Две сълзи

В една далечна страна, преди хиляда и една години живеела една принцеса. Тогава имало много принцеси, най-малко хиляда и една, но тази принцеса не била обикновена.
Обикновените принцеси не винаги били красиви, почти никога не били умни и винаги мечтите им се свеждали до това да си намерят принц. Понякога принцесите намирали принца, друг път принцът намирал тях, но краят бил известен. Приказката завършвала щастливо, за да започне следващата, в която следващото поколение принцеси и принцове се търсели и намирали.
Само че, принцесата от нашата приказка не била обикновена принцеса. Уж изглеждала като съвсем като другите принцеси, говорела и се обличала, като тях, пеела същите песни, четяла същите книги и обичала същите цветя, но все пак не била като другите.
Разликата не била във външността, нито в качествата. Колкото и да се взирали околните, никога не можели да предположат, че принцесата е различна. Това което превило принцесата различна бил неспокойния ѝ дух, който не се примирявал със скучния свят наоколо.
Принцесата не харесвала принцовете, които срещала. Тя също търсела принц, но не какъвто ѝ да е. Не да е красавец, нито пък да е богат. Не искала принцът, да е умник или пък герой. Принцесата искала просто Принцът, да не е скучен. Търсела нещо необикновено, вълнуващо и наистина приказно, за да не бъде живота ѝ скучен и монотонен.
Много принцове от цял свят идвали, за да искат ръката на Принцесата. Много принцове се опитвали, да спечелят сърцето ѝ, но никой не успял. Принцесата отблъснала всички и не спирала да търси своя идеал. Чакала и търсела, чакали и търсела, но мечтаният принцът не идвал.
Един ден, Принцесата излязла на разходка в близката до замъка гора. От дете обичала, да се разхождала там и познавала всяка пътека и дърво.
В този ден обаче, Принцесата открила нещо, което не било виждала преди. Близо до любимата си пътека, тя открила огромен черен камък, приличащ на човек.
Принцесата била сигурна, че камъкът е отскоро там, но така и нямала обяснение, как се е появил. Наоколо нямало следи и сякаш камъкът бил паднал от небето.
Обиколила Принцесата камъкът, погладила гладката му повърхност, нагрята от слънцето и поседнала отгоре му, за да почине.
-Хей!- чул се глас, някъде отблизо.- Вярно, че съм безпомощен, но пък и не съм направил нищо, за да заслужавам такова отношение. Аз все пак съм Принц, а не пейка!
-Кой е тук?- уплашила се Принцесата. - Кой говори?
-Седнала си на мен, а дори не ме забелязваш! - отвърнал обидено гласът и Принцесата разбрала, че говори камъкът.
-Извинявай! Не съм искала да те обидя. Все пак не всеки ден намирам говорещи камъни. Как попадна тук? Кой те донесе и от къде?
-Първо, не съм камък, а Принц! Второ, никой не ме е донесъл. Скарах се с един зъл Магьосник и той ме омагьоса за вечни времена.
-Ох, колко страшно! Колко вълнуващо! - възкликнала Принцесата. - Досега не бях срещала омагьосан Принц. Само в една приказка четох, за принц, превърнат в жабок. Трябвало да го целуне принцеса, за да развали магията. Дали не мога така да разваля и тази магия.
-Не става, Принцесо!- въздъхнал омагьосаният Принц.- Няма Магия на света, която да развали тази магия. Тя е от най-могъщия магьосник на света и само той може, да я развали.
-Жалко! Трябвало е да се пазиш повече тогава. Или пък просто не си знаел, на какво е способен този злодей?
- Знаех, Принцесо! Знаех, какво може да ми направи, но не се уплаших нито за миг. Бях прав и бих го направил отново, без да се замисля!
-Ти си истински принц!- възкликнала Принцесата и една сълза се стекла по бузата ѝ.- Може би теб съм търсела цял живот. Бих дала всичко, за да разваля магията!
Сълзата се отронила, паднала върху камъкът и станало чудо. Магията била развалена и Принцът коленичил пред Принцесата.
-Аз съм твой! Ти развали магията и сърцето и живота ми ти принадлежат. Ти си най-могъщата магьосница на света!
-Не съм магьосница, а просто принцеса, която се влюби. Сълзата не развали магията. Тя те създаде отново.
После имало сватба и всички заживели щастливо.
Само че, колкото повече време минавало, толкова се виждало, че щастието било измамно. Принцът не я обичал Принцесата. Бил груб и често я оставял сама, скитайки незнайно къде.
Един ден Принцът казал на Принцесата, че си отива завинаги.
-Не те обичам и никога не съм те обичал!
Принцесата не казала нищо. Само една сълза се стекла по бузата ѝ. Стекла се сълзата и паднала върху дрехата на Принцът.
Тогава отново станало чудо. Принцът се превърнал в огромен черен камък, какъвто бил преди.
-Какво направи! - извикал Принцът.- Омагьоса ме отново!
-Не! Това не е магия.- отвърнала Принцесата.- Любовта и сълзите го направиха. Те те създадоха и те те погубиха.

2 коментара: