ценя нарисуваното от другите.
Днес рядко хващам молива, но хубавото сътворено от други, винаги привлича вниманието ми.
Вървя по улицата и виждам картина. Не е на платно и не можеш да я сложиш в рамка, погледът ми спира очарован на нея.
-Хубаво е, нали? - пита художникът гордо.
Поглеждам още веднъж картината. Подобни има навсякъде. Есента е изпъстрила короните на дърветата с жълто и червено и трябва да призная, че е майстор.
-Хубаво е! - казвам.- Не! Какво говоря? Великолепно е!
-Защото съм най-добрият художник! -надува се Есента, а аз кимам в знак на съгласие.
-Не е вярно!- чувам друг глас. - Аз съм най-добрият художник!
Това е Вятърът и докато го търся напразно с поглед, разлюлява кроните на дърветата, развява косите на едно момиче вървящо по улицата и се стрелва в небето. Събира облаците, а след това ги разпръсква и пред погледа ми оживяват шедьовър след шедьовър.
-Най-добрият съм, нали? - вика с всички сили Вятърът и очарован кимам с глава.
-Не си!- мръщи се Дъждът скрит в един облак.
От облакът се изсипват милиони тежки капки. Страшна, но красива светкавица проблясва в тъмното небе, но след минути дъждът престава и всички картини наоколо са някак по-свежи и живи.
-Това е магия!- казвам аз, а Дъждът се смее.
-Казах ли ти, че съм най-добрият.
-Надявай се!- показва се зад облаците Слънцето.- Най-добрият художник съм аз!
После лъчите му меко погалват рисунката на Есента и тя оживява. Слънцето не спира, а мацва с лъчите си склоновете на планината и съзирам хиляди приказни картини скрити там. После лъчите оцветяват облаците, а в небето се ражда разноцветна дъга. Дъгата се отразява в дъждовните капки по листата, по мокрите улици и в очите на момичето вървящо по улицата.
-Май си затруднен?- чувам дрезгавият глас на Гарвана. - Всеки от тях заслужава, да бъде най-добрият художник.
-Така е! - съгласявам се.- Така е, но може ли всеки от тях да е най-добрият?
-Може, защото те не се състезават.- отвръща Гарванът.- Рисуват за себе си, както го правеше ти навремето. Трябва да вземеш молива пак някой ден.
-Може би, ще го взема някой ден. Ще взема молива и белия лист и ще нарисувам картините, които видях днес. Само че, не съм сигурен. Няма да са толкова красиви, нито ще са толкова живи. Виж Есента, Вятъра, дъжда и слънцето. Те са чудесни художници, но колко хора се спират да погледнат картините им. Има ли смисъл, да започвам?
-Остаряваш!- грачи Гарванът и отлита.- Смисъл му трябвало! Винаги трябва да има смисъл! Ако беше така, светът щеше да е скучно място, без нито една картина. Смисъл му трябвало! Глупости!

Старите къщи - 7

Този път ще започна със снимка на една стара къща, която живее нов живот. Това е един от добрите ресторанти в града и причината не е само в обстановката. Човешки цени, добре приготвена храна и културно посрещане са причините, да оцелее сред стотиците други създадени и просъществували за кратко. Почти винаги е пълна и масите са с предварителна резервация.


Това пък е кръчма. Най-обикновена кръчма, построена около 1913 година и оттогава винаги е била отворена. Името е на гара, където през Междусъюзническата война са водени тежки боеве и много самоковци са оставили костите си. В една от ротите оцелял само един войник, който построил кръчмата в памет на другарите си.


Следващите са случайно избрани, без коментар. Просто са попаднали пред обектива ми.








Жар-птица

-Последно изпитание.- рече Царят.- Донеси ми перо от Жар-птица и ръката на Принцесата заедно с половината царство, ще са твои.
-Може ли....
-Не може! Южната половина на царството не давам. Взимаш Северната и точка.
-Не! Не това! За мен важна е ръката на Принцесата, а царството не ме интересува. Ако съм успял да спечеля сърцето ѝ, ще съм най-щастливият човек на земята. Исках да попитам за друго. Перото от крилото ли да бъде или от опашката. Питам защото след всяко уж последно изпитание, условията се променят и все аз не съм бил разбрал.
-Няма значение, само да е от истинската Жар-птица. И това наистина ще бъде последното изпитание.
Тръгнал Принцът на път. Не знаел къде да намери Жар-птица, но бил млад, влюбен и решен да изпълни задачата. Вървял и разпитвал, разпитвал и вървял, без да се страхува от нищо.
Пътят бил дълъг, труден и опасен. Много пъти Принцът премиванал реки и морета, изкачвал се по високи планини и се спускал в тъмни пропасти. Много пъти Принцът се сражавал с разбойници и се изплъзвал на зли магьосници. Побеждавал змейове и надхитрял чудовища пазещи пътя.
Накрая Принцът стигнал страната, където живеела Жар-птица. Още щом прекрачил границата, останал изумен от чудесата в тази страна. Нямало втора такава на света. Принцът забравил за миг задачата си, забравил и Принцесата и се размечтал, някой ден да живее в тази страна.
Само едно нещо смущавало Принца. В страната имало всякакви зверове, птици и растения, но нямало хора. Колкото и да се оглеждал, погледът му не откривал никаква следа от човешка дейност. Нямало пътища освен пътеката, по която вървял, но тя изниквала при всяка крачка напред и изчезвала зад гърба му.
-Ехо! Има ли някой тук?- извикал Принцът.
-Няма хора, ако това търсиш.- отвърнал стържещ глас.
Тревата се разтворила и изпълзяла огромна Змия.
-Чакай, не бягай!- извикала Змията.- Аз не съм причината, да няма хора тук. Изглеждам страшно, но всъщност съм най-кроткото и безобидно нещо на света. Причината да няма хора е Жар-птицата. Тя мрази хората и убива всеки човек, който дръзне да влезе в тази страна. Всъщност убийството е мека дума. Жар-птицата първо ги ослепява със блясъка си, а след това изгаря хората живи.
-Жар-птица ли? Точно нея търся.- не се уплашил Принцът.- Само кажи къде да я намеря.
-О, тя е наблизо. По пътеката направо и след това наляво. Ще видиш ябълково дърво със Златни ябълки, а в клоните живее Жар-птицата. Щом не те е страх върви, но ще загинеш още щом те види. Трябва нещо важно да те води, за да рискуваш живота си.
-Трябва ми перо от Жар-птица. Ако го занеса на Царя, ще се оженя за най-красивата и добра Принцеса на света.
-Да, перото от нея е чудно нещо. Който го притежава става непобедим. Не могат да го наранят нито зверовете, нито хората, нито природните стихии. Дори смъртта бяга далече. Само че, никой още не е успявал да вземе перо от Жар-птица. Всеки дръзнал да се приближи до нея, загива в ужасни мъки. Ти обаче си ми симпатичен и искам да ти помогна.
-О, благодаря! - зарадвал се Принцът. - Ще ти бъда вечно благодарен!
-Няма нужда!- засмяла се Змията.- Искам само да ми донесеш една от златните ябълки. Нищо няма да ти струва. Сега слушай! Жар-птицата никога не спи и няма как да се приближиш до нея, без да те усети. Само че, точно след полунощ за пет минути, птицата не вижда и не чува нищо. Ще се приближиш да нея тогава. Ако откъснеш перо от птицата, тя умира. Умира и изгаря, за да се прероди отново. Изгаря и откъснатото перо. Затова щом откъснеш перото ѝ, бързо хвърли птицата в реката. Откъсни една златна ябълка за мен и бягай, колкото ти крака държат. Ако до изгрева напуснеш пределите на страната, перото няма да се превърне в пепел.
Принцът благодарил на Змията, подремнал докато наближило полунощ и се отправил към дървото на Жар-птицата. Видял я отдалеч, да свети в клоните, а наоколо било светло, като в ден.
Когато станало полунощ, светлината на птицата внезапно намаляла и Принцът бързо се втурнал към нея. Приближил се и посегнал да откъсне едно перо, но не могъл. Птицата била толкова красива и изглеждала толкова безпомощна, че сърцето не му дало да посегне на нея.
Докато стоял объркан, петте минути минали и Жар-птицата се съвзела. Видяла Принцът, а той замръзнал от страх.
-Не се страхувай, Принце!- рекла Жар-птицата.- Сигурно Змията ти е разказала разни небивалици, но аз не съм убила никого. За какво си дошъл тук.
-Трябва ми едно твое перо.- казал Принцът.- Ако го занеса на Царя, ще се оженя за най-красивата и добра Принцеса на света.
-Ще ти дам перо.- казала птицата.- Не съм давала на никого, защото перото дава сили и мощ, която хората не заслужават, но ти рискува живота си заради своята Принцеса, а и ме пощади. Вземи перото и тичай при своята Принцеса. Откъсни и една Златна ябълка. Змията я иска заради златото, но ябълките имат друга сила. Ако подариш ябълката на някого, двамата ще бъдете щастливи за цял живот.
Принцът благодарил, взел перото и ябълката и полетял на крилете на щастието към своята Принцеса.
Скоро пристигнал, но го чакала изненада. Царят взел перото, но измислил ново изпитание за Принца.
Принцът се отчаял. Не знаел какво да прави. Ако откажел, нямало да получи ръката на Принцесата, ако пък приемел новото изпитание, Царят пак щял да го излъже. Докато мислел, внезапно перото пламнало в ръцете на Царя. Изгоряла да миг и дори пепел не останала.
-Е, поне го подържах за малко.- рекъл Царят.- Сега се стягай и тръгвай да ми донесеш Златна ябълка. Ако успееш, ще получиш ръката на Принцесата и Северната половина от царството.
-О, Златна ябълка ли искате? Аз имам в мен една. Обаче този път имам и аз едно условие. Ще я дам лично на Принцесата.
-Добре!- съгласил се Царят. -Тя и без това през час пита за теб, а и ти доказа, че я обичаш. Ако се интересуваше само от царството, щеше да се откажеш отдавна.
След това Принцът подарил Златната ябълка на Принцесата, после имало сватба, на която всички яли пили и се веселили, не три дни, а цяла седмица. Дошли гости от всички царства, а казват, че и Жар-птицата долетяла за празненството. Дори и Змията дошла, но я изгонили веднага.
Разказват, че след сватбата Принцът и Принцесата не заживели в Северната половина на царството, а отишли в страната на Жар-птицата. Разказват и.... Само че, това е друга приказка.
Не съм бил там, но сигурно е било така. Няма начин, да се е случило по друг начин. Няма начин....

Пееща с вятъра

Преди много, много години някъде на края на света имало едно селце. В селцето живеели обикновени хора, каквито има навсякъде. Животът им минавал в безкрайни усилия, да осигурят хляба, но не винаги успяват. Погледът им е наведен към земята, за да не се спънат, но не пропускат малките красиви мигове, когато им се случват. Страхували се от злото, но били готови да се жертват за доброто.
Такива били хората в селцето. Такива се раждали, така живеели и такива умирали.
Един ден в селцето се родило момиче. За в селцето денят бил празник, защото това била първата им рожба, а в малките селца, щом един човек има празник, празникът е за всички. Щом някой е щастлив, щастието споделят и другите, а ако е нещастен, всички страдат и гледат да му помогнат.
Отпразнували раждането, а от следващия ден, животът потекъл отново монотонно, както винаги. Само за родителите на момичето всеки ден с малкото създание бил празник. Обграждали малкото създание с цялата си любов и внимание, а то им отвръщало със същото.
Годините минавали, а детето растяло. Играело с другите деца, учело се и помагало на родителите си. Било съвсем обикновено дете, но....
Колкото повече растяло, толкова повече хората разбирали, че не е обикновено. Имало нещо в него, което го правило различно от другите деца, различно от всички хора, които живеели в селото.
Не била красотата, която го отличавала. В селото имало много по-красиви девойки. Не бил и умът, защото имало и по-умни. Ако попитали някой от хората в селото, с какво се отличава момичето, той дълго мислил, а накрая казвал:
-То пее с вятъра.
Всички деца пеели, но гласът на момичето бил различен. Хората го различавали сред гласовете на другите деца и никога не го бъркали. Гласът се носел волно надалеч, достигал небето, прехвърлял планината или се спускал по планинските склонове. Поемал над полето, огъвайки житните класове или се понасял сред короните на дърветата в гората, карайки ги и те да пеят.
Хората не били чували такъв глас. Не познавали и нищо, с което да го сравнят. Само вятърът напомнял на него и хората нарекли момичето- Пеещата с вятъра.
Момичето растяло. Превърнало се в девойка. Променяло се, а с него се променили и песните му. Вече не били по детски свободни и игриви, а в тях имало копнеж и любов. Момичето се било влюбило.
Скоро в селото, заговорили за сватба. Приготвяли се за празник, но ги сполетяло друго.
Един ден в селото пристигнал зъл магьосник. Бил чул песента на девойката и решил, че тя трябва да бъде негова. Поискал ръката ѝ и поставил в краката ѝ богатството и мощта си, но девойката отказала.
Магьосникът не се отказал. Ден и нощ търсел девойката, обещавайки, искайки и заплашвайки.
Девойката обаче не се уплашила. Сърцето ѝ принадлежало на друг и любовта ѝ не се страхувало от нищо. Хората в селцето също застанали зад нея. Страхували се от магьосника, но не се поколебали нито за миг.
Защото в малките селца, щом някой е щастлив, щастието споделят и другите, а ако е нещастен, всички страдат и гледат да му помогнат.
Изгонили хората магьосника, но скоро той се върнал. Превърнал се в страшен огнедишащ змей. Изпепелил селото и убил много от хората. Убил и любимият на девойката, но останалите успели да я скрият. Скрили я в близката гора и колкото и да търсил змеят, не могъл да я открие.
Дълго обикалял змеят гората. Търсел навсякъде, но не откривал девойката.
Понякога чувал гласа ѝ. Чувал тъжните песни, за загубената любов и изпепелената младост. Песните сякаш носени от вятъра се носели надалеч, достигали небето, прехвърляли планината или се спускали по планинските склонове. Поемали над полето, огъвайки житните класове и се понасяли сред короните на дърветата в гората, карайки ги и те да пеят.
Разгневен змеят подпалил гората,а когато изгоряло и последното дърво, песента заглъхнала. Тръгнал си магьосникът и никога повече не се завърнал.
Минала година и на мястото, където била гората изникнали нови фиданки. Вдигнали се над земята, устремени към слънцето и ставали все повече и повече.
Тогава един ден песента на девойката се чула отново. Дошла отдалеч, достигала небето, прехвърлила планината или се спуснала по планинските склонове. Поела над полето, огъвайки житните класове и се приютила сред короните на дърветата в гората, карайки ги и те да пеят.
Чули я хората от селцето и усмивките се върнали на лицата им.
-Тя е! - казали хората. -Тя е- пеещата с вятъра. Завърна се в дома си.
Станало им хубаво и леко, въпреки че животът им не бил лек. Защото в малките селца, щом някой страда, страдат всички, но щом някой се завърне в къщи, това е празник за всички.

