Покрай празниците

Празници, празници, празници....
Тази година успях да започна почивката и празнуването малко по-рано. Заслужил съм си го, а и годината беше тежка. Човек има нужда от такива периоди, от дни, в които часовете, графиците и задълженията липсват. Не е задължително, дори празнуването, но накъдето и да погледнеш празничните елементи присъстват. Празници и фойерверки, фойерверки и празници.
И се уморих от празници. Още не са завършили, а се уморих, защото човек се уморява и от празнуване, а празничните дни в годината не са малко. Имаме ли нужда от толкова празнично настроение? Имаме ли наистина толкова празници? Или пък само използваме поводите, за да излъжем себе си, че сме добре?
В тези дни гледам филми. Гледам толкова филми, колкото не съм гледал през цялата година. Изгледах и „Паралелен свят“ и ми се стори, че всички живеем в един Долен свят. Гледаме Горния свят и желаем да сме част от него, защото там животът е по-добър.
Буквалният превод на заглавието е „С главата надолу“, но това не е точно. Всъщност хората и от Долния свят и тези от Горния свят, по един и същ неудобен начин кривят вратовете си и гледат Нагоре. Гледат към другия свят, защото всички са недоволни от този, в който живеят. Гледат към другия свят и търсят нещо, което им липсва, а забравят, че има по-лесен начин.
Хората могат просто да променят този свят, в който живеят. Щом не им харесва нещо, могат да го променят. Ако наистина го желаят силно, разбира се. Празниците, пожеланията, фойерверките и мечтите няма да променят нищо.
Само че, за това са нужни усилия. Много повече усилия, отколкото за да се празнува.
Наскоро slavuncho ме подсети за един стар виц, за безнадеждния песимист и безнадеждния оптимист. Някак ми напомниха позната картинка.
-Е, от това по-лошо не може да стане!- радва се непоправимият песимист.- Чудесен повод, да празнуваме!
-Може, може!- смее се непоправимият оптимист.- Може, но за празнуването си прав. Аз предлагам, да се напием по този повод.
И празнуваме и се напиваме, защото е човешко. После остава само главоболието, но с това сме свикнали. Главата може да боли от хиляди неща. Може да боли от мисли, от неприятности и безнадеждност или пък от преумора, а така поне преди главоболието имаме и приятни моменти.
Та така, покрай празниците ме налегнаха глупави мисли. Може би от скука или от винцето, което си сипвам вечер. Може пък и да е от филмите или от нещо прочетено.
Няма значение, остана още малко, пък после ще чакам следващите празнични дни.
Покрай празниците в края на годината, някои си правят и равносметка. Защо пък да не опитам и аз?
Добра ли беше годината ми?
Спокойна беше, но дали това означава добра? На фона на родната ни действителност, май спокойствието е лукс.
Какво загубих през тази година?
Нищо, което да ми липсва.
Какво спечелих през тази година?
Отново нищо, освен една година прибавена към възрастта ми, но нямам заслуга за това.
Постигнах ли нещо?
Не, защото съм същият какъвто бях и преди година.
Е, празниците скоро ще отминат. Каквото и да казвам ще ми липсват. Ще ми липсват дните, в които нямам график и задължения. Дните, в които мога да правя каквото поискам. Мога дори да празнувам или да ме налитат глупави мисли. Човек се нуждае и от такива дни и неща.
Весело посрещане на Новата Година!
И не прекалявайте с празнуването!

Сериозно за референдума

От вчера започна официалната разяснителна кампания за първия референдум след 1990 година. Вече изразих отношението си с една приказка в предишната публикация, но днес искам да го направя и малко по-сериозно.
Има време до референдума, но поне аз имам ясна позиция и не ми трябва някой да ме убеждава, нито пък време за размисъл.
Въпроса, на който ще трябва да отговорим на 27 януари догодина, формално не касае проекта за АЕЦ Белене, но тази гнила история е повода.
„Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?”
За далаверата Белене съм писал много пъти тук и ако въпросът директно споменаваше проекта, може би щеше да е по-добре. Тогава с този референдум, щяхме да имаме идеална възможност, да затворим едно от кранчетата, пълнещо джобовете на енергийната мафия.
Тази мафия, дори не си прави труда да прикрива действията си.
С безогледна наглост, с лъжи и фалшификации, с платени медии и лобита на всяко ниво, се гони целта на всяка цена. Цената не е важна, защото ще я плащаме всички ние, както и двата милиарда изхарчени досега.
Проблемът е, че държавата е съучастник в тази далавера. Следите ще се заметат под килимчето, защото в далаверата участват политици от всички партии.
Историята със събиране на подписите за референдума е един чудесен пример. Манипулациите и откровените лъжи и заблуди за хората по време на подписката, си плачеха за намеса на прокуратурата, но бившия главен прокурор беше зает да си осигури топло местенце в КС.
Не реагира и изпълнителната власт, защото звънтенето на парите се чува и там. Не напразно историята с внезапно пръкналият се от нищото „стратегически инвеститор“ се внесе светкавично в парламента.
Някой помни ли, че обещаха в кратки срокове информацията, кой всъщност стои зад дружеството, да бъде проучена и изнесена? Само че, това няма да се случи, нищо че всички се досещат за какво става въпрос.
Но да се върнем на референдума. Вече казах, че бих предпочел въпроса да включва конкретния проект. При сегашната формулировка, нещата се размиват и на практика независимо от резултата, се развръзват ръцете на следващите управляващи, да правят каквото искат.
От всякъде се опитват да ни убедят, че референдума е наистина допитване за мнението на хората, но всъщност това е заблуда. Истинските причини за подписката направена от БСП, нямат нищо общо с интерес към мнението на хората в България.
Първата причина е, демонстрацията на вярност към финансовите и политическите бащици на партията в Русия. Втората е, че референдума беше идеален начин в предизборната година да се стегнат оределите редици и да се преброи електората.
Да, това беше идеален начин, да се направи репетиция преди изборите, но не се получи така. ГЕРБ няма желание за такова надмерване и подмени темата. Нещо повече, на този референдум, ГЕРБ също ще защитава позицията „Да“. Към тази групичка, ще се включат и „воеводите“ на Какакачанов, който отчаяно търси спасителна ракета, която да го изтегли в следващия парламент, а защо не и правителство.
Позицията „Не“ пък ще защитават два комитета, зад които стоят измислени и отдавна несъществуващи реално партии. Те нямат никаква обществена тежест и едва ли биха събрали заедно повече от 1% от имащите право на глас. За тях референдума е не кауза, а възможност да покажат, че са живи и повод да се тупат по гърдите, приписвайки си подкрепата на всички, които ще гласуват „Не“ .
При това разпределение на политическата подкрепа, резултатът е предизвестен, но за наше щастие, бариерата за брой гласували, която трябва да се преодолее, е недостижима.
Резултатите, каквито и да са, няма да са валидни, но това няма да попречи на следващите управляващи, да ги тълкуват, както им е удобно и да правят, каквото си искат, без да ги интересува мнението на хората.
Е, аз поне за себе си съм решил. Няма да участвам в този цирк. Няма да гласувам, не защото нямам мнение, а защото реално никой не се съобразява с него.
Всъщност вместо този референдум, бих бил искал да гласувам в друг.
Бих желал да дам моя глас в референдум, който определя насоките и границите на енергийната политика на България, за следващите двадесет или тридесет години.
Бих искал да участвам в такъв референдум, ако в него се води спор с факти и независими анализи, а не с партийни лозунги и груби манипулации.
Зная, че това няма да се случи. Съществуващият политически модел, няма да го позволи никога, защото това ще е неговия край и това е може би най-важната причина, поради която бих искал да има такъв референдум.
Не се опитвам да убедя никого, нито пък мисля, че написаното тук ще промени света. Просто заявявам, че моят отговор е НЕ.
НЕ на Референдума!
Не на играта на демокрация, която отдавна е прекрачила всички граница на манипулиране и демагогия!

