Седмицата 35

Идва месец с буквата „р“ в застудя. Застудя, но настроението ми се оправя. Може би септември ще е месеца, когато ще престана да отлагам решението на няколко малки проблема, които ме тормозят.


Напомниха ми за детството. Някога всяка есен искаха да предаваме определени килограми шипки. Сега май никой не се интересува от шипките.


Направих пореден неуспешен опит да спра цигарите. Купих кутията в понеделник и не я разпечатих до петък към обяд. От днес започвам нов опит.


Не бях обърнал внимание през колко метаморфози може да премине един бурен. Обикновен магарешки бодил, а е красив дори изсъхнал.


Красиви са и пеперудите, дори когато искат да се скрият.


Красиви са и залезите.


Мислех, че за насекомите цветовете са храна,


но очевидно дори изсъхналите ги приличат по някакъв начин.


За малко да забравя. Най-после кактусите ми цъфнаха за първи път тази година. Два бели с общо десет цвята и два розови с по един.

Хората говорят

Имало едно време една малко царство. Царството било толкова малко и незначително, че дори не било отбелязано на картите, а името му знаели само хората, които живеели в него.
Царството било малко, незначително и бедно, но това не било най-голямата му беда. Най-голямата беда идвала от съседните царства, които винаги намирали повод да вгорчат живота местните хора. Със или без причина, с повод или без, съседите ограбвали и малкото, което царството имало.
Жителите на малкото царство не можели да направят нищо за да се защитят. Често обсъждали всякакви планове, но нямали нито силата, нито смелостта да ги приложат.
Един ден обаче една новина достигнала до границите на малкото царство и в нея жителите му видели надежда да променят живота си.
Зад девет земи в десета имало едно друго малко царство, което било почти като тяхното. Далечното царство било дори по-малко от тяхното, но с това завършвали приликите. Съседите на далечното царство никога не го нападали. Страхували се и дори всяка година плащали данък на Владетеля му.
Причината за това била не в царството, а в самия Владетел. Хората говорели, че е всемогъщ магьосник. Говорели, че можел да премества планини, да пресушава морета, да лети в небето, като птица, да предизвиква бури или суша, да превръща хората в камъни, а камъните в хора. Хората говорели още много неща за силите на Владетеля на далечното царство и славата му се носела по цялата земя.
– Това ни трябва и на нас! – зарадвали се хората в местното царство. – Трябва ни могъщ Владетел с невероятни сили, от когото всички да се страхуват.
– Точно такъв Владетел ни трябва! Всъщност трябва ни не самия Владетел, а силите, които владее. Ами, ако... – замислили се хората. – Ами ако помолил великият Владетел, да сподели поне част от силите си с нас? Ако се смили и го направи? Тогава никой няма да смее да тормози повече нито царството ни, нито нас.
Решили хората да пратят пратеници при Владетеля на далечното царство. Събрали колкото дарове могли, избрали все лични юнаци и ги изпратили да предадат молбата им.
Пратениците дълго пътували. Губили пътя и го намирали, прекосили планини, пустини и морета и един ден стигнали до далечното царство.
– Велики Владетелю! – поклони ли се пратениците. – Хората говорят, че владееш необикновени сили. Говорят, че можеш да преместваш планини, да пресушаваш морета, да летиш в небето, като птица, да предизвикваш бури или суша, да превръщаш хората в камъни, а камъните в хора. Говорят още много неща за силата ти. Молим те да споделиш с хората от нашето малко царство как правиш поне част от чудесата, с които си известен. Така никой от съседите ни няма да смее да ни безпокои и тормози повече. Ние сме бедно царство и нямаме много възможности да ти се отплатим. Даровете, които ти поднасяме са всичко, което имаме, но ако ни помогнеш, ще имаш към тях и нашата вечна признателност.
– Хм! – почесал се Владетелят. – Разбирам мъката ви и ако можех щях да ви помогна. Обаче, нещата не са съвсем такива, каквито си мислите.
– Какво точно не е така? – попитали пратениците. – Нима имаш още сили, за които не сме чули.
– О, не! Работата е там, че аз не мога нито едно от нещата, които хората говорят, че мога.
– О! Нима не можеш да преместваш планини? – попитали пратениците.
– Не мога да премествам планини! Не мога да пресушавам морета! Не мога да летя в небето, като птица! Не мога да предизвиквам бури или суша, не мога да превръщам хората в камъни, а камъните в хора!
– Ама как? – смутили се пратениците. – Нали хората говорят?
– Ами говорят си хората. Говорят, говорят, говорят. Какво мога да направя аз? По-лесно бих преместил планина, отколкото да променя нещата, които хората говорят. Пък и ми харесва!
– Хубаво, но ние какво да правим сега?
– Не зная! Всъщност, сетих се нещо. Хората говорят, че зад десет планини, десет пустини и девет морета оттук, има чудна страна, където живеят не хора, а Богове. Хората говорят, че Боговете били всесилни. Говорят, че можели да преместват планини, да пресушават морета, да летят в небето, като птици, да предизвикват бури или суша, да превръщат хората в камъни, а камъните в хора. Хората говорят за Страната на Боговете и за самите Богове още много неща, но сега не помня всичко. Можете да отидете там и да помолите тях за помощ.
– А сигурен ли си, че това е истина? Сигурен ли си, че Боговете могат всичко, което хората говорят за тях?
– Да си призная, не зная. – замислил се Владетелят. – Никой не е бил в тази страна и може дори да не съществува. Никой не е и виждал Боговете и не е бил свидетел на силата им. Обаче щом хората говорят...

Лекарството

Имало едно време...
Имало едно време едно царство, в което щастливо живеели Цар и Царица. Да, двамата наистина живеели щастливо, а когато им се родила дъщеричка, щастието им станало съвършено.
Всъщност приказката започва оттук, защото тя е за Принцесата, а Царят и Царицата не са важни.
Принцесата растяла щастливо, но един ден детството свършило и дошло време, Принцесата да си намери Принц. Само така приказката може да приключи с щастлив край, а щастливият край на една приказка, не е просто точката, а начало на нова приказка.
Дошло време Принцесата да намери своят Принц и едва новината за това да напуснала двореца, десетки принцове от цял свят вече чукали на портите.
Както традицията в ония времена изисквала, Царят организирал трудни състезания с тежки изпитания, за да отсее най-достойния принц. Само че, за повечето принцове тези изпитания били нещо съвсем обикновено и лесно. Били подготвени от малки, а и много от тях били участвали вече в такива състезания.
След като не могъл да отсее най-достойния кандидат, Царят решил да предостави избора на Принцесата. Организирал ежедневни балове, на които принцовете били представяни на Принцесата и търпеливо чакайки реда си, танцували до зори с нея.
Това не притеснявало принцовете. Баловете били част от ежедневието им и знаели как да ги използват за да блеснат. С часове говорели за себе си и славните битки, които били спечелели. Гордо разказвали за родословието си, за богатството, историята и мощта на царствата си. Разказвали за приключенията си в близки и далечни страни, за чудесата, които били видели там и за тези, за които само били чували.
А пък когато идвал редът им за танц с Принцесата, всеки от принцовете демонстрирал отличното владеене на всички стъпки и маниери, които не се отклонявали и на косъм от придворния етикет.
Принцесата слушала, гледала, танцувала. Слушала, гледала, танцувала с принцовете, но минали три месеца, а тя не посочвала своя избраник.
– Трудно е на детето! – въздъхвал сутрин Царят. – Сред толкова изтънчени, богати, красиви, смели и достойни принцове трудно се прави избор.
– Да, трудно му е! – съгласявала се Царицата. – Сред толкова блестящи кандидати и аз бих се колебала, да избера теб...
Вечерта следвал нов бал и всичко се повтаряло, повтаряло и повтаряло, докато една вечер Принцесата не се появила на бала. Не се появила и на следващия ден, в който Царят съобщил, че Принцесата е тежко болна.
Новината учудела всички. Сред блясъка на баловете никой не бил забелязал, че Принцесата е отслабнала, че почти не говори и дори цял месец, не се била усмихвала. Не го били забелязали даже Царят и Царицата.
Още на следващия ден извикали лечители от близки и далечни царства, но никой не можел да познае от какво е болна Принцесата. Вместо това, всеки от лечителите предлагал всевъзможни скъпи лекове, които с нищо не помагали.
Принцовете в началото не се притеснили. Мислели, че Принцесата ще се появи на баловете до ден два, но когато това не се случило, реагирали като истински принцове.
– Зная едно далечно царство, където има извор с Жива вода. – казал един от тях. – Тръгвам веднага, защото този вода е единствената надежда за Принцесата.
– Аз пък познавам най-великия лечител на света. – казвал друг принц. – Личен приятел ми е и отивам, за да го доведа. Само той може да спаси Принцесата.
– Аз пък отивам да се бия с огнедишащ дракон! - яхал коня си трети и заминавал след първите, за да не се върне никога повече.
Скоро всичките Принцове си тръгнали и дворецът опустял. Залите му вече не се огласяли от музика, от звън на чаши и гласовете на стотици принцове. Било тихо. Много, много тихо.
Един ден обаче в коридорите на двореца се чул тих весел смях. След него, като песен на волна птица се понесъл и тихия нежен глас на Принцесата. Разхождала се, жива и здрава, весела и жизнена, а до нея вървял нейният Принц. Вървял и я слушал. Не се хвалел със славните битки, които били спечелел. Не разказвал за родословието си, за богатството, историята и мощта на царството си. Не разказвал за приключенията си в близки и далечни страни, за чудесата, които бил видял там и за тези, за които само бил чувал. Не демонстрирал отличното владеене на придворния етикет.
Просто слушал...

Седмицата 34

Напоследък се чувствам, като това самотно дърво. Изсъхнал, изгорен и самотен в мъглата.


Мъглата, в която пътят е само напред, а утрешния ден не се вижда.


Някога, не много отдавна обичах изгревите, а днес се радвам на залезите и покоя, който носят.


Само че, понякога и залезите ги няма.


А лятото е още тук, но светлината не ме радва.


Не ме радва жегата, в която някои тепърва цъфтят,


но повечето цветове вече са мъртви.


Искам да съм невидим, като него.

Много хубаво, не е на хубаво

Събираха се всяка сутрин на брега на морето. Вдигнали яките, потръпваха от утринния хлад, но не помръдваха вперели поглед в полумрака, сливащ в едно небето и морето. Слушаха внимателно подвикванията на възрастните подготвящи лодките за отплаване, макар че те всеки ден бяха еднакви, сякаш следваха неписан но задължителен ритуал. После слънцето обагряше хоризонта и лодките отплаваха, а децата оставаха на брега. Оставаха и гледаха след лодките, докато изчезнеха зад хоризонта.
Понякога някой от тях, вече пораснал, тръгваше с лодките и тогава погледите им го изпращаха с нескрита завист. Всеки пресмяташе наум, кога ще дойде неговото време, после разочаровано вкупом въздъхваха и се втурваха към следващото вълнуващо събитие за деня. Втурваха се по брега взирайки се внимателно в пясъка, търсейки новите съкровища донесени през нощта от морето.
Винаги откриваха нещо ново. Понякога то беше познато, но често след буря морето изхвърляше на брега цял куп непознати и вълнуващи съкровища. Изхвърляше красиви раковини, каквито не се срещаха по техните места, изхвърляше бутилки със странни форми, изхвърляше части от кораби, сандъчета пълни с красиви предмети, а понякога намираха и книги, повредени от водата, но пълни с чудни рисунки на далечни земи и приказни същества.
Децата обсъждаха оживено всяка нова находка. Част от нещата се носеха в къщи и намираха приложение в бедното им ежедневие, но тези, които изглеждаха безполезни се събираха в „съкровищницата“. Събираха се от много поколения и в имаше много предмети, но морето продължаваше да носи непознати.
После над брега се разнасяха гласовете на майките. Мъжете бяха в морето, а в къщи винаги имаше работа, която не търпеше отлагане. Всеки имаше задължения, които трябваше да свърши и вършеше.
Събираха се отново на брега вечер. Посрещаха лодките, помагаха да разтоварят улова, разпъваха мрежите и сръчно закърпваха новите дупки.
После възрастните се прибираха и на брега оставаха само децата и старецът. Всъщност старецът винаги беше тук. Къщата му беше в края на селцето, но рядко се прибираше в нея. Повечето от времето си прекарваше на брега, седнал на любимата си скала с винаги димяща лула в ръката, вперил очи към хоризонта. Беше се превърнал в част от брега и дори не го забелязваха. Мълчеше и не говореше с никога и само понякога стряскаше децата с дрезгавата си суха кашлица.
Децата обаче не му обръщаха внимание. Вечерта беше време за разкази. Разказваха си чути от възрастните истории за чудните страни отвъд морето. Прекрасни страни, пълни с непознати красиви и странни неща, където всичко беше от хубаво по-хубаво.
– Някой ден ще отида там! – казваха си децата, макар че никой никога не беше напускал селцето.
– Някой ден, ще отида там! – казваха си децата и вярваха в това.