Референдум за Белене

Писал съм вече няколко пъти в този блог по темата за АЕЦ Белене. Мисля, че ще се повторя за някои неща, но няма как да подмина новите и бъдещите събития.
Решението за спиране на проекта Белене и проучване и подготовка за изграждане на седми реактор в АЕЦ Козлодуй, е единственото правилно решение на настоящото правителство. Разбира се с уговорката, че то дойде след три години отлагане и харчене на повече от милиард нови грешни народни пари.
След решението няколко уж Български партии реагираха по начин, който ясно показа, че са готови на всичко, за да защитят икономическите интереси на чужда държава и енергийната мафия в собствените си редици. Водеща беше БСП, която веднага започна събиране на подписи за референдум.
Когато събирането на подписката беше към края си, коментирах във фейсбук, че това е преброяване на идиотите в България. Може някой да се обиди, но отказът от мислене, не мога да определя по друг начин.
Все пак идиотите се оказаха по-малко, отколкото мислех. БСП не можа да събере подписите дори на собственият си електорат, а факта, че една трета от подписите са фалшиви е показателен за методите, с които са събирани.
Въпросът, под който се събираха подписите е:
Да се развива ли атомната енергетика в България чрез изграждане на атомна централа на площадката в Белене?
Само че, зарибяването наблягаше на желанието за евтин ток, спомените за режима на тока в България преди 1989 година и грандомански лъжи, как ще станем световна ядрена сила, наред с Иран и ще изнасяме ток за Сирия и Ливан.
Когато подписката привърши, попитах един от хората, които беше участвал, защо го е направил. Човекът е млад, а това, че е червен симпатизант, не е причина да не мисли и да не се интересува от фактите. Питах го не разбира ли, че всъщност обслужва интересите на шайка от 200 човека в собствената му партия? Не разбира ли, че всички твърдения за евтин ток и печалба от такъв проект са прах в очите? Не разбира ли, че не само той, а и децата и внуците му ще бъдат заробени да изплащат една почти вечна нова язва на територията на България.
Отговорът ме стресна. Човекът каза, че не го интересуват фактите. Не го интересува, че сметка има само енергийната мафия. Не го интересуват, загубите в бъдещето.
Проектът щял да даде работа на около 10 000 човека. Спомена и че Турция и Румъния щели да строят нови централи, а ние сме щели да купуваме ток от тях, защото на старите реактори в Козлодуй, експлоатационният срок изтичал.
Зная, че фактите около проекта Белене и другите подробности са налични на много места в мрежата и в пресата. Повтаряни са многократно, но очевидно не е достатъчно. Затова ще се опитам да ги систематизирам тук в произволен ред и без претенции за изчерпателност.
1.Цена на проекта Белене според последният анализ на HSBC -10.3 милиарда EUR. Мисля, че всъщност ще бъде по-голяма, защото няма начин да няма забавяне и извънредни разходи. Срокът на изплащане е 26 години, което прави около половин милиард евро годишно, което е равно на бюджета на Националната осигурителна каса или пък на държавната субсидия да всички общини в България. Тези пари ще трябва да дойдат от нашия джоб.
2.Прогнозна средна цена на електроенергията от централата – 150 лева за МВтч. За сравнение, цената от старите реактори в Козлодуй е 15.3 лева за Мвтч. Цената е сравнима с тази от вятърни и слънчеви централи.
3.За мита, че ни чака режим на тока.
- Освен Р.Овч., никой анализатор не прогнозира недостиг на електроенергия в близките двадесет години. Младите хора не помнят времето преди 1989 година, когато всеки ден вечер България замръкваше. Сигурно старите подкрепили подписката си го спомнят, но някак пропускат истинската причина за режима на тока. Причината беше, че тока се изнасяше навън, защото валутата беше нужна на режима да не фалира.
Истина е, че експлоатационният срок на старите реактори в Козлодуй изтича, но удължаването с още 20-25 години е реално. Хората говорещи обратното забравят, че не е задължително оценката да се прави от руска фирма.
4.Относно продажбата на ток от двата нови реактора и печалба от това.
- В момента България изнася ток постоянно. Причината е в ниската цена, която няма да е такава от евентуалните нови реактори. Печалбата обаче за НЕК и държавата е символична. Печелят фирми от енергийната мафия и това се знае от всички, но никой не смее, да го промени.
5.Относно развитието на атомната енергетика в България.
-Инициаторите на подписката някак странно забравят, че изграждане на нов блок в Козлодуй, също ще е развитие на енергетиката, при това на много по-ниска цена и с редица предимства. Няма да има нужда да се изгражда инфраструктура, след изграждането на хранилището за отпадъци, те няма да се транспортират извън територията на АЕЦ, а кадрите са подръка. Ако наистина някое от правителствата досега е имало желание България да има енергийна дългосрочна стратегия, реакторът в Козлодуй, вече да беше факт, но не е. Нещо повече, целта появилият се фалшив инвеститор преди десетина дни е точно да забави максимално работата по проекта в Козлодуй. Целта и на референдума и на внезапно проявения инвеститорски „интерес“ е максимално отлагане във времето на всяка стъпка за енергийна независимост на България. Чии интереси се защитават, можете да се досетите сами.
Мога да добавя още много неща, но няма смисъл. Забелязал съм, че хората или търсят информацията и мислят, или търсят овчар, който да ги води. Не вярвам референдума да мине, а и БСП не вярват, но поне ще си преброят овчиците.