Допитване

Имало едно време една стара гора...
В гората живеели много животни. Живеели вълци, живеели мечки, живеели лисици и зайци. Живеели таралежи и костенурки, елени и невестулки, а пък птичето царство никой не можел да изброи. В гората имало дори лъвове...
Всъщност лъвове вече нямало, но не липсвали на никого. Изчезнали преди много години и никой не помнел защо и как.
Лъвове в гората нямало, но все пак тя не била без управление. Вместо лъвовете, другите хищници поели управлението, а за слабите и беззащитните нищо не се променило.
Всъщност имало промяна. На всеки четири години, горските животни избирали нов управител на гората. Не, че имали голям избор, но когато дойдело време за избор, от гласа на най-беззащитното горско същество, можело да зависи кой ще бъде избран.
Дали ще бъде Мечката, Вълкът или Лисицата, нямало голямо значение, защото нищо не се променяло. Само че, когато наближавало времето за избори, дребните животинчета се чувствали важни. Кандидатите поздравявали дори най-незначителните обитатели на гората, не давали и косъм да се загуби от кожухчетата им и обещавали светло бъдеще.
Обещавали много неща и макар жертвите да ги познавали добре, всеки път се връзвали. Не защото вярвали на думите на Лисицата или Мечката, не защото Вълкът спазвал обещанията си, а защото имали нужда да вярват в нещо. Имали нужда от надежда, че животът им някой ден можел да бъде по-хубав и сигурен.
Изборът минавал и новият управител на гората, скоро карал всеки, който го е подкрепил, да съжалява. Горските жители си обещавали никога, да не го подкрепят отново, но кандидатите винаги успявали да ги подмамят.
Редували се Мечката, Вълкът и Лисицата и въпреки, че се спорили често, никога не се карали сериозно. Всеки чакал търпеливо своя ред да управляват гората.
Един ден обаче тримата се скарали. Карали се цял ден и никой не отстъпвал. Продължили да се карат на другия ден, а никое от горските животни не разбрало за какво. Никой не смеел да се приближи или да попита.
На третия ден Мечката, Вълкът и Лисицата изпратили вест до всички горски животни, да се явят на горски съвет. Това не се било случвало никога в историята на гората, затова от любопитство, в указания час, всички животни се отзовали.
– Имаме проблем. – започнала Лисицата. – Знаете, че сега гората се управлява от Мечката. Вие сте си я избрали! Обаче, вместо да се грижи за вашите нужди, Мечката си мисли, че може да решава всичко сама. Нямаше да се меся, но с решенията си, тя нарушава грубо вашите права. Пренебрегва правото ви на свободно мнение, унищожава бъдещето и настоящето ви. Питам се, трябва ли да търпите това?
– Не е вярно! – изръмжала Мечката. – Всички мои решения са в интерес на обитателите на тази гора. Всичко, което правя е за по-добро ви настояще и бъдеще. Не съм против това, да изявявате свободно своето мнение, но често за да имате правилно мнение, трябва да знаете хиляди неща, които не са ви нужни. Дали сте ми правото да решавам вместо вас и аз го правя по най-добрия начин!
– Моето мнение е, че и Мечката и Лисицата са изпечени лъжци! – изръмжал Вълкът. – Лъжат ви всеки ден и се интересуват само от себе си. Аз не обичам така. Имаме важен въпрос, по който тримата не можем да постигнем съгласие. Затова, щом са толкова демократични, предлагам спорното решение да се приеме с всеобщо гласуване. Нека всяко животно в тази гора даде мнението си. Не знам за Мечката и Лисицата, но аз ще приема решението ви без никакви забележки. Каквото решите, това ще направя.
– Хм! – почесала се Мечката. – Нека бъде така! Каквото решите, това ще бъде! Само че, да знаете моят отговор ще бъде „Да!“.
– Да побързаме тогава! – съгласила се и Лисицата. – Нека още утре всички се съберем тук и с всеобщо гласуване, да вземем правилното решение. Аз пък ще гласувам с „Не!“.
На другия ден всички горски обитатели се втурнали да гласуват. Всички прилежно пуснали бюлетините, а после се събрали и продължили да спорят по въпроса, дали „Да!“ или „Не!“ е правилният отговор.
Гласуването приключило към обяд. Мечката, Вълкът и Лисицата обявили, че ще преброят гласовете и на следващия ден ще обявят резултата.
Пръснали се животните и тръгнали към домовете си, но мисълта, че в този ден взели важно решение за бъдещето си, ги карала да се чувстват горди. Продължавали да спорят, дали „Да!“ или „Не!“ е правилният отговор, но били уверени, че независимо от резултатите, бъдещето им щяла да е прекрасно.
Заекът също обсъждал допитването и спорил с всеки, когото видел. Чак когато слънцето залязло се прибрал у дома, но там започнал да обяснява на жена си.
Обяснил ѝ колко е сбъркала, като не е гласувала. Обяснил ѝ как гората я чака светло бъдеще, а след днешния велик ден ще последват още много други, в които гласът на всяко животно ще се чува. Обяснил ѝ, че правилният отговор е „Не!“, но "Да!“ също бил достоен отговор. Важното било, че гласът дори на най-беззащитното горско същество, ще се чуе.
– Добре, де! – засмяла се жена му. – Дори този път да съм пропуснала, следващия мога да отида. Само едно не разбрах. Наслушах се кой отговор е правилен, а така и не чу, някой да спомене какъв е въпроса.
– Че то и аз не зная! – махнал с ръка Заекът. – Дадоха ни го на едно листче, ама не остана време да го погледна. А, ето листчето! Та въпросът е:
"Трябва ли хищниците да убиват жертвите си  или могат да ги изяждат, докато са още живи?"

Подаръците на Дядо Коледа

Дядо Коледа пиеше билков чай и с досада гледаше през прозореца. Снегът и тази година не беше много, а това определено го дразнеше. Според прогнозите, до вечерта щеше да завали и натрупа пухкав сняг, но проклетите синоптици, често не познаваха.
-Дядо Коледа, имаш ли нужда от нещо?- показа се на вратата Снежанка.
-Само от сняг, но това не зависи от мен.- тъжно промърмори Дядо Коледа.- Довечера е най-важният ден в годината, а сняг няма. Ще изглеждам смешно, носейки се с шейна в небето, а на земята снегът не стига и за един снежен човек. Така и така си тук, я отскочи до работилницата и провери как върви товаренето на подаръците. Не искам и тази година да пропуснем някое дете.
-Ами аз....- смути се Снежанка.- Аз исках да ти кажа нещо за довечера, но не зная как ще го приемеш. Не ми се иска, да ти развалям настроението, но така и така ще разбереш. Та.... Та за довечера.... За Коледа.... Тази година няма да има Коледа! Всичко пропадна!
-Хо-хо-хо!- засмя се Дядо Коледа.- Шегуваш се, Снежанке! Всяка година го правиш, но този път старецът няма да се върже! Какво ще ме лъжеш тази година? Миналата ме излъга, че Рудолф е болен. Поминалата, пък бяха откраднали шейната. Какво ще е тази година?
-Няма да те лъжа, Дядо Коледа!- промълви тъжно Снежанка.- Не ми е до лъжи и шеги. Тази година Коледа няма да има. Няма да има подаръци и весели деца, няма да има шейна с елени и един добър старец, носеща се в небето.
-Снежанке, престани!- тропна по масата Дядо Коледа.- Плашиш ме! Веднага казвай какво е станало! Защо няма да има подаръци, шейна с елени и Коледа! Ако се е случило нещо, има време да се оправи. Остават няколко часа, а досега никога не сме се проваляли.
-Този път нищо няма да ни спаси! -разплака се Снежанка.- Просто няма какво да направим. Подаръците вече ги няма, шейната също и дори елените. Днес дойдоха от банката и описаха всичко. Не оставиха нищо. Подаръците, шейната с елените и работилницата вече не са наша собственост. Отмъкнаха дори празничния ти костюм и шапката с пискюла.
-Хванах те, Снежанке!- засмя се Дядо Коледа.- Лъжеш и те хванах! Какви банки, бе чадо? Тук такива неща никога не е имало и няма да има.
-Не лъжа! Беше така, до тази година.- изчерви се Снежанка.- Само че, кризата удари и нас. Вярно, че повечето неща си правим сами, но някои суровини за играчките се наложи да закупим. Взехме изгоден заем и нямаше да разбереш нищо, но банката вдигнала лихвата тройно. Освен това , когато подписвахме договора, нищо не казаха за таксите за обслужване, а се оказа, че са по-големи от лихвата. Вчера дойдоха и запечатаха работилницата. Подаръците, шейната и елените, щели да продават на търг, а костюма ти, щели да дарят на социално слабите.
-Стой! Не казвай нито дума повече! Как така са взели всичко и вие сте им позволили? Лъжеш, Снежанке!
-Не лъжа! Джуджетата опитаха да спрат изпълнителите. И елфите и горските феи опитаха. Само че, сега са в ареста. Възпрепятстване на правосъдието плюс опит за уронване на престижа на банковата система.
-Така.... Банките значи..... Коледа няма да има.... Ама не може така!- ядоса се Дядо Коледа. - Коледа ще има както всяка година! Независимо от всичко! Хиляда години не съм пропускал Коледа. Няма да се дам! Снежанке, дай стария костюм! Вярно, че е скъсан и избелял, но ще свърши работа.
-Но, само костюм не стига.- проплака Снежанка.- За Коледа, трябва шейна с елени и чувал с подаръци. Много подаръци, за да стигнат за всички деца на земята.
-Нищо не разбираш!- засмя се Дядо Коледа.- Коледата, не е в костюма ми, в шейната и елените. Коледа не е и в подаръците! Най-малко в подаръците! Коледа е в надеждата и в това да дариш нещо на другите, но никъде не е казано, че подаръкът трябва да е материален. Давай костюма и ботушите, че тази година без шейната, ще съм доста по-бавен!
След минута Дядо Коледа изскочи от къщичката си. Махна с ръка на Снежанка и полетя над земята.
-Хо-хо-хо! - прогърмя от високо гласът му.- Ще се справя и без шейната, напук на всички, които не искат да има Коледа! Хо-хо-хо!
Скоро Дядо Коледа видя в далечината светлините на първия град. Тогава малко се стресна, защото изпита съмнение в това, което правеше. Ами ако грешеше? Ами ако Коледа за хората беше само в подаръците?
Коледните светлини примигваха, рисувайки чудни фигури, а музиката се чуваше надалеч. Долу малки и големи празнуваха, веселяха се и крещяха с пълна сила.
Дядо Коледа въздъхна и се спусна на земята. Пристъпи неуверено към първия дом, но се спря на вратата. Съмненията пак го обзеха и поиска да избяга, но невидима сила го задържа на място.
Познаваше тази сила, която винаги се появяваше в моменти, когато нещо не беше наред. Идваше, оправяше нещата и изчезваше, без да остави дори следа. Само че, какво можеше да направи тя днес? Какво? Нима можеше да накара хората да си спомнят, че Коледа не е само в подаръците? Нима можеше, да ги накара да помислят за някой друг в тази нощ?
Нямаше как да узнае това, преди да почука на вратата. На тази врата и на още милиарди, пръснати по цялата земя. Нямаше друг начин.
Дядо Коледа пое въздух, оправи гънките на стария костюм и почука на вратата. Знаеше, че има какво да подари на другите, въпреки че чувала му беше празен.

