Мога и сама

Преди много години, в едно далечно царство живеели Цар и Царица. Царството им било богато и подредено, двамата се обичали, а поданиците им обичали тях и животът им бил изпълнен само с щастливи мигове. Всичко било идеално, но...
Имало само едно нещо, което пречело на Царя и Царицата, да са истински щастливи и то не им давало мира. Двамата нямали наследник и каквото и да правели, нищо не помагало. Викали знахари и магьосници от близки и далечни страни, но без резултат. Дълги години се надявали на чудо, но както всяко чудо и това се случило, чак когато били загубили всяка надежда.
Родила им се дъщеря и радостта им нямала край. Забравили за всичко друго и цялото им внимание и обич, се събрала в грижите за малката Принцеса. Не се отделяли от нея нито за миг и предугаждали и изпълнявали всяко нейно желание. Не жалели време и средства, защото Принцесата трябвало да има от всичко и то най-доброто. Глезели я без мярка и не се интересували, че прекаляват.
Малкото същество сякаш било орисано, да стане поредната лигава Принцеса, но за свой късмет, още от бебе проявила характер и се противопоставяла на всички опити за глезене.
Първите думи на Принцесата не били „мама“ или „тате“, а за ужас на родителите ѝ:
– Мога и сама! – казала Принцесата и въпреки протестите на бавачката, сама облякла дрехите си, макар и наопаки.
– Мога и сама! – не спирала да бъбри Принцесата.
Сама обула обувките си, сама се опитала да оправи леглото си, сама се сресала и дори не позволила, да я нахранят.
Родителите и веднага довтасали и след първоначалната радост, че чедото им е проговорило, започнали да се чудат, какво да правят.
– Може би ще ѝ мине! – рекъл Царят. – Желанието за самостоятелност е хубаво нещо, но не приляга на Принцеса. Защо ѝ е да прави нещата сама, когато имаме толкова прислуга? Ама сигурно се е метнала на твоята рода. Там са все такива особняци.
– Да, бе! Като че ли не помня, кой държеше сам да си подковава коня, когато се започнахме! Обаче си прав, че ще ѝ мине. Мисля, че трябва да я оставим да преживее този си период. Ако се противим, нещата може да станат по-зле.
На Принцесата обаче не ѝ минавало. Искала да прави всичко сама и докато не успеела да се справи, не спирала. Всеки ден опитвала нови неща и научавало още поне едно нещо, което можела да прави сама. Учела всичко, което трябвало да знае и може една принцеса, но не се задоволявала с това. Учела се и на нещата, които правели мъжете и не им отстъпвала по сръчност.
Царят и Царицата в начало се се притеснявали. Страхували се, че Принцесата може да се нарани, но не можели да я спрат. След това обаче, виждайки как се справя с всичко, с което се заеме, родителите ѝ започнали да се гордеят с нея.
– Мога и сама! – казвала Принцесата свирейки по-добре от придворните музиканти.
– Мога и сама! – казвала, подковавайки коня си, за да отиде на лов за мечки.
– Мога и сама! – казвала, прогонвайки с меча си разбойниците, които срещнала на пътя.
Годините минавали и Принцесата ставала все по-самостоятелна, можейки да прави сама все нови и нови неща. Само че...
Само че, дошло времето, когато пораснала и родителите ѝ започнали да мислят, как да ѝ намерят Принц.
– Не искам Принц! – отсякла Принцесата.
– Но дъще...  – опитала се да каже нещо Царицата.
– Защо ми е Принц? Мога да се справям с всичко сама!
– Ами Царството... – заекнал Царят.
– Какво Царството? – ядосала се Принцесата. – Мога да го управлявам сама! Мога да сметна финансите сама, мога да пиша нови закони сама и сама мога да поведа войската, ако се наложи!
Родителите ѝ обаче не се отказали. Под една или друга форма, все водели на гости някой знатен Принц и от дума на дума, все се стигало до приказки за женитба.
Само че Принцесата също не се отказвала. Подлагала кандидатите на толкова трудни изпитания, че никой не можел да се справи. Когато се проваляли, Принцесата с лекота показвала, как трябва да се правят нещата. После се обръщала с усмивка към родителите си:
– Видяхте ли, че не ми е нужен Принц! Мога да се справя с всичко сама!
Минала година, минала втора и Царят и Царицата се примирили. Вече не канели Принцове в двореца, а и не повдигали въпроса за женитбата.
Обаче, един ден, докато се разхождала в градината, Принцесата срещнала непознат млад мъж. Погледите им се срещнали и повече не искали да се разделят.
– Искате ли, да ви откъсна ябълка, Принцесо! – попитал я непознатият.
– Да! – отвърнала Принцесата. – Обаче, преди това, може ли да ми донесете чаша вода.
– С удоволствие, Принцесо! Бих направил всичко за вас!
– Ами чак пък всичко не желая, но ако ме отнесете до двореца, ще съм ви задължена. Вчера си изкълчих глезена и още ме боли малко.
На вратата на двореца ги посрещнали Царят и Царицата. Гледали и не вярвали на очите си.
– Мисля, че намерих, това което ми е нужно – засмяла се Принцесата.
– Но защо, дъще? – объркали се родителите ѝ. – Нали можеш да правиш всичко сама?
– Мога – отвърнала Принцесата. – Мога, но защо да го правя?

