Топката

Силен порив на вятъра изплющя в платната и разлюля внезапно кораба. Едно ведро се търкулна по палубата, удари се в борда и се върна обратно, докато се спря от голямото празно буре до главната мачта.
От удара бурето изкънтя силно, но дори не помръдна. Обаче Юнгата, който скришом дремеше в него, подскочи като ужилен. Разтри очи и впери поглед в двете платна високо горе, които вятърът беше скъсал. Задачата да ги събере беше негова и трябваше да я е свършил преди час, но морето беше тихо, а небето чисто и предпочете да не се катери по хлъзгавите въжета.
От платната бяха останали само парцали и не можеше вече да направи нищо за тях, но можеше са направи нещо за себе си. Без да се бави се втурна към капитанската каюта, надявайки се, че никой няма да го изпревари.
– Капитане! Капитане! – викна Юнгата от вратата. – Оня идиот Боцманът, пак е объркал курса. Кой знае в кои морета ни е забил този път, а идва буря и ще загазим.
Капитанът, нахлупи шапката си и се втурна да търси Боцмана, а Юнгата доволен от себе си, потърси място, където да се скрие. След кратко мислене, избра един навес близо до капитанската каюта. Беше сигурен, че докато трае бурята, Капитанът няма да се върне.
Само че, под навеса беше вече заето. Там се беше настанил Готвачът, който като го видя, свъси вежди и размаха големия нож, с който никога не се разделяше.
– Как можа да излъжеш Капитана, че аз съм счупил любимата му чаша? Ти я счупи, а той си го изкара на мен. Добре, че успях да прехвърля вината на Кормчията, иначе щях да изям боя за нищо.
– О, нищо лично! – засмя се Юнгата. – И ти щеше да постъпиш така на мое място. Знаеш правилата. Когато Капитанът се ядоса, важното е топката да не е в тебе.
– Не съм виновен аз, Капитане! – чуха се сред вятъра виковете на Боцмана. – Вината е на онзи идиот, Кормчията! Аз му казах да навие руля наляво. Мое ляво, разбира се. А той го навил наляво, ама неговото ляво.
После небето стана черно и бурята връхлетя с огромни вълни и ураганен вятър.
Когато Юнгата се свести, бурята беше отминала и слънцето беше високо в небето. Лежеше на нисък пясъчен бряг, а около него се търкаляха телата на останалите от екипажа. Не знаеше дали са живи, не помнеше и как се бяха озовали тук. Морето беше гладко, като огледало и от кораба им нямаше никаква следа. Погледът му отново се върна към телата на брега и с облекчение забеляза, че всички са живи. Вяха вдигнали глави и с интерес гледаха стотината полуголи туземци, които ги бяха заобиколили.

– Не могат да ни изядат! – мърмореше Готвачът. – Човекоядството не съществува или поне вече не се практикува.
– И аз мислех така, но Вождът каза, че най-важното за племето е, да си спазва традициите. – каза Капитанът. – А най-старата им традиция била, да изяждат всеки, който стъпи на този бряг.
– Боцманът е виновен! – намеси се Юнгата. – Според мен, трябва да го изядат пръв. Не искам да ядат мен! Кльощав съм и не съм вкусен.
– Спокойно, момче! – успокои го Капитанът. – Няма да ни ядат веднага и имаме шанс да се измъкнем. Според традицията им, гостите имат възможност да спасят живота си, ако победят в някаква тяхна игра с топка. Не зная правилата, но щом е с топка, победата ни е в кърпа вързана. В академията бях най-доброто крило в Долната дивизия по футбол. Боцманът, пък е бил проектонационал в баскетболна гарнитура за кадети. Готвачът играе добре тенис на маса, а кормчията има членска карта от столичния голфклуб. Ще победим и си тръгваме. Тъпите диваци не знаят с кого си имат работа. Подхващаме ги от самото начало и ще им скрием топката!

На другата сутрин екипажът беше готов за битката. На брега срещу тях се изправиха всички мъже от племето, но това не ги смути. Скоро и Вождът пристигна носейки стара прокъсана футболна топка.
– Нека играта започне! – усмихна се Вождът и подхвърли топката на Капитана.
И играта започна...

– Смазаха ни! – проплака Боцманът. – Всеки път, когато поемах топката, поне сто дивака ме пребиваха от бой. Мисля, че не остана здраво място по мен.
– Не бъди песимист! – изтри кръвта от челото си Капитанът. – Вярно, че ни смазаха физически, но взехме първата част. През цялото време пипнаха топката само два пъти. Остават още две части и трябва да издържим.
– Взели сме я, дръжки! – възрази Готвачът, кривейки лице от болка. – Вождът отчете победа за тях в частта. Оскубаха ми брадата, а един дивак ми бръкна в окото и не виждам нищо. Поне да знаех какви са правилата на тази тъпа игра.
– Капитане, може ли да предложа нещо? – ухили се Юнгата.
– Мълчи, хлапе! И без това не участваш в играта. Ако беше вътре поне за минута, нямаше да се хилиш така.
– Но, Капитане, аз съм част от отбора! – възрази Юнгата. – Може да не играя, но ако се провалите и аз ще бъда част от празничното меню. Гледах внимателно и мисля, че бъркате много. Гоните топката, а диваците смазват от бой всеки, който я докосне, дори да е от техния отбор. Ако ме послушате, Капитане, имаме шанс да победим. Просто трябва да играем нашата Игра.
– Че ние това правим. – намръщи се Капитанът. – Играем нашата игра, а те тяхната и резултатът е плачевен.
– Не ме разбрахте, Капитане! Казах да играем нашата Игра, не нашата игра. Разрешете на екипажа да играе Играта, която сме овладели до съвършенство. Играта, която играем откакто отплавахме. Да играем нашата Игра, която има само едно правило: „Важното е топката да не е в теб!“.
– Ще стане човек от него, Капитане! – ухили се Боцманът. – Хлапето има повече акъл от всички ни. В първото пристанище, в което стигнем след като се махнем от този проклет остров, ще го черпя, колкото може да носи.
– Да, бива си го! – засмя се Капитанът. – Още при следващия курс, ще го направя старши матрос. А сега съберете сили. Време е да излезем и покажем на тези диваци, как играят истинските мъже. Този път ще играем не тяхната игра, а нашата Игра, а на този свят няма отбор, който е по-добър от вас в нея. Напред, момчета! Да им покажем, как се играе!

Седмицата 39

Валя почти цяла седмица, но когато слънцето успееше да се промъкне между облаците, забравях за мрачните часове и дни.


Септемврийското небе е красиво.


И винаги различно.


Различно...


Различно...


Различно и красиво...


Със слънчевите лъчи се появяваха и пеперуди...


Пеперуди...


и пеперуди...

Седмицата 38

Този път снимките ще са без коментар. За съжаление съм зает тези дни, а сигурно и другата седмица няма да имам време за нещата, които обичам. Добре съм, само съм малко уморен, макар че вчера си дадох почти пълна почивка.













Страната на гърбавите

Пътникът не обърна внимание на кривия дървен стълб край пътя, но само две крачки след него, го стресна дрезгав глас:
– Стой! Не може така! Това все пак е граница и без проверка не трябва да преминава никой. Къде са ти документите?
– Граница ли? – учуди се пътникът и се огледа.
Нищо не подсказваше, че беше напуснал пределите на една страна и навлязъл в друга. Знаеше разбира се, че земята, природата и хората навсякъде са еднакви, но поне табела да имаше. Стълбът обаче стоеше самотен и гол, сочейки небето, а пред него брадясал страж в ръждясала броня, размахваше свирепо остро копие.
– Давай документите казах! – изръмжа стражът.
– Ето ги! – усмихна се пътникът. – Може ли да попитам, къде се намирам? В коя страна? Не видях табела на идване.
– Ето я табелата! – посочи стражът към канавката. – Изглежда всичко е наред и можете да продължите. Добре дошли!
Пътникът се поклони учтиво и прибра документите си. Стражът не му беше казал името на страната, а му се стори неучтиво да пита втори път и внимателно пристъпи към канавката. Там наистина имаше стара избеляла табела, на която с разкривени букви пишеше – Страната на гърбавите.
– Странно име! – помисли си пътникът. – Нима всички тук са гърбави?
Не беше обърнал внимание дали стражът беше гърбав, но не беше учтиво да се обръща и тръгна бързо по пътя, където в далечината виждаше нов висок и крив дървен стълб, а зад него се червенееха покривите на малко градче. Може би там щеше да разбере повече за тази страна, но всъщност това не го вълнуваше много. Беше случаен пътник и просто минаваше оттук.
Наистина тук всички бяха гърбави. Задмина един гърбав селянин, който караше жито към градчето. После срещна гърбав вестоносец, тичаш в посоката от която идваше. Пред къщите на градчето гърбави старци и баби седяха на припек и си разказваха за младините, гърбави младежи ухажваха гърбави девойки, а в прахоляка играеха гърбави деца.
Пътникът попита един гърбав чиновник къде може да се нахрани и пренощува, а чиновникът на свой ред се посъветва с гърбавия майстор на часовници от близкото ателие, а той изпрати гърбавия си чирак да го заведе до хана.
На прага го посрещна гърбав прислужник, който пое багажа му, а гърбавият съдържател на хана лично го отведе до една маса край огъня и взе поръчката му за вечеря.
Докато чакаше вечерята пътникът огледа стените, на които висяха портрети на строго гледащи гърбави мъже с корони. Погледът му се плъзна по празните маси и с изненада установи, че не е сам. На съседната маса гърбав старец гледаше с празен поглед празната чаша пред себе си, глух и сляп за всичко.
Вечерята му донесе гърбавата жена на съдържателя. Изчака го да се нахрани, почисти масата, донесе кана с ниво и напълни чашата му, след което превита надве мърморейки се тромаво изкачи тесните стълби към горния етаж.
Пътникът отпи от виното, огледа пак портретите на стените, плъзна поглед над празните маси и видя, че старецът го гледа и се усмихва.
– Наздраве! – вдигна чашата си пътникът.
– Наздраве да е! – отговори старецът. – Хайде питай, де!
– Какво да питам?
– Ами питай това, което питат всички, които минават оттук. Редовните въпроси за страната и хората. Всички ли тук са гърбави? Ама защо са гърбави и откога е така? Нормални въпроси са и не се притеснявай. Тук никой не се обижда от гърбицата си.
– Наистина, тук това сигурно е нормално, но защо е така? Винаги ли е било така? Как са се появили гърбиците ви?
– За второто не съм сигурен, но зная как се появяват. – усмихна се старецът и отпи от чашата си. – Всъщност децата тук се раждат съвсем нормални. Нямат гърбици, но скоро ги придобиват. Нали си чувал приказката, че парите се търкалят по земята и трябва само да се наведеш, за да ги вземеш? Е тук наистина е така. Да речем, че си вървиш и виждаш пари на земята. Навеждаш се да ги вземеш и хоп! О, не! Не е това, което си помисли! Просто когато се наведеш да вземеш парите вече не можеш да се изправиш напълно. Взел си парите, но си оставаш малко приведен. Следващият път, когато се наведеш се сгъваш още малко и така докато се усетиш, оставаш приведен за цял живот. Започваш да се навеждаш още от дете и неусетно свикваш да си приведен. Свикваш с гърбицата и я приемаш за нещо нормално.
Старецът отпи отново от чашата, въздъхна и продължи:
– Всъщност малко те излъгах. Не всички тук се навеждат. Някои се опитват да запазят себе си, достойнството си, честа си. Опитват се да не се навеждат и да не взимат парите от земята. Май и аз някога бях такъв човек. Не вярваш, нали? Гледаш, че и аз съм гърбав и мислиш, че те лъжа. Да, ама наистина никога не съм се навеждал. Работих много и честно за всяка пара, която съм изкарал през живота си. Работих, работих и работих, докато остарях. Тогава един ден се погледнах в огледалото и видях гърбицата. Разбираш ли? Всъщност тук няма значение дали ще се навеждаш или ще се опитваш да стоиш изправен. Накрая гърбицата винаги се появява. Не ме питай! Не зная защо е така. Може би защото тук е Страната на гърбавите.
Старецът отпи от чашата си и се загледа с празен поглед в портретите на стените. Портрети на строго гледащи гърбави мъже с корони, пред които се бяха навеждали милиони хора.

