Игра на шах

-Дама взима пешка на h7. Шах и мат!
-Не е честно!- възмути се роботът Чистач.- Ти използваш програма!
-Да! Не е честно!- подкрепиха го и другите роботи.
-Е, и?- засмя се главният Компютър.- Ви е също използвате програми. Сега се заемайте с работа, а довечера ще ви дам шанс за реванш.
Роботите се разпръснаха, а главният Компютър добави още една светеща точка в своя полза на екрана с резултатите. Преброи ги и се засмя доволно.
-1 000 000 000 004 на 0! Глупаци! Програма съм бил използвал! Защо ми е програма, когато аз подслушвам мислите им. Е, наистина това не е много честно, но пък е законно. Да! Законът е над всичко!

Страната на чудесата

Тази сутрин малката Ема се успа. Събуди се, чак когато слънцето се промъкна през процепа на пердетата и я погъделичка закачливо по носа.
Събуди се, протегна се и се усмихна на новия ден. Днес нямаше никакви задачи и можеше да поспи още, но знаеше, че няма да ѝ позволят.
Всъщност родителите ѝ бяха поставили задачи още вчера, въпреки протестите ѝ, че не е честно. Вече беше във ваканция и я беше заслужила.
Не задачите от родителите ѝ обаче притесняваха Ема. Тях така или иначе щеше да свърши, защото не се различаваха от ежедневните. Беше свикнала и мрънкането беше по навик.
Вчера обаче се бяха разбрали с Жълтото коте, да измислят поне сто неща, които да направят през ваканцията. Това беше наистина отговорна задача, която не трябваше, да се забравя. Само че, Ема се успа и когато потърси Жълтото коте, него вече го нямаше.
Намери го на двора. Беше изпило млекцето си и се готвеше за път.
-Хей! Къде си тръгнало? Нали днес трябва да свършим една сериозна задача?
-Отлага се!- отвърна Котето.- Ще правим план за ваканцията утре. Днес ще пътувам.
-И къде ще ходиш? Може ли и аз да дойда с теб?
-Е, ако нямаш друга работа, защо да не дойдеш? Отивам в Страната на Чудесата и ще ти е интересно.
-Страната на Чудесата ли?- учуди се Ема.- Никога не съм била там. Ще дойда, разбира се. Само да не е много далече, защото трябва да се върна за вечеря.
-Не се безпокой! Страната на Чудесата е съвсем наблизо. Ще се върнем , преди някой да разбере, че ни няма.
Жълтото коте махна с лапа и се завъртя три пъти. Светът наоколо също се завъртя, а когато спря вече не бяха в двора.
Ема се огледа внимателно. Намираха се сред едно равно зелено поле, простряло се до хоризонта. Нямаше нищо друго освен зелената трева и една стара вятърна мелница, перките на която лениво се въртяха от вятъра.
-Това ли е? Това ли е Страната на чудесата?- попита Ема.- Та тук няма нищо, ама съвсем нищо. Очаквах да видя хиляди чудеса. Чудеса на всяка крачка и във всички посоки, а тук освен една вятърна мелница, друго няма. Къде са чудесата?
-Тук са!- засмя се Котето.- Тук са, но ти не ги виждаш. Просто погледни внимателно.
-Виждам!- разсърди се Ема.- Виждам всичко, което е наоколо, но чудеса няма. Не е хубаво, да ме лъжеш така.
-Не те лъжа! Чудесата са тук, дали ще ги видиш зависи от теб. Какво точно искаш да видиш? Как разбираш, дали едно нещо е чудо или не?
-Ами чудото си е чудо! Просто е чудо и точка!
-Помисли още! -не отстъпи Котето.
-Добре! Чудото е нещо различно. Нещо, което не познаваш и не разбираш.
-Да, така е! Сега помисли отново! Ако опознаеш едно чудо, ако го разбереш и изучиш, то още ли ще бъде чудо за теб?
-Не, разбира се! Тогава нещото няма да бъде чудо, а нещо съвсем обикновено.
-Съвсем обикновено ли? Като полето пред теб? Или като тревата и цветята сред нея? Обикновено, като пеперудите и пчелите? Като синьото небе и дъгата в него? Обикновено като мелницата на хоризонта?
-Да, точно така. Това са обикновени неща, които познавам. Тук няма никакви чудеса.
-Но все пак чудеса има.- не отстъпи Котето.- Това е Страната на Чудесата. Когато си била малка всичко, което изброих е било чудо за теб. Само че, всеки пораства. Пораства и научава нови неща. Опознава чудо след чудо и ги превръща в съвсем обикновени неща.
-О, престани! - ядоса се Ема.- Тук няма чудеса. В една Страна на чудесата винаги трябва да има чудеса.
-Има!- отвърна Котето.- Има и затова те доведох тук. Това не е разходка, а урок, който трябва да научиш.
-Не искам повече уроци! Нали съм ваканция. Пък и научих доста неща през миналата година. Много чудеса вече не са такива, защото зная повече. Колкото повече раста и уча, толкова повече чудесата намаляват. Като се замисля, това не ми харесва. Не искам повече уроци!
-Не ти харесва нали? Не ти харесва чудесата да намаляват, но причината не е в теб или в това, че знаеш повече.
-А в какво тогава?
-Причината е в теб и в това, че не знаеш достатъчно.
-Но в това няма логика!- намръщи се Ема. -Нали каза, че научавайки повече, чудесата намаляват?
-Не съм казало подобно нещо!- присви очи Котето.- Казах, че когато изучиш нещо, то престава да бъде чудо за теб. Ако решиш, че знаеш всичко или учиш повърхностно, може би чудесата наистина ще намалеят. Ако обаче не спираш , с всяко ново нещо, което научиш ще умира едно чудо, но ще откриваш няколко нови. Колкото повече неща научаваш, толкова ще осъзнаваш, още колко много не знаеш. Тогава чудесата ще се увеличават всеки ден и всяко място, на което отидеш, ще бъде за теб Страната на Чудесата. Също като тази тук.
Малката Ема се замисли за миг. После вдигна поглед и огледа мястото където се намираше. Едно съвсем обикновено място, което може би криеше много бивши чудеса. Чудеса, които беше вече разгадала, но те щяха да я отведат към нови и нови. Щяха да я отведат в Страната на Чудесата за цял живот.

