Сметката, моля!

Премествам календара на последната дата и за миг оставам замислен. Изтекла е цяла година. Година, в която най-голямото ми желание беше тя да свърши.
Е, годината свърши, а сега накъде?
Не зная. Нямам планове, нито големи очаквания. Не и днес. Днес, както всеки ден от последната седмица, ще прекарам спокойно, без планове и задачи. Ще убия времето с филм или с книжка, ще напълня чашата с вино преди лягане и ще слушам приспивното бумтене на печката.
Годината изтече и нямам планове за следващата. Нямам и задачи останали от тази. Нямам задачи, освен една- трябва да си направя и платя сметката.
Сметките си ги плащам редовно. Не обичам да съм длъжник, нито на хората, нито на времето. Всичко изпито е платено. С лихвите и бакшиша.
Само че, тази сметка е по-особена. Тя си е за мен. Няма значение, че не дължиш нищо на другите, ако си длъжник на себе си.
Денят е пред мен, но няма да се мотая. Тази сметка, трябва да се направи навреме. Взимам лист и молив, сядам удобно и викам на помощ душата си:
-Сметката, моля!
Всъщност май няма какво, да запиша. Както казах, ще запомня годината с това, че не искам, да я запомня. Няма и с какво.
Нямам сбъднати стари мечти и изпълнени планове. А имах ли мечти и планове? Не помня....
Не помня много неща от годината. Или пък не искам, да си ги спомням. Все пак отнякъде трябва да започна. Нали сметката трябва да има пера- приходи, разходи, салдо.
Да започна ли от финансите? Банално е, да се казва, че парите не са всичко. Не са, ако излишъкът им не пречи на никого, не е така с липсата им. Пресметнах си скоро приходите. 25% са по-ниски от миналата година, че и от по-миналата с тенденция да вървят още надолу. Поне нямам заеми и дългове, а това си е лукс в днешните времена.
Ако няма пари, поне здраве да има! Да, но и здравето вече не е същото. Обаждат се болежки и макар, че не се оплаквам, вече не мисля, че съм от желязо. Някои са ситни и дребни, но не всички могат да се оправят едни очила с +1 диоптър за далекогледство.
До тук добре! Да продължа нататък.
Направих ли нещо за себе си през изминалата година?
Май не, но както всяка година направих по нещо дребно за други. Не толкова, колкото ми се искаше, но все е нещо и поне не съм в тежест на хората около мен.
Приятелите? През тази година загубих повече стари приятели, отколкото намерих нови.
Тъгата май беше повече от радостта, но това не се мери на кантара. Поне аз не успявам.
Може би трябва, да спра дотук? Да спра и да не пресмятам резултата. Каквото и да е било, е вече минало. Годината свърши, а нали най-много от всичко исках това. Мина и отмина, платил съм си сметките и мога да започна начисто.
От утре...

Умници

Имало едно време един умник. Не бил обикновен умник, а умник на умниците. Знаел всичко за всичко и не криел знанията за себе си. Ден и нощ давал съвети на другите хора, без значение за какво и дали те ги искат.
Давал съвети умникът, но имал един проблем. Понеже бил много умен, хората не разбирали, какво им говори. Не разбирали, какво им казва и какво ги съветва и правели точно обратното.
Умникът също не разбирал какво говорят хората. В редките мигове, когато не говорел, слушал хорските гласове, чувал думите, но не разбирал нищо от казаното.
Това го притеснявало малко, понеже бил умник на умниците, бързо забравял притесненията си. По-важното било да дава съвети на другите, без значение за какво и дали ги искали, без значение дали го разбирали или не. Чувствал се призван, да учи другите и го вършел с удоволствие.
Един ден, докато умникът както винаги давал съвети на хората, за свое учудване забелязал, че един от хората го разбира. Нещо повече, когато онзи заговорил, умникът също разбрал казаното.
Случило се било чудо. Умникът срещнал друг умник и то не какъв да е, а също като него, умник на умниците.
Зарадвали се двамата умници, та чак се прегърнали. После тръгнали заедно да дават съвети на хората, без значение дали са ги искали.
Хората отново не ги разбирали, а те също не разбирали хората. Само че, това нямало значение. Чувствали се призвани, да учат хората и го вършели с удоволствие.
-Знаеш ли какво, приятелю?- рекъл една сутрин единият умник на другия .- Добре, че те срещнах! Хубаво е да зная, че на този свят има друг човек, който разбира за какво говоря, а и аз него! Да си призная, понякога изпитвах съмнения. Нали съм умник, един въпрос ме мъчеше открай време. Щом никой не ме разбира, дали пък случайно причината не е в мене. Не може всички хора на света, да са глупави, а само аз да съм умник. Добре, че те срещнах и съмнението ми се разсея!
-Изненадваш ме приятелю!- отвърнал другият умник.- Мислех, че си умен почти колкото мен, но вероятно съм се лъгал. Един истински умник, никога не изпитва съмнения, дали е прав. Никога!