После слънцето се скриваше, тъмното небе затискаше земята и морето и децата се прибираха у дома. На брега оставаше само старецът. С димяща лула в ръката и дрезгавата кашлица, неподвижен и мълчалив.
Една вечер, докато децата разказваха за поредната чудесна страна, старецът се обади:
– Много хубаво, не е на хубаво!
Обади се и се засмя.
– Защо се смееш? Защо хубавото да не е на хубаво? – попитаха децата.
– Защото... Тя историята е дълга. Дълга е и не съм я разказвал отдавна. Смея се на себе си, защото някога и аз мечтаех, като вас. Бяхме деца и вярвахме, че светът зад морето е пълен само с хубави неща. Вярвахме и мечтаехме, като вас, а когато пораснахме, решихме да изпълним мечтите си. Някои се уплашиха и не пожелаха да тръгнат, но се събрахме достатъчно хора. От лодките направихме няколко кораба и потеглихме.
Плавахме цели два месеца, докато открием първата суша. Беше наистина прекрасна страна, пълна с непознати чудесни неща. Местните хора ни посрещнаха чудесно и някои от нас останаха. Решиха, че са открили това, което са търсили. Повечето от нас обаче решихме, че може да има и по-хубави страни. Решихме да продължим напред, пък ако не откриехме нищо, винаги можеше да се завърнем. Продължихме, но след ден ни връхлетя буря и ни върна назад. Върнахме се, но не слязохме на брега. Разбрахме, че местните хора, още щом сме отплавали са убили всички от нашите, които останаха.
После плавахме нови два месеца и открихме нова суша. Беше най-прекрасната страна, която съм виждал. Беше прекрасна и богата и в нея имаше от всичко по много. Този път обаче не останахме. Натоварихме каквото и колкото можахме на корабите и решихме да продължим напред. Не вярвахме много, че ще открием по-хубава страна, но нищо не пречеше да опитаме.
Само че, след ден ни застигна страшна буря. Наложи се да изхвърлим всичко, което бяхме взели и само това ни спаси. Хората на един от корабите обаче се полакомиха. Не пожелаха да се разделят с товара и морето ги погълна заедно с него.
Плавахме още дълго. Бяхме на много места. Видяхме неща, които въображението не може да опише, посетихме чудни, прекрасни страни. Беше хубаво, много хубаво, но след всяко хубаво нещо, все нещо ни се случваше. Нападаха ни пирати, непознати болести ни поваляха, от дълбините изскачаха страшни създания и атакуваха корабите.
Накрая с последния оцелял кораб се разбихме на малък остров. На него имаше много непознати неща, но прекарахме цяла година, докато поправим кораба и накрая ни станаха познати. На острова не беше лошо. Имахме всичко и дори в повече, но когато стегнахме кораба, всички единодушно решихме да се завърнем тук.
Обратният път беше по-дълъг и тежък. Не спирахме никъде, ако не се налагаше, но отне много, много време. Беше тежко и хората умираха един след друг, а когато родният бряг се показа на хоризонта на кораба бях останал само аз.
Върнах се и оттогава не съм излизал дори в морето. Тук имам всичко, което ми е нужно, а не ми трябва много – само лулата и брега. Не е много, но ми е хубаво. А много хубаво, не е на хубаво!
Старецът се закашля и млъкна. После дълго пали лулата си, забравена в рояка от спомени.
– Някой ден, ще отида там! – чу се глас в тъмното.
– И аз ще отида! – обадиха се и други, а после на брега в тъмното остана само старецът, светлината от лулата му и кашлицата.