Инсталиране на Skype под Linux

Преди време писах тук, за решението на един проблем, които имах със скайпа. Не зная по каква причина обаче, поне пет шест човека дневно влизат тук през Google, за да търсят как се инсталира Skype под Linux. Затова реших да опиша процеса, въпреки че нито е сложен, нито има голяма разлика с инсталирането под Windows.
Ще уточня само, че става въпрос само за добавяне на прoграмата под Ubuntu. В него Skype, не е включен в библиотеката с програми на Управление на софтуер. Същото е и за базирането на Ubuntu дистрибуции.

Първо отивате на сайта на Skype.

В долната част има препратка към страницата за сваляне за потребители под Линукс.


На нея избирате от падащото меню, подходящата за вас версия и кликвате на нея.


Отваря се прозорец за сваляне. Ако не сте пипали нищо, опцията по подразбиране е файла да се отвори с Управление на софтуер. Ако не е така, запишете файла, а след това го отворете с Управление на софтуер.


Ще се отвори прозореца за инсталиране, където потвърждавате и разрешавате инсталацията.


Около минута след завършване на инсталацията, ще ви се отвори прозорец, в който ще трябва да потвърдите, че приемате лицензионното споразумение със Skype. Потвърждавате и след това можете да се логнете и да използвате програмата.

Спомени от края на света

Не са прави маите! Не са прави и хилядите лъжепророци, които се състезават, кой ще познае съдбовната дата. Краят на света няма да е днес. Краят на света няма и да е утре. Всъщност краят на света беше вчера.
Тъкмо гледах Цветът на магията по романа на Тери Пратчет. Гледах втория диск. Ринсуид, Двуцветко и компания бързаха, да съберат осемте велики заклинания заедно и да спасят Света на Диска от Звездата на Смъртта.
Не ми вървеше с гледането. Прекъснах го няколко пъти, а когато пуснах втория филм, се оказа, че субтитрите не стават. Последва ново сваляне от три часа, а мижавия нет на Vivacom, циклеше ли циклеше. Сигурно и те се подготвяха, я за коледния банкет, я за края на света. Всъщност подготвят се отдавна.
-Добър ден, Господине! Разговорът се записва, за ваша сигурност. Понеже Вие сте наш надежден клиент, искам да Ви предложа новите ни чудесни и изгодни предложения. Нали ще ми отделите няколко минути?
-Госпожо, ако използвахте услугите на фирмата, в която работите, нямаше да ги наричате чудесни и изгодни!
-Но, Господине! Ние предлагаме само най-доброто!
-Госпожице, преди да ми предлагате нещо нова, е редно да се уверите, че настоящите услуги са поне на приемливо ниво. Не само, не искам новите ви услуги, а броя с нетърпение дните до изтичане на договора, за да се отърва от настоящите ви!
-Господине, ако имате малки проблеми, можете по всяко време да се обадите на дежурните ни екипи. Предполагам, че до ден-два, проблемите ще се изчистят и тогава ще ви се обадя отново.
-Госпожо, няма начин да се оправи нещо, което не функционира добре от няколко месеца за ден- два и екипите ви прекрасно го знаят. Поне бяха откровени и ми обясниха, че дори срещу по-висока такса, не могат да ми осигурят по-добра услуга.
-Довиждане, Господине! Сигурна съм, че ще оправим нещата и ще Ви се обадя отново!
Това се случи преди три месеца, а нищо не се е променило, но се отклоних от темата. Пуснах втория диск с озвучаване на български и светът се срина.
В началото не разбрах какво се е случило. Просто става тъмно. Нямаше ток не само в Самоков, а и в цялата област. Сигурно така започва всеки край, рекох си аз.
Потърсих фенерче или свещ, но се оказа, че не зная къде са. Само печката хвърляше призрачна светлина и ми стана страшно. Ами ако това е краят?
Симптомите през последните години бяха навсякъде, но се правехме, че не ги виждаме. Всички правим нещата така, все едно след нас няма да има нищо. Отбиваме номера в работата и в живота. Да, не живеем, а отбиваме номера.
Правят се ежегодно конференции за бъдещето на планетата, на която живеем. Само че, се отбива се номера и не се прави нищо. Няма смисъл, защото края може да бъде утре.
Уж избираме хората, които да ни управляват и да мислят за бъдещето ни, а всъщност само отбиваме номера. Не правим нищо повече, защото няма смисъл. Отбиваме номера, сякаш края на света ще е утре.
Избраните също отбиват номера и ги интересува само днешния ден. Техния днешен ден. Няма смисъл да правят друго, защото края може да бъде утре.
Във вторник минах по центъра на града. Улиците са в безобразно състояние, но почистващата фирма, също отбива номера. Няма смисъ, да се старае, защото краят е утре.
„Оранжевата гвардия“ се подпираше на лопатите близо до сградата на общината, чакайки денят да свърши. Отбиваше номера и защо ли да се напряга, когато утре е края.
В общината също отбиват номера. Сигурни са, че светът ще свърши скоро. Иначе нямаше с безмозъчна упоритост, да поддържат решението си, да се направи депо за отпадъци на хвърлей от града. Мястото щеше да е идеално избрано, ако се целеше да се тровят съзнателно и ефективно поколенията след нас. Може би затова е избрано. Или за да се усвоят „едни пари“ и да се прикрият следите от престъпно изхвърляне на отпадъци от местна фирма? Всъщност нещата са по-прости. Няма значение къде ще е депото, защото утре е края на света.
Майка ми ми е разказвала за друг край на света. Не съм запомнил годината, но това, което помня е реакциите на хората. Някои са започнали да ходят на църква, други не са излизали от кръчмите, но повечето са се снабдили с одимени стъкла, за да не пропуснат подробностите. Защото краят на света не е всеки ден, нали?
Всъщност краят на света е всеки ден. Причината не е в някакви божествени или астрономически катаклизми. Причината е в нас, защото така живеем. Отбиваме номера и не ни пука. Свикнали сме да живеем ден за ден. Свикнали сме, да преживяваме края на света всеки ден и не се страхуваме от него. По-лошо от настоящето, не може да бъде.
Вчера докато нямаше ток, застанах на прозореца. Градът беше тъмен и пуст. Само тук - там, фаровете на някоя кола проблясваха и изчезваха, като падащи звезди.
Нямаше какво да правя, освен да гледам в тъмното и да мисля. Замислих се, всъщност какво ми се иска най-много в този момент и разбрах, че то е нещо съвсем обикновено. Исках да си догледам филма преди края да настъпи. Сигурно Ринсуид, Двуцветко и компания, ще спасят света, както се случва във всяка добра приказка. Де да беше толкова лесно и с нашия свят. Свят примирил се да преживява своя край всеки ден. Всеки ден....