Седмицата 37

Пеперудата е Адмирал - Vanessa atalanta. Снимах я и на земята, но нарочно избрах тази снимка. Цяло лято се опитвам да снимам най-голямата дневна пеперуда в България – лястовича опашка. За съжаление или е в полет или каца високо в клоните на дърветата. По-лесно мога да я хвана, отколкото да я снимам свободна.


А това е е обикновена Зелева пеперуда - Pieris brassicae. Спомням си, че някога бяха често срещани по нашия край, но това лято ги виждам сравнително рядко.


Цъфна ми за последно белият кактус с четири прекрасни цвята.


Отвори се последният за годината цвят и на розовия кактус. Един е, но се задържа отворен не един, а два дни. Знаех, че се случва, когато времето е хладно, но съм го виждал само три пъти досега.


Седмицата не беше лека, но ми стига и един такъв изглед, за да забравя за умората, поне за кратко.


Видях един от най-красивите залези за тази година. Видях и дъга без дъжд, но беше бледа и не я снимах.


От утре няма да се мяркам тук известно време. Имам задачи, които ядат времето ми и ми е нужно денонощие от 48 часа. Трябва да ги свърша и колкото по-бързо го направя, толкова по-бързо ще имам свободно време. Чувствам се като тези ездачи, яхнали невидими коне, които препускат в тъмното без значение искат или не.


Видях тази гъба и си помислих, че хората също като нея, успяваме да оцелеем и пуснем корени навсякъде.


А утре тук все пак ще има приказка. Намерих време да я запиша, а следващата ще е когато...

Седмицата 36

Започна с дъга, с красиво начало и край, който се губи в облаците.


После видях новите пъпки на розите – жълтите


и червените.


И новите цветове – жълтите


и червените.


Само че, не е пролет, а края на лятото.


Кръговратът на живота продължава. Днес виждаш това,


а утре - това.


И изгревите и залезите ги няма.