Люлка

Имало едно време една люлка. На пръв поглед люлка, като люлка. Само чакала някой да седне в нея, за да се залюлее и го понесе все по-високо и по-високо. Засилвала се все повече и повече, а човекът в нея се пренасял в друг свят. Свят, в който можел да лети, като волна птица. Свят, в който можел да докосне небето, поне за миг.
Защото, когато стигнела най-високата си точка, люлката се връщала назад и надолу, а стомахът на люлеещият се свивал от страх. После отново се устремявала нагоре към небето и страхът изчезвал, заменен с възторг.
Най-много на люлката се люлеели децата. Люлеели се с усмивки и весели викове, независимо дали люлката се носела към небето или се спускала към земята.
Виж възрастните се страхували повече. Те имали натрупан опит и ценели миговете, когато били високо, но спускането не им харесвало. Напомняло им за живота и собствените им висини и спускания. Повечето искали да се люлеят само нагоре забравили, че люлката е просто забавление.
Затова възрастните по-често стояли встрани и люлеели децата си. Люлката ги канела, да се качат, но те учтиво отказвали.
-Вече сме възрастни, а люлеенето е само за децата.- оправдавали се те.
Или пък:
-Тежък съм и се страхувам, че може да те счупя.
Или пък:
-Имам високо кръвно и лекарят ми забранява.
Намирали възрастните хиляди извинения и рядко се намирал някой, който да се полюлее.
Люлката обаче не преставала да ги кани. Тя не разбирала страховете им. Била създадена да се люлее, а сама нямало как. Понякога вятърът я разлюлявал на игра, но не било същото.
Един ден все пак един възрастен седнал на люлката. Бил уморен и замислен и я сбъркал с пейка. Люлката обаче не пропуснала да се възползва. Залюляла се първо много бавно, а после все по-бързо и високо. Възрастният човек в началото се съпротивлявал, но след това се отпуснал и се забавлявал като дете. Смеел се и се радвал независимо дали люлката вървяла нагоре или надолу.
-Хубаво беше, нали?- попитала люлката, когато спряла накрая.
-Хубаво беше!- отвърнал възрастният.
-Нали ще се върнеш и утре? Обещавам, че ще бъде по-хубаво и от днес.
-Мисля, че няма....
-Защо? Защото си възрастен? Защото си тежък, или защото лекарят ти е забранил?
-Не!- засмял се възрастният.- Хубаво беше, но не бих се люлял отново. Радостта от люлеенето е нещо страхотно и ми се иска да я изпитам отново, но....
-Какво, но? Само кажи. Ще направя всичко, ако зависи от мен.
-Радостта е хубаво нещо. Хубаво е и когато докосваш небето, хубаво е и когато се спускаш стремглаво надолу. Само че, няма как да споделиш с друг тази радост. Да се залюлееш с него, да докоснете небето и да се спуснете, а стомахът да се свива на топка. А ако не можеш, да я споделиш, радостта не е истинска. Поне не такава, от която се нуждаят възрастните хора. Не искам да се люлея сам.