Самотникът

Навън беше студено, но тялото затоплено от краткия сън, не усещаше студа. Беше студено и тъмно. Светлината на крушката над входната врата, осветяваше само метър от пътеката, а след това гъстата мъгла я поглъщаше.
Светлината не му беше нужна. Познаваше всеки сантиметър и можеше да върви със затворени очи. Пристъпи напред с вдигната ръка и скоро докосна ствола на младата ябълка. Подпря гърба си на него и пое с пълни гърди студения въздух. Усети как кожата му настръхва и вдигна яката на якето.
- Студено е, нали? - чу глас отгоре.
- Студено е разбира се. Все пак е зима и е нощ.
- Да, зима е и е нощ. Не е време за разходки.
- Не се разхождам.
- А какво правиш? Луната ли гледаш или броиш звездите.
- Има ли значение, какво правя. Да кажем, че правя и двете. Намирам се в дома си и мога да правя, каквото искам. Дори и в студените зимни нощи.
- Можеш, разбира се. Само че, трябва да отбележа, че днес няма Луна, а в тази мъгла, малко трудно ще преброиш звездите.
- Е, и? Дори да е така, кой си ти, че да ми държиш сметка? И какво правиш тук, посред нощта? Това е моя дом!
- Хей! Че аз всяка нощ съм тук в клоните на ябълката. Никой никога не ми е забранявал това, а и не може.
- В клоните? Кой си ти? Покажи се веднага или ще пострадаш!
- Че аз не се крия. Погледни напред и ще ме видиш. Малко нагоре де, казах ти, че съм в клоните, а не в тревата.
- Бухал?!? Един бухал ми държи сметка и то в собствения ми дом...
- Погледни го от друга гледна точка. Ти говориш в полунощ с бухал, защото няма с кого друг. Трябва да си доста самотен, за да го правиш.
- Говорещ бухал! Сигурно сънувам. Или пък, как беше онова, дето казваха – бухалите не са това, което са.
- Не беше за бухалите, а за совите. Само че, това е просто куха популярна фраза. В същия стил мога да си редувам, колкото искам. Котките не са това, което са. Луната не е това, което е. Хората не са, това което са. Хм! Трябва да призная, че казано за хората, това май е най-близко до истината. Все се опитвате, да се покажете такива, каквито не сте, а после се оплаквате, че никой не ви разбира.
- Млъкни! Не искам мнението ти! Не искам мнението на някакъв бухал, дори да е говорещ!
- Че кой те кара, да ме слушаш? Аз мога да си говоря, каквото искам. Мога и да си гледам Луната, която я няма, също като теб. Поне си признавам, че най-често си говоря сам, защото съм самотен.
- Млъкни! Не ме интересува, какво говориш. Не ме интересува и дали си бухал или папагал. Аз не си говоря сам. И не съм самотен!
- Като не си самотен, какво правиш тук посред нощта? Беше тук и миналата нощ, а и преди това. Не искаш да ме слушаш, но го правиш защото си сам. Сам си като бухал.
- Казах ти, че не съм сам. Познавам много хора и денят ми преминава сред тях.
- Денят, да. Ами нощите?
- Нощите са за сън. Нормалните хора спят.
- Ти го каза!
- Не! Не ме разбра! Не се изразих правилно. Всъщност няма значение. Защо ли съм тръгнал, да се обяснявам пред теб? Не съм самотен и толкоз. А нощите са друго нещо.
- Сигурно нощите са за разходки, а не за сън?
- Не се подигравай. Всеки човек има нужда, да остава сам, поне за малко. Нощите са моето време, да остана сам. Само с мислите си.
- Хм! От опит зная, какви са мислите, когато си сам. Друго е, когато имаш с кого да ги споделиш.
- Може да важи само за теб. Аз съм си добре така.
- Щом казваш, значи е така. Все пак знай, че утре вечер отново съм тук. Ако излезеш да гледаш Луната или да броиш звездите, може да се обадиш. Или просто застани под дървото и аз ще слушам мислите ти, изречени на глас. Може дори и да се намеся в тях или да споделя моите.
- Не ме интересува. Ако искаш идвай, ако искаш недей. Нали сам каза, че не мога да ти забраня, да стоиш тук в клоните.
- Не можеш, пък и не ти искам разрешение. Правя го заради себе си. Аз съм самотник и ценя компанията. Всички бухали са самотници. В нощта няма много възможности за контакт, нали? Виж! Мъглата се вдига и звездите се показаха. Сега вече можеш, да ги броиш.
- Не искам. Просто ще си мисля на глас. Пък ти слушай, ако искаш. Не мога да ти забраня. Не мога да ти забраня, дори да се намесваш от време на време. Не мога да причиня това на един самотник, а сам каза, че всички бухали са самотници. Не са това, което са. Не са като хората.
- Хм! Казах ти, да не използваш заучени фрази. Ако продължаваш, ще си отида. Ако ми се слушаха глупости, щях да слушам своите мисли.
- Аз толкова мога. Ако искаш си намери друг самотник, който има само умни мисли. Сигурно ще е лесно. Светът е голям и е пълно със самотници и бухали. Хей! Къде изчезна? Аз само се шегувах. Нали ще си тук и утре? Нали? Ще те чакам!