Работодател на годината

Преди няколко дни минавам покрай Голямата чешма. Чешмата си е на мястото, както винаги, но има нещо, което ме учудва. Около нея е пълно с хора. Толкова много хора на това място не съм виждал от времето, когато празничните манифестации минаваха край чешмата.
Този път тълпата обаче определено не е на манифестация. На око преброявам около двеста човека, без преминаващите и сеирджиите. Групата е пъстра и ако не знаех за какво става въпрос, никога нямаше да се досетя.
Има около петнадесет човека в работно облекло. Пет или шест от тях редят плочки около чешмата, а другите ги гледат с нескрит интерес. Останалите хора са колоритна сбирка, а облеклото им варира от спортни екипи до официални костюми. Събрани са на групички и са заети с разговори за времето, за домашните неволи и за градските клюки. Някои от тях се подпират на гребла, метли или лопати, но повечето нямат инструменти.
Разбирам, че това е някоя от групите, които Общината спонсорира, имитирайки мерки за временна заетост. Групите са три, като едната е към Бюрото по труда.Не зная общо колко хора са в тези групи. Само едната от тях, която е към Общината набъбва в зимния сезон до 300 човека.
Не зная, коя от групите е на обекта. Когато се повдигнат въпроси, за ефективността на групите, Общината твърди, че шляещите са от групата на Бюрото по труда, а от там се кълнат в обратното.
В интерес на истината пет или шест човека от тълпата все пак работят. Трима въоръжени с лопати, гребват от огромен куп пръст, а след това внимателно пренасят загребаното с лопатата на около двадесет метра. Двама пък се опитват с греблата, да разбиват буците замръзнала глинеста почва.
Всъщност няма значение, дали работят или не. Хората не трябва да са там. Това е обект, за който Общината е платила на едната от фирмите, вземащи всички поръчки в града ни. На другата фирма, за да не се сърди, е даден по същото време друг обект в края на града.
Зная, че няма да получа отговор, какво е наложило да се извършват строителни работи през декември. Никой няма да каже и как отново точно тези две фирми са избрани, за да получат коледни подаръци. Само че, след като им се заплаща, осигуряването на безплатна работна ръка е поредното безобразие.
Всъщност това не се прави само в нашия град. Използването от фирми спечелили поръчки от общините на безплатна за тях работна ръка, под една или друга форма се практикува масово. Днес обаче темата е друга.
Като се съберат трите групи за временна заетост, с работещите в Общината и общинските фирми, излиза че Общината държи поне една трета от „пазара“ на работна ръка в града ни. Нищо чудно, че преди две седмици, кмета получи грамота и плакет от Министерството на труда и социалната политика и Агенцията по заетостта в категория „Община, разкрила най-много работни места и наела на тях безработни лица.
Излиза, че кметът ни е „Работодател на годината“, а в града ни всичко е розово. Дежурните лакеи и подмазвачи се надпреварват да честитят, но истината е много по-различна.
Безработицата в града ни расте и вече минава 20%. Дори сезонът в Боровец, не променя макар и временно тенденцията.
Това е официалната цифра. В нея не се включват трайно безработните, които вече са отпаднали от всякакъв отчет. Не се включват и работещите през сезона в Боровец, които в по-голямата си част са заети само четири месеца в годината. Тук не се включват и хората, които се водят на трудов договор, но реално не получават парите си с месеци и години.
За градче от по-малко от 30 000 души, което е на час път от София, този процент, показва че нещата са тотално сбъркани, но това не смущава ръководството на общината. Оправданията със световната криза са жалки и смешни, а моето мнение е, че това състояние се поддържа умишлено.
Общината като основен работодател, държи под контрол хората и срещу дребни трохички си осигурява лоялността им. По-голямата част от заетите по програми, са от ромски произход и списъците за това, кой да бъде включен не се правят в Общината. Списъците се правят от ромските босове в зависимост от това, дали гласуваш правилно. Същото е положението с другите работни места, където основно качество за наемане са връзките и послушанието.
Другата възможност за започване на работа е чрез Бюрото по труда, но това утопия. И двата пъти, когато съм бил безработен, съм си намерил сам работа, не чрез Бюрото, а въпреки него.
Какво да добавя още? Каквото и да е ще е излишно. Важни са грамотите, плакетите и аплодисментите на лакеите. Те се получават лесно и без усилия.
Виж за реална дейност срещу безработицата, са нужни усилия и то не малко. Създаването на условия за частен бизнес, също не е лесно. Не е като да храниш приятелски фирмички и да си прибираш комисионните. Не е като с данъците на бизнеса, да създаваш изкуствени и ненужни работни места за послушковци. Не е като с парите от данъците на бизнеса да финансираш губещи общински фирми, които пряко се конкурират с осигуряващите парите за тяхното съществуване. Не е, като да подариш на Ковачки стотици общински имоти, под формата на апортни вноски, срещу които той да тегли нови и нови кредити.
Освен това частния бизнес създава хора, на които не можеш да наредиш, как да гласуват. Не можеш и да запушиш устата им, за да не изричат горчивата истина. Не можеш, да ги контролираш. Те няма да ръкопляскат на плакети, грамоти и празни думи. Ще искат конкретни дела, а това изисква усилия.

За виното и истината

Имало едно време една бутилка вино. Бутилката била съвсем обикновена, а и виното в нея не било нищо особено.
Не било нито от най-старите вина, нито от най-добрата реколта, дори не било направено от някой известните майстори винари.
Обаче за разлика от другите бутилки вино, това вино имало късмет. Било отворено в точното време и място, за да бъде изпито от хора, които не били съвсем обикновени. За разлика от виното, хората които го пиели били все прочути и уважавани сред обществото.
-Наздраве!- рекъл единият от пиещите.- Във виното е истината!
-Няма ли някой ден, да кажеш нещо оригинално?- засмял се вторият и отпил от виното.
-Че защо?- отвърнал първият.- Хората вече са харесали тази фраза. Няма значение, дали е вярна или не. Ако кажа нещо ново, ще започнат, да мислят и да се съмняват. Съмнението и мисленето не е нужно, нито на тях, нито на мен.
-Така е!- съгласил се вторият.- Наистина във виното е истината!

Весела Коледа!

Весела Коледа, приятели!
Да сме живи и здрави, а за останалото имаме сили, да го променим. Можем, да го променим.



Къде е Коледния дух?

Доволното мъркане на Жълтото коте заглушаваше дори бумтенето на печката. От сутринта се беше настанило под украсената коледна елха и светлините ѝ обагряха козината му в невероятни ярки цветове.
Малката Ема обаче, не му обръщаше внимание. Седеше замислена и тъжна пред прозореца, тъжна и унила. Чувстваше, че нещо липсва, но не можеше, да се досети какво е.
Елхата беше на място. Украсата също, а светлините бяха в комбинация с редуващи се коледни мелодии. Само че, нещо липсваше...
-Сетих се!- извика Ема и стресна Котето. - Сетих се какво липсва! Коледният дух го няма. Не го виждам тук.
-Че как ще видиш дух?- промърмори Котето.- Духовете не се виждат. Пък и за какво ти е дух?
-Не разбираш!- разсърди се Ема.- Без Коледния дух, няма и Коледа, а аз си я искам. Цяла година съм била послушна и съм си заслужила Коледата!
Ема скочи бързо, облече якето, нахлузи ботушките и изскочи навън. Трябваше да намери Коледния дух и понеже нямаше идея къде да го търси, реши да попита възрастните. Възрастните знаеха всичко и имаха отговори на всеки въпрос. Нали затова бяха възрастни.
Първия човек, който Ема срещна, беше един търговец на играчки.
-Добър ден!- поздрави учтиво Ема. Извинете за безпокойството, но случайно да знаете, къде е Коледния Дух?
-Хо-хо-хо! - засмя се търговецът.- Ако аз не зная, кой друг? Разбира се, че зная! Ето един коледен дух специално за теб! Струва само десет лева, а гаранцията му е чак до другата коледа.
-Но, това не е Коледния Дух!- намръщи се Ема.- Това е просто кукла- играчка.
-Глупости! -рече търговецът.- Има си редовен сертификат за качество и е произведен в ЕС. Това не ти е от ментетата, които продава конкуренцията. Аз предлагам само оригинални Коледни духове! Хей, къде тръгна! Сега е момента, да си купиш Коледен дух. На промоция са, с 50% отстъпка. Ако размислиш, аз ще съм тук и след Коледа.
Ема продължи по улицата, търсейки друг възрастен човек, когото да попита. Стигна до площада на градчето и видя тълпа хора. Бяха наобиколили една лъскава голяма кола, пред която стоеше един усмихнат човек, който говореше, говореше и говореше...
-Добър ден!- промъкна се до него Ема. - Извинете, че Ви прекъсвам, но ми приличате на важен човек. Сигурно можете да ми отговорите на въпроса. Знаете ли къде мога да открия Коледния дух?
-О, аз мога всичко!- изпъчи се човекът.- Нали знаеш кой съм? Не??? Аз съм твоят народен представител. Родителите ти, за мен ли гласуваха? Не знаеш? Ами тогава им предай, че мисля постоянно за тях. На следващите избори, се надявам, да ме подкрепят.
-Аз питаш за Коледния дух?- смути се Ема.- Ако не знаете къде да го намеря, ще попитам друг.
-Разбира се, че зная! Няма смисъл да питаш други. Можеш да попаднеш на тези от опозицията, а те са лъжци и измамници. Само аз мога да ти кажа, къде да намериш Коледния дух! Само че,... Само че, не тази година. В политиката нещата не стават бързо. В нашата програма сме обещали Коледен Дух за всеки гражданин. Да, всеки гражданин ще има личен Коледен дух, в края на следващия мандат!
Политикът продължи да говори, но Ема не го слушаше вече. Тръгна отново по улиците, питайки човек след човек, къде да намери Коледния Дух.
Пита много хора. Някои я подминаваха мълчаливо, други свиваха безразлично рамене. Трети охотно и обясняваха, че Коледния дух е в празничните светлини, в песничките, в подаръците, в парите, в доброто хапване и пийване. Един и каза, че Коледния дух е още на Северния полюс, друг пък и съобщи под секрет, че терористи са го отвлекли и искат огромен откуп, трети твърдеше, че...
Ема се прибра в къщи по тъмно. Котето дремеше под елхата, а мъркането му вместо бумтенето на печката, следваше коледните мелодии.
-Измръзнала си! - разтревожи се то.- Така е, когато търсиш някакви духове, а не стоиш на топло. Поне намери ли го?
-Да!- усмихна се Ема.- Питах много хора, но без резултат. Да знаеш, че възрастните не знаят всичко. Всеки от тях знае само своите си неща и се опитва да нагоди света към тях. Добре, че на връщане срещнах една старица и тя ми каза, къде е Коледния дух.
-И къде е? Надявам се, не е някъде в тази стая, защото се плаша от всякакви духове.
-Глупчо!- погали го Ема.- Няма начин, да се плашиш от Коледния дух. Няма начин, да се плашиш от нещо, което е в теб. Защото Коледния Дух е тук! И тук!
Ема докосна първо сърцето си, а след това сърцето на Котето. Усмихна се и стаята засия.
Не бяха светлините на елхата. Не беше и печката. Беше Коледният дух.
Всичко вече беше наред и Коледа можеше да идва.

Скъпи Дядо Коледа

Скъпи Дядо Коледа,
Тази година отново ти пиша в последния момент. Мислех, да го направя още през юни или през юли, но все отлагах. Както правя за всичко в живота си, все си казвам, че имам много време и накрая изпускам всички срокове.
Скъпи Дядо Коледа!
Как си? Как са джуджетата, Снежанка и елените?
Сигурно рядко в някое писмо, те питат за това? Хората пишат на теб, а мислят за себе си. Искат подаръци, подаръци и подаръци. Искат, искат и искат.
Не се интересуват, какво ти струва това. Не се интересуват, дали това, което искат е реално и възможно. Свикнали са, да те приемат, като някой от онези герои от комиксите и филмите. Не могат, да си представят, че можеш да боледуваш, да страдаш или да си тъжен.
Супергероите, нямат право на това! Супергероите са винаги там, където трябва и вършат това, което трябва!
Супергероите са супер, нищо че са измислени или пък точно заради това. Измислени са, защото хората се нуждаят от точно такива измислици. Нуждаят се от неща, които винаги са или черни или бели. Неща, които винаги са само добри или само лоши. Това им дава сигурност, в един свят, където дори крайностите се преплитат.
Скъпи Дядо Коледа!
Зная, че и ти си измислен. Зная, но въпреки това ти пиша. Няма начин, да не го направя и сигурно ще го правя отново и отново. Зная, че си измислен, но ти си една от най-чудните измислици на хората. Ти си чудо, а чудесата най-често се случват по Коледа.
Скъпи Дядо Коледа!
Чудех се дълго, какво да си поискам. Не искам подаръци! Поне не от тези, които се оставяш под елхата. Само че, има много начини, да направиш на някого подарък, а ти ги можеш всички.
Първо мислех, да те помоля....
Обаче се отказах.
После реших, да поискам....
Само че, размислих и отново се отказах.
Измислих още много неща, които да ти поискам, но като размислих всички ми се сториха дребни и незначителни.
Скъпи Дядо Коледа!
Сигурно няма да прочетеш това писмо до края. Зная, че дори да си супергерой, пак не можеш да се справиш с милиардите писма, които получаваш. Зная, че не можеш, да задоволиш всички искания за подаръци и очакванията на хората по цялата Земя. Зная, че колкото и да се стараеш, все някого ще пропуснеш, дори да е бил послушен през цялата година.
Затова скъпи Дядо Коледа, не моля само за едно. Бъди такъв, какъвто си! Продължавай да бъдеш една от най-чудните измислици на хората!
Направи така, че и тази Коледа да се случат чудеса! Може да не са големи чудеса, може да не са ярки, като коледните светлини, но нека има чудо за всеки човек! Защото хората могат без подаръци, но без чудеса, не.

Усмивките

Навън се чу ръмженето на двигателя на кола и Жълтото коте се сепна. Отвори очи, прозя се, протегна се и с два скока прекоси стаята. Отърка се мъркайки в краката на Ема, но тя не му обърна внимание. Гледаше навън с носле залепено на прозореца и тихо броеше нещо.
-Една... Две.... Три, четири.... Ох! Една....
Котето се отърка отново в краката ѝ, а след това скочи пъргаво на перваза и също се загледа през прозореца.
Навън денят отминаваше и опитвайки се да изпреварят настъпващата тъмнина, десетки хора бързаха към домовете си.
Беше валяло цял ден. От сумрачното небе се сипеше сняг, който затрупваше всичко. Лепеше се по рамената и гърбовете на уморените хора, опитвайки се, да ги превърне в снежни човеци.
-Не е хубаво да се сърдиш толкова дълго! - каза Жълтото коте.- Признавам си, че разлях млякото сутринта, но пък облизах всичкото.
-Не се сърдя!- отвърна Ема.- Една.... Две... Ох, не!
-Тогава защо стоиш цял ден на прозореца? Няма нищо интересно навън. Само студ и сняг. А снежинките не можеш да преброиш. Опитвало съм и зная.
-Не броя снежинките.- отвърна Ема и го погали.- Една... Оооо....
-Какво броиш тогава? Колите? Дърветата? Хората? Досега да ги бях преброило хиляда пъти. Лъжеш ме, както ме лъжеш, че не ми се сърдиш!
-Не, не се сърдя!- отвърна Ема. - Просто наистина съм заета. Сутринта ми хрумна, да ги преброя. Навън беше толкова красиво. Толкова бяло беше, а сякаш никой не го забелязваше. Хората бързаха, все едно утре е края на света. Затова реших да ги преброя, но е трудно. Малко са, трудно се забелязват, а и изчезват бързо.
-Добре де!- ядоса се Жълтото коте.- Няма ли най-после да ми кажеш какво броиш?
-Броя усмивките.- отвърна Ема.- Броя усмивките на хората.
-Усмивките ли?- промърмори котето и се загледа в хората отвън. -Това е по-трудно, отколкото да преброиш снежинките. Може би тъмнината ми пречи, но не виждам нито една.
-Нито една ли?- усмихна му се Ема и го погали.
-Е, май виждам една усмивка.- усмихна се и котето. - Една...
-Две....- допълни Ема.
-Три... Четири, пет....Ох, вече нищо не виждам.
-И аз, но ще продължим утре, нали?
-Разбира се!- отвърна котето и се прозя. - Утре ще преброим усмивките. Ще ги преброим със сигурност. Утре на светло.
Жълтото коте се прозя отново, скочи от перваза, отърка се в краката на Ема и се намести на любимото си място пред печката. Затвори очи и замърка. Мъркаше и се усмихваше.
-Една... - преброи Ема.
-Две.... - продължи котето. - Утре ще ги преброим всичките. Утре....

Името и парите

В едно царство, преди много години в две съседни къщи, в един и същи миг, се родили два момчета.
Бащата на едното от тях бил майстор ковач, а бащата на другото момче, търговец на жито. Семействата не били богати, но не били и бедни. Имали достатъчно, за да осигурят на двете момчета, щастливо детство, отлично образование и добър старт в живота.
Двете момчета играли заедно, учили заедно и дори белите правели заедно, но когато пораснали, пътищата им се разделили. Първото се захванало да помага на баща си в ковачницата, а второто усвоявало тънкостите на търговията в семейния магазин.
Всеки от родителите се стараел да научи сина си на всичко, което знаел и да го научи на своята философия за живота.
-Помни, сине! За човек най-важно е името! - учел сина си ковачът.- Създадеш ли си име на майстор и пазиш ли го, след това ще дойде и щастието, и славата и парите!
-Помни, сине! За човек най-важното са парите! - учел сина си търговецът.- Натрупаш ли достатъчно от тях, умножаваш ли ги всеки ден, след тях ще дойде и щастието, и славата и доброто ти име!
Двамата младежи усвоили бързо уроците на бащите си. Започнали свой живот, трудели се от сутрин до мрак, създали семейства, имали деца и внуци. Смеели се често, а понякога плачели. Били щастливи, но и страдали, а един ден...
Един ден живота им приключил. Починали в един и същи ден, в един и същи миг, както ѝ се родили.
Отишли на небето и докато чакали, да им дойде реда пред портите на Свети Петър, се заговорили.
-Приятелю, помниш ли какво ни учеха бащите ни? - рекъл единият.- Тогава всичко ми се струваше ясно, но сега се чудя. Как мислиш, кое е по-важно? Името или парите?
-Приятелю!- усмихнал се тъжно другият.-И аз съм се питал много пъти. Само че, нима това днес има някакво значение?

48 години

Ако някой ви каже, че е хубаво да си на 48 години, не му вярвайте. Разбира се, това е малко по-хубаво, отколкото да сте на 49 или 50 години, а няма сравнение с това, да сте на 64 години.



Не е хубаво да сте на 48 години. Съвсем не е като да сте на 18, 23 или дори 30. По-зле е и от това, да сте на 40 години и не се залъгвам.
Казват често, че човек е на толкова години, на колкото се чувства и наистина е така. Аз се чувствам на 48 и няма какво да направя по въпроса.
Днес трябва да ми е празник, но не съм в празнично настроение. Настроен съм за самоанализи и равносметки, но тръгна ли, се пълни само графата с минусчетата.


Годината беше лоша и не се лъжа, че следващата ще е по-добра. Не искам дори да гадая, каква ще е. Зная само, че каквато и да е, ще си е моята поредна година. Справил съм се и с по-лоши, имал съм и по-добри и ще имам. Цифрите са само начин да отброим времето, но то не се измерва с години, а с мигове. Миговете са важни, а все още имам достатъчно хубави мигове, за да се усмихвам.
Все още имам достатъчно добри мигове, за да се превърнат в приказка, разказана тук или пък изживяна, но хубава приказка.
Чудех се, дали да пиша тези редове, но реших, че си струва. Струва си, не за друго, а за да ви благодаря.
Благодаря, че ви има, приятели!

Планетата на пътешествениците

Системата за охлаждане на товарния отсек не работеше и нямаше шанс, да я оправи сам. Застраховката нямаше да покрие загубите, а Компанията не търпеше загуби. Налагаше се да спре на първата населена планета, а после да се надява, че стария двигател на кораба, щеше да компенсира закъснението.
Намираше се по средата на нищото , но ден два имаше малка планета, която според последните данни беше населена. Данните бяха от преди стотина години, когато за последен път, кораб на Компанията я беше посетил, но нямаше избор. Планетата би трябвало да има прилична атмосфера, хора и вероятно материали за отстраняване на повредата.
Името на планетата го разсмя, но беше срещал и по-странни. За пионерите пътуването до тази дупка очевидно е било доста вълнуващо приключение, за да я нарекат Планетата на пътешествениците.
Кацна без проблеми. Космодрумът беше празен с изключение на една ръждясала развалина близо до контролната кула и никой не го посрещна. Ефирът беше толкова тих, че ако не виждаше шляещите се наоколо хора, би се обзаложил, че планетата е необитаема.
Излезе, огледа се и се намръщи на едва доловимата миризма на застояло във въздуха. Ако тук някога наистина е имало пътешественици, това очевидно е било в далечното минало. Дано поне имаха необходимите за ремонта неща, защото част от товара вече намирисваше.
Тръгна към кулата, но преди да стигне до нея смени посоката. Личеше, че никой не беше стъпвал скоро там. Насочи се към група хора в далечината, надявайки се да има някой, който поне да го упъти.
Не му обърнаха внимание, дори когато се покашля силно. Спореха за нещо и макар, че разбираше думите им, смисълът на спора му се губеше. После в един миг погледите им се спряха на неговата особа и спора заглъхна.
-Здравейте! Имам нужда от помощ! - рече той.- Имам нужда...
-Всички имаме нужда от нещо!- прекъсна то най-едрият от групата. - Идвате точно навреме. Имаме спор, който продължава с години, без да можем да го разрешим. Нали не сте тукашен? Нуждаем се точно от такъв арбитър, вече никой не помни, кога за последно тек е кацал кораб. Нали ще ни помогнете?
-Не зная. Аз самия имам нужда от помощ. Трябват ми резервни части и вероятно квалифициран механик.
-Механици нямаме, но за частите няма проблеми. Имаме преобразувател на материя, който още работи отлично. Ще ви направи новите части за няколко минути. А сега към нашия въпрос. С какво е най-добре да се тръгне на пътешествие?
-Не разбирам въпроса? Освен това тази планета се нарича Планетата на пътешествениците„ Би трябвало да знаете всичко за пътешествията по-добре от мен. Щом планетата се нарича така, сигурно всички тук са пътешественици?
-О, да! Забравих, че не сте тукашен. Когато предците ни пристигнали тук, космическите пътувания са били още нещо необикновено, опасно и трудно. Пътували около сто години и когато пристигнали, не бил останал жив, нито един от тези, които тръгнали. Всички на кораби били родени на него. Били радостни и горди, с пътешествието, което осъществили и вярвали, че то е само началото на поредица от пътешествия.
Представяли се бъдещето, като едно продължаващо вечно пътешествие между звездите. Планетата не била нищо особено и мислели, че тя ще е просто временна спирка, преди следващото пътешествие.
Само че, не се получило точно така. Настанили се уж за кратко, но все отлагали следващото пътуване. Старите разказвали на младите за пътешествието и заедно кроели планове за ново. Правели планове, но винаги намирали причини, да отложат тръгването. Нещо повече, в цялата история на планетата, няма нито един човек, който да я е напуснал.
-Нито един?
-Да! Преди години тук е имало психолози, които твърдели, че постоянното говорене за пътешествия е просто начин, да скрием страха си от тях. Казвали, че дори името на планетата ни, е просто част от нашата фобия към пътуванията. Може би са били прави, защото не само никой от нас не е напускал планетата, а дори нея не познаваме добре. Не знаем дори какво има зад онези високи планини на хоризонта.
-Не мога да повярвам! Та планините се стига може би за час! Никой ли не го е правил?
-Всъщност един човек е бил там. Моят дядо един ден просто тръгнал. Не правил планове и подготовка, не проучвал маршрути. Просто тръгнал. Върнал се още същия ден. Стигнал до планините, но не видял нищо, което да си струвало, да продължи. Казал, че пътешествията били скучно, уморително и безсмислено нещо. Навсякъде света бил един и същ.
-Хм! Интересно е, но ще ви прекъсна. В Компанията не се интересуват от история и психология. Искат си доставките в срок и не прощават закъсненията.
-Извинявайте! Сега ще ви отведем до преобразувателя. Само ни отговорете на няколко въпроса. Наистина ли там горе има милиарди светове, като нашия?
-Дори и повече от милиарди.
-Наистина ли тези светове се движат в пространството един спрямо друг?
-Да!
-Нашита планета също ли се движи спрямо другите?
-Разбира се! Може да се уверите и денем и нощем в това, ако погледнете към небето.
-Значи нашата планета пътува, а ние които сме тук също? Пътуваме в безкрайната Вселена, дори когато не правим и крачка?
-Формално погледнато е така, но...
-О! Знаехме това! Бяхме сигурни! Всичко си идва на мястото. Планетата на пътешествениците пътува и ще пътува винаги, защото е част от най-голямото пътешествие, което може да съществува. Пътуваме! Пътуваме!
-Хей, хора! Психолозите не са били прави! Ние пътуваме! Ние сме пътешественици! Ние пътуваме!

Приключение

В една далечно царство, преди много, много време, живеела една Принцеса.
Принцесата била красива, умна, а и царството ѝ си го бивало, затова, когато пораснала и дошло време, да си намери принц, пристигнали кандидати от цял свят.
Родителите на Принцесата, както е редно организирали трудна надпревара с много изпитания за кандидатите за ръката на дъщеря им. Принцовете се борили със страшни змейове, решавали завързани ребуси, носели жива вода и пера от Жар Птица. Състезавали се помежду си в сръчност, ловкост и сила, но нито един от тях не изпъкнал над останалите. Тези изпитания били от хиляди години и нямало нито един принц, който да не бил обучен и подготвен за тях.
Изминала една година, но никой не бил спечелил ръката на Принцесата. Принцовете се уморили, отегчили и започнали да мърморят. По света имало хиляди други принцеси, родителите на които с радост щели да ги приемат за зетьове.
-Трябва да измислим ново изпитание!- рекъл Царят един ден след вечеря.- Трябва и то скоро!
-Трябва, ама вече се изчерпах!- отвърнала Царицата.- Защо не натовариш някой от съветниците си с това. Плащаш им прекалено много, а нищо не вършат.
-Не мога да оставя съдбата на дъщеря ни в ръцете на някой друг!- троснал се Царят.- Ще мислим още и все ще измислим начин, по който да решим кой е най-достоен за ръката на дъщеря ни.
-А защо не оставите Принцесата сама да реши? - обадил се Шутът.- Нека тя реши на кого да даде сърцето си, пък ръката ѝ после лесно ще допълни избора.
-Може и да си прав.- засмял се Царят.- Трябваше да сторим това още в началото, но нали трябва да спазваме пустите традиции. Само че, дори в този случай, трябва да има някакво изпитание. Иначе ще ми се смеят другите царе.
-Нека аз ги подложа на изпитание!- усмихнала се Принцесата.- Мисля, че съм измислила идеалното изпитание, което ще открои най-достойния от принцовете.
На другия ден, събрали принцовете и Принцесата им съобщила условието на последното и решаващо изпитание:
-Аз съм прекарала целия си живот в този замък. - казала им тя.- Не съм видяла много извън стените му, но съм слушала и чела много за чудесата и приключенията, които има по света. На този от вас, който ми предложи най-вълнуващото приключение на света, на него ще дам сърцето и ръката си!
Принцовете се зарадвали, защото това изпитание изглеждало лесно. Всеки от тях бил преживял хиляди приключения, кое от кое по-вълнуващи. Нямало начин да не впечатли Принцесата с което ѝ да е от тях. Просто трябвало да подбере най-вълнуващото приключение. Не спали цяла нощ и на другия ден всеки от тях бил избрал най-вълнуващото приключение на света. Според него...
Принцовете, които предложили борба със змей, диви зверове, морски чудовища и зли магьосници, бързо били декласирани или се отказали сами. Останалите излизали по реда си и предлагали на Принцесата, да изживее с тях най-вълнуващото приключение.
- Принцесо, ще сгреши всеки, който предложи само едно приключение. - казал един Принц.- Светът наистина е пълен с невероятни приключения и трябва да се видят и изживеят всички. Имам най-бързите коне на света. Нека ги яхнем и се понесем по-бързо от вятъра. В скоростта са най-вълнуващите приключения.
- Да, скоростта само по себе си е приключение, но не е достатъчна.- оспорил го друг Принц. - С моите кораби към скоростта ще добавим и необятността на морската шир. Тръгнете с мен, Принцесо.
-Елате с мен, Принцесо! Опитомил съм два змея. Ще полетим на гърбовете им и към скоростта и необятните хоризонти, ще добавим и свободата.
-Принцесо, не зная кое е най-вълнуващото приключение.- рекъл последният Принц. - Може би за всеки човек, то е различно, но аз ще предложа това, което е най-вълнуващото за мен. То е да съм до вас до края на живота ни. Да държа ръката ви, да гледаме заедно изгревите и залезите. Да се радваме и да скърбим заедно и сърцата ни да бият, като едно.
Принцесата не мислила дълго. Избрала последния Принц.
После имало сватба и три седмици всички яли, пили и се веселили, а после живели дълго и щастливо.
-Не разбирам!- промърморил една вечер Царят.- В изборът няма никаква логика. Какво приключение има тук?
-Няма!- засмяла се Царицата.- В тези неща няма логика. Иначе не бих избрала теб навремето!

