Продавач на надежда

Пазарът беше малък и стар, също като малкия град, в който се намираше. Тук времето беше спряло преди векове, а отпечатъка, който беше оставило върху градчето навяваше мисли не за романтика, а за скука и разруха. Фасадите на сградите бяха олющени, а прозорците закрити винаги с капаци, приличаха на тъмните очила на слепец. По улиците, бурени и бръшлян растяха на воля между старите плочи, сякаш тук не бяха минавали хора от много години.
Всъщност това си беше така. Хората в градчето излизаха рядко навън. Стояха по домовете си зад спуснатите капаци на прозорците и живееха затворени в този свой свят. Когато се налагаше да излязат навън, го правеха с нежелание и бързаха да се приберат отново в къщи.
Пазарът не правеше изключение от мрачната картина. Старите дървени навеси подредени в редици, не бяха боядисвани с години през повечето време бяха празни. Всеки понеделник селяните от съседните села изпълваха малкото площадче, предлагайки стаката си на безценица, но не продаваха почти нищо. В останалите дни сергиите оставаха празни с изключение на трите най-големи, където единствените останали търговци в града прекарваха по цял ден. Сергиите им бяха почти празни и рядко продаваха нещо, но това отдавна не ги тревожеше. Преди години тримата имаха планове да се преместят в друг град, но това време отдавна беше минало. Бяха се примирили и прекарваха деня зад сергиите в мълчаливо съзерцание на праха под нозете им.
Тримата бяха много различни на вид и заедно привличаха погледите, а хората в градчето забравили истинските им имена открай време ги наричаха Дългия, Дебелия и Джуджето. Те не се обиждаха и дори използваха тези имена в редките случаи, когато разменяха по някоя дума. Преди години говориха по цял ден, разменяйки новини, идеи, информация за цени и доставчици, говореха за времето и политиката, за модата и дори за любовта. Напоследък обаче темите се бяха изчерпали и стояха по цял ден мълчаливо зад сергиите, разменяйки само поздрав сутрин и едва изречено: „Лека вечер!“ в края на деня.
Един ден обаче, когато тримата подредиха сергиите си и се готвеха да прекарат поредния скучен ден, ги очакваше изненада. Този ден не бяха сами на пазара, защото зад една сергия съвсем накрая се беше разположил непознат търговец.
– Днес не е понеделник! – обади се пръв Дългият.
– Не е понеделник, а този не прилича и на селянин. – допълни Дебелият.
– Все ми е тая, какъв ден е! Все ми е тая и какъв е този. – промърмори Джуджето.
– Не може да ти е все тая! – не се съгласи Дебелият. – То вярно, че пазара е за всички, но не може всеки, който поиска да си идва, когато поиска.
– Може! – засмя се Дългият. – Освен това наистина не е важно. Няма да продаде нищо и утре ще си тръгне.
– Все ми е тая, дали ще продаде нещо! Все ми е тая, дали утре ще си тръгне! – намеси се отново Джуджето.
Тримата млъкнаха и втренчено се загледаха в новия. Опитваха се да видят какво е наредил на сергията си, но отдалеч тя изглеждаше празна.
– Може пък да не е търговец. – промълви Дебелият. – Може да е просяк.
В този миг на пазара се появи купувач и вниманието на тримата се насочи към него.
Човекът бавно пристъпи към сергиите им, огледа внимателно стоката върху тях и се почеса. После отвори уста, за да пита или поиска нещо, но се отказа и само махна с ръка. Обърна се и си тръгна, но минавайки покрай сергията на новия, се спря. Попита нещо, усмихна се, протегна ръка и после бързо си тръгна притиснал в свита длан нещо към гърдите си.
– Той купи нещо! Видяхте ли?
– Все ми е тая, дали е купил и какво е купил! – изръмжа Джуджето и започна припряно да подрежда стоката си.
– И мен не ме интересува, но днес определено е необикновен ден. – обади се Дебелият и посочи напред.
От всички улици, които водеха към пазара идваха хора. Идваха толкова много хора, колкото тримата не бяха виждали и в добрите времена. Сякаш всички хора в този град бяха решили, че точно днес е деня, в който трябва да посетят пазара.
Тримата се стреснаха, скочиха и започнаха припряно да подреждат стоката си, но хората подминаха сергиите им. Струпаха се около тази на новия, подредили се в дълга опашка. Пристъпваха бавно, един по един, протягаха ръце и взимаха нещо, а после с огрени от щастие очи и лица си тръгваха без да бързат. Вървяха с вдигнати глави и се усмихваха на всеки срещнат. Усмихваха се и дори се поздравяваха.
Опашката не намаля през целия ден и едва, когато слънцето започна да залязва, площадът опустя. Новият търговец не подгъна крак дори за минута, докато и последният клиент не си тръгва с доволна усмивка. После изтри потта от челото си и приседна уморен, но видимо доволен.
– Много пари направи този! Много! – въздъхна Дългият.
– Направи, ами! Че то целият град се изреди да купува от него! При мен за пет години не са минали толкова хора. – въздъхна Дебелият.
– Все мие тая, колко пари е направил! - изръмжа Джуджето. – Обаче ми се иска да зная, какво продава.
Това искаха да знаят и другите двама и след кратко колебание, решиха да попитат направо.
– Добър ден! – поздрави Дългият.
– Добър вечер е вече! – усмихна се новият търговец. – Вече си тръгвах, но не бързам за никъде. На ваше разположение съм.
– Ами, ние искаме... – започна Дебелият.
– Искаме да знаем, какво ти е стоката? – продължи Джуджето. – Какво предлагаш, че хората се трупат пред сергията ти?
– Надежда. Надежда давам. – усмихна се новият.
– Надежда! Надежда? Надежда ли? – замисли се Дългият. – Ще трябва да си сменя доставчика. Никога не ми е предлагал такава стока. Как върви на едро? Колко струва бройката и каква ти е печалбата?
– Ама, вие... – смути се новият. – Надеждата не е стока. Не я продавам и не печеля от нея. Давам я на хората без нищо в замяна.
– Тия ги разправяй на някой друг! – захили се Джуджето. – Всъщност все ми е тая, дали лъжеш или не. Само покажи стоката, да видим поне как изглежда. Ако трябва ще купя кило или две.
– Но надеждата не се продава! – възкликна новият. – Ето вземете и вие! Вземете колкото искате!
Непознатият се изправи и протегна разтворената си длан към тримата. Те внимателно погледнаха, после потъркаха очи, а след това почервеняха от гняв.
– Ама ти подиграваш ли ни се? – извикаха тримата в един глас. – Първо ни будалкаш, че даваш стоката без пари, а после ни показваш нещо, което го няма.
– О! – възкликна новият. – Не предполагах... Наистина ли нищо не виждате в дланта ми? Наистина ли нищо не знаете за надеждата? Ох, аз съм виновен. Можеше да се досетя по-рано. Макар и рядко, но съм срещал хора, като вас. За съжаление, не мога да ви помогна. Работата е там, че надеждата наистина не струва нищо и не можеш да я продадеш. Можеш само да я дариш, но е нужно едно важно условие. Нужно е, човекът, който получава надеждата да има място за нея в сърцето си. Само тогава той вижда надеждата, иначе... Вървете си сега! Не мога да ви помогна! Не мога!

2 коментара:

  1. Много хубаво! Както и Джани Рудари- "Да имах количка една надежда ......."

    ОтговорИзтриване