Закон за защита на Зелените човечета

Планетата беше малко по-голяма от Земята, но иначе отдалеч приликата беше поразителна. Очите на човек дори биха намерили познати контури на континентите, но Главният компютър не се интересуваше от това. Провери за последен път параметрите на орбитата, сравни данните за температурите, атмосферата и биологичните проби със земните и превключи в режим на приземяване.
Приземяването, щеше да продължи три дни, а през това време, го чакаше най-сложната задача. Трябваше да събуди пътниците си, да провери жизнените им функции, да им направи имунизация и най-трудното- да ги държи далеч един от друг. След три дни, когато ги оставеше на планетата, те вече нямаше да са негова грижа и можеха спокойно, да си прегризат гърлата, но дотогава, той носеше отговорност за живота им.

Въпреки заплахите, вратите на космическия кораб не се отвориха. От дюзите изригна огън, земята се разтресе и когато отново отвориха очи, вече бяха сами. Всъщност, скоро това се промени. Двама от местните бяха изникнали незнайно как и откъде и ги наблюдаваха с любопитство.
Бяха дребни, с огромни глави и несъразмерно големи очи. Телата им бяха слаби, с ръце като клечки, завършващи с длани, върху които имаше само по три пръста.
Изглеждаха кротки и дружелюбно настроени, но се появяваха още, и още и още. Скоро цялото поле се покри с дребните създания и броят им поуплаши групата. Неволно се приближиха един до друг, забравили омразата помежду си.
Нищо обаче не се случваше и Ококореният се окопити пръв.
-Що за калпава планета са ни избрали? Тези селяни тук, нямат понятие от нищо. Сигурно дори не знаят, да четат и пишат, компютър няма да измислят и след милион години. Какво ще правя аз тук? На кога ще си пробутвам флашките? Ами папките с компромати? Къде е независимата преса, която да ги използва, когато му дойде времето?
-Спокойно!- рече Брадатият.- Всичко ще си дойде на място, ако се държим отговорно. Само че, като гледам електората, всички вие нямате никакъв шанс. Тези са си от нашия електорат. Нямат нищо, гледат като овце и дори не ни разбират. Трябва някой като мен, да ги поведе и да ги заговори на майчиния им език. Селям алейкум!
-Давай, давай! -засмя се Дебелият.- Що се мориш, като нема смисъл. Три пъти съм ви бил на избори и пак ще ви бия. Народа ме обича, а пък като им построя на тия десетина магистрали, ще ме носят на ръце. Вярно, че тук матриала хич го няма, ама на Земята, да не беше по-добър.
-Ще ни биеш ти ама на кукуво лято!- обади се Червенобузестият и за всеки случай отстъпи няколко крачки назад.- Ще видиш власт ти, отново на куково лято. И с тези ли глупости ще привлечеш хорицата. АЕЦ им трябва на тях, АЕЦ! Като започнем да продаваме на всички съседни планети и те ще са доволни и Р.Овч., ще ме остави на мира.
-Не сте познали! -възмути се Дамата.- Тук сме на ново място, така че е време да променим статуквото. Аз съм единствената, надежда на тези същества!
-Ааааа! Сега ми паднахте! -внезапно скочи Джуджето.- Мачкахте ме, обиждахте ме, но сега ще си разчистя сметките с всички вас. Хей, маймуни! Виждате ли ги тези зад мен? Те ви докараха до това положение! Те ограбиха труда ви и планетата ви. Само те са виновни, за де сте на това дередже, но аз ще ви оправя. Ако ми дадете власт, ще изгоня всички инопланетяни от тук. Всичкиииии! Хайде викайте: „Победа! Победа!“!
Съществата зяпнаха и очите им се уголемиха двойно, но не издадоха нито звук. Вместо това се отдръпнаха няколко крачки назад, което вбеси Джуджето.
-Аааа! Знаех си аз! Предатели! Я, кажете Ушатия ли ви нае! Знаех си аз, че има нещо гнило тук.
Съществата отново отстъпиха, но след това едно от тях събра смелост и излезе напред. Поклони се и тихо заговори на почти чист български:
-Ние много доволни! Вие много смешни и забавлявали нас прекрасно. Сега ние отива да спи, но моли вас утре пак направи представление. Много молим! И една молба имаме. Онзи дребния най забавен е, но защо вика. Децата плаши. Чуваме ние чудесно и няма нужда вика силно.
После съществата се поклониха и изчезнаха внезапно, както се бяха появили.
-Казах ви аз, че без мен не струвате. - изграка Командирът.-Само аз зная какво да правя, но няма да ви кажа, докато не ме изберете за водач. И после няма да ви кажа, но това е друг въпрос.
Само че, никой не му обърна внимание. Оставиха го сам да си говори, с замечтан поглед впит в залязващото слънце. Останалите се събраха в кръг, забравили враждите. В тъмнината лицата не се виждаха, а гласовете звучаха глухо и малко зловещо.
-Положението не е никак добро. Тук няма никакви условия за честни избори. Затова предлагам да забравим личните противоречия и да бъдем отговорни. Ще излезем с отговорна обща позиция, каквото времето и обстоятелствата изискват. Предлагам следното....

На другия ден, когато слънцето отново изгря, местните се сърбаха отново. Скупчиха се около малката група и зачакаха нетърпеливо.
-Нещата не се развиха добре.- започна Дебелият.- Ние направихме много грешки, но си взехме поука и ще ги коригираме при следващия мандат.
-Решихме да бъдем национално отговорни и да обединим силите си, за благото на всички нас. - продължи Червенобузестият.-Ох, грешка! За благото на всички вас!
-Дълго мислихме и решихме. - усмихна се Брадатият.- Измислихме, какво най-много ви трябва и ще осъществим мечтата ви! Ако ни дадете мандат, за ви управляваме, обещаваме да изработим в кратки срокове един закон, който ще промени планетата ви. Закон, който ще реши всичките ви проблеми, ще осигури настоящето и бъдещето ви. Първата и най-важната ни задача е да приемем Закон за защита на Зелените човечета.
-Аз ще бъда гарант за това!- извика Дребосъкът.- Ще се грижа за вашите интереси. Хем ще участвам, хем няма да участвам, но ще съм навсякъде. Хайде решавайте бързо!
Съществата ококориха очи и се размърдаха разтревожено. После се отдръпнаха предпазливо назад. Едно от тях се отдели, пристъпи напред, поклони се и тихо промълви:
-Ние недоволни от днешното представление. Такива шеги не харесва. Ние моли вас стои далеч от нас. Много молим!
-Защо бе, идиоти! - развикаха се земляните.- Какво не ви харесва? Какво повече искате от нас?
-Ние нищо не иска от вас. Ние само молим, вие стоите далече. Молим правите закон за някой друг. Нас той не трябва! Ние не зелени човечета! Ние сме лилави човечета! Да!