Седмицата 33

Понякога нещата започват с един залез,


или пък с друг.


Голямата Луна, не е чак толкова голяма,


а понякога дори тя бърка времето и мястото.


А после идва изгревът


и небено високо горе е чисто и празно.


И виждаш реки, там където вече ги няма,


и виждаш живот, там където вече си е отишъл.

Кой?

След малко повече от една година скоро отново ще има избори. Една година, в която държавата се водеше от кукловоди, без някой да носи отговорност за действията на правителството.
Не харесвах по-предишното правителство, не харесвах и предишното, сигурен съм, че няма да ми хареса и следващото. Нямам никаква надежда, че нещата ще се подобрят, а това е важното.
В изминалата година най-често задавания въпрос беше:
Кой? Кой предложи Пеевски?
Всъщност не мисля, че това е важно и отговорът ще бъде полезен на някого. Според мен правилният въпрос е:
Защо предложиха Пеевски?
За разлика от „Кой?“, отговорът тук е ясен, но някак не разбираме важността му.
Предложиха го защото можеха да го направят. Предложиха го, защото достатъчно на брой хора, бяха им гласували доверие, в замяна на сладки празни приказки. Предложиха го, защото правилата на представителната демокрация са такива. Политическата сила( или сили ), която има 121 народни представителя получава властта и правото да предлага и назначава.
Скоро отново ще има избори и преди тях, много хора сигурно се вълнуват от друг въпрос, започваш с „Кой?“.
Кой ще управлява България?
Само че, за мен и този въпрос е без значение. Не защото не ме вълнува моето бъдеще и това на България, а отговорът няма да промени нищо.
Наистина комбинацията от БСП и ДПС на власт е по-унищожителна за страната от тропически ураган в комбинация с изригване на вулкан и земетресение от степен 8 по скарата на Рихтер. Обаче нима ББ и ЦвЦв на власт е хубаво? Сами или в комбинация с РБ, който още не е наясно какво създание е е все едно.
Факт е, че след изборите нищо няма да се промени. Факт е, че отново отиваме на избори без да имаме вариант за избор. Нищо чудно догодина отново да гласуваме и отново нищо да не се промени.
Факт е, че не става само с избори. Трябва и акъл...
Като стана въпрос за акъл се сетих за друго нещо. Сетих се за „умните и образовани протестиращи“. Аз съм просто провинциалист без възможности, може би недостатъчно умен щом работя цял живот във фирми, които произвеждат реални български продукти, а не в институт или кантора. Не мога да променя нищо, а пък и когато правя нещо, обичам да зная какъв ще е крайния резултат. Може би затова през изминалата година не направих нищо, за да променя нещата.
Ами умните, какво направиха? Какво измислиха? Какво промениха? Оставката се случи, не защото я искахме, а въпреки това, а боядисаните паметници не се броят за актив.
Всъщност няма значение. Няма значение и Кой, и Какво и Защо. Има значение само, че продължаваме да се въртим в омагьосан кръг, докато на власт се редуват магаре след магаре. Ние викаме показно за маловажните неща, а за наистина важните си трайкаме. После протестираме, скачаме и питаме:
– Кой? Кой? Кой?
А въпросът всъщност е Защо?.

Магаретата

Един човек имал едно магаре и нищо друго. Много хора, обаче нямат и магарета, та човекът бил доволен. Пазарил се с магарето си да вади вода на един долап и печелел достатъчно не само за хляба, а за всичко, от което се нуждаел.
Всъщност магарето вършело цялата работа. Вършело я старателно, без да прави номера. Вършело я единствено срещу торбата с овес, която получавало вечер, когато свършело работа.
Обаче един ден човекът решил, че дава много овес на магарето си. Вярно, че го купувал с парите изкарани от дългоушкото, но разходите му се виждали много. Затова мислил, мислил и решил да намали дажбата на магарето.
Магарето не казало нищо. Продължило да работи с намалената дажба и след седмица човекът решил, че може да намали още дажбата му.
Решил човекът и намалил дажбата, а след седмица я намалил отново. След още седмица пак я намалил. И пак, и пак, и пак докато накрая престанал съвсем да храни магарето.
Магарето продължавало да работи. Само че, работело все по бавно и бавно, отслабвало и отслабвало, докато един ден го намерили умряло.
Тук приказката, която знаете свършва, обаче всъщност имало продължение. Човекът купил друго магаре. Бил се вече научил, че не трябва да намалява храната му и не го правил. Само че, понеже му се искало да печели повече, започнал всеки ден да увеличава времето, през което магарето работело.
Увеличавал времето с минута, две, после с час и още час, а магарето работело и работело. Вярно, че често вечер нямало сили дори да яде. Вярно, че дори и сутрин едва движело краката си, но работело, защото така било научено.
Един ден обаче, докато работело, краката му се подкосили, паднало и не станало повече.
Тук приказката свършва, но магарета винаги ще има. Ще има и хора, които ще търсят начини да изкарат повече от труда им. За съжаление и хората често влизат в ролята на магаретата.
Какво да се прави. Светът е такъв и винаги ще е същия. Хората и магаретата също няма да се променят, а аз не съм изключение.
Зная, че съм магаре, обаче лошото е, че остарявам и вече „долапа“ започва да ми тежи. Напоследък все по-често се чудя, дали да не го сменя. Зная, че магаретата са много, а „долапите“ малко, съм го правил и друг път. Не е страшно, но ме спира това, че не съм убеден в смисъла. И да смениш един „долап“ с друг, пак си оставаш „магаре“.

Седмицата 32

Залезите винаги са тъжни. Тъжни са макар, че след тях идват часове на спокойствие и почивка. Спокойствие и почивка, които така ми липсват напоследък.


Не обичам залезите. Обичам изгревите. Зная, че всеки залез е са само предвестник на изгрева, но не ги обичам. Обичам изгревите.


Обичам изгревите макар, че са лъжовни. Красиви са, но след тях често идва буря.


А лятото е вече преполовено. Преполовено е и слънцето изгаря всичко.


Тук – там все още има закъснели цветове,



но краят на всичко живо е такъв:


Или такъв:


Само за пеперудите и още пролет. За красотата винаги е пролет и време за живот,


но не всяка красота е живот.

Свободен полет

Светло е, макар че слънцето още не е огряло двора. Изгряло е вече, но се крие зад високите дървета и пропускащи скъпернически лъч след лъч.
Застанал съм до ъгъла на сградата, очаквайки слънцето да се вдигне още малко и да го посрещна за втори път днес. После започва работния ден и там няма място за красота и спокойствие. Паля цигара, опирам гръб на стената и за се взирам във върховете на дърветата, за да не пропусна мига.
Туп... Чувам звука някъде отстрани, но не обръщам внимание.
Туп... Този път с нежелание отклонявам поглед и после забравям за изгрева, слънцето, красотата и спокойствието.
На асфалта лежат две птички. Синигери са, но това не е важно. Лежат безпомощни, неподвижни, мъртви...
Всъщност едната не е мъртва. Трепери и се опитва да маха с крила. Взимам я, разтварям дланта си е тя полита с несигурни махове около метър. Пада в във високата трева, после се опитва да полети отново и отново. Ще се оправи за разлика от другата. Може би...
Всяко лято на това място сутрин през седмица виждаме мъртви птици. Една година се заговорихме и се питахме за причините. Спомена се за хищни птици, за котки, за болести. Споменаха се и други дори фантастични възможности и причини, а истината се оказа прекалено елементарна. Елементарна и жестока.
Причината се оказа, че е топлата връзка между двете високи сгради. Два етажа с високи коридори със стени единствено от стъкло. Дори отдолу се виждат дърветата от другата страна, небето и малките облаци в него.
А птиците често летят между двете сгради. Понякога минават под топлата връзка, понякога над нея. А понякога...
Туп... Туп...
Защото птиците не виждат стъклата. Виждали сте случайно влетяла в стаята ви птица. Отваряте прозореца и се опитвате да я насочите навън, но тя не разбира. Не излита през прозореца, а се блъска в стъклото.
Туп... Туп... Туп...
Блъска се докато случайно уцели отворения прозорец или докато...
Туп...
Значи това е причината. Една редица от прозорци. Летиш свободен и щастлив, и после:
Туп...
Илюзия за свобода. Илюзия, както при хората.
– Днес всеки е свободен – казват. – Късметът и щастието се търкалят по земята. Всеки може да ги вземе, ако пожелае. Просто трябва да се наведе.
Навеждаш се веднъж. Навеждаш се втори път. Навеждаш се...
Навеждаш след време установяваш, че не си станал по-щастлив. Само си свикнал да се навеждаш. Пред всеки и пред всичко.
Ами ако не искаш? Т
Тогава има и друг вариант. Погледни небето. Красиво, примамливо, свободно. Ако полетиш и стигнеш горе може да си винаги свободен. Можеш да бъдеш себе си, независимо от причини и обстоятелства. Само трябва да полетиш. Можеш го. Днес всеки може да полети.
Разтваряш криле и политаш свободно. Политаш към небето, където ще бъдеш себе си. Политаш свободно, усмихваш се и после...
Туп... Туп... Туп...
Свободен полет и свободно падане...

Седмицата 31

Не е от умората. Умората отминава бързо. Можеш да стиснеш зъби и да продължиш, забравяйки за нея. Достатъчно е да погледнеш един красив залез.


Или пък разцъфнал цвят...


Обаче, когато загубиш светлината, която те води...


Когато загубиш смисъла и виждаш само знаците, които повечето хора подминават....


Когато времето около теб се деформира, като капките след дъжда. Когато часовникът бърза да отброи часовете на поредния ден, който няма да запомниш, а си сигурен, че утрешният ще е същия.


Тогава започваш мъничко за завиждаш на охлювите. Завиждаш им, защото си имат всичко, което им е нужно. Завиждаш им, защото не мислят, кое е добро и кое лошо. Завиждаш им, защото могат да спрат времето, скривайки се в черупката си.
Завиждаш на охлювите, макар че знаеш, че хората понякога ги мачкат. Хората мачкат охлювите, не защото им пречат. Мачкат ги, не защото са лоши. Просто хората са такива. Мачкат всичко, до което се докоснат.


А, когато загубиш светлината. Когато разбереш, че не виждаш, не защото очите ти са отслабнали. Не виждаш, когато желанието за живот отслабва.
Тогава не ти е достатъчна красотата....


Не са ти достатъчни цветовете....


или детайлите....


Тогава търсиш нещо повече. Търсиш, без дори да знаеш какво и къде...