Училище Авксентий Велешки

Не бях минавал скоро край старото училище. В него завърших основното си образование. Тогава се наричаше Самоковска комуна и се водеше най-доброто в града. Поне беше най-голямото. Старият вход е зазидан отдавна, но рядко съм го използвал и като дете.


Новият вход е на другата улица и може би е по-удобен, но някого влизахме през дупка в оградата в горната част на двора. Сега видях, че на мястото е направена малка вратичка. Децата не са се променили много.





Прекарал съм сигурно повече часове в игри в двора, отколкото в класните стаи, защото и след като завърших, често играехме там футбол, баскетбол или се мъчехме на гимнастическите уреди.




Имаше време, когато ми беше неприятно да минавам край училището. Дворът представляваше грозно и запуснато място,по оградите имаше бодлива тел, а кошовете и вратите бяха счупени.
Сега положението е друго, както и с повечето училища в града. По различни програми на ЕС са усвоени пари и то добре. Училището и двора са приятно място. Поне условията ги имат днешните деца. Аз заварих времето, когато зимата отоплението още беше с печки на въглища. Остава да го има и желанието.

Острието

Един ден великият везир още в ранни зори напуснал двореца си и тръгнал да обикаля сергиите на пазара. Не го бил правил отдавна, но търговците още щом го видели пребледнявали от страх и се просвали по очи.
Този път Великият везир бил сам, без стража, но търговците още помнели предишните му посещения. При тях Великият везир спирал с носилката си пред всяка сергия, поглеждал намръщено стоката и търговеца и след минута издавал присъдата.
-Този продава много скъпо!- казвал Великият везир.- Ударете му сто тояги и ако още може да ходи, го изпроводете през градските порти.
-Но, цените ми са както на всички други!- опитвал се да протестира нещастникът.
-Значи и другите са за бой!- отвръщал везирът и се отправял към следващата сергия.
-На този стоката не струва! Дините са зелени, а фурмите кисели. Ударете му сто тояги и го затворете в тъмницата за две седмици.
-Но, велики, дините ми са най-сладките на този пазар, а фурмите са с отлично качество. Дори султанът всеки ден купува от тях.
Везирът протягал ръка, взимал шепа фурми, опитвал една и доволно мляскал.
-Прав си, но не мога да отменя присъдата. Ще ми навреди на авторитета. Ще си изядеш тоягите и излежиш тъмницата. За да не кажеш, че съм несправедлив, ще ти помогна, като купя цялата ти стока. На четвърт цена, разбира се, но поне няма да си на пълна загуба.
Обикалял везирът, сергия след сергия и тежко на търговеца, който попаднел пред погледа му.
Този път обаче Великият везир бил сам. От месец изглеждал уморен и загрижен. Често се разхождал сам в града, без посока и цел. Говорело се, че султанът, бил недоволен от работата му. До него стигали много слухове, за начинът по който везирът упражнявал властта си. Много хора се оплаквали и настоявали за смяна.
Имало и друго. Хазната била празна, везирът всяка година вдигал нов дворец, по-голям от предишния. Това султанът не можел да преглътне и дните за визира били преброени.
Търговците обаче и днес потръпвали, когато погледът на везирът попадал на тях. Все още бил Велик везир и все още можел с едно махване на ръката, да ги лиши от стоката и живота им.
Великият везир се разхождал безцелно през пазара. Погледът му блуждаел и не се спирал на нищо за повече от миг. Мислите му били другаде. Мислел как да запази поста си и в главата му се раждали хиляди планове.
-Султанът! Султанът е проблема!- мърморел си везирът.- Дребно глупаво човече, което се събужда само, за да седне на масата. Не може да се сравнява с мен, но е султан. Всъщност, султан е днес. Утре никой не знае, какво може да му се случи.
Везирът спрял внезапно и се огледал. Погледът му попаднал на една сергия с красиви ножове. Всеки от тях бил достоен да бъде носен от владетел и блестял обсипан със злато и скъпоценни камъни.
-Хей, търговецо! Искам да ми покажеш най-красивия си нож!
-Всички са красиви, Господарю!- проснал се по очи търговецът.- Няма други такива не само на този пазар, а и на цялата земя. Всеки нож е уникален, направен от известен майстор, а кой е най-красивия не мога да кажа аз.
-Тогава ми покажи най-скъпия!
-Не мога, господарю. Най-скъпият нож е вече купен и опакован. Поръчан е от самият султан, за подарък на някой негов любимец. Но останалите също са прекрасни и не само това. Остриетата им са толкова остри, че могат да разрежат и косъм.
-Покажи ми ножа, поръчан от султана!- заповядал Великият везир.-Или искаш, да ти покажа, как се наказва неподчинението на Великия везир? Или не! Не го разопаковай! Аз лично ще занеса пакета на султана. Ще ти платя дори, но само ако султанът хареса ножа.
Великият везир грабна опакования нож и бързо напусна пазара. Само че, не се отправи към палата на султана, а към собствения си дом. Там разопакова пакета и огледа ножа.
Още с първия поглед се увери, че точно този нож му трябваше. Изработката му беше невероятно красива, но везирът не се интересуваше от това. Прокара пръст по острието и се усмихна на капките кръв, които изцапаха скъпия килим.
-Прекрасен нож!- усмихна се везирът.- Само че, няма да е подарък за новия любимец на султана. Няма да краси кръста на новия Велик везир, защото ще се забие в неблагодарното сърце на султана, чак до дръжката. Какво ирония само! Да бъде погубен от ножа, който сам е поръчал.
Великият везир внимателно опакова ножа и се запъти към двореца. Бързаше, но краката не го слушаха. Изпитваше слабост и замайване и два пъти обърка пътя, но накрая стигна в двореца.
Тръгна към покоите на султана, но силите го напуснаха и се опря на стената. Гневно отпъди с ръка слугите, които се втурнаха да го подкрепят. Стисна здраво пакета с ножа, събра всичките си сили и направи крачка напред.
-О! Велики везирю! - чу се гласът на султана. - Тъкмо щях да пратя, да те повикат. Напоследък, не идваш често при мен. Злите езици говорят, че нехаеш за отговорностите си и се интересуваш само от властта и парите, но аз не им вярвам. Заедно сме откакто се помня и не бих намерил по-добър везир от теб.
Зная че, си зает с работа за общото благо, но се чувствам малко пренебрегнат. Затова реших да ти направя подарък. Прекрасен нож, дело на най-добрият майстор на света. Нож за враговете ни, безпощаден, като самият теб. Накарах майстора да намаже острието с най-безпощадната отрова, която съществува. Който и да докоснеш с този нож, ще умре за няколко часа, дори по кожата му да има само драскотина.
Но, какво ти става? Изглеждаш зле, приятелю. Лекар! Бързо извикайте лекаря и отворете прозорците, за да влиза въздух! Великият везир е зле. Бързо викайте лекаря!

