Хората и котките

Дойде време хората да си тръгнат от Рая. Изгонени, те трябваше да се скитат по цялата земя, но това не ги натъжаваше. Никога не бяха напускали райските граници и още не подозираха какво ги очаква. Знаеха, че вече нищо няма да получат наготово, но в този миг не мислеха за това. Радваха, че ще опознаят нови места и сами ще решават съдбата си. Чертаеха планове, кои земи ще обиколят и кои забележителности не трябва да пропускат.
Мъжът обясняваше уверено на жената, че в Сахара климатът е най-подходящ за отглеждане на бъдещите им деца, а тя упорито държеше, че на Южният полюс е по-топло.
Докато спореха, не забелязаха кога Кучето се беше приближило до тях.
– Извинете, но имам една молба! – смутено ги прекъсна то. – Бихте ли ме взели със себе си?
– Защо искаш това? – попита Мъжа. – Теб нали не те изгониха, а тук си имаш всичко.
– Не са ме изгонили, но не ми се остава тук. Ще ми липсвате! – изчерви се Кучето. – Свикнало съм с вас и ви обичам. Освен това, мога да ви бъда полезно. Мога да ви пазя, да ви помагам за прехраната и да си играя с вас.
– Добре! – съгласи се Мъжът. – Щом ще си полезно, те взимаме!
– А, не така! – възрази Жената. – Нали се разбрахме, че всички решения ще взимаме заедно? Аз предлагам да го вземем, но само при условие, че се подчинява на всяка наша заповед. Съгласно ли си? Добре! Тогава идваш с нас!
След Кучето се приближи Конят и също помоли да го вземат с тях.
– Мога да ви бъда много полезен! Мога да ви нося по цял ден, а и не ям много.
– Ще те вземем!- му отговори Мъжът. – Ще те вземем, но само ако обещаеш, че ще ни се подчиняваш безусловно! Нали така, скъпа?
След Коня със същата молба към хората се обърна и Кравата. Обеща да дава всичкото си мляко и да се подчинява на заповедите им. Хората се съгласиха, а взеха още и Кокошката, която им обеща яйцата си. След кратък размисъл, поканиха и Свинята без да ѝ казват защо.
Групата се строи в редица и се приготви да напусне завинаги Рая. Хората бяха доволни от новите си другари, всеки от които щеше да им бъде от полза.
– Мисля, че вече е време да тръгваме. Напред! – даде команда Мъжът.
– Пак го направи! – възмути се Жената. – Нали си обещахме всичко да правим заедно. Напред!
В този миг от храстите се показа Котката. Вдигна опашка и гальовно се отърка в краката на Жената.
– Ох, какво сладурче! – възкликна Жената. – Взимаме те с нас!
– Няма да стане! – заинати се Мъжът. – От нея няма да имаме никакво полза!
– Но, скъпи! Отново взимаш решения сам! Може да нямаме полза от Котката, но тя ще обещае да ни слуша винаги. Все ще се намери някаква полза от нея. Нали обещаваш, че ще слушаш, сладурче?
– Не, обещавам! – наежи се Котката. – Мога само да ви обещая, че ако ме вземете с вас, ще ви позволя да ме обичате.
– Какво нахалство!  – възкликна Мъжът, но Котката се отърка гальовно в крака му и той млъкна.
– Май вече не съм сигурна, дали да я вземем – замисли се Жената, но Котката скочи в скута ѝ, сви се на кълбо и замърка.
– Добре, де! Взимаме те! – взеха решението заедно Мъжът и Жената.
После колоната потегли към границите на Рая. Вървяха към новия си живот, без да се обръщат назад.
От тогава котките в домовете не вършат никаква работа. Не помагат и не се подчиняват. Знаят, че не са се спазарили за това. Обеща ли са само, да позволяват на хората да ги обичат.

Облачно време

Един ден Таралежът се разхождал в гората и се любувал на хубавото време. Било в средата на зимата, но слънцето припичало, сякаш пролетта вече била дошла. Събудени от топлината навред горските животни излизали от топлите си дупки, а птиците пеели и пеели.
Денят бил толкова хубав, че Таралежът не искал никога да завършва. Обикалял пътека след пътека и поляна след поляна, докато срещу него изскочил Заекът.
За разлика от всички наоколо, Заекът изглеждал в лошо настроение. Погледът му бил унил, а козината настръхнала, все едно не топло слънце греело на небето, а снежна буря вилнеела в гората.
-Хей! - възкликнал Таралежът.- Какво ти става Зайо? Каквито и грижи да имаш, опусни се и се порадвай на топлото слънчево време.
-Слънчево ли?- възкликнал Заекът.- Къде видя това слънце бе, Ежко? Това е най-студеният и облачен ден, от началото на годината.
-Ама слънчево е, Зайо!
-Облачно и студено е!
Таралежът се стреснал, но решил, че няма да остави лесно Заекът да му развали настроението.
-Бъркаш, Зайо! Не не си прав! Погледни настроението на животните в гората. Погледни небето и слънцето, което блести, сякаш вече е пролет. Ще се убедиш, че днес е най-хубавият слънчев и топъл ден за цялата зима.
-Не искам да гледам небето! - отсякъл Заекът.- Не ми трябва да го гледам, за да установя, че е облачно и студено. Виж другите животни ги видях, но не виждам да са в добро настроение. Няма причина да са в добро настроение в днешния облачен ден.
-Погледни Лисицата, Зайо! Цялата сияе от щастие, а кожухчето и блести на слънцето, сякаш е златно.
-Хм! Аз не виждам злато в кожухчето ѝ! Виждам, че е оцапано с кръвта на мишлетата, които изяде тази нощ. По-добре ти погледни Мишката и я попитай, дали днес е слънчев ден за нея.
-Не, това е различно! Погледни Невестулката, Зайо. Припича се на слънце и е толкова щастлива!
-Не ме интересува Невестулката! По-добре ти виж, Къртицата. Сутринта Невестулката я е е изгонила от дупката ѝ. Остават няколко часа до залеза, а тя няма дом. Нима наистина твърдиш, че това е слънчев ден за Къртицата? Казвам ти, че днес е облачен и мразовит ден и е така.
Таралежът се огледал за друг пример. Видял Свраката, която била кацнала на върха на едно дърво и се сетил, че вчера тя била изпразнила зимния склад на Катеричката.
Видял Вълка дремещ на припек и се сетил, че преди два дни бил изял малкото на Сърната.
Картината се променила и накъдето и да погледнел, вече не виждал слънчевите лъчи. Вдигнал глава към небето, но там вместо слънцето, се сбирали тъмни облаци.
-Прав си, Зайо!- въздъхнал Таралежът.- Днес е облачен ден и толкова студено не ми е било тази зима. Прав си, че е облачно, но си мисля за друго. Мисля се, дали пролетта, ако някога дойде, ще разпръсне тези облаци. Мисля си, дали ако отворим очите си за цялата мъка в гората, слънцето утре ще изгрее отново. Мисля си....

Кръстопът на световете

Планетата не беше от най-красивите, но беше идеална за междинна или ремонтна база. Цяло чудо беше, че никой от преминаващите през звездната система кораби, не и беше обърнал внимание.
Размерите и бяха малко по-малки от тези на Земята и дори имаше рядка атмосфера. Беше прекалено близо до централната звезда, но тя от милиарди години загиваше и лъчите и не изгаряха, а оцветяваха планетата в призрачна червена светлина. Това ми могла да бъде изнервящо при по-продължителен престой, но когато излезе навън гледката, стопли сърцето му и му напомни за един залез в пустинята на родната Земя.
Пейзажът наистина приличаше на пустиня, макар в образците от скалите да имаше достатъчно вода, за да предположи, че някога и тук е имало океани, морета и реки.
Беше приземил корабът сред широка равнина, в която погледът не срещаше нищо чак до високите скалисти планини на хоризонта. Пристъпи внимателно на скалистата повърхност и с досада се опита да разпръсне облаците прах, които го обгърнаха от всички страни. Помисли се, че може би планетата не беше толкова добра. Ако в в рядката атмосфера възникнеха някакви колебания, прахът би закрил всичко за месеци наред.
Облаците прах вдигнати от стъпките му се разпръсваха, но това което го видя, го притесни сериозно. По равното поле от хоризонта се носеше огромен облак прах, който поглъщаше всичко по пътя си. Облакът се приближаваше толкова бързо, че нямаше никакъв шанс, да стигне до кораба. Единственото, което можеше да направи, беше да се надява, че поне уредите на скафандъра, ще работят безотказно.
Притисна се към земята, но това което се случи, го завари неподготвен.
-Пайсееее! Пайсе бе, ти викам!
Гласът прокънтя в слушалките, а след сред праха различи стадо от непознати животни. Приличаха на коне, но козината им беше дълга, и се влачеше по земята, скривайки краката им.
Стадото го достигна, но не спря и хиляди копита замачкаха тялото му, със сила, от която скафандъра не предпазваше. Запремята се през глава и реши, че това ще е краят му, а след миг силен удар угаси светлините.
Когато се свести, наоколо нямаше нищо. Прахът беше изчезнал, а по земята не личаха никакви следи. Скафандърът беше здрав и толкова чист, колкото не си спомняше, да е бил и като нов. Само болките по цялото тяло, му подсказваха, че може би, не всичко е било фантазия.
-Пайсееее! Пайсеее беидиотино! Що си посредместотооооо?
Този път не беше облак и коне, а огромна водна стена, която го погълна за миг. Стовари се отгоре му и го смачка, а водата нахлу в скафандъра. Дробовете му крещяха от болката, а времето спря и секундите се превърнаха в часове. Молеше се, всичко да свърши и тогава ги видя и болката изчезна.
Видя китовете, които плуваха над него с бавни тласъци на опашките. Знаеше, че няма начин, да са тук. Нямаше начин това да бяха същите китове, филмите за които беше гледал стотици пъти. Очите му трескаво търсеха някаква измама, но всяка подробност беше на мястото си.
Тогава скафандърът изпука, водата изгони и последните мехурчета въздух от него и светлината угасна.
Свести се от болката в гърдите. Водата я нямаше, а устните му бяха пресъхнали и напукани. Скафандърът обаче беше сух, както и червената пустиня наоколо.
-Амчи аз говоря си, амчи неслуша! Амчи аз викам пайсеее ама ти стои посредместото. Несе праи така!
Гласът беше на същество, което приличаше на таралеж с рога, качен на кокили. Всъщност не приличаше на нищо познато и сигурно беше част от бълнуването му.
-Ати верно несе праиш. Идиот си си!
-Чакай! Зная, че не съществуваш, но в момента не ме интересува това. Кажи ми какво е това място. От къде дойдоха и къде отидоха всички.
-Чи то лесно е! Туй кръст на път. Едните идват си. Аз пайсее викам. И минават презместото.
-Момент! Ако съм разбрал това е кръстопът, а ти регулираш движението?
-Кръст на път точно! А службата гадна, амчи съм се хванал и викам пайсеее.
-Добре, май разбрах всичко. Само ми кажи откъде идват всички.
-Амчи отсам идват и натам отиват! Нявга идват и оттам и отиват насам.
Загледа се в посоките, в които сочеше съществото, но не се досети веднага.
-Искаш да кажеш.... Искаш да кажеш, че и конете и китовете са дошли от една звезда, преминали са от тук и са отишли на друга звезда?
-Амчи аз си говоря така отвреме за ден-два цели. Но не са звездици това, а това светове са! Туй кръст на път и преминава кой трябва. Аз пайсее вика и те презместото минават. И време дойде да вика пак пайсее. Идва щото презместото други да минат.
-Добре! Тръгвам си. Тръгвам си, но искам да те питам за последно. Не може ли и аз да отида някъде?
-Ти дошъл оттам. Може значи отива натам. Време има. Аз сега вика пайсее и ти отива натам.
-Накъде ще отида?
-Амчи идиот си! Ти отива някъде, а не аз. Аз само вика пайсее и правя път. Туй кръст на път. Сега викам пайсее и ти отива. В свят отива, който хареса и ти иска. Тръгва сега! Пайсееее!

В рамките на закона

Всичко е в рамките на закона....
Напоследък май прекалено често чувам тези думи. Чувам ги под пот и над път, изречени от министри, народни представители, контролни органи, полицаи, прокурори, съдии и дори едни такива съвсем обикновени граждани, на които от сто километра личи, че работата им не е чиста.
Що е закон зная и съм свикнал да го спазвам, без значение дали ми харесва. Зная, че законът има граници, зад които не е разрешено да се пристъпва. Не можеш да застанеш на границата и едната ти половинка да е отвъд, а другата вътре. Дори пръста си да покажеш, си нарушител и това е.
Да, но тия рамки на закона, са ми малко неясни. Защото ако говорим за картини например, рамките са това, което ги държи изпънати и подчертава красотата им. Ако говорим за врати и прозорци например, рамките определят докъде са границите, зад които започват стените.
За рамките на закона обаче съм тотално объркан. Затова се опитах да събере случаите, когато се използва израза с надежда, че ще си изясня картинката.
В рамките на закона бившият премиер, „нахрани“ фирмата на бъдещата си жена, с договори за фиктивна работа.
В рамките на закона Доган се оказа, най-добрият и най-скъпо платения специалист по водите в България. В рамките на закона, всеки дръзнал да се приближи до него, може да бъде линчуван, но обратното вече не е в тези рамки.
В рамките на закона, на по-предишния премиер беше върната като бащиния цяла България. Всъщност не цяла, а само половината, защото другата, той не беше пожелал. В рамките на закона, години наред той сечеше незаконно горите в Рила, защото трябвало да храни голямо домочадие.
В рамките на закона, всеки десети гражданин на България се подслушва.
В рамките на закона вътрешният министър раздава присъди на пресконференции, а висши съдии и прокурори въртят семеен бизнес и перат пари.
В рамките на закона, сегашният премиер с една дума разрешава или забранява, дали да се приложи закона и пак в рамките на закона, любителското футболно тимче, в което играе, лети с правителствения самолет.
В рамките на закона, като „обикновени граждани“, председателят на парламента и вътрешният министър, протестират против създадените от тях закони в интерес на приятелски инвеститори.
В рамките на закона, преди пет години коритото на река Искър в града ни, беше варварски изгребано, под формулировката за почистване. В края на миналата година, съдът постанови, че извършеното не е било в рамките на закона, но от това решение не последва нищо.
В рамките на закона общината ни ще строи сметище, почти в рамките на града. Всички знаят, че причината, да се избере тази площадка, е да се прикрият следите на фирма, добивала незаконно там строителни материали и запълнила след това също незаконно дупките с отпадъци.
Всички знаят, че експертизата за екологичната оценка е фалшива, а изследванията необходими за нея, се правеха миналото лято, две години след, като резултатите от тях, са били вписани в оценката. На никого не прави впечатление и факта, че дори географските посоки в експертизата са объркани тотално.
В момента се очаква решение на ВАС, но най-вероятно всичко ще бъде в рамките на закона. Има оценка, а дали е вярна, не е проблем на закона.
Покрай проекта-балон „Супер Боровец“, трима човека „усвоиха“ 120 милиона лева. В рамките на закона....
В рамките на закона....
Често чувам тези думи и се чудя за тези рамки. Някак не мога да си ги представя, още повече очевидно, те не са фиксирани във времето и пространството.
Само ден, след като министър Караджова обясни, че строежа върху дюните в Несебър, е в рамките на закона, се оказа, че те не били съвсем в рамките на закона.
Оказа се, че и множество други сделки, не били съвсем в рамките на закона, обаче те били от наследството.
Обадиха се и от тези дето се водят левица и обясниха, че старите заменки, били в рамките на закона, докато новите, при същите условия, вече били извън рамките.
Гледам картинката, която направих преди да започна да пиша и си мисля, че не е точно така. Това не е рамката на закона.
Представям си рамката на закона, като дълъг ров пълен с боклуци и зловонна тиня, преминаващ през цялата земя. Няма начало и край, а вътре и вън се различават само по миризмата. Миризмата на гнило.

Кой е принцът

-Това е принц, скъпа! - настояваше Царицата. -Истински принц от плът и кръв. Проверихме родословието му дванадесет поколения назад и всичките му прародители са от владетелско потекло.
-Принц е, да знаеш! - настоя и Царят. - Докато го бръснеше тази сутрин бръснарят го поряза и се убедих с очите си, че кръвта му е синя.
-Стига глупости!- тръсна коси Принцесата.- Родословието му проверявате и кръвчица сте му пуснали даже. Вместо това, да го бяхте погледнали. Груб, нахален, мръсен, без вкус и с отвратителни обноски.
-Но, скъпа!- възкликна Царицата.- Времената се промениха. Днес няма принцове на всяка крачка, за да имаш избор. Хиляди принцеси търсят принц с години и не могат дори да го зърнат, а на теб ти е дошъл на крака.
-Но той не е никакъв принц! Дори да е последният принц на света, никога няма да се омъжа за него. Какво от това, че времената са се променили? Принцовете са си принцове и трябва да са наистина такива. Днес никой не иска от тях, да се бият на турнири или да пазят златната ябълка от дракони, но все пак трябва да отговарят на елементарни изисквания.
-И аз това казвам, но никой не ме слуша!- съгласи се Царят. - Днес един принц, трябва да е богат. Трябва да има поне два замъка и да се вози на онези големите лъскави карети, дето все им забравям името. Точно, като този, дето ти иска ръката.
-Тате! - скочи Принцесата.- Аз съм принцеса, а не кифла. Досега ти обяснявах, защо този дето ми го хвалиш, не е никакъв принц!
-То, богатството се е важно!- намеси се Царицата.- Вие младите все хвърчите нависоко, защото сме ти осигурили всичко. Обаче съм съгласна, че за да е истински един принц, по-важно е да е красив, смел и силен. И да може да танцува е важно. Този дето те харесва, почти отговаря на критериите. Ако бях подбирала като теб още щях да търся.
-Не! Не и не!- почти се разплака Принцесата.- Вие не разбирате. Красотата не прави принца. Смелостта и силата също, а дали танцува, не ме интересува.
-А, какво те интересува?- ядоса се Царят.- Този не бил принц, онзи не ставал, все нещо не одобряваш. Кажи поне какво искаш, за да знаем какво да търсим.
-Ами....- започна Принцесата и се замисли.- Един принц, трябва да бъде внимателен и нежен. Трябва да ме разбира без думи. Трябва да ме кара да се усмихвам, когато ми е тъжно. Трябва....
Принцесата отново се замисли. Искаше да изброи още хиляди неща, но не намираше точните думи. Отиде до прозореца, погледна надолу и възкликна.
-Ето! Вижте долу един истински Принц с неговата Принцеса!
Царят и Царицата погледнаха през прозореца и не повярваха на очите си.
-Аз мислех, че истинските принцове отдавна не съществуват!-възкликна Царицата.- Мислех, че това са само герои от приказките, които ми разказваше баба ми.
-Няма никакво съмнение, че това е Принц. - почеса се Царят.- Е, този може да е последния! Вярно, че е истински, но сигурно е от някоя далечна страна, където времето е спряло. Я, чакай малко! Можем да попитаме принцесата откъде го е намерила и да намерим Принц и на теб.
Царят отвори прозореца и се покашля неуверено.
-Извинете, Принцесо.... Не зная името ви, но имам един въпрос, който не търпи отлагане. От къде намерихте истински Принц?
-Намерила ли?- засмя се Принцесата долу.- Не съм го намерила, защото всички знаят, че днес няма принцове. Освен моят принц, няма друг на света. Не съм го намерила, аз го създадох сама.
-Как?-попитаха в един глас Царят, Царицата и Принцесата.-Само не казвай, че си намерила жабок и си го целунала!
-О, не! Беше много по-лесно. Просто го срещнах и реших, че той е единственото нещо, от което се нуждая.
-А, аз те срещнах и реших, че ти си единственото нещо, от което се нуждая.- допълни Принцът и двамата продължиха по пътя си, без да се интересуват от нищо друго.

За чалгата и еврофондовете

Заглавието е малко подвеждащо. Сигурно ще се досетите веднага за широко коментираната тема от миналата седмица за спечеления от Пайнер проект за финансиране със средство от ЕС.
Всъщност темата е друга- участието в разпределението на средствата от еврофондовете и по-специално конкретната програма „Конкурентно способност“.
Всъщност програмата е добра като идея, но определено не е направена за България и българските фирми. От ЕС казаха, че ще проверят случай с Пайнер, но не мисля, че този случай е най-големият дефект на програмата.
В програмата на теория могат да участват всички малки и средни фирми. На хартия е достатъчно, да са финансово стабилни и да нямат задължения към бюджета, да имат проект за развитие, с който ще внедрят нови технологии и практики в бизнеса си и ще разкрият нови работни места.
На хартия нещата са идеални, но не и за повечето фирми в България. Повечето родни фирми особено в последните, не са в цветущо финансово състояние, а то е предпоставка за участие в такъв проект.
Наскоро излязоха данни за задълженията на българските фирми. Само междуфирмените задължения са над 100 милиарда лева, а задълженията към банки, държавата и за работни заплати, оформят една плашеща цифра.
Сигурно ще се запитате, каква е връзката с еврофондовете. Нали все пак по тази програма, фирмите получават пари от ЕС?
Да фирмите могат да получат пари по тази програма, но има няколко малки подробности, които променят картинката.
На първо място стойността на проектите, трябва да е над 2 милиона лева. Проблемът е, че фирмите трябва да извадят от собственият джоб тази сума и да я вложат в закупуване на технология и оборудване. Всъщност вложената сума е още по-голяма, защото тук не влизат разходите за самият проект, за търговете за закупуване на техника, които са задължителни, които най-вероятно повишават поне с 5% необходимата сума.
При условие, че една огромна част от българските фирми, се борят да оцелеят всеки ден, замразяването на минимум два милиона лева, от оборота на фирмата, за срок около една година, е нещо, което малко фирми могат да си позволят.
Ако все пак още се намират подобни фирми, след около година и редица тромави, бавни и пълни с излишна бумащина процедури, където една запетайка или сгрешена цифра може да бъде проблем, идва времето фирмата да получи пари от ЕС. Сумата обаче е не повече от 50% от стойността на проекта.
Може би, тази програма би била отлична за фирми в Германия, но както разбирате много са малко българските малки и средни фирми, които имат организацията и могат да си позволят замразяването на суми над два милиона, за такъв период.
Разбира се, фирмите могат да осигурят тези пари, не замразявайки оборотни средства, а със заем от банка. Само че, тук към сумата се натрупват и лихвите и риска се увеличава многократно.
Така постъпи например нашата община, печелейки проект по друга програма, която е финансирана уж изцяло от ЕС. Проектът е за 6 милиона лева, но те се изплащат след отчитане на свършената работа. Фирмата изпълнител обаче, трябва да си получи поне част от парите сега. Затова общината ни, изтегли заем от банка, като лихвите и разходите по проекта, са за сметка на данъкоплатците, които никой не е питал, искат ли този проект.
Не случайно, в случая раздухан в медиите, част от спечелилите проекта са се отказали и така Пайнер се е класирала за този проект. Не сме подготвени за европрограмите и нямаме възможност, да извличаме максималната полза от тях.
Причината освен кризата, която не е само в България е, че ни приеха незаслужено в ЕС. Приеха ни на честна дума, че в кратки срокове, ще си оправим бакиите, но истината е, че това няма да се случи скоро. Нямаме организацията на държавата, а още по-лошо никоя от политическите партии, няма желание да работи в тази посока.
Това, че не сме за ЕС, най-често се коментира за съдебната система, но състоянието на всички сектори и такова. В момента правителството се тупа по гърдите с изкуствено поддържана финансова стабилност, но истината е, че бизнеса и банките ни са в плачевно състояние.
Някой може да каже, че все пак е хубаво, че в България влизат европейски пари. Парите са си пари. Само че, при условие, че нямаме възможност да ги използваме пълноценно, ефекта е почти нулев и това няма да ни помогне, да тръгнем нагоре.

Луната се счупи

Луната се чупи....
Луната се счупи и шумът накара сърцето на Заека да забие лудо, сякаш го гонеше глутница гладни вълци. Поиска да побегне, но се сети навреме, че в дупката е най-сигурното място.
-Не са вълци. Просто Луната се счупи.- промълви Заекът и в този миг осъзна, че това не е нещо, което става всеки ден.
Изскочи от дупката и се втурна през гората, викайки с всички сили:
-Хей! Ставайте сънливци! Луната се счупи! Луната се Счупи!
-Я, да млъкваш! Някои от нас имат нужда от сън.- чу се сърдития глас на Лисицата. -Какво си се развикал, като луд. Била се счупила Луната! Голяма работа! И без това не вършеше голяма работа.
-Как! Нима луната се е счупила? Ами сега, какво ще правим?- изскочи от храстите Сърната.- Не обичам безлунните нощи, когато всичко наоколо е черно. Страх ме е от тъмнината. Тъмнината е смърт и само вълците се радват на безлунните нощи.
-Счупила се е Луната? - появи се и Вълкът.- Не е честно! Ако не вия срещу Луната, как ще всявам страх в гората? Срещу кого ще вия сега!
-Теоретично погледнато, Луната не може да се счупи!- обади се Бухалът от стария дъб.- Луната може да избухне, да се разпадне или дори да падне върху Земята, но не може да се счупи!
-Помощ! Луната пада!- изкрещя Сърната и се втурна да бяха през храстите.
-Луната не пада, а се счупи!- реши да въведе ред Заекът.- Счупи се на хиляди парчета!
-А къде мислиш, че ще отидат парчетата, многознайко? Разбира се ще паднат на Земята!- смъмри го Бухалът.- Теоретично, това няма да стане веднага. Парчетата ще обикалят известно време на неустойчиви орбити и едва тогава ще паднат върху Земята. Това разбира се е чисто теоретично, при условие, че Луната може да се счупи. Само че, условието е грешно.
-Но, Луната се счупи!- извика Заекът.- Аз съм свидетел, а и виждате, че я няма на небето.
-Това не означава нищо! Свидетелите са недостоверни източници и са лесни за манипулация! Трябва....
-О! Престанете! - извика Лисицата.- Трябва да спя, а този шум ми пречи. Утре пак ще имам сенки под очите! Голяма работа, че някаква си Луна се е счупила!
-С дилетанти не говоря!- избуха Бухалът.- Всъщност Луната е много по-важна отколкото си представяте.
-Да! Така е! - изръмжа Вълкът.- Срещу кого ще вия сега?
-Моля за уважение и тишина!- не се предаде Бухалът.- Нека изследваме научно проблема! Луната наистина я няма на небето. Само че, не виждам парчетата от нея, което потвърждава теорията, че Луната не може да се счупи. Остават само думите на Заека, който твърди, че бил видял нещо и му се сторило, че Луната се е счупила.
-Не ми се е сторило! Наистина се счупи! Всъщност не видях, как се счупи, но чух шума. Никога преди не съм чувал такъв шум и веднага разбрах, какво се е случило. Погледнах нагоре и Луната я нямаше! Какви доказателства още ви трябват?
-Тишина!- събуди се и Мечката.- Кой беше този, който ме събуди? Ако разбера, ще го мачкам, докато заприлича на лист. Това ще стане през пролетта, де! Сега съм много уморена и трябва да спя... Да спя....
В гората за минута настана тишина, но щом чуха хъркането на Мечката, спорът отново започна.
-Щом няма парчетата, значи не се е счупила!
-Не са важни парчетата!
-Ами срещу кого ще вия сега?
-Сигурно парчетата са много малки и не можем да ги видим!
-Теоретично няма как всички парчета да са малки!
-Искам си Луната! Страх ме е!
-Стига глупости! Луната няма да липсва на никого и може би е добре, че се е счупила.
Спорът продължи още час, но студът и умората го прекъснаха. Спорещите се разпръснаха, оставяйки спора за утре и дори Заекът се прибра в дупката си. Притвори очи за миг, опитвайки се да заспи, но сънят не идваше. Тогава излезе навън и погледна небето, където ...
Там горе разпръсквайки тъмните облаци,Луната се усмихваше, както преди.
-Ох! - усмихна се Заекът.- Знаех си, че без Луна не може. Някой я е залепил отново. Трябва да го намеря и да му благодаря. Само че, това ще стане утре. Сега трябва да спя. Да спя....

