Агне и Вълк

Едно Агне отишло на потока, да пие вода. Пийнало водица, но без да иска размътило водата.
Вдигнало глава Агнето и видяло, че по-долу до потока е застанал голям страшен Вълк.
-Извинявай, Вълчо, че ти размътих водата!- изблеяло уплашено Агнето. - Сега ще ме изядеш, нали?
-Да не съм луд!- засмял се Вълкът.-Ще те глътна на една хапка и ще си остана гладен. Обаче покрай тази мътна вода, имам повод да изям всички животни в гората. Няма да те ям. Само, моля те, не спирай да мътиш водата! Не спирай!

Малкият човек

Преди много, много години в една далечна страна живеел един малък човек.
Малкият човек не бил малък на ръст. Бил средно висок, средно умен, средно силен, средно сръчен и средно работлив. В някои неща бил по-добър, в други не толкова, но се справял с живота и не бил в тежест на никого.
Само че, всички околни му казвали, че е Малък човек, толкова често, че дори той самият бил забравил името си. Бил свикнал, че е Малък човек, който каквото и да прави, нищо не може да промени. Следвал своя път, без да се оплаква, но понякога поглеждал встрани, виждал другите хора и му ставало чудно.
Виждал хора като него, нито по-добри, нито по-лоши, на които живота или късмета дарявали по-добър живот. Виждал как малки хора, много по-малки от него, подреждали живота си без дори най-малко усилие.
На тях никой не казвал, че са малки. Никой не гледал техните дела, ум, сила, сръчност и работливост.
Нещо повече, хората оставяли доверчиво съдбите си в ръцете на такива малки хора и ги следвали, дори когато ги водели към гибел.
Малкият човек не разбирал защо е така. Просто въздъхвал и продължавал по своя път. Вървял уж напред, а сам не знаел дали е така. Понякога тичал, друг път краката едва пристъпвали, а понякога присядал на почивка.
Почивал Малкият човек, събирал сили и продължавал напред. Вървял и уж извървените разстояния били големи, а когато вдигнел глава виждал, че все е на същото място.
Годините минавали и Малкият човек ставал все по-малък. Станал толкова малък, че другите хора, вече дори е го забелязвали. Вече дори не го сочели с пръст, не защото хората били станали по-добри, а защото малките малки хора никой не вижда.
Малкият човек, не бил съвсем невидим. По пътя срещал много други Малки хора, като него. Пътищата им били близки, понякога се пресичали дори.
Един ден Малкият човек приседнал отново край пътя за почивка. Починал час два, събрал сили, но разбрал, че не иска да продължи. Запитал се, има ли смисъл да върви по път, който никъде не води.
-Няма смисъл!- въздъхнал Малкият човек. - Няма смисъл, да се боря със съдбата си. Всичко което правя е напразно. Ако изчезна днес, никой няма да забележи. Аз съм просто един малък човек. Понякога ми се иска, да съм Голям човек.
-Желанието ти може, да се изпълни.- чул се глас наблизо и една сянка се появила на пътя.
-Коя си ти?- уплашил се Малкият човек.
-Няма значение!- отвърнала сянката.- Тук съм, за да ти помогна. Може да бъдеш Голям човек, но трябва да изпълниш това, което ще ти кажа.
-Защо да ти вярвам?- дръпнал се Малкият човек.
-Защото няма какво да загубиш!- засмяла се сянката.
-Добре!- съгласил се Малкият човек.- Какво трябва да правя?
-Нищо, което да те затрудни!- засмяла се сянката.- Важен е пътя, по който ще вървиш и хората, с които ще вървиш.
-Нима е толкова лесно?
-Разбира се! Погледни напред! Това е твоя път. Сега се огледай встрани! Това са и хората, с които ще вървиш.
Малкият човек погледнал напред, видял пътя и хората и се ядосал.
-Защо се подиграваш с мен? Та това е същия път, по който вървя цял живот и същите хора, с които вървим заедно и си помагаме.
-Не се подигравам!- отвърнала сянката.- Ако помислиш, ще разбереш и сам. Ако пък не разбереш, значи наистина си Малък човек.