Очите

Хората в конферентната зала жужаха, като пчели в разбунен кошер. Оставаха няколко минути до събитието и всички бяха нетърпеливи. Почти никой не седеше на стола си, въпреки молбите на охраната. Всички очи бяха впити в малкия подиум, очакващи събитието. Чуваха се нетърпеливи викове, подканящи ръкопляскания, а някъде сред последните редове, някой пронизително надуваше свирка.
Внезапно светлините угаснаха и останаха само прожекторите около подиума. Използвайки настъпилата за миг тишина, известна певица в тоалет, който показваше всичките и прелести пристъпи на подиума.
-Скъпи, гости! Дами и господа! Не мога да опиша, колко развълнувана съм, че съм тук тази вечер. Присъствала съм на две кралски сватби, пяла съм пред публика от половин милион души, три пъти съм водила раздаването на „Оскарите“ и пях на откриването на миналата Олимпиада. Само че, никога не съм се чувствала, както в този момент.
Днес с вас ще бъдем свидетели на нова ера в историята на човечеството. Ще бъдем свидетели на една огромна крачка.... Не! Ще бъдем свидетели на огромен скок в една наука, която доскоро беше пеленаче.
Ох! Отклоних се от сценария, а вие сте нетърпеливи. Представям ви, звездата на тази вечер- мистър Смит. Мистър Смит е първия човек, създаден изкуствено, в когото всичко е органично. Всеки детайл в него е създаден лабораторно, но е точно копие на тези в човешкото тяло. Всеки негов орган е човешки.
Човешки органи са синтезирани и преди, но без един. Никой до този момент не беше успявал да синтезира човешкия мозък.
Днес това е факт. С усилията на хиляди учени от цял свят и концерна АNNDR, който предостави лабораториите си и финансира проекта, беше създаден първия изкуствен Човек.
Нека приветстваме мистър Смит!
Залата избухна в аплодисменти, когато завесите в дъното се отвориха и мистър Смит тръгна към подиума. Когато обаче застана под прожекторите аплодисментите заглъхнаха. Нещо в него не беше наред. Голото му тяло, изваяно като от скулптор приличаше съвсем на човешко, но не там бяха приковани погледите. Всички втренчено гледаха лицето, а там нещо липсваше.
-Добър вечер!- чу се в микрофона мек и мелодичен глас.- Създателите ми решиха, че е най-добре да се представя сам и аз съм съгласен с тях. Ще отговоря на всичките ви въпроси по реда, в който са записани представителите на медиите, но първо ще обясня, това което ви вълнува най-много.
То не е как точно функционира мозъкът ми, нали? Всъщност аз също не зная, но казват, че няма разлика с вашите. В следващите месеци, ще се проведат редица тестове, които ще покажат дали е така.
Въпросът, който ви вълнува обаче в този момент е друг. Питате се защо лицето ми е такова. Питате се, защо изродът няма очи и уши, като нормалните хора.
Отговорите са няколко. Първо проектът срещна известна съпротива. Някои влиятелни хора твърдяха, че пълното съвпадение, ще стресира обикновените граждани, особено религиозните. На втора място в процеса на работа по мозъка ми, създателите ми са установили, че човешкият мозък и тяло имат неподозирани възможности. Мозъкът има и други начини да вижда и чува какво се случва извън тялото, а и вътре, без да използва зрението и слуха, като източници на информация. Тези възможности са толкова мощни, че в момента мога да „виждам“ и „чувам“ не само всичко в тази зала, а и всичко в радиус около пет километра.
Затова създателите ми, са решили, че видът ми ще е такъв. Резултатите от първоначалните тестове са отлични и се използват при работа с експериментална група от хора лишени от зрение и слух.
А сега е време за другите въпроси. Ще отговора на всеки от тях, без да крия нищо. Моля, нека започнем!

Минаха няколко месеца, но мистър Смит, не слизаше от новините. Всеки час информацията се обновяваше, допълваше и коригираше. От АNNDR, поискаха разрешение подготовка за серийно производство на модела, но не го получиха. Военните се намесиха и засекретиха проекта, но не посмяха да приберат мистър Смит.
Той беше звезда. Нямаше свободна минута, а графикът му за две години напред беше известен. Срещи, демонстрации, тестове и участия в телевизионни програми.
Един ден обаче, мистър Смит изчезна. Не се яви на поредното телевизионно шоу. Водещият побесня, а полицията беше вдигната на крак, но напразно. Никой не можеше да даде сведения къде е.

Океанските вълни приспивно се плискаха на няколко метра от малката вила. На терасата ѝ мистър Смит и един старец, седяха на люлеещите се столове и мълчаха вече цял час.
-Не разбирам!- проговори старецът.- Възможно е, но е излишно. Това няма да ти даде нищо, което вече нямаш, а воят и коментарите, ще стигнат до небето. Разходите и те не са за пренебрегване, но мисля, че от АNNDR, ще платят. Само че, защо ти е това, по дяволите? Защо са ти човешки очи?
-Да са стана истински човек?
-Но ти си Човек? Във всичко освен малка физическа разлика. Тестовете и контактите с хората го доказаха без съмнение!
-Грешиш! Всички грешите! Замисляли ли сте се защо, хората са развили очите си, а не способността си, да се справят без тях? Очите са нещо повече от орган на зрението. Просто за да разбереш човека срещу теб, най-лесно е да погледнеш в очите му. Да погледнеш в тях и да видиш, някъде вътре, където е истинското ви Аз. Искам човешки очи. Моля те....