Можеш ли?

Навън слънцето блестеше примамливо в ясното небе, но това не можеше да излъже Жълтото коте. То знаеше, че зад вратата го чака студът и предпочиташе компанията на бумтящата печка. Излегнало се пред нея, Котето с досада наблюдаваше заниманията на малката Ема.
-Колко време ти трябва, за да признаеш, че не можеш да се справиш?- попита Котето.
-Мога!- тросна се Ема.- Просто ми трябва малко време и спокойствие.
Малката Ема час се беше захванала с една проста задача, но краят ѝ не се виждаше. От палтото ѝ се беше откъснало една копче и трябваше да се зашие, преди да излезе да играе навън.
Задачата беше елементарна, но работата не вървеше. Колкото и да не беше за вярване, малката Ема за първи път шиеше копче. Не, че не беше късала копчета досега. Правеше го всяка седмица и често дори не разбираше, къде и как е загубила копчето. Само че, досега копчетата се появяваха на мястото си още на следващият ден, без малката Ема, да има грижа за това.
Копчетата се появяваха, не с вълшебство, разбира се. Майката на Ема имаше грижата, всичко да е наред. Намираше ново копче и го зашиваше за минута на мястото му. Беше лесно, но днес някак беше пропуснала.
-Мога!- промърмори малката Ема.- Гледала съм стотици пъти, как мама го прави. Лесно е! Просто вдяваш конеца в иглата, връзваш края и започваш да промушваш иглата през плата и дупките на копчето. Ето така! Ох!
-Убоде ли се? Убоде се!- констатира Жълтото коте, дори без да отваря очи.- Казах ти, че не можеш, да се справиш.
-Защо да не мога?- попита Ема.- Лесно е и съм гледала много пъти, как си шият копчета.
-Гледала си, но между гледането и моженето има голяма разлика.
-Признавам, че е така, но освен, че съм гледала как се прави, аз зная, как да го направя.
-И това не е достатъчно!- отсече Котето.- Нали виждаш, че нищо не се получава?
-Ще се получи!- ядоса се Ема. -Ще се получи, защото аз го искам, а мама ми е казвала, че човек, може да направи всичко, ако го желае достатъчно.
-Може би е така, но не винаги!- претърколи се по гръб Жълтото Коте. - Желанието е важно за всичко, което правим, но и то не е достатъчно за моженето!
-Добре тогава, философче! Кажи какво е нужно, за да можеш нещо!
-Ами моженето е нещо, което или го имаш или не!- каза Котето и се замисли.- Всъщност ти изреди най-важните неща, които са в основата на моженето. Първо, трябва да си видяла, как се правят нещата. След това, трябва за знаеш, как да ги направиш и защо ги правиш. Трето, трябва да желаеш, да направиш нещо и то силно, за да се получи. Само че, това не е достатъчно. Може да си гледала, да знаеш и да желаеш, но да не можеш. Моженето е нещо повече и или можеш нещо, или не. Много хора казват, че могат нещо, защото са гледали как става, зная как и го желаят. Само че, едва когато наистина опитат, тогава разбират, дали наистина могат. Без да опиташ, няма как да разбереш.
-Значи, когато опиташ нещо, чак тогава разбираш дали го можеш? Значи в правенето е истината? Например шивачът шие всеки ден и затова може да шие. Ковачът кове всеки ден и затова може да кове.
-О, не!- засмя се Котето.- Бъркаш професията с моженето. Познавам шивачи, дето не могат да шият, ковачи, които не могат да коват и дори котета, които не могат да ловят бели мишки.
-Прекаляваш!- ядоса се Ема.- Колко пъти съм ти казвала, че тук няма да ядеш никакви мишки? Нито бели, нито сиви!
-Аз не ям мишки!- изчерви се Котето.- Поне не ям мишки често, а това е повече, отколкото може да се изисква от едно жълто коте. Всъщност говорех за друго. Аз мога да ловя бели мишки. Мога го откакто се помня и това е! Не съм гледало, не съм се учило, а и никога това не е било от най-важните ми желания, но го мога. Мога го и толкоз! А ти не можеш да зашиеш това копче!
-Мога!- засмя се Ема и скъса конеца.- Ето направих го! Погледни, де! Копчето е зашито здраво и вече никой не може да ми каже, че не мога да шия копчета.
-Добре, де....- прозя се Жълтото коте.- Можеш го. Сега ме остави да почина.
-Не! Сега излизаме навън и ще направи снежен човек! Ти нали вчера каза, че можеш?
-Е, добре де! Излъгах. -изчерви се Котето.- Не мога да правя снежни човеци! Всъщност може би мога, но никога не съм опитвало и нямам желание да опитвам. Ти ако искаш излез и опитай, пък аз ще остана тук и ще правя нещо, което наистина мога. Ще се грея пред печката и ще мъркам. Трябва да опиташ и ти някой ден. Не вярвам, че го можеш, но докато не опиташ, няма как да разбереш. Нали?

Тайната

Имало едно време едно царство. Било много малко царство, но в него имало всичко, от което се нуждаели хората, за да се живеят добре. Всичко с царството щяло да е наред, ако не били големите царства, с които то било обградено.
Не минавал и ден, без някой от големите съседи да се намеси там, където не му е работата, под предлог, че е загрижено. Не минавал и ден, в който малкото царство не получавало „приятелски съвет“, зад който се криел безпощаден ултиматум.
Големите царства не пропускали възможност да демонстрират силата си при всяка възможност и често дори вместо да спорят помежду си, изкарвали гнева си на малкото царство.
Ако малкото царство продължавало да съществува, единствената причина била, че било прекален малко и бедно и не си струвало да бъде завладяно. Единствената причина пък хората в царството да не паднат духом съвсем и да не го напуснат, била славната му история.
Не винаги царството било малко, бедно и слабо. В старите времена, то било велико и уважавано от другите царства. И тогава не било много голямо, но сякаш хората в него били по-различни.
Историята помнела мъдри владетели, велики военноначалници и гениални учени, поети и музиканти. Навред из царството били пръснати останки от огромни стари крепости и стари и нови паметници на великите хора от миналото. Всеки жител на царството се гордеел с историята си и вярвал, че един ден великите дни ще се върнат отново.
Само че, реалността не била приятна. Сякаш величието и силата били напуснали завинаги тези земи и никога нямало да се върнат.
Един ден, когато отново бил ядосан от намесата на големите съседи, Царят на малкото царство, чул от странник разказ за едно велико царство на другия край на Земята. Далечното царство не било по-голямо, нито пък богато, но името му се произнасяло с респект във всички царства по света. Никое друго царство, дори не помисляло, да дава съвети на Царя му, или да се меси в държавните дела, под какъвто и да е повод.
-Хм!- рекъл си Царят на малкото царство.- Това е нещо интересно, което си струва, да се проучи. Сигурно в това далечно царство, знаят великата тайна, която са знаели нашите предци. Само че, ние сме я загубили, а там са успели да я запазят. Ще взема да отида до това царство. Може да ми споделят тайната или пък поне да приемат нашето царство, като приятел и съюзник. Може да решат да ни помогнат, защото няма начин нашите и велики прадеди, да нямат някаква родствена връзка с техните.
Решил Царят и на следващият ден заминал за далечното царство. Пътувал дълго през планини и полета, през реки и морета, през пустини и джунгли и накрай пристигнал.
В царството бил посрещнат с почести и владетелят лично пожелал да го разведе навсякъде и да отговори на всичките въпроси.
Само че, нямало много за показване. Царството било дори по-малко от Малкото царство, а не било и много по-богато.
-Не разбирам! - смутено попитал гостът.- Вашето царство е също, като нашето. Само че, никой от съседите ви, дори и не помисля, да се меси във вашите работи. Нещо повече, често искат от вас съвет или да разрешите техните спорове. Сигурно великите ви предци, са ви предали тайната, която нашият народ е загубил преди много години. Всъщност, не виждам много следи от историята ви. Къде сте скрили огромните крепости на великите си владетели, от които целият свят е треперел? Къде са старите и ви новите паметници?
-Историята ни е във всяка педя от тази земя.-- отвърнал домакинът.- Само че, никога не сме имали огромни крепости, а владетелите ни са били уважавани, но никога не са се наричали велики.
-Велики са били, щом са ви оставили Тайната!- рекъл гостът.- Само дано сте така любезни, да я споделите. Цялото ни царство, ще ви бъде благодарно за вечни времена и ще ви издигнем паметници, редом с нашите стари владетели. Каква е тайната, която прави едно Царство велико? Защо вашето царство е уважавано, а нашето не?
-Няма тайна!- засмял се домакинът.- Поне аз не зная такава.
-Не може да няма тайна!- ядосал се гостът.- Ако не искате да я споделите, поне ми дайте посоката, в която да търсим.
-Тайна наистина няма, но мисля, че се досещам, защо вашето царство днес не е същото. Може да греша, но щом искате ще ви кажа, какво мисля. Причината е в корените!
-Че, какво им е на нашите корени? Историята ни е по-велика и по-стара от вашата!
-О, не не ме разбрахте!- рекъл домакинът.- Причината наистина е в корените, но не говорех за размерите. Има два вида царства. Едните търсят корените си в миналото и се гордеят с тях, а другите се стремят с всичко, което правят днес, корените им да бъдат по-големи и здрави в бъдещето. Затова малките царства имат корени само в миналото, а великите владеят настоящето и бъдещето.

Бананите

– Искам си банана! – нацупи се маймуната.
– О, не! Няма да получиш банан, докато не направиш това, което аз искам. Зная, че обичаш бананите, но за да го получиш, аз трябва да ти го дам. На теб ти е лесно. Обичаш банани и ги искаш от мен, но питаш ли се от къде взимам аз бананите? Нима си мислиш, че бананите растат по дърветата и трябва просто да протегнеш ръка, за да ги получиш?
– Зная, че бананите не растат по дърветата! Бананите се продават в магазините, но това не променя факта, че ги обичам. Обичам ги, но не обичам номерата, които ме принуждаваш да правя. Скучни са и са глупави.
– Не разбираш! Няма значение, колко обичаш бананите! Няма значение, дали номерата, които правиш за да получиш банан, са ти приятни или не! За да получиш банан, трябва да правиш това, което ти кажа! Тогава аз ще отида в магазина и ще ти взема банани. Ако не слушаш, няма как да стане. Как мислиш, че взимам бананите от магазина? Нима си мислиш, че ми ги дават просто така?
– Зная, как взимаш бананите! В магазина ги разменяш срещу пари.
– А откъде взимам парите? Те също не растат по дърветата.
– Не зная откъде взимаш парите, но за дърветата не си съвсем прав. Взимаш парите от клоновете на банките, а щом нещо се казва клон, трябва да има и дърво, на което расте този клон.
– Не се прави на духовита! Да, парите идват от банките, само че те не ги дават просто така. Затова няма и да получиш банан, просто така. За да взема пари от банката, трябва да съм ги внесъл. Откъде мислиш, че идват парите, които внасям в банките?
– Не зная...
– Не знаеш, я! Сигурно си мислиш, че ги бера от дърветата, но не е така! Парите идват от хората, които плащат за да гледат твоите номера. Ако ти не правиш номера, когато ти кажа, няма да има пари, които да внеса в банката. Банката няма да ми даде пари, защото не съм внесъл нищо, а без пари в магазините не дават банани. Схвана ли картинката?
– Да! Сега вече всичко ми се изясни! Бананите се купуват от магазините с пари, които идват от банките, а там парите идват, защото аз правя номерата си добре и хората плащат, за да ги гледат. Само едно нещо не ми е ясно. Каква е ролята във веригата, на магазините, банките и теб? Не е ли по-лесно, хората вместо пари на банките, да дават директно на мен банани? Или пък, както в доброто старо време, да не правя никакви номера, а просто бананите да си растат по дърветата? Не разбирам!
– Не разбираш, защото си проста маймуна! Цялата верига, която мислиш, че е излишна, се нарича еволюция. Това е пътя на прогреса, който е създал от хората от простите маймуни.
– Но, какво ме интересуват хората? Аз искам банани и не искам да правя номера!
– Ох! Кой ме наказа с теб? Няма смисъл да споря повече! Не ме интересува, какво мислиш, какво искаш или какво не искаш! Нещата са ясни. Правиш номера си и получаваш банан. Не правиш нищо и тогава гладуваш. Сега изясни ли ти се картинката?
– Не е, но съм гладна. – нацупи се маймуната. – Освен това и аз се уморих да споря. Не може ли просто да ми дадеш един банан?
–  Не може! Ще го получиш, след като направиш номерата си и то само, ако ги изпълниш добре. Номер - банан, номер за банан! Ще правиш номерата, само когато аз ти кажа, а не когато на теб ти се яде банан! Може да изглежда жестоко, но това е твоя път към цивилизацията. Само така ще имаш надежда, че някой ден ще станеш човек и ти ще раздаваш бананите. Така де, нали бананите не растат по дърветата?