Врабчето

Имало едно селце накрай света. Било толкова далеч, че до най-близкия град се стигало за месец, а до столицата на страната, където бил дворецът на Великия Император се пътувало половин година.
Обаче макар столицата да била далече и за хората отнемало доста време да отидат и се върнат оттам, за новините разстоянията и времето сякаш били много по-кратки. Неизвестно как хората в селцето научавали клюките от големия град и от дворец на Императора, често дори преди да се случат. Знаели всичко за новите цените на пазарите, за модата в дрехите и архитектурата, за дворцовите интриги и дори за настроението на Императора.
Хората в малкото селце знаели всичко за далечните чудни места и вечер край огнищата си разказвали за богатството и лукса и възхищавали се на нещата, които никога нямало да имат. Възхищавали се, но никой и не мислел да напуска малкото селце, дори само да ги види. Новините и разказите били като приказките, които разтоварвали душата и носели хубаво настроение и сладки сънища, но героите в тях живеели в други светове.
На разказите за блясъка и богатството в двореца на Императора, понякога се възхищавали и децата в селцето. Не го правели често, но понякога си разказвали нещата, които чували от възрастните. Разказвали си историите и на някои от тях вярвали, а на други не. После започвали отново игрите си и забравяли за далечния непознат и чуден свят.
Едно от децата обаче никога не забравяло разказите за чудесата в двореца на Императора. Винаги когато имало възможност, то подхващало разговор за тях, разказвайки историите с подробности, сякаш лично ги било виждало.
Всички деца обичат да преувеличават и това не било проблем, но момчето не се задоволявало с това. Всички разкази придружавало с коментари, колко прост и беден бил живота им в селцето, а това не харесвало на другите деца. Те обичали живота и селцето си, с всички малки ежедневни малки радости и дори с трудностите.
Момчето обаче не се притеснявало от неодобрението на другите, а продължавало да говори, колко незначителен и прост бил живота в селцето.
Един ден обаче, докато разпалено обяснявало колко по-стойностен бил живота в столицата и в двореца на Императора, над него прелетяло едно врабче и го нацвъкало.
Децата се засмели, а момчето гневно извикало:
– Ето поредното доказателство, че не си струва да се живее тук. В столицата, в двореца на Императора такова нещо никога не може да се случи!
На следващия ден момчето изчезнало от селото без да се обади на никого. Разтревожили се хората и дълго го търсили, но не открили следа и след време го забравили.
Един ден обаче в селцето пристигнало писмо от момчето. Пишело, че е добре. Живеело в столицата, в двореца на Императора и тънело в лукс и богатство. На много страници описвало чудесата, сред които живеело и вещите, които притежавало. Описвало модните дрехи, с които се обличало и изисканите храни, които слагало на трапезата си. Между хвалбите не пропускало и любимата си тема, за това колко прост бил животът в селцето и колко незначителни хората, които живеели в него. Накрая момчето канело, ако някой има път към столицата, да му дойде на гости, за да се увери с очите си, как живеело.
Хората дълго препрочитали писмото и цъкали с език, а накрая решили да изпратят един от тях, за да види с очите си чудесата и величието на столицата, двореца и техния бивш съсълянин.
Пратеникът пътувал дълго и по пътя на всяка крачка виждал непознати неща, които го карали да цъка с език. Когато обаче пристигнал в столицата, загубил и ум и думи от възхищение. Пристъпил плахо в двореца и краката му се подкосили от вълнение. Осъзнал, че цял живот не би му стигнал да опознае всички чудни неща, които виждал или дори да ги изброи, когато се върнел в селцето си.
В двореца го посрещнал бившият му съселянин. Поздравил го и го повел да му показва и обяснява чудесата в двореца. Службата му била да кара императорската каляска, но според него това било най-важната служба в двореца. Самата каляска струвала колкото сто села като тяхното, а с един кон от впряга можело да се купи малко царство.
Докато вървели в градината на двореца и разглеждали прекрасни растения от далечни страни, сред които се разхождали свободно непознати странни зверове над тях прелетяло едно врабче и се изцвъкало...
– О! – възкликнал гостът. – Това врабче ли беше?
– Не! – засмял се конярът на Императора. – Това е Императорско врабче, каквито на село никога няма да видите. Императорските врабчета са много, много по-възвишени от селските!
Гостът замълчал и продължил да разглежда. На другият ден се сбогувал и си тръгнал към селото, а по обратния път гледал чудесата, които срещал, но вече не им се чудел толкова.
Прибрал се в селото и хората го обградили веднага. Всеки искал да разбере, какво е видял. Всеки искал да чуе за чудесата и богатствата в двореца на Императора.
– Какво да ви кажа? – замислил се завърналият се. – Много чудни неща видях по пътя, много богатство и красота има по света. Няма да ми стигнат дните да ви разкажа всичко, обаче едно неща трябва да знаете от мен – Нацвъканото и от селско врабче и от Императорско врабче мирише еднакво!