Парадокс

Понякога, особено когато ми е много натоварено и нямам време за нищо, умът ми внезапно, сякаш напук се задълбава в странични неща. Рови се в неща, които не са важни в момента, търси логика там където я няма. Търси и намира парадокси, задава въпроси и иска отговори, без да се съобразява, дали ме интересуват.
Тази седмица отново съм в такъв период. Този път задачата е тривиална. Отказал съм се отдавна да търся отговори на тези въпроси, защото няма надежда да получа отговор.
Какъв е смисъла на човешкото съществуване? Какъв е смисъла от моето съществуване?
Парадоксът е, че такъв няма. Съществуването човека и поведението му са огромен парадокс.
Повечето от нас по едно или друго време, са търсили отговора, но не са го намерили. Такъв няма, но никой не го признава открито. Вместо правим планове, гоним цели и задачи, измисляме си мечти и надежди, които да заместят отговорите. Някои вярват, че смисълът е да са полезни на близките си. Други вярват, че смисълът е да са полезни на всички хора в света. Трети заместват вярата си с религия, защото там отговорите не се опират на фактите, а на догмите.
Може би причината, мислите ми да се насочат в тази посока е свързана с религията. Наскоро препоръчах:


Разказите там се приемат, като критика на религията, но всъщност съдържанието е много по-обобщаващо. Покрай критиката на религията, Марк Твен прави саркастичен анализ на човека, претенциите му за висше същество и реалните му дела и действия.
Това е много точен портрет на съществото наричащо се Разумен човек, поведението му и безсмислието на съществуването му.
Човечеството е съвсем незначителна частица от Вселената, но много хора и днес вярват, че Слънцето изгрява единствено заради тях, а Светът се върти около собствената им персона.
Наричаме се разумни, а разумът е от нещата, които най-малко ценим. Служим си с него по най-примитивен начин, за осигуряване на собственото си съществуване, продължаването на рода и го храним с дребни и безсмислени удоволствия. Нима това е смисъла?
Какво е направило човечеството, за да оправдае съществуването си извън рамките на собствения си вид?
След дълъг размисъл успях все пак да намеря нещо. Едно единствено нещо, което не би се случило, ако хората не съществуваха. Само едно:
Единственото нещо, което хората са направили и правят от както съществуват и е оставило следа, е унищожаването на собствената си планета.
Правим го упорито и целенасочено, като влагаме целия си разум и енергия в тази мисия.
Не е радостно, нали? Надявам се, да намеря друг отговор. Някой ден, когато не съм толкова уморен и изпълнен с песимизъм. Някой ден, когато не виждам в собственото си безсмислено съществуване най-големия парадокс на света.
Някой ден...

Коледно

Вчера си поиграх и сложих малко коледна украса тук. Не е много, но пък е повече от други години. Сложих таймер за оставащото време до Коледа, малко цвят в хедъра и снежинки.
Зная, че още е твърде рано, но ми се иска времето вече да е минало. Иска ми се, Коледа да е утре, не за друго, а за да съм оставил тази година зад гърба си. Нужни са ми тези дни, хем спокойни, хем с приповдигнато настроение.
Зная, че по Коледа не стават чудеса, но нека дойде, пък може тази година да бъде изключение.
Нужно ми е чудо, защото обикновени тъжни неща си имам всеки ден. Нужна ми е малко надежда, че утрешния ден ще бъде по-добър. Надежда, че хората са и ще бъдат по-добри от днес.
Чакам Коледа и си я искам!