Снежинки преди Коледа

Мечо седеше пред прозореца и гледаше как снежинките падат и покриват всичко. Всъщност снежинките не падаха, а виелицата ги въртеше в в луд танц и ги превръщаха в непрогледна пелена.
Очите му се затваряха, а главата клюмаше, но той геройски гонеше съня.
-Няма пък да спя!- мърмореше Мечо.- Тази зима няма да спя поне до Коледа! Искам поне веднъж да посрещна Дядо Коледа.
Внезапно вратата се отвори и вътре връхлетя Зайо. Отърси снега от ушите си, погледна Мечо и кимна одобрително с глава.
-Добре! Държиш се смело. Аз мислех, че вече си заспал и ще пропуснеш Дядо Коледа.
-Ох! Не мога повече!- намуси се Мечо.
-Не се отказвай! Останаха само няколко дни и ако сега се откажеш, всичките ти мъки, ще отидат на вятъра.
-Няма да се предам! Само че, Зайо, колкото повече приближава Коледа, толкова повече се притеснявам.
-От какво се притесняваш? Ааааааа! Сетих се!- засмя се Зайо.- Няма смисъл да мислиш за това. Бил си достатъчно послушен и Дядо Коледа ще ти донесе подарък. Ще донесе и на мен. Нищо, че не се гордея с някои бели, които направих наскоро.
-Не е заради това, Зайо!- въздъхна Мечо.- Не се притеснявам за подаръците, а за нещо много по-сериозно. Виж какво е времето навън! Как ще дойде в това време Дядо Коледа? Ами ако в снежната виелица се загуби? Ами ако не може да премине през натрупания сняг. Сутринта проверих три пъти. Нито една пътека не се вижда вече.
-Хм!- замисли се Зайо.- Може би си прав. В този сняг дори и аз не мога да премина през гората, а съм лек като перце. Положението е сериозно! Трябва да измислим, как да помогнем на Дядо Коледа и то бързо.
-И да мислим и да не мислим, има само едно решение.- Изправи се Мечо.- Трябва да почистим пътеките от снега.
-Ама разбира се, Мечо!- скочи Зайо.- Ще разчистим всички пътеки и дори полянките!
След минути двамата другари, навлекли по два чифта зимни дрехи се заеха със задачата. Вятърът се опитваше да отнесе шапките им, пълнеше очите и муцунките им със сняг, но те не се отказваха. Хванали здраво лопатите, разчистваха пътеката без да се обръщат назад.
Ако се бяха обърнали поне за миг, щяха да видят, че вятърът веднага навяваше нов сняг на почистеното. Само че, двамата нямаха време за такива неща. Коледа беше близо, а имаха толкова много пътеки да почистят.
-Хей! Вие добре ли сте?- чу се глас през виелицата.- какво правите в тази буря навън?
Скрит в хралупата на едно вековно дърво, Старият бухал ги наблюдаваше с интерес.
-Почистваме снега, за да може да мине Дядо Коледа!- извика Мечо, но бухалът не го чу.
-Чистим снега, за да дойде Дядо Коледа!- извика и Зайо.
Вятърът утихна за кратко, а Бухалът се засмя и смехът му прокънтя в цялата гора.
-Той, сигурно пак не ни е чул.- рече Мечо.- Ще му кажа пак. Почистваме снега, за да може да мине Дядо Коледа! Чу ли?
-Чух още първия път.- през смях отговори Бухалът.- Чух и точно затова се смея. Кой ви е излъгал, наивни глупачета, че за да дойде Дядо Коледа, трябва снегът да се почисти?
-Идеята беше на Мечо!- защити се веднага Зайо.
-Пък Той веднага се съгласи! - не остана назад и Мечо.- Само не разбирам, защо ни наричаш глупачета?
-Защото сте такива!- отговори Бухалът.- Малки глупачета. Ако бяхте по-големи, щяхте да знаете, че за да дойде Дядо Коледа, не е нужно пътеките да са чисти. Дядо Коледа лети с шейната високо в небето, а когато се спусни долу му е нужен сняг, много сняг. Колкото повече сняг има, толкова по-бързо се носи шейната му.
-Може и да си прав.- почеса се Мечо.- Аз досега не съм виждал как идва Дядо Коледа. Все заспивам още при първия сняг.
-И аз не съм виждал.- призна си Зайо.- Нали съм роден през пролетта и това е първата ми Коледа. Значи не трябва да правим нищо? Просто трябва да се приберем и да чакаме?
-Разбира се!- усмихна се Бухалът.- Просто се приберете на топло и чакайте. Дядо Коледа ще дойде.
-Ама наистина ли не трябва да правим нищо, за да му помогнем?- не вярваше Мечо.
-Наистина! Всъщност има едно нещо, което може да направите. Молете се да има сняг. Много, ама много сняг. Хайде вървете си в къщи!
Мечо и Зайо, не чакаха второ подканване. След минута бяха пред камината и се опитваха да стоплят премръзналите си лапи.
Навън вятърът пак се развихри, а от небето снежинките падаха ли падаха. Танцуваха в луд танц, скривайки всичко зад непрогледна пелена.
-Виж, Зайо!- прозя се Мечо.- Виж колко много снежинки има. Щом има много снежинки, ще има много сняг и много подаръци за Коледа.
-Ще има, Мечо.-залепи нос на прозореца Зайо.- Тази Коледа ще има и сняг и подаръци. И най-хубавото е, че не трябва да правим нищо. Снежинките ще се погрижат всичко да е наред.

Фирмите и интернет

В последните години все повече фирми откриват възможностите на мрежата. На практика всички имат формен сайт, страница във Facebook и дори чуруликат в twitter. Има и фирми, които въртят целият си бизнес през интернет.
По-често обаче, това не е последователна политика и след месец- два на ентусиазъм, нещата се забравят за година. Следва нова офанзива, която също продължава от три дена до седмица.
Има две положения. Възможностите на Интернет за бизнес или се надценяват и то много, или се подценяват и то много. Средно положение няма.
Очакванията обикновено са големи. Някои очакват от първият ден, клиенти от цял свят, да ги залеят с поръчки. Други наемат фирми, които да оптимизират сайтовете, но в България хората, които го могат, се броят на пръстите на едната ръка. Проблемът е, че фирмените сайтове не се нуждаят от каквито и да е посетители, а от такива, които търсят техните продукти. Такива посетители може да доведе единствено Google, но конкуренцията е жестока. Най-често хората посещават първите десетина резултата, а на втората страница при търсенето, попадат инцидентно.
Попадането сред първите, вече не може да стане случайно или в резултат на SEO трикове. Google все повече оценява различните материали в мрежата по два критерия:
-уникално и интересно съдържание, насочено не към продукт, а към потребилелите.
-често обновяване и осъвременяване на информацията.
При статични сайтове тази възможност е ограничена от формата, затова много фирми към сайтовете си имат и корпоративни блогове, в които информацията се обновява често и дърпат целия сайт напред.
Разбира се има още един начин да се покаже един сайт сред първите при определено търсене. Това са платените линкове, но много потребители блокират тези резултати или ги подминават.
Така че, рано или късно фирмите, които се интересуват от възможностите на Интернет за бизнес, ще трябва да се научат нещо, което дори всеки блогър прави - да пишат не само за продуктите си, а и за хората, които се интересуват от тях.
Като стигнах до фирмите и блогърите, няма как да подмина порочната практика, да организират рекламни кампании за продукт или услуга, чрез хората поддържащи блогове. Друг вариант е публикуването на платена статия. Доколкото си спомням последната, която прочетох беше за стопяването на тлъстините около кръста, чрез съветите на „видна“ фитнес инструктурка, публикувана във водещ български блог.
Получавал съм и получавам подобни предложения, но дори не си правя труда, да отговарям. Причината е в разбирането ми, за това какво е личен блог и това, което съм казвал винаги. Нямам идея е любимо хоби и по-добре да я изтрия, отколкото да пиша по поръчка.
Днес обаче това, което споделям е свързано с бизнес. Знаете, че писах наскоро за фирмата, в която работя и за светодиодното осветление, което правим. В работата ми има неща, които сметнах, че ще ви бъдат интересни поне за обща култура.
Този път отново ще пиша за работата си, но поводът е друг. След доста колебания предложих да направя блог на направлението, в което работя. От него излизат крайните продукти, а в последните години се специализираме в светодиодното осветление. Блогът ще е посветен на тази тема.
Поставих изрично условие, да се занимавам с това в извънработно време, като не желая заплащане. Нямам поставени цели, въпреки че зная, какво мога да очаквам. Няма и да има намеса в това, което правя. В началото ще се наложи да го водя сам, но се надявам скоро повече хора, да се научат да използват тази възможност.
Фирмата ни има фирмен сайт, но това което ще направим е различно, въпреки че няма как, да не представим продуктите, осветените обекти и постиженията си. Ще се опитам да направя блога интересен и полезен дори за хора, които са далеч от тези неща.
Всъщност ще спечеля от този блог. От една страна, ще ми е интересно, да приложа нещата, които съм научил за мрежата. На второ място, ако написаното достигне до хора, които се интересуват от нашите продукти, фирмата ни ще има повече възможности, да оцелее и да се развива в тези тежки времена. Цял живот работата ми е била свързана с производството, а това на практика е последната работеща фирма в града ни с подобна насоченост.
Поне в началото ще помогна на новия блог с възможностите на блоговете, които имам, но се надявам скоро той да порасне достатъчно, за да може и без мен. Надявам се, че линка тук към новия блог, няма да пречи на никого.
Можете да разгледате новия блог:


Приемам всякакви мнения и съвети, но мисля, че се справих добре с оформлението. Има още две -три неща, по шрифтовете и подреждането, но всяко нещо с времето си. Мисля, че темите подбрани за начало, ще са интересни и за хора, които не са вътре в нещата, но чакам и вашето мнение.
Пожелайте ми и малко късмет. Зная какво мога, но конкуренцията е голяма, а нетърпението ми е най-големия враг.

Не вреди

В едно далечно царство преди хиляди години царувал един стар Цар. Бил добър цар. Грижел се за всичките си поданици, съдел справедливо, а данъците, които налагал било поносими.
Царят разбира се не винаги бил стар, а старите хората помнели, че бил различен. Тогава обичал забавленията и парите, а поданиците му често изпитвали гнева чу. Палел се от най-малкото нещо и тежко на този, който в този миг се намирал наблизо. Виновен или невинен, често нещастникът се прощавал с живота си.
С годините Царят се променил. Съжалявал за жестокостта си на младини и най-вече за злото причинено на невинни хора. Никой не знаел причината за промяната, но от години царят не бил наранил или обидил нито едно живо същество. Не само към хората, а и към животните, птиците, рибите и насекомите се отнасял с внимание и грижи.
Често Царят събирал придворните си и им обяснявал, че държи в неговото царство нито едно живо същество, да не пострада. Говорел така и пред хората, които срещал при ежедневните си разходки.
-Всички живи същества са братя!- казвал Царят.- Всяко от тях носи нещо добро в себе си и него трябва да виждаме. Най-големият грях е да навредиш волно или неволно на друго живо същество. Най-важното е да не нанасяш вреда на света и съществата, живеещи в него. Няма значение, дали са хора или безсловесни твари. Всички имат право на живот и помощ.
-Всички ли?- питали хората.- Дори и домашните животни, които ни служат за храна?
-Всички! - отговарял Царят.- Аз отдавна не ям месо, защото не е хубаво да се убива, дори да умираме от глад. Аз пуснах моите животни на свобода и бих желал и вие да направите същото.
-Наистина ли всички живи същества носят добро в себе си? Дори и убиецът, който миналата седмица уби три деца.
-Да! Постъпката е жестока, но вярвам, че и в този човек има добро, повече от злото. Трябва да събудим доброто, а не да го съдим.
Хората задавали още много въпроси и не винаги били съгласни с Царя си, но той упорито държал на своето.
-Най-важното е да не вредиш на другите и няма значение, какви са те!
Царят дотолкова вярвал, че всички на този свят са добри, че разпуснал войската. Скоро съседните владетели започнали да присвояват земите на царството, но Царят не се ядосвал.
-Сигурно си имат свои причини, да постъпват така.- казвал той за съседите си.- Сигурно го правят за добро, а дори да е обратното, не съм аз който мога да осъдя постъпките им.
Един ден при Царят дошли двама от поданиците му и поискали помощ и съвет. Кучето на единият се отскубнало от синджира си и нахапало другият, който минавал по улицата.
-Нищо не се е случило!- отсъдил Царят.- Нето кучето е виновно, нито стопанина, а пострадалият се е отървал леко. Прегърнете се и се помирете!
-Но, Ваше Величество!- възкликнал ухапаният.- Аз не се сърдя на стопанина, а се притеснявам за кучето. Познавам го отдавна, но никога не ме е лаело дори. Сега налита на всеки, който види.
-Така е, Ваше Величество!- съгласил се стопанинът на кучето.- Не мога да го позная. Налита дори на мен. Сигурно го е ухапала бясно животно и може да предаде заразата хора и животни. Щях да му спестя мъките, но стражите ме спряха. Били сте забранили, да се убиват животни. Затова молим, да направите добро и да не се мъчат и хората и кучето.
-Ще направя добро!- рекъл Царят.- Само че, не както искаш. Не може да наричаш добро, убийството на беззащитното животинче. То не е виновно, а ти не си достоен стопанин. Затова конфискувам кучето ти, а на теб налагам глоба. Сега си вървете, а стражата да доведе веднага кучето тук. Дори да е болно, с добрината ми ще го излекувам.
Двамата тъжители си тръгнали мълчаливо, но щом излезли от двореца, ухапаният не могъл да се сдържи.
-Глупак е нашият цар! Добър цар бил и правел само добро. Глупости! Не е добро, да спасиш живота на кучето, ако това е възможно да навреди на много невинни хора и животни. Добър цар е не този, дето гледа да прави само добро на всички. Добър цар не е този, дето гледа да не навреди на някого. Един добър цар трябва да взима разумни решения, а не добри.
-Е, не си съвсем прав!- засмял се собственикът на кучето. - Не за това, какъв трябва да бъде един добър цар, а за постъпката. Този път, май постъпката на царя, ще донесе добро на цялото царство. Ще имаме нов цар и се надавам той да може да взима разумни решения, които ще са добри за царството, без да се страхува, че може да навреди на някого.

Бил съм се бил....

На днешната дата, преди 47 години бил съм се бил....
Не, не съм се напивал, нито преди 47 години, нито скоро. Напоследък пия само малко червено винце около празниците, а днес имам такъв.
На днешната дата, преди 47 години бил съм се бил родил. Не е голям повод за гордост, защото ролята ми е била второстепенна, а и светът не е забелязал събитието. С изключение на близките ми роднини, животът на останалите хора на Земята не се е променил.
Днес също е така. Не е ден за равносметка, но не съм постигнал много в живота досега, а 47 години не са малко време. Не съм направил и нищо запомнящо се, но пък отдавна не се притеснявам за това.
Дните на изминалата година изтекоха, като един миг. Беше доста натоварена, пълна със съмнения, колебания и разочарования, но имаше и много хубави мигове. Сигурна така ще премине и следващата.
Днес обаче денят е празничен. Ще празнувам, нищо че имам съмнения. Ще празнувам, защото живота е чудесен дар, дори когато изглежда скучен. Ще празнувам, защото във всеки ден има нещо, което си заслужава.
Дали ще видя изгрева или залеза, дали ще нещо ще ме усмихне или ядоса, всичко е част от преживяването, наречено живот.
Днес ще празнувам и вие ще сте част от моя празник. Защото някак неусетно станахте част от моя живот. Защото получавам подаръци от вас всеки ден. Благодаря, ви!




Хората, които се смееха

Имало едно време, зад планини и морета едно царство. Било царство, което не се отличавало с нищо от другите, освен с хората.
Да, хората били различни, а това е основателна причина едно царство, да се отличи от другите. Обикновено търсим разликите между царствата в земите им, в богатството и законите. Търсим разликите и винаги ги намираме.
Виж хората забелязваме единствено, когато носят различни необикновени дрехи или говорят непознат за нас език. Ако не бяха дрехите и езиците, хората щяха да бъдат еднакви навсякъде по света.
Хората в това царство обаче нямали екзотични дрехи. Обличали се скромно и практично. Езикът им също не бил необичаен. Приличал на езиците на съседните царства и много гости не можели да направят разликата.
Все пак, който и да дойдел в царството, преди дори да е потърсил различното, го виждал в хората. Хората били различни, а различното било, че те винаги се смеели.
Смеели се, когато се събуждали сутрин. Смеели се, когато лягали вечер. Смеели се, когато били сити и когато били гладни. Смеели се, когато щастието ги навестявало и се смеели, когато мъката се опитвала да ги смачка.
Хората в царството винаги се смеели и това било нещото, което всеки гост забелязвал. Забелязвал и завиждал, чудейки се защо е така. Само че, никой не успявал да научи, защо хората в царството винаги се смеят.
Един от гостите на царството решил, да разреши загадката. Бил упорит и когато си поставел за цел нещо, винаги успявал.
Първо тръгнал сред хората и питал всеки, който срещнел, защо се смее.
-Не зная! Може би се смея, защото ми е хубаво?- отговарял един.
-Не зная! Може би се смея, защото съм щастлив.
-Има ли значение защо? Може би се смея, защото ми харесва да се смея.
-Защо ли? Защото може би, смехът ще доведе хубавите неща при мен.
Гостът не научил нищо от отговорите. Нормални отговори, каквито биха дали хората живеещи където и да е. Никой от хората, които попитал, не знаел точният отговор. Никой от тях, не се и интересувал от причината. Просто се смеели и усмивката не слизала от лицата им.
Накрая гостът решил да попита и владетеля на царството. Отишъл при него и го попитал за причината.
-Ама какво значение има това?- прихнал Царят и махнал с ръка. - Смехът не е престъпление. Приятно е да имам усмихнати и весили хора, около мен и не ме интересува защо се смеят. Аз също обичам да се смея и се смея по цял ден. Смея се на много неща, смея се дори на самия себе си. Смехът е просто част от хората в моето царство и от самия мен.
Царят отново се засмял, но гостът не се отказал. Изчакал смехът на Царят да утихне и продължил.
-Според мен има значение, Ваше Величество. Смехът наистина не е престъпление. Той е богатство!
-Богатство е разбира се! Ние сме богати с нещо, което другите нямат. И какво от това? Да не искаш, да ме убедиш, че трябва да обложа смеха с данък? - засмял се отново Царят.
-Не, Ваше Величество! Не става въпрос за облагане с данъци. Само че, щом смехът е най-голямото ви богатство, не е ли редно, да научите всичко за него? Да разберете причините за това богатство и да ги използвате, за да го увеличите.
-Хм!- спрял да се смее Царят.- Като се замисля, хазната ни не е много пълна. Всъщност приходите идват от хора, които идват от цял свят, за да видят царството, в което всички се смеят. Може би си прав, че трябва да изучим смеха по-добре. Ами, ако нещо се случи и престанем да се смеем?
-Точно затова трябва, да знаете причината, Ваше Величество. Така ще можете да запазите богатството си и никога няма, да го загубите.
Царят спрял да се смее. Представил си за миг, че хората в царството престанат, да се смеят и се уплашил. Решил, че каквото и да става, не трябва, да допусне това. Щял да вземе всички необходими мерки.
На първо време, Царят събрал екип от най- умните си съветници. Когато им разказал за съмненията си и техните лица помръкнали.
Запретнали ръкави и се заели със задачата, да разберат причината. Ровили се в старите книги, питали звездите и стари и нови богове, но не научили нищо.
Тогава тръгнали сред хората. Питали всеки защо се смее, записвали отговорите и се опитвали да отсеят общата причина, но тя все им се изплъзвала. Тогава отново питали, събирали данните и анализирали без почивка.
Само че, докато търсели причината за смеха, не забелязали, че хората започнали да се смеят по-рядко. Всеки поданик на царството, когато разбирал, колко сериозно и важно е търсенето на причината, преставал да се смее и също започвал да търси причината.
След няколко месеца в царството не останал нито един човек, който да се смее. Никой дори и не се усмихвал.
Царството вече не било интересно за гостите. В света имало хиляди царства, където хората никога не се смеели. Приходите секнали и хората ставали все по-угрижени и тъжни.
Един ден Царят се разхождал извън града. Свил вежди той упорито продължавал да търси причините за смеха и изчезването му. Навел глава, крачел бавно по прашния път, докато един познат звук, не го стреснал.
Наблизо някой се смеел. Край пътя играели две деца и се смеели. Тичали боси по тревата и се смеели, гонели пеперудите и се смеели, показвали си облаците в небето и не преставали да се смеят.
-Хей! - извикал Царят.- Хей, дечица, искам да ви попитам нещо. Искам да зная, защо се смеете. Каква е причината за смеха ви?
Децата се стреснали. Смехът им секнал за миг, докато гледали строгото лице на царя. После сякаш го забравили. Втурнали се в гонитба и смехът им отново изпълнил полето.
-Деца!- обадила се майката на децата, която била наблизо. - Простете им, Ваше Величество, но те не знаят, защо се смеят. Смеят се по цял ден, просто защото смехът е част от тях. Не знаят защо го правят, но и да знаят, това няма да помогне на царството. Няма да помогне, защото те се смеят със сърцето си, а то не търси причини. Какво да ги правиш, деца са, Ваше Величество. Деца са....

Името

Жълтото коте скучаеше, но това му харесваше. От сутринта се излежаваше пред печката, мъркайки блажено. От време на време отваряше едното си око, проучваше обстановката и отново го затваряше.
-Не може така!- сръчка го малката Ема.- На теб ти е хубаво, а аз скучая.
-Не мога да ти помогна.-измърка котето.- Вие хората, все бързате за някъде и все не стигате никъде. Правите хиляди неща, за които твърдите, че са ви интересни, а винаги скучаете. Няма ли някой ден, да се научите, да се наслаждавате на мига?
-Не сменяй темата! -нацупи се Ема.- По-добре измисли нещо, което да правим заедно.
-Можеш да полегнеш до мен и да те науча да мъркаш. - предложи веднага Жълтото коте.
-Не се приема? По-скучно е и от това, което правя от сутринта.
-Ама ти не правиш нищо.
-Не правя и точно затова скучая. Сега е мой ред, да предложа, какво да правим заедно. Хайде да си поговорим!
-Не ми се говори, а и няма за какво. С теб сме говорили за толкова много неща, че май сме си казали всичко.
-О, не! Винаги има за какво да говорим. Ето например.... Ох! А, сетих се! Сетих се, че не зная името ти. Никога не съм се обръщала към теб по име. В мислите си, те наричам Жълтото коте, но сигурно не се наричаш така.
-Това проблем ли е?- прозя се Жълтото коте.
-О, не! Всъщност, е проблем. За да те познавам истински, трябва да зная името ти.
-Не разбирам! Не разбирам връзката. Как името ми ще ти помогне, да ме опознаеш по-добре?
-Как ли? Ами името е част от теб. То те отличава от другите хора. Прави те отделна личност.
-Нима? Аз мисля, че нещата не са свързани. Аз съм си аз. Аз съм това, което съм. Това което ме отличава от другите, не е името. Аз съм това, което правя и говоря, а името няма значение.
-Не съм съгласна! Всичко на този свят си има име. Имената са важни. Например, когато кажем дърво, всеки разбира за какво става въпрос. Когато наречем това дърво ела, вече знаем почти всичко за него.
-Разбирам! Разбирам защо хората винаги наричат нещата с имена. Има хиляди дървета, които се наричат ела и те всички си приличат. Хората са дали името на това дърво, не защото то му е нужно, а за да могат самите те да правят разлика. Хората правят това, за свое удобство, а не защото дървото има нужда от името. Само че, това не върши работа. Хиляди дървета се наричат ели, но всяко от тях е различно.
-Ох!- замисли се малката Ема.- Опитваш се да ме объркаш. Дърветата са си дървета, а при хората и котетата е различно. Всеки човек си има име. Когато чуем името на някой и то ни е познато, в съзнанието ни изплува образът му. Ако зная името ти, всеки път, когото го чуя, ще съм сигурна, че това си ти. Зная ли името ти, няма да те бъркам с другите котета.
-Нима? Е, може би си права. Наистина аз мога да се нарека всякак. Мога да се нарека, с което име пожелая, но името, което ще избера ще ти каже нещо за мен. Може би, ще ти разкаже много малко, но ще ти разкаже. Виж при теб е различно.
-Защо да е различно?
-Ами защото ти не си избрала своето име. Избрали са го родителите ти. Името, което са избрали, ще ми разкаже нещо за тях, а не за теб.
-Не е така!- ядоса се Ема.- Наистина аз не съм избрала името си, но пък си го харесвам. Аз съм Ема. Може да има хиляди момичета на света с това име, но съм сигурна, че когато чуеш името, ще се сещаш за мен и само за мен. Затова е важно да има име, с което да те наричам.
-Добре, тогава ме наречи, както ти искаш. Избери някое име и ме наречи с него. Само да не е от някои от модерните, че белите мишки, ще ми се смеят.
-Ама разбира се!- зарадва се Ема.- Благодаря, че ми позволи! Ще ти избера най-хубавото име на света. Само да помисля малко. О, измислих! Ще те нарека Жълто коте! Харесва ли ти?
-Щом ти си го избрала, разбира се, че го харесвам! Нали си моята най-добра приятелка. -засмя се котето.-Ето, че поговорихме. Сега е моя ред да предложа, какво да правим. Предлагам, да се отпуснем пред печката и да те науча да мъркаш. Нямам голяма надежда, но все някой ден можеш да се научиш да се отпуснеш и да се наслаждаваш на мига. Хайде!

