Люлка

Имало едно време една люлка. На пръв поглед люлка, като люлка. Само чакала някой да седне в нея, за да се залюлее и го понесе все по-високо и по-високо. Засилвала се все повече и повече, а човекът в нея се пренасял в друг свят. Свят, в който можел да лети, като волна птица. Свят, в който можел да докосне небето, поне за миг.
Защото, когато стигнела най-високата си точка, люлката се връщала назад и надолу, а стомахът на люлеещият се свивал от страх. После отново се устремявала нагоре към небето и страхът изчезвал, заменен с възторг.
Най-много на люлката се люлеели децата. Люлеели се с усмивки и весели викове, независимо дали люлката се носела към небето или се спускала към земята.
Виж възрастните се страхували повече. Те имали натрупан опит и ценели миговете, когато били високо, но спускането не им харесвало. Напомняло им за живота и собствените им висини и спускания. Повечето искали да се люлеят само нагоре забравили, че люлката е просто забавление.
Затова възрастните по-често стояли встрани и люлеели децата си. Люлката ги канела, да се качат, но те учтиво отказвали.
-Вече сме възрастни, а люлеенето е само за децата.- оправдавали се те.
Или пък:
-Тежък съм и се страхувам, че може да те счупя.
Или пък:
-Имам високо кръвно и лекарят ми забранява.
Намирали възрастните хиляди извинения и рядко се намирал някой, който да се полюлее.
Люлката обаче не преставала да ги кани. Тя не разбирала страховете им. Била създадена да се люлее, а сама нямало как. Понякога вятърът я разлюлявал на игра, но не било същото.
Един ден все пак един възрастен седнал на люлката. Бил уморен и замислен и я сбъркал с пейка. Люлката обаче не пропуснала да се възползва. Залюляла се първо много бавно, а после все по-бързо и високо. Възрастният човек в началото се съпротивлявал, но след това се отпуснал и се забавлявал като дете. Смеел се и се радвал независимо дали люлката вървяла нагоре или надолу.
-Хубаво беше, нали?- попитала люлката, когато спряла накрая.
-Хубаво беше!- отвърнал възрастният.
-Нали ще се върнеш и утре? Обещавам, че ще бъде по-хубаво и от днес.
-Мисля, че няма....
-Защо? Защото си възрастен? Защото си тежък, или защото лекарят ти е забранил?
-Не!- засмял се възрастният.- Хубаво беше, но не бих се люлял отново. Радостта от люлеенето е нещо страхотно и ми се иска да я изпитам отново, но....
-Какво, но? Само кажи. Ще направя всичко, ако зависи от мен.
-Радостта е хубаво нещо. Хубаво е и когато докосваш небето, хубаво е и когато се спускаш стремглаво надолу. Само че, няма как да споделиш с друг тази радост. Да се залюлееш с него, да докоснете небето и да се спуснете, а стомахът да се свива на топка. А ако не можеш, да я споделиш, радостта не е истинска. Поне не такава, от която се нуждаят възрастните хора. Не искам да се люлея сам.

10 коментара:

  1. Аз пък си се люлея - повторно, потретно и почти винаги, когато мога да си го позволя. :)

    ОтговорИзтриване
  2. Хубаво е, когато човек може да сподели радостта си с любим човек. Но за съжаление това не винаги е възможно тогава се оказваме принудени да се научим да се наслаждаваме сами на радостта си...

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Можем да се наслаждаваме и сами, но само за кратко.

      Изтриване
  3. Радостта се удвоява при споделяне!

    ОтговорИзтриване
  4. Сетих се за една друга приказка "Смисълът на живота". Вярно, че е по-хубаво като споделиш радостта си, но понякога се налага или да се наслаждаваш на живота сам или да се самосъжаляваш (пак сам). И в двата случая изборът е твой.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не зная, дали имаме избор или изборът е само утопия, но всъщност живеем заради другите хора и без тях нищо не е истинско.

      Изтриване
  5. Пътят към ада - няма с кого, значи няма да го правя... Така се погребват радости и мечти. Добре че новаторите не са го спазвали, защото кой знае в кои векове щяхме да сме, а човекът е имал люлката, люлката е имала него и кой знае, ако е продължил да се радва на люлеенето, може би са щели да се появят и присъединят и други, които му се радват, но не са имали с кого да го споделят.

    ОтговорИзтриване