Болестта на боговете

Всяка сутрин слънцето изгрява над Земята. Изгрява и лъчите му оцветяват в червено планинските върхове, спускат се по гористите хълмове и се гмуркат в ленивите води на голямата река. След това небесното светило бавно и тържествено продължава обиколката си по небето, огрявайки всяко кътче на планетата.
За Слънцето няма разлика между двата върха на планината. Няма разлика и между източния и западния склон на планината. Слънцето не пести лъчите си и огрява еднакво всяко място на планетата. За него няма и никога не е имало граници, но някога е имало една невидимата граница, разделяща Земята на две части. За Слънцето тази граница не съществувала, но за другите тя била реална и поне хората никога не я пристъпвали.
Хората познавали всеки сантиметър от тази граница и не им били нужни огради или забрани, за да не я пристъпват. Никога човешки крак, не бил стъпвал от другата страна и никога това нямало да се случи, защото в другата половина, живеели Боговете.
Хората не пристъпвали границата. Имали свое място на Земята и то им стигало. Стигало им каквото имали, а имали това, което сами успявали да сътворят.
Живеели задружно, защото само така можели да оцелеят. Работели задружно, защото така компенсирали липсата на сила.
Боговете имали всичко, което желаели, но то никога не им стигало. Прекарвали времето си или в бездействие, или в яростни битки помежду си, или в сплетни и заговори. Не им стигала и земната половина, в която живеели и често я преминавали.
Често колесниците им тъпчели житните полета на хората, а огньовете от битките им унищожавали човешките домове. Всеки път, когато на някой Бог му станело скучно, той преминавал границата и се забавлявал чувствайки се важен и могъщ сред хората.
Дори най-незначителният от Боговете изисквал и получавал подчинение, поклони и овации. Дори най-немощният от тях, можел да си позволи да прави всичко, което пожелае, без да срещне съпротива или упрек.
Хората прекланяли глави и изпълнявали капризите на Боговете, а когато те си тръгнели, запретвали ръкави и възстановявали унищоженото. Възстановявали го и всеки път правели нещата по-добре и по-добре. Учели се и всеки ден ставали по-силни и по-умни.
Годините и вековете минавали и един ден Боговете забелязали, че земната половина, в която живеели хората, било станало по-красива и подредена от тяхната. Забелязали, че хората били вече толкова могъщи, че можели да правят неща, които за Боговете били невъзможни.
На следващият ден Боговете се събрали заедно, за първи път от хиляди години. Събрали се, за да обсъдят какво да правят. За първи път откакто светът съществувал имало нещо, което ги смутило.
-Тишина! - размахал страховито жезъла си един стар Бог. -Имаме да обсъдим важни неща, а повечето от вас, дори не благоволиха да дойдат навреме.
-Всички сме тук, старче!- отвърнали му другите Богове.- Всички, които останахме сме тук. Уж сме безсмъртни и вечността е нашето време, но сами успяхме да сторим, това което никой друг не може. Воювахме помежду си, разкъсвахме се на парчета и се приковавахме в мрачни бездни, от където никой не може да излезе. Днес сме останали само тези, които са пред теб. Най-силните, най-умните, най-можещите и най-непримиримите.
-Тъжно е!- намръщил се старият Бог.- Помня времената, когато бяхме повече от хората. Тъжно е, но днес сме се събрали за друго. Хората вече не са слабите създания, които създадохме. Те вече знаят и могат почти колкото нас. Въпрос на много малко време е, да дойде денят, когато ще бъдем по-слаби от тях и излишни. Трябва да направим нещо и то бързо.
-Да разрушим всичко отвъд границата!- предложил един от Боговете.
-Няма смисъл! Привили сме го много пъти, но след всяко разрушение, хората стават по-силни.
-Да унищожим тогава самите хора!- предложил друг от Боговете.
-Ами тогава, нали и ние ще станем излишни!- не се съгласили останалите.- Кой ще се прекланя пред нас? Кой тогава ще ни нарича Богове и върху кого ще изливаме гнева си?
-Да заменим тяхната половина с нашата!- предложил трети Бог.
-Глупак!- ядосали се останалите.- Само след година, нашата половина, ще е в руини, а тяхната ще прилича на райска градина.
Боговете дълго умували, но не можели да измислят начин. Умували и на другият ден и на следващият, докато не открили единственото решение.
Премахнали границата и разрешили на хората да ходят където поискат. Разрешили на хората, да се смесят с тях и да се почувстват, като Богове. Дали на хората всичко, което имали....
Всяка сутрин слънцето изгрява над Земята. Изгрява и лъчите му оцветяват в червено планинските върхове, спускат се по гористите хълмове и се гмуркат в ленивите води на голямата река. След това небесното светило бавно и тържествено продължава обиколката си по небето, огрявайки всяко кътче на планетата....
За Слънцето няма разлика между двата върха на планината. Няма разлика и между източния и западния склон на планината. Слънцето не пести лъчите си и огрява еднакво всяко място на планетата.
Слънцето не прави разлика, но хората вече я правят. Правят я и делят земята с хиляди граници, видими и невидими. Делят Земята на граници отделящи свое от чуждо. Пазят своето, но всеки иска да прекрачи в чуждото и да го има само за себе си.
Правят го хората и вече не са нито задружни, нито силни и умни. Боговете са се погрижили за това, давайки им нещо от себе си, което хората преди това нямали.
Боговете дали на хората завистта, която ги погубила и коварният вирус на завистта намерил нови полета. Впил корени дълбоко в човешките души и ще е там завинаги.

