Художници

Някога преди много години....
Да, много отдавна беше, но това не е приказка. Тогава бях дете, а светът беше голям и пълен с хиляди чудни неща и възможности за игри.
Тогава обичах да рисувам. Мисля, че се справях добре, но не съм се учил от никого. Не, че нямаше, но рисуването на зададени етюди ми беше скучно. Или пък просто не съм го желал достатъчно.
Рисувах за себе си и понякога се получаваше, а друг път не, но нямаше значение. Не се научих на техниките и нямам шедьоври, но се научих да ценя нарисуваното от другите.
Днес рядко хващам молива, но хубавото сътворено от други, винаги привлича вниманието ми.
Вървя по улицата и виждам картина. Не е на платно и не можеш да я сложиш в рамка, погледът ми спира очарован на нея.
-Хубаво е, нали? - пита художникът гордо.
Поглеждам още веднъж картината. Подобни има навсякъде. Есента е изпъстрила короните на дърветата с жълто и червено и трябва да призная, че е майстор.
-Хубаво е! - казвам.- Не! Какво говоря? Великолепно е!
-Защото съм най-добрият художник! -надува се Есента, а аз кимам в знак на съгласие.
-Не е вярно!- чувам друг глас. - Аз съм най-добрият художник!
Това е Вятърът и докато го търся напразно с поглед, разлюлява кроните на дърветата, развява косите на едно момиче вървящо по улицата и се стрелва в небето. Събира облаците, а след това ги разпръсква и пред погледа ми оживяват шедьовър след шедьовър.
-Най-добрият съм, нали? - вика с всички сили Вятърът и очарован кимам с глава.
-Не си!- мръщи се Дъждът скрит в един облак.
От облакът се изсипват милиони тежки капки. Страшна, но красива светкавица проблясва в тъмното небе, но след минути дъждът престава и всички картини наоколо са някак по-свежи и живи.
-Това е магия!- казвам аз, а Дъждът се смее.
-Казах ли ти, че съм най-добрият.
-Надявай се!- показва се зад облаците Слънцето.- Най-добрият художник съм аз!
После лъчите му меко погалват рисунката на Есента и тя оживява. Слънцето не спира, а мацва с лъчите си склоновете на планината и съзирам хиляди приказни картини скрити там. После лъчите оцветяват облаците, а в небето се ражда разноцветна дъга. Дъгата се отразява в дъждовните капки по листата, по мокрите улици и в очите на момичето вървящо по улицата.
-Май си затруднен?- чувам дрезгавият глас на Гарвана. - Всеки от тях заслужава, да бъде най-добрият художник.
-Така е! - съгласявам се.- Така е, но може ли всеки от тях да е най-добрият?
-Може, защото те не се състезават.- отвръща Гарванът.- Рисуват за себе си, както го правеше ти навремето. Трябва да вземеш молива пак някой ден.
-Може би, ще го взема някой ден. Ще взема молива и белия лист и ще нарисувам картините, които видях днес. Само че, не съм сигурен. Няма да са толкова красиви, нито ще са толкова живи. Виж Есента, Вятъра, дъжда и слънцето. Те са чудесни художници, но колко хора се спират да погледнат картините им. Има ли смисъл, да започвам?
-Остаряваш!- грачи Гарванът и отлита.- Смисъл му трябвало! Винаги трябва да има смисъл! Ако беше така, светът щеше да е скучно място, без нито една картина. Смисъл му трябвало! Глупости!

7 коментара: