Русалката и принца

Когато кулите на родния замък се очертаха на хоризонта, Принцът отпусна поводите и пришпори коня си в галоп. Вятърът развя косите му, спря дъха му и насълзи очите му, но това не беше важно. За трите месеца раздяла, беше разбрал за пореден път, колко много държи на любимите си неща.
Препусна по моста над защитния ров, премина широко отворените врати, но не спря пред входа на двореца, където ги отдавна ги очакваха. Продължи по алеята, премина през голямата градина и се спря на брега на морето.
Морето сякаш го очакваше. Беше приготвило един от най-красивите си залези, а вълните рисуваха по плажа картини от пяна.
Скочи от коня, нагази до колене в морето и пое познатия любим мирис. Закри с ръка очите си, осветени от последните лъчи на слънцето и тогава видя, че не е сам.
В залива имаше още някой. Една непозната жена се гмуркаше сред вълните. В движенията ѝ нямаше никакво усилие, все едно беше птица, рееща се в небето. Носеше се по вълните, следвайки ритъма им, сякаш нищо друго на този свят не съществуваше. Смееше се, а смехът и се сливаше с песента на вятъра.
Внезапно смехът заглъхна. Жената го беше видяла. Погледите им се срещнаха и му се стори, че прочете в нейния страх.
Усмихна се, поклони се и видя как усмивката се върна на лицето ѝ. Беше най-красивата усмивка, която беше виждал. Нежна, галеща, викаща го...
После слънцето залезе, а с последния негов лъч изчезна и тя. Гмурна се и повече не се появи. Може би беше в беда?
Принцът се хвърли сред вълните, но там нямаше нищо. Гмурна се и ръцете му трескаво затърсиха тялото, но не го откри. Гмурна се отново, отново и отново. Гмуркаше се и я търсеше, докато силите го напуснаха и вълните го изхвърлиха на брега. Останал без сили, без дъх и надежда.

-От умората е! -каза баща му.- Умората, носталгията и самотата. Накарах да претърсят три поти залива, но няма нищо. Няма и никога не е имало. Може би пък е било делфин или тюлен. Казват, че някого идвали и по тези брегове, но аз не съм виждал никога. Преди години, говореха, че са видели и русалка, но това са само приказки. Русалки няма, а на теб ти трябва принцеса. Избери някоя и да направим сватба. Тогава няма да виждаш призраци в морето.
-Не беше призрак!- отвърна Принцът.- А за принцесата.... Може би вече съм я намерил и избрал.

-Трудна работа!- намести шапката си придворният Магьосник.- Не е невъзможно, но само съм чел как става. Бих предпочел да не го правя, но май няма друг начин. Любовта побеждава всичко. Освен времето...
-Да, направи го!- отвърна Принцът.- Направи ме създание на морето. Няма друг начин, да се срещна отново с нея. Чаках я цял месец, ден след ден, ден и нощ, но не се появи. Остава ми само едно. Трябва аз да отида при нея.
-Не зная! Все пък се колебая. Това е нещо, което не може да се върне назад. Ще отнеме и много време. За магията трябва цяла година. Ами ако през това време промениш решението си? Ами ако решиш, че не си струва? Ами ако Царят разбере, какво правя?
-Няма да променя мнението си! И никой няма да разбере! Ще ме търсят разбира се, но ще помислят, че отново съм заминал на пътешествие. Никой няма да се сети, да ме търси тук. Само че, искам за зная, в какво точно ще ме превърнеш.
-Да видим.... В тюлен не мога, за кит си много дребен, но може да се превърнеш в прекрасен делфин.
-Делфин ли? Добре! Направи го!

Вече месец един самотен делфин кръстосваше в залива. Гмуркаше се сред вълните отново и отново, сякаш търсеше нещо. Не се страхуваше от хората, които всеки ден идваха да му се любуват, но не позволяваше да го доближават. Всъщност имаше едно изключение. Незнайно защо, делфинът не бягаше от придворния Магьосник.
Всеки ден Магьосникът излизаше сам с лодка в залива, сякаш го очакваше. Обикаляше около лодката и двамата сякаш говореха.
-Няма я! Няма я тук и никой от морските обитатели, не знае нищо за нея. Може би е минала случайно и сега е на другия край на морето. Сигурно никога няма да я намеря и всичко беше напразно!
-Не! Сигурен съм, че е някъде тук.- упорстваше Магьосникът.- Всеки ден, когато я потърся, кълбото я показва тук.
-И къде е? Покажи ми я! - ядоса се делфинът. -Това не е игла, а русалка!
-Русалка ли чух?- намеси се една стара мида.- Търсите русалка в този залив? Откакто се помня тук е имало само една русалка.
-Къде е сега! Кажи ми, моля те!- зарадва се делфинът.
-Ами тя дойде тук преди повече от година. Дойде случайно, но остана. Една вечер видяла някакъв човек на брега и се влюбила. Влюбила се, но и се уплашила. Русалките са плахи и срамежливи създания. Избягала, но се върнала на следващия ден. Видяла младежът, който я търсел, но не се показала. Видяла го и на следващият ден и на по-следващият. Искала да се покаже, да го прегърне и да му каже, че го обича, но страхът я спрял. Страхът и безнадежността. Тя била русалка, а той човек. Любовта и нямала бъдеще, нямала дори настояще.
Минал месец и един ден младежът не се появил. Не дошъл и на следващия ден и на по-следващия. Русалката го чакала, чакала и чакала...
-Къде е тя?- прекъсна мидата Принцът-делфин.- Къде е!
-Нима не се досещаш?- учуди се мидата. - Нима не знаеш нищо за русалките? Няма я вече. Русалките живеят само една година, а годината изтече. Тя остана тук до последния си ден и се превърна в морска пяна, както милиони други русалки преди нея.
-Не! Не може да е вярно! Аз съм младежът, който тя е видяла. Обичам я повече от всичко и се съгласих, да ме превърнат в делфин, за да я видя. Нима всичко е било напразно?
-Всъщност има начин, да я срещнеш.- обади се мидата.- След сто години, тя ще се върне отново. Ще се роди от морската пяна и ще живее една година. Русалките помнят предишния си живот и съм сигурна, че тя ще прекара годината тук. Ще бъде тук, но теб няма да те има.
-Магьоснико!- извика Принцът -делфин- Помогни ми! Превърни ме в костенурка или орел, за да мога поне още веднъж да я видя! Моля те!
-Не мога!- отвърна Магьосникът.- Това не е по силите ми. Мога обаче да направя нещо друго. Само едно нещо...

Слънцето залезе над малкият залив, но не стана тъмно. Червените отблясъци в небето огряха всичко в призрачна светлина. Огряха брега, вълните и самотната скала сред залива. Само че, нямаше кой да види тази красота. Нямаше и кой де види русалката, прегърнала скалата, сякаш опитвайки се да се слее завинаги с нея.
Завинаги...

Няма коментари:

Публикуване на коментар