И всеки сам кове съдбата си

Вече втора седмица всеки ден идваха да гледат кораба. Идваха на малки групи или по единично, но никога не приближаваха. Спираха на разстояние, от което можеха да виждат и чуват всичко, безразлични за всякакви опити за контакт.
Ако някой от екипажа се опиташе да скъси дистанцията, не бягаха, но се отдръпваха и ясно показваха, че не им е приятно.
Спазваха дистанция и помежду си. Малките групи стояха далеч една от друга, а хората в тях избягваха всякакъв физически контакт помежду си.
-Безнадеждно е! Та те не говорят дори помежду си, а ние искаме контакт. Няма начин да намерим общ език поотделно със стотиците хиляди семейни групи тук. Поне аз не мога!
Ина беше психологът на екипажа и се справяше отлично, но тук всичките и знания изглеждаха безполезни. Каквото и да опитваше, резултат нямаше, а вече втори месец бяха тук.
-Успокой се, Ина! Нека обобщим, какво сме научили и постигнали досега.
Борг също беше объркан. Като командир всеки ден провеждаше безкрайни заседания, съставяше планове и се опитваше да изглежда уверен в успеха, но не беше убедителен. Днес отново преглеждаха наученото, опитвайки се да вярва, че знаят какво правят.
-Знаем, че са стара раса, съдейки по възрастта на градовете. Градовете са изоставени отдавна, но не знаем причината. Не е катаклизъм, защото всички следи от разрушения са след напускането. От това, което е останало,можем да твърдим, че са имали много знания и умения, но това е минало. Днес живеят изолирано в малки семейни групи, избягвайки контактите помежду си. Живеят примитивно и бедно, интересувайки се само от ежедневните си нужди. Не знаят почти нищо дори за собствения си свят, а за миналото не желаят да говорят. Езикът им е беден и за много неща нямат думи. Това е причината все още да се разбират помежду си, въпреки че групите нямат контакти. Най-странното е, че дори от времето на градовете, когато би трябвало езикът да е бил по-сложен и богат, нямаме потвърждение за това. От писмеността им е запазен само оня кратък надпис, който сте виждали навсякъде. Дали е девиз, или нещо друго, не можем да определим. Засега не ни се удава да го дешифрираме. Това е, което знаем. А, щях да забравя! Все пак групите имат някакъв контакт, макар и не пряк. Когато младите пораснат достатъчно, напускат семейството си и се скитат сами, докато срещнат подходящ партньор от друга група. Отново практично решение, спасяващо ги от деградация.
-Добре, Ина! Доколкото разбирам нямаме нищо ново от вчера. Някой да има предложения?
-Да си тръгваме от тук.- не се стърпя Иван.- Защо стоим изобщо още? Планетата е удобна за база, но според Кодекса трябва да имаме разрешение от местното население. Ако имаше някаква централизирана власт или собственик на земята за базата, можеше да стане. Само че, тук няма с кого да сключим договора. Освен това, те не искат да сме тук. Не искат нищо от нас, нито пък от когато и да било.
-Иван е прав!- подкрепи го Ким. -Време е да си ходим. Само ще допълня, че разчетохме тестовете. Както знаете всички са еднакви и гласят: “И всеки сам кове съдбата си.“
-Прилича на някаква философия или религия!
-Няма значение, какво е. Все пак обяснява поведението им и липсата на всякакви контакти.
-Обяснява, но не помага!- сви вежди Борг.- Утре си тръгваме. Ако някой има идеи как да осъществим контакт, има време до утре по изгрев.

Ина седеше на стълбата на кораба и гледаше тъмните сенки в полето. Не и се спеше, особено когато знаеше, че я чакат шест месеца принудителен сън в капсулата.
Местните сякаш също не спяха. Някои си тръгваха, но на тяхно място пристигаха други. Идваха на малки групи или по единично, но никога не приближаваха. Спираха на разстояние, от което можеха да виждат и чуват всичко и гледаха.
Внезапно наблизо се чуха стъпки. С плахи стъпки и наведени очи към кораба се приближаваха млад мъж и жена. Носеха някакъв вързоп, който оставиха в подножието на стълбата.
-Всеки сам кове съдбата си!
-Всеки сам кове съдбата си!
Гласовете прозвучаха глухо и докато Ина слезе долу, двойката се беше отдалечила на десетина метра. Тя се опита, да ги повика, но нямаше никаква реакция. Стояха неподвижно, а погледите им не се откъсваха от вързопа.
Ина се наведе, разтвори го и онемя. Вътре имаше бебе. Беше много слабо и тялото му се тресеше от гърчове.

Борг гледаше през илюминатора редицата от местните. Краят ѝ се губеше зад хоризонта, а вече втора седмица идваха нови и нови.
-Не спират да идват и да носят децата. Добре, че лекарството се синтезира лесно.
-Е, успяхме!- усмихна се криво Иван.- Вече не странят от нас и дори разговарят помежду си. Вече имаме и разрешение за база тук. Само не зная как ще реагират, ако някой ден научат, че всъщност ние сме донесли вируса тук. Неволно, но можехме да ги изтребим. За това ли мислиш, Ина? За това ли си тъжна?
-Да... Всъщност не! Мисля си за онова: “И всеки сам кове съдбата си.“. Какво ли се е случило, някога тук? Всеки сам! Няма по-тъжно нещо на този свят!

Две сълзи

В една далечна страна, преди хиляда и една години живеела една принцеса. Тогава имало много принцеси, най-малко хиляда и една, но тази принцеса не била обикновена.
Обикновените принцеси не винаги били красиви, почти никога не били умни и винаги мечтите им се свеждали до това да си намерят принц. Понякога принцесите намирали принца, друг път принцът намирал тях, но краят бил известен. Приказката завършвала щастливо, за да започне следващата, в която следващото поколение принцеси и принцове се търсели и намирали.
Само че, принцесата от нашата приказка не била обикновена принцеса. Уж изглеждала като съвсем като другите принцеси, говорела и се обличала, като тях, пеела същите песни, четяла същите книги и обичала същите цветя, но все пак не била като другите.
Разликата не била във външността, нито в качествата. Колкото и да се взирали околните, никога не можели да предположат, че принцесата е различна. Това което превило принцесата различна бил неспокойния ѝ дух, който не се примирявал със скучния свят наоколо.
Принцесата не харесвала принцовете, които срещала. Тя също търсела принц, но не какъвто ѝ да е. Не да е красавец, нито пък да е богат. Не искала принцът, да е умник или пък герой. Принцесата искала просто Принцът, да не е скучен. Търсела нещо необикновено, вълнуващо и наистина приказно, за да не бъде живота ѝ скучен и монотонен.
Много принцове от цял свят идвали, за да искат ръката на Принцесата. Много принцове се опитвали, да спечелят сърцето ѝ, но никой не успял. Принцесата отблъснала всички и не спирала да търси своя идеал. Чакала и търсела, чакали и търсела, но мечтаният принцът не идвал.
Един ден, Принцесата излязла на разходка в близката до замъка гора. От дете обичала, да се разхождала там и познавала всяка пътека и дърво.
В този ден обаче, Принцесата открила нещо, което не било виждала преди. Близо до любимата си пътека, тя открила огромен черен камък, приличащ на човек.
Принцесата била сигурна, че камъкът е отскоро там, но така и нямала обяснение, как се е появил. Наоколо нямало следи и сякаш камъкът бил паднал от небето.
Обиколила Принцесата камъкът, погладила гладката му повърхност, нагрята от слънцето и поседнала отгоре му, за да почине.
-Хей!- чул се глас, някъде отблизо.- Вярно, че съм безпомощен, но пък и не съм направил нищо, за да заслужавам такова отношение. Аз все пак съм Принц, а не пейка!
-Кой е тук?- уплашила се Принцесата. - Кой говори?
-Седнала си на мен, а дори не ме забелязваш! - отвърнал обидено гласът и Принцесата разбрала, че говори камъкът.
-Извинявай! Не съм искала да те обидя. Все пак не всеки ден намирам говорещи камъни. Как попадна тук? Кой те донесе и от къде?
-Първо, не съм камък, а Принц! Второ, никой не ме е донесъл. Скарах се с един зъл Магьосник и той ме омагьоса за вечни времена.
-Ох, колко страшно! Колко вълнуващо! - възкликнала Принцесата. - Досега не бях срещала омагьосан Принц. Само в една приказка четох, за принц, превърнат в жабок. Трябвало да го целуне принцеса, за да развали магията. Дали не мога така да разваля и тази магия.
-Не става, Принцесо!- въздъхнал омагьосаният Принц.- Няма Магия на света, която да развали тази магия. Тя е от най-могъщия магьосник на света и само той може, да я развали.
-Жалко! Трябвало е да се пазиш повече тогава. Или пък просто не си знаел, на какво е способен този злодей?
- Знаех, Принцесо! Знаех, какво може да ми направи, но не се уплаших нито за миг. Бях прав и бих го направил отново, без да се замисля!
-Ти си истински принц!- възкликнала Принцесата и една сълза се стекла по бузата ѝ.- Може би теб съм търсела цял живот. Бих дала всичко, за да разваля магията!
Сълзата се отронила, паднала върху камъкът и станало чудо. Магията била развалена и Принцът коленичил пред Принцесата.
-Аз съм твой! Ти развали магията и сърцето и живота ми ти принадлежат. Ти си най-могъщата магьосница на света!
-Не съм магьосница, а просто принцеса, която се влюби. Сълзата не развали магията. Тя те създаде отново.
После имало сватба и всички заживели щастливо.
Само че, колкото повече време минавало, толкова се виждало, че щастието било измамно. Принцът не я обичал Принцесата. Бил груб и често я оставял сама, скитайки незнайно къде.
Един ден Принцът казал на Принцесата, че си отива завинаги.
-Не те обичам и никога не съм те обичал!
Принцесата не казала нищо. Само една сълза се стекла по бузата ѝ. Стекла се сълзата и паднала върху дрехата на Принцът.
Тогава отново станало чудо. Принцът се превърнал в огромен черен камък, какъвто бил преди.
-Какво направи! - извикал Принцът.- Омагьоса ме отново!
-Не! Това не е магия.- отвърнала Принцесата.- Любовта и сълзите го направиха. Те те създадоха и те те погубиха.

Лисици и вино

Срещнали се две лисици. Едната от Франция, другата нашенска.
Поговорили за времето, за семействата, за политиката и футбола и така, докато изчерпали всички теми. Пийнали и по чашка винце.
-Приятелю, радвам се, че се видяхме и поговорихме! - рекла на раздяла френската лисица. - Само едно нещо, не мога да разбера. Как правите толкова хубаво вино, като всичкото ви грозде е кисело?

А птиците си тръгнаха през пролетта

Като монети от прокъсан джоб,
през пръстите изтече времето.
Натрупахме сребро в косите,
а птиците си тръгнаха през пролетта.

Завръща се животът в бялото кокиче,
завръща се и в стръкчето трева.
Тупти любов в сърцето на момиче,
но птиците си тръгнаха през пролетта.

Тя, пролетта ще дойде и без птици.
Ще дойде, както идвала е досега.
Отново ще са мътни снежните потоци,
но птиците си тръгнаха през пролетта.

Животът ще ни завърти в спиралата,
на дните пълни с ярка светлина.
Залисани във грижи ще забравим,
че птиците си тръгнаха през пролетта.

За дълго ще забравим мрака,
не ще си спомним скоро и студа
и чак на есен ще си спомним,
че птиците си тръгнаха през пролетта.

Ще тръпнем от студа самотни
през дните кратки и нощите безсънни.
В сърцата си ще търсим топлина,
но птиците си тръгнаха през пролетта.

Искам герой

-А следващото изпитание е....Чакайте, де! Още не съм казал какво е изпитанието, а вие хукнахте!- разсърди се Царят.- Следващото изпитание е бой с истински огнедишащ змей. Този разбойник тормози царството ми от три години и никой не може да се справи с него. Задачата е да се убие или изгони дракона. Чакайте, де!
Само че, принцовете не го слушаха. Бяха се втурнали към планината, където живееше змея, надавайки диви бойни викове.
-Няма що!- засмя се Царят.- Хубави кандидат зетьове имам.
Един от принцовете обаче не се беше втурнал с другите. Бавно и внимателно преглеждаше меча и копието си.
-Хей!- извика Принцесата.- Да, на теб говоря! Защо се мотаеш, а не тръгна с другите?
-Защото отивам на бой, Принцесо!- поклони се Принцът.- Отивам на бой с огнедишащ змей, а не на бал. Ако не се подготвя, ще се простя с живота си.
-Че, какво от това? Как другите могат, да се хвърлят в битка с балните пантофи и официалните пелерини, а ти не можеш! Че ти не си никакъв герой!
-Аз съм принц, Принцесо! Дошъл съм, да спечеля ръката и сърцето ти, а не да загивам. Не искам да съм герой, а да съм принцът, който ще бъде до теб цял живот.
Принцът се поклони и пое след другите към леговището на змея.
-Този не ми харесва!- нацупи се Принцесата.
-На мен пък ми харесва!- засмя се Царят.-От всичките принцове, само той взе оръжие за битката. Възможно е змеят да умре от смях, когато види тълпа принцове по бални пантофки, но аз ни бих заложил на това.
След час от планината се изви дим и се чуха силни викове. Очевидно битката беше започнала.
След още час се завърнаха и останалите живи принцове. Почернели от сажди, опърлени и повечето боси. Нямаха сили да се държат на краката си, но не бяха загубили желанието си за битки и подвизи.
-Чудесна битка беше!- промълви първият пристигнал принц.- Неравна и страшна, но се представихме отлично.
-Нима убихте змея с голи ръце?- зяпна от изненада Царят.
-О, не!- продължи да обяснява вторият пристигнал принц.- Змеят си е жив и здрав. Изгори и изяде половината от нас. Трябваше да сте там, за да видите с какъв героизъм принцовете се хвърляха с голи ръце срещу звяра. Мястото на всеки опърлен, се заемаше веднага от друг, не по-малко смел и достоен. Звярът се видя в чудо и сигурно щяхме да го победим, но от дима не виждахме нищо и се наложи да предприемем тактическо отстъпление. Моралната победа е наша! Хората няма да забравят героичните принцове, които се жертваха за тяхно добро!
-Браво!- изръкопляска Принцесата.- Обожавам героите, особено когато те са принцове! Ще поръчам да ми направят медалион, на който да гравират имената на всички загинали и ще си го нося до сърцето!
-Ураааааа!- ревнаха принцовете.- Да живеят мъртвите герои!
-И живите!- допълни някой.
Беше пристигнал и последният принц. Не изглеждаше пострадал , а бронята му блестеше, като нова. Принцът пристъпи към Царя и хвърли в краката му главата на змея.
-Охооо!- засмя се Царят.- Знаех си, че можеш да свършиш работата! Убил си змея и си се отървал без драскотина дори!
-Хм! - наскачаха принцовете.- С копие и меч и баба знае, да убива змейове. Може да го е убил, но не е никакъв герой. Герой без рана, не може!
-Убил си змея?- учуди се Принцесата.- Ама наистина ли? Сигурно е била вълнуваща битка, в която ти си показал чудеса от героизъм.
-Нищо подобно, Принцесо! Нямаше битка. В пряка битка, дори с меч и копие, няма как да се убие змей. Изчаках да заспи, промъкнах се и го прободох в сърцето, а след това отрязах главата му.
-Ама това наистина не е героично!- възкликна Принцесата.- Тате, нали този не е победител! Аз искам герой!
-Не е скъпа!-отвърна Царят.- Има едно последно изпитание, което ще определи победителят.
-Ура!- ревнаха принцовете.- С кога ще се бием този път? Готови сме да умрем, но този път няма да отстъпим. Ще се уверите, че сме истински герои. Ние....
-Няма да се биете!- прекъсна ги Царят.- Всеки от вас ще получи лопата и ще му се определи участък в полето пред двореца. Който прекопае най-добре участъка си до утре сутринта, той ще получи ръката на Принцесата!
-Аааааааааааааа!!! Това не е задача, нито за принцове, нито за герои!- възмутиха се принцовете. -Няма да участваме в подобно унижение!
След това принцовете яхнаха конете си и си тръгнаха.
Пред двореца остана само последния принц. Той хвърли меча и копието, свали бронята си, взе лопата и тръгна към определеното му място.
-Ама, тате!- ядоса се Принцесата.- Това наистина не е героично!
-Напротив, дъще! Това е по-героично от битката със змея!
-Но, героите трябва да изгарят в битки! -не се съгласи Принцесата.- Ти нали също си спечелил ръката на мама в битка!
-Да, беше в битка, но не загинах в нея. Бях тежко ранен, но имах късмета, да оцелея. Майка ти ми каза, че съм герой и тогава наистина вярвах, че е така. Само че, с годините разбрах, че съм се лъгал. Човек лесно може да загине геройски. Трудното е да живее и се бори с живота всеки ден. Трудна е битката, не със змейове и вражески армии. Много по-трудно е, да се бориш с ежедневните трудности. За това се иска героизъм, който не блести, но пък е истински. Само истинските герои го имат.
Принцесата погледна към полето, където самотният принц, не спираше да се бори със земята, под жарките слънчеви лъчи и се усмихна.
-Дали ще му стигнат силите, за да се бори цял живот? С трудностите, които ще срещнем? Дали?

Кладенец

Имало едно време едно царство, в което нищо не било наред. Може би не било точно така, но хората в него, така им се струвало. Животът им бил тежък и колкото и да се стараели, нещата се влошавали с всеки ден. Всеки ден проблемите ставали повече и повече, докато един ден хората в царството решили да направят нещо. Събрали се и всеки започнал да дава идеи.
-Трябва да намалим данъците! Така на всички ще стане по-леко.- рекъл един.
-О, не! Трябва да ги увеличим!- не се съгласил втори.- Ако намалим данъците, ще има по-малко пари за царството, а следователно и за всеки от нас.
-Трябва да сменим Царя!- отсякъл трети.- Този не става за нищо!
-Не! Няма никаква гаранция, че следващия Цар, ще е по-добър.
-Трябва да изгоним търговците! Те печелят на наш гръб!
-Не! Трябва да поканим повече търговци, защото само когато се конкурират, цените ще намалеят.
-Да се отвори царската хазна и да се раздадат парите на всички!
-Не! Ще раздадем всичко днес, а утре няма да имаме нищо!
-Трябва....!
-Не....!
-Трябва!
-Не!
Дълго спорили хората и всеки твърдял, че неговото предложение е най-доброто. Спорили, спорили и се уморили. Починали и отново започнали да спорят, но никой не отстъпвал.
Накрая решили да се допитат до най-стария човек в царството. Отишли при него и всеки казал своите предложения.
-Чу, какво искаме, дядо. Ха, сега отсъди ти, кое от нещата трябва да направим и кое не.
Старецът дълго мислил, но не измислил нищо, затова ги помолил, да дойдат на другия ден.
-Мислих цяла нощ, но не мога да ви давам съвети, а и не искам. Аз съм стар човек и скоро, ще напусна този свят. Решенията трябва да ги вземете вие, защото вие ще берете плодовете или ще страдате заради грешките си. Преди да си тръгнете обаче, искам да ви разкажа една приказка.

Преди много, много време, в пустинята имало един малък оазис, в който живеели само двама души. Всеки от тях имал в двора си кладенец, която го спасявал от смърт. Водата от кладенците не била много, но стигала за хората, животните и малките градини, които им осигурявали прехраната.
Живота в оазиса не бил лек, но двамата съседи не се оплаквали. Тук били родени и израсли и обичали мястото. Знаели, че няма на кого да разчитат освен на себе си и съседа и винаги си помагали в трудни моменти. Делели всичко, което имали без едно - никога не взимали вода от кладенеца на съседа.
Една година обаче настъпила невиждана суша. Земята се напукала, реколтата изгоряла от слънцето, а в кладенците водата намаляла.
-Ами ако ми пресъхне кладенеца, какво ще правя?- взел да се тюхка единият съсед.- Вече се виждат камъните по дъното. Ако напълня една кофа, след това трябва да чакам цял час, докато се събере вода за втора.
Тюхкал се човекът и цяла нощ не спал, мислейки какво да прави. Мислил, мислил и измислил.
На сутринта още преди съседът му да е станал, прескочил оградата и извадил вода от кладенеца на съседа. Извадил една кофа и полял градината си, извадил втора и напоил камилата си. После извадил и една кофа от своя кладенец.
Следващата нощ, човекът пак прескочил да кладенеца на съседа и пак взел вода от него. Извадил една кофа, извадил втора и трета, а когато поискал да извади четвъртата, в кладенеца вече нямало вода.
-Ех!- ядосал се човекът.- Кладенецът пресъхна, точно когато не трябваше. Трябваше ми още една кофа вода, че да сготви жената и да изпере утре. Сега ще трябва да вадя от моя кладенец.
Спуснал кофата в своя кладенец, но за негова изненада, там нямало вода. Кладенците били свързани и вадейки вода от чуждия, човекът бил пресушил и своя.

-Това е приказката.-рекъл старецът.- Дано сте я разбрали и да изберете най-правилното, което трябва да направите.
-Разбира се, че я разбрахме! - засмели се хората.- Трябва да черпим от кладенеца, докато има вода в него, че иначе някой друг ще ни изпревари!

А сега накъде?

Този текст започнах, донякъде заради протестите и процесите, които разтърсват страната от вече повече от месец. Темата обаче не са самите протести. Те са просто повод да нахвърлям някои неща, които отдавна мисля. Протестите бяха очаквани и се случиха по-скоро късно, защото причините са видими не от сега, а от повече от век.
Прочетох много тези, за причините за протеста. Някои твърдят, че това е протест на глада и бедността. Други говорят за гражданско съзнание, трети твърдят, че протестите са за смяна на политическата система или поне лицата, които я представляват. Говори се за демокрация и свобода, но ако протестите бяха това, нямаше да съберат толкова хора.
В момента, в който исканията се отклониха от първоначалните, хората започнаха да се отдръпват и разделят.
Ако се вгледаме обаче и се абстрахираме от всички изречени гръмки думи, протестите могат да се опишат с една дума- потребителски.
Да, протестите в своята същност започнаха като протест на потребители на определена стока, които не са в състояние, да я заплатят. Исканията бяха за по-ниски цени на тока и по-високи доходи. Исканията бяха и са, за да могат хората, да запазят възможността си да бъдат потребители. Възможността, да ограничат потреблението, очевидно не задоволява никого.
Преди това имаше други подобни протести, в които потребителите искаха по-ниски цени за горивата, но в нито един момент, някой от протестиращите, не се замисли, че може да ограничи своето потребление.
Правота на потребление не е записано в хартата за правата на човека, но всеки от нас, го има за нещо, което се подразбира.
Предполагам, че много от вас няма да са съгласни, но помислете.
Живеем в потребителско общество и всички знаем това. Реално един човек се нуждае от дом, храна и дрехи, но се предложи на някой само това, той възмутен би отхвърлил предложението. Самата система, която твърди, че в основата ѝ е свободата, не дава свобода в тази посока. От раждането до смъртта си, всеки от нас има едно основно задължение- да консумира. Колкото повече, толкова по-добре.
Потребителите са тези, които крепят системата, а не големите икономически субекти. Цялата основа , не само на така наречената свободна инициатива, а и на плановата икономика, която се опитваше да прилага бившия съветски блок, се крепи на потребителите.
Производителите на стоки и услуги, печелят единствено от нарастване на потреблението, а не са само те. Финансовите институции се включват в играта, осигурявайки средства за да повишаване на потреблението. Държавните машини също се хранят от преразпределение на средствата за потребление или създавайки изкуствено услуги и задължавайки хората, да ги използват и плащат за тях.
Само че, системата често куца. От една страна, все повече се увеличава концентрацията на парите в един малък процент от хора. Тези огромни богатства обаче не влияят на обема на потребление.
От друга страна най-активните потребители, не разполагат с достатъчно средства, за да задоволят нормите, които са необходими за нормално съществуване на системата. Система, в която потреблението е норма за социалния статус на хората, а необходимият минимум расте с всеки ден и изисква повече средства. С всяка година, „необходимото“ потребление за демонстриране на социалния статус расте, като много неща, които влизат кошницата на потребителите са излишни. Част от нещата всъщност са там с единствена цел, за да промиват мозъците ни и да ни подтикват към още по-активно потребление.
Системата винаги е била уязвима, но днес всеки проблем в една точка на света, където са съсредоточени достатъчен брой потребители, рефлектира върху стабилността на целия свят. Свиване на потреблението в една голяма икономика, води до сътресения и в другите, защото са свързани. Например повишаването на цената на нефта, срути всички механизми за регулация, защото доведе до повишаване на цените. Сривовете на банковата система, пък затварят кранчето за потреблението в аванс. Тоест потребителите консумират сега, без да имат средствата за това. Банките също нямат тези средства, защото капиталите, с които оперират са поне пет пъти повече от собствените им средства.
Нещата са циклични и всеки път и при всяко повторение, кризите ще стават по-продължителни и тежки. Днес все още светът разполага с достатъчно ресурси, за да продължава да се стимулира потреблението, но цената вече е твърде висока. Печатането на пари, не може да продължава вечно и безнаказано.
Друг проблем са монополите. Не тези на ЕРП -тата, а международните монополите, на стоките и услугите за потребление. Дребните играчи отдавна нямат шанс. Има много начини, да се заобиколят антимонополните закони и това се прави. Концентрацията на огромни финанси и мощности, от една страна осигурява по-голямо количество и по-евтини продукти за потребление. От друга страна обаче, се нуждае от много по-малко персонал за тази цел. Преместването на фирмите в държави, където разходите за данъци и заплати са по-ниски, определено намалява броя на платежоспособните потребители.
Ще спомена с няколко думи и политиците, които са редовните заподозрени при всяка криза. Само че, това е грешка. Политиците не определят системата. Те просто регулират потоците на потреблението. Ако някой успее, го превъзнасят, ако пък се провали, тълпата го освирква.
Не зная, какъв е изходът, но определено това не е пътя и рано или късно, системата ще рухне напълно. За съжаление, не виждам път за промяна. Не зная и дали има такъв. Може би има хора, които да имат идеи, как трябва да се променят нещата, но прилагането на практика е невъзможно без жестоки катаклизми и то в целия свят едновременно. Няма начин отделна държава, да промени нещата сама.
Мога да напиша още много неща, но не виждам смисъл. Напоследък хората рядко се вслушват в чуждото мнение, а загубих желание да пиша, говоря и споря. Обидно е да съм просто част от машина направена с една единствена цел- консумация, но е така.

Облаци и дим

Харесвам зимата, но фотоапаратът ми не споделя това. Не харесва разсеяната светлина, в която подробностите и цветовете се губят. Не харесва сивите облаци и дима от хиляди комини.
Изгледът е чудесен, но снимките са много различни от това, което виждат очите. Ще се опитам, да ги направя отново след два месеца.













Планета на живота

-Сигурен ли си?
-Разбира се! Иначе не бих повдигнал въпроса. Всички резултати показват едно и също. Те са тук от поне 13 милиарда години и през това време изглежда, че не са се променяли. Днес са същите, както тогава и не намираме никакви следи от растеж или стареене.
-Но, това е почти от времето на Големия Взрив! Невъзможно е!
-Зная, че изглежда невъзможно, но е точно така. Те са невъзможни, но са реални и са тук.
-Те? Дори не зная, дали е правилно да ги наричаме така. Успя ли поне да им направиш някаква класификация? Приличат на дървета, но какво са всъщност?
-Те са Те! Няма как, да ги класифицирам, защото не сме срещали подобно нещо преди. Все пак, можем да говорим за тях, като същества с разум. Изградени са не от белтъчни клетки, а от силициеви кристали, каквито не се срещат в почвата нито тук, нито на някоя от планетите, на която сме били. Според анализа, подобни кристали не могат да съществуват при никакви условия, но тук някак го правят. Бих ги определил като машини изградени от чипове, както бордовия компютър, но между кристалите има взаимодействия, които приличат на това, което се случва в нашето тяло. Прекалено сложно е и ще минат години, докато го разберем. Засега мога само твърдо да кажа, че Те са разумни и вечни. Някак са успели, да овладеят и планетата, защото тя също не се променя във времето.
-Разум имат вече и машините, но дори и те не са вечни.
-Не са, защото се променят, а тези тук не. Обикновено промените са свързани с обмяна на информация, но тук обменят информация по някакъв неизвестен за нас начин. Ако пожелаят, могат да го правят, като нас и няколко пъти се включиха в каналите ни за връзка, но не отговарят на въпросите ни. Задават въпрос, изчакват да получат отговор и след това прекъсват връзката.
-Поне да задаваха сериозни въпроси! Казваш, че са разумни, но въпросите, които видях, подхождаха на четиригодишни деца. Смешно е!Успели да постигнат вечния живот, нещо което винаги е било мечта на човечеството. Не остаряват, не се променят и не умират. Само че, ако това е за сметка на умствените им способности, какъв е смисъла? Деца на 13 милиарда години! Или пък изкуфели старци! Ха-ха-ха! Попаднали сме на Планетата на живота, но тя не е точно това, за което сме мечтали.
-Планетата на живота? Може и така да се нарече. Малко е различно от това, което сме свикнали да приемаме за живот, но не можем да ги наречем и машини. За да разберем повече, трябва да намерим начин, да спечелим доверието им и да ни дадат повече информация. Между другото, не мисля, че са глупави. Въпросите им са точно премерени, въпреки че ти изглеждат елементарни. Нашите въпроси към тях, може да им изглеждат също толкова елементарни.
-Странни или не, те поне получават отговори, а ние не. Какво ще кажеш да променим малко играта? При следващия техен въпрос, задаваме вместо отговор наш и докато не отговорят, те също не получават информация.
-Не зная. Все пък ние сме гостите тук. Не са ни канили и трябва да играем по техните правила.
Внезапно алармите на кораба се задействаха.
-Ето и следващия въпрос. Този път не се бавиха много. Да видим, какво искат.
На екраните обаче нямаше въпрос. Редуваха се картини от тази и други непознати планети, скици, математически формули и хиляди непознати символа.
-О, Боже! Това е невероятно! Те споделят това, което знаят. Знания натрупани за 13 милиарда години!
-Нали записа е включен? Не зная, дали ще поберем всичко, но искам да съхраним колкото се може повече!
-Не става! Компютрите ни са изключени. Последният запис е, че цялата информация от и за кораба е изтеглена.
-Снимай тогава! Включи камерите на ръчно управление.
-Опитах вече, но на екраните няма нищо. Това, което виждаме не е там. Те предават директно в главите ни, но очевидно не подозират, че човешкият мозък, не е пригоден да съхрани толкова информация.
Алармите спряха и компютрите се включиха отново. Екраните примигнаха за последен път и възстановиха работата си, все едно нищо не се бе случило.
-Не разбирам! Те знаят всичко не само за този свят, а и за Вселената. Знаят неща, които сигурно няма да открием никога, а ни направиха на маймуни, за да копират нашите елементарни знания. Не разбирам!
-Може би го правят с всеки, който дойде тук. О, мисля че, открих причината. С всичките си знания в нас има нещо, което досега не бяха срещали. Погледни! Сега вече няма спор, че това е Планетата на живота.
Екранът пред тях показваше повърхността на планетата в близост до кораба. Уж всичко беше както преди, както преди 13 милиарда години. Същото, но с една малка разлика. Полето между странните обитатели на планетата, беше покрито с трева. Обикновена земна трева...

Следите

Пролетта беше вече близо, но зимата не се предаваше. През нощта отново заваля сняг и покри всичко с тънка бяло премяна.
-Ох! - намръщи се малката Ема.- Отново е валяло. Омръзна ми вече този сняг! Искам слънце, пролет и цветя!
-Не може да се угоди на вас хората!- засмя се Жълтото Коте.- Днес искате едно, а утре друго. Спомням се, как преди три месеца, очакваше снега с нетърпение. Освен това погледни навън. Слънчевите лъчи вече топлят и до обяд от снега няма да остане нищо. Точно време за разходка!
-Ти говориш за разходка?- стъписа се Ема.- Цяла зима не си се отдалечавало от печката. Само че, ако това е някакъв хитър план, да ме откажеш от разходката, се лъжеш. Аз излизам, а ще изведа и теб, колкото и да се дърпаш.
-Няма да се дърпам!- скочи на крака Котето.- Не обичам студа, но скоро идва пролет и трябва да вляза във форма. Не, че изглеждам лошо, винаги е по-добре килограм отдолу, отколкото в повече.
Ема и Котето излязоха навън, помотаха се по двора, разходиха се по улиците и неусетно стигнаха до края на града.
-Май ми е достатъчно! Време е да се връщаме. -рече Жълтото коте.
-О, не! - възрази Ема.- Погледни напред! В града снега, дори току що навалял е мръсно сив, а тук наистина е бял и непокътнат. Виж как блести от слънцето. Бял и непокътнат. Всъщност не. Това са следи на зайче. Виж ги!
-Видях ги, но това не са заешки следи. Това са следите на страха. Страха, че някой те гони, за да те изяде.
-Може да си право. Виждам, и едни по-големи следи, които сигурно са на вълк или лисица.
-Пак сбърка!- засмя се Котето.- Това също са следите на страха. Само че, не на страха, че ще станеш на закуска, а страхът, че ще останеш без закуска.
-Е! Прекаляваш! - възмути се Ема.- Може би разбираш повече от мене от следи, но не може всички следи да са на страха.
-Не са всички, но повечето.- не се смути Котето.- А тези, които оставят хората, винаги са продиктувани от страха. Това е особен, човешки страх. Страх, че ще останат незабелязани или пък ще ги забравят.
-О!- възкликна Ема и погледна следите си в снега.- Мен също понякога ме е страх, че няма да ме забележат или ще забравят рождения ми ден. Нима това личи по следите ми?
-Не тези следи, глупаче! Тези ще се стопят още преди обяд. Човешките следи, за които ти говоря са други.
-Как други? След всичко, което се движи остават следи. Защо пък човешките да са различни?
-Защото хората са различни от всички останали и страхът им е различен. Ето виж следите пред нас. Заекът го е страх, да не бъде изяден. Това не е малък страх, но е естествен поне. Вълкът го е страх, да не остане гладен и това личи в следите му. Нито заекът, нито вълкът обаче оставят следите си нарочно. Те просто живеят своя живот, а следите са следствие, а не цел. За хората обаче, най-големият страх е, да не би следите им да се загубят. Хората живеят, за да оставят следите си навсякъде, вярвайки, че така стават по-важни.
Смехът на Ема прекъсна монолога на Котето. Тя се втурна напред с разперени ръце, а косата и се развя от вятъра.
-Хей! Какво правиш?- извика Жълтото коте.- Не разбра ли, че колкото и следи да оставиш, те ще изчезнат още до обяд?
-Какви следи? Аз просто тичам. Тичам и се радвам на мига. Радвам се на хубавия ден, на слънцето, на вятъра и дори на теб, философче такова. Хайде идвай и ти!