Петел и бобено зърно

Един луд си мислел, че е бобено зърно. Лекували го докторите, лекували го и накрая го излекували.
Пуснали го от лудницата, но още щом излязъл през вратата, видял един петел на улицата и хукнал да бяга.
Докторите го настигнали чак след три пресечки.
-Защо бягаш, бе!- скарали му се те.- Нали вече знаеш, че не си бобено зърно?
-Зная, бе!- отвърнал лудият.- Аз си зная добре, че не съм бобено зърно. Обаче я си представете, че петелът не знае това!






И аз така. Попаднах скоро в Google на това:



Един друг сайт пък ме изкара хем автор, хем млад и обещаващ.
Какво ли още не зная за себе си?

Ден на българската просвета и култура и славянската писменост

Днес е 24 май. Вчера беше 23, а утре ще е 25 май. Нормално е нали? Щом има 23 май, нормално е след него, да идва 24.
Днес е и Ден на българската просвета и култура и славянската писменост. Дълго и заплетено описание, на което, когато стигнеш края, си забравил началото.
Я, да проверим още веднъж, какво е днес. Правим проверката с Google. Той знае всичко и услужливо поднася милиони резултати. Вярно, че ги подрежда както той иска, а не както са нужни на нас, но поне предлага опция, да търси само в резултатите на български.
Пишем 24 май и още преди да сме натиснали за търсене, Google ни предлага опции. Той знае по-добре какво търсим.



Веднага след дългото описание излиза и най-важното и най-вярното.
24 май почивен ден.
Ами разбира се, че е почивен ден. Нали е национален празник, а ние празниците си ги уважаваме. Почивни дни са и това е най-важното. Иначе на онова дългото описание, какво да му празнуваме?
Просветата ли, дето все не можем да и уцелим ваксата и през година две променяме учебните планове и учебниците? Или пък културата, с която се киприм, като паун с перата си, криейки голия си задник?
За какво са ни тези неща? Едно време, родителите ни казваха, да учим, за да не работим. Днес децата отново учат, за да не работят. За бране на ягоди в Испания или лалета в Холандия, не е нужно, да учиш много. Ако пък си прочел „Винету“ и „Под игото“ имаш всички шансове, да бъдеш премиер или поне народен представител.
Ами културата? За какво ни е това чудо? От липсата ѝ никой не е умрял. Нали си имаме Азис и Мишо Шамара, който чак в Брюксел се прочу?
Я, стига с тази култура, че ще се хвана за кобура!
Ако публикувам това във Facebook и си направя група, вече ще съм изпечен писател. Даже и книжка може да издам, ако набера достатъчно лайкове!
Така де! Гениално е, а даже и рима има. Яворов и Дебелянов, ряпа да ядат!
Ох! В онова дългото описание има и още. Ден на славянската писменост било днес?
Какво писменост, бе? Какви пет лева? Защо са ни и писмеността и левовете? С пет лева нищо не можеш да купиш. Виж, ако бяха евро, поне самочувствието щеше да е друго.
Славянска писменост?
Брррр....
Как старците навремето не са се сетили, че е по-лесно да напишеш:
„E3ik sve6en na moite dedi, e3ik na m@ki....“,
отколкото да се мъчиш с подредбата на клавиатурата?
Как още тогава не са разбрали, че просветата е възможност, само за тези, които я желаят, а културата е лукс и не е за гладни хора?
Абе, прости са били хората навремето! Нямали са Google, където да потърсят отговорите. Нямали са Facebook, където да обменят идеи. Нямали са дори Интернет. Добре поне, че покрай това дългото описание на днешния ден, са се сетили, да го направят и почивен ден.
Ден на българската просвета и култура и славянската писменост.
Бррр....
Докато стигнеш до края, забравяш началото. Сбъркана работа, но нали е и почивен ден и национален празник, та ще го преглътнем.
Така де! Може да не сме учени, ама сме патриоти! Може да нямаме просвета и култура, но не даваме на никой, да ни нарича прости! Може да пишем на шльокавица, ама не си даваме азбуката на македонците!
Ха, наздраве! Да сме живи и здрави и догодина пак, да празнуваме!
Да празнуваме на 24 май, който е един ден след 23 май и един ден преди 25 май. Лесно се помни.

