Врабчето

Имало едно селце накрай света. Било толкова далеч, че до най-близкия град се стигало за месец, а до столицата на страната, където бил дворецът на Великия Император се пътувало половин година.
Обаче макар столицата да била далече и за хората отнемало доста време да отидат и се върнат оттам, за новините разстоянията и времето сякаш били много по-кратки. Неизвестно как хората в селцето научавали клюките от големия град и от дворец на Императора, често дори преди да се случат. Знаели всичко за новите цените на пазарите, за модата в дрехите и архитектурата, за дворцовите интриги и дори за настроението на Императора.
Хората в малкото селце знаели всичко за далечните чудни места и вечер край огнищата си разказвали за богатството и лукса и възхищавали се на нещата, които никога нямало да имат. Възхищавали се, но никой и не мислел да напуска малкото селце, дори само да ги види. Новините и разказите били като приказките, които разтоварвали душата и носели хубаво настроение и сладки сънища, но героите в тях живеели в други светове.
На разказите за блясъка и богатството в двореца на Императора, понякога се възхищавали и децата в селцето. Не го правели често, но понякога си разказвали нещата, които чували от възрастните. Разказвали си историите и на някои от тях вярвали, а на други не. После започвали отново игрите си и забравяли за далечния непознат и чуден свят.
Едно от децата обаче никога не забравяло разказите за чудесата в двореца на Императора. Винаги когато имало възможност, то подхващало разговор за тях, разказвайки историите с подробности, сякаш лично ги било виждало.
Всички деца обичат да преувеличават и това не било проблем, но момчето не се задоволявало с това. Всички разкази придружавало с коментари, колко прост и беден бил живота им в селцето, а това не харесвало на другите деца. Те обичали живота и селцето си, с всички малки ежедневни малки радости и дори с трудностите.
Момчето обаче не се притеснявало от неодобрението на другите, а продължавало да говори, колко незначителен и прост бил живота в селцето.
Един ден обаче, докато разпалено обяснявало колко по-стойностен бил живота в столицата и в двореца на Императора, над него прелетяло едно врабче и го нацвъкало.
Децата се засмели, а момчето гневно извикало:
– Ето поредното доказателство, че не си струва да се живее тук. В столицата, в двореца на Императора такова нещо никога не може да се случи!
На следващия ден момчето изчезнало от селото без да се обади на никого. Разтревожили се хората и дълго го търсили, но не открили следа и след време го забравили.
Един ден обаче в селцето пристигнало писмо от момчето. Пишело, че е добре. Живеело в столицата, в двореца на Императора и тънело в лукс и богатство. На много страници описвало чудесата, сред които живеело и вещите, които притежавало. Описвало модните дрехи, с които се обличало и изисканите храни, които слагало на трапезата си. Между хвалбите не пропускало и любимата си тема, за това колко прост бил животът в селцето и колко незначителни хората, които живеели в него. Накрая момчето канело, ако някой има път към столицата, да му дойде на гости, за да се увери с очите си, как живеело.
Хората дълго препрочитали писмото и цъкали с език, а накрая решили да изпратят един от тях, за да види с очите си чудесата и величието на столицата, двореца и техния бивш съсълянин.
Пратеникът пътувал дълго и по пътя на всяка крачка виждал непознати неща, които го карали да цъка с език. Когато обаче пристигнал в столицата, загубил и ум и думи от възхищение. Пристъпил плахо в двореца и краката му се подкосили от вълнение. Осъзнал, че цял живот не би му стигнал да опознае всички чудни неща, които виждал или дори да ги изброи, когато се върнел в селцето си.
В двореца го посрещнал бившият му съселянин. Поздравил го и го повел да му показва и обяснява чудесата в двореца. Службата му била да кара императорската каляска, но според него това било най-важната служба в двореца. Самата каляска струвала колкото сто села като тяхното, а с един кон от впряга можело да се купи малко царство.
Докато вървели в градината на двореца и разглеждали прекрасни растения от далечни страни, сред които се разхождали свободно непознати странни зверове над тях прелетяло едно врабче и се изцвъкало...
– О! – възкликнал гостът. – Това врабче ли беше?
– Не! – засмял се конярът на Императора. – Това е Императорско врабче, каквито на село никога няма да видите. Императорските врабчета са много, много по-възвишени от селските!
Гостът замълчал и продължил да разглежда. На другият ден се сбогувал и си тръгнал към селото, а по обратния път гледал чудесата, които срещал, но вече не им се чудел толкова.
Прибрал се в селото и хората го обградили веднага. Всеки искал да разбере, какво е видял. Всеки искал да чуе за чудесата и богатствата в двореца на Императора.
– Какво да ви кажа? – замислил се завърналият се. – Много чудни неща видях по пътя, много богатство и красота има по света. Няма да ми стигнат дните да ви разкажа всичко, обаче едно неща трябва да знаете от мен – Нацвъканото и от селско врабче и от Императорско врабче мирише еднакво!

Няма коментари:

Публикуване на коментар