Генезис

Отец Силвестър наблюдаваше залеза през големия панорамен прозорец на кабинета. Днес беше прекрасен, но гласът от съседната стая разваляше настроението му.
- Прости ми отче, защото съгреших. За пореден път го направих. Осъзнавам го и се боря, но това е по-силно от мен.
- Това вече го каза! - прекъсна я той. - Сигурно стотина пъти го каза, а също толкова пъти ти обясних, че нещата за които се покайваш, не са грях. Трансформацията е материален акт, който няма нищо общо с душата.
- Но, отче! Някои от познатите ми твърдят, че да да смениш три пъти тялото си за една година, е признак на суета.
- Не е вярно. Тялото е просто обвивка. Това, че не се чувстваш уютно и често сменяш обвивката си е по-скоро признак на несигурност и ниско самочувствие. Това не е грях! Ако още не можеш, да се успокоиш, кажи десет пъти „Отче наш“ преди лягане и всичко ще е наред.
- Благодаря, отче! Ами ако кажа молитвата двадесет пъти, нали няма да се чувствам виновна, ако другата седмица сменя очите си? Излязъл е нов модел с прекрасен син цвят.
Отец Силвестър мразеше тези часове. Знаеше, че не е редно, но да се занимава с подобни неща му идваше в повече. В дните му рядко имаше свободна минута, но поне нещата, които правеше имаха смисъл. Участваше в стотици комисии, преподаваше в два университета и времето никога не му стигаше. Не се оплакваше, защото вярваше, че така е редно. Все пак той беше от Бащите на Промяната и трябваше да е за пример.
Дежурствата в изповедалнята, бяха част от връзката с душите, която ценеше. Наистина изповедите днес, нямаха нищо общо с тези, които помнеше от времето преди Промяната, но нямаше начин да не е така. Все пак от Промяната бяха минали цели хиляда години и самият свят се беше променил.
Докато пътуваше към събранието на Съвета на Промяната, спомените го пренесоха в онези мрачни времена. Тогава Земята загиваше. Хората бяха изчерпали ресурсите й, бяха отровили почвата, въздуха и водите й до такава степен, че животът на Земята скоро щеше да бъде невъзможен.
Всяка година над двеста милиона души умираха от глад, а още толкова биваха покосени от болести. Не гладуваха хората в Африка, южна Америка и голяма част от Азия, както в миналото. Там отдавна вече не бяха останали хора, а земята беше превърната в пустиня, в която не оцеляваха никакви форми на живот. Гладуваха хората в Европа и в малкото останали колонии в Северна Америка.
Гладът обаче не беше най-страшното. Всеки ден се появяваха нови смъртоносни вируси или мутираха стари, а медицината не можеше да се справи, дори с описването им. Всеки възрастен беше болен от някаква хронична болест, а децата масово се раждаха с деформации и рядко оцеляваха до пълнолетие.
Планетата умираше, а с нея загиваха и хората. За да се промени нещо, трябваха радикални мерки, но времето за тях отдавна беше пропуснато.
Тогава той беше млад свещеник в едно провинциално градче. Не можеше да направи нищо, освен да страда и да се моли. Молеше се за живите, но по-често го правеше за душите на умиращите. Молеше се, Бог да му покаже път и една нощ, молитвите му бяха чути.
На сутринта вече знаеше, какво трябва да се направи. Знаеше как да спаси човечеството. Не можеше да спаси телата, но те не бяха важни. Телата бяха само тленна обвивка, която временно приютяваше Душите. Душите бяха важни, а те можеха да бъдат спасени.
Събра хората от градчето и им посочи пътя, който Бог му беше показал. В началото бяха недоверчиви, но скоро мълвата за пътя се разнесе. Не мина и месец и имаше подкрепата на милиони вярващи, а когато се основа Съвета на Промяната, единодушно го избраха за председател.
Нещата бяха прости. Благодарение на Бог, науката беше толкова напреднала, че можеше да прехвърли човешка душа, от тленното тяло в механичен заместител. Бяха го правили вече няколко пъти и имаха технологията. Наистина някои смятаха това за дело на Дявола, но гласовете им се загубиха сред възторжените отзиви.
Много повече възражения имаше, когато Съветът обяви, как ще става подборът на душите. На Земята бяха останали около един милиард души, но Съветът единодушно взе решение, да се спасят само един милион от тях. Последва масово недоволство и бунтове, но те бяха стихийни и не можеха да променят нищо.
Той лично участва в подбора на душите. Беше тежка задача и имаше много колебания, но се справи. Колебанията разбира се останаха. Днес вече беше сигурен, че е направил много грешки. Например душата, която изповяда преди час, беше запазена в резултат на компромис. Беше бивша модна манекенка, която никога не се беше интересувало от друго, освен от външния си вид. Обаче беше единствено дете, на гениален философ и писател, който живееше единствено заради Вярата. Той не желаеше да спаси душата си, ако единствената му дъщеря не е с него и се наложи, да направят компромис. Лошото беше, че това не беше единствения компромис. Поне една трета от прехвърлените души, бяха недостойни и времето го доказа.
Все пак Промяната беше велико дело. Освободени от ограниченията на човешкото тяло, душите сътвориха чудеса. Не се уморяваха и не се нуждаеха от сън. Не планираха нещата за ден или година напред, а отмерваха времето с векове. Можеха вече директно да командват компютрите и машините, ставайки част от тях.
За няколко века Земята се промени. Душите с помощта на машините я почистиха, а Природата довърши започнатото, превръщайки всяко кътче в Рай.
Душите обаче бяха различни. Въпреки подбора, много малка част от тях прекарваха времето си в смислени занимания. Повечето от тях скучаеха и единствените неща, от които се интересуваха бяха новите модели заместители на тела. Хвърляха старите и се прехвърляха в новите, очаквайки с нетърпение всяко ново подобрение.
Наистина това беше тяхно право, но понякога отец Силвестър се дразнеше. Самият той никога не беше сменял първото механично тяло, което получи, макар че често виждаше в очите на околните присмех.
Както и очакваше закъсня. Съветът вече беше започнал и присъстващите съсредоточено слушаха доклада на една душа, чието име не си спомняше. Заслуша се и той, но само минута му трябваше, за да избухне:
- Един момент! Млъкнете веднага! Ако правилно съм разбрал, несвързаните ви думи, то това, което предлагате е кощунство. Не, то е Ерес! Самият Сатана има пръст в това и аз няма да допусна, да изкушавате присъстващите души!
- Какъв Сатана? - смути се докладчикът. - Всичко, което съм открил е благодарение на Бога! Без помощта му, не бих успял, да възстановя дори и част от оригиналното човешко тяло, а вече можем да направим милиони. Можем да се върнем в тях и да бъдем пак истински хора, такива каквито Бог ни е създал. Той ми посочи пътя...
- Млъкнете! - изкрещя отец Силвестър. - Бог ни посочи пътя преди хиляда години. Показа ни, че не тялото, а душата е важна. Ако Бог е искал, човек да бъде мръсна органична материя, нямаше тогава да ни посочи пътя за спасение и днес на Земята, нямаше да е останал нито един човек. Как си позволяваш да мислиш, че можеш да копираш нещо, което само Бог има право да създаде? Това е работа на Сатаната!Анатема! Анатема! Анатема!
Внезапно отец Силвестър замлъкна. Наведе глава и дълго остана замислен, а никой в залата не посмя, на наруши тишината. Трябваше му цял час, за да вземе решение.
- Добре! - рече той. - Щом мислиш, че това е Божие решение, ще бъдеш първата душа, която ще прехвърлим в органично тяло. Първата и единствена. Ще бъдеш прокуден в земи, където душите не стъпват и ще се скиташ сам, до края на дните си. Няма да получиш помощ от нас. Ще си тръгнеш без да вземеш нищо. Ще прекараш жалкия си кратък живот в мъки и лишения., но това си заслужил. Върви си! Върви си и не се обръщай назад!

Пет години

Днес този блог навършва пет години. Всъщност, както съм разказвал и друг път, той беше създаден в последния ден на 2008 година, но ми трябваше време, преди да разбера, че тук е моето място.



Може би, ако прочетете публикацията от първата годишнина на блога, ще разберете повече за това, колко малко съм знаел и за грешките, които допускам и до днес.

Една година си Нямам идея

Днес не зная, какво да добавя. Някога пет години ми се струваха много време, а днес не мога да повярвам, че са отминали. Помня много неща от тях и това, което се е случило. Помня и грешките, но не съжалявам за тях. Съжалявам за хората, които познавах, а вече ги няма. Няма и много блогове, които четях навремето, но блоговете са нищо без хората зад тях.
Често чувам, че времето на блоговете е минало. Аз не мисля така. Минало е времето на хората, които търсеха чрез блоговете начин, да бъдат някой друг, а не себе си. Минало е времето на хората, които мислеха, че светът може да се промени с една или повече публикации в някой блог.
Не зная бъдещето на този блог, но съм сигурен, че дори някой ден, да спра да пиша тук, поне няма да го изтрия. Не се срамувам от нищо написано тук, макар да съм променил мнението си по някои теми.
През тази година имам някои проекти, които отнемат от времето ми за блога. За първи път се замислих, че някой ден може и да спра да публикувам тук. Не е проблем. Блога не е лозе и не иска, да го подрязваш, окопавах и плевиш редовно. Засега обаче този ден е далеч.
Това е за днес. Няма да ви отнемам повече от времето. Ще приключа с една стара публикация за всички, които се отбиват често тук.

Специално за Вас!

Благата дума

Преди много години, в едно царство накрая на света, живеел един добър човек. През целия си живот човекът не бил навредил на никого, а и не бил казал лоша дума.
Когато бил малък, родителите му всеки ден му повтаряли:
- Бъди добър, синко! Бъди добър към хората и цялото сторено добро, ще ти се връща стократно. Помни, че с блага дума и желязна врата се отваря. Ако си учтив с хората и те ще са учтиви с теб. Орисницата ти предсказа добри неща за живота ти. Каза, че ако следваш правилния път, животът ти ще бъде изпълнен с щастие и всичките ти мечти, ще се сбъднат.
Човекът запомнил думите на родителите си. Винаги бил учтив с другите и никога дори не си помислял лошо за тях.
Нещата обаче не били съвсем такива, каквито ги представяли родителите му. Наистина, много пъти благата дума вършела работа, но често се случвало и обратното. Понякога колкото и благи думи да казвал човекът, получавал само присмех или пренебрежение.
Докато бил малък, не обръщал внимание, че благите думи не винаги работят. Когато обаче пораснал, нямало как да не забележи, че имало прекалено много изключения. С времето изключенията ставали все повече, докато накрая се превърнали в правило.
Един ден човекът отишъл с магарето си в гората, за да насече дърва. Насякъл дърва, натоварил магарето, но то се запънало и колкото ѝ да му се молел, не помръдвало от място.
Човекът дълго се молил, но все едно говорел на камък. Колкото и благи думи да казвал, магарето си знаело своето.
- Проклета да си, Ориснице! - не издържал човекът. - Цял живот съм следвал пътя, който си ми орисала. Не съм искал много, но не получавам нищо. Благата дума отваряла железни врати? Че тя едно магаре не може, да накара да си свърши работата!
- Е, недей така! - появила се внезапно Орисницата му. - Не съм виновна аз, че времената и хората са се променили. Едно време, когато те орисах всичко си беше по правилата.
- Ти си виновна! - не спирал човекът. - Не ме интересува, че си признаваш грешката. Вместо това направи нещо, за да поправиш нещата.
- Чакай да помисля! - отвърнала Орисницата. - Готово! Вземи тази пръчка. Тя е вълшебна и допълва силата на благите думи. Когато говориш с някого, просто вдигни пръчката и ще видиш, че всичко ще е наред.
Човекът взел пръчката, пристъпил към магарето си, вдигнал пръчката и още преди да каже дума, то присвило уши и тръгнало.
- Благодаря! - поклонил се човекът. - Извинявам се и обещавам никога повече, да не се отклонявам от пътя. Ще отварям всички врати само с благи думи и ще уча и другите хора на това.
Прибрал се човекът в къщи и още от вратата видял, как съседът му краде яйца от неговия курник. Виждал го бил и преди, но не смеел да се обади, защото съседът налитал на бой за най-малкото нещо.
- Не е хубаво така, съседе! - пристъпил към него човекът и вдигнал пръчката. - Не е хубаво и да се краде. Остави яйцата, моля те, и повече не прави така!
Съседът оставил яйцата, извинил се и обещал да не прави повече така. Обещал да върне и лопатата, която бил откраднал преди година.
Човекът се зарадвал. Благите думи и вълшебната пръчка работели отлично. Решил да използва силата им, за да направи добро на цялото село. Отишъл при кмета и му рекъл:
- Кмете, цяла година крадеш от хората в селото. Не е хубаво така. Искам да те помоля, да върнеш откраднатото на хората. Ако не можеш на всички, поне на бабата, която живее срещу вас върни надвзетите данъци. Поне да има за хляб жената, че ще умре от глад. Моля те, върни откраднатото!
Рекъл човекът и вдигнал вълшебната пръчка, но кметът само се засмял. Извикал стражарите, които здравата напердашили човекът и го изхвърлили на улицата.
Човекът дълго лежал там, а когато успял да стане, се оправил право към гората. Отишъл на мястото, където бил преди и извикал Орисницата си.
- О! Радвам се, че те виждам отново.- рекла тя, когато се появила. - Предполагам, че идваш, за да ми благодариш отново. Нали видя, че благите думи работят!
- Не съм дошъл, за да благодаря! - свил вежди човекът. - Не само благите думи, а и вълшебната пръчка не работи!
- О, ако не работи и тя, не мога да направя нищо! - отвърнала Орисницата.
- О, можеш! - засмял се човекът и хвърлил вълшебната пръчка в краката й. - Би ли заменила тази пръчка с някоя по-голяма и тежка вълшебна тояга? Вълшебна тояга за хора, а не за магарета. Моля те!