Коледно настроение

Ето, че с малко закъснение, дойде време и аз да се включа в коледното настроение заразяващо всички. Накичих блога с нов хедър, малко по-шарен от миналогодишния и сложих коледната шапка във Facebook.
Вчера се хванах, да си подсвирквам Jingle Bells и реших да досадя и на вас.
Първо с песента, която ще омръзне до болка на всички след седмица-две.



А след това с малка подборка от старите ми коледни приказки:

Някъде по Коледа

Писмо от Дядо Коледа

Коледният дух

Дядо Коледа в България

В очакване на Коледа

Коледни подаръци

А сега да се захващам с писането на тазгодишната приказка.

Мишки и лъв

Един ден мишките в старата гора решили, че вече не могат да търпят. Омръзнало им било все те да са виновни за всичко и все тях да гонят. Омръзнало им било, всеки хищник да ги хапва, когото поиска. Омръзнал им бил, този миши живот.
-Не може така! - рекли си мишките.-Повече не можем да търпим, да ни мачкат. Омръзна ни, вечно да живеем в страх. Трябва да направим нещо, за да променим нещата!
Само че, нито една мишка, не знаела какво трябва да се направи. Поотделно били слаби и беззащитни, а и нямало гении сред тях, затова решили да направят общо събрание. Решили да се съберат заедно и заедно да решат, какво трябва да се прави.
Само че, събирането на всичко мишки на едно място, не било лесно. Мишките са страхливи същества и рядко някое излиза от дупката си, ако няма много специална причина. Всичко извън дупката им ги плаши. Няма друго място освен дупката, където да се чувстват в безопосност.
Само че, нямало как да се съберат всички, дори в най-горямата дупка на света. Затова след дълго умуване, решили да се събранието да се проведе на едно скрита поляна в следващата безлунна нощ.
Нощта дошла и мишките се събрали и започнали да умуват. Умували, умували и накрая измислили, какво да правят.
Решили да направят миша войска многобройна, силна и смела. Войската щяла да ги защитава, войската щяла да прогони хищниците и да направи гората един чудесен миши свят.
Първо мишките избрали за генерал най-стария и мъдър мишок. После направили знаме на войската, а за герб единодушно избрали, изправен на задните си лапи лъв.
-Сега вече, никой не може да ни уплаши!- радвали се мишките.- Само при вида на нашата войска, всеки враг, ще се скрие в дупката си. Ще се уплаши от броя ни, а когато види флага ни с царя на животните, ще побегне през девет гори в десета.
Радвали се мишките и огласяли поляната с виковете си, докато в близките храсти се чул шум.
Дали вятърът разрошил листата, дали животно настъпило суха клонка или просто им се счуло, никой мишка не разбрала. Цялата смела войска се пръснала в бягство и не спряла, докато не всички мишки не се заврели в дупките си.
На поляната останал само генералът, защото бил толкова стар, че не виждал и не чувал нищо и знамето със страшния герб.
На другият ден мишките се събрали отново. Този път се събрали по светло, на един гол планински връх. Малко били засрамени от нощното приключение, но когато видели знамето с гордия и страшен лъв на него, отново се почувствали силни.
-Вече, никой не може да ни уплаши!- радвали се мишките.- Само при вида на нашата войска, всеки враг, ще се скрие в дупката си. Ще се уплаши от броя ни, а когато види флага ни с царя на животните, ще побегне през девет гори в десета.
В този миг някаква сянка закрила за миг слънцето. Дали бил ястреб или просто облаче, никой не разбрал.
Пръснали се мишките в бягство, скрили се в дупките си и забравили завинаги смелите си планове. Само две малки мишлета не могли да се примирят. Колкото и да мислели, не могли да разберат, защо се провалил блестящият план, който щял да промени бъдещето им.
-Не разбирам!- чудело се първото мишле.- Войската ми беше огромна, знамето чудесно, а с лъва на герба, не трябваше никой да ни уплаши.
-Да! И аз не разбирам. - чудело се и второто мишле.- Имахме си всичко, а само едно нещо не ни достигна и то е смелостта. Нали трябваше Лъвът от герба, да ни я предаде и на нас? Виж го лъва. Не е нито най-голямото животно, нито е най-силното, нито е най-умното, но всички животни го признават за цар. Покоряват му се, защото е най-смел. Със смелост печели всичките си битки. Няма войска и воюва сам, но пак побеждава.
-Ами сигурно знамето и герба, които е избрал лъвът, са по-добри от нашите.- сетило се първото мишле.
-Ха-ха-ха!- чул се смях от близкото дърво.
Мишлетата се скрили в дупката си, а когато се осмелили на погледнат навън Гарванът още се смеел.
-Ха- ха-ха! Знаме и герб имал лъвът. Ха-ха-ха! Смелостта, малки мишлета не идва от подобни глупости. Смелостта идва от сърцето. А там я няма и сто лъва да си сложите на знамето, все в дупките ще си стоите!

Бeлите птици

Един ден малката Ема седеше зад прозореца и тъжно гледаше следите от дъждовните капки в локвите по улицата.
-Не зная, какво интересно намираш в тази игра.- обади се Жълтото коте.
-Не е игра!- отвърна Ема.- Просто гледам дъжда, защото няма какво да правя. Не искам да вали. Не харесвам есенният дъжд. Студен е, а небето е толкова мрачно.
-И аз не харесвам дъжда. Иска ми се да спре, за да излезем навън и да играем. Вече трети ден вали и вече всички домашни игри ми омръзнаха. Затова се надавах, че си измислила нова игра.
-Няма да спре скоро.- въздъхна Ема.- Вече е есен и дъждът си е в реда на нещата. Ще вали, докато дойде зимата, а тогава ще се превърне в сняг. Тогава дъждовните капки, ще се превърнат в снежинки, а те са друго нещо. Ще натрупа бял пухкав сняг и пак ще играем навън старите зимни игри.
-Много ли време трябва да чакаме? -попита котето.
-Не много. Само толкова, колкото трае есента. Понякога повече, друг път по-малко, но не зависи от нас. Докато чакаме, можем да измислим нови игри и когато дъждовните капки се превърнат в снежинки, да сме готови.
-Да, да....- съгласи се Жълтото коте, но му личеше, че мисли за друго.- Знаеш ли, сетих се една приказка, която ми разказваха в моя свят. Беше отдавна, но сега си я спомних. Приказка за снежинките. Искаш ли да ти я разкажа?
-Разбира се! Обичам приказките за снежинките!
-Само минута, за да си припомня началото. Всъщност началото май не беше важно. Не беше важен и края и съм го забравило, но приказката беше хубава. Разказваше се, че снежинките са малки бели мишки....
-О, не!- ядоса се Ема.- Нали се разбрахме, че няма да ядеш мишки! Обеща ми. Само че, няма как да изпълниш обещанието си, щом всеки ден си мечтаеш за мишки. Сърдита съм ти!
-Не разбираш!- нацупи се Жълтото коте.- Не искам да ям никакви мишки. Дори е бели! Исках да ти разкажа една хубава приказка, но ти все разваляш нещата с твоите съмнения. Щом си такава няма да ти разкажа приказката. Няма да ти разкажа и другата, за която се сетих- приказката за Бялата птица.
-Бялата птица ли? Обичам птиците и приказките за тях. Разкажи ми тази приказка. Моля, те!
-Е, щом ме молиш, ще ти я разкажа.-наду се котето.- Ще ти я разкажа, нищо че съм ти малко сърдито. Ще ти я разкажа, защото това беше любимата ми приказка в моя свят. Дори по-любима от тази за белите мишки.
Преди много много години, незнайно откъде на Земята пристигнал зъл магьосник. Един ден долетял с изгрева на крилете на два огромни сокола. Пристигнал и останал.
Направил си непристъпен мрачен замък на най-високия връх на земята. После пратил соколите да обиколят земята. Единият сокол полетял на изток, а другият на запад.
Летели соколите и където минели, небето се покривало с тъмни облаци. Завалявал леден дъжд, който не спирал ден и нощ. Земята прогизнала от влага, а в душите на хората се вселил страх, отчаяние и безнадеждност. Не останало място на земята, над което соколите не били прелетели. Не останало място, където хората помнели какво е щастие и усмивка.
Един ден обаче, слънчев лъч пробил тъмните облаци. През него при хората долетяла Бялата птица. Била мъничка и слаба, но донесла надежда на хората. Където прелитала Бялата птица, тъмните облаци се разпръсквали и дъждът спирал. Дъга изгрявала в небето, а по хорските лица, усмивката оживявала.
Скоро Магьосникът научил за Бялата птица. Разгневил се и от гневът му, земята потреперила. Призовал всички тъмни сили, да изсипят мощта си върху хората и изпратил двата си сокола, да убият Бялата птица.
Спуснали се Соколите и скоро намерили Бялата птица. Нахвърлили се върху нея, но тя изплъзнала и се вдигнала високо в небето. Отново я атакували соколите, но тя пак се изплъзнала.
На земята хората следели неравната битка със свити сърца. Не можели да помогнат на Бялата птица и страхът бързо завладявал отново сърцата им.
Много пъти Бялата птица, се изплъзвала от ноктите на соколите, но те не се отказвали и накрая успели да я хванат. Разкъсали я, а белите ѝ пера разпръснали във всички посоки.
На земята хората отчаяни заплакали и тогава се случило чудо. От всяко перо на Бялата птица, се родила друга птица. Полетяло лятото над земята, разгонвайки тъмните облаци и в небето и в душите.
Соколите се впуснали след ятото. Разкъсвали птица подир птица, но от всяко перо се раждала нова бяла птица. Белите птици ставили все по-малки и малки, но ятото растяло и скоро цялото небе побеляло.
Силите напуснали соколите. Не можели да се борят в белите птици.
Всичко около тях било бяло и силите ги напуснали. Паднали на земята, а белите птици се спуснали и затрупали телата им. Затрупали цялата земя. Затрупали полята и горите, планините и къщите. Затрупали и замъка на магьосника.
Земята станала бяла, а белите птици не преставали да се спускат към земята. Спускали се цели три месеца. Спускали се и затрупвали всичко мрачно и грозно. Спускали се и съживили надеждата и усмивките на хората.
Когато всички бели птици паднали на земята, слънцето отново засветило с пълната си мощ. Стоплило земята и сърцата на хората, а белите птици се превърнали в капки вода.
Само на най-високия връх, там където бил замъкът на злия магьосник, белите птици останали. Превърнали се в ледена шапка и заключили завинаги злото.
Капките вода се събрали в потоците и реките. Понесли се към морето, но преди да си тръгнат обещали на хората, че ще се връщат всяка година.
-Ура! Заваля! Билите мишки дойдоха!- втурна се към прозореца котето.
-Заваля.- промълви малката Ема.- Децата на Бялата птица се завърнаха отново.
-Заваля!- усмихнаха се двамата и се втурнаха двора.