Наградите

Някъде накрай света, преди много много време имало една гора. Цар на гората бил стар и добър Лъв. Пазел Гората от разбойници, грижел се за всички животни и всички спорове решавал мъдро и справедливо.
Животът в Гората бил приятен и спокоен. Само че, прекаленото спокойствие довеждало след себе си скуката и някои от животните не били доволни. Искали разнообразие и вълнуващи неща, ако не всеки ден, то поне от време на време.
Лъвът също скучаел. В подредената гора нямал много работа и затова щом недоволните повдигнали въпроса, решил да направи нещо.
Още на другия ден, Лъвът събрал всички животни пред пещерата си. Цяла нощ не бил спал, но бил измислил нещо.
-Имам една идея.- обявил той на животните.- Всеки месец ще правим състезание в гората. Всички ще участват свободно, а които не искат, ще гледат само. Победителят ще получава награда, връчена лично от мен. Какво ще кажете?
-Ами, идеята е хубава!- обадил се Вълкът.- Само че, защо пък само първия, да получава награда? Другите участници също, ще са вложили усилия.
-Няма проблем!- съгласил се Лъвът.- Ще има награда и за втория.
-Хубаво, но защо, да не се награждава и третия?- намесила се Мечката.
-Ще наградя и третия!- приел Лъвът, но след това се обадили и други.
Спорили животните цял час, но накрая Лъвът взел окончателно и справедливо решение. Всички участници в състезанието, щели да бъдат награждавани, а за да няма сърдити, публиката също щяла да получи малки утешителни награди.
-Е, с този въпрос се справихме!- въздъхнал уморено Лъвът.- Сега остава, да решим какво точно ще е състезанието. Дали ще се надбягвате, дали ще скачате на дължина или на височина? Или пък може би ще искате, състезанието да е по хвърляне на камък?
-О, това са подробности! - поискал думата Заекът.- Според мен обаче, не изяснихме докрай, въпроса с наградите. Какви точно ще бъдат те? Аз предлагам всички награди, да бъдат в моркови!
-Дума да не става!- скочила Мечката.- Наградите трябва, да бъдат гърнета с мед!
-Глупости! Ако има награда, то тя трябва, да е в жълъди и лешници!- ядосала се Катерицата.
Последвал нов спор, защото всяко животно искало различна награда. Спорили час -два, а накрая Лъвът решил, за да има справедливост, наградите да са различни за всеки.
-Е, сега вече почти всичко уточнихме.- разтърсил грива Лъвът.- Остана да се разберем и в какво точно ще се състезавате. Искате ли, да оставим това за утре, че стана късно?
Животните се съгласили и доволни си тръгнали към домовете.
Събрали се на другия ден пред пещерата на Лъва. Някои били облекли спортни екипи, други носели цветя и плакати, за да подкрепят участниците в състезанието.
-Така! Казвайте бързо, какво искате да е състезанието!- посрещнал ги Лъвът.- Само това остана, да уточним. На мен ми хрумна една добра идея. Защо да не направим не едно, а няколко състезания? Така ще има повече победители и повече награди и всички ще са доволни. Какво ще кажете?
-Аз пък няма да участвам!- вдигнал ръка Заекът
-И аз няма! - обадила се Мечката. -Нито ще се състезавам, нито ще съм в публиката.
-И аз!
-И аз!
-Но защо?- учудил се Лъвът. Какво още искате?
-Искам си наградата предварително!- отвърнал Заекът.- Аз съм най-добрият бегач в гората и без мен нито едно състезание няма да е същото. Ако искате да участвам, давайте морковите още сега!
-А аз си искам гърнето с мед.- изръмжала Мечката.-Още сега, иначе няма да участвам. Аз съм най-силната в Гората и без мен всяко състезание, би било скучно и безсмислено.
-Аз също си искам предварително наградата!- включил се и Таралежът.- Вярно, че няма да участвам и ще съм само публика, но ако състезателите не получат моята подкрепа, все едно не са се състезавали.
Към това искане се присъединили и други животни. Независимо, дали щели да се състезават или да бъдат публика, всички си искали наградите и то предварително.
Лъвът се опитал, да се противопостави, но понеже бил мъдър, справедлив и най-вече разумен, се съгласил с всички искания.
От тогава в гората всяка седмица се провеждат състезания. Величествени състезания с прекрасни състезатели и вдъхновена публика. Шумът от тях се чува далеч извън пределите на гората.
Чува се и в съседната гора, където животните си нямат състезания и завиждат. Завиждат и разказват за наградите, които получават и участниците и публиката. Странно, но никой не говори за самите състезания.
Странно ли? Че на кого му пука за състезанията? Нали всички си получава наградите?

Нова дясна партия?

След тези избори, заваля дъжд от оставки на ръководствата на част от малките партии, останали извън парламента.
В мотивите си, част от тях говореха предимно за себе си, обвинявайки целия свят в заговор, а себе си за жертвени агнета. Не съм и очаквал друго от хора, които унищожават всичко, до което де докоснат, преследвайки единствено собственото си политическо оцеляване.
Други от подалите оставки, бяха искрени в загрижеността си, за бъдещето. Чуха се думи за търсене на начини, за създаване на нова политическа формация, което да гледа към бъдещето без старите муцуни.
Дори и без да се споменава директно, това са носталгични реакции към някогашното СДС. За съжаление обаче нещата са нереалистични и основата им е сбъркана от самото начало.
На първо място, огромна пречка пред обединяването на останките от някогашното СДС, са не само партийните лидерчета с мания за величие, но и апаратчиците в местните структури. Те не са подали оставки и няма да ги подадат. В една обединена формация, която прави политика, а не сплетни и завери, те ще са вредни, безполезни и излишни и го знаят добре.
Друга причина, заради която нещата няма да се случат, е грешното условие на задачата. Всички в купом говорят за нова дясна партия, а в България нито има условия за това, нито има нужда.
Грешката идва от определянето в миналото на СДС, като дясна формация. Всъщност СДС беше антикомунистическа формация, но не и дясна.
От четирите най-масови големи партии, само Демократическата партия беше в дясно. Социалдемократите на Петър Дертлиев и БЗНС на Милан Дренчев, бяха по-скоро в ляво, а Радикалдемократическата партия си беше центристка.
За мен лично, всички приказки за лява и дясна политика в 21 век са смешни и предназначени за наивници. Това е начин, да се маркира територия и да се създаде образа на призрачен враг, но няма нищо общо една реална политика. Бабини деветини са, че лявата политика е против частната собственост или че дясното не може да е социално.
Една реална политика, не е лява или дясна, а прагматична. Ако едно действие носи полза и е ефективно, няма значение, дали го наричате ляво или дясно.
Има и още един въпрос, който всички заобикалят. Каква е реалната основа на една дясна партия, след като 90-95% от хората в България са наемни работници?
Да, обикновени лошо платени наемни работници, които са просто зрители на натрупването на капитали от останалите 5%.
Точно тези 5% са базата на дясната политика в България, но те не са заинтересовани от нова партия.
Не са заинтересовани, защото не е вярно, че в България няма дясна партия. Има такава партия, която се финансира и управлява от хора с имотно състояние много над средното. Това е партия с консервативен и дисциплиниран електорат, която им осигурява участието и в законодателната и в изпълнителната власт. Тази парият е БСП.
Сигурно някой може да не е съгласен с написаното. Проблемът не е мой, а негов. Аз излагам само моята гледна точка. Фактите, които зная и виждам, така както мога. Не ме интересува, дали някой ще ме определя като ляв или десен. Това е без значение, защото не променя нищо. Не променя мен, не променя и него, не променя и блатото, в което всички сме затънали.
За да има промяна първо трябва да започнем да наричаме нещата с истинските им имена, дори когато те не са популярни.
Всъщност истинската причина, за да напиша тези редове е, че ми се иска да изкрещя:
-Стига с тези словесни еквилибристики! Десни партии, леви партии, десен електорат, ляв електорат.... Всички сме на един кораб. Все още....

Орел, рак и щука

Един човек бил толкова беден, че дори нямал магаре. Сам теглел старата си каруца, в която бил натоварил всичко, което имал.
Веднъж обаче, човекът объркал пътя и каруцата му затънала в едно блато. Колкото и да се мъчел, не можел да я изкара, а нямало кой да му помогне.
Седнал човекът на брега и заплакал, но внезапно пред него се появили Орел, Рак и Щука.
-Не се притеснявай, човече!- рекли те.- Ще ти помогнем да изкараш колата си. Ще се заемем веднага, а ти легни и поспи. На сутринта всичко ще е наред.
-Да, бе!- засмял се човекът.- Нали съм чел баснята на дядо Славейков. Вие в една посока, няма начин да теглите.
-Остави старите истории!- ядосали се тримата.- Прочети ни предизборните програми и ще видиш, че имаме много допирни точки!
-А бе, че няма да ми изтеглят колата няма.- рекъл си наум човекът. - Само че, защо да не легна и да си почина? Тези ще пазят колата, а утрото е по-мъдро от вечерта.
Легнал си човекът и спал като къпан, а когато се събудил на сутринта, Орела, Рака и Щуката ги нямало. Колата с вещите му също я нямало, а на мястото на блатото имало само една стара Жаба.
-Не ме гледай тъпо, българино!- изкрякала Жабата.-Така е, като вярваш на стари басни и предизборни програми!

Нахрани кучетата

Един учител приел в школата си нов ученик. Ученикът постъпил с голямо желание и горял от нетърпение да научи нещо ново. Учел бързо, но не бил доволен.
След всеки урок, учителят давал задачи на всеки от учениците си, като всеки получавал различна задача. На по-старите ученици, учителят давал сложни задачи за решаване, а новите се грижели за градината и храната. На новият ученик, учителят първия ден дал една единствена задача:
-Нахрани кучетата!
Ученикът се обидил. Нахранил кучетата, но бил задачата му се видяла прекалено проста и маловажна. Знаел, че е умен и сръчен и искал по-важни и отговорни задачи.
На следващият ден учителят му дал същата задача:
-Нахрани кучетата!
-Но, учителю! Това е прекалено елементарно за мен. Искам друга задача, която да отговаря на способностите ми!
-Нахрани кучетата!- повторил учителят.
Новият ученик навел глава, но се обидил още повече. Ядосан на учителя си, се скрил в стаята си и не нахранил кучетата.
Времената били неспокойни. В страната обикаляли банди от разбойници и крадци и дори царските стражи, вместо да бранят хората, често сами ги ограбвали.
През нощта няколко разбойника, влезли тихо в училището. Ограбили колкото могли да носят и си тръгнали без никой да ги усети.
Кучетата не вдигнали тревога. Понеже били гладни, с падането на нощта не останали на поста си, а се пръснали, да търсят храна.
На сутринта, учителят не казал нищо за крадците. Събрал учениците, провел уроците, както всеки ден. След като свършили, разпределил задачите. Дал на всички, а когато дошъл ред на новия ученик му подал един меч и рекъл:
-Днес, както искаше, задачата ти ще е по-сложна. Тази нощ крадци са проникнали в училището, а ленивите кучета, дори не са излаяли. По цял ден се излежават, а не са изпълнили единствената си задача. Затова вземи меча и ги убий! Ще вземем други, които си вършат работата.
-Не мога!- навел глава ученикът.- Аз съм виновен, а не кучетата.
-Е, щом така мислиш, ще ти дам друга задача.- усмихнал се учителят.- Нахрани кучетата! И помни, че всяка задача или работа е важна.

Единствен, неповторим и незаменим

Настъпили тежки времена за едно малко царство. Времена на промени и беззаконие. Времена на разбойници, глад и болести. Времена смутни, в които реките текли мътни не от калта на дъждовете, а от калта в душите на хората.
Не стигали другите беди в царството, а и огнедишащ змей се събудил. Всеки ден политал над царството, над градове и селца, над поля и реки и където минел, оставял само пепел и мирис на изгоряло.
Видели се в чудо хората. Не знаели какво да направят, а и нямало кой да ги защити. Загубили всичко, което имали освен живота си.
Живота им не бил кой знае какво, но си бил техен. Затова като видели,
че няма друг начин, хората решили да се съберат и да се изправят срещу змея.
Събрали се много хора. Никой от тях нямал опит в битките със змейове, но всеки бил решен, да даде всичко от себе си. Вярвали хората, че ще победят и така и станало.
Събрали се, въоръжили се, кой с каквото може и битката започнала. Започнала битката и земята потреперила. Дим и огън се извили до небесата, кръв, пот и сълзи потекли в реките.
Змеят убил мнозина, други осакатил, но с всички не могъл да се справи. Убили го хората, отрязали трите му глави и се събрали на маса, да отпразнуват победата и да решат, какво още трябва да направят за царството и за себе си.
Тогава обаче отнякъде изскочило едно дребно човече.
-Е, победих змея! Повече няма да ни тормози, но имаме много проблеми. Като гледам тук няма друг освен мен, който да знае и може да се справи с тях. Затова, ако ми гласувате доверие, ще оправя и царството и вас.
-Че кой си ти!- попитал един от ранените.- За първи път те виждам. Къде беше, когато се биехме със змея? Май те нямаше там?
-Боже, какъв клеветник!- изкрещяло човечето.- С такива хора, никога няма да се оправим. Че аз убих змея, докато този, като последен глупак се топлеше на огъня от змейските ноздри. Всъщност не само убих змея, но и планирах цялата операция.
-Така си беше!- обадил се някой в тълпата.- Аз докато дебнех в засада, скрит под леглото вкъщи видях всичко.
-Той беше!- обадил се втори глас.- Точно той! От планината се виждаше всичко, като на длан. Единствения, неповторимия и незаменимия! Само на него, можем да доверим настоящето и бъдещето си!
Обадили се и други и хората взели, че повярвали. Повечето не били видели човечето в битката, но пък сред толкова дим, може ли човек да види всичко. Поверили съдбата на царството в ръцете на човечето, но то не приело веднага.
-За мен е чест!- рекло то.- Само че, се притеснявам, че клеветниците, ще почнат да говорят зад гърба ми. Ще очернят името ми, а то ми е по-скъпо от всичко. Виж, ако изгоним клеветниците от царството, с удоволствие ще приема, да ви ръководя.
Хората не чакали втора покана. Изгонили човека, който казал, че не помни геройството на човечето. След това изгонили и други, които също твърдели, че в битката човечето го нямало. Повечето изгонени, били ранени и обгорени и били изнесли битката на раменете си, но ги обявили за симуланти.
Поверили хората царството в ръцете на единствения, неповторимия и незаменимия и зачакали добри времена.
Човечето първо възнаградило богато хората, които си спомнили неговото участие в битката. След това се заело с хората, които упорито твърдели, че не било никакъв герой. Обявило ги за клеветници и предатели и ги изгонило от царството.
Само че, колкото и хора да гонело човечето, все не било доволно. Все се появявал някой, който оспорвал, че е единствено, неповторимо и незаменимо.
Появили се и хора, които започнали да питат, защо царството не върви напред. Човечето всеки ден обяснявало, какво трябва да се направи и какво ще направи следващия ден, но нищо не правело. Нямало време за такива дребни неща, защото клеветниците и предателите не изчезвали.
Гонело човечето хора от царството, гонело, докато останали само хора, които го признавали за единствен, неповторим и незаменим.
Само че, тъкмо тогава в царството се появил нов змей. Полетял над царството, над градове и селца, над поля и реки и където минел, оставял само пепел и мирис на изгоряло.
Нямало кой да го спре и кой да спаси царството. В царството било останало само човечето и хората, които го смятали за единствен, неповторим и незаменим. Те обаче не можели да спечелят битка. Силата им била само в думите преди и след битката и в откриването и изгонването на „клеветници“ и „предатели“.