Пеперудите

Дойдоха и тази пролет. Още щом снегът започна да се топи, ордите се върнаха отново и обсадиха крепостта му. От кулата виждаше цялото поле, простряло се до хоризонта, където слънцето изгряваше и обагряше всичко в червено. Виждаше хилядите шатри, чуваше цвиленето на табуните с коне и грохота от колелата на обсадните машини.
Вече десета идваха още в първите пролетни дни и си тръгваха, когато снегът покриеше полето. Ордата беше покорила половината свят и всички се разтреперваха, от името на хана им, но той не изпитваше страх. Крепостта беше с високи, дебели стени, които никой враг не можеше да премине. Имаха запаси от храна за още десет години, а през зимата беше закупил и достатъчно оръжие.
Чу звукът на големия рог при главната порта и се усмихна. Всяка година още първия ден на обсадата, ханът изпращаше вестоносец. Искаше да отворят вратите и да признаят властта му над крепостта, а в замяна обещаваше да пощади и града, и жителите. Предлагаше го на всяка крепост, която обсадеше и повечето приемаха. Останалите разрушаваше до основи, а хората избиваше или продаваше в робство.
Само че, тук беше ударил на камък. Вратите не се отваряха, единственият отговор беше главата на вестоносеца, която забодена на копие над главната порта. Тази година щеше да получи същия отговор.
После Ордата в продължение на месеци, щеше да атакува безуспешно стените, оставяйки хиляди и хиляди мъртви тела върху костите от миналите години.
Той щеше всеки ден да гледа жалките им напъни и да им се присмива. Не можеха да направят нищо, нито на крепостта, нито на него самия. Ако имаше опасност, тя се криеше вътре, зад крепостните стени. Опасността идваше от собствените му поданици, много от които искаха всичко това да приключи. Искаха да се преклони пред хана и да заживеят, както преди. Да не се редят всеки ден за дажбата от вода и храна, да се разхождат свободно в полето зад крепостните стени, да чуват сутрин птичи песни, а не звъна на оръжията. Искаха отново да обработват нивите и градините си, а не да дават дежурства на крепостната стена.
Вече беше разкрил стотици заговора. Наказал беше виновниците жестоко, но мястото на един екзекутиран, веднага се заемаше от друг. През тази зима, дори избухна бунт, но войската го смачка жестоко.
Нямаше намерение да слуша никого. Той беше Владетелят и той взимаше правилните решения. Щеше да смачка всеки бунт и всяко предателство. Щеше да ги смачка, като...
Погледът му се спря на стената на кулата, огряна от слънцето. Там беше кацнала пеперуда. Опитваше се да събере топлина, за да полети, но крилете й бяха смачкани и шарките не личаха. Да, щеше да смачка всяка съпротива, както тази пеперуда! Замахна с ръка, но един глас го спря.
- Не го прави, моля те! Пощади живота ми и ще ти се отплатя някой ден.
- Ха! За първи път чувам пеперуда, да говори! Да кажем, че пощадя жалкия ти живот. Не вярвам, че можеш да си ми полезна с каквото и да е, но и да те смачкам, не печеля нищо. Само че, за какво ти е живота? Та ти си със смачкани крила и живота ти ще бъде само мъка. Ще свършиш скоро в човката на някоя птица или от глад, защото силите ти няма да стигнат, да прелетиш до следващото цвете. Животът е ценен само, когато си на върха и си изпълнен с енергия, сила и власт!
- Животът е ценен винаги! Всяка минута е дар, за който трябва да си благодарен!
- Добре, лети тогава и страдай. Изборът е твой!
В този миг чу звук, който го накара да настръхне. Погледна надолу и видя, че главната порта се отваря. През нея нахлуваха воините на Ордата, а стражите вместо да ги спират, ги приветстваха. Разбра, че беше предаден и му се поиска, да смачка предателите, но нямаше как. Вече не можеше, да смачка дори пеперудата.
- Няма да се преклоня! - вдигна гордо глава, когато го изправиха пред хана. - Вземи живота ми, но няма да се предам до последния си дъх. Животът е ценен, само когато си на върха, изпълнен с енергия, сила и власт!
- Изборът е твой! - засмя се ханът. - Всеки прави своя избор и затова няма да те убия. Няма и да те предам на поданиците ти, които с радост ще го сторят. Ще те затворя в тази кула, но вътре в нея ще си свободен. Ще получаваш всеки ден, храна и вода, в същите количества, каквито получаваха десет години хората тук. Ще получаваш и кат дрехи всяка година и чифт обувки на три години. Можеш да останеш до края на дните си в кулата и да си мислиш още, че си на върха. Можеш и да скочиш отгоре и да сложиш край на жалкия си живот, който не цениш. Можеш да слезеш долу, само ако си готов да признаеш властта ми.
В кулата беше по-лошо отколкото очакваше. Храната и водата, често не стигаха, но не това го терзаеше най-много. Цял живот беше имал власт на живота на другите, а сега осъзна, че няма власт дори над своя. Нямаше да се преклони никога, но не събираше смелост да скочи и сложи край на всичко. Всеки ден гледаше дълго надолу, но не можеше да победи страха. После се опитваше да се залъгва, че всъщност не е толкова зле. Тук на върха на кулата беше затворен, но не и победен.
Така минаха две години, а след поредната безсънна нощ, когато посрещна изгрева, видя на стената на кулата една пеперуда.
- Добро утро! - каза пеперудата. - Дошла съм, за да върна един стар дълг. Преди две години сте пощадили живота на баба ми и ви дължим живота си. Скоро ще дойдат и другите. Ето погледнете!
Никога в живота си не беше виждал толкова пеперуди. Идваха от всички посоки и закриха дори и слънцето. Само че, защо му бяха те. Нужна му беше армия от воини, а не от малки беззащитни пеперуди.
- Много мило, но безполезно! - засмя се той. - Не можете да ми помогнете, а и дори не знаете, какво ми е нужно.
- Ще ви помогнем да се освободите оттук. Всяка от нас носи тънка нишка от какавидата, от която се е излюпила. Нишките са слаби, но ще изплетем от тях въже, които нищо не може да скъса. Ще се хванете за въжето, а ние ще ви отведем далеч оттук. Ще бъдете свободен.
Не се замисли и за миг. Сграбчи въжето и усети, как тялото му полита във въздуха. Под себе си виждаше кулата, крепостта и суетящите се хора. Ставаха все по-малки и малки, докато ги изгуби от погледа си.
- Хей! Благодаря! - извика. - Само че, къде отиваме? Къде ще ме отнесете сега?
- Горе в планината има една селце, където никой няма да ви намери. Там никой не ви познава. Ще можете, да започнете живота си отново и да доживеете дните си спокойно.
- Искате да кажете, че ще бъда обикновен човек? Че до края на дните си, ще трябва да се крия? По-добре, да не ме бяхте спасявали! Животът е ценен, само когато си на върха, изпълнен с енергия, сила и власт!
Погледна надолу, затвори очи и се пусна от въжето...

Защо не пиша

Напоследък рядко публикувам нещо тук. Може би просто ме мързи, или музата е решила, да ме изостави? Може пък да имам лични проблеми? Не е нито едното, нито другото.
Защо все пак не пиша?
Не, че някой се интересува, но всъщност пиша. Пиша много повече, отколкото съм го правил дори в първите години на блога.
Започнах един разказ, писането на който отлагах почти от шест месеца. Отлагах, защото знаех какво ще се случи, когато го започна. Знаех, че няма да завърши след първата страница, няма да завърши и след втората, третата и четвъртата страница. Ще се съпротивлява и ще се развие, както и колкото той пожелае.
Не зная какво ще се получи накрая. Не мисля и какво ще правя с текста. Не става за публикуване тук, но това не ме интересува в момента. Интересно ми е и не се оплаквам, че отнема много от времето ми.
Зная, че страдат приказките, но в момента не искам да пиша друго. Имам няколко започнати, а две-три приказки дори са почти завършени и им трябват по пет минути, за да ги довърша и публикувам тук. Само че, не искам да се разсейвам.
Най-вероятно и другата седмица ще е така. После ще оставя написаното, да отлежи за месец или два. Искам да го погледна отстрани и да преценя по-нататъшната му съдба. Дали ще го довърша или ще отиде в кошчето, това не зная днес.
Зная само, че от по -другата седмица тук ще има още много приказки.
Разбира се, ако не изскочи нещо друго. Захванал съм се с още две или три неща, които както винаги искам да направя едновременно. Преди два-три години можех, но сега май времето не стига.
За приказки обаче, се надявам да имам време. Те се пишат лесно и бързо. Ето така:

Как се пише?