Магията на живота

Преди много, много години в една далечна страна живеел велик вълшебник. Нямало друг вълшебник или магьосник на света, който можел да излезе насреща му.
Наричали го Великият вълшебник и хората разказвали легенди за него, въпреки че никой не знаел къде живее и как изглежда. Някои го описвали го като великан, опиращ небето с рамене, други като усмихнато джудже, а трети се кълнели, че е невидим дух.
Силите му била толкова могъщи, че ако поискал можел да унищожи дори Земята, но вълшебникът никога не помислял да стори това. Знаел, че може да унищожи Земята, но вълшебниците не правят такива неща. Те справят добри неща и ги правят за хората.
Има само един проблем. Често вълшебниците не могат да преценят правилно, на кого дават своите подаръци. Понеже самите вълшебници са добри, те вярват, че всички хора са такива и често бъркат. Раздават всичко, което имат на неподходящи хора. Попаднали в неподходящи ръце, добрите вълшебства се превръщат в зли магии, срещу които няма противодействие.
Така е било винаги и така ще бъде. С времето все повече вълшебства попадат в ръцете на неподходящи хора, превръщат се в зли магии и задушават и разрушават нашия свят.
Задушават и рушат, всявайки страх в душите на хората, защото магиите само това могат, а човешкият страх ги прави могъщи и вечни.
Само че, всяка магия е просто зле използвано вълшебство и сигурно има начин, да се обърне посоката. Когато това стане магиите отново стават вълшебства и не рушат и плашат, а градят и носят надежда.
Начинът да се обърне магията във вълшебство е тайна, която никой не знае. Всъщност май сбърках. Това е тайна, която никой не знаел до мига, в който Великият вълшебник я открил. Открил я и ѝ дал име. Нарекъл тайната Магията на Живота.
Тайната била толкова лесна, че било цяло чудо, как толкова време никой не я бил намерил. Може би, търсещите я очаквали нещо велико и сложно и не търсели, където трябва. Или може би....
Всъщност причината, вече не била от значение, защото имало друг много по-неприятен проблем.
Великият вълшебник не можел да използва тайната. Не можел да изрече думите на вълшебството, което можело да спаси света. Не можел и да махне с вълшебната си пръчка и чудото да се случи. Магията на Живота, не можел да направи нито един вълшебник. Не можели да я направят и лошите магьосници. Магията на живота, можела да се направи само от обикновен човек.
Великият вълшебник знаел, че не може да предаде тайната в ръцете на случаен човек. Знаел, че попадне ли тайната в ръцете на недостоен за нея, тя може да разруши и последната надежда и светът да потъне завинаги в мрак.
Дори велик вълшебник можел да сбърка, затова вълшебник дълго и внимателно търсил между хората достоен за тайната. Отнело му цяла година, но накрая открил такъв човек. Изправил се пред него и му предложил своя дар.
-Здравей! Аз съм Великият вълшебник! Искам да ти дам един дар. Дар, която може да промени света. Дар, в който е единствената надежда, злото да напусне завинаги Земята. Давам ти Магията на Живота и силата да я приложиш.
-Ама, защо? Ама, защо на мен!- смутил се човекът и се дръпнал назад.- Аз съм най- обикновен човек, незабележим сред милиардите други. Скромността ми не позволява да приема такава чест. Защо не предадеш дара на някой цар или велик юнак? Те ще са по-достойни от мен за такъв дар!
Вълшебникът не се отчаял. Тръгнал да търси друг достоен, но му отнело цяла година, докато намери такъв.
-Здравей! Аз съм Великият вълшебник! Искам да ти дам един дар. Дар, която може да промени света. Дар, в който е единствената надежда, злото да напусне завинаги Земята. Давам ти Магията на Живота и силата да я приложиш.
-О! На мен ли? Мисля, че бъркаш. Аз не мога да се справя с това. Не мога да се справя, дори с ежедневните неща, а ти искаш от мен, да спасявам света! Ще се проваля, както винаги и това ще тежи на твоята съвест. Потърси друг достоен и му дай Магията на Живота.
Вълшебникът се опитал да обясни, че магията е толкова лесна, че всеки би се справил, до преди да успее да каже и дума, човекът срещу него избягал.
След година Великият вълшебник открил трети достоен човек. Изправил се пред него и му предложил Магията на Живота.
-Стой!- отскочил назад човекът.- Тук има нещо гнило! Някаква уловка има в този дар, но не можеш да ме излъжеш. Нима ми предлагаш най-голямата сила на света, просто хей така? Нима ми предлагаш Магията на Живота, без да искаш нищо в замяна? Не ти вярвам! Намери друг, който да лъжеш!
Отчаян Великият вълшебник дълго гледал отдалечаващият се човек. Знаел, че това е последният му шанс, защото времето на Земята изтичало и скоро мракът, щял да погълне всичко. Знаел, че се е провалил, но не знаел какво да прави, а и силите го напускали всяка минута. Тръгнал без посока и мисъл и скитал докато слънцето се скрило. Тогава приседнал да една ограда, завил се с наметалото и се опитал да заспи.
Сънят дълго не идвал, а когато очите на вълшебника се затворили, го стреснали гласове от другата страна на оградата. Гласовете му се сторили познати и се заслушал в разговора.
-Лоши времена настанаха! В хората няма никаква надежда и доброто губи сили всеки ден. Аз съм най- обикновен човек, незабележим сред милиардите други и скромността е единственото ми достойнство, но ако имаше някаква възможност, да се спаси света, бих дал всичко от себе си!
-Прав си! Светът отива към гибел!- съгласил се втори глас.- Аз също не мога с нищо да помогна. Не мога да се справя с нищо и каквото и да захвана, се провалям. Само че, ако имаше някакъв шанс, да направя нещо и да спра разрухата, бих вложил всичките си сили в това!
-Не светът, а хората са лоши! Вече не можеш да имаш вяра на никого!- въздъхнал трети глас.- Брат, брата продава и човек за човека е вълк! Всеки първо си прави сметка, какво ще спечели и какво ще загуби, а за другите хора не мисли. Няма спасение, но ако аз имах възможност да спася света, бих се раздал до последното късче и последния си дъх!
Великият вълшебник още дълго слушал гласовете зад оградата и тъжна усмивка изкривила устните му. След това въздъхнал, завил се с наметалото и заспал.
На сутринта, когато слънцето огряло, зад оградата нямало никого. Нямало никого и на пътя, която се виел през полята, чак до хоризонта. Великият вълшебник се усмихнал. Бил решил какво трябвало да направи. Оставил Магията на Живота край пътя и тръгнал към залеза, без да се обръща назад.

Хиляда


Вчера следобед видях, че в блога имам 999 публикации. Днешната е под номер 1000. За малко да пропусна тази цифра, защото това не е нещо, за което следя. Не е и голямо постижение, въпреки че пиша често и редовно. Все пак тези публикации са написани за близо четири години. Първата, която я няма тук, е от 31 декември 2008 година. Не виждам и някаква символика, че това съвпада с началото на Новата година.
Все още помня онова време, но вече не се чудя имам ли какво да кажа. Днес по-скоро се чудя, дали си струва да казвам всичко, което ме вълнува.
Тогава се чудех, дали на някого ще му е интересно да влиза тук, а днес се чудя, докога аз ще имам желание да пиша тук.
Иначе сухата статистика показва над 100 000 посещения на година и 7500 коментара, без десетина изтрити и към стотина в папката за спам. Само че, това са само цифри и повече ме интересуват хората, до които се докосвам всеки ден, чрез написаното от тях.
Все пък цифрата е кръгла и ще я отбележа, като се надявам следващите хиляда публикации, да са ви също толкова интересни, както предишните.
Не зная, дали ще ги има, но мога да ви обещая нещо друго.
Всичко написано тук ще е защото съм имал нужда да го напиша и споделя. Това е смисълът на блоговете. Всичко друго е:
Суета сует и всяческая суета.

Няма повече шампанско

Няма повече шампанско и светлините на фойерверките изгаснаха. Партито приключи и остана само умората, а утрото е толкова сиво....
Е, няма как! Всичко хубаво на този свят е за кратко, а след това отново животът ни завърта. Днес ще се преборим с главоболието, ще стегнем багажа и от утре отново започваме работа.
Годината свърши и нищо не се случи. Дори и краят на света не настъпи, но сме още живи и здрави и продължаваме напред.
Всъщност какво е Новата година?
Движение на стрелките на часовника, отмерващи часовете, минутите и секундите? Надежда за нещо очаквано и неизживяно? Или пък гонитба на нещо, което винаги ни се изплъзва, но вярваме, че един ден ще е в ръцете ни?
Няма значение. Часовникът отброи последните секунди и нищо не се случи. Не се случи днес, но идват много дни, в които имаме шанс мечтите ни да се сбъднат. Каквито и да са, те са пред всеки от нас, дори да не го признаваме. Дори да не смеем да ги произнесем на глас, от страх да не ги уплашим.
Затова днес е време да си кажем:
Честита Нова Година!
Няма значение, какво е била миналата година. Няма значение, как се чувстваме сега!
Честита Нова Година!
А миналата година за мен, съвсем не беше лека. Имаше много моменти, когато просто вдигах ръце и се предавах. Вдигах ръце и казвах, че няма да се справя. Вдигах ръце и си казвах, че единственото, за което мечтая е годината да свърши.
После почивах за миг и всичко идваше на своето място. Подреждаше се, макар и не по най-идеалният начин, но това ми стигаше, за да продължа напред. Не към някаква велика цел, не към Новата Година. Продължавах проста напред.
Тази година също няма да е лека. Ще е по-тежка от предишната. Сигурно не само аз мисля така. Не е предчувствие, а реална оценка, на това което ни заобикаля.
Годината няма да е по-лека, но какво от това? Пак ще се предаваме, пак ще мислим, че не можем да се справим с всичко, но след кратка почивка, ще продължаваме напред.
Ще продължаваме,защото там напред е шанса мечтите ни да се сбъднат. Дори и тези, които не смеем да произнесем на глас.
Затова днес е време да си кажем:
Честита Нова Година! Нека всички имаме своите надежди и волята, да опитваме!