За хората, думите и делата

Някога, преди много години, Боговете живеели на Земята. Създавали и разрушавали, спорели за дребни неща и воювали помежду си и променяли света и живота на хората, за да задоволят любопитството си или просто от каприз. Само че, дошъл миг, когато им станало скучно и решили да потърсят друго място.
Боговете напуснали Земята, но оставили двама великани, на които предали всичките си сили и знания.
Двамата били много различни. Били различни, не в силата си, а в нещата, които правели и говорели. Хората обичали единия, а се страхували от другия, но се прекланяли еднакво и пред двамата.
Единият бил благ и състрадателен. Предпочитал думите пред делата. Не съдел хората и винаги намирал добра дума. Давал на всекиго съвет и съчувствие и хората го обичали. Много хора го следвали неотлъчно, защото били слаби и се нуждаели от думите му и утехата, която носели.
Вторият бил мълчалив и груб. Рядко използвал думите и то само, за да посочи грешките на хората. Предпочитал делата, но самият той рядко помагал. Посочвал пътя, а след това изисквал от хората, сами да го извървят. Хората се страхували от него, но много хора го търсели, защото знаели, че всеки път научават нещо ново.
Великаните не били дарени с вечен живот, както Боговете. Починали в един и същ ден, но хората не ги забравили.
Минали хиляда години и един ден Боговете се завърнали на Земята. Завърнали се, за да проверят резултата от последния експеримент, проведен тук. Заварили хората разделени на две, защото още помнели великаните.
Едната група ценяла само думите. Хората в нея не съдели никого и винаги намирали добра дума за околните. В думите те търсели и намирали всичко, което им било нужно. Думите използвали за щит, меч, ласка и утеха.
Втората група ценяла само делата. Не губели време в приказки, а всеки миг опитвали и опитвали нещо ново. Делата им били техния щит и меч. В действието намирали лек за всичко.
-Може би, дойдохме рано.- казал първият Бог.- Трябваше да изчакаме още хиляда години. Хората още не са избрали, по кой път да вървят. Зная, че рано или късно, ще останат само хората, които ценят думите, защото те държат един на друг, а това е най-важното.
-Да, рано се върнахме.- рекъл вторият Бог.- Когато се върнем тук отново след още хиляда години, ще са останали само хората на действието, защото те се учат и всеки ден стават по-силни.
-Рано е!- съгласил се третият Бог.- Само че, не съм съгласен, с вас. Мисля че, когато се завърнем отново тук, от двете групи няма да има и следа. Хората, които ценят само думите и хората, които ценят само делата, ще вече няма да ги има. Ще има други хора. Хора, които знаят силата и времето, както на думите, така и на делата. Групите ще изчезнат, но хората ще са станали равни на нас.
Боговете си тръгнали, но след хиляда години не се завърнали. Може би забравили, за малката планета, загубена сред милиарди други. Може би решили, че времето е твърде кратко и отложили завръщането с още хиляда години.
Какво ли ще заварят тогава?

Родината не се нуждае от теб

Спомняте ли се старите патриотични плакати с насочения пръст и думите:
-Родината се нуждае от теб!
Има ги във всякакви вариации, а още има много хора, които ги харесват и вярват, че наистина е така. Само че, това е заблуда.
Родината не се нуждае от теб. Родината не се нуждае от никого. Хората се нуждаят от нея.
Родината е мястото, където сме родени, живеем или просто се чувстваме най-добре. За нея обаче хората са без значение. Тя е нещо, което е съществувало далеч преди нас и ще продължи да бъде на мястото си много след нас.
Родината не се нуждае от нас, но ние се нуждаем от нея. Домът не се нуждае от хората, но хората не могат без дом.
Родината е нашия дом, но тя не изисква, да правим нещо за нея. Нещата, които правим, правим за себе си и за хората, които живеят заедно с нас и на които държим. Можем да я направим райско място или да унищожим всичко, но това ще се отрази единствено на нас самите.
Ако някой ви каже, че Родината изисква нещо от вас, бъдете сигурни, че не е така. Може би, той се нуждае от вас, но не и Родината.
На днешния ден преди 135 години е завършила Руско -турската освободителна война. В нея са загинали много хора. Руснаци, румънци, финландци, турци и българи.
Не зная дали войниците от другите народи, са свиквани под знамената, с лозунга, че Родината им се нуждае от тях, но българите не са се нуждаели от подобни лозунги. Те са вярвали, че наистина Родината се нуждае от тях в този миг, но всъщност не е било така. Не вярвам, да са искали да загинат. Това, което са направили всъщност са го сторили за себе си, за близките и приятелите си, за техния живот и дом.
Не са го сторили за нас, а Родината не се е нуждаела от жертвата и смъртта им. Родината с жертви или не, днес пак щеше да бъде същото място. Същото място, със същите планини, равнини и реки. Хората и живота им щеше да е различен.
Е, казах го ясно. Правим нещата единствено за себе си и хората около нас. Те са важни и заради тях, си струва.
Родината не се нуждае от теб! Ти имаш нужда от дом и Родина. Можеш да си тръгнеш по всяко време и да намериш нов дом и Родина. Можеш да рушиш или да градиш. Нямаш избор за повечето неща, които се случват в живота ти, но този избор е само твой.

Бяло и червено

Бяло и червено. Днес е първи март и всичко ще е бяло и червено.
Бяло и червено, щастие и живот. Бяло и червено, светлина и здраве. Бяло и червено, надежда и любов.
Ще върви Марта по улиците и ще се усмихва или мръщи.
-Вълшебница! -ще казват едни.
-Магьосница! -ще мърморят други.
Ще върви Марта по улиците и едни ще и се радват, други ще се мръщят, но всички, ще се събудим за да посрещнем началото на поредния цикъл живот и надежда.
Живот и надежда, които скоро ще са отново при нас с пролетта, но ако не сме готови да ги посрещнем, ще отлетят за миг. Живот и надежда, които се случват и без нас, но за да ги усетим трябва да им помогнем. Да им помогнем с настроение и усмивка, които да разпръснат облаците поне за кратко. Да разпръснат облаците, но не тези в небето, а тези в душите ни.
Върви Марта по улиците, мръщи се или се усмихва, вълшебница и магьосница. Зависи от нас, от нашето настроение и жажда за живот, а колко малко неща на този свят зависят от нас.
Бяло и червено, щастие и живот. Бяло и червено, светлина и здраве. Бяло и червено, надежда и любов.
Днес денят ще е в бяло и червено. Марта е тук и всичко ще е в бяло и червено. За утре не зная, но зная, че зависи от нас.
Честита Баба Марта! Бяла и червена!