Синият кораб

Там някъде, далеч сред океана, където няма нищо друго освен небето и морските вълни имало един остров. Островът бил толкова малък, че птица обикаляла бреговете му за ден, но на него имало всичко, от което се нуждае един малък народ.
Защото на малкия остров живеел малък народ. Живеел на острова откакто свят светува. Има добри дни, имал и лоши, но хората обичали острова си и милеели за него.
Имало едно време един малък остров, но вече го няма. Днес островът го няма на картите, а там където е бил, само морските вълни пазят спомена.
Островът не изчезнал за ден или два. Започнал да се смалява много години преди това. Дали нивото на океана се повишило, или земята под острова потъвала бавно, никой не знаел, но всяка година нова част от острова се озовавала на морското дъно.
Хората на острова се тревожели, но нищо не могли да направят. Дори не можели да говорят, че островът потъва, защото Царят, който властвал над острова, наказвал жестоко всеки отронил и дума.
Потъвал островът, а хората мълчали, докато един ден група придворни свалила Царя. Дали го свалили или той просто бил вече прекалено стар да управлява, не станало ясно. Просто царството осъмнало без цар и хората разбрали, че са свободни да говорят, за каквото пожелаят.
Разбира се, потъването на острова, било най-важната тема. Всички коментирали това и всеки имал идеи и мнение. Всеки твърдял, че знае как да се спасят и неговото мнение е единствено вярното.
Въпреки различните мнения, хората вярвали, че ги чака по-добро бъдеще. По-добро бъдеще и за острова и са тях самите.
Бъдещето примамва хората с прекрасни мечти и вълшебни сънища, а какво ще е всъщност, зависи от днешния ден. Зависи от това, което правят хората в днешния ден и затова ще разкажа за днешния ден на малкият народ от острова.
Някои от по-старите не вярвали, че нещо ще се промени. Те живеели в спомените си и виждали само хубавото в миналите години. Не харесвали промените и си искали царя. Вярвали, че колкото и бързо да потъва острова, все ще успеят да доживеят спокойно дните си на него, без да правят нищо.
Друга част от хората, не искали да се примирят с това. Били решени да действат за спасението на острова и неговите жители, но не можели да се разберат как. На първо време решили, че всички мерки, които бил предприел стария цар са грешни. Унищожили вълноломите и насипите, но нещата вместо да станат по-добри, се влошили.
Тогава махнали с ръка и решили да спасят поне хората. Решили да направят един огромен кораб. С него искали да отплуват от острова. С него искали да проучат останалия свят, да съберат идеи и да намерят помощ, за спасението на острова. С новия кораб, искали да спасят поне хората и ако не намерят спасение за острова, да започнат отново на чисто, като открият нова земя за живеене, по-хубава, по-голяма и по-богата от старата.
Започнали хората да строят кораба. Направили плановете, събрали се и за месец – два корабът бил готов. Бил огромен и красив. Мачтите му опирали небесата, а яркосините знамена се издували докрай и при най-малкия полъх на вятъра.
В строежа участвали много хора, давайки най-доброто от себе си, а всеки ден се присъединявали нови и нови. Корабът олицетворявал бъдещето и на острова и на хората.
Когато корабът бил готов, обаче възникнал проблем. Хората не могли да решат, в каква посока да отплава корабът. Едни искали да отплава на изток, други твърдели, че на запад е вярната посока.
-То хубаво, ще тръгнем на запад. -обаждал се трети.- Ще тръгнем, ама точно на запад няма как да плуваме. Важното е отсега да решим, дали ще държим курс на югозапад или на югоизток.
Не могли да се разберат хората, затова решили да си изберат първо капитан и да оставят избора на посоката в неговите ръце.
Избрали един, но бързо го сменили, защото бил в свитата на стария цар. Избрали втори, но сменили и него, защото бил нерешителен и цял месец се чудел, преди да нареди да вдигнат или приберат дори най-малкото платно.
Избрали трети, а той назначил всичките си познати на важните длъжности. Това добре, но новоназначените вместо да се занимават с кораба, в нощем откъртвали дъски от него. Някои си правели собствени лодки, но повечето с дъските си построили палати на потъващия остров.
Избрали хората четвърти капитан, но той бил същия като третия. На всичко отгоре, когато го хванали се направил на обиден. Прикоткал половената екипаж, смъкнали каквото могат от кораба и си направили собствен.
Корабите станали два, но нито един не отплувал. Вече никой не вярвал мисията и дори най-простия матрос, разрушавал кораба, за да използва материала за себе си. През месец-два, част от хората на единия кораб се местели на другия, а други пък се завръщали. Всеки нов капитан, гонел половината екипаж, за да настани свои хора и така, докато от корабите останали само скелетите. Дори сините платна вече ги нямало. Те се веели над палатите изградени от бившите и настоящи капитане на потъващия остров.
А островът потъвал, но странно защо, хората вече не се вълнували, когато говорели за това. Споменавали го всеки ден в разговорите си, виждали белезите с очите си, но не се вълнували. Кроели планове, говорели големи приказки, но никой нищо не предприемал.
Може би вече на всички им било станало безразлично. Може би, всеки се надявал, че островът няма да потъне, докато той изживее дните си. Може би,....
А островът потъвал все по-бързо и по-бързо.

Колажи на лица онлайн

През седмицата се сетих за един стар пост със сайтове за колажи на лица.


Оказа се, че единият от сайтовете вече не работи, но в другите са добавени нови възможности и колажи. Подобни неща са приятен начин за губене на времето, затова ще споделя още три подобни сайта.

1.FACEINHOLE - Може би най-доброто, на което съм попадал. Предлага невероятно разнообразие и възможност за регулиране на размера на вмъкваното лице. Недостатък е, надписът с името на сайта. Ето три колажа, които избрах от там:




2.Funny.Pho.to – В сайта има възможности за редакция на изображенията, поставяне на рамки и анимирани колажи. В секцията за лица, недостатък е, че нямате възможност, да настройвате размерите и позицията на лицето от качената снимка. Все пак може да се подберат сполучливи колажи. Ето два от тях:



3.Faceonface.net – Това е български аналог на FACEINHOLE .Има секция за състаряване и подмладяване на лица, а и ако имате профил, можете да направите колаж със свои снимки. Ето два колажа и от там:



Приятно забавление!