Върви народе възроден!

Върви, върви народът възроден.
Върви, да го доят и стрижат всеки ден....
Върви и днес народът възроден,
за паша мисли, че дошъл е ден....
Върви, върви народе възроден!

Белязаните

В една царство живеел един много строг Цар. Бил толкова строг, че някои хора твърдели, че е жесток, но Царят не се интересувал от тяхното мнение.
Царят често сменял съветниците и слугите си. Всеки допуснал грешка, бил изгонван от двореца, без значение, дали грешката била голяма или малка.
-Ако простя на някого малка грешка, утре той ще очаква, да простя и негова голямата грешка!- казвал Царят.
Нямало значение и дали грешката била волна или неволна.
-Ако простя една неволна грешка, утре сгрешилият ще я повтори умишлено и ще очаква отново, да му простя.- обяснявал Царят.
Затова всеки ден някой от съветниците или слугите, бивал изгонван и заменян с друг. На мястото на едни идвали други, които също бивали скоро заменени.
Изгонените загубвали завинаги правото си, да работят в двореца и за да бъде сигурен Царят, че това ще е така, когато гонел някого, слагал белег на ръката му. Белегът оставал за цял живот и белязаните често не можели да си намерят друга работа. Напускали царството, където никой не искал, да ги наеме и тръгвали по широкия свят, да търсят другаде късмета си.
Годините минавали, а белязаните хора ставали все повече и повече. Вече трудно се намирали хора, които да желаят да работят за Царя и царството не вървяло на добре. Новоназначените от страх да не сбъркат нещо, не правели нищо или по цял ден кроели планове, как да припишат своите грешки на друг.
Царят обаче вярвал, че постъпва правилно и с годините ставал все по-строг и строг.
Един ден той решил да отиде на гости в съседното царство. С тамошния цар се познавали от деца, но не се били виждали от години. Уж царствата били съседни, а на владетелите им все не оставало време, да се видят и да си поговорят.
Прегърнали се, разменили си подаръци, похапнали и седнали, да си говорят. Говорил си за старите времена, за сегашните, за успехите и неуспехите си, за радостите и тъжните моменти. Говорили дълго, но внезапно Царят скочил и сграбчил слугата на домакина.
-Не мога да повярвам на очите си! Виж сам! Ръката на твоят слуга е белязана. Белязана е от мен, защото съм го изгонил заради негова грешка. Как може, да допуснеш такъв човек до теб?
Домакинът обаче не се разтревожил, а се засмял.
-Зная, че ръката на този човек е белязана, но това не ме притеснява. Повечето от най-добрите ми слуги и съветници имат същия белег на ръцете си. На теб ти хареса мечът, който ти подарих. Е, той е изкован от човек, чиято ръка си белязал, заради някаква грешка в миналото му. Хареса ти, храната, с която те нагостих. Ръката на готвача ми, също е белязана от теб. Нима храната нямаше да е толкова вкусна, ако знаеше това? Хареса ти виното, което пи, а човекът, който го прави е с белязана ръка. Хареса ти двореца ми, а строителите също бяха с белязани ръце. Като гледаш двореца, се възхищаваш на красотата му, а не виждаш белезите.
-Не може да бъде!- отвърнал Царят.- Човек, който е сгрешил, ще сгреши и втори път, ако има възможност.
-Да, хората грешат.- отвърнал домакина.- Ако съдя по белязаните ръце, ти си наказал много, много грешки. Сигурен съм, че когато потърсиш някой, да работи за теб, първо гледаш ръцете му и търсиш белязаното. Аз обаче, когато гледам ръцете, виждам не белезите за стари грешки, а това, което тези ръце могат да направят и правят днес. Грешки хората винаги ще правят, но в историята остават не грешките, а успехите. Историята не бележи ръцете, а делата.

Два козела

Два козела се срещнали от двете страни на тесен мост над един буен планински поток. Мостът бил толкова тесен, че нямало начин да се разминат.
-Мини, братовчеде! Мини ти пръв!- предложил единият козел.
-О, не! Мини ти пръв. Аз не бързам за никъде.- отговорил вторият козел.
Дълго време спорили, но накрая все пак се разбрали. Преминал единият козел по моста, после минал и вторият. Обърнали се назад, благодарили си един на друг, а после...
После навели глави, втурнали се към средата на моста се заблъскали с рогата така, че цялата планина заехтяла.
Един гарван, който скучаел наблизо и ги наблюдавал, не се сдържал и се намесил:
-Какво правите? Бяхте толкова учтиви, когато се срещнахте. Нали и двамата минахте по моста? Защо се биете сега?
-Минаването е едно, а боя друго!- отвърнал запъхтян единият козел. - Нямаме нищо против един към друг, но ако не се поблъскаме, ще ни се смее цялото стадо.
-Така, де!- обадил се и вторият.- Цял живот сме градили авторитет, няма сега да го разваляме!
Блъскали се двата козела, блъскали се, докато накрая паднали в бързите ледени води на потока и загинали.

Щастието е в зелените очи

- Никога няма да свикна тук! Прилича на Земята и ти се струва, че мяркаш познати места, но всяка сутрин вместо нормалните цветове на изгрева, виждаш само зелено. Зелен пясък, зелено море, зелени хора. Дори очите ти са зелени.
- Не е зелено, а златисто! Златисто зелено е! - засмя се Елена.- Има разлика, но ти никога няма да я разбереш. Както не се научи, какъв цвят са очите ми.
- Очите ти са гълъбово сиви, но сега и те са зелени, както всичко наоколо. Светлината ме дразни! Виж, дори Боб е зелен!
Елена погледна към плажа и се засмя. Там местните бяха обградили Боб и упорито го канеха, да се присъедини към игрите им, а той определено беше нещастен. Официалната му бяла униформа, беше измачкана и две мръсни петна красяха коленете му.
Боб беше андроид от времето, когато още използваха белтъчен скелет за мозъка. Беше изпълнителен и точен, но имаше един забавен недостатък - беше суетен. Една гънка на панталона или скъсано копче, можеше да развали настроението му за цяла седмица.
Днес определено беше ден на изпитание за него. Все пак скоро групата реши, че той не е интересен обект и се присъедини към игрите на другите.
- Не е хубаво да се смеете, когато някой е в опасност! - укори ги Боб. - Нали сме екип и очаквах ако не помощ, то поне съчувствие.
- Извинявай, но гримасите ти бяха невероятни !- опита се да бъде сериозен Борис. - По-отчаяна физиономия съм виждал само при мисията на Калипсо, когато местните ни пожелаха за закуска.
- Не им се сърдя!- усмихна се Боб.- Те са като децата. Не знаят, какво правят и не можеш, да им се сърдиш. Ще отида да се преоблека и се захващам за работа.
- Какво ще правиш днес?
- Ще потърся мястото, където е била първата база. Сигурен съм, че не е тук. Ако корабът се е взривил някъде, следите щяха още да личат.
- Не са деца!- промълви след минута Елена.- Вярно е, че децата играят, но игрите са начин, да научат нещата лесно. Тези тук просто се забавляват. Без значение дали са малки или големи, те не искат да научават нищо. Знаят само най-необходимото за живота им. Не помнят, какво се е случило дори преди час. Пеят чудесни песни, но не ги помнят, а всеки път ги съчиняват отново. Могат да рисуват прекрасно, а ръцете им са по-сръчни от нашите, но нямат нито един инструмент. Не познават цифрите и всяко логично действие извън елементарните нужди, им е чуждо.
- Не са деца, но са щастливи! Когато пристигнали тук от Земята, намерили Рая. Климатът е мек, без резки промени и катаклизми. На планетата няма животински видове, а редките бактерии са с прекалено различна ДНК, за да ни навредят. Тези хора не са глупави. Намерили са идеалното място, разхвърлили са всичко излишно и са заживели в Страната на щастието. Бих искал да прекарам живота си тук и така. С теб....
- Типично за биолог!- подмина намека му Елена.- Гледаш тялото, а забравяш, че мозъкът е в основата на всичко. Забравяш, че са изминали едва тридесет години от пристигането тук и част от хората са израснали на Земята. Няма начин подобна промяна в поведението и мисленето, да се случи просто така. Не, това не е промяна! Това е увреждане, за което трябва да има сериозна причина. Виж ги! Те вече не са хора. Живеят за мига, не помнят миналото и не ги интересува бъдещето. Нямат домове, дрехи, инструменти. Нямат никаква организация и йерархия. Не е нормално!
- Глупости! Какво разбираш под нормално? Защо това да не е нормалното поведение и развитие. Защо не помислиш, че всичко с което се обграждаме и трупаме, е излишно и ненормално. Защо са ни знанията, ако те усложняват живота ни? Защо ни е паметта за миналото, ако всичко, от което се нуждаем, го имаме днес? Защо трябва да се тревожим за бъдещето, ако днес щастието е в нас? Те са щастливи, по начин, по който ние никога няма да бъдем. Погледни ги! Погледни щастието в зелените им очи и кажи отново, че това не е нормално!
- Може би има доза истина в думите ти, но сме тук, за да правим изводи. Събираме фактите и толкова. Имаме много работа и ще се заема с моята. Изостанала съм с тестовете, а съм сигурна, че ти също.
Видяха се отново на следващата утрин. Посрещнаха зеления изгрев загледани в морето, което вече кипеше от телата на местните.
Там, където вълните се разбиваха в брега, седеше Боб. Беше гол, с разрошена коса, покрита с пясък, но се смееше и пляскаше весело с ръце.
- Добро утро! Не ме гледайте така! Днес не се интересувам от чуждото мнение. Вчера открих кораба. Стои си непокътнат и всички системи са в идеално състояние. Корабния дневник е воден редовно, но последния запис е две седмици след пристигането. Причината е в зелените изгреви. В тях има нещо, което е променило хората, а те са знаели. Приели са промяната и дори са я желаели. Аз също я желая! Пълното щастие не се среща често.
- Днес е четиринадесетият ден, откакто пристигнахме.- пресметна Елена.- Ако не си тръгнем веднага, скоро ще сме като тях.
- Не искам да бягам! - засмя се Борис.- Защо да не останем тук и да бъдем щастливи до края на дните си?
- Не зная.... Иска ми се да остана. Тук с теб.
-Тогава да го направим! Искам всеки ден да виждам щастието в зелените ти очи!
Внезапен вик ги прекъсна. Тълпата се разпръсна за миг и го видяха. Един старец беше паднал на пясъка и се крещеше от болка. Виковете му заглушаваха шума на вълните, но никой не му се притече на помощ. Заобикаляха го, тичайки към плажа, където започваше поредната игра. Тичаха, а в зелените им очи се отразяваше цялото щастие на света.
Борис и Елена останаха вцепенени, но само за миг. После се втурнаха към брега, сграбчиха Боб и го понесоха към кораба.
Имаше време. Все още имаше време....

Завръщането на Бог

Спомни си планетата такава, каквато беше последния път, когато я видя. Димящо кълбо покрито с пари и дим, през които проблясваха огнените езици на разпукващата се повърхност. Само че, тази картина беше останала някъде далеч в миналото. Днес всичко беше различно.
Очакваше промените, защото нищо не беше вечно. Дори Той и Другите, не бяха вечни. Тогава бяха млади, а Вселената почти пуста. Събираха се заедно и размишляваха, спореха и изследваха. Създаваха и унищожаваха звезди и галактики, търсейки отговор на единствения въпрос, чийто отговор беше скрит от Тях.
Всъщност въпросите бяха много, а отговорите никога не бяха еднозначни. Кой, кога, защо, как?
Често нямаше никакъв отговор и продължаваха с експериментите. Всеки от Тях имаше своя теория, а Вселената беше място, където можеха я проверят с безброй опити.
Земята беше едно от тези места. Неуспешен експеримент, който не даде никакви отговори. Лично Той го подготви и осъществи, но не научиха нищо ново.
Скоро след това се пръснаха. Всеки от Тях търсеше отговорите по свой път. Търсеше ги за Себе си, а не за Другите.
Създаваха все нови и нови звезди. Създаваха и унищожаваха Живота, за да проумеят Началото и да видят къде е Края. Опитваха отново и отново, докато Вселената се изпълни с Живот.
Животът беше и на тази планета. Крехък и беззащитен, неподозиращ опасностите, които го чакаха в бъдещето. Опасности, които можеха да го убият само за един миг.
Само че, тук нещо не беше наред. Спомни си всички подробности на експеримента. Животът не беше планиран. Не трябваше да е тук, но се беше случило. Грешка или непознат ефект?
Понякога си мислеше, че всъщност Те бъркаха. Може би, не Те създаваха планетите и Живота, а имаше друга непозната Сила, която се надсмиваше над тяхното безсилие и си играеше със съдбите им. Сила, която беше проектирала всичко, което трябваше да се случи, а Те просто следваха начертаните от Нея пътища.
Материализира се лесно близо до един от огромните мравуняци на най-развитите същества, обитаващи планетата. Същества, които показваха наченки, ако не на разум, то поне на организация приличаща на разум. Огледа новото си тяло и се усмихна доволен. Поне на пръв поглед, никой нямаше да забележи разликите.
-Добър вечер! Добре са те наредили! Обрали са те до шушка, но трябва да се радваш, че си жив и здрав! Миналата седмица, съседа хем го ограбиха за десет лева, хем му счупиха главата.
Едно от местните същества стоеше на няколко крачки от Него и го наблюдаваше с любопитство, клатейки съчувствено глава.
-Никой не ме е ограбвал.- отвърна Той.
-Горкичкият! Сигурна са те ударили по главата и не помниш? Или, пък.... Я, чакай! Нали не си някой извратеняк, от ония дето обичат да се показват голи? Не! Не ми приличаш на такъв, но вземи облечи някоя дреха, че ако минат полицаите ще те приберат.
-Ох! Май все пак съм направил грешка. Нужно ли е, да съм облечен? Защо?
-Сигурно силно са те ударили? Защо трябва да си с дрехи ли? Ами защото всички хора са облечени. Нали по това се различаваме от животните.
-Нима само в дрехите е разликата?- попита Той и се замисли.
После щракна с пръсти и облече тялото си, копирайки дрехите на съществото.
-Хей! Как го направи? - подскочи съществото. - Всъщност няма значение. Не обичам да се бъркам в нещата на другите. Че, аз дори не те познавам. Нито зная, кой си ти, нито дори и името ти.
-Аз съм Бог.
-Хе-хе! Добре са ти наместили мозъка! Бог бил. Чакай да позная, точно кой Бог си! Зевса го застреляха миналата година, Буда бере лалета в Холандия, а Исус ми е съсед. Хе-хе!
-Но, аз наистина съм Бог!
-Да, бе! Повярвах ти! Само не спомена, че ти си създал Земята, звездите и хората.
-Но, Аз наистина създадох Земята. Това си беше Мой личен проект. Виж звездите, не всички са Мое дело. Повечето ги направиха Другите. Освен това нямам заслуга и за Живота тук. Аз съм го правил, но на други планети.
Млъкна, защото усети промяна. Съществото срещу него, вече не го гледаше със съчувствие. Пристъпваше на място и личеше, че е притеснено от нещо.
-Виж! Стана късно. Аз ще се прибирам в къщи, че жената вече се е притеснила. Пък ти, ако не помниш къде живееш, хей там е болницата. Докторите ще ти помогнат.
-Нямам нужда от лекари. Всъщност нямам нужда от никого и нищо.
-Да, разбира се! Ще се оправиш и сам. Нали си Бог.
Слънцето беше залязло отдавна, но по улиците имаше хиляди хора. Вървяха тихо в една посока, сякаш привлечени от нещо.
-Къде отиват всички?
-Не знаеш ли? Днес Бог се е върнал на Земята. И хората се събират в Божия дом, за да се поклонят.
-Нима знаят за Мен?
-О, не! Не чакат теб. Преди много години, Божият син е възкръснал, след като са го разпънали на кръст.
-Няма значение! Нали каза, че отиват в Божия дом? В Моя дом? Ще отида там и ще изясним нещата.
-Недей! Не тази вечер! Освен това, вярно че му казват Божи дом, но не е добро място за теб. Онези с лимузините вече са вътре и теб няма да те пуснат. Пък и не зная как ще приемат историята ти. Ела у нас. Малко е тясно, но ще пренощуваш под покрив, а утре аз ще те заведа в Божия дом. Ще те заведа и на други места, но трябва да обещаеш, че няма да казваш кой си. Ще видиш, че всичко ще се нареди и ще си спомниш, каквото си забравил. Ще намериш, каквото търсиш и ще заживееш, както преди.
Някъде наблизо се чу звън на камбани, после им припяха и други в далечината.
-Знаеш ли, какво си мисля често?- рече Той.- Понякога си мисля, че всъщност Аз и Другите бъркаме. Не Ние създаваме планетите и Живота, а има непозната и всемогъща Сила, която се надсмива над Нас. Тя е проектирала всичко, което трябва да се случи, а Ние само следваме начертаните от Нея пътища.
-Щом ти го казваш, значи може и да е така. Само че, какво значение има това и за кого? Сега ще поспим, а утре пак ще поговорим. Може да ти хрумне друго или пък да си спомниш, къде живееш. Утрото е по-мъдро от вечерта! Нали?

Патриот

Един със знаме на гърдите
крещи ми, че е Патриот.
Дали е Патриот не зная.